Veröffentlicht am

Hrissan Zankov

На днешния ден преди 135 години е роден големият български режисьор Хрисан Цанков

Драги приятели на оперната и оперетна музика, днес на 15 март 2025 г. пиша за първи път статия за вече почти забравения знаменит български драматичен, оперетен и оперен режисьор от миналото Хрисан Цанков, роден на 15 март 1890 г. в Оряхово, починал на 10 декември 1971 г. в София.

Дълбоко драматичен и пълен с повече нещастия е живота на този високо талантлив майстор на театрални постановки и тия в обастта на музикалния театър – оперети и опери. Започнал още като студент по право да се увлича от театъра, Хрисан Цанков прави своя актьорски дебют през 1910 г. в Русенския театър. През 1911 г. заминава да учи театрално изкуство в Москва, но се връща, за да се запише доброволец в Балканската война. Сражава се на фронта, по-късно завършва школата за запасни офицери в Княжево, участва в Първата световна война.

През 1918 г. завършва право в Софийския университет. При гастрол в София на артист от Германия, той се запознава с него и е поканен в Берлин, където през 1921 г. е приет за асистент-режисьор в школата на прочутия Макс Райнхард. Берлинският дневник на Хрисан Цанков, воден на немски език, свидетелства, че в периода 1921–1924 г. той наистина е асистент на знаменития режисьор, чак докато Райнхард заминава за Съединените щати след идването в Германия на националсоцалистите на власт. Макс Райнхард има еврейски корени.

Хрисан Цанков се завръща в България през 1924 г. и, с прекъсвания, до 1944 г. е артистичен секретар, драматург и режисьор в Народния театър. През 1937 г. за кратко е преподавател по актьорско майсторство и режисура в школата при Народния театър, а през 1943–1944 г. – в Държавната театрална школа заедно с легендарния Николай Масалитинов. Хрисан Цанков прави авангардни за българската сцена постановки и според театрални критици полага основите на модерния театър в България.

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. Хрисан Цанков е отстранен от работата си в Народния театър, а официално е уволнен на 16 януари 1945 г. Провъзгласен е за нацистки режисьор. Освен това като брат на проф. Александър Цанков, обявен от политическите си противници (комунисти и земеделци) за „кръволока Цанков“ – заради кръвопролитията при потушаването на септемврийските метежи през 1923 г., живота на Хрисан Цанков става още по-труден, макар че той е напълно аполитичен и гледа само работата си в областта на театралното изкуство. През февруари 1945 г. е затворен в т.нар. „трудово-възпитателно училище“ в Дупница и е държан там, без никакво обвинение, до края на годината. През това време семейството му е изселено от София в Пловдивско, а в апартамента му на ул. „Врабча“ 11 е настанен съветски генерал с придружители. Безценен и непубликуван ръкопис на Фридрих Шилер, закупен от Хрисан Цанков в Германия и изложен на видно място, е изгорен в камината.

Застъпничеството на певеца и артист Стефан Македонски води до освобождаването на Хрисан Цанков и допускането му до работа в Габровския драматичен театър като режисьор (1946–1948) г., където е пенсиониран. Отново със застъпничеството на Стефан Македонски той е взет в Държавния музикален театър, като идеологически по-безвреден, и от 1949 до 1958 г. е главен режисьор. Една от постановките му на оперета от Парашкев Хаджиев отново е обявена за „вредителска“ и забранена. Последната му постановка е през 1957 г. – „Бокачо“ от Франц фон Супе. След това до смъртта си се занимава с театрална критика, кинорежисьорство, писане на драматизации и превеждане на пиеси. Още през 1942 г. той режисира първия голям българо-унгарски игрален филм „Изпитание“, който по това време има грамаден успех. (Б.К.: По-долу в тази статия ще дам допълнения относно този филм).

Хрисан Цанков умира на 10 декември 1971 г. в София.

След тези уводни бележки ще се спра на редица детайли от живота и делото на Хрисан Цанков, особено за неприятния инцидент в жилището му в София на ул. „Врабча“, където е бил изгорен този ценен непубликуван ръкопис на Фридрих Шилер, след като Цанков е бил интерниран от София. Нека още тук спомена, че Хрисан Цанков е заплатил в Германия баснословна сума, за да закупи ръкописа на Шилер. Цитирам следния абзац по този случай:

„Хрисан Цанков участва при търг в Германия за един ръкопис на Фридрих Шилер, обявен за продан от наследниците на някакъв граф. Купува го, плаща една астрономическа сума и с малкото си останали пари се връща в България. Става дума за непубликуван Шилеров текст върху театрална тема, дори не за чернова на някоя от пиесите му. Хрисан Цанков направо обезумява, щом узнава за съществуването на манускрипта. Не спи цели нощи и хвърля за него всичките си пари – всичко, с което е смятал да остане няколко години в Германия и да се утвърди на немската сцена. Той увива ръкописа като бебе в някаква марокенена подплата, не го изпуска от ръце през цялото пътуване с влака. След като се връща в София, най-големият брат Петър му изплаща още някаква малка част от наследството. С тези пари и с един заем Хрисан Цанков купува апартамента на „Врабча“ 11, където ръкописът на Шилер е изложен на показ в специална кошница над камината – атракция за гостите в този артистичен дом. Немският писател Фридрих Шилер е голямата любов на Хрисан Цанков. Дълги години по-късно той работи над шилеровата драма „Коварство и любов“ и даже дръзва да покаже тази постановка на Народния театър при гостуване през 1941 г. в Германия  – в „Шаушпилхаус“ (Франкфурт на Майн) и в „Шилертеатер“ – Берлин. Гастролът има голям успех, но след 1944 г. това му изяжда главата – провъзгласен е за „нацистки режисьор“. Очевидци разказват небивалици как едва ли не Херман Гьоринг плакал и го прегръщал там след постановките му“.

(край на цитата за ръкописа на Шилер)

А накрая и няколко думи за самото изгаряне на въпросния ръкопис:

„По времето, когато Хрисан Цанков е интерниран в Дупница, някакъв близък на семейството се престрашава и звънва на вратата на апартамента на улица „Врабча“ 11, за да измоли поне за малко топли дрехи, необходими на съпругата и децата. След дълго звънене му отваря пиян капитан от Червената армия, който със залитане го кани да влезе вътре. Апартаментът е неузнаваем – пълна свинщина, камара изпити бутилки и огризки, размазани по пода. Но най-страшното, както разказва покъртеният „пратеник“, е че ръкописът на Шилер липсвал на мястото си. Металната кошничка била захвърлена на пода и от нея се подавало овъглено парче хартия. За сметка на това камината бумтяла на пълни обороти. Всичко подсказвало, че безценният ръкопис на Шилер е отишъл за подпалки по време на запоите. Явно нито на съветския генерал, нито на адютантите им е пукало какво са хвърляли в огъня – „драсканиците“ на някакъв „Фриц“, какво толкова?!“.

(край на цитата – думите не са мои (Б.К.), това е цитат от публикация, която ще покажа по-долу в моята статия)

Както в самото начало на статията ми писах, че след като Хрисан Цанков е бил освободен чрез застъпничеството на певеца и артист Стефан Македонски, той е работил в Габровския драматичен театър като режисьор (1946–1948) г., където е пенсиониран.

По това време аз лично бях ученик в Априловската гимназия и се интересувах живо от музика и театър. В това отношение много дължа на семейството на моята леля Кина Негенцова – сестра на баща ми и нейния съпруг – свако Форю, който беше съдружник на баща ми в общия им магазин за хранителни стоки. Тяхното семейство се интересуваше от културни дейности. Свако Форю беше добър цигулар и известен деятел на музикалния живот в Габрово, много музиканти от София след гастролите си в Габрово са били гости в дома им. Там например за пръв път видях една вечер незабравимия пианист Димитър Ненов, който след успешен концерт в Габрово беше поканен на вечеря у тях. След вечерята Ненов изпълни няколко пиеси на пианото, което предната година леля и свако бяха закупили и на което леля Кина опитваше да свири, а аз също съм се упражнявал. През август 1941 г. моята майка се помина и аз много често гостувах в дома им – те нямаха деца, даже съм преспивал у тях. Срещу дома им беше сградата на училището, т.н. „прогимназия“, в което учих 3 години преди постъпване в „Априловската гимназия“. Така че ми беше и много удобна тази близост.

Много често гости в големия апартамент на леля и свако бяха художници и артисти от София, а след основаването на Габровския драматичен театър през 1945 г. редица артисти бяха техни гости. Даже едно семейство артисти от София живяха известно време в таванска стая на сградата, където беше апартамента им. Между тия гости бяха директорът на театъра Мишо Георгиев, Султанка Куманова и Иван Куманов, Любчо Ламбрев и много други. Дъщерята на Куманови – Ахинора Куманова – по-късно естрадна певица в София – беше честа гостенка и с нея аз се бях сприятелил между 1947 и 1949 г. вече като ученик в гимназията. Така че атмосферата в дома Негенцови беше изпълнена както с дим на цигари и мириз на спиртни питиета и вкусни мезета и аперитиви, така и с „уханието“ на интересни разговори от света на различните изкуства.

Помня много добре, че при такава вечер с гости у дома им е гостувал и режисьора Хрисан Цанков, но аз лично не съм говорил с него. Обикновено съм бил с гостите най-късно до 21 часа, после съм се прибирал в дома ни или съм преспивал у тях. Те продължаваха веселбите – обикновено в събота и неделя – чак до среднощ и по-късно. Но понеже името „Хрисан“ е много рядко, съм го запомнил още оттогава, също и от програмите на театралните постановки в Габрово. Не съм пропускал да гледам нито една нова постановка на Габровския театър в тия години през средата на миналия век, докато през 1951 г. заминах за София да следвам математика.

Що се отнася до режисьорската дейност на Хрисан Цанков преди и по време на Втората световна война, аз нямам лични спомени, защото съм бил дете или подрастващ юноша, но помня името му от един нашумял на времето филм, на който той беше режисьор – българо-унгарския игрален филм „Изпитание“ от 1942 г., който по това време имаше грамаден успех. Филма беше прожектиран и в Габрово и съм го гледал няколко пъти. Цитирам кратка информация за този филм:

Филм „Изпитание“, 1942, България, Унгария, черно-бял.

София, 1934 година. Преуспяващият фабрикант инженер Каменов (Иван Димов) се жени за красивата Мария (Надя Ножарова). Но той е много зает с работата си, а младата му съпруга скучае… За годишнината от сватбата им той иска да изненада Мария с вила край морето. Построяването й възлага на архитект Кършев (Стоян Коларов), който галантно ухажва госпожата. Вилата е готова. Каменов започва да подозира любовна връзка между двамата и решава да подложи жена си на „изпитание”.

Премиерна дата:13.10.1942

Времетраене: 91 мин.

Актьори: Иван Димов, Кръстьо Сарафов, Надя Ножарова, Стоян Коларов и други

Режисьор: Хрисан Цанков

Сценарист: Янош Залабери, Георги Антонов

Музика: Георги Антонов, Петер Фенеш

Оператор: Барнабас Хеджи

Линк към филма:

https://playtube.tv/watch/%D0%B8%D0%B7%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-1942-%D0%B1%D0%B3-%D0%B0%D1%83%D0%B4%D0%B8%D0%BE_QRqqjVUWfEsyMfJ.html

…..

(край на цитата)

След тези уводни бележки преминавам към данни от биографията и дейността на Хрисан Цанков. В Интернет има Уикипедия-страница за него, която цитирам по-долу:

Хрисан Цолов Цанков е български драматичен и оперетен режисьор.

Биография

Роден е на 15 март 1890 г. в Оряхово в семейството на богат търговец. Негови по-големи братя са политикът проф. Александър Цанков, Асен Цанков, деец на БРСДП (широки социалисти) и търговецът Петър Цанков.

За разлика от братята си, Хрисан Цанков не се интересува от политика, а още като студент се увлича по театъра. Прави своя актьорски дебют през 1910 г. в Русенския театър, тогава ръководен от Роза Попова. През 1911 г. заминава да учи театрално изкуство в Москва, но се връща, за да се запише доброволец в Балканската война. Сражава се на фронта, по-късно завършва школата за запасни офицери в Княжево, участва в Първата световна война.

Драматически ученик е в Народния театър. През 1918 г. завършва право в Софийския университет. Следи театралния живот и е театрален наблюдател на в. „Заря“. При гастрол в София на Иван Шмит се запознава с него и е поканен в Берлин, където през 1921 г. е приет в театралната студия на знаменития Макс Райнхард като асистент-режисьор. Остава там до 1924 г., до заминаването на Райнхард за САЩ.

Завръща се в България през 1924 г. и, с прекъсвания, до 1944 г. е артистичен секретар, драматург и режисьор в Народния театър. През 1937 г. за кратко е преподавател по актьорско майсторство и режисура в школата при Народния театър, а през 1943–1944 г. – в Държавната театрална школа. Прави авангардни за българската сцена постановки и според театрални критици полага основите на модерния театър в България. Сред тях са „Кориолан“ на Шекспир (декори на Макс Мецгер), „Кавказкият тебеширен кръг“ на Кабунд (декори на Иван Пенков), „Андрокъл и лъвът“ на Бърнард Шоу, „Опиянение“ на Август Стриндберг.

След Деветосептемврийския преврат е отстранен от работата си в Народния театър, а официално е уволнен на 16 януари 1945 г. Провъзгласен е за нацистки режисьор. През февруари е затворен в т.нар. „трудово-възпитателно училище“ в Дупница и е държан там, без никакво обвинение, до края на годината. През това време семейството му е изселено от София в Пловдивско, а в апартамента му на ул. „Врабча“ 11 е настанен съветски генерал с придружители. Безценен и непубликуван ръкопис на Шилер, закупен от Цанков в Германия и изложен на видно място, е изгорен в камината.

Застъпничеството на Стефан Македонски води до освобождаването на Хрисан Цанков и допускането му до работа в Габровския драматичен театър като режисьор (1945–1948) г., където е пенсиониран. Отново със застъпничеството на Стефан Македонски той е взет в Държавния музикален театър, като идеологически по-безвреден, и от 1949 до 1958 г. е главен режисьор. Една от постановките му по Парашкев Хаджиев отново е обявена за „вредителска“ и забранена. Последната му постановка е през 1957 г. – „Бокачо“ от Супе. Занимава се с театрална критика, кинорежисьорство, писане на драматизации и превежда пиеси.

Умира на 10 декември 1971 г. в София.

Постановки

Хрисан Цанков е режисьор на множество театрални, оперни и оперетни постановки и детски спектакли.

Театрални постановки

………

Оперни и оперетни постановки

(край на цитата от Уикипедия)

По-горе в моята статия стана дума за непубликувания ръкопис на Фридрих Шилер, закупен от Цанков в Германия и изложен на видно място в жилището му на ул. „Врабча“ 11, а после изгорен в камината от настанените в жилището съветски генерал с придружители.

Аз се заинтересувах наскоро относно тези твърдения и попаднах в Интернет на голяма статия в българска медия, където са дадени много подробности. Цитирам:

Портал „Култура“

10 декември 2020 г.

Тони Николов

Гледна точка

Шилер за подпалки

Излизам по здрач и попадам в една необичайно тъжна София. Карантинирана, но все пак предколедна София. Неонова София. Не знам замисляли ли сте се колко лъжовно нещо е флуоресцентната светлина на коледните украси, ако го няма истинското рождественско настроение, което единствено дава живец на сърцата. Какво да говорим, щом хората по улиците си обръщат гръб в опит да се разминат с най-страшното.

На този фон процентите здрач в синкавия оттенък на мъглата изобщо не са проблем. Омотан в шала си се спускам по улица „Париж“. Оглеждам разсеяно осветените фасади на масивните здания в това ъгълче на града, по чудо пощадено от времето. Вече съм на „Врабча“, а трепкащите светлини на уличните лампи маркират едно от най-странните съчетания. Кажете, моля ви се, какво е общото между Стамболийски и Операта, Комисията по досиетата и атакистите? Нищо общо, но за беда сбрано под един покрив.

В знак на мълчалив протест свървам вдясно. Отминавам буржоазните фамилни къщи на Тодор Бурмов и Димитър Савов, след което неясно защо се спирам пред следващата пететажна жилищна сграда. „Врабча“ 11. Едното крило на кованата желязна врата е гостоприемно открехнато. Другото, чиито стилни орнаменти са издължени под формата на буквата „Т“, обаче привлича вниманието ми. Горната част на „Т“-то силно напомня емблемата на Телевизионния театър, който закратко се завърна по БНТ, за да изчезне наново. Правя няколко крачки навътре в двора и се озовавам пред бяла пластмасова караулка, която в момента пустее. Кого ли са охранявали тук? След кратък размисъл у мен изниква догадката за неуравновесен белокос политик, за щастие поизчезнал от обществения живот, чиито изяви в стил „котарака Бегемот с два револвера в ръце“ направо не се търпяха. И докато из съзнанието ми се въртят препратки от „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, продължавам навътре в двора и най-ненадейно се озовавам на „11 август“. Истински софийски потайности.

После се връщам обратно пред желязната врата, но непонятно защо „Майстора и Маргарита“ не ми излиза от ума. Споменът за романа се наслагва върху нещо чуто отдавна и то на същото това място, докато в съзнанието ми не изниква думата „ръкопис“. Сещате ли се за оня прочут диалог в книгата, когато Воланд произнася знаменитата си фраза „ръкописите не горят“? Майсторът има слабостта да си признае, че е написал роман, по-точно роман за Пилат Понтийски. Тогава пламъчетата на свещите заподскачат и чашите задрънчават. Воланд избухва в гръмогласен смях, а котаракът Бегемот изръкоплясква:   

– За какво, за какво? За кого? – попита Воланд и спря да се смее. – В наше време?

Невероятно! Не можахте ли да намерите друга тема? Дайте да го видя – протегна ръката си той с дланта нагоре.

– За жалост не мога – отговори майсторът, – изгорих го в печката.

– Извинете, но не вярвам – отговори Воланд. – Не е възможно. Ръкописите не горят. – Той се обърна към котарака и каза: – Хайде, Бегемот, дай ми романа.

Котаракът мигом скочи от стола и всички видяха, че е седял върху дебела пачка ръкописи. Той се поклони и подаде на Воланд първия екземпляр. Маргарита се разтрепери и отново развълнувана до сълзи, извика:

– Ето го ръкописа! Ето го!

(превод Татяна Балова)

В историята, която тази „булгаковска разходка“ измъкна от дебрите на паметта ми, подредбата на елементите изобщо не е в същата последователност. В нашия случай котаракът Бегемот комай е обсебил мястото, засядайки върху дебели пачки с ценни книжа. А безценен ръкопис в тази сграда е имало, наистина е имало, но това не е бил ръкопис на роман.

Накратко, ето какво изникна в спомена ми. В средата на 90-те години, в самия разгар на Виденовата инфлация, случайно попаднах в кафенето на Софийския университет на бивш мой преподавател по психология, чудак и невероятно добър човек. Заприказвахме се за книги. Оказа се, че му е попаднала френска философска книга, която търсех отдавна. Допихме мътилката, която ни бяха пробутали като кафе, и той ми предложи да мина през тях, за да ми я даде. В момента живеел на две крачки от Университета, в дома на някакви далечни лели на неговата жена.

Навън зимата бе отчайващо неприветлива. По ледените пъртини заобиколихме „Св. Александър Невски“, спуснахме се по „Дунав“ и се озовахме пред същата тази сграда на улица „Врабча“, където стоя и в момента. Странно как бях забравил всичко това… Влязохме, качихме се на четвъртия етаж и се озовахме в огромен апартамент, поолющен отвсякъде, но носещ белезите на някогашно величие. „Апартаментът на режисьора Хрисан Цанков“, тържествено обяви моят домакин. „Братът на Александър Цанков. Преките наследници живеят в Париж, ние го ползваме в кризата“.

След което отиде да направи истинско кафе, а аз продължих да съзерцавам интериора. И може би защото беше доста студено, вниманието ми веднага привлече огромната камина в хола, изработена в немски стил, с опушените си кахлени плочи и с ръжена, усукан като монограм. „Камината работила ли е някога?“ – запитах аз любопитно, щом той се появи с кафетата.

„И още как…“, някак загадъчно проточи той. Направи леко театрална пауза и допълни: „Знаеш ли, че в тази камина е изгорял ръкопис на Шилер?!“…

След което, доволен от слисания ми вид, ми разказа цялата тази семейна история, която, уви, не е легенда.

Хрисан Цанков е най-малкият брат на проф. Александър Цанков, обявен от политическите си противници (комунисти и земеделци) за „кръволока Цанков“ – заради кръвопролитията при потушаването на септемврийските метежи през 1923 г. Семейството се състои от четирима братя и две сестри. Най-големият Петър се занимава с търговия, вторият – Асен, е адвокат и социалдемократ, какъвто впрочем е бил и самият Александър Цанков. Като ученици братята Александър и Асен са изключени от Русенската гимназия, тъй като проповядвали марксизъм и пълнели главите на съучениците си с противодържавни идеи. Имало опасност да не завършат средното си образование. Добре че бащата, богатият оряховски търговец Цало Цанков, имал добри политически връзки в Либералната партия, та отървал двете момчета чрез намесата на тогавашния министър на Народното просвещение. Много помогнал със застъпничеството си и техният учител в гимназията – писателят Антон Страшимиров, който по-късно ще напише романа „Хоро“ – кървава алегория, изобличаваща управлението на неговия бивш ученик. А пък самият Александър Цанков, който великолепно познава Маркс, цял живот е професор по политикономия – дисциплината, която завършва с докторат в Бреслау. Историята е изтъкана от парадокси.

За Хрисан Цанков се знае, че изобщо не се е интересувал от политика. От студент се запалва по сцената, приет е в трупата на Русенския театър, ръководена от актрисата Роза Попова. През 1911 г. заминава да учи в Москва, но не успява да постъпи в школата на знаменития МХАТ. Завръща се като доброволец в Балканската война и се сражава на фронта. По-късно завършва школата за запасни офицери в Княжево, участва в Първата световна война. След края на войната става театрален наблюдател на в. „Заря“, следи отблизо театралния живот. И мечтае за сцената. Така се запознава с актрисата Елена Полевицка и с режисьора Иван Шмит при техния гастрол в София.

По покана на Иван Шмит заминава за Берлин, където през 1921 г. е приет като асистент-режисьор в школата на прочутия Макс Райнхард. Берлинският му дневник, воден на немски, свидетелства, че в периода 1921–1924 г. той наистина е асистент на знаменития режисьор, чак докато Райнхард не заминава за Съединените щати.

При завръщането си през 1924 г. в България Хрисан Цанков е назначен за артистичен секретар и драматург на Народния театър. Тогава прави първите се авангардни постановки, каквито преди това не е имало на българска сцена – „Кориолан“ на Шекспир (декори на Макс Мецгер), „Кавказкият тебеширен кръг“ на Кабунд (декори на Иван Пенков), „Андрокъл и лъвът“ на Бърнард Шоу, „Опиянение“ на Август Стриндберг. За тези си постановки отнася немалко остри критики, но все по-отчетливо се чуват гласове, които признават, че той полага основите на модерния театър в България.

„Според семейните спомени, продължава моят домакин, Хрисан Цанков не се задържа по-дълго в Германия, тъй като остава без пукната пара. Целият дял от бащиното наследство, изплатен му от братята в злато, се стапя в един миг през 1923 г., когато в Германия бушува хиперинфлацията“. „Като Виденовата“, казвам си аз на ум и питам: „А защо? Да не е проиграл парите си на комар?“

„Нищо подобно! Участва в търг за един ръкопис на Шилер, обявен за продан от наследниците на някакъв граф. Купува го, плаща една астрономическа сума и с малкото си останали пари се връща в България“.

„Ръкопис на Шилер? – недоверчиво питам аз. Никога не съм чувал в България да има такова богатство“.

„Няма и да чуеш!“, троснато отсича моят събеседник, продължавайки разказа си. „Става дума за непубликуван Шилеров текст върху театъра, дори не за чернова на някоя от пиесите му.

Хрисан Цанков направо обезумява, щом узнава за съществуването на манускрипта. Не спи цели нощи и хвърля за него всичките си пари. Всичко, с което е смятал да остане няколко години в Германия и да се утвърди на немската сцена.

Увива ръкописа като бебе в някаква марокенена подплата, не го изпуска от ръце през цялото пътуване с влака. След като се връща, най-големият брат Петър му изплаща още някаква малка част от наследството. С тези пари и с един заем купува апартамента на „Врабча“, където ръкописът на Шилер е изложен на показ в специална кошница над камината. Атракция за гостите в този артистичен дом“.

Германистът проф. Константин Гълъбов прави опити да разчете ръкописа. Но почеркът на Шилер е ужасяващо нечетлив, въобще той е бил изключително немарлив към ръкописите си, от които се е съхранило съвсем малко. Търсени са консултации и с изследователи в Германия, но междувременно Хитлер идва на власт, а някои от тях, които са с еврейски корени, са принудени да напуснат родината си. Както и Макс Райнхард, който никога повече не стъпва в Германия.

Шилер е голямата любов на Хрисан Цанков. Дълги години той работи над „Коварство и любов“ и даже дръзва да покаже тази постановка на Народния театър през 1941 г. в Германия  – в „Шаушпилхаус“ (Франкфурт на Майн) и в „Шилертеатер“ – Берлин. Гастролът има голям успех, но след 1944 г. това му изяжда главата – провъзгласен е за „нацистки режисьор“, разказват небивалици как едва ли не Гьоринг плакал и го прегръщал след постановките му.

През декември 1943 г. той за последен път поставя Шилер – „Орлеанската дева“, която е и последната му постановка в Народния театър.

Идва есента на 1944 г. и всичко изведнъж се променя. Животът на Хрисан Цанков бележи главоломен обрат. Дотогава той минава за аполитичен човек, в сложни отношения е с брат си Александър. След тази дата той е само „брат на Кръволока“, който пък на всичкото отгоре тогава организира някакво прохитлеристко Задгранично правителство във Виена, съществуващо единствено по вълните на радио „Донау“.

На 16 януари 1945 г. Хрисан Цанков е официално уволнен от Народния театър, но месеци преди това е отстранен от работа. През февруари е въдворен в Трудово възпитателно общежитие (ТВО) в Дупница. И там, без никакво обвинение, е държан до края на годината. А пък семейството му е изселено в пловдивския край. В апартамента на улица „Врабча“ се нанася съветски генерал от свитата на маршал Бирюзов заедно с адютантите си. Роднини и приятели не знаят как да реагират. Кой смее да се застъпи за брата на Александър Цанков? Накрая някакъв близък на семейството се престрашава и звънва на вратата на апартамента на улица „Врабча“, за да измоли поне малко топли дрехи, необходими на съпругата и децата. След дълго звънене му отваря пиян капитан от Червената армия, който със залитане го кани да влезе вътре. Апартаментът е неузнаваем – пълна свинщина, камара изпити бутилки и огризки, размазани по пода. Но най-страшното, както разказва покъртеният „пратеник“, е че ръкописът на Шилер липсвал на мястото си.

Металната кошничка била захвърлена на пода и от нея се подавало овъглено парче хартия. За сметка на това камината бумтяла на пълни обороти. Всичко подсказвало, че безценният ръкопис на Шилер е отишъл за подпалки по време на запоите. Явно нито на съветския генерал, нито на адютантите им е пукало какво са хвърляли в огъня. Драсканиците на някакъв „Фриц“, какво толкова?!

Как Хрисан Цанков приел сполетялото го ново бедствие? За това семейната памет няма спомен. Знае се, че със застъпничеството на прочутия оперетен артист Стефан Македонски той е пуснат на свобода и за кратко работи в Габровския театър. Но бързо е отстранен и пенсиониран.  

И пак с ходатайството на Стефан Македонски е взет в Държавния музикален театър, който е идеологически „по-безвреден“. Но една от постановките му по Парашкев Хаджиев отново е провъзгласена за вредителска и е забранена. Последната му постановка там – оперетата „Бокачо“ на Франц Супе – е през 1957 г.

След което името му тъне в забвение. Спорадично го канят в провинциални театри, за кратко възстановяват знаменитата му постановка по „Хъшове“ на Иван Вазов. Но братът на „Кръволока“ си остава също „кръволок“…

Народната власт все пак милостиво го връща в собственото му жилище и му разрешава да пише теоретични разработки в областта на театъра. С което той се занимава до кончината си през 1971 г.

Дали, вдигайки поглед над камината, често си е мислел за ръкописа на Шилер? Навярно. Но никога не е говорил за това.

Предпочитал е да намери „друга тема“. В един от театралните му текстове, публикуван чак през 2000 г., четем следното: „Гдето има угодничене, има и рабство, а гдето има рабство, няма изкуство, защото то е свободно и не знае подчиненост. Свободата да не угодничиш и да правиш изкуство също си има цена“.

И за съжаление в тази софийска история „ръкописите горят“.

(край на цитата)

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал „Култура“ и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на „Радио Франс Ентернасионал“ (RFI – България). Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023), „Потулена София“ („Рива“, 2024). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

(край на цитата)

Много интересно четиво, което описва в романизиран вариант редица моменти от драматичния живот на режисьора Хрисан Цанков.

Цитирам една част от публикация в българска медия от 2018 г., в която става въпрос и за режисьора Хрисан Цанков. Останалата част се отнася до неговите колеги Боян Дановски и Любен Гройс:

Портал „Обаче“

СЪС СРЕБРО В КОСИТЕ – ХРИСАН ЦАНКОВ, БОЯН ДАНОВСКИ И ЛЮБЕН ГРОЙС В СПОМЕНИТЕ НА НИКОЛА ПЕТКОВ

15 октомври 2018 г.

от Божидара Димова

Продължаваме рубриката, посветена на личните спомени на известни творци. В нея, чрез живите спомени за случки и събития, чрез автентичните документални истории на поколения творци, оставили отпечатък в българското изкуство, ще се стремим  да реконструираме изтеклото време, защото така можем да научим повече истини както и за преживяното преди нас, така и за силата на творческия дух, устоял на превратностите на съдбата.

Продължаваме с  големите имена в българския театър, с които ни среща режисьорът Никола Петков.

„Разказвам за хора, с които съм имал творчески или човешки контакти. Това не означава, че признавам едни, а не признавам други. Това е моят личен „прочит” на тяхната индивидуалност и стил, с които остават в историята на българския театър”.

Хрисан Цанков

Режисьорът  Хрисан Цанков е най-малкият брат на премиера Александър Цанков.Той е първият от рода, който се преселва в София. Тръгва с пътуващи театрални трупи, пише статии за театралните издания по онова време и заминава в Русия, където опитва да бъде стипендиант в императорския театър, но безуспешно. Играе в Москва и Санкт Петербург. Връща се в България, става стажант в Народния театър и накрая спечелва стипендия в Германия. Той е първият дипломиран български режисьор. Работи с модерниста Макс Райнхард. След това е режисьор в Народния театър. Родоначалник е на модернизма на родна сцена.

През 50-те години по политически причини го пенсионират. На една от традиционните срещи в Народния театър, Тодор Живков подсеща актьорите: „Абе, с „Хъшове“ по Щатите сте играли, залите препълнени били. Що не направите пак тая постановка?“. Някой му казва: „Ами бай Хрисан е още жив, ще я възстанови“. И Живков вика стария режисьор, който поставя две условия: да работи с асистент, защото е на възраст, и лично да разпредели ролите. Не включва Стефан Гецов, любимец на Тодор Живков, и започват крамоли. Режисьорът се отказва от „Хъшове.“

След като завърших Икономическия институт, бях актьор в Общинския театър в Троян. И там директорът Георги Трифонов (баща на актрисата Румена Трифонова) беше поканил за първа постановка режисьора Хрисан Цанков. Посрещнахме го на автогарата. От рейса от столицата слезе един динамичен възрастен мъж в костюм и с папионка. Артистите се втурнаха да го посрещнат, а аз, най-младият, нямах представа кого посрещаме и стоях встрани.  На другия ден беше първата репетиция на пиесата „Борислав” от Иван Вазов. Аз закъснях малко и когато влязох в репетиционната, видях че режисьорът целуваше ръце на актрисите. Разговаряше с всички много любезно, но аз не смеех да се доближа. Моята роля беше много малка и по време на репетициите Хрисан Цанков почти не се занимаваше с мен, а работеше с артистите, които имат главни роли и особено с тези, които трябваше да произнасят монолози. Караше ги да говорят естествено, да вникват в това, което казват и да не се обръщат директно към публиката. Една от актрисите, Мария Македонска, най-точно изпълняваше неговите указания и той при всеки сгоден случай я хвалеше. Не повишаваше тон, не се налагаше, обясняваше. Обясняваше настойчиво и многословно.

Премиерата мина успешно, играхме пиесата през целия сезон, а той не дойде нито веднъж на представление. Когато след една година влязох във ВИТИЗ и там за моя изненада не чух нито веднъж да се споменава неговото име. Много по-късно разбрах, че Хрисан Цанков е бил режисьор на Народния театър, поставил „Коварство и любов” на Шилер, с която пиеса са гостували в Берлин. За нещастие, на берлинското представление е дошъл самият Херман Гьоринг, харесал представлението и накрая лично поздравил режисьора. Това е определило съдбата му през социализма. Отгоре на всичко той бил брат на министър-председателя Ал. Цанков – кръволака, както са му казвали комунистите, заради погромите през 1923 г.

Наскоро имах случай да прочета дневници на Хрисан Цанков.  Абсолютен поклонник на руския реалистичен театър и на голямата руска литература. Съдбата на един режисьор до голяма степен зависи от самия него, но има случаи когато обстоятелствата могат да го издигнат на гребена на вълната или да го запокитят в Ада.

(край на цитата за Хрисан Цанков)

През 2020 г. Българското Национално Радио – Архивен фонд излъчва хубаво предаване, посветено на делото на Хрисан Цанков. Цитирам:

БНР Архивен фонд

 Меглена Димитрова |  

15.03.2020

Хрисан Цанков – родéн режисьор, блестящ педагог и талантлив драматург

„Имаше нещо прекалено остро в проницателния му поглед, в тънките устни и в цялото изражение на лицето му, което още в първия миг респектираше. Дори неволно ти се искаше да отстъпиш крачка назад, ако се появи срещу теб – но това се оказа измамно впечатление. Защото когато работеше, ставаше неузнаваемо близък и сърдечен човек, влюбен в театъра, в своите актьори и във всичко, което можеше да се нарече театрално“, казва един от тези актьори – Видин Даскалов, на когото той дава старт на професионалната сцена.

Пътят на Хрисан Цанков (15 март 1890 – 10 декември 1971) към театъра и режисурата не е кратък. Роден в Оряхово, той завършва право в Софийския университет. През 1911 година отива в Москва, за да учи в Московския художествен театър (МХТ), но поради липса на средства се връща в София, където е приет в трупата на Народния театър. Не успява да се изяви. Войната слага край на актьорските му амбиции, но в печата излизат театрални статии и критики, носещи неговия подпис. С тях той се включва в полемиката около състоянието и задачите на Народния театър. През 1920 година младият Цанков заминава за Берлин, за да учи в студията на известния театрален и филмов режисьор Макс Райнхард.

След завръщането си в България е поканен в Народния театър и през 1924 година дебютира с постановката на „Змейова сватба“ от П. Ю. Тодоров. До 1944 година е един от водещите режисьори на Народния театър наред с главния режисьор Н. О. Масалитинов и реализира на неговата сцена над 50 постановки. Хрисан Цанков внася в художествената практика на нашето театрално изкуство нови и смели идеи, интересни експерименти, непрекъснато търси формите на една оригинална сценична изразност. Неговата режисура се отличава с подчертана експресивност, смели инвенции и категоричност. Носител и интерпретатор на европейските тенденции в театъра, Цанков представя на българската публика Стриндберг, Клабунд и Молнар, Бърнард Шоу и Оскар Уайлд, Юджийн О’Нийл и Съмърсет Моъм, като нерядко е и преводач на пиесите, които поставя. Част от артистичната му биография е преданата работа за т. нар. Театър на младите при Народния театър, за който осъществява няколко постановки за деца по приказки на Братя Грим, Селма Лагерльоф, Вилхелм Хауф и Оскар Уайлд.

В спомените на Драган Тенев за стара София четем: „Сцената на Народния театър през моите младини приличаше на нещо като арена. На нея излизаха да се „сражават“ двама големи гладиатори – главният режисьор на театъра Николай Масалитинов и Хрисан Цанков – братът на небезизвестния от септемврийските събития професор Цанков. Първият от тези „гладиатори“ беше руснак, бивш актьор от Московския художествен театър и предан ученик на Станиславски, а вторият – нашенецът – ученик на великия австрийски актьор Кайнц и поклонник на виенския Бургтеатър. Както виждате и сами – различието в художествените им възгледи беше диаметрално противоположно. В техните непрестанни естетически „битки“ обаче се раждаха представления, каквито съм виждал по-късно в съвсем ограничен брой по европейските сцени и, ей богу, надали ще видя оттук нататък. Вярно – трупата на Народния театър разполагаше по времето на Масалитинов и Цанков с множество ярки таланти, но също така е абсолютно вярно, че и те двамата бяха големи и самобитни художници. Майстори, които вярваха в онова, що творяха, за да го поднесат на публиката.“

Това потвърждава и един от директорите на Народния театър – проф. Васил Стефанов, който в запис от 2004 г. казва, че Хрисан Цанков е назначен там като „проводник на модернизма“ и споменава за пресичането на двете линии в репертоара на Народния театър по онова време:

(следва запис)

След 9 септември 1944 г. Хрисан Цанков е уволнен от Народния театър. Освен че е с „неподходящи“ за новата власт политически убеждения, другите причини са ясни: възпитаник на немската култура, т.е. германофил, произхожда от буржоазно семейство, брат е на „кръволока Цанков“… В началото санкцията е категорична и въобще му е отнето правото да се занимава с театрална дейност, но по-късно му е дадена възможност да работи в „периферни”, „безопасни” театри, встрани от формиращия социалистическата театрална естетика център – Народния театър.


Така Хрисан Цанков – основният и най-значим представител на условно-експресивната естетика в българския театър в междувоенното време, става режисьор в одържавения театър в Хасково, където прави няколко постановки в периода 1945 – 1948 г., след което му е позволено да се завърне в София, но вече в „безопасната” зона на оперетния театър – от 1948 до 1957 г. той е главен режисьор на Държавния музикален театър. Богатият му опит като драматичен режисьор е от огромна полза за оперетата. За неговите съвременници и колеги е впечатляващо как режисьор с такива дефинитивни познания и естетически принципи прави толкова силни музикални постановки. „Цигански барон“, „Волният вятър“, „Трите девойки“, „Мамзел Нитуш“… всички негови представления са сензация, а Музикалният театър завоюва безспорен авторитет в културния живот на страната. Противник на елементарната режисура, и в оперетата Хрисан Цанков воюва за емоционално нюансираното, актьорски осмисленото и точно адресирано сценично слово. И благодарение на неговото присъствие, култура и вкус, водещо в спектаклите на театъра е непринуденото, елегантно и стилно изящество. Характерно и за самата личност на Хрисан Цанков, чието мото е била репликата на Фауст: „Обичам тези, които искат невъзможното.“

За работата на режисьора в Музикалния театър си спомня и оперетният артист Видин Даскалов, който казва, че Хрисан Цанков го окуражава да развие своя талант и му поверява първата му „централна роля“ – запис от 2000 г.:

(следва запис)

След пенсионирането си през 1957 г. Хрисан Цанков се отдава на мемоари, студии, резензии, в които анализира сценичната магия, творчеството на актьора, изкуството на режисьора. Голяма част от тях са представени в „Хрисан Цанков. Наследство“ (2003), книга, която показва живия дух на неговата енциклопедична личност, най-силно привързана към сцената, но с дълбоки познания и любов към литературата, поезията, критиката. Наследство, което респектира и днес.

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване на БНР, при което могат да се слушат цитираните по-горе записи:

Хрисан Цанков – роден режисьор, блестящ педагог и талантлив драматург

Както стана дума при редица детайли от биографията на Хрисан Цанков, той се занимава и с публицистична дейност в различни насоки. Негова статия от 1936 г. е поместена в портала „Култура“ през 2020 г. Цитирам:

„Култура“ брой 9 (2972), ноември 2020 г.

Стига са умирали!

От Хрисан Цанков (печатано във вестник „Слово“, № 4165, 1936 г.)

Есе на големия театрален режисьор модернист Хрисан Цанков (1890–1971), посветено на препрочитането на класиката

Атина, най-гордият тогава град в света, тръпнел в очакване: знаменитите поети на Елада се състезавали за безсмъртие. Светилата на новогръцката поезия – и Команудис, и Вернарозокис, и Орфанидис, и сам Залокоста се надпреварвали за първенството в поетическото майсторство. Професори и сенатори, всякакви първенци и между тях сам крал Отон до една от велико­лепно украсените маси, върху която бил сложен скъпият символ на славата: лавров венец. И целият народ се вълнувал – чие ли чело ще увенчае венецът на безсмъртието…

Отдавна било това, което разказва с толкова гордост нашата писателка Фани Попова-Мутафова. Но и до днес колцина от нас (божем интелигентни­те!) знаят, че увенчан в това състезание за безсмъртие излязъл охридският поет Григор Пърличев?!

Че не знаем това, е срамота. Срамота е и това, че никой от нас, днешни­те българи, не знае нито един стих от поезията на Пърличева. Но срамът пада и върху нашенските просветни дейци, които ни учат на всякаква култу­ра освен на българска, които са научили българските поколения да знаят много светила, но не и да знаят светила на българската мисъл. Затова днес ние знаем всичко от поезията на Хорация например, но нищо от поезията на Пърличева. Тачим – и с право – подвизите на героите от епическите ни бор­би, но не знаем делата на културните си герои.

Срамота е

Срамота е да се приказва толкова гръмогласно за национална култура, а да оставяме да измират едно след друго всички големи имена на българска­та културна история. Защото не само Пърличев е умрял без помен. Нима е по-жив един Г. С. Раковски? Името му се помни по легендите за хайдутските му дела, но кой го помни като поет? Неговата поема „Горски пътник“, която навремето си, подобно Шилеровия „Вилхелм Тел“, събуди за национален въз­ход цял народ, сега се знае само по име. Така са мъртви днес произведенията и на Любен Каравелов, и на Илия Блъсков, и на стария Славейков, ще започ­нат да измират и богопомазаници като Иван Вазов.

Измират, защото у нас се полага повече труд да се пренасят готовите знания за световната класическа литература, отколкото да се създаде култ към онези литературни творби на нашите стари поети, и които греят образи и съдби, отразили духа, патоса и романтиката на българското племе.

Срамота е за днешните българи „Горски пътник“ и толкова други забра­вени образци от стария наш епос да бъдат синоним на смешна и пренаивна литература, когато някога тази литература е събудила народа ни за своя култура, за жертви и героизъм, от който всяко време ще има нужда, щом като българите имат воля да живеят през вековете и да не се губят като народ. Да разкрият и зарегистрират поетическите богатства на Раковски, Ботйов, Любен Каравелов, Иван Вазов, Пенчо Славейков или Яворов не е още всичко. Още по-благородна задача за българската литературна нау­ка би било да запази живи техните творения, дали криле на българския дух, и да ги предава на поколенията не като спомен, а като собствено духовно богатство. Така расте една национална литература и ражда кла­сически образи.

Литературата е за четене

Всичко в изкуството старее – и стил, и форма, и съдържание – и уми­ра, ако не се осъвременява. Особено пък що се отнася до т.нар. „изящна словесност“ – тя няма никаква музейна или антикварна цена. Не са пра­хът и плесента на времето, които я правят класическа, а богатството ѝ от образи и идеи, които вечно посвещават и вечно подканят за развитие напред. Но за да просвещава и води напред, тя трябва да бъде четена, а не само преподавана.

А кой чете днес големите творения на нашите стари поети? Те умират – и то само защото липсва грижа да се почистят от старината си, та да не изглеждат паметници на наивно поетизиране и примитивно майсторство. Наивни и примитивни са творенията и на великия Молиер. Но днес светът ги знае не по оригинала им, а (както е и с творенията на Шекспира и всички по-стари класици) в нови и нови издания, очистени от всякакъв архаизъм, за да могат поколенията да ги четат наред със съвременните поети.

Срамота е, че ние нямаме на съвременен български език поне най-цен­ното от старата наша литература, та да се знае то не по заглавията само. Ако Бойтов днес се чете и обича наред с новите ни поети, то е защото близките му се погрижиха да го издадат в 2-3 нови редакции, поправени и „стъкмени“ съобразно еволюцията на нашия език. Така неговата изключителна по красо­та и сила поезия остана жива. Днешният немец все още може да чете в ори­гинал своя Гьоте. Но днешният българин не може да чете в оригинал даже стария Славейков. Защото немският език за 150 години се е променил по-малко, отколкото българският език се е изменил за 50 години. И по грамати­ка, и по богатство на думи и форми, и по строеж нашият език днес е толкова различен от езика на стария Славейков, че да се прочете неговата прекрасна иначе комедия „Малаковът“ трябва речник.

Театърът не е музей

От всички литературни родове най-бързо старее драмата. Защото архи­тектониката ѝ е, като всяка архитектура, въпрос на култура и психология на времето. Драмите на Есхил, на Молиер, на Расин или Ибсен са по стил, по език и по всичко художествени паметници на своето време. Но понеже лите­ратурата няма никаква музейна стойност, като паметници на „едно време“, тия творения биха били мъртви за нас. Но, слава богу, театърът не е музей, а най-жизнено изкуство и е знаел във всяко време така да ги пресъздава, че те са оставали вечно съвременни.

Срамота е да се оставя да умира старата българска драма поради нераз­биране на тия прости неща. Не само „Загубена Станка“ и „Иванко“, но и Вазовите драми започват да се споменават с насмешка за „ескизамански“ вкусове. А между това в тях има толкова романтика и идеализъм, че биха стигнали не само за нашето време, но и за още много други времена. Стига да умеем да ги очистим от архивната им плесен. Така немците извадиха от архивата своята „многострадална Геновева“ и възкресиха автора ѝ Хебел, както възкресиха и Шилера, та днес те са не само техни класици, а класици на мировата литература.

Изискванията към драмата са за различните времена различни. Да се представи днес Вазовата гениална (според мен) комедия „Хъшове“ така, как­то си е написана в оригинала, с всичката ѝ старомодност в език и техника, би било една ретроспективна задача, съвсем неинтересна за публиката. Защото публиката не ходи в театър от научно-литературни интереси, а за да изживее непосредствено очарованието на оглъбения от поета и артиста живот. Ето тези разбирания ме накараха преди 3–4 години да преработя Вазовите „Хъ­шове“. И нека се похваля: никой мой режисьорски успех не ме е зарадвал толкова много. Очистена от отживелици в език и израз, нагодена към днеш­ната драматична техника, от престарялата комедия се получи едно прекрас­но драматическо произведение – прекрасно именно по вазовската чиста ро­мантика, по вазовските мили и близки образи, по вазовския сърдечен патос и безизкуствен хумор. Какво от това, че някои критици – било от предвзетост към „светите текстове на оригинала“, се възмутиха от моята режисьорска дързост“ да „коригирам“ Вазова! Не знам друга пиеса, друго наше представление да са намирали у публиката по-възторжен прием. Какъв по-голям резултат от този за един театър?! И каква по-благодарна, по-благородна задача за българския театър: да възкреси от сцената народните поети! Вазов, който преди 20–25 години владееше театъра, възкръсна наново като духовен вожд на народа ни. Срамота е, че на следните години наново го погребаха – пак в Народния театър. С „Към пропаст“, „Престолът“ и напоследък с „Иван­ко” защитниците на „ненакърнимостта на оригинала на автора” са се уверили колко е наивно и неубедително днес онова, което преди 20–30–50 години е будило само възторг. Пиететът към „светите текстове“ не е никаква добро­детел, щом преждевременно погребва в архивата неща, които биха могли да живеят още дълго време.

* * *

Безсмъртието на поетите е безсмъртие на народите, които са ги родили. Срамота е, като помним великите жертви на националното ни възраж­дане, да забравяме онези, които във вдъхновена реч ни свързват с българ­ското бъдеще.

Стига са умирали техните имена. Срамота е да се знаят само наимено­вания на улици и площади!

Вестник „Слово“, № 4165, 1936 г.

(край на цитата)

Хубава публикация, която показва широките интереси на Хрисан Цанков в областта на родната ни култура, за която той се застъпва така ревниво. Респект!

Ще завърша днешната статия с цитат към една историческа снимка (ще я поместя след моята статия) на две видни личности от историята на българския театър – двамата театрали Николай Масалитинов и Хрисан Цанков, облечени изцяло в бели дрехи. Цитирам текста:

Снимка с Николай Масалитинов и Хрисан Цанков

ТЕАТЪРЪТ ЖИВЕЕ! – Обръщение на Декана на факултет „Сценични изкуства“ чл.-кор. проф. Пламен Марков по повод 27 март 2021 г.

На 22 март преди 60 години е починал основателят на българското професионално театрално образование Николай Осипович Масалитинов. През септември 1925 г. той основава Театралната школа към Народния театър, в който току-що е назначен за главен режисьор. Там се обучават назначените за статисти млади ентусиасти, бъдещи звезди на театъра и киното, които през деня усвояват всички необходими им теоретични и практически умения от елитен екип преподаватели, а вечерта играят в спектаклите заедно със своите учители.

Преди това Масалитинов добива ценен опит за обучаването в театралното изкуство като пряк и близък ученик на Станиславски и Немирович-Данченко. Той, заедно с група артисти на МХТ, основава собствена частна Театрална школа в Москва, която скоро е припозната като Втора студия към МХТ. Той е и от основателите на сегашния наш НАТФИЗ през 1948 г., който е правоприемник на Държавната Театрална Школа (ДТШ) към Народния театър с ранг на полувисше образование, създадена със Закона за театъра от 1943 г.

На тази снимка той е с един друг преподавател в ДТШ, а именно Хрисан Цанков. Фотографията е правена след евакуацията на Народния театър и прилежащата му школа в Пирдоп по време на бомбардировките над София през 1944 г.

Двама мъже, облечени в бяло, независимо от катастрофата около тях. Бомбардировките разрушават апартамента на семейство Масалитинови и изпепеляват безценната му театрална библиотека. За двамата мъже на снимката се твърди, че са антагонисти, но на нея виждаме двама добри колеги, бодри и готови да продължават да обучават младите театрални таланти на България, независимо от ужасите около тях.

Пандемия или бомбардировки, театърът живее! Честит ни 27 март! 

22.03.2021 г.

проф. Пламен Марков

(край на цитата)

Нека днес на 15 март 2025 г. почетем 135 години от рождението на драматичния, оперетен и оперен режисьор Хрисан Цанков, роден на 15 март 1890 г. в Оряхово, починал на 10 декември 1971 г. в София.

Мир на праха му!

……..