Днес почитаме паметта на знаменития бас Антон Дяков
Драги приятели на оперната музика, на 24 юни 2018 г. написах статия посветена не на рождена дата на оперен деец, а на едно траурно събитие – на тази дата през 2016 г. ни напусна завинаги един голям български певец със световна слава и кариера, който при това беше и мой приятел през последните 6 години – незабравимият бас Антон Дяков.
Решил съм до края на периода, през който ще пиша статии във ФБ, винаги в деня на кончината му – 24 юни, да припомням неговия живот – Антон Дяков вече не е между нас от 4 години, но огромното му вокално дело – не само оперно – но и песенно, ще останат завинаги в музикалната история на човечеството. За последен път писах статия за него на рождения му ден – 9 декември – през 2019 г., но днес искам наново да пиша – спазвам обещанието, което съм дал. И без това за 7-8 месеца имам около 100 нови ФБ-приятели и читатели, нека научат какво съм писал за този голям певец и личен приятел, с когото си разменяхме редовно информации до 2016 г.
Антон Дяков беше рядко явление в музикалния свят – изучен в България архитект, наследник на достойна фамилия, изживял не малко лични трагедии, че е син на дипломат от епохата на Цар Борис Трети, той проявява завидна музикална дарба на певец, заминава за Италия и повече не се завръща в родината си, защото е „невъзвръщенец“. Там работи в началото като архитект, но после музиката побеждава, получава възможност да учи (има връзка и с легендарния Борис Христов) и стартира световна кариера в течение на много десетилетия.
Нека още в началото на тази статия цитирам един линк, който съдържа наред с многото информации и такава за Антон Дяков – много интересни данни за оперни певци на немски език (също и за Антон Дяков):
https://www.ku-spiegel.de/portraits/a-bis-j/diakov/
Няма повече да разказвам отделни детайли – ще цитирам цялата си статия за него от 9 декември 2016 г. (днес запазвам датите както са дадени в статията), от която ще научим всички важни етапи от един напълно достоен и богато изживян живот:
„Драги приятели на оперната музика, на днешния 9 декември 2016 г. е роден един от най-прочутите и заслужили оперни певци на съвременна България – басът Антон Дяков (Anton Diakov), който днес щеше да навърши 82 години. Както редица мои читатели и приятели, а също и хиляди други почитатели на вокалното изкуство по целия свят знаят, на 24 юни т.г. Антон Дяков склопи очи и ни напусна завинаги.
Всяка година от 2013 г. аз особено се радвах да го поздравя с неговия юбилей на този ден – ние с него бяхме добри приятели и това ми доставяше особена радост.
Фактически това е четвъртата ми статия, която пиша за нега във връзка с рождения му ден. Първата беше през 2013 г., втората – през 2014 г., когато имаше кръгъл рожден ден, през 2015 г. беше третата. През този пероид ние си разменихме десетки постинги главно на оперни теми. Много често при моите статии Антон Дяков вземаше отношение обикновено за личности, за които пиша – той е жива история на световното оперно изкуство, понеже десетки години е бил на оперни и концертни сцени по целия свят и познава стотици колеги, диригенти, режисьори и лица, свързани с музикалното изкуство. Мнението му винаги е било конкретно, ясно, без особени суперлативи и точно познаване на детайлите, за които пише. За всичко това му благодаря в мислите си днес.
Ето един пример от последните години: ставаше въпрос за Рахманинов и третия му клавирен концерт, при което аз му писах и за българския пианист Алексис Вайсенберг. Ето части от нашите постинги:
Boris Kontohow: Благодаря Антон, това е любимият ми концерт от Рахманинов. Премиерата е в САЩ, Рахманинов свири солото, пътува с параход от Европа за САЩ, но времето за собствена репетиция на скоро композираната солова партия е много малка, затова той по време на пътуването “репетира мисловно на някакво въображаемо пиано” много трудната солова партия (така пише в литературата). Все още не зная, нямало ли е на парахода истинско пиано. Все пак това става в началото на миналия век. Сърдечни поздрави! (Вайсенберг гостува през 70-те години в Дармщадт като лектор в Института за нова музика. Знаеш, градът е прочут с този институт. Тук са работили Пиер Булез, Карлхайнц Щокхаузен, Луиджи Далапикола, Джузепе Синополи, Бруно Мадерна, Луиджи Ноно и много други.)
Anton Diakov: С Вайсенберг се запознахме в Цюрих и дълго беседвахме. Прекрасен човек! С Жорж Претр сме приятели от 1967 год. Пях и записах с него “Самсон и Далила” в двете басови роли на Абимелех и Старият Евреин, по късно “Кармен” в Рим. Удивителен енергичен мъж с обаяние, бивш боксьор и официален приятел на Мария Калас, покрай аферата й с Джузепе ди Стефано.
Boris
Kontohow: Много интересно, Антон
! Аз пък ще ти пратя цитат от Уикипедия
за него (на руски език) – хареса ми:
” (…)
Начал заниматься музыкой дома в
трёхлетнем возрасте; две тёти и
дядя Вайсенберга окончили
фортепианное отделение Венской
консерватории. С детских лет учился
у крупнейшего болгарского композитора
и педагога Панчо Владигерова; в 10
лет дал первый сольный концерт,
состоявший из произведений Баха,
Бетховена, Шумана, Владигерова и
исполненного на бис собственного
этюда (…)
В дальнейшем записал с Караяном
пять фортепианных концертов Людвига
ван Бетховена; среди других
выдающихся записей Вайсенберга —
произведения Фридерика Шопена,
Иоганнеса Брамса, Сергея Рахманинова.
Умер в Лугано 8 января 2012 года
после продолжительной болезни.
Антон, за мене Вайсенберг си остава
един от най-удивителните музиканти,
които България е родила !
Аnton Diakov: Аз винаги съм го ценял много! Може би е и най-добрият български пианист! Поклон!
(край на цитата)
И до сега все още Антон Дяков е малко известен за широката публика в родината си, но не е така за чуждестранните любители на оперната музика. От дълги години той работи и живее в чужбина, но е направил по косвен път толкова за издигане реномето на музикалната култура на България по света, колкото са направили артисти от ранга на Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Димитър Узунов, Димитър Петков, Никола Николов и още някои от неговата генерация (споменавам само мъжете). Мъчно ми е като пиша тия редове, че съдбата му е била такава (не по негово желание), че първо чужденците е трябвало да го оценят и признаят, както често се случва и с други българи, пръснати по широкия свят. Добре че през последните години нещата постепенно се измениха, Дяков гостува по-често в България, медиите проявиха интерес към него и той направи през последните четири години много ценни интервюта в София, също и музикални записи в Българско Радио и Българска Национална Телевизия, така че за следващите генерации музикални любители вече Антон Дяков няма да бъде „табула раза“. При това той често изпращаше във Фейсбук свои записи от много богатия си оперен и концертен архив, така че желаещите да се информират можаха да черпят от това голямо музикално богатство. Лично аз преди 2 години бях впечатлен от негови записи не само в оперни произведения, но и участия в големи симфонични произведения, като в някои симфонии от Шостакович (13-та и 14-та), в които има и участия на солисти певци. Ние с него бяхме добри Фейсбук-приятели и си разменяхме ценни постинги, които показват неговата дейност в жанрове от музиката, за които единици нейни любители са осведомени. Ето някои примери:
В началото на ноември 2014 г. Дяков помести линк за свое участие като солист преди много години в 13-та симфония от Дмитри Шостакович. Аз му написах следните думи:
Антоне, много се радвам за това твое соло ! Голяма чест е да го пееш. Слушал съм отдавна тази симфония за голям оркестър, мъжки хор и бас, по думи на Евгени Евтушенко. Бях дълбоко впечатлен от неговия “Babi Jar” и темата на текста. Обичам Шостакович, макар че дълго време в България музиката му не беше много уважавана от “официалните лица”. А сега виждаш, как по целия свят неговото творчество така се цени. Знам, че премиерата е била на 18 декември 1962 г. в Москва под диригентството на Кирил Кондрашин – един голям майстор на палката. Кога си пял в тази симфония – аз имам компютър с малко ограничен “стик за сърфиране” и не винаги много хубаво слушам музика и чета текстовете.
(край на цитата)
Антон Дяков ми отговори, че това е било запис на тази симфония за немския тв-предавател SWR (Süd West Radio) в Баден Баден. Трябва да уясня, че този предавател има голям авторитет и от дълги години записва важни творби от класическата музика, защото има собствен голям симфоничен оркестър, който се дирижира от световно известни диригенти и често канят при нужда солисти от различни държави, както е станало и с Антон Дяков. Всички знаем за този прочут град Баден Баден, културен и туристически център на Германия от столетия, известен също и с Казиното си. Любими негови посетители са били руските писатели Достоевски, Чехов и други. Баден Баден е център, в който европейската културна аристокрация се е срещала често, също и сега. Преди десетина година там се изгради великолепна концертна сграда, има много концерти и оперни изяви (няма постоянна опера), но огромната зала разполага с няколко хиляди места. Чест за България е, че главен диригент на Симфоничния оркестър в Баден Баден от няколко години е българският диригент Павел Балев.
През миналите сезони често гостуват различни оперни състави и солисти, симфонични оркестри от цяла Европа, като в програмите най-често чета – състави от „Мариински Театър“ в Санкт Петербург, тъй като Валери Гергиев е един от най-желаните и успешни за този град диригенти. Един много интересен и хубав град. Само за сведение, редица богати руснаци закупиха през последните години много имоти и апартаменти в този град.
Антон Дяков обаче е бил солист и в следващата 14-та симфония на Шостакович. Ето какво разбрах от него за участието му, след като прочетох в същия ден за линка му, при който написах:
„А сега 14-та симфония – браво! Много се радвам. Премиера на 29 ноември 1969 г. в Ленинград. Солисти Галина Вишневская и басът Марк Ришетин – не го познавам – чета на полски език в една енциклопедия. Привети!“
(край на цитата)
Антон Дяков ми отговори (2.11.2014):
„Дмитри Шостакович ми прати копие – лично на тази “14-та Симфония” в ръкопис, чрез един общ наш приятел, директор от “Ла Роше”, късо преди кончината си с молба да я изпълня някъде в Европа. Аз се обърнах към няколко диригенти за да я изпълним, което би било и ПЪРВОТО й ЕВРОПЕЙСКО изпълнение. За жалост, всички бяха заети с други задачи и договори и докато това се изпълни, Шостакович почина… След това излезе първото Руско издание на творбите му. Аз съм я пял в Залцбург, Берн, Гранада Фестивал, Баден Баден, Тюбинген, Санкт Гален (запис излязал на компакт диск, с Карол Смит), Цюрих – с Галина Вишневская, диригент Рудолф Барашай) и т.н. Това е запис с полския диригент Казимиеж Корд, но аз имам и друг запис с Ури Сегал и Ева Чапо, които ще публикувам в следващите дни. Марк Решетин познавам лично, пяли сме заедно. Добър, но малко скучен бас….“
(край на цитата)
Какво мога да добавя – Антон Дяков има такива ценни участия, които са голям принос за българската музикална култура по света, но както виждаме, много късно идват информациите за него. Радвам се, че самият той показва такива неща на широките кръгове любители, иначе всичко това ще си остане в архивите и малко ще се знае. В тази моя статия по-късно ще цитирам и редица негови лични изказвания и виждания по различни въпроси, направени в някои негови интервюта, което изцяло ще оформи картината за човека и артиста Антон Дяков.
А сега ще се върна в началото, за да направя връзка с биографията и първите ми впечатления за него. Фактът, че той е няколко години по-млад от мене и първите му големи постижения в чужбина в годините 1962-1963 ми бяха известни (за съжаление от информации, прочетени в Полша, в България не се пишеше за него) вече подсказваха началото на една бляскава кариера в бъдещето, което след това се оправда напълно. Не е редно да прекалявам с хвалби, но след малко ще приложа факти, които говорят по-добре от моите думи. Достатъчно е да се прочетат отзивите в чуждата преса, както в специализираната литература – списания, речници, музикални енциклопедии, за да се прецени онова, което чуждите критици казват за него.
Антон Дяков е роден на 9 декември 1934 г. в София в семейство на дипломат. Дядо му е бил полковникът от пехотата Антон Дяков, роден на 11 септември 1864 г. в Карнобат, през 1881 г. се обучава в стрелковата школа в Санкт Петербург. Участва в Сръбско-българската, Балканската и Междусъюзническата война. Като командир на 19-и пехотен шуменски полк се сражава и в Първата световна война. При атаката на крепостта Тутракан е убит от парче граната. Тогава е само на 52 години. Бащата на певеца Антон Дяков работи като дипломат в различни европейски държави, заради това синът живее години наред в Мадрид, Париж, Белград, Анкара и Истанбул. След завършване на средно образование в София той постъпва в Софийската политехника и се дипломира като архитект. От рано показва отлични гласови данни и взема частни уроци по пеене, участва и в публични изяви на концерти като студент. В тия години взема участие при няколко традиционни за тази епоха в България „певчески конкурси“, при които печели няколко първи награди (лично от тогава аз помня името му, тъй като между 1951 и 1956 г. бях студент по математика в София). Сигурен съм, че и той си спомня още имената на такива титани на науката, като проф. Аркади Стоянов, проф. Георги Брадистилов, които бяха едни от основателите на Софийската политехника, но преподаваха и в Софийския университет. През 1958 г. Антон Дяков завършва следването и започва работа като архитект. По същото време става известен като певец чрез участието си в различни концерти. Записва в Радио София и първите си певчески изяви. Това го амбицира да се посвети като професионалист в певческата кариера.
През 1961 г. Дяков напуска България и продължава певческото си обучение в Рим в известната „Accademia di Santa Cecilia“, същевременно продължава да работи като архитект. По време на обучението си той е приет и в студиото на „Teatro dell’Opera di Roma“ като студент на Luigi Ricci и е единственият, който не е италианец. Чрез концерти на Академията Дяков става познат в музикалния живот на Рим и все по-често получава покани за гастроли, поради което работата му като архитект започва да остава встрани. През лятото на 1962 г. е дебютът на Дяков в Рим – като Il Re в „Аида“ от Верди на открития театър в „Terme di Caracalla“. Скоро започват и отделни ангажименти за звукозаписи. През 1962-1963 г. са първите записи при фирма EMI – като Рангони заедно с Борис Христов (Борис Годунов), Пимен и Варлаам при втория цялостен запис на „Борис Годунов“ с диригент André Cluytens, по-късно при записа на „Самсон и Далила“ от Сен Санс като Abimelech и Старият евреин, заедно с Rita Gorr и Jon Vickers с диригент Жорж Претр. През 1963 г. Дяков получава ангажимент в Ню Йоркската МЕТ и дебютира там като Колин в „Бохеми“ от Пучини, после следват изяви като Ферандо в „Трубадур“ от Верди и Раймондо в „Лучия ди Ламермур“ от Доницети.
През годините 1963-1965 Дяков е член в ансамбъла на Държавната опера във Франкфурт, от есента на 1965 г. – в Държавния театър в Бремен. Тук той играе най-често в оперни постановки на легендарния Гьотц Фридрих (по-късно интендант и главен режисьор на Държавната опера в Берлин, която издига до световно ниво). Като постоянен член на ансамбъла на театъра в Бремен Дяков гастролира в много средни и прочути сцени в Германия и в Европа. Големите му успехи датират от годините 1965-1967, когато Херберт фон Караян – тогава ръководител на Фестивала в Залцбург „го открива“ и го ангажира за постановката си на „Борис Годунов“ в големия фестивален театър в ролята на Варлаам, при която главната роля играе Николай Гяуров. Немската и австрийска преса от това време пише: „Голямата сцена и балада на Варлаам е вече три години притегателна сила на Фестивала в Залцбург при спектаклите на „Борис Годунов“. Тези блестящи изяви на Антон Дяков предизвикват нови предложения за работа с него. Херберт фон Караян ангажирва Дяков за постановката си на „Кармен“ от Бизе в Залцбург в ролята на Цунига. От това време датира и дългогодишното приятелство на двамата артисти – диригент и певец, траяло чак до смъртта на Караян. Преди три години Дяков публикува в страницата си във Фейсбук редица снимки от това време, както и по-късни, които за мене са изключително интересни и ценни – с посвещения на десетки диригенти и колеги, с които е пял – една хроника на нещо неоценимо, останало за бъдещите почитатели на оперното изкуство и за славата на „оперна България“. Там можем да видим лични сигнатури от Караян, Рената Тебалди, Мирела Френи и др., както и групови снимки с десетки оперни светила на епохата – певци, диригенти и режисьори, което е изумително. Добре, че Дяков, също и съпругата му Росица Дякова са страстни фотографи и имат запечатани на снимки сюжети и лица, които не се срещат всеки ден. На някои снимки можем да видим жилищата на двамата артисти в Залцбург, не далеч едно от друго, както и други забележителни документи от тогава.
През 1968 г. Дяков приема предложението на режисьора Вернер Дюгелин (Werner Düggelin), който като току що назначен интендант на театъра в Базел / Швейцария го поканва за първи бас в ансамбъла на театъра. Малко след това следва подобно предложение от оперния театър в Цюрих. Погледнато от перспективата на годините назначаването на Дяков в Базел е особено щастлив случай за развитието му, тъй като в тази епоха в Базел няма още т.н. „Stagione“-система – театърът в Базел предлага един широкообхващащ репертоар с нови постановки на творби от всички среди на културата, видове и стилове, най-често на оригиналния език: Моцарт, Верди, Вагнер, Пучини, Рихард Щраус, „Opera-buffa“, „Opéra comique“, също опери от славянски композитори – един универсален репертоар от барок чак до „модерната опера“. Дяков ползва този шанс за изграждане на широк спектър от оперни роли и овладяването на различни музикални направления, певчески методи и сценично-драматични способности. По този начин в течение на всичките 33 години, в които Дяков е член на ансамбъла на операта в Базел, той изучава десетки роли (някъде се пише за 101 роли!) с най-разнообразен характер от всички стилове, като е работил с различни прочути режисьори и диригенти. Театърът в Базел му предоставя и свободата за гастроли по целия свят.
Що се отнася конкретно до самия репертоар – в центъра му очевидно доминират партии от опери на Верди и Вагнер, но и белкантови роли, такива от френски и славянски автори, също бас-партии от немския репертор и не на последно място от съвременни „модерни“ автори. Аз съм възхитен от респекта на ръководството на театъра в Базел към дългогодишния член на ансамбъла Антон Дяков, който вече макар и в напреднала за един солист възраст, продължава да получава роли във втората половина на 90-те години и то при премиери на постановки. Това трябва да бъде пример и за други оперни театри, които през последните десетилетия са доста „безпардонни“ по отношение на артисти, които не заслужават подобно отношение. В моя архив съм отбелязъл едни от последните солови прояви на Антон Дяков в Базел няколко години преди окончателно той да напусне сцената там. Ще ги цитирам дословно (всичките са премиери): на 18 февруари 1996 г. в ролята на Миша в „Продадена невеста“ от Сметана, на 22 септември 1996 г. в ролята на Том в „Бал с маски“ от Верди, на 17 април 1997 г. в ролята на Помощникът на Орест в „Електра“ от Рихард Щраус, на 22 март 1998 г. в ролята на Съдията в „Йенуфа“ от Леош Яначек, на 13 септември 1998 г. в ролята на Монтано в „Отело“ от Верди.
На това място трябва да отбележа, че делото на Антон Дяков в Базел е високо оценено от местните органи и медии. Във връзка с неговия 80-и рожден ден през 2014 г. печатна медия в Базел публикува подробна статия за живота и дейността му, като наблегна на дългогодишната му работа в Базел. Ето част от тази статия:
Geburtstag
Aktualisiert am 09.12.2014, von Christian Fluri
Der Kosmopolit Diakov schrieb Operngeschichte
Anton Diakov ist ein mitreissender Geschichtenerzähler – ein Mann von grosser Lebenserfahrung.
Quelle: Martin Toengi
Der bulgarische Sänger Anton Diakov, der seit 1968 in Basel lebt und die Stadt liebt, feiert heute seinen 80. Geburtstag. Insgesamt sang Diakov 101 Partien in allen Stilbereichen, vom Barock bis ins 20. Jahrhundert (von Christian Fluri)
Er ist ein bezaubernder Erzähler, ein genauer Welten- und Kunstbeobachter, einer der besten Bässe seiner Generation: Anton Diakov, der heute am 9. Dezember seinen 80. Geburtstag feiert. Muss er auch am Stock gehen heute, weil das eine Bein nicht mehr so richtig will, tut das seiner Vitalität kaum Abbruch. Seine Augen strahlen Lebendigkeit und Wachheit aus – und vor allem eine grosse Lebensfreude. Die Theater- und anderen Geschichten sprudeln aus ihm heraus.
Wir besuchen Anton Diakov, der seit 1968 in Basel lebt, in seiner Wohnung am St. Alban-Rheinweg 158 mit Blick auf den Rhein. Hier wohnt er mit seiner herzlichen Frau Rossitza Diakov, einer Kinderärztin, die in Bulgarien nun ein Kinderbuch herausgibt. Er lernte sie Anfang der 90er-Jahre in Sofia kennen. 1995 heirateten die beiden. Diakov erzählt Geschichten aus seinem Leben und über das Leben. Und er schaut auf seine lange Sängerkarriere zurück, die ihn durch die ganze Welt führte …….
(край на цитата)
През 70-те години изявите на Дяков стават интернационални: с партии от опери на Мусоргски („Борис Годунов“ и „Сорочински панаир“) на Миланската Скала, от Моцарт, Вебер и Доницети във Виенската държавна опера, с разни роли в Държавните опери в Мюнхен и Щутгарт, в Брюксел, Париж, Лондон (Covent Garden), Барселона, Лисабон, Цюрих, Женева, Торино, Парма, Лион, Тулуза, Бордо, Нант, Лил, Марсилия (главно с партии от немски опери), в Грац, Клагенфурт, Кьолн, Бремен, Манхайм, Кил (със смесен репертоар). Един от върховете на извъневропейската му кариера са били изявите му през 1989 г. в Йоханесбург в освободената Южна Африка с роли от опери на Моцарт, Бетовен и Верди. Наред с оперната си кариера Дяков обръща особено внимание и на концертната си дейност като солист, също при участие в оратории, в камерни и оркестрови композиции. Широко известни са песенните му концерти с творби от руските композитори Глинка, Мусоргски, Бородин, Чайковски, Рубинщайн, Даргомижски, Рахманинов, Глазунов, Прокофиев, Шостакович, Черепнин. Наред с тях в много от тези концерти има творби от Бах, Хендел, Моцарт, Шуберт, Брамс и от съвременни автори. Специално в Швейцария, където той живее от много години, Дяков концертира от много години, има предавания по радиото, изнася доклади. За заслугите му към европейската култура му е дадена почетната титла „Prof. honoris causa“.
След промените в страните от Източния блок през 1989 г. Дяков се връща за пръв път през 1992 г. след 31 години отново в България. Едва тогава неговото име става популярно – получава отличия, канен е за интервюта в радиото и телевизията, правят се филмови предавания. Преди това в България се издава на български език неговата автобиографична книга „Антон Дяков – живот и изкуство“. През 2000 година той официално напуска театъра в Базел, където е прекарал най-хубавите години от артистичния си живот. Наред с Базел, той живее още и в Залцбург и на Женевското езеро, но често посещава и България. През лятото на 2013 г., когато станахме приятели с него, той беше в София и другаде. Известният български художник-скулптор Георги Чапкънов, негов приятел, му изработи и подари прекрасен барелеф (има ги на снимка в страницата на Дяков във Фейсбук).
Голямо е музикалното дело на Антон Дяков – играл е в 85 оперни театри по целия свят в 101 партии на сцените им, пял е в стотици концерти като солист, с хорове и оркестри, в много записи за радиото и телевизията. Като оперен певец е участвал в редица премиери на опери, но също и на песенни цикли. Така например Дяков пее при радиозапис за пръв път извън Русия в песенния цикъл на Дмитри Шостакович „Michelangelo-Lieder“, опус 145. Много от неговите записи на музикални носители могат да се чуят в YouTube. Диригенти са знаменитости като Караян, Игор Маркевич, Фрюбек де Бургос, Донани, Бертини, Ростропович, Рафаел Кубелик. При много европейски радиоцентрали Дяков е записал около 1600 песни и концертни изпълнения. Специално в Швейцария Дяков е работил като продуцент и модератор за предавателите SRG в Берн и в Женева. Той е автор на серийните предавания „Народна музика на южните и източни славяни“ и „Корените на ортодоксната църковна музика“ (заглавията тук са превод на тия на немски език). Много подробности за конкретни записи и друга литература за живота и делото на Антон Дяков могат да се намерят в обширните източници, дадени в неговата страница в Интернет, както и в музикалните речници: тритомния лексикон на Kutsch и Riemens „Sängerlexikon“ от 1996 г., както и последвали издания на същия, знаменитата книга за оперните певци на Юрген Кестинг в три тома, многотомната “Оперна енциклопедия“ на английски език, както и периодично излизащото от 1935 година във Великобритания меродавно издание „International Who`s Who in Music and Musicians` Directory“ – изданието от 1994-95 година, както и следващи издания. В книжка № 12 от 1983 г. на оперното списание „Opernwelt“ е публикувана подробна статия-портрет за живота и певческата дейност на Антон Дяков:
Portrait Anton Diakov. In: Opernwelt, Nr. 12, 1983.
В страницата на Антон Дяков в Уикипедия на немски език е дадено описание на музикалните му записи:
- Edition Anton Diakov / 11 CDs in 3 Boxen / Hamburger Archiv für Gesangskunst
- Mussorgskij / Boris Godunov / Rangoni (André Cluytens) / EMI
- Mussorgskij / Boris Godunov / Varlaam (Herbert von Karajan) / EMI
- Bizet / Carmen / Zuniga (Herbert von Karajan) / EMI
- Saint-Saëns / Samson et Dalila / Abimelech + Hebräer (Georges Prêtre) / EMI
- Wagner / Die Meistersinger von Nürnberg / Hermann Ortel (Rafael Kubelik) / Calig
- Weber / Der Freischütz / Eremit (Wolfgang Sawallisch) / MYTO
- Prokofiev / Krieg und Frieden / Bolkonski + Ermotov (Mstislav Rostropovich) / Erato
- Bartók / Herzog Blaubarts Burg / Blaubart (György Lehel) / Hamburger Archiv
- Orff / De temporum fine comoedia / Anachoret (Herbert von Karajan) / DG
- Bach / Matthäus-Passion / Basspartien (Herbert von Karajan) / DG
- Russische Gesänge / VDE Lausanne
- Lieder russischer Komponisten (2 CDs) / Hamburger Archiv
(край на цитата)
Доколкото ми е известно, Антон Дяков има огромен архив от собствения изпълнения, тъй като много често праща във Фейсбук свои записи, заедно с ценни коментари и снимки. Все още не съм го питал, когато е пял в ролята на Херцог Синята брада в операта от Бела Барток, дали тогава е трябвало да пее на унгарски език. В няколко мои статии вече писах на тази тема, тъй като българският бас Михаил Михайлов преди десетина година игра тази главна и трудна роля в Оперния театър в Манхайм, където много отдавна е член на ансамбъла и пя на оригиналния унгарски език. Нека тук да напомня, че в другата главна роля през пролетта на 2015 г. във Висбаден участва българското мецосопрано Веселина Кацарова.
През 2005 г. българският парламент и президентът на България връчиха на Антон Дяков най-високия орден в областта на културата – орденът „Св. Св. Кирил и Методий“ първа степен. Радостно е, че в Уикипедия вече има доста обширна статия за него на български език (последна промяна на 7 октомври 2016 г.), в която за съжаление не е отбелязно, че той се е поминал на 24 юни 2016 г. В доста обширната страница на немски език това е отразено. Тази страница на български език допълва моите биографични бележки и отразява и последните му пребивавания в България. Може някои данни да се повторят, но това няма значение. Ето някои цитати от нея:
„Антон Борисов Дяков е роден на 9 декември 1934 г. в София в семейството на прависта и дипломат Борис Антонов Дяков. По бащина линия е внук на героя от Балканската и Междусъюзническата война полк. Антон Дяков, който с полка си първи превзема Тутраканската крепост на 6 септември 1916 година, която тогава е в границите на Румъния. Загива на 15 септември същата година в сражение до село Крушари, Добричко и е погребан в гробищата на Добрич. Неговото име носи село Полковник Дяково край Добрич. По линия на майка си, Надежда Белчева, е правнук на учителя на Иван Вазов, Партений Белчев.
Покрай дипломатическата дейност на баща си със семейството си живее до 10-годишната си възраст в Мадрид, Париж, Белград, Анкара и Истанбул. Връщат се в София след 9 септември 1944 г., където Антон Дяков завършва прогимназия и гимназия. От това време датират и първите му изяви като певец. Следва в Софийската политехника и се дипломира като архитект с отличен. Същевременно продължават и певческите му изяви – става солист на хор “Гусла”, печели няколко конкурса – най-напред студентски, а след това и национални, за млади оперни певци. Работи под ръководството на диригента проф. Асен Димитров.
Започва работа като архитект в „Минпроект“ и „Главпроект“. През 1961 г. е включен в колектив, който трябва да прави градоустройствения план на сирийския град Латакия, но по същото време се открива специализация по архитектура в Рим и той отива в италианската столица.
В Рим работи като архитект, но и посещава Римската консерватория “Санта Чечилия”. Приет е като единствен чужденец в студиото на Римската опера. Изявите му впечатляват най-големите италиански специалисти в оперното пеене за времето си и насърчен от тях той за кратко време става известен в римските музикални среди. Помага му и големият български бас Борис Христов, който го препоръчва за ученик на прочутия вокален педагог маестро Луиджи Ричи.
Дебютът му на професионална оперна сцена е на 23 юни 1962 г. в ролята на Фараона от “Аида” в римския амфитеатър в „Терме ди Каракала“. Изявата му е впечатляваща, защото след две седмици следва покана за записи на операта “Борис Годунов” за френската грамофонна фирма “Пате Маркони”. Пее заедно с Борис Христов, Димитър Узунов и американското сопрано Евелин Лир (б.а. Б.К.: за Евелин Лир писах статия по повод рождения й ден) под диригентството на Андре Клюитанс. В студиото е чут от директора на Метрополитен опера в Ню Йорк Рудолф Бинг, който му предлага договор за три сезона. Дебютира в Ню Йорк през 1963 година. Същевременно става член на операта във Франкфурт на Майн по покана на главния диригент Ловро фон Матачич. Така започва неговата световна кариера, която включва роли в най-големите европейски оперни театри – Лондон, Париж, Мадрид, Брюксел, Атина, Парма, Торино, Щутгарт, Манхайм, Лион, Марсилия, Тулуза, Цюрих, Йоханесбург и много други.
През 1965 година е поканен от именития маестро Херберт фон Караян да участва в световноизвестния Залцбургски фестивал. Там дебютира с ролята на Варлаам в “Борис Годунов”, а ролята на Борис пък е първата в Залцбург на Николай Гяуров. Тази изява на Антон Дяков го прави любимец на публиката и слага началото на 10-годишно творческо и човешко приятелство с Херберт фон Караян. След Залцбург пред него се отварят вратите на Миланската скала и на най-големите европейски оперни фестивали. Почти всички европейски радиостанции го канят за записи, които общо наброяват над 1600 и се излъчват постоянно. Той прави и над 30 записа на грамофонни плочи и компактдискове. Оперният му репертоар обхваща 101 роли от бароковата класика до съвременността, изпети на 85 сцени по света.
От 1968 година Дяков се установява в Базел / Швейцария и става постоянен първи бас на операта в града. От 1968 до 2000-ата година изпява на тази сцена 87 премиерни роли и изиграва над 1700 представления. По Радио “Берн” и Радио “Женева” води серия от предавания за славянската вокална музика и корените на православната музика. Вписан е в почетната книга на Залцбург, част от ролите му се съхраняват в архива на Виенската фонотека.
Отново в България
През 1991 година след среща с президента Желю Желев в Берн тогавашната посланичка на България в Швейцария Елена Кирчева му съдейства да си възстанови българското гражданство. През май 1991 година след 30-годишно отсъствие се връща в България и получава признанието за голям певец със световна слава и титлата “доктор хонорис кауза” за заслугите му към европейската култура. Българската национална телевизия направи за него филм в две части “Триумфиращият Антон Дяков”. В София оперният певец среща и съпругата си Росица Дякова-Гатева, лекар педиатър, с която сключва брак през 1995 година. През 2005 година президентът Георги Първанов го награди с орден “Св. Св. Кирил и Методий” първа степен.
Източници
- Голяма швейцарска енциклопедия, 1991 г., том 2
- “Who is who in the Opera, New York Times, Corporation
- Антон Дяков, Saenger Lexikon, Atlsntis Musikbuch, Zuerich, P. Suter
- Антон Дяков, списание “Ек”, София
- “Антон Дяков в Базел”, сп. Пламък
- Книгата “Басът Антон Дяков”, Елиана Митова, София
- “Живот и изкуство”, Антон Дяков, изд. “Жар”, София
- “Хроника на културното обединение на град Залцбург”, Др. Х. Клиер
- В. “Сега”, бр.277, 2011 година“
(край на извадките от Уикипедия на български език)
Както писах по-горе, при своите гостувания в България в последно време Антон Дяков даде няколко интервюта пред медиите, които са много интересни и искам днес да дам части от тях. Преди това ще цитирам две статии, първо една статия за него след интервю с Ваня Маринова за в. „Новинар“ от 26 юни 2003 г., малко преди да представи в София автобиографичната си книга “Антон Дяков: Живот и творчество”:
Царица Йоанна държеше портрета ми на рояла си
Големият оперен певец Антон Дяков представя утре автобиографичната си книга в Столичната библиотека. Той ще раздава и автографи върху кориците на “Антон Дяков: Живот и творчество”. Световноизвестният бас емигрира в Рим през 1961 г., а от 35 г. живее в Швейцария. Той е пял от сцените на “Метрополитен опера” и “Ла Скала”, но не и пред българска публика.
– Г-н Дяков, съжалявате ли за нещо недоизказано във вашата автобиография?
- Започнах книгата още през 1991 г. след едно представление в Южна Африка. Написах я специално за България и за тия, които не са чували за мен. Искам да разкажа защо Дяков го нямаше толкова дълго в родината му.
– Прочут сте по света колкото Борис Христов и Николай Гяуров, а у нас творчеството ви е малко познато…
- Не съм пял на наша сцена. За пръв път ме поканиха на малък рецитал през 1996 г. в Столичната библиотека. Не бях известен, защото някои кръгове криеха моето съществуване по времето на комунизма. По-късно започнаха да ми предлагат и от операта тук, но майка ми беше тежко болна и вече нямах време. Предпочитах да идвам през почивките си, за да се срещна с приятели и роднини. А и нямах желание, честно да си кажа, да репетирам за 200 лв. Носех в себе си нотка на огорчение…
– Син сте на царски депутат, майка ви е била приятелка с царица Йоанна, познавате и Симеон. Това навремето сигурно много ви е пречело?
- Баща ми беше дипломат и аз съм израснал в чужбина. През 1951 г. той не пожела да влезе в партията, за да остане на мястото си. Затова и на мен ми пречеха.
– За какво говорихте на срещата си със Симеон в понеделник?
- Беше много емоционална среща, още не съм я осмислил. Говорихме за миналото, за състоянието на страната и за, надяваме се, хубавото бъдеще. Приятелството ни започна още от Мадрид. Майка ми се беше запознала с цар Борис и царица Йоанна в Париж и стана добра приятелка с царицата. Кореспондираха си и даже тя беше писала на майка ми колко е възхитена от мен, а портретът ми заедно с този на Борис Христов стоеше на рояла й.
– Много често се приема за парадокс, че президентът ни е от БСП, а премиерът има царско потекло. Как мислите вие?
- Аз не го намирам за парадокс. Симеон е толкова представителна фигура за света, че може само да прави чест на България. Доколкото знам, с президента се разбират добре. Симеон прави всичко по силите си да помогне и аз намирам, че тук не е по-лошо, отколкото беше при предишното ми идване преди две години. За жалост обаче ние постоянно се оплакваме. Не може от днес за утре да се постигне това, което другите са направили за 50 години. И в Швейцария има проблеми – уволнения и затваряне на предприятия, но никой не казва “Дайте да сваляме правителството”!
– По едно време имаше призив “Да направим от България втора Швейцария”, но май дори политиците вече го намират твърде популистки…
- Е, това не може да стане толкова бързо, но за десетина години е възможно. Проблемът е, че унищожихме стопанството и красивите курорти. Аз мисля, че ако влезем в НАТО, ще се оправим. За Европа не сме подготвени, защото само искаме, а няма какво да дадем.
– Изкушавате ли се да се върнете в България завинаги?
- Аз съм космополит, имам две жилища в Швейцария и едно в Залцбург, но тук се връщам често заради жена ми Росица. Ожених се за нея преди 7 години. Тя е педиатър, сега работи в швейцарския Червен кръст.
– Късно сте вдигали сватба. Българка ли търсихте през всички тези години?
- Горе-долу. Имах много любовни истории, но не бих се оженил за швейцарка – те са като спестовни касички. Ако бях останал за по-дълго в Италия или Германия, може би. Тамошните имат темперамент като нашия.
- Познавали сте се с Херберт фон Караян, кореспондирали сте си с Шостакович… Разкажете по някоя интересна случка, свързана с тях.
- Караян беше централна фигура в живота ми. Хубавото беше, че никога не си казвахме сбогом, а довиждане до следващия концерт. С Шостакович се свързах посредством един от директорите на “Ларош” в Базел. Брат му беше секретар на Караян. Веднъж се върна от Москва и ми донесе оригиналните ноти на Четиринадесета симфония с молба да ги изпълня и да му изпратя един запис в Москва. След време го направих, но Шостакович беше починал.
– Вече сте в пенсия, имате много свободно време. Ще пишете ли нова книга?
- Имам такава идея. Преживял съм толкова комични случки с българи в чужбина, че ми се иска да ги опиша в книга за новия Бай Ганьо. Една скромна женица ме попита веднъж дали има български аристократични титли. Предложих й да си избере графиня Пернишка или Чорбаджийска…
(край на статията)
А сега друга статия във в. „Стандарт“ от 18.09.2005 г. с автор Людмила Първанова:
Село край Добрич носи името на известната фамилия
Дядото на Антон Дяков става герой на Иван Вазов
Прочутият оперен певец живее в Швейцария, но тъгува за България
“Бащата на полка убит! Тая черна вест се понесе от верига на верига. Цялата човешка маса изтръпна болестно. Смъртта на командира беше същинска бойна тръба за борба на смърт или победа.” Така в. сп. “Отечество”, книжка 22 от 1917 г., е описана гибелта на големия българин и родолюбец Антон Дяков. Свидната страница с портрета на храбрия воин пази неговият внук, който носи същото име.“ |
Световноизвестният оперен певец Антон Дяков е горд с дядо си, на когото е кръстен. Малко са българите, които като неговия предтеча са си отишли от живота с толкова достойна смърт, сподирени от любовта и преклонението на цял полк войници.
Полковникът от пехотата Антон Дяков, роден на 11 септември 1864 г. в Карнобат, през 1881 г. се обучава в стрелковата школа в Санкт Петербург. Участва в Сръбско-българската, Балканската и Междусъюзническата война. Като командир на 19-и пехотен шуменски полк се сражава и в Първата световна война. При атаката на крепостта Тутракан е убит от парче граната. Тогава е само на 52 години. Полкът му пръв влиза в крепостта, а героят е погребан на военното гробище в Добрич. Щабът скрива гибелта му от войниците, защото те го обожават. А когато разкриват тайната, заедно с офицерите събират средства, за да му построят паметник в Топчии, Разградско. Барелефът е открит тържествено през 1928 г. Сега на името на смелия патриот е кръстено село край Добрич – Полковник Дяково. Мечтата на внука е да положи цветя пред барелефа и да направи дарение на местното читалище. Оперният певец Антон Дяков ще го стори, защото вече спокойно се завръща в родината след повече от 30-годишно принудително изгнание. Затова името му вероятно е малко познато у нас. А в немскоезичния свят Дяков е смятан за звезда от ранга на Гяуров. Той е световният бас, изпълнил най-много роли от опери на Вагнер. Познавачите ще оценят този уникален факт в бляскавата му кариера – творбите на немския композитор са едни от най-тежките. Въпреки всичко, до 1989-а Дяков е третиран от комунистическата власт като изменник на родината. Нашият бас е любимец на великия диригент Херберт фон Караян. Той участва във филма му “Кармен” в ролята на Цунига и партнира на легендарната мулатка Грейс Бъмбри и на Мирела Френи като Микаела. Премиерата е на фестивала в Залцбург. Заради участието на Дяков филмът не е прожектиран в България до смяната на режима. Пък и сега също, защото никой не се е сетил да го откупи.
Още при първото си завръщане след промените Антон Дяков отива до Сопот и надниква в музея на Иван Вазов. Там се пазят реликви, скъпи и на неговото сърце и свързани с делото на Вазовия учител Партений Белчев, прадядо на певеца по майчина линия. Признателните ученици са му издигнали паметник в пловдивското гробище. Партений е изпратен от управата на Троянския манастир да учи в Духовната семинария в Киев. Дотам стига с гемия през Черно море и Днепър. Баща му Стоян продал две от най-хубавите си ниви, за да му осигури средствата. Завърнал се в България, младежът веднага е хвърлен във Видинската тъмница, защото турците се боели от руските възпитаници. Освобождават го, когато цялото манастирско братство се застъпва за него. Започнал да даскалува в класното училище в Сопот, където негов ученик е Иван Вазов. Поколенията помнят физическия му и нравствен образ такъв, какъвто ни го описва патриархът на българската литература в “Под игото” – Партений Белчев е прототип на даскал Климент в романа. “Кръвта вода не става” – тези думи Антон Дяков ги е чувал от баща си – юриста Борис Дяков, работил дълго време като дипломат. Следвал е в Италия и обикнал нейната култура и духовност, от която по-късно ще черпи вдъхновение неговият син. Като служител на Външно министерство управлява легацията ни в Мадрид точно по време на Гражданската война през 40-те години. Мисията му продължава в Белград, Анкара и Цариград. Така заедно с родителите си роденият през 1934 г. Антон пътува по света, учи езици и трупа емоции. Дипломатът обожавал оперната и симфоничната музика и прочутите емисии на Мартини Роси, представящи най-известните оперни гласове. Още тогава Антон Дяков чува божествен тембър, който му напомня самия Шаляпин. Това е Борис Христов. Юношата не подозира, че той е човекът, който години по-късно ще го изстреля към звездите.
Антон школува гласа си при Илия Йосифов и Лиляна Жабленска, но е убеден, че най-много дължи на проф. Асен Димитров, който го обучава даром. “От теб пари не ща, ти си голям талант!”, отсича диригентът. Следва серия от успехи в състезания и конкурси за млади изпълнители. С илюзиите на младостта Дяков се разделя, когато го спират от участие в представителен концерт в Женева. През 1958 г. завършва архитектура и започва работа в “Минпроект” и “Главпроект”. Не се отказва и от концертния подиум. Радиото разполага с негови записи, в София го познават и като солист на Хора на тежката индустрия. И пак спирачки. Единствен баща му го поощрява: “Ще идеш в Италия! Там ще опиташ силите си! Ако можеш да пееш, остави архитектурата и се занимавай с музика…”.
Такива са корените, които свързват прочутия зад граници бас с родината му. Пенсионира се преди година като солист на операта в Базел, удостоен с най-високите отличия за огромния му принос към театъра и швейцарската култура. Той бе отличен и от президента Георги Първанов с орден “Кирил и Методий”. Предстои орденът да му бъде връчен в нашето посолство в Берн. Макар че е гражданин на Швейцария и има жилища в Базел, край Женевското езеро и в Залцбург, Антон Дяков винаги ще използва кратките ваканции, за да прекара няколко дни у дома. Да мине по улица “Тунджа”, където са отчуждените бащини апартаменти, да погледне към прозорците на “Лавеле” – там е адвокатската кантора на баща му. Единствено нея успява да си върне. Надява се по ред и закон да си получи имотите, да си устрои жилище и да прекарва повече време в родината.
(край на статията)
Цитирам едно интервю на Антон Дяков от юли 2014 г., направено в София от журналиста Григор Николов:
Киното и театърът могат да бъдат манипулирани, но операта – не
Борис Христов напусна “Скалата” заради Гяуров, той пък заради грузинеца Бурчуладзе, твърди оперният певец Антон Дяков
Антон Дяков е роден през 1934 г. Син е на дипломата Борис Дяков и внук на полк. Антон Дяков, който превзема Тутраканската крепост през септември 1916 г. Учи оперно пеене и е солист на хор “Гусла”, но завършва архитектура и по негов проект са правени сградата на БТА и първите хотели в Слънчев бряг, както и Паметникът на Съветската армия във Варна. Заминава на архитектурна специализация в Рим, но там записва направо трети курс в академията “Санта Чечилия” и се налага като оперен певец. Пял е на 80 сцени по света, а в репертоара си има близо 100 роли. Работил е със световните оперни звезди, бил е приятел на Караян. Живее в Базел, Залцбург и София. 7
– Каква е разликата между операта
преди и сега?
– Когато свърши Втората
световна война, в онези години на разруха
хората имаха нужда от красив и великолепен
свят и се обърнаха отново към операта,
защото именно тя им го представяше.
– Защо не към театъра и киното,
които също са масови изкуства?
–
Защото киното и театърът могат да бъдат
манипулирани и да служат на някаква
идеология или идея, а операта – не. А в
онзи период, за който говоря, хората
искаха изящество, искаха чрез музиката
на даден композитор, чрез либретата да
се прехвърлят в друга епоха, може би
идеално погледнато, както в аристократичната
Виена например. И операта стана
необходимост. А когато от едно нещо има
нужда, то се развива. Както и днес – ако
искаш да хванеш занаят, то хората трябва
да имат нужда от него, а не той от тях.
– Къде обаче днес е операта?
– Сега тя биде избутана настрана от една серия тъй наречени инокомислещи и новоинтерпретиращи. Ние вече говорим за период, който е много опасен и се казва “театър на режисьорите”. Борбата е между него и класиците, към които аз принадлежа, защото имам респект към композитор, либрето и идея. След като нашето съвременно общество се пренасити, се стигна до търсене на нови форми, които наричат “модерен
театър”. В него обаче артистът не е важен, важен е режисьорът. И неговите последователи постигнаха това, че по времето, в което пеех в театъра в Базел, имаше 86 на сто продаваемост на билетите и заети места, а сега има 52 на сто. Това означава, че публиката не иска да гледа този тип опера и бяга. Спомням си, че в Залцбург поставиха “Сватбата на Фигаро” с кецове и дънки, но това нямаше успех. Да не говорим за Байройт, в който отдавна няма и следа от идеите на Вагнер. Само няколко големи световни оперни театри, като “Метрополитен, “Ла Скала”, “Ковънт Гардън” и още някои, имат средствата и може би изпитват задължението да запазят операта като класическо изкуство. Освен константа, тя е и клон, от който напоследък много режат. Накрая той ще се счупи.
– Не е ли вярно и това, че операта постепенно като изкуство се износва? Все пак тя е на близо 5 века.
– Не бих казал. Това е едно модно обяснение. Човек освен съвременните, винаги е имал нужда и от антикварни магазини. Ти не можеш да живееш само с мебели от стъкло и бетон. Повярвай ми, като бивш архитект, че най-студените материали са стъклото и бетонът, а най-топлият – дървото. И затова хората, които имат изтънчен вкус, съчетават модерното с няколко елемента от класиката. Това е присъщо не само на големите естети, а и на големите архитекти и режисьори. Затова винаги ще има нужда от стол в стил Луи XIV или масичка от времето на Наполеон, а не само от кубове и маси от стъкло.
– Как в живота направихте този преход от архитектурата към операта?
– Баща ми беше италиански възпитаник и ме подтикваше да рисувам и да пея. В понеделник слушахме едно предаване, което представяше италиански певци. И един ден чухме глас, който много напомняше на Шаляпин, но усещах, че не е той. В края съобщиха: “Ил басо Борис Христов”. Тогава влезе това име в главата ми. В България се мълчеше за него, както навремето се е мълчало, когато Шаляпин избягва през 1926 г., както за Стравински и за Рахманинов, за когото дори казваха, че името Рахман не е руско. Ние живеехме на “Парчевич”, а Христови – на “Самуил”. И баща ми влезе във връзка с неговия баща, който беше един достолепен българин от Македония, гостувахме си няколко пъти, аз пях пред него и бащата на Борис Христов го помолил да ми изпрати един албум с партитури и арии. И през 1954 г. го получих с посвещението: “На младия бас Антон Дяков”.
– После животът ви свързва с него. Как?
– Аз си учех архитектурата и завърших през 1958 г. Бяхме трима души с пълно отличие и професор Белковски ме искаше за асистент и ме взе в неговия колектив. По същото време пеех и в хора на тогавашното Министерство на тежката индустрия и ми даваха стипендия, за да уча пеене. Получих извънредна награда на национален конкурс, станах солист на хор “Гусла”, спечелих места за младежкия фестивал в Москва и за солист в операта в Берлин, но не ме пуснаха, защото бяха уволнили баща ми от Външно министерство, тъй като не искаше да става партиен член. Като архитект обаче с колектива трябваше да отиваме в сирийския град Латакия да правим градоустройството на града. Колежката ми пък беше спечелила стипендия в Рим, но искаше да иде в Латакия, аз пък – в Рим. И се разменихме. В Рим се срещах няколко пъти с Борис Христов, запозна ме с Франка, с която не бяха женени, защото тя не можеше да получи развод от първия си мъж и така си живяха заедно до края. На фона на разбитата от войната София неговият апартамент ми се виждаше като дворец – с картините, с уникалните мебели, със сценичните костюми. Още в началото ми каза: “Ще започнеш уроци при моя учител Луиджи Ричи.” И всички пари, които изкарвах от ателието, отиваха за уроци. Наближаваше обаче време да се връщам и споделих това с Борис Христов. Той отсече: “В никакъв случай! Там ще те унищожат. Ще нагласим едно прослушване в “Санта Чечилия” и ще станеш студент.” И го организира още на следващия ден, но пък закъсня и слушаше от вратата. Комисията беше от петима професори, които казаха, че няма защо да ставам студент, тъй като съм бил готов певец. Аз обаче отвърнах, че ми трябва, за да ми удължат визата. Тогава решиха да започна направо в трети курс. Когато излязох, в очите на Борис Христов имаше сълзи и ми каза: “Антоне, ти си моят наследник.” После шефът на консерваторията ми каза, че иска да ме чуе директорът на Римската опера маестро Витале, и започнах уроци в неговото ателие. Борис Христов също идваше често да ме чуе.
– Николай Гяуров навремето казваше, че оперните звезди са много нависоко в един отделен свят и между тях няма завист. Вярно ли е това?
– С много от тях съм имал професионални контакти и са изиграли голяма роля в моята кариера. Когато като съвсем млад бях в студиото в Рим и дебютирах в ролята на Фараона в “Аида”, ми се обадиха от Париж и казаха: “Вашият прочут сънародник Димитър Узунов ви препоръча да дойдете да пеете в Париж. За записа на “Борис Годунов”, в който Борис Христов пее Борис, Пимен и Варлаам имаме нужда от глас за Рангони. Може ли утре да дойдете?” Уредиха ми паспорт и благодарение на него пях в този запис. Безспорно обаче с Борис Христов отношенията ни са били най-приятелски. Когато започнах моята кариера, той идваше, когато можеше, защото беше на върха. С Гяуров обаче имаше конфликти. В “Скалата” двамата репетираха в “Дон Карлос”. Борис Христов имаше много хубав тембър и чувствителен за запис глас, но Гяуров беше бурия и гласище. В тази постановка той е Великият инквизитор, а Борис Христов – Филип II. И усеща, че в залата неговият глас се губи пред този на Гяуров, който пее в края на сцената, а Борис е в началото. След това отива при директора и казва: “Ако този човек Гяуров бъде ангажиран тук, аз повече няма да стъпя.” Отговарят му: “Той вече е ангажиран.” Тогава Борис Христов замина за Рим и повече не стъпи в “Скалата”.
– Само на ревност към собствените постижения ли се дължи това?
– Не, просто винаги идва един по-млад певец и колкото и да не ти се иска, разбираш, че твоето време е свършило. Така стана после и с Гяуров. Той години наред беше главната фигура в “Скалата” и в постановката “Аида”. Но един ден му заявиха, че грузинецът Бурчуладзе ще пее жреца Рамфис, коронната роля на Гяуров, а за него остава да е Фараона. Тогава се видяхме с него и той каза: “Тези искат да ме прогонят от “Скалата”. Това беше по времето на перестройката и Горбачов, а Паата Бурчуладзе беше протеже на Едуард Шеварднадзе. Всъщност “Скалата” винаги е била малко лява.
– Ще имаме ли скоро певци като тези, за които говорим?
– Смятам, че в България в момента нивото е сравнително добро, но може да се желае още. Операта “Борис Годунов” пред “Св. Ал. Невски” беше изпята с микрофони. Оперният певец не може да пее така. Не мога да кажа има ли добър певец, защото с един микрофон ти и най-слабия глас можеш да усилиш. Харесва ми, че в Пловдивската опера има хубави спектакли. Видях едни много добри “Дон Карлос” и “Аида”. Видях хубави неща и в Русенската, и Бургаската опера.
– Да не се разсърдят софиянци?
– Гледах “Хофманови разкази”, но бях ужасен от лошия френски, на който пеят. Как пък не можа да се намери един педагог да ги научи да пеят на френски? От четирите басови роли само единият пееше разбираем френски. Поканиха и една от тези модерни режисьорки да прави едно “Саломе”, което беше отвратително. И беше чуждо като стил. Едно сопрано пък се оплакваше, че Рихард Щраус бил много труден. Щом Щраус ти е труден, то какво можеш изобщо?
(край на интервюто)
Какво прекрасно и откровено интервю на Антон Дяков. Може да му се вярва на всяка дума – той е изградил такава кариера, че няма нужда да скрива, да преиначава и най-важно според мене – неговият „аршин“ е независим и се съобразява със световните стандарти. Това за Рихард Щраус много ми беше интересно. Така е, след като дълги години тези „по-модерни“ композитори не са играни в България, как може да има традиция. Широката българска публика малко познава оперите на Рихард Щраус, няма изграден музикален вкус към тази музика. Тук в Германия опери от Рихард Щраус се играят непрекъснато и на малките провинциални оперни сцени, където солистите не са винаги на особена висота, но така се научава публиката да гледа и слуша други произведения, не само от Верди и Пучини. Съгласен съм и с това, че на редица извънстолични оперни театри в България се поставят с успех най-различни творби, което заслужава похвала за съответните ръководители на тези театри.
Както е известно, през 2014 г. се навършиха 100 години от рождението на Борис Христов. Във връзка с това събитие Министерство на културата в София награди редица личности, между които и Антон Дяков. Ето официално съобщение за това:
Ива Чавдарова с почетен златен медал „100 години Борис Христов“
19 юли 2014 | Дарик Русе
На официална церемония в София Министерството на културата награди изявени български творци, музиковеди, журналисти, общественици и представители на администрацията с почетния златен медал „100 години Борис Христов” за своя принос в кампанията за честванията на 100 години от рождението на Борис Христов.
Сред наградените са Александър Текелиев – директор на операта в Бургас, проф. Боряна Христова – директор на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, Георги Тошев – журналист, документалист и тв-продуцент, Явор Димитров – директор на Софийска филхармония, Пламен Бейков – оперен певец, и други.
В списъка на заслужилите артисти, музиковеди и общественици, на които предстои да бъде връчено престижното отличие, редом до АНТОН ДЯКОВ, Борислава Танева и Веско Ешкенази, се откроява и директорът на МФ „Мартенски музикални дни” Ива Чавдарова.
(край на цитата)
През 2014 г., само три дни след рождения ден на Антон Дяков Българкото Национално Радио посвети предаване за него. Ето информация за това:
Юбилейна среща с оперния певец Антон Дяков
публикувано на 12.12.2014
Автор: Светлана Димитрова
- Спомените на Антон Дяков за срещите с големи музиканти може да чуете в разговора му с Георги Еленков.
- Сцена от операта „Силата на съдбата” на Верди – Антон Дяков в ролята на отец Гуардиано, запис от спектакъл от 1970 г. в Базел.
Роден на 9 декември
1934 г. в София, в семейството на прависта
и дипломат Борис Дяков. По бащина линия
е внук на героя от Балканската и
Междусъюзническата война полк. Антон
Дяков. По линия на майка си, Надежда
Белчева, е правнук на учителя на Иван
Вазов, Партений Белчев. Покрай
дипломатическата дейност на баща си
със семейството си живее в различни
европейски градове. Връщат се в София
след 9 септември 1944 г. От тогава са и
първите му изяви като певец.
Следва
в Софийската политехника и се дипломира
като архитект, дори започва и работа.
Същевременно продължават и певческите
му изяви – става солист на хор „Гусла”.
Работи под ръководството на диригента
проф. Асен Димитров.
Заминава на
специализация по архитектура в Рим, но
и посещава Римската консерватория
„Санта Чечилия”. Приет е като единствен
чужденец в студиото на Римската опера.
Изявите му впечатляват най-големите
италиански специалисти в оперното
пеене за времето си и насърчен от тях
той за кратко време става известен в
римските музикални среди. Помага му и
големият български бас Борис Христов,
който го препоръчва за ученик на прочутия
вокален педагог маестро Луиджи
Ричи.
Дебютът му на професионална
оперна сцена е на 23 юни 1962 г. в ролята
на Фараона от „Аида” в римския амфитеатър
в „Терме ди Каракала”.
петък, 12 декември, от 23 часа
Програма Христо Ботев Музика Български изпълнители Антон Дяков
(край на цитата)
Цитирам линк към това предаване, защото от него можем винаги да чуем гласа на Антон Дяков – там има негови записи:
http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100497479
Статията стана доста обширна, но като помисля, че Антон Дяков вече не е между нас, считам, че той заслужава тази висока чест, след като не кой да е, а Борис Христов му е казал преди много години със сълзи в очите: „Антоне, ти си моя наследник“.
Ще завърша с един мой цитат от статията ми за него преди три години: „Нека да пожелаем на днешния 9 декември 2013 г. на Антон Дяков добро здраве, много щастие на него и семейството му и все така да бъде активен в дейността си като певец, фотограф и музикален хроникьор“. В едно писмо до него му пожелах преди две години да помисли за бъдещото издаване на нови негови спомени от дългогодишния му живот на сцените по целия свят. Едва ли има в момента друг българин с такъв богат опит, наблюдения и спомени от оперния свят през годините от 1960 до сега, което трябва да остане като документ за бъдещите поколения любители на оперната музика.
За голямо съжаление, съдбата реши друго и Антон Дяков взе със себе си ония ценни спомени и разсъждения, които можеше да сподели с любителите на музиката. Жалко, много жалко, а той така хубаво разказваше и имаше идеално запазена памет.
Антон Дяков беше последният от големите личности в българското вокално изкуство в неговата генерация. Дълго време мястото му ще остане празно!
Нека днес на 9 декември 2016 г. си спомним за него по случай 82 години от рождението му. Мир на праха му!“
(край на статията от декември 2016 г.)
Реших днес да допълня статията си с нещо ново: знаех, че Антон Дяков е имал изяви на сцената на МЕТ в Ню Йорк, но не бях проучвал до сега конкретни данни за това. Ето какво разбрах: той е имал общо 8 изяви на тази сцена – в 4 спектакъла на „Бохеми“ от Пучини в ролята на Колин между 16 октомври и 3 декември 1963 г., в 3 спектакъла на „Трубадур“ от Верди между 11 и 26 декември 1963 г. и в един гала-спектакъл на МЕТ на 5 януари 1964 г. Цитирам съставите при някои от тези изяви:
Metropolitan
Opera House
October 16, 1963LA
BOHÈME
{610}
Puccini-Illica/Giacosa
Mimì....................Raina
Kabaivanska
Rodolfo.................George
Shirley
Musetta.................Maria Gray
[Debut]
Marcello................Calvin
Marsh
Schaunard...............Clifford
Harvuot
Colline.................Anton
Diakov
[Debut]
Benoit..................Fernando
Corena
Alcindoro...............Lorenzo
Alvary
Parpignol...............Emil Filip
[Debut]
Sergeant................Lloyd
Strang
Officer.................Edward
Ghazal
Conductor...............Fausto Cleva
(край на цитата)
Както четем, в ролята на Мими играе Райна Кабаиванска – каква хубава изява на двама български артисти! Следват още 2 изяви на същия ансамбъл, а при последния спектакъл през декември Мими е друга известна певица – Дороти Кирстен. Цитирам:
Metropolitan
Opera House
December 3, 1963LA
BOHÈME
{616}
Mimì....................Dorothy
Kirsten
Rodolfo.................Carlo
Bergonzi
Musetta.................Anneliese
Rothenberger
Marcello................Vladimir
Ruzdak
Schaunard...............Clifford
Harvuot
Colline.................Anton
Diakov
Benoit..................Gerhard
Pechner
Alcindoro...............Lorenzo
Alvary
Parpignol...............Emil
Filip
Sergeant................Lloyd
Strang
Officer.................Edward
Ghazal
Conductor...............Fausto Cleva
(край на цитата)
Наред с името на Антон Дяков четем още две легендарни имена – Карло Бергонци и немската певица Анелизе Ротенбергер.
Ето и състава при операта „Трубадур“, където Антон Дяков играе в ролята на Ферандо:
Metropolitan
Opera House
December 11, 1963IL
TROVATORE
{334}
Giuseppe
Verdi--Salvatore Cammarano
Manrico.................Richard
Tucker
Leonora.................Leontyne Price
Count Di
Luna...........Robert Merrill
Azucena.................Irene
Dalis
Ferrando................Anton
Diakov
Ines....................Janis
Martin
Ruiz....................Robert
Nagy
Messenger...............Hal
Roberts
Gypsy...................Edward
Ghazal
Conductor...............Thomas Schippers
(край на цитата)
И в този ансамбъл виждаме най-известните в тази епоха солисти като Ричард Тъкър, Леонтин Прайз, Робърт Мерил и Айрен Дейлис. За всички тях съм писал статии до сега във връзка с рождениге им дни!
Последната изява на Антон Дяков в МЕТ е при един гала-спектакъл на 5 януари 1964 г., когато се изнасят части от няколко опери с участие на различни артисти. Такива спектакли са традиция и до днес в програмата на МЕТ. Ето участието на Дяков в трето действие на „Лучия ди Ламермур“ от Доницети заедно с Ричард Тъкър:
Metropolitan
Opera House
January 5, 1964GALA
PERFORMANCE
(…)
Lucia
di Lammermoor: Mad Scene
Joan Sutherland
Lucia di
Lammermoor: Act III, Sc. 3
Richard
TuckerAnton
Diakov
[Last appearance]
Conductor...............Silvio
Varviso
[Note: The two scenes from Lucia di Lammermoor were
performed in concert.]
(...)
(край на цитата)
С какво да завърша днес статията си на 24 юни 2020 г. – очевидно с пожеланието да не забравим така бързо Антон Дяков и неговото дело, както често става с редица други изявени родни артисти – те не заслужават такова отношение, защото са оставили светли дири в цялата история на българското музикално изкуство. Дано след някоя и друга година се появи в София улица или нещо друго на негово име, той напълно заслужава тази чест.
Мир на праха му!
……………………