Die dreigroschen Oper

Плакат за “Опера за три гроша” от Курт Вайл, постановка през 1930 година

Драги приятели на оперната музика, днес на 31 август 2023 г. се навършват кръглите 95 години от световната премиера на операта „Опера за три гроша“ (на немски „Die Dreigroschenoper“) от немско-американския композитор Курт Вайл по текст на немския писател Бертолт Брехт. Либретото е базирано на превод от Елизабет Хауптман на английската баладична опера от 18-ти век „Опера на просяка“, както и на четири балади от Франсоа Вийон. Въпреки че има дебат относно приноса на Хауптман към либретото, Брехт обикновено е посочван като единствен автор, а Хауптман като единствен преводач, което вероятно е несправедливо опростяване, типично за времето. Произведението предлага социалистическа критика на капиталистическия свят. Премиерата му е на 31 август 1928 г. в „Theater am Schiffbauerdamm“ в Берлин.

Курт Вайл (Kurt Weill), роден на 2 март 1900 г. в Десау / Германия, починал на 3 април 1950 г. в Ню Йорк. Курт Вайл е автор на стотици произведения в най-различни жанрове на музикалното изкуство, както и на опери, оперети, мюзикъли и редица други сценични произведения, познат в целия свят главно с двете си музикално-сценични творби „Опера за три гроша“ („Die Dreigroschenoper“) и „Възход и падение на град Махагони“ („Aufstieg und Fall der Stadt Mahagonny“), които по всяка вероятност не са представяни в България.

Нека веднага добавя, че съдбата на Курт Вайл е твърде тежка. Роден в Германия в семейство с еврейски корени, след идването на власт на Хитлер той изпитва всички проблеми, които се създават по това време за семействата с еврейски корени. По-късно в статията ще дам подробности, но нека веднага добавя, че той напуска Германия в началото на 30-те години, първо заминава за Париж, а оттам през 1935 година отива в Америка и скоро получава гражданство на САЩ. Разбира се, до този период той има огромно творчество в Германия, но много от творбите му сетне са забранени за изпълнение поради еврейския му произход, а след напускането на Германия бързо биват забравени поради тази забрана. Курт Вайл успява да се наложи и в Америка, но той там вече се чувства като американски композитор, не обича изобщо да се пише, че е немски композитор. Ще приложа едно доказателство за това. Цитирам нещо от източник на немски език, после ще направя превод:

„ (…) Als Kurt Weill 1947 vom Magazin „Life“ als deutscher Komponist bezeichnet wurde, protestierte Weill in einem öffentlichen Brief:

„Obgleich ich in Deutschland geboren bin, bezeichne ich mich nicht als ‘deutschen Komponisten‘. Die Nazis haben mich eindeutig nicht als solchen bezeichnet, und ich verließ ihr Land 1933 […] Ich bin amerikanischer Staatsbürger, während meiner zwölf Jahre in diesem Land habe ich ausschließlich für die amerikanische Bühne komponiert […] Ich würde es begrüßen, wenn Sie Ihre Leser auf diese Tatsache hinweisen könnten“.

(край на цитата)

Превод:

През 1947 г. Курт Вайл е обявен в списанието „Лайф“ като немски композитор. Поради това Курт Вайл протестира в следното отворено писмо:

„Независимо че съм роден в Германия, аз не се считам за ‘немски композитор’. Националсоциалистите ме обявиха съвсем ясно, че не съм такъв, поради което аз напуснах тяхната държава през 1933 г. (…) Аз съм гражданин на САЩ и в тези 12 години в тази страна аз композирах изключително за американската сцена (…) Ще бъда доволен, ако Вие разгласите тези факти на вашите читатели“.

(край на превода)

Ще допълня с повече подробности сведенията от биографията на Курт Вайл с данни от източници на немски език, които предавам в превод на български:

Курт Юлиан Вайл, роден на 2 март 1900 г. в Десау; починал на 3 април 1950 г. в Ню Йорк, е немски, а по-късно и американски композитор. Първоначално получава признание чрез сътрудничеството си с Бертолт Брехт („Опера за три гроша“, 1928 г.; „Възход и падение на град Махагони“, 1930 г.; „Седемте смъртни гряха“, 1933 г. (последната е премиерно представена в театър „Шанз-Елизе“ в Париж).

След като нацистите завземат властта, той бяга във Франция през 1933 г. като забранен артист и поради еврейския си произход, и емигрира в Съединените щати през 1935 г. През 40-те години на миналия век е успешен музикален композитор на „Бродуей“ в Ню Йорк. Той става гражданин на САЩ през 1943 г.

Творчеството на Курт Вайл обхваща опери, оперети, музика за балети и пиеси, мюзикъли, оркестрови произведения, камерна музика, песни и шансони.

Живот

Детство и младост

Курт Вайл произхожда от еврейско семейство. Баща му Алберт Вайл, е от Кипенхайм в Баден, където до нацистката ера е съществувала процъфтяваща еврейска селска общност. По време на раждането на Курт той е кантор на еврейската общност в Десау, а по-късно и в Айхщетен ам Кайзерщул. Курт е третият по възраст син. Братята му Натан и Ханс са родени през предходните две години, а сестра му Рут през 1901 г.

Курт Вайл започва да свири на пиано на петгодишна възраст. Композира първите си произведения още като тийнейджър. Посещава „Оберреалшуле“ (вид средно училище) в Десау, където се отличава особено с музикалния си талант. Още преди да навърши 18 години, той вече акомпанира на пиано на оперна певица от Десау при рецитали, където я кара да изпълнява и първите му песни.

Кариера в Германия

Курт Вайл започва да учи музика в Берлинския университет по изкуствата през 1918 г. През 1920 г. е назначен за капелмайстор (диригент) в Градския театър в Люденшайд – един средно голям град (сега около 80 хиляди жители) в провинция Северен Рейн-Вестфалия. По това време негов учител е Феручо Бузони (Ferruccio Busoni), на когото Вайл дължи много заради изграждането на способности, необходими за творчеството му по-късно, особено за оперната му естетика. При оперните проекти на Курт Вайл в началото на тази му дейност от 1925 г. голямо влияние му оказват педагозите Георг Кайзер (Georg Kaiser) и Иван Гол (Yvan Gol).

На 28 януари 1926 г. Курт Вайл сключва брак с артистката и шансонна певица Лоте Леня (1898-1981), австрийско-американско мецосопрано, която е изпълнителка и на негови песни и шансони. През същата година Курт Вайл работи като радиокритик в списанието „Немско радио“ („Der deutsche Rundfunk“).

През 1927 г. започва неговата съвместна работа с Бертолт Брехт, в резултат на което той написва творбата си „Опера за три гроша“ (по-късно в статията ще дам подробности за нея). Още преди 1927 г. Вайл се запознава с нови тенденции в съвременната танцова музика, които ползва при написване на операта си „Royal Palace“. Вайл възприема методи от джаз-стила на американския джазмен Пол Уайтмен (Paul Whiteman) и създава своя типичен за творбите си по-късно песенен стил, т.н. „Songstil“, повлиян от стила на Пол Уайтмен (28 март 1890 – 29 декември 1967), който е ръководител и диригент на джазов оркестър и джазов цигулар с класическо цигулково образование. Този стил е най-ясно приложен в „Опера за три гроша“ и в музикалната комедия в 3 действия „Щастлив край“ с премиера през септември 1929 г. в Берлин. Музиката в тази комедия е от Курт Вайл. В същото време той използва и неокласически или необароков музикален език, например в увертюрата към „Опера за три гроша“, в сцената на урагана във „Възход и падение на град Махагони“ и най-вече в цялата опера „Клетвата“.

Музиката му предизвиква смесени отзиви, особено сред композиторите. Докато „Опера за три гроша“ става изключително популярна, колеги композитори като Арнолд Шьонберг и Антон Веберн напълно я отхвърлят. Други, като Албан Берг, Теодор В. Адорно и Александър Землински, проявяват голям интерес към творчеството на Вайл. Берг присъства при изпълнение на „Махагони“, а Землински подкрепя „Quodlibet“, оп. 9 (1923) и „Махагони“ (1930) като диригент. През 1924 г. неговият „Frauentanz“, оп. 10, и през 1926 г. неговият Концерт за цигулка, оп. 12, са изпълнени на Световните музикални дни на Международното дружество за съвременна музика (ISCM) съответно в Залцбург и Цюрих.

След като нацистите завземат властта в Германия в началото на 1933 г., Леня подава молба за развод в Шарлотенбург. Причините за това вероятно се крият отчасти в аферата между Леня и тенора Ото Пасети – двамата се запознават по време на продукция на „Възход и падение на град Махагони“ – и отчасти във факта, че Курт Вайл вече планира бягството си от Германия. Разводът позволява на Леня да спаси поне част от имуществото на Вайл при конфискация от нацистите.

Вайл заминава за Париж, където композира балета с вокали („Седемте смъртни гряха“, либрето от Бертолт Брехт) за театър „Шанз-Елизе“ и завършва Втората си симфония. В Германия негови произведения са сред унищожените при изгарянето на книги през май 1933 г.

Френски период (1933–1935)

След като нацистите завземат властта (30 януари 1933 г.), Вайл бяга във Франция през март. Неговите произведения са изгорени в автодафе през юни 1933 г. и изпълнението им в Германия вече не е опция. Договорът му с „Universal“, който датира от 1924 г., е понижен и Вайл постига прекратяването му през октомври. На 31 октомври той подписва нов договор с издателя „Heugel“ (Париж), представляван от Пол Бертран; този договор е валиден от ноември 1933 г. Договорът, който е валиден до декември 1938 г., е прекратен по взаимно съгласие през юни 1936 г.

Атмосферата в Париж през 1933 г. е значително по-неблагоприятна, отколкото през 1932 г. Изпълненията на произведения на Вайл, както нови, така и по-стари (песенен спектакъл върху операта „Възход и падение на град Махагони“, 1933 г.), са преустановени. Концертът, състоял се на 26 ноември 1933 г. в зала „Плейел“, е прекъснат от композитора Флоран Шмит, който извиква „Да живее Хитлер!“ след песента „Балада за Сезар (за сребърното езеро)“, което е одобрено от част от публиката. В крайна сметка Курт Вайл е изгонен, но „аполитичната“ преса застава на страната на Вайл; в „Action française“ на Люсиен Ребате излива яростта си срещу „еврейско-германския вирус“.

След като първоначално Вайл отсяда в парижки хотели, а след това в дома на семейство Ноай, Курт Вайл се установява в Лувесиен (тогава Ивлин, Сена е Оаз) на адрес „Place Émile-Dreux 9“ (бивша пристройка към „Pavillon des Eaux“, известна още като „Шато дю Бари“). Той пътува често, било то по работа (до Лондон, за да завърши представленията на „Der Kuhhandel“ и до Рим), било то за да посети семейството си (веднъж в Швейцария и веднъж в Чехословакия). Малко след това семейството му емигрира в Палестина (1936 г.).

През това време Вайл композира музиката за балета „Седемте смъртни гряха“, поръчан от „Театър Шанз-Елизе“, чиято премиера е през юни 1936 г. Музиката за „Мари Галанте“ е изпълнена само три седмици в Парижкия театър през декември 1934 г.; музиката за „Търговията с крави“ е премиерно представена в Лондон през юни 1935 г. под заглавието „Кралство за крава“; той завършва втората си симфония с помощта на меценат – принцеса дьо Полиняк (Винарета Сингър, вдовица на принц Едмон дьо Полиняк). Той също така участва в радиопредаването (ноември 1933 г.) на „Фантомас“ с Робер Деснос и Пол Деарм, чието дидактическо разбиране за изкуството го възхищава.

Емиграция, успех на Бродуей

През 1935 г. Вайл и Леня емигрират заедно в САЩ. Те напускат Европа от Шербур в началото на септември 1935 г. и пътуват до Ню Йорк с кораба „Маджестик“, където пристигат на 10 септември. На 19 януари 1937 г. те се женят повторно в службата по вписванията в Норт Касъл, окръг Уестчестър, Ню Йорк.

Важно произведение от ранното им изгнание е „Вечният път“, библейска драма, изобразяваща историята на еврейския народ. Тя е смесица от драма, литургия и опера.

През 40-те години на миналия век Вайл се радва на голям успех на Бродуей с различни мюзикъли, включително „Lady in the Dark“, психоаналитично произведение със сънищни последователности, чиято премиера е на 23 януари 1941 г. В резултат на много добрите си доходи, на 21 май 1941 г. Курт Вайл купува луксозна къща в Ню Сити, на „South Mountain Road“, на около час път с кола от Ню Йорк. Оттогава нататък това става негов дом и работно място. Негов непосредствен съсед е драматургът Максуел Андерсън, а много други артисти също живеят в Ню Сити.

На 27 август 1943 г. Курт Вайл и Лоте Леня стават американски граждани. През същата година е премиерата на пиесата на Бен Хехт *We Will Never Die* за Холокоста, за която той пише музиката.

Забележителни произведения от по-късния период на Вайл включват американската опера „Улична сцена“ която представлява синтез на европейска опера (влиянието на Пучини е безспорно) и американски музикален театър, и „музикалната трагедия „Изгубени сред звездите“, която разглежда южноафриканския апартейд и използва музикални стилове, повлияни от Африка. През февруари 1950 г. Вайл и Максуел Андерсън започват работа по мюзикъл, базиран на „Хъкълбери Фин“ от Марк Твен. Планираната музикална комедия обаче остава недовършена.

Смърт

Курт Вайл се разболява тежко през март 1950 г., приет е в болница „Флауър“ в Ню Йорк на 19 март и умира там на 3 април 1950 г. от сърдечен удар.

Курт Вайл е погребан на 5 април в гробището „Маунт Рипоуз“ в Хавърстроу. Сред опечалените са Лоте Леня, Морис Абраванел, Максуел и Маб Андерсън, Марк Блицщайн, Марк Конъли, Чарлз Макартър, Хелън Хейс, Рубен Мамулиан, Ервин Пискатор, Джо Реви, Елмър Райс и Артър Шварц. Простата погребална церемония се състои от кратка надгробна реч от Максуел Андерсън. Тя включва пасаж от „Изгубени в звездите“, който е избран за надпис за надгробния камък на Вайл:

Птица на прелет от нощта
Влита през осветена врата,
Прелита през нея и продължава в тъмния си полет
И след това вече не се вижда.

Това е животът на хората на земята
От тъмнината идваме при раждането си
В осветена от лампа стая и след това
Вървим напред отново в тъмнината.

(край на стиховете)

Отношението на Вайл към националността му през 1947 г.

Когато Курт Вайл е описан като немски композитор от списание „Life“ през 1947 г., той протестира в писмо до редактора:

„Въпреки че съм роден в Германия, не се смятам за „немски композитор“. Нацистите очевидно не са ме наричали такъв и аз напуснах страната им през 1933 г. […] Аз съм американски гражданин и през дванадесетте си години в тази страна съм композирал изключително за американската сцена […] Ще съм благодарен, ако можете да посочите този факт на вашите читатели“.

(край на цитата)

Значение и прием

Името на Курт Вайл е неразривно свързано с Бертолт Брехт, поне в немскоезичните страни, и често е засенчено от поета. Дори приживе Вайл многократно е трябвало да се защитава в това отношение. В интервю от 1934 г. с датски журналист, който го пита за сътрудничеството му с Брехт, той казва: „Това звучи почти така, сякаш вярвате, че Брехт е композирал моята музика… Брехт е гений; но само аз нося отговорност за музиката в нашите съвместни произведения“.

Вайл притежава богато разнообразен музикален език, който придобива свой собствен отличителен характер в различните страни, където живее – Германия, Франция и САЩ. Той е забележителен със своята многостранност, в която се преплитат авангардни елементи и асимилация. Джаз стандарти като „Speak Low“ и „September Song“, както и френското танго „Youkali“, са сред композициите на Вайл. Изпълнители като Луис Армстронг, Ела Фицджералд, Франк Синатра, Ник Кейв, Елвис Костело и „The Doors“ са интерпретирали неговите произведения в съответните си епохи.

Музиката на Вайл се характеризира с богата гама от стилове, смесвайки авангардни влияния с мейнстрийм конвенции. Афроамериканският поет Лангстън Хюз, който е написал текста за „Street Scene“, казва за Вайл:

„Ако беше имигрирал в Индия вместо в Съединените американски щати, твърдо вярвам, че щеше да напише прекрасна индийска музика (…) Ето защо Германия може да представи Вайл като германец, Франция като французин, Америка като американец, а мен като чернокож“.

(край на цитата)

Честване и почести

През 1962 г. съпругата на Вайл – Лоте Леня, основава Фондация „Курт Вайл за музика“ (KWF) със седалище в Ню Йорк. „KWF“ присъжда наградата „Курт Вайл“, организира конкурса „Лоте Леня“, управлява Учебния център „Вайл-Леня“, публикува изданието „Курт Вайл“ и бюлетина „Курт Вайл“ и присъжда стипендии.

Всяка година около 2 март, рождения ден на Вайл, в Десау се провежда фестивалът „Курт Вайл“. Той обикновено продължава седемнадесет дни. Подкрепя се от провинция Саксония-Анхалт и град Десау-Рослау. Събитията включват изложби, лекции и музикални изпълнения в областта на операта, джаза, танците, класическата музика и съвременната музика.

Центърът „Курт Вайл“ се намира в къщата „Файнингер“ в Десау.

В Берлин, плоча на фасадата на театър „Грипс“ в квартал Ханзавиртел е поставена в памет на Курт Вайл от септември 2013 г.; това е инициирано от Обществото на Курт Вайл. Вайл е живял там като студент по музика в градинска къща през летния семестър на 1919 г. Тя е разрушена по време на Втората световна война.

Улици на името на Курт Вайл има в Кьолн-Еренфелд, в Адендорф, Бад Кройцнах, Десау-Рослау, Гревенбройх, Лайпциг, Нойенбург ам Рейн, Нойвид и Рьосрат, наред с други места, както и улица на името на Курт Вайл в Ротердам.

През 1995 г. новопроектираните „Kurt-Weill-Gasse“ и „Kurt-Weill-Platz“ в Берлин-Хелерсдорф са кръстени на негово име. Последният е препроектиран през 2013 г. (от Габриеле Вилхайм-Щембергер) и украсен с художествени елементи от Сабине Ниер, отбелязващи важни събития в живота на Курт Вайл и някои от неговите известни произведения.

През 2000 г. Германската пощенска служба издава пощенска марка в чест на 100-годишнината от рождението на Курт Вайл.

През май 2000 г. астероидът (11899) Вайл, открит през 1991 г., е кръстен на негово име.

Град Десау-Рослау кръщава музикално училище на името на Курт Вайл.

Синагогата в Десау-Рослау, която е отворена отново през 2023 г., носи името „Синагога Вайл“.

(край на бележките за Курт Вайл)

В днешната статия за „Опера за три гроша“ ще се спра на следните детайли: общо описание на операта и роли, контекст, сюжет, музика, данни за премиери по света, забележителни продукции на операта, хронология на премиерите и важните постановки, филмови адаптации.

С влияния от джаза и немската танцова музика, песни от „Опера за три гроша“ са били кавърирани многократно и са се превърнали в стандарти, особено „Баладата за ножа на Мак“ и „Пиратката Джени“.

„Опера за три гроша“ е изпълнявана във Великобритания, САЩ, Франция, Русия, Италия и Унгария. Тя е адаптирана и за филми и радио. Немскоезичната версия от 1928 г. е обществено достояние в САЩ от 2024 г.

(край на цитата)

Роли (във форма на табела) със следните колони: роля, вид глас, име на певеца / певицата

Премиерата на операта е на 31 август 1928 г., Диригент: Тео Макебен

Мекхийт („Маки Месер“ / „Мак ножът“), най-големият и най-известен престъпник в Лондон. Тенор/Баритон – Харалд Полсен

Джонатан Джеремия Пийчъм, „Приятелят на просяците“, който контролира всички просяци в Лондон, е наговорил Мак да бъде обесен. Баритон – Ерих Понто

Селия Пийчъм („Г-жа Пийчъм“), съпругата на Пийчъм, му помага с бизнеса. Мецосопран – Роза Валети

Поли Пийчъм, дъщерята на Пийчъм, се съгласява да се омъжи за Мак само след пет дни, след като го познава. Сопран – Рома Бан

Джаки „Тайгър“ Браун, началник на лондонската полиция и най-добър приятел на Мак от времето, когато са били заедно в армията. Баритон – Кърт Герон

Луси Браун, дъщерята на Тайгър Браун, твърди, че е омъжена за Мак. Сопран – Кейт Кюл

Джени („Дайв Джени“/„Лоу-Дайв Джени“/„Джини Джени“), проститутка, която някога е имала романтична връзка с Макийт, е подкупена, за да предаде Мак на полицията.
Мецосопран – Лоте Леня

Филч, неподходящ млад мъж, който се приближава до семейство Пийчъм с надеждата да бъде обучен за просяк. Тенор – Нафтали Лерман

Уличният певец („Певец на балади“) пее „Баладата за Мак Ножа“ в началната сцена.
Баритон – Кърт Герон

Смит, полицай. Баритон – Ернст Буш

Уолтър. Тенор – Ернст Ротмунд

Матиас. Тенор – Карл Ханеман

Якоб. Тенор – Манфред Фюрст

Джими. Тенор – Вернер Машмайер

Еде. Тенор – Алберт Венор

Просяци, гангстери, проститутки, полицаи

(край на цитата)

Контекст

Произход

През зимата на 1927/28 г. Елизабет Хауптман, тогавашната интимна приятелка на Бертолт Брехт, получава копие от пиесата на Гей от приятели в Англия. Очарована от женските персонажи и критиката към тежкото положение на бедните в Лондон, тя започва да я превежда на немски. Брехт първоначално не проявява особен интерес към нейния преводачески проект, но през април 1928 г. се опитва да убеди импресариото Ернст Йозеф Ауфрихт да постави пиесата му „Флайшхакер“, която вече е обещал на друг продуцент. Ауфрихт търси продукция, за да стартира новата си театрална трупа в „Театър ам Шифбауердам“ в Берлин, но не е очарован от „Флайшхакер“. Тогава Брехт веднага му предлага превод на „Операта на просяка“, твърдейки, че самият той е работил по нея. Той предава превода на Хауптман на Ауфрихт, който веднага подписва договор. Брехт възлага на Курт Вайл да композира музиката и прекарва следващите четири месеца в писане на либретото.

Брехт използва четири песни от френския поет Франсоа Вийон. Вместо сам да превежда френските текстове, той използва преводите на Карл Антон Кламер, същия източник, който е използвал още от най-ранните си пиеси.

Първият акт и на двете произведения започва с една и съща мелодия („Утринният хор на Праскова“ / „Стара жена в сиво“), но това е единственият материал, който Вайл е заимствал от мелодиите, аранжирани от Йохан Кристоф Пепуш за „Опера за три гроша“. Заглавието „Опера за три гроша“ е решено едва седмица преди премиерата; преди това произведението е било обявявано просто като „Опера за три гроша“ (на английски) с подзаглавие „Опера на сводника“.

В своите писания от 1929 г. Курт Вайл ясно посочва политическите и художествените намерения на произведението:

„С „Опера за три гроша“ достигнахме до публика, която или изобщо не ни познаваше, или ни смяташе за неспособни да пленим слушателите… Операта е основана като аристократична форма на изкуство… Ако рамката на операта не може да издържи на влиянието на времето, тази рамка трябва да бъде разрушена… С „Опера за три гроша“ реконструкцията беше възможна, доколкото имахме възможността да започнем от нулата“.

(край на цитата)

По онова време Курт Вайл твърди, че „музиката не може да тласка сюжета напред или да създава неговия фон“, а по-скоро разгръща истинската му стойност само когато прекъсва действието в точния момент.

Сюжет

Сюжетът се върти около съперничеството и борбата за оцеляване между двама „бизнесмени“: главата на лондонската просяшка мафия (Пийчъм), който изнудва пари от просяци и ги облича, за да предизвика съжалението на минувачите, и престъпник (Мекхийт), който има тесни връзки с началника на лондонската полиция (Браун).

Операта се развива в квартал „Сохо“, който е доминиран от съмнителни персонажи. Препратката към коронацията подсказва, че действието на операта се развива във Викторианската епоха и се отнася до коронацията на Виктория през 1837 г. Сюжетът обаче не може да бъде точно датиран, тъй като елементите на съвременния транспорт и индустриализация са исторически по-скорошни. Чрез тази неясна контекстуализация Брехт създава дистанция както от условията на 1928 г., така и от времето на композиране на „Операта на просяка“ на Джон Гей.

„Предстои ви да чуете опера. Тъй като тази опера е замислена толкова пищно, колкото само просяците могат да мечтаят, и тъй като е била предназначена да бъде толкова евтина, че просяците да могат да си я позволят, тя се нарича „Опера за три гроша“

(уводен текст от Брехт за записа на операта на грамофонна плоча)

Прелюдия

Панаир в Сохо. (Просяците просят, крадците крадат, проститутките се продават. Певец на балади пее балада)
Певец на балади пее „Баладата за Мак Ножа“, в която представя злодеянията на гангстерския бос.

Първо действие

1. „Дрехолът на просяка“ от Джонатан Джеремая Пийчъм. („За да се противопостави на нарастващото закоравяване на хората, бизнесменът Дж. Пийчъм отвори магазин, където най-нещастните от окаяните можеха да придобият външен вид, който да говори на все по-закоравялите им сърца“). Джонатан Пийчъм е собственик на фирмата „Приятелят на просяка“, в която са организирани лондонските просяци и получават помощ и подкрепа в замяна на половината от печалбите си. Но той има притеснения: Не само че трябва да се справя с просяци като Филч, които просят самостоятелно, но и открива, че дъщеря му Поли е избягала с гангстера Маки Месер и не се е прибрала.

2. Празна конюшня. („Дълбоко в сърцето на Сохо, бандитът Маки Месер празнува сватбата си с Поли Пийчъм, дъщерята на Краля на просяците“). Поли и Маки Месер празнуват сватбата си в конюшня. Сватбените гости са семейство Плат (гангстерите на Маки), които донасят крадени мебели за случая. Пастор Кимбъл води церемонията.

3. Гардеробът на просяка на Пийчъм. („За Пийчъм, който познава суровостта на света, загубата на дъщеря му означава същото като пълна разруха“). Когато Пийчъм и съпругата му разбират, решават да предадат Маки на полицията.

I. Финал за три гроша („За несигурността на човешките взаимоотношения“)

Пийчъм, г-жа Пийчъм и Поли пеят първия финал за три гроша.

Второ действие

4. Конюшнята („Четвъртък следобед: Маки Месер се сбогува с жена си, за да избяга в Хайгейт Мур от тъста си“). Поли предупреждава съпруга си за предстоящия му арест. Той бяга веднага – не в Хайгейт Мур, а в публичен дом.

Интерлюдия („Г-жа Пийчъм излиза пред завесата заедно с кръчмарката Джени“)

5. Публичен дом в Търнбридж („Камбаните на коронацията още не бяха започнали да бият, а Маки Месер седеше заедно с проститутките на Търнбридж! Проститутките го предават. Четвъртък вечер е“). Джени, една от проститутките и бившата му любовница, предава Маки. Той е арестуван.

6. Затвор в Олд Бейли, клетка. („Предаден от проститутките, Мекхийт е освободен от затвора чрез любовта на друга жена“). Луси, дъщеря на полицейския началник Браун и бивша любовница на Маки, го посещава в затвора и го обвинява в изневяра. Когато Поли също иска да посети съпруга си в затвора, между двете жени избухва ревнива сцена. Мекхийт въпреки това успява да убеди Луси да му помогне да избяга.

II. Финал за три гроша („С какво живее човек?“) Макийт и кръчмарката Джени застават пред завесата и под звуково осветление пеят втория финал за три гроша. След пиано редукцията Мекхийт и г-жа Пийчъм го пеят.

Трето действие

7. Съблекалнята на просяка на Пийчъм. („Същата нощ Пийчъм се готви да си тръгне. Като демонстрира нещастие, той възнамерява да осуети коронационното шествие“).
В деня на коронацията на (неназованата) кралица, Маки, която оттогава е намерила убежище с друг любовник, е предадена и арестувана отново.

Интерлюдия („Джени се появява пред завесата с латерна и пее Соломоновата песен“)

8. Момичешка стая в Олд Бейли („Борба за собственост“)

9. Килия на смъртниците („Петък сутринта, 5 ч.: Маки Месер, който отново е отишъл при проститутките, отново е предаден от тях. Сега ще бъде обесен“). Под бесилката Маки Месер се извинява на всички.

III. Финал за три гроша („Поява на конния пратеник“)

Но точно преди екзекуцията Браун се появява като конен кралски пратеник и обявява, че Маки е не само помилван, но и посветен в рицарство.

Музика

Партитурата на Вайл показва влиянието на джаза и немската танцова музика от онова време. Оркестрацията изисква малък ансамбъл с често двойни инструменти за отделните музиканти (в оригиналните изпълнения например около 7 музиканти са свирили общо 23 инструментални партии; съвременните изпълнения обаче обикновено използват малко повече музиканти). Програмна брошура на премиерата в „Theater am Schiffbauerdamm“, Берлин, 31 август 1928 г. Името на Лоте Леня, която играе Джени, е неволно пропуснато.

Оркестрова инструментация

Музиката е написана за седем музиканти, свирещи на 25 инструмента на ротационен принцип. Това съответства на практиката по онова време на салонни оркестри и подобни ансамбли, в които музикантите също са свирили на различни инструменти.

1. Алт саксофон в ми бемол (също флейта, пиколо, кларинет, сопрано саксофон и баритон саксофон)

2. Тенор саксофон (също кларинет, фагот и сопрано саксофон)

3. Тромпет

4. Тромбон (също контрабас)

5. Банджо (също бандонеон, виолончело, китара, хавайска китара и мандолина)

6. Тимпани (също ударни инструменти и тромпет)

7. Хармониум (също пиано (диригент) и челеста)

Премиери

Германия

Премиерата на „Опера за три гроша“ е през 1928 г. в „Театър ам Шифбауердам“, със сценография от Каспар Неер. Въпреки първоначалните хладки реакции, тя има голям успех и се радва на 400 представления през следващите две години. Представлението бележи началото на кариерата на Лоте Леня, една от най-известните интерпретаторки на Брехт и Вайл, която е омъжена за Курт Вайл. Продукцията става любима на висшето общество на Берлин – граф Хари Кеслер отбелязва в дневника си среща с посланик и директор на Дрезденската банка (заедно със съпругите им) по време на представлението и заключава: „Просто трябваше да бъдете там.“ Критиците не пропускат факта, че Брехт е включил четирите песни на Вийон, преведени от Амер. Брехт отговаря, като заявява, че той е имал „фундаментална небрежност по отношение на литературната собственост“. До 1933 г., когато Вайл и Брехт са принудени да напуснат Германия поради политиката на нацистте, либретото е преведено на 18 езика и операта е играна повече от 10 000 пъти на европейски сцени.

Франция

Френска версия, продуцирана от Гастон Бати и написана от Нинон Щайнхоф и Андре Мопрей, е премиерно представена в театър „Монпарнас“ в Париж през октомври 1930 г. Тя е озаглавена „L’Opéra de quat’sous“ (където „quatre sous“ или „четири пенса“ е идиоматичният френски еквивалент на „три гроша“).

Русия

През 1930 г. произведението е премиерно представено в Камерния театър в Москва, режисирано от Александър Таиров. Това е единственото произведение на Брехт, изпълнявано в Русия приживе. Вестник „Известия“ я критикува: „Крайно време е нашите театри да спрат да се отдават на дребнобуржоазния лош вкус и вместо това да се обърнат към по-актуални теми“.

Унгария

Унгарската премиера на пиесата се състои на 6 септември 1930 г. в Будапещенския театър „Комедия“ (Vígszínház). Заглавието е „A koldus operája“, алюзия към оригиналната опера на Гей. Пиесата е преведена от Йеньо Хелтай, който комбинира музиката на Вайл и Пепуш с текстовете на Брехт и Гей. Режисьор е Ерньо Саболч. В актьорския състав са включени Пал Явор (Маки), Франциска Гаал (Поли), Герьо Мали (Пийчум) и Ела Гомбасьоги (г-жа Пийчум).

Съединени щати

Америка се запознава с произведението чрез филмовата адаптация на Г. У. Пабст, чиято премиера е в Ню Йорк през 1931 г. Първата американска продукция, английска адаптация от Гифорд Кокран и Джеролд Кримски, режисирана от Франческо фон Менделсон, представя Робърт Чизхолм в ролята на Мекхийт. Премиерата ѝ е в театър „Емпайър“ на Бродуей на 13 април 1933 г. и е затворена след дванадесет представления. Отзивите са смесени; музиката е хвалена, но постановката е критикувана. Критикът Гилбърт Габриел я нарича „мрачна енигма“.

Великобритания

Във Великобритания първото пълноценно сценично представление се състои на 9 февруари 1956 г. под ръководството на Бертолд Голдшмит, след концертно изпълнение през 1933 г. и полусценично представление на 28 юли 1938 г. Междувременно, на 8 февруари 1935 г., Едуард Кларк дирижира първото британско радиоизлъчване на произведението. То получава остри отзиви от Ърнест Нюман и други критици. Най-суровата критика обаче идва от самия Вайл, който насаме го определя като „най-лошото възможно изпълнение… цялото нещо беше напълно погрешно разбрано“. Критиката му обаче изглежда се е фокусирала повече върху концепцията на произведението като германизирана версия на „Опера на просяка“, отколкото върху дирижирането на Кларк, което Вайл не спомена.

Италия

Първата италианска продукция, озаглавена „L’opera da tre soldi“, режисирана от Джорджо Щрелер, е премиерно представена на 27 февруари 1956 г. в театър „Пиколо“ в Милано в присъствието на Бертолт Брехт. В актьорския състав са: Тино Караро (Маки), Марио Каротенуто (Пийчъм), Марина Бонфили (Поли), Мили (Джени) и Енцо Тараско (началник на полицията). Дирижира Бруно Мадерна. Сценографията и костюмите са проектирани от Лучано Дамяни и Тео Ото.

Русия

„Опера за три гроша“ е преведена за първи път на руски език през 1928 г. от Лев Никулин и Вадим Шершеневич, специално за Камерния театър „А. Таиров“.
През втората половина на 50-те години на миналия век Соломон Апт превежда пиесата на Брехт; в този превод тя е публикувана като отделно издание през 1958 г. от издателство „Искусство“. Оттогава нататък „Опера за три гроша“ обикновено се публикува и поставя в превода на Соломон Апт. Друг известен превод е на Ефим Еткинд; през 1963 г. пиесата в неговия превод е поставена от Ленинградския театър „Ленински комсомол“. През 2008 г. Кирил Серебренников поръчва нов превод на „Опера за три гроша“ за продукция в Московския художествен театър „Чехов“. Преводът е направен от Святослав Городецки, с песни, преведени от Юлий Гуголев и Алексей Прокопиев.

Забележителни продукции на „Опера за три гроша“

1928 — Театър „Шифбауердам“, Берлин. Режисьор: Ерих Енгел; сценография: Каспар Нехер; композитор: Курт Вайл. В ролите: Мекхийт — Харалд Паулсен, Пийчам — Ерих Понто, Селия Пийчам — Роза Валети, Джени — Лота Леня, Смит — Ернст Буш. Премиерата се състои на 31 август. През пролетта на 1929 г. пиесата е възобновена, с нови изпълнители в някои от ролите: Херман Тимиг като Мекхийт, Леонард Щекел като Пийчам, Карола Нехер като Поли Пийчам и Лайбелт като Браун.

1949 — „Камерни театри“, Мюнхен. Режисьор: Хари Буквиц. Ханс Алберс като Мекхийт.

1960 — „Берлински ансамбъл“. Режисьор: Ерих Енгел; сценография: Карл фон Апен.

2008 — „Берлински ансамбъл“. Режисьор и сценография: Робърт Уилсън; режисьор Ан Кристин Ромен, сценография Серж фон Аркс. В ролите: Поли Пийчам – Йохана Грибел и Стефани Стапенбек, Мекхийт – Щефан Курт, Пийчам – Юрген Холц, Селия Пийчам – Трауте Хьос, Браун – Аксел Вернер, Джени – Анджела Якоби.

Хронология на премиерите и важните постановки

1928 – Берлин – „Theater am Schiffbauerdamm“ – Лоте Леня, Курт Герон, реж. Тео Макебен и Ерих Енгел.

1929 г. – Премиери в Будапеща, Прага и Виена.

1930 – Париж – „Théâtre Montparnasse“ (L’Opéra de quat’sous), режисиран от Андре Мопре, с Люсиен Нат (Маки) и Маргьорит Жамой (Поли).

1933 – Лондон – „Empire Theatre“

1945 – Берлин – Hebbel-Theater с Хуберт фон Майеринк

1949 – Мюнхен – „Münchner Kammerspiele“ с Ханс Алберс.

1950 г. – САЩ – Университет Брандейс – Диригент: Ленард Бърнстейн. 1954 – Ню Йорк – „Theatre de Lys“, Greenwich Village – Участват: Лоте Леня, Беатрис Артър, Едуард Аснер – 2707 представления между 1954 и 1956 г. 1954 – Опера Монте Карло – Актьори: Морис Тириет, Ричард Бларо, Жорж Вакевич, Джон Тарас

1956 – Милано – „L’Opera da tre soldi“ – Диригент: Джорджо Стрелер, „Пиколо Театро“ – Музикален директор: Бруно Мадерна

1957 – Буенос Айрес – Диригент: Онофре Ловеро

1957 – Монтевидео – Театър „Ел Галпон“ – Диригент: Атауалпа дел Чопо

1967 – Шекспиров фестивал в Ню Йорк – Раул Хулиа (MM), Елън Грийн (J), Каролайн Кава (P), Блеър Браун (L), К. К. Александър (P) и Елизабет Уилсън (MsP) 1973 – Милано – Джорджо Стрелер, „Пиколо Театро“ – Доменико Модуньо (Маки Месер), Джанрико Тедески (Пийчъм), Джулия Лазарини (Поли), Милва (Джени деле Спелонче). 1978 – Бразилия – „Ópera do Malandro“, адаптация на Chico Buarque от Холандия, режисиран от Луис Антонио Мартинес Кореа. 1989 – Бродуей – Стинг, Джорджия Браун, Морийн Макгавърн, Ким Крисуел 1996 – Виена – „Wiener Burgtheater“, Paulus Manker, Fritz Schediwy, Maria Happel, Ingrid Caven, Erich Wonder. 2006 – Берлин – „Admiralspalast“ – Клаус Мария Брандауер – Кампино (Маке Месер), Джени Даймлинг (Луси), Мария Хапел, Готфрид Джон (Пийчъм), Биргит Минихмайр (Поли).

2011 г. – Ню Йорк – „Музикална академия Бруклин“, дирижиран от Робърт Уилсън с Берлинския ансамбъл.

2015 г. – Каракас, Венецуела („Fundación Grupo Rajatabla“), дирижиран от Мигел Иса с Общинския симфоничен оркестър на Каракас. Доминго Балдучи (Маки), Фабиола Арасе (Поли), Диана Пенялвер (г-жа Пийчъм), Адолфо Нитоли (г-н Пийчъм), Адриана Бустаманте (Джени), Улфредо Сиснерос (Браун), Франсиско Диас Пако (водещ на церемонията), Сандра Монкада (Луси).

(край на цитатите)

Филмови адаптации

„Опера за три гроша“ (1931), режисьор Георг Вилхелм Пабст, с участието на Рудолф Форстер (Мекхийт), Карола Нехер (Поли), Лоте Леня (Джени), Райнхолд Шюнцел (Браун), Фриц Расп (Пийчъм), Валеска Герт (г-жа Пийчъм), Херман Тимиг (свещеник), Ернст Буш (певец на балади), Владимир Соколов, Пол Кемп.

„Опера за четири гроша“ (френскоезична версия, заснет едновременно, 1930/1931), режисьор Георг Вилхелм Пабст, с участието на Албер Прежан (Мекхийт), Гастон Модо (Пийчъм), Марго Лион (Джени), Одет Флорел (Поли), Владимир Соколов, Антонен Арто.

„Опера за три гроша“ (1963), режисьор Волфганг Щаудте, с участието на Курд Юргенс (Мекхийт), Хилдегард Кнеф (Джени), Герт Фрьобе (Пийчъм), Лино Вентура (Браун), Валтер Гилер (Филч), Хилде Хилдебранд (г-жа Пийчъм) и Сами Дейвис-младши (Певец на балади).

„Мак с ножа“ (1990), режисьор Менахем Голан, с участието на Раул Хулия, Ричард Харис, Джулия Мигенес, Роджър Далтри и Джули Уолтърс.

Датският режисьор Ларс фон Триер адаптира историята през 2003 г. Неговият филм „Догвил“ с участието на Никол Кидман е вдъхновен от баладата за пиратката Джени.

„Опера за три гроша“ (2004) (телевизионен филм). Режисьор: Улрих Уолър, с участието на Улрих Тукур (Мекхийт), Кристиан Редл (Пийчъм), Ева Матес (г-жа Пийчъм), Стефани Стапенбек (Поли), Петер Франке (Браун) и Мария Бил (Джени). Диригент: Матиас Щьотцел (театър „Санкт Паули“ в Хамбург).

„Маки Месер – Филм по „Опера за три гроша“ на Брехт“ (2018), режисиран от Йоахим А. Ланг, е пуснат в кината. Германо-белгийската копродукция е насочена към филмовата адаптация на историята в началото на 30-те години на миналия век. Сред актьорите са Ларс Айдингер като Бертолт Брехт и Роберт Щадлобер като Курт Вайл, както и Тобиас Морети като Мекхийт и Хана Херцшпрунг като Поли.

(край на цитатите)

Нека днес на 31 август 2023 г. почетем кръглите 95 години от световната премиера на операта „Опера за три гроша“ от Курт Вайл, състояла се на 31 август 1928 г. в „Theater am Schiffbauerdamm“ в Берлин.

………

Записи: