Elena Doskova-Ricardi

На 28 август т.г. ще се навършат 122 години от рождението на певицата Елена Доскова-Рикарди

Елена Доскова-Рикарди в ролята на Кармен в едноименната опера от Жорж Бизе

Драги приятели на оперната музика, след три дни – на 28 август 2020 г. се навършват 122 години от рождението на една голяма българска оперна певица – моята съгражданка Елена Доскова-Рикарди, с името на която се гордее всеки габровец, който що годе се интересува от опера и музикално изкуство. Поради това, че на тази дата имам и друга оперна статия, тази за Елена Доскова-Рикарди ще напиша 3 дни по-рано – днес на 25 август 2020 г.

Елена Доскова-Рикарди е първата българска певица, пяла на сцената на Миланската Скала. В ролята на Лиу от „Турандот“ на Пучини през януари 1929 г. тя излиза КАТО ПЪРВИ БЪЛГАРСКИ ИЗПЪЛНИТЕЛ на сцената на този елитен и световно известен театър.

На 28 август през 2017 г. аз написах за първи път статия за нея. Както писах тогава, самият аз не мога да определя точно, защо до тогава не съм писал за тази толкова заслужила певица. Изглежда преди всичко поради факта, че информационните материали за Елена Доскова-Рикарди, до които може да стигне един автор като мен, който не живее постоянно в България, са доста ограничени. Аз отдавна знаех за нея и кариерата й главно в Италия, но това бяха случайни информации, разказвани ми от приятели или роднини в Габрово, без да бъдат придружени от конкретни сведения.

През годините 2018 и 2019 написах за втори и трети път статия за нея, днес ще повторя тази статия с малки изменения и допълнения, тъй като през изтеклия период от една година имам над 150 нови ФБ-приятели и читатели – нека се запознаят с това, което писах тогава.

Елена Доскова-Рикарди е личност с много интересна съдба и всеки път, когато човек се запознава с нейната биография и творчески път, остава очарован от един борчески характер, от една великолепна артистка, която не е могла докрай да развие способностите си, които природата е заложила в нея поради нещастни стечения на обстоятелствата и съдба, която я принуждава да се завърне в България, където умира през 1987 г. Ето два цитата от биографията й, които дават кратък отговор на горните мисли:

„Внезапно сериозно заболяване заставя Елена Доскова рано да се оттегли от оперната сцена. За нейните заслуги в развитието на българската опера правителството на България й отпуска народна пенсия. Но и като пенсионирана, тя продължава като вокален педагог с рядък ентусиазъм да школува гласовете на редица млади певци и ги приобщава към изкуството. Елена Доскова-Рикарди умира на 7 януари 1987 г. в София“.

(край на цитата)

И вторият цитат – по-подробен, уточняващ други важни детайли:

„Следващата година й носи нови успехи. В Генуа пее при премиерата на операта „Андре Шение“ от Умберто Джордано, в която са ангажирани съзвездие от прочути певци (б.а. Б.К.: става въпрос за премиерата на тази опера в Генуа, истинската премиера на „Андре Шение“ е на 28 март 1896 г. в Миланската Скала). Почти преди края на операта Елена Доскова-Рикарди внезапно получава силни болки в стомаха. След неимоверни усилия успява да завърши участието си и след последната завеса пада на пода. Малко по-късно е на операционна маса. Диагнозата е остър перитонит, и това състояние не търпи отлагане. За съжаление, операцията е извършена непрофесионално и след време довежда до пъпна херния, която според тогавашната хирургическа наука не подлежи на операция.

Това заболяване съсипва кариерата й в разцвета на творческите й сили и възможности – един жесток удар не само за нея, а и за многобройните меломани в цяла Италия. След претърпяната катастрофа певицата вече няма какво да прави в любимата Италия. Същото се отнася и до господин Рикарди, който – както е било известно – принадлежи към противниците на режима на Мусолини. Затова тяхното решение ги довежда до България, за да заживеят в къщата на певицата в Княжево, в подножието на Витоша. Тук тя трябва да се пребори с мъката си по сцената и безсмислието на дните, които са пред нея“.

(край на цитата)

След тези уводни бележки ще се спра на живота и делото на Елена Доскова-Рикарди, като не променям дати – така както съм писал през 2017 г.:

През 2013 г. в габровския всекидневник „100 вести“ се появи една интересна обзорна статия по следния повод: от няколко години в този вестник се поместват статии за видни габровци, които са направили нещо в житейския си път. За да не се забрави тяхното дело, областният управител на Габрово по това време г-н Мариан Костадинов поде една чудесна инициатива във в. „100 вести“ – списването на рубрика под заглавие „Дързостта да бъдеш първи“ – поредица за 52 личности, родени в Габрово, които са дръзнали да бъдат първи в определена област. Така че в тия 52 седмици на годината 2013 се поместиха 52 статии за такива личности. Аз не съм следил всяка от тях, нито имам достъп до всеки брой на вестника, но за някои знам, особено за тази с номер 15, посветена на Елена Доскова-Рикарди, която беше поместена на 13 април 2013 г.

От друга страна още от 2016 г. моят добър ФБ-приятел от Виена – тенорът и вокален педагог Божидар Николов, с когото от 6 години редовно си разменяме информации по различни поводи ми съобщи, че е бил ученик на Елена Доскова-Рикарди. Понеже аз пиша на календарен принцип, трябваше само да науча рождената й дата, която не знаех доскоро, за да реша въпроса по написването на статия за нея. Трябва веднага да изкажа разочарованието си от това, че и ДО ДЕН ДНЕШЕН НЯМА ПОНЕ ЕДНА МАЛКА УИКИПЕДИЯ-СТРАНИЦА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК за тази певица. Просто недоумявам, как е възможно в България – страната на толкова оперни певци и такива традиции в областта на оперното изкуство да се допускат подобни пропуски. Така е, когато няма заинтересованост от по-висши органи на културата, като например Министерство на културата. Много пъти вече съм подигал този въпрос, но знам отговора – писането на такива страници е лична работа. Като е лична, защо в Италия например за всеки техен певец има идеално написана страница с най-малки подробности, в България никой не обръща внимание за това. Вярно е, такъв труд не се заплаща и никой не желае да работи без хонорар. А как това се постига в Италия и другаде? Значи все пак има някакво решение. Точка по въпроса – и 100 пъти да пиша, знам, че гласът ми остава като зов в пустиня! (моя бележка от 25 август 2020 г. – и тази сутрин, като подготвям статията си за Елена Доскова-Рикарди, проверих да не би случайно в последно време да е била написана Уикипедия-страница за нея – уви, нищо подобно! В България много от хората, които пишат, изискват хонорари, а тази дейност не се заплаща. Това е моето заключение – времето на Паисий, Ботев и Левски вече е отминало …)

Понеже загатнах за Божидар Николов, нека започна оттам, понеже той беше и първият източник, от когото научих рождената дата на Елена Доскова-Рикарди. Ще цитирам най-важното от нашата кореспонденция с него по отношение на певицата (Божидар пише с латиница своите мисли на български език, които предавам в оригинал):

Начало на месец май 2017 г.

Bojidar

Sdravejte gospodin Kontohow – mnogo milo, ce mi pi6ete! Radvam se, ce ste posetite rodna Bulgaria – ta nali tam sa ni korenite…. Mislja, ce vi bjah pisal vednug, ako namerite vreme da napi6ete statia sa Elena Doskova Ricardi – purvata Bulgarska peviza pjala v Scala di Milano – pjala pod palkata na Mascagni v „Cavaleria rusticana“, susto e pjala s Toscanini, licno e imala sresti s Puccini, a e pjala s Tito Schipa, Aureliano Pertile, Beniamino Gigli, Alessandro Bonci. Imam mnogo spomeni ot neja – tja be purvata mi vokalna pedagogka, kogato bjah edva na 17 godini, a tja be nad 86. Ima rogden Den na 28 Avgust.

Борис:

Божидаре, щом е на 28 август, ще събера информации. Между другото дали знаеш, че тя е родена в Габрово. Преди 4 години в местния вестник имаше голяма статия за нея (аз го получавам в електронен вид). Търсил съм сведения за нея в големия речник на Kutsch & Riemens – няма сведения за нея. Има за един тенор – Франко Рикорди !

Bojidar

Da, tja e rodena v Gabrovo i v museja trjabva da ima materiali sa neja i originalni avtografi s Gigli, Schipa – as gi imam kato kopia – proverete dali tam ne e original na Pertile i Toscanini s avtograf – as sum gi vigdal u tjah kato mlad – bih iskal da imam njakoe kopie.

1. August 2017

Sdravejte gospodin Kontohow! Sledja Vi s interes vsicki statii, koito pishete – vushistavam Vi se sa tova delo, koeto pravite! Dnes e 1 Avgust, a na 28 Avgust ima rogdenna data Elena Doskova Ricardi – vashata sugragdanka. Ste mi bude mnogo priatno da napishete nesto sa tasi interesna bulgarka – moga da Vi pomogna s njakoi fakti, ako vi interesuvat. Surdecni posdravi Bojidar Nikolov.

1. August 13:51 Boris

Здравей Божидар, радвам се на писмото ти. Запланувал съм да пиша на 28 август статия за нея – за пръв път. Ще се радвам ако ми напишеш неща за нея – има достатъчно време. Поздрави!

1. August 15:02 Bojidar

Blagodarja vi – ste Vi pisha !

Mi 13:09 Bojidar

Sdravejte gospodin Kontohow! Ste vi ispratja materiali sa Elena Doskova Riccardi – isvadki ot knigata na Marin Boncev sa bulgarskite pevzi pjali v La Scala.

(край на репликите)

Тук трябва да поясня, че при престоя ми в Габрово през май 2017 г. не можах до отида в Държавен архив Габрово, но по-късно получих от там няколко ценни снимки, които ще приложа в статията си днес. Бях решил вече да ползвам статията от 13 април 2013 г. като основен източник, а също и нещата, които ми беше обещал да изпрати Божидар Николов.

Вчера вечерта на 27 август 2017 г. дойде още едно писмо от Божидар Николов, което цитирам по-долу:

„Sdravejte gospodin Kontohow ! Mnogo se radvam, ce pishete statia vuv vruska rogdeniat den na Elena Doskova Riccardi. Bjah 17 godishen, kogato me savedoha pri gospoga Riccardi – purvoto mi sresta s neja beshe mnogo vpecatljavasta. V doma i imashe okaceni avtografi na stenite na hola pevzi s koito si e partnirala v La Scala – Beniamino Gigli, Aureliano Pertile, Alessandro Bonci, Tito Schipa, kakto i Arturo Toscanini, s kogoto cesto e pjala. Spomnjam si edna nejna slucka, kojato mi raskasa sa Toscanini – tja kasvashe, ce toj bil mnogo strog na repetizii, cesto im kasval, ce sa Guski (мой превод – Б.К. „ГЪСКИ“), a na edin spektakul na „Andre Chenier“ tja sburkala texta i vljasla ne navreme, kato ritmika – uplashena, ce Maestroto ste ja napravi na nisto, bjagala v pausata v negovata staja da mu se isvini i po koridorite na Scala butnala letjastite vrati i udarila slucajno Maestro Toscanini…..uplashena do smurt sapocnala da mu se isvinjava sa nelovkata situazia i naj vece, ce e sburkala text i vstuplenie, a toj ja nasovaval ne s ime, a i kasval Bulgarska Rosa – vie trjabva da ste 120 % gotova na repetiziite, a na spektakul moge da se sluci vsicko – givi Hora sme – nisto ne se e slucilo – ne ste sburkali !

Elena Doskova Riccardi /Mamceto/, kakto ja naricahme vsicki, beshe licnost s goljama karisma, makar ce beshe okolo 80 godishna. Vinagi beshe s cervilo, rug na buskite i naj- vece s neveroratno islucvane. V nejniat dom usetih atmosferata na goljamoto iskustvo, mnogo se privursahme – tja uspja da me sapali i be purviat stimul sa da saobikna savinagi tova iskustvo. Saminah v kasarmata i tja mi pisheshe cesto. v korespondenziite neprekusnato me uverjavashe, ce Imam goljam talant, ce Imam mnogo krasiv glas i ce ne trjabva da gubja nadegda i ce edin den ste stana isvesten pevez – nejni dumi – sravnjavashe mi glasa s Beniamino Gigli, javno v tesi mladi godini sum imal po liricen glas. Nejnite pisma bjaha kato mehlem sa dushata mi, osobeno v dvegodishnoto mi slugene v kasarmata. Kasvala mi e, ce ja dirigiral samiat Pietro Mascagni v Cavalleria rusticana i kato Turidu Aureliano Pertile, ot kogoto na szenata imala naistina strah v szenata na dueta im…. Kasvala mi e, ce Giacomo Puccini mesezi predi da otide v Bruxelles na lecenie sa i napravili sresta da ja ciue licno – raskasvashe mi – Maestroto sedeshe v kabineta si v edin dulbok kogen fotel s oci dulboko hlutnali navutre i neprekusnato pusheshe – isglegdashe umoren ne suvsem sdrav…- popita me, kakvo ste mu ispeja i tja mu kasala Butterfley, a toj stanal i sednal na raskoshen bjal rojal i sapocnal da i akompanira – raskasvashe sa tosi emozionalen Moment s takiva detajli, kato celi e bilo vcera….Maestroto mnogo ja haresal sa Premiera na Butterfley v Scala i i kasal, „as otivam na lecenie v Bruxelles i kato se vurna ottam ste trjabva da se srestnem, sa da porabotim saedno roljata vi“ – tova bil neverojaten den sa neja – bila e naistina mnnogo stastliva i ocakvala s neturpenie savrustaneto mu ot Bruxelles.

Kogato v edna studena noemvrijska sutrin okolo 4 00 h vesnikarcetata, koito rasnasjali vestnizi ot rano po ulizite na Milano vikali s pulno gurlo – La morte di Puccini, E morto Maestro Puccini……..Raskasvashe mi, ce bila sukrushena ot sluciloto se i mnogo plakala…….Tasi istoria sum ja raskasval na edno Matine predi moja Premiera na Tosca v Basel – ne beshe predvideno v programata na regiseura, a toj be goljam poklonnik na Puccini i beshe mnogo dovolen ot spontanniat mi raskas – poluci se dosta interesno.

(край на цитата)

Едно безкрайно интересно четиво за всеки оперен любител и много съм благодарен на Божидар Николов за споделените спомени, които дълбоко ме впечатлиха.

А сега нека изложа ония материали, които са поместени в статията от 13 април 2013 г. във в. „100 вести“ – статия на журналистката Надежда Тихова, кратка справка за рода Доскови от Милка Пурел и извадка със заглавие „Наричаха я пеещата българска роза“ от книгата „По златна пепел аз вървях“ от Мария Семерджиева:

Извадка от статията на Надежда Тихова в поредицата „Дързостта да бъдеш първи“ – статия във вестник „100 вести“ в Габрово, брой от 13 април 2013 г.

Eлена Доскова-Рикарди – първата бълграка в Миланската „Ла Скала“

Елена Висарионова Доскова е родена на 28 август 1898 г. в София. Родителите й – Висарион Иванов Досков и София Иванова Стойчева са габровци. Според габровския краевед Илия Габровски Елена Доскова е родена в Габрово и още като ученичка в Априловската гимназия проявява своите музикални дарования. След завършване на гимназията постъпва в Държавното музикално училище в София, където учи при големите музиколози Добри Христов, Иван Вулпе и Ефросина Илкова. През 1920 г. завършва училището с отличие.

Надарена с изключителни гласови данни, тя е изпратена да следва в Рим с държавна стипендия. Там Елена Доскова е в школата на Алфредо Мартини. След това завършва школата на именития композитор Джузепе Фатуа в Милано и се оформя като голяма оперна певица. Веднага е ангажирана в театър „Комунале“ в град Чивита Векия, а по-късно в град Бари, където пее заедно с великия тенор Тито Скипа в операта „Селска чест“ от Маскани в ролята на Сантуца. Скоро след това се появява на сцената на театър „Сан Карло“ в Неапол. Тук пее в ролите на Мими от операта „Бохеми“ на Пучини и на Магдалена в операта „Андре Шение“ от Джордано. Дебютира и в много други театри в Италия.

Забележителните й гласови данни и отличното й представяне правят силно впечатление не само на музикалната публика. Един ден Елена Доскова получава предложение да пее в световно известната „Ла Скала“ в Милано. На 10 декември 1928 г. договорът е сключен. „С настоящия договор – се казвало в него – между театър „Ла Скала“, представен от директора г-н инж. Анжело Скандиани и г-жа Елена Доскова, се уговори следното: Предприятието ангажира за сезона 1928/1929 г. артистката, която се задължава да даде своя труд както през деня, така и вечер в казания театър в качеството си на сопран и да пее в оперите и ролите, които ще й бъдат посочени от дирекцията. В замяна на това предприятието се задължава да дава на артистката 3000 (три хиляди) лири на месец (…)“.

Елена Доскова изживява своя триумф. В ролята на Лиу от „Турандот“ на Пучини през януари 1929 г. тя излиза КАТО ПЪРВИ БЪЛГАРСКИ ИЗПЪЛНИТЕЛ на сцената на този световно известен театър. Договорът бил за 2 месеца, но след изтичането му бил продължен. „Уважаема г-жа Доскова – се казва в писмото, което й изпраща ръководството на театъра, – имаме чест да Ви съобщим, че Вашият ангажимент се продължава до 30 април 1929 г. при определени условия с 3500 лири от 1 до 30 април в очакване на потвърждение и с почитание – директор инж. Анжело Скандиани“.

Тогавашният български печат отбелязва със снимка и следната информация за представянето на Елена Доскова на сцената на миланската „Ла Скала“: „Приемането на тази българска оперна певица в Миланската Скала е не само един неин огромен успех, но и гордост за България. Главният диригент на „Ла Скала“, прочутият Артуро Тосканини, след три изпита на Доскова е останал очарован от нейното вълшебно драматично сопрано, темперамент и чист тон, който я издига до първостепенна оперна певица. Въпреки препълнените места от артисти за тазгодишния репертоар на „Ла Скала“, тя с договор е ангажирана за един музикален сезон. Ще пее в „Бохеми“, „Селска чест“ и други. Това е първият случай наш артист да влезе в „Ла Скала“.“

Между многото отлични отзиви в италианския печат е достатъчно да се спомене написаното в „Куриере де ла Сера“: „Елена Доскова прави чест на италианския оперен театър със своя съвършен глас, голяма школа и много ясна дикция, които й осигуряват успех в най-големите оперни театри“.

Наречена „Българската роза“, тя е широко популяризирана в родното ни музикално изкуство, в родната ни песен, като изнася редица благотворителни концерти.

В Италия Елена Доскова се омъжва за Франческо Рикарди от Беневенто. Той умира рано, а тя се завръща в България и да пее в Народната опера в София. За нейното представяне по това време в „Мадам Бътерфлай“ на 12 март 1934 г. музикалният критик Петровски пише: „Кулминацията беше краят на третото действие. Доскова беше поразителна. Тя успя чрез могъщите си тонове да извлече всичката безнадеждна любов на отхвърлената и отчаяна майка …“.

Внезапно сериозно заболяване заставя Елена Доскова рано да се оттегли от оперната сцена. За нейните заслуги в развитието на българската опера правителството на България й отпуска народна пенсия. Но и като пенсионирана, тя продължава като вокален педагог с рядък ентусиазъм да школува гласовете на редица млади певци и ги приобщава към изкуството.

Елена Доскова-Рикарди умира на 7 януари 1987 г. в София.

(край на цитата)

Из книгата „Габровци на 20-и век“

Накратко за най-известните от фамилия Доскови

Милка Пурел

Устната памет е съхранила историята на фамилия Доскови, чиито родоначалник е Доско – умалително от Теодосий. Знае се, че той е имал братя – Васил и Петър, но писмени сведения за тях няма. За сина му Димитър Досков в родословното дърво е записано, че имал 6 деца. Трима от тях се посвещават на църквата и не създават семейства. Архимандрит Висарион е игумен на Габровския манастир, Неофит е монах в „Света гора“, Феврония – монахиня в Габровския девически манастир. По-голямата им сестра Цана се омъжила за Иван Ст. Добрев, а другите двама братя – Иван (има 4 деца) и Димитър (5 деца), се явяват продължители на фамилното име, пренесено през повече от 250 години.

Във фамилията се открояват няколко върха, с които се гордее родът, градът и цяла България. Като че ли най-високо стоят имената на поручика Иван Досков, певицата Елена Доскова-Рикарди и Кирил Димитров Досков. Един от синовете на Иван Досков се нарича Висарион Иванов Досков, и именно той е баща на певицата Елена Доскова-Рикарди.

(край на цитата от книгата на Милка Пурел)

В моята статия няма повече да се спирам на други членове от рода Доскови.

Из книгата „По златна пепел аз вървях“ от Мария Семерджиева

Наричаха я пеещата българска роза

Трамваят № 5 ме остави на спирка „Горнобански път“. Една жена от квартала ме упъти, че най-лесно ще намеря дома на Елена Доскова-Рикарди, ако тръгна по стръмната улица „Еровете“ и след като завия по улица “Кутузов“, да попитам, защото не знаела номера. Озовах се пред малка къща, потънала в зеленина. Позвъних. Отвори ми млад мъж. Изкачих стълбата до втория етаж и влязох в стаята й. Тя знаеше за моето пристигане, защото бяхме се уговорили по телефона предварително. Дребна мъничка възрастна дама ме посрещна, седнала в кревата. В косите й бяха втъкнати разноцветни панделки, беше съответно и гримирана, а няколко тежки гердана допълваха картината. Въпреки нейните 88 години беше облечена с артистично кокетство. До стената един огромен часовник е спрял и сякаш наистина тук и времето е спряло. Целите стени са в портрети и снимки от различни нейни роли. Виждам автографи на певци, които отдавна са станали легенда.

И Елена Доскова е легенда, а аз за това съм изпратена от Окръжен държавен архив в Габрово, за да й образуваме личен фонд. Зарадва се като габровка на габровка. Край нея бяха вече подредени снимки и документи, списания и публикации, които е приготвила да ми предаде. Не чака да я убеждавам, а започна със завидна памет да реди подробности. Аз побързах да включа магнетофона. Първо ми показа списание „Нива“ от 1929 г., където обширна статия чертаеше започващия бляскъв път на една бъдеща звезда от голяма величина. Ето го и така ценния контракт с Миланската Скала от 10 декември 1928 г. Главният диригент на Скалата – прочутият Артуро Тосканини

е останал очарован от нейното вълшебно драматично сопрано, от нейния темперамент и чист тон, който я издига до първостепенна оперна певица. Въпреки попълнените места от артисти за този годишен репертоар, той я ангажира за един музикален сезон. Това е първи случай български актьор да стъпи на тази световна сцена. „Но да разказвам всичко подред“, каза тя и започна:

„Винаги съм обичала пеенето и театъра. Родена съм в София през 1898 г. и от малка се изявявах като певица. Затова приемането ми в Музикалното училище ми се видя съвсем естествено. Започнах при Иван Вулпе, който с търпение отваряше все по-широко хоризонта пред мен. През 1920 г. ни предстоеше дипломиране и подготвяхме голям концерт. Имаше много гости, между които и Александър Стамболийски. Той беше възхитен от моето изпълнение и пожела да говори с родителите ми. Обясни им, че може да ми уреди стипендия за чужбина и смеейки се, постави условие да се върна след това в България. Благодарение на него аз заминах за Италия“.

Прекъснахме записа, защото Елена Доскова трябваше да си изпие лекарствата, а и кафетата с разни други вкусотийки пристигнаха. Разбрах, че ще бъде с почивки, но аз не бързах. След малко продължихме:

„В Рим постъпих в школата на Алфредо Мартини, известен музикален теоретик, педагог и историк на певческото изкуство. След това в Милано завърших и школата на Джузепе Фатуа, също много известен педагог, композитор и майстор на контрапункта. По това време имах едно изключително преживяване. В Италия много музикални къщи

устройваха срещи и изпълнения на известни и прохождащи актьори. На една такава изява, уредена от музикалната фирма за пиана и ноти „Паладжи“, се срещнах с Джакомо Пучини. Той лично ми акомпанира. Беше изключително мил и внимателен.

Каза ми, че заминава за Париж на операция, но щом се върне, ще бъда под негова закрила и грижи. Не знаех какво значи това, изглеждаше ми фантастично и за мен, непознатата българка, това звучеше много окуражаващо. Та това беше оценка и обещание за съдействие на гения Пучини! Повярвах в силите си, вече работех по-упорито и като че ли ми израснаха криле. Но дойде фаталната новина, че след тежка операция маестро Пучини е починал. На 7 февруари 1924 г. дебютирах в театър „Елизео“ в ролята на Сантуца от операта „Селска чест“ на Пиетро Маскани. След това „бойно кръщение“ се впуснах в концерти и пеех предимно български песни. Публиката беше във възторг, успехът ми – голям, и оттогава ме нарекоха „пеещата българска роза“.

Госпожата се измори, затова продължихме на следващия ден. Но и на другия ден не успяхме да завършим и се наложи записът да продължи няколко дни.

„През май 1925 г. се появих на сцената в Трани като Магдалена от „Андре Шение“ на Умберто Джордано. Мой партньор беше италианският тенор Джовани Тиарквини. Представленията имаха изключителен успех, но успоредно с това продължих да изнасям концертите си“.

През 1926 г. Елена Доскова пее вече в театър „Сан Карло ди Наполи“. Там изпълнява ролята на Мими и на Чо-Чо-Сан от оперите на Пучини „Бохеми“ и „Мадам Бътерфлай“. Нейни партньори са Енцо Мура и световно известният баритон Монте Санто. Диригент е Едмондо ди Векио. Пак в Неапол тя е главната героиня в операта „Фиор ди Спина“ на маестро Лунги. Сезонът 1928-1929 е сезонът на големия скок.

„Да, наистина, това е годината, в която сключих контракт със „Скала ди Милано“. Там изживях своите най-големи успехи и срещи с големи музиканти и личности. В този световен оперен театър е толкова трудно да се пробие, че се чувствам наистина горда, че мога да се нарека първата българка, стъпила на тази сцена. Но да си призная, имах и угризения, че не се върнах в родината. Но защо да крия, бях влюбена и омъжена за италианеца командоре Франческо Рикарди.

В „Ла Скала“ пях Лиу от „Турандот“ на Пучини с Аурелиано Пертиле. В „Селска чест“ партньор ми беше големият, ненадминат Бениамино Джили. Спомням си още и друг, много известен тенор – Джовани Манорита, с когото пях в „Бохеми“. В такова обкръжение човек израства, но е в голямо напрежение и отговорност. В „Ла Скала“ имах още едно рядко щастие – диригент там беше маестро Артуро Тосканини. Да пееш под негово ръководство е наистина преживяване. Дребничък, слабичък и безкрайно добър човек, но в работата си – безмилостен. Спомням си как приближаваше партитурата под ъгъл, защото имаше заболяване на очите. Впрочем, той дирижираше всичко наизуст. А какъв слух! Чуваше и реагираше на всяка неточност на оркестъра и на певците.

Не отказах и поканата да пея в театър „Петрочели“ в Бари. В „Селска чест“ партньор ми беше известният тенор Тито Скипа. Имам мил спомен от него. Поднесоха му кошница с цветя, а той я поднесе на мен. С всички колеги имах чудесни отношения. Подаряваха ми снимките си с мили посвещения. Спомените са моето богатство. Те ме топлят.

Завърнахме се със съпруга ми в България. Веднага ме повикаха в Софийската опера. Пях в „Бохеми“, „Мадам Бътерфлай“, „Селска чест“ и „Андре Шение“ под ръководството на Асен Димитров и Асен Найденов.

Тежко заболяване и операция ме изтръгнаха от певческата кариера. Не можех да скъсам напълно с музиката и затова се отдадох на педагогика. Исках всички, което знам и мога, да предам на младите. Доволна съм, защото имах добри ученици, които и сега пеят и в нашите театри и ансамбли, и в чужбина. Аз се радвах и живеех чрез тях. Заслугите ми към нашето оперно дело бяха оценени и получих народна пенсия. Чувствам, че имам още сили и за да съм в кондиция, се занимавам само с двама-трима ученици“.

Бях записала всичко. Бях чула интересни неща. Станах. Още веднъж огледах портретите по стените с Елена в различни роли. Тук беше нейният свят, нейният храм и нейният живот. Тя ме следеше и попита: „Искаш ли ги?“. На мен ми светнаха очите, а тя добави: „Не и докато съм жива. Иван (осиновеният й син) ще ти се обади да дойдеш да ги вземеш“.

Тръгнах си от този дом след бодрото „Чао, мила!“ на Елена Доскова-Рикарди. Излязох на улицата и се обърнах. Зад прозореца тя ми махаше и сякаш казваше: “Аз съм тук! Аз съм тук“.

Когато след известно време си излизах от този дом със свитък навити снимки, нямаше вече кой да ми помаха.

(край на цитата)

Ценни сведения за Елена Доскова-Рикарди могат да се научат от една книга на Марин Бончев, която аз не притежавам, но Божидар Николов (мой ФБ-приятел във Виена) я притежава и ми прати фотографирани страници от тази книга, които аз дешифрирах. Тази книга, издадена в София преди известно време е за българи, имали изяви на сцената на Миланската Скала.

По-долу следват съответните текстове на отделните снимки в реда, в който ги получих чрез Фейсбук:

„Елена Доскова-Рикарди е родена на 28 август 1898 г. в София от родители, преселили се от Габрово: баща й Висарион Иванов Досков и майка й – Иванка Стойчева. Учи във Втора софийска девическа гимназия – едно отлично учебно заведение по това време, където незабавно започва да пее като солистка в девическия хор.

Първата й среща с операта става когато е на 16 години – през 1914 г. по време на премиерата на операта „Аида“. Това събитие я впечатлява и разтърсва до такава степен, че тя живее със спомена за музиката дълги дни и нощи след това, за да набере един ден куража и да заяви на смаяните си родители, че рано или късно ще пее в ролята на Аида.

И нейните родители, подобно на родителите на друга голяма певица в тия години – Надя Ковачева-Фиандака, се отнасят с разбиране и дори насърчават желанието й да учи пеене. Така тя един ден попада при маестро Иван Вулпе, при когото започва да учи постановка на гласа. Подготовката върви толкова успешно, че тя изведнъж от гимназията се озовава в Музикалната академия в София. На 24 години – през 1922 година тя завършва с отличие музикалното си образование там. Точно по това време се явява успешно на конкурс за спечелване на стипендия за обучение в чужбина, отпусната от правителството на Александър Стамболийски, и за огромна радост получава наградата. И както тогава е практиката, успелите кандидати заминават да учат в Италия.

Пристига в Рим и незабавно се записва в школата на Алфредо Мартини – прочут вокален педагог, теоретик и композитор. Приключва успешно курса при него и по съвета му заминава за Милано, където ще продължи усъвършенстването на вокалното си майсторство при маестро Джузепе Фатуа.

От стъпването й на италианска земя изминават осем години, през което време Елена Доскова е заета непрекъснато да учи и усъвършенства гласовите си възможности, обогатява репертоара си от роли и изнася множество самостоятелни концерти, на някои от които изпълнява български песни, предимно от Добри Христов. Така на практика тя става първата разпространителка и пропагандаторка на неговото творчество извън България. През същия период тя се появява на сцената на Римската опера в редица големи роли, като например на Мими от „Бохеми“, Мини от „Момичето от Златния запад“ и Лиу от „Турандот“ – три прочути творби на Пучини, които тя пее с голям успех и огромно удоволствие. Тук в Рим – на същата сцена са сбъдва юношеската й мечта да пее в ролята на Аида.

Успехите в тези роли й носят цяла поредица от представления на сцените на театър „Сан Карло“ в Неапол и на оперния театър във Флоренция, предимно с ролята на Сантуца от „Селска чест“ на Маскани. Огромната й упоритост, както и желанието й за непрекъснато усъвършенстване и преди всичко всеотдайният й труд я довеждат до 1928 г. – годината, когато тя получава покана за миланската „Ла Скала“. Тук тя ще пее в ролята на Лиу от „Турандот“, но радостта й е безпределна, когато научава, че постановката ще бъде дирижирана от великия Артуро Тосканини. Сътрудничеството ще продължи до неговото заминаване за Америка, а това е цяла поредица от представления в „Бохеми“, „Мадам Бътерфлай“ и „Селска чест“, където тя изпълнява винаги само главните героини.

Елена Доскова е била винаги изключително взискателна и почти педантична спрямо задължения и кариера – качества, които са високо ценени от колеги, партньори и приятели, сред които Аурелиано Пертиле, Тито Скипа, Петър Райчев и Бениамино Джили.

През следващата 1929 г. в живота на Елена Доскова се появява един мъж, който ще промени съдбата й. Запознава се с един голям ценител на операта и разбира се, неин възторжен почитател. Това е г-н Рикарди – търговец, за когото не след дълго тя ще се омъжи.

Първата среща на Елена Доскова-Рикарди с българска публика става през сезона 1933/1934 на сцената на Софийската опера, където приятели и меломани имат удоволствието да я чуят в оперите „Андре Шение“ от Джордано, „Селска чест“ от Маскани, „Бохеми“, „Тоска“ и „Мадам Бътерфлай“ от Пучини. Перлата на участията й е, разбира се, любимата „Аида“. Тези срещи с именитата певица стават възможни след една писмена покана до нея, изпратена лично от тогавашния министър на просвещението Димитър Шишманов. Представленията са били дирижирани от Михаил Златин, Асен Найденов и Асен Димитров – музиканти, вече изградили сериозно артистично име. И трябва да се отбележи, че цялата софийска преса, без да жали суперлативи, обявява българката за една от най-големите сопрани на своето време.

Следващата година й носи нови успехи. В Генуа пее при премиерата на операта „Андре Шение“ от Умберто Джордано, в която са ангажирани съзвездие от прочути певци (б.а. Б.К.: става въпрос за премиерата на тази опера в Генуа, истинската премиера на „Андре Шение“ е на 28 март 1896 г. в Миланската Скала). Почти преди края на операта Елена Доскова-Рикарди внезапно получава силни болки в стомаха. След неимоверни усилия успява да завърши участието си и след последната завеса пада на пода. Малко по-късно е на операционна маса. Диагнозата е остър перитонит, и това състояние не търпи отлагане. За съжаление, операцията е извършена непрофесионално и след време довежда до пъпна херния, която според тогавашната хирургическа наука не подлежи на операция.

Няколко години по-късно в Италия е обявена амнистия по отношение на противниците на Мусолини. От тази възможност се възползва господин Рикарди, който има финансови интереси и имоти в Италия, поради което се връща в родината си. Месец по-късно той загива при твърде загадъчни обстоятелства в една пътна катастрофа. Това е още един тежък удар за Елена Доскова-Рикарди, който тя понася със стоицизъм и достойнство.

Третият удар я застига след 9 септември 1944 година, когато властта конфискува и отнема в полза на държавата всички нейни имоти, с изключение на къщата в Княжево. Но това не е всичко – последва я нова беда. ПЕВИЦАТА, КОЯТО НИКОГА НЕ СЕ Е ЗАНИМАВАЛА С ПОЛИТИКА, Е ИЗПРАТЕНА В КОНЦЛАГЕР В БЕЛЕНЕ. Няколко месеца по-късно тя е освободена, но ужасът и унижението остават за дълго в съзнанието й. Освен това липсата на средства (не притежава заплата или пенсия) я принуждава да започне да се грижи за издръжката си. При тези обстоятелства от голямо значение се оказва придобитата вокална култура и тя започва да дава уроци по пеене. След време многобройни ученици, ползвали с цели шепи знанията и опита й, правят прекрасна оперна и оперетна кариера. Достатъчно е да се изредят имената на Тодор Ботев, Галина Савова, Галя Йончева, Лилия Дудрева и особено любимата й ученичка – Рени Пенкова.

Елена Доскова-Рикарди остави след смъртта си в груб, необработен вид бележки – един богат материал от натрупани знания и опит, който нейната любимка – мецосопраното Рени Пенкова превърна по волята на учителката си в учебник по постановка на гласа. Издаването обаче е трудна и деликатна задача, с която надяваме се тя ще се справи. И този учебник сигурно ще бъде от голяма полза за нови и нови певци, а също така ще бъде своеобразен паметник на бележитата певица и педагог.

Всички лични вещи, свързани със сцената и кариерата й в „Ла Скала“ и в цяла Италия певицата подари приживе на обществеността на Габрово в памет на родителите си – габровци.

Елена Доскова-Рикарди почина през 1987 г. на 88-годишна възраст, заобиколена от грижите и вниманието на всички, които я обичаха и на които тя отдаде цялото си сърце“.

(край на извадките, изпратени ми от Божидар Николов)

Мисля, че с изложените по-горе материали научихме най-важното, което се е случило в живота на тази голяма певица и вокален педагог. Понеже в медиите има и други по-малки сведения главно за нейни ученици, ще цитирам в края на тази обзорна статия още такива сведения:

Първо за една нейна ученичка от Чехословакия, родена в България (извадка от източник на чешки език):

Bc. Veneta Marešová

Narodila se v Sofii v Bulharsku a od útlého věku se věnuje hudbě. V dětství hrála na housle a byla členkou Symfonickém orchestru pro mladistvé. Po čase se začala věnovat i zpěvu. Studovala hudebně-choreografický institut Muzické akademie v Sofii. Pod vedením ELENA DOSKOVA-RICARDI – solistky Skala de Milano, vyhrála konkurz na roli Roziny v opeře Lazebník Sevillsky od Žakomo Rossini. Působila také jako pedagog Základní umělecké školy v Sofii. V České Republice působila ZUŠ Vodňany a v ZUŠ Milevsko. Jako velmi zkušený pegagog se také věnuje připravě žáků pro studium na konzervatoři.

(край на цитата)

Рени Пенкова (най-добрата нейна ученичка – по думите на Елена Доскова)

Sie war Schülerin von Nadya Aladjem und ELENA DOSKOVA-RICARDI in Sofia. Sie debütierte 1960 an der Oper von Burgas als Olga in Tschaikowskys »Eugen Onegin«. Seit 1963 Mitglied der Nationaloper von Sofia, an der sie sehr beliebt war. Sie gastierte seit 1968 an der Staatsoper Berlin, 1970 mit der Nationaloper Sofia in Holland als Fjodor in »Boris Godunow«, 1975 und 1979 dann an der Niederländischen Oper Amsterdam als Olga. Bei den Festspielen von Glyndebourne sang sie 1971 die Pauline in »Pique Dame«, 1974 den Fjodor und die Olga, 1975 die Olga und die Dorabella in »Così fan tutte«, 1976-77 die Meg Page im »Falstaff« von Verdi, 1978 die Kontschakowna in Borodins »Fürst Igor«. Höhepunkte ihres umfangreichen Bühnenrepertoires waren Partien wie der Orpheus von Gluck, der Cherubino in »Figaros Hochzeit«, der Octavian im »Rosenkavalier«, die Amneris in »Aida« und die Angelina in Rossinis »La Cenerentola«. Angesehene Konzert- und Oratoriensängerin.

(край на цитата)

(…) Ефимия Илкова остава да работи в училището до смъртта си на 12 май 1921 година.

Сред учениците на Илкова са певиците Гюргя Пинджурова, Мара Василева, Мара Фратева, Мара Цибулка, Мария Милкова-Золотович, Мария Митович, Надя Свиларова, ЕЛЕНА ДОСКОВА-РИКАРДИ, Златка Куртева.

През 1920 година за цялостната си преподавателска дейност Ефимия Илкова е наградена с Дамски орден за граждански заслуги II степен.

(край на цитата)

Борис I (филм) – Юнионпедия bg.unionpedia.org/Борис_I_(филм) Димитър Беров (1939-2004) е лиричен тенор от вердиевски тип, възпитаник на ЕЛЕНА ДОСКОВА-РИКАРДИ. New!!: Борис I (филм) и Димитър Беров · Виж …
(край на цитата)

Цветана Илиева: Помагам на талантите да повярват в себе си
Деница ШИВАЧЕВА
В кабинета, където репетират възпитаниците на Цветана Илиева, освен пиано, има и много плакати на поп звезди, портрет на Лучано Павароти и всичко това веднага те кара да се почувстваш уютно. Постерите на Майкъл Джексън и Мадона напомнят за стените в тийнейджърска стая, а фотосите на оперни знаменитости някак подсказват, че пътят към голямата сцена не е никак лек. Самата преподавателка има респектираща творческа биография. Завършила е Музикалната академия в класа на проф. Георги Златев – Черкин. След дипломирането си учи при известната певица ЕЛЕНА ДОСКОВА-РИКАРДИ. Десет години от живота й преминават на сцената на Старозагорската опера. Дълги години е директор на Школата по изкуствата – от 1979 до 2006 г.

(край на цитата)

Линк в Интернет за Държавен архив Габрово
Интерес представляват съхраняваните в архива: преписки по завещанията на видни габровски личности, благодетели на българското образование като Васил Априлов, д-р Никола Василияди, Радион Умников, Николай Палаузов и много други; списък на благодетели на Габровските училища (1872); лични документи на възрожденците Йосиф Соколски, Неофит Рилски, Райчо Каролев, Иван Гюзелев, Тодор Бурмов; ръкописни вестници преди Освобождението; преписка за трансбалканската железница Севлиево – Габрово – Казанлък – Стара Загора през Шипченския проход (1897); кореспонденция на габровци с Петко Рачев Славейков, Кръстьо Пишурка, Георги Начевич, д-р Константин Стоилов, Владимир Димитров – Майстора; с професорите: Йоханес Ремке, Ерих Хайде, Д. Михалчев и др.; спомени за участие в четата на Цанко Дюстабанов, в Българското опълчение (1877–1878), в Съединението и Сръбско-българската война (1885), в превземането на Одрин (1913), в Първата световна война и Отечествената война; театрален договор с директора на Миланската скала за участието на ЕЛЕНА ДОСКОВА-РИКАРДИ (първата българка пяла в Миланската скала) в оперни представления (1929) в Ла Скала; ценна информация за занаятите в Габрово през 1886 г.; документи от дейността на индустриални предприятия (ХІХ-ХХ век); емлячни регистри на част от населението на Габровска област; летописни книги и албуми на училища (от края на ХІХ в.); документи на църкви и манастири.

Личните фондове на Илия Габровски, Богомил Даскалов, Недялко Каранешев, Никола Чушков, Нено Гунев, Рачо Стоянов, Иванчо Хадживасилев, ЕЛЕНА ДОСКОВА-РИКАРДИ, арх. Атанас Донков, арх. Никола Гръблев, д-р Константин Вапцов, ген. Майор Петър Николов – Балканеца, Лазар Попминков, Стефан Добрев.

(край на цитата)

След всичко онова, което изложих по-горе остава горчивината, че в България все още не се обръща внимание на такива личности от миналото, като Елена Доскова-Рикарди. Сигурен съм, че ако един чужденец-музиколог или обикновен оперен любител може да разбере онова, което съм написал по-горе, ще остане озадачен от отношението на специализираните музикални среди в България – Висши музикални училища и иститути, които са направили до сега почти нищо във връзка с тази жена – нито достатъчно информации в специализирани списания и органи на тези висши училища, нито статии в Интернет от тяхно име. Ако не беше Божидар Николов и моята скромна особа, едва ли до днес щеше да има нещо по-подробно написано за нея, макар и в такава медия като Фейсбук. Жалко, жалко, няма поне една улица в София или другаде на нейно име … А е първата българка, пяла на сцената на Миланската Скала…

Все пак в последно време в Интернет се появиха някои нови материали, свързани с Елена Доскова-Рикарди. Така през 2019 г. писателката с корени в Габрово Мирела Костадинова (моя лична приятелка) публикува в портала „Епицентър“ статия за нашата велика съгражданка. Днес за пръв път цитирам тази ценна публикация:

Портал „Епицентър“

4 януари 2019 г.

Казват, че гласът ѝ „блести като острие на нож“ или „гали като зефир“

Мирела Костадинова: Елена Доскова е първата българка, покорила Миланската скала

Доскова преживява своя триумф в ролята на Луи от операта „Турандот“ от Пучини през януари 1929 г. Тя излиза на сцената като първия роден вокален изпълнител на известния в цял свят театър.

Гласът на Елена Доскова е наистина впечатляващ в онези години. Казват, че „блести като острие на нож“ или „гали като зефир“. Има цветиста ярка фраза и идеална дикция. Огненият ѝ темперамент дава сила на сценичното ѝ поведение. Красотата ѝ пленява. Скоро получава предложение да пее в световноизвестната „Ла Скала“ в Милано.

На 10 декември 1928 г. договорът е сключен. В него пише: „Между театър „Ла Скала“ представляван от директора господин инж. Анжело Скандиани, и госпожа Доскова Елена се уговори следното: 1. Предприятието ангажира за сезона 1928-1929 г., а именно от 1 януари 1928 г. до 28 февруари 1929 г. артистката, която се задължава да даде своя труд както през деня, така и вечер в казания театър в качеството си на сопран и да пее в оперите и ролите, които ще ѝ бъдат посочени от дирекцията. 2. В замяна на това предприятието се задължава да дава на артистката 3 000 лири на месец“.

Елена Доскова преживява своя триумф в ролята на Луи от операта „Турандот“ от Пучини през януари 1929 г. Тя излиза на сцената като първи български вокален изпълнител на известния в цял свят театър. Договорът бил за два месеца, но след изтичането му е продължен. Вдигат дори паричното ѝ възнаграждение до 3500 лири.

Тогавашният български печат пише: „Приемането на тази българска оперна певица в Миланската Скала е не само един неин огромен успех, но гордост за България. Доскова завършила нашата Музикална академия и след това била три години стипендиантка на нашата държава. Надеждите, възложени на нея, се оправдаха. Главният диригент на „Ла Скала“, прочутият Тосканини след три изпита на Доскова е останал очарован от нейното вълшебно драматично сопрано, темперамент и чист тон, който я издига до първостепенна оперна певица. Въпреки препълнените места от артисти за таз годишният репертоар на „Ла Скала“, тя с договор е ангажирана за един музикален сезон. Ще пее в „Бохеми“, „Селска чест“ и др. Това е първият случай наш артист да влезе в „Ла Скала“.

Италианският вестник „Куриер де ла Сере“ също отбелязва блестящото ѝ представяне: „Елена Доскова прави чест на италианския оперен театър със своя съвършен глас, голяма школа и много ясна дикция, които ѝ осигуряват успех в най-големите оперни театри“. Наричат я „българската роза“.

Елена Доскова е родена на 28 август 1898 г. в София. Баща ѝ Висарион Иванов Досков и майка ѝ София Иванова Стойчева са габровци. Дарбата на момичето забелязват още като ученичка в Априловската гимназия. След дипломирането ѝ постъпва в Държавното Музикално училище в столицата, където учи при Добри Христов, Иван Вулпе и Ефросина Ипкова. През 1920 г. завършва с отличие. Изпратена е да следва в Рим с държавна стипендия. Учи в школата на Алфредо Мартини – прочут музикален теоретик, педагог и историк на певческото изкуство. Завършва и школата на именития Джузепе Фатура в Милано. Веднага след това е ангажирана в театър „Комунале“ в град Чивита Векия, а по-късно и в град Бари, където пее с великия тенор Тито Скипа в операта „Кавалерия Рустикана“ в ролята на Сантуца. Скоро след това се явява на сцената на театър „Сан Карло“ в Неапол. Изпълнява ролята на Мими от операта „Бохеми“ и като Магдалена в операта „Андре Шение“. Дебютира и в много други театри в Италия.

Елена Доскова се омъжва за Франческо Рикарди от Беневенто. Той починал рано и родолюбивата българка се завръща в родината си. Пее в Народната опера. Прави концерти в провинцията. За нейното представяне в „Мадам Бътерфлай“ на 12 март 1934 г. музикалният критик Ю. Петровски пише: „Кулминацията беше краят на третото действие при Анданте Состенуто. Доскова беше поразителна. Тя успя чрез могъщите си тонове да извлече всичката безнадеждна любов на отхвърлената и отчаяна майка…“

Сериозно заболяване принуждава Елена Доскова да се оттегли от оперната сцена. Обучава ученици в своето изкуство. За заслугите ѝ в развитието на българската опера правителството ѝ отпуска народна пенсия.

Отива си от света на 89 години в София. Преди края на житейския си път дарява на Държавния архив в Габрово лични и семейни снимки, документи, фотографии с автографи от световно известни оперни певци като Тито Скипа и Бениамино Джили, договори, вестници и списания с публикации за нея, лични спомени, в които разказва за богатия си музикален живот.

(край на цитата)

Похвално, че Мирела Костадинова е обърнала с тази публикация достатъчно внимание в кръга на читателите в България относно нашата прочута съгражданка. Респект!

Нека днес на 25 август 2020 г. си спомним за певицата и вокален педагог Елена Доскова-Рикарди, във връзка със 122 години от рождението й след 3 дни – на 28 август през 1898 година.

Мир на праха й!

………

Мирела Костадинова: Елена Доскова е първата българка, покорила Миланската скала

Schreibe einen Kommentar Antworten abbrechen