Сопраното от САЩ Ема Иймс, родена на днешния ден преди 160 години
Драги приятели на оперната музика, днес на 13 август 2025 г. пиша за пръв път статия за американската певица Ема Иймс (Emma Eames), родена на 13 август 1865 г., починала на 13 юни 1952 г., известна в тази епоха с красотата на гласа си. Днес на 13 август 2025 г. се навършват кръглите 160 години от рождението й.
Предполагам, че моите читатели и приятели не я познават, минали са толкова години от епохата, в която тя е имала десетилетия наред изяви както в Америка, така и в Европа, и то на големи оперни сцени, като лондонската кралска опера „Ковънт Гардън“, „Grand Opéra“ в Париж, Метрополитън опера в Ню Йорк, където в разстояние на 18 години Иймс остава като една от примадоните на този оперен театър. Тя играе в МЕТ в редица оперни творби и има общо 258 участия в спектакли на тези опери. Заедно с редовните гостувания на МЕТ всяка година в различни градове на САЩ, броят на тия нейни участия нараства до цифрата 420. Тя има редица участия при премиери на оперни творби на сцената на МЕТ като: Микаела в „Кармен“ от Бизе през 1893 г., Памина във „Вълшебната флейта“ от Моцарт през 1900 г., които не са поставяни на тази сцена дотогава.
Ема Иймс е оставила редица записи на музикални носители и можем да чуем гласа й. Преди толкова години обаче е известно, че звукозаписната техника е още в началото на създаването си и на такива записи не можем да чуем истинския звук, който певците са имали по това време. В края на моята статия аз ще приложа няколко нейни записа от началото на миналия век.
Нека започна с „визитната картичка“ на днешната юбилярка:
Ема Иймс (Emma Eames), сопран, родена на 13 август 1865 г. в Шанхай, Китай (от американски родители), починала на 13 юни 1952 г. в Ню Йорк. Нейният баща работи като адвокат в Китай, а Ема е възпитана от майка си в Бат (щат Мейн в САЩ). Тя получава първоначалното си вокално обучение от майка си, после от Клара Мънгър в Бостън. Получава окончателно обучение от Матилде Маркези де Кастрон в Париж.
Иймс прави своя професионален оперен дебют в „Ромео и Жулиета“ от Гуно в централата на Парижката опера „Palais Garnier“ през 1889 г. Още през ноември 1889 г. вестник „Таймс“ я нарича „любимата оперна певица“. На 9 ноември 1891 г. Иймс дебютира с Метрополитън опера на турне в Чикаго, с Чикагския симфоничен оркестър в театър „Аудиториум“, като Елза в „Лоенгрин“ от Вагнер. През 1906 г. Иймс посещава Сан Франциско с гастролираща трупа от водещи певци на Метрополитън опера. Тя има късмета да оцелее невредима, когато опустошително земетресение и пожар удрят града, повреждайки хотела ѝ. Тя бързо се превръща в любимка на публиката на Метрополитън опера. Редовно участва в Метрополитън опера в различни опери до 1909 г.
Иймс прави и множество успешни участия в лондонската кралска опера „Ковънт Гардън“. Тя пее там с прекъсвания от 1891 до 1901 г. и се утвърждава като съперница на царуващата дива на „Ковънт Гардън“, Нели Мелба. През 1902 г. тя постига един от най-големите си успехи в МЕТ в ролята на Тоска в операта от Пучини. През 1905 г. има подобен успех в ролята на Алис Форд във „Фалстаф“ от Верди. През 1907 г. Ема Иймс играе ролята на Ирис в американската премиера на операта „Ирис“ от Маскани.
През годините 1892-1893 Ема Иймс гостува в „Театро Реал“ в Мадрид, през 1897 г. участва при тържествата в Лондон в чест на годишнина от възкачване на престола на Кралица Виктория, където пее в ролята на Елизабет в „Танхойзер“ от Вагнер. През годините 1898-1899 тя участва при премиерата на операта „Хeрo и Леандер“ от италианския композитор Луиджи Манчинели в ролята на Херо, която се изнася както в „Ковънт Гардън“ в Лондон, така и в Метрополитън опера в Ню Йорк. През 1896 г. тя гостува в Оперния театър в Монте Карло, където играе Дездемона в „Отело“ от Верди, като съща така в Монте Карло играе в главната роля при премиерата на операта „Ghiselle“ от френския композитор Цезар Франк.
От 1891 г. Ема Иймс е омъжена за художника Джулиан Стори. При развода им през 1907 г. се стига до скандален съдебен процес. В Бат тя изнася концерти, понякога с баритона Емилио де Гогорса (1872-1949), за когото тя се омъжва през 1911 г. По-късно тя се развежда и с него. През 1916 г. тя има участие при един благотворителен концерт в Портланд, Мейн.
През 1927 г. Ема Иймс публикува своите спомени под заглавие „Some Memories and Reflections“. През 1977 г. излиза ново издание на тази книга.
Музикалните критици определят нейното изкуство така:
„Един от най-красивите гласове на епохата, голяма широчина на тоновия обхват, суверенно владеене на вокалната техника и драматично поднасяне се свързват при нея по един щастлив начин“.
(край на „визитната картичка“ на певицата Ема Иймс)
След тези уводни бележки ще се спра на повече конкретни данни от биографията и творческия път на Ема Иймс. Първо ще изложа данни от източници на английски език в превод на български:
Ема Иймс, родена на 13 август 1865 г., починала на 13 юни 1952 г., е американска певица, първо лиричен сопран, по-късно драматичен сопран, известна с красотата на гласа си. Тя изпълнява главни лирични и лирико-драматични роли в опери и има важна кариера в Ню Йорк, Лондон и Париж през последното десетилетие на 19-ти и първото десетилетие на 20-ти век.
Ранен живот
Дъщеря на адвокат с международна практика, Иймс е родена в Шанхай, Китай, и е израснала в Портланд и Бат в американския щат Мейн. Обещаващите качества на гласа ѝ са забелязани рано от майка ѝ и тя получава уроци по пеене като малко момиче. Тя посещава училище в Бостън, където учи пеене при Клара Мънгър, а по-късно и при Чарлз Р. Адамс.
По-късно тя взема уроци по пеене в Париж при изключително успешната, но автократична учителка по белканто-техника Матилде Маркези. В пресата, по време на смъртта на Маркези през 1913 г., е отбелязано, че Иймс е хвалила обучението, което е получила от тази учителка. Впоследствие обаче тя решава да омаловажи влиянието на Маркези върху вокалната ѝ техника.
Певческа кариера
Иймс прави своя професионален оперен дебют в „Ромео и Жулиета“ от Гуно в централата на Парижката опера „Palais Garnier“ през 1889 г. През следващите две години тя изпълнява ролята на Жулиета много пъти, като същевременно добавя и други водещи френски оперни партии към репертоара си. Още през ноември 1889 г. вестник „Таймс“ я нарича „любимата оперна певица. Тя обаче напуска трупата през 1891 г. по лични причини. Съгласява се да пее отново в Париж през 1904 г. в благотворително представление на „Тоска“ от Пучини, но тази продукция е поставена в „La Salle Favart“, а не в „Palais Garnier“.
На 9 ноември 1891 г. Иймс дебютира с Метрополитън опера на турне в Чикаго (с Чикагския симфоничен оркестър в театър „Аудиториум“) като Елза в „Лоенгрин“ от Вагнер. Тя бързо се превръща в любимка на публиката на Метрополитън опера. Редовно участва в Метрополитън опера в различни опери до 1909 г., когато спор с ръководството ускорява напускането ѝ.
Иймс има и редица успешни участия в лондонската кралска опера „Ковънт Гардън“. Тя пее там с прекъсвания от 1891 до 1901 г. и се утвърждава като истински съперник на царуващата дива на „Ковънт Гардън“ – Нели Мелба, към която не изпитва хубави чувства. Иймс също така пее в Мадрид и изпълнява доходоносни певчески ангажименти в шикозната опера „Монте Карло“ в Монако през 1890-те.
През 1906 г. Иймс посещава Сан Франциско с гастролираща трупа от водещи певци на Метрополитън. Тя има късмета да оцелее невредима, когато опустошително земетресение и пожар удрят града, повреждайки хотела ѝ.
Иймс изнася своите прощални оперни изпълнения през сезоните 1911-12 с Бостънската оперна трупа. След това предприема серия от концертни турнета в Съединените щати, като се изявява на рециталния подиум за последен път през 1916 г., когато гласът ѝ показва признаци на влошаване.
Нейната автобиография, „Някои спомени и размисли“, е публикувана през 1929 г.
Съобщенията в пресата относно Ема Иймс включват следните произволни примери от началото на кариерата ѝ:
Парижка опера:
„Асканио“ от Сен-Санс, 1890 г.: „„Mon coeur est sous la pierre“ от Коломба… изпята с изискан вкус и без акомпанимент… възхитителна Коломба… съвършено изкуство… предизвикващо единодушни аплодисменти“.
„Ковънт Гардън“:
„Фауст“ от Гуно, 7 април 1891 г.: „дебют… незабавен и много голям успех… средни ноти на гласа, които имат особено красиво качество… приближаващи се до тембъра на мецосопран… пеенето й като цяло, макар и изключително сладко, не е много мощно, но методът на певицата не оставя нищо за желание, а изпълнението ѝ на брилянтни пасажи е спретнато и точно… [и въпреки че] няма особено поразително количество трагична сила… е очарователно и искрено артистично“.
„Лоенгрин“ на Вагнер, 11 април 1891 г.: „[като Елза] голям успех… много голям чар на гласа ѝ“. Всъщност, критикът Хатън заявява през 1931 г., че „Върховната личност е тази, която може да монополизира партия, без да се изисква или желае каквато и да е промяна – като например… Ема Иймс като Елза“.
„Вертер“ от Масне, 1894 г.: „Г-жа Ема Иймс пее и играе най-очарователно като Шарлота… красивото качество на ниските ноти на певицата… изпълнението ѝ беше напълно успешно“.
Нейният глас и записи
В разцвета на силите си Иймс притежава пищно красив, аристократичен и експертно обучен сопранов глас. Той започва като чисто лиричен инструмент, но с времето се увеличава по размер, което ѝ позволява да пее тежки партии като Аида, Зиглинда, Сантуца и Тоска в големи зали. Музикалните критици обаче понякога я критикуват за студенината на интерпретациите ѝ и отчужденото ѝ сценично поведение.
Според съобщенията Иймс е била недоволна от начина, по който е звучала в серията от комерсиални записи със 78 оборота в минута, които е направила през 1905-1911 г. за „Victor Talking Machine Company“, а техниците на „Victor“ са били също толкова недоволни от властното ѝ отношение в студиото. Инженерът на „Victor“ Хари О. Суой кисело отбелязва в мемоарите си:
„Последната дата на запис на г-жа Иймс е била на 14 април 1911 г. и екипът по звукозаписите не е имал нито минута безпокойство, защото тя не прави повече записи за V. T. M. Co.“
(край на цитата)
През 1939 г. обаче Иймс се изявява в американско радиопредаване и избира някои от по-добрите си записи, за да ги пусне на слушателите, говорейки без скромност за техните достойнства. Гласът на Иймс е заснет и „на живо“ по време на реално изпълнение в Метрополитън през 1903 г., на някои примитивни записи, които стават известни като „цилиндрите на Мейпълсън“. Тя пее (впечатляващо) фрагменти от „Тоска“ на тези цилиндри. Те могат да бъдат чути под формата на преработени цифрови трансфери, заедно с всичките ѝ записи на „Victor“, на CD издание на „Romophone“ (каталожен номер 81001-2). В допълнение към „Тоска“ и „Ромео и Жулиета“, репертоарът на Иймс включва сравнително малка, но стилистично разнообразна група опери, вариращи от произведения, композирани от Моцарт, през Верди и Вагнер, до Маскани. Те включват, наред с други, „Аида“, „Отело“, „Трубадур“, „Бал с маски“, „Лоенгрин“, „Майсторите певци от Нюрнберг“, „Валкюра“, „Фауст“, „Вертер“, „Селска чест“, „Вълшебната флейта“, „Сватбата на Фигаро“ и „Дон Жуан“.
Личен живот
Ема Иймс се е омъжвала два пъти, първо за светски художник на име Джулиан Ръсел Стори, а след това за известния концертен баритон Емилио де Гогорса, с когото записва няколко дуетни записа. И двата брака завършват с развод. Тя няма деца, но в автобиографията си признава, че веднъж е била принудена да се подложи на определена „медицинска процедура“ за прекратяване на бременност.
Париж е основното място за пребиваване на Иймс през 20-те и началото на 30-те години на миналия век. Тя се мести в Ню Йорк през 1936 г., където преподава вокални уроци. Тя също така започва да обича да посещава представления на Бродуей за релаксация.
Иймс умира през 1952 г. след продължително боледуване на 86-годишна възраст в дома си в Манхатън. Погребана е в гробището Оук Гроув в Бат, Мейн. Нейната племенница, актрисата Клеър Иймс, е първата съпруга на известния драматург и носител на награда „Оскар“ – сценариста Сидни Хауърд.
Ема Иймс е оставила наследство от 503 157 долара (еквивалентно на 5,96 милиона долара през 2024 г.).
(край на цитата от източници на английски език)
Сравнително повече данни за Ема Иймс има в нейната Уикипедия-страница на италиански език, където е даден и нейния оперен репертоар. Цитирам в превод на български тази страница (някои данни се дублират с тия при предния цитат):
Ема Иймс, родена на 13 август 1865 г., починала на 13 юни 1952 г., е американско сопрано, известно с красотата на гласа си. Тя изпълнява главни лирични и лирико-драматични роли в опери и има забележителна кариера в Ню Йорк, Лондон и Париж през последното десетилетие на 19-ти и първото десетилетие на 20-ти век.
Биография
Ранен живот
Дъщеря на международен адвокат, Ема Иймс е родена в Шанхай, Китай, и е израснала в Портланд и Бат, Мейн. Обещаващото качество на гласа ѝ е забелязано рано от майка ѝ и тя получава уроци по пеене от ранна възраст. Учи в Бостън, където учи пеене при Клара Мънгър, а по-късно и при Чарлз Р. Адамс.
По-късно взема уроци по пеене в Париж при изключително успешната, но автократична учителка по „белканто“-пеене за сопрани, мецосопраното Матилде Маркези. Тя попада в полезрението на пресата по време на смъртта на Маркези през 1913 г., когато Иймс хвали преподаването ѝ при тази учителка. По-късно обаче тя избира да омаловажи влиянието на Маркези върху вокалната си техника.
Певческа кариера
Иймс прави своя професионален оперен дебют в „Ромео и Жулиета“ от Гуно в „Двореца Гарние“ на Парижката опера през 1889 г. Тя пее ролята на Жулиета още няколко пъти през следващите две години, добавяйки други важни френски оперни партии към репертоара си. Още през ноември 1889 г. вестник „Таймс“ я нарича „любимата певица на операта“. Въпреки това, тя напуска трупата през 1891 г. Съгласява се да пее отново в Париж през 1904 г. в благотворително представление на „Тоска“ от Пучини, но тази продукция е поставена в „Ла Сал Фавар“, а не в „Двореца Гарние“.
На 9 ноември 1891 г. Иймс дебютира с Метрополитън опера на турне в Чикаго, с Чикагския симфоничен оркестър в театър „Аудиториум“, като Елза в „Лоенгрин“ от Вагнер. Тя бързо се превръща в любимка на публиката на Метрополитън опера. Редовно участва в Метрополитън опера в различни опери до 1909 г., когато спор с ръководството ускорява напускането ѝ. Иймс прави и множество успешни участия в лондонската кралска опера „Ковънт Гардън“. Тя пее там с прекъсвания от 1891 до 1901 г. и се утвърждава като съперница на царуващата дива на „Ковънт Гардън“ Нели Мелба, която не й особено допада. Иймс пее и в Мадрид и получава доходоносни ангажименти в елегантния „Гранд театър Монте Карло“ в Монако през 1890-те.
През 1906 г. Иймс посещава Сан Франциско с гастролираща трупа от водещи певци на Метрополитън опера. Тя има късмета да оцелее невредима, когато опустошително земетресение и пожар удрят града, повреждайки хотела ѝ. Иймс дава своите прощални изпълнения през сезоните 1911-12 с Бостънската оперна компания. След това тя предприема серия от турнета в Съединените щати, като се появява за последен път на рецитал през 1916 г., когато гласът й показва признаци на влошаване. Автобиографията й „Някои спомени и размисли“, е публикувана през 1929 г.
Прессъобщенията на Иймс включват следните произволни отзиви от началото на кариерата й:
Парижка опера
„Асканио“ от Сен-Санс, 1890: „Mon coeur est sous la pierre“ от Коломба… изпята с изискан вкус и без акомпанимент… възхитителна Коломба… съвършено изкуство… предизвикващо единодушно признание.“
Ковънт Гардън
„Фауст“ от Гуно, 7 април 1891: „при дебюта… незабавен и огромен успех… средни ноти на гласа, които имат особено красиво качество… приближаващи се до тембъра на мецосопран… органът като цяло, макар и изключително сладък, не е много мощен, но методът на певицата не оставя нищо желано и изпълнението ѝ на брилянтни пасажи е чисто и точно… [и макар] не е с много изненадващо количество трагична сила… очарователена и искрено артистична“.
„Лоенгрин“ от Вагнер, 11 април 1891: „[като Елза] голям успех… голям чар на гласа ѝ.“ Всъщност, по думите на критика Хатън, че „Върховната личност е тази, която може да монополизира роля, без да се изисква или желае каквато и да е промяна, като… Ема Иймс в ролята на Елза.”
„Вертер“ от Масне, 1894: „Г-жа Ема Иймс пее и се държи най-очарователно като Шарлота… красивото качество на ниските ноти на певицата… изпълнението ѝ беше напълно успешно.“
Нейният глас и записи
По време на разцвета си Иймс притежава пищно красив, аристократичен и експертно обучен сопранов глас. Той започва като чисто лиричен инструмент, но с времето се увеличава по размер, което ѝ позволява да пее тежки партии като Аида, Зиглинда, Сантуца и Тоска в големи аудитории. Музикалните критици обаче понякога я упрекват за студенината на интерпретациите ѝ и отчужденото ѝ сценично поведение.
Според съобщенията, Иймс е била недоволна от пеенето си в поредицата от комерсиални записи с грамофонни плочи с 78 оборота в минута, които тя прави от 1905 до 1911 г. за „Victor Talking Machine Company“, а звукоинженерите на „Victor“ били също толкова недоволни от властното ѝ отношение в студиото. Инженерът на „Victor“ Хари О. Суой, отбеляза язвително в мемоарите си:
„Датата на последния запис на г-жа Иймс е 14 април 1911 г. и екипът по звукозапис не се е разтревожил нито за минута, че тя вече не прави записи за „V.T.M. Co.“
(краи на цитата)
През 1939 г. обаче Ема Иймс се появява в американско радиопредаване и избира някои от най-добрите си записи за слушателите, говорейки с малко скромност за техните достойнства. Гласът на Иймс е заснет и „на живо“ по време на изпълнение в Метрополитън опера през 1903 г., на някои примитивни записи, които стават известни като „Mapleson Cylinders“. На тези цилиндри тя пее впечатляващо фрагменти от „Тоска“. Те могат да бъдат чути като ремастерирани дигитални трансфери, заедно с всички нейни записи за „Victor“, на CD „Romophone“ (каталожен номер 81001-2).
В допълнение към „Тоска“ и „Ромео и Жулиета“, репертоарът на Иймс включва сравнително малка, но стилистично разнообразна група произведения, вариращи от произведения на Моцарт, Верди, Вагнер и Маскани. Те включват, наред с други, „Аида“, „Отело“, „Трубадур“, „Бал с маски“, „Лоенгрин“, „Майсторите певци от Нюрнберг“, „Валкюра“, „Фауст“, „Вертер“, „Селска чест“, „Вълшебната флейта“, „Сватбата на Фигаро“ и „Дон Жуан“.
Личен живот
Иймс е била красива и горда жена. Тя се е омъжвала два пъти, първо за светски художник на име Джулиан Ръсел Стори, а след това за известния концертен баритон Емилио де Гогорса, с когото прави няколко дуетни записа. И двата брака завършват с развод. Тя няма деца, но в автобиографията си признава, че веднъж е била принудена да се подложи на определена „медицинска процедура“, за да прекрати бременност.
Париж е основното жилище на Иймс през 20-те и началото на 30-те години на миналия век. Тя се мести в Ню Йорк през 1936 г., където дава уроци по пеене. Тя също така се е захванала с представления в Бродуей за релаксация.
Умира през 1952 г., след дълго боледуване, на 86-годишна възраст в дома си в Манхатън. Погребана е в гробището Оук Гроув в Бат, Мейн. Нейната племенница, актрисата Клеър Иймс, е първата съпруга на носителя на награда „Оскар“ драматург и сценарист Сидни Хауърд.
Иймс е оставила наследство от 503 157 долара (еквивалентно на 4,9 милиона долара през 2020 г.).
Репертоар
Жорж Бизе
„Ловци на бисери“ (Лейла)
„Кармен“ (Микаела)
Шарл Гуно
„Фауст“ (Маргерите)
„Мирей“ (Мирей)
„Ромео и Жулиета“ (Жулиета Капулети)
Луиджи Манчинели
„Хeрo и Леандер“ (Херо)
Пиетро Маскани
„Селска чест“ (Сантуца)
„Ирис“ (Ирис)
Жюл Масне
„Вертер“ (Шарлота)
Волфганг Амадеус Моцарт
„Сватбата на Фигаро“ (графиня Алмавива)
„Дон Жуан“ (Дона Анна; Дона Елвира)
„Вълшебната флейта“ (Памина)
Джакомо Пучини
„Тоска“ (Флория Тоска)
Камий Сен Санс
„Асканио“ (Коломба)
Джузепе Верди
„Трубадур“ (Леонора)
„Травиата“ (Виолета Валери)
„Бал с маски“ (Амелия)
„Аида“ (Аида)
„Отело“ (Дездемона)
„Фалстаф“ (г-жа Алис Форд)
Рихард Вагнер
„Танхойзер“ (Елизабет)
„Лоенгрин“ (Елза от Брабант)
„Валкюри“ (Зиглинда)
„Майсторите певци от Нюрнберг“ (Ева)
(край на данните от Уикипедия-страницата на италиански език)
Ще завърша статията си за Ема Иймс с данни за нея от Речника на певците от Kutsch & Riemens (изданието от 1997 г., стр. 990):
Ема Иймс, сопран, родена на 13 август 1865 г. в Шанхай, Китай (от американски родители), починала на 13 юни 1952 г. в Ню Йорк. Нейният баща работи като адвокат в Китай, а Ема е възпитана от майка си в Бат (щат Мейн в САЩ). Тя получава първоначалното си вокално обучение от майка си, после от Клара Мънгър в Бостън. Получава окончателно обучение от Матилде Маркези де Кастрон в Париж.
Оперният дебют на Ема Иймс е през 1889 г. в „Grand Opéra“ в Париж в ролята на Жулиета в „Ромео и Жулиета“ от Гуно заедно с Жан де Решке в ролята на Ромео. (Прочутият композитор Шарл Гуно репетира лично с Ема Иймс партиите на Маргерите в операта си „Фауст“и тази на Жулиета в „Ромео и Жулиета“). Тя остава две години в „Grand Opéra“, където участва в премиерите на оперите „Асканио“ от Сен Санс (на 21 март 1890) и на „Zaire“ от Véronge de la Nux (1890).
През 1891 г. Ема Иймс дебютира с внушителен успех в лондонската опера „Ковънт Гардън“ и гостува редовно в този театър до 1901 г. Тя участва в „Ковънт Гардън“ като Маргерите във „Фауст“, като Мирей в едноименната опера от Гуно, като Дездемона в „Отело“ от Верди, като Елизабет в „Танхойзер“ и Ева в „Майсторите певци от Нюрнберг“ от Вагнер, и участва при премиерата на операта „Светлината от Азия“ от Изидор де Лара през 1892 г.
През 1891 г. Ема Иймс получава покана за изяви в Метрополитън опера в Ню Йорк, като дебюта й там е в ролята на Жулиета в „Ромео и Жулиета“. В разстояние на 18 години Иймс остава като една от примадоните на този оперен театър. Тя играе там в редица оперни творби и има общо 258 участия в спектакли на тези опери. Заедно с редовните гостувания на МЕТ всяка година в различни градове на САЩ, броят на тия нейни участия нараства до цифрата 420. Тя има редица участия при премиери на оперни творби на сцената на МЕТ като: Микаела в „Кармен“ от Бизе през 1893 г., Памина във „Вълшебната флейта“ от Моцарт през 1900 г., които не са поставяни на тази сцена дотогава.
През 1907 г. Ема Иймс играе ролята на Ирис в американската премиера на операта „Ирис“ от Маскани. През 1902 г. тя постига един от най-големите си успехи в МЕТ в ролята на Тоска в операта от Пучини. През 1905 г. има подобен успех в ролята на Алис Форд във „Фалстаф“ от Верди. Освен в тези опери, Ема Иймс участва още в МЕТ в следните роли: Леонора в „Трубадур“, Аида в „Аида“, Дездемона в „Отело“ – всички от Верди, Графинята в “Сватбата на Фигаро“ от Моцарт, Елизабет в „Танхойзер“, Елза в „Лоенгрин“, Ева в „Майсторите певци от Нюрнберг“ и Зиглинда във „Валкюри“ – всички от Вагнер, и естествено – в коронната си роля на Маргерите във „Фауст“ от Гуно. На 15 февруари 1909 г. Ема Иймс участва за последен път на сцената на МЕТ в ролята на Тоска в операта от Пучини.
През годините 1892-1893 Ема Иймс гостува в „Театро Реал“ в Мадрид, през 1897 г. участва при тържествата в Лондон в чест на годишнина от възкачване на престола на Кралица Виктория, където пее в ролята на Елизабет в „Танхойзер“ от Вагнер. През годините 1898-1899 тя участва при премиерата на операта „Хeрo и Леандер“ от италианския композитор Луиджи Манчинели в ролята на Херо, която се изнася както в „Ковънт Гардън“ в Лондон, така и в Метрополитън опера в Ню Йорк.
През 1894 г. Ема Иймс участва в ролята на Шарлота в операта „Вертер“ от Масне. През 1896 г. тя гостува в Оперния театър в Монте Карло, където играе Дездемона в „Отело“ от Верди, като съща така в Монте Карло играе в главната роля при премиерата на операта „Ghiselle“ от френския композитор Цезар Франк. През 1902 г. тя участва в ролята на Тоска в операта от Пучини на сцената на „Opéra Comique“ в Париж.
През сезона 1911-1912 Ема Иймс участва още един път в Оперния театър в Бостън в ролята на Тоска и един път в ролята на Дездемона в „Отело“. След това се оттегля в Бат в американския щат Мейн – познат от детските й години.
От 1891 г. Ема Иймс е омъжена за художника Джулиан Стори. При развода им през 1907 г. се стига до скандален съдебен процес. В Бат тя изнася концерти, понякога с баритона Емилио де Гогорса (1872-1949), за когото тя се омъжва през 1911 г. По-късно тя се развежда и с него. През 1916 г. тя има участие при един благотворителен концерт в Портланд, Мейн.
През 1927 г. Ема Иймс публикува своите спомени под заглавие „Some Memories and Reflections“. През 1977 г. излиза ново издание на тази книга.
Музикалните критици определят нейното изкуство така:
„Един от най-красивите гласове на епохата, голяма широчина на тоновия обхват, суверенно владеене на вокалната техника и драматично поднасяне се свързват при нея по един щастлив начин“.
(край на цитата)
Музикални носители: Стари записи върху „Мейпълсън“-цилиндри от изпълнения в Метрополитън опера. Другите нейни записи са предимно на грамофонни плочи при лейбъла „Victor“ през годините 1905-1911.
(край на цитата от речника на Kutsch & Riemens)
Нека почетем днес на 13 август 2025 г. 160 години от рождението на американската певица Ема Иймс, родена на 13 август 1865 г., починала на 13 юни 1952 г., известна в тази епоха с красотата на гласа си.
Мир на праха й!
……
Записи:
Emma Eames sings “Vissi d’arte” from Tosca. 1908
……
Emma Eames (soprano) – Chanson d’Amour (Hollman) (1906)
…..
Emma Eames – Who is Sylvia (Schubert’s An Sylvia)
…..
Emma Eames sings Élégie (Massenet)
…..
Emma Eames and Emilio de Gogorza – La dove prende (‘The …
…..
Emma Eames (soprano, 1865 – 1952) sings “Ave Maria” (Bach – Gounod ), recorded in 1905. Original Victor Red Label single-sided record 85054, played on a travelling arm gramophone based on the “Trade Mark model”, but of modern construction, with refinements. (See Experimental Monmouth Gramophone No 1).
…..