Диригентът и педагог Фриц Райнер, който се помина на вчерашния ден преди 60 години
„Всеки студент, който е завършил моето обучение, може да застане пред напълно непознат оркестър и да дирижира ново произведение на пръв поглед, без да има нужда от словесно обяснение“.
(думи на диригента и педагог Фриц Райнер (1888-1973)
Драги приятели на оперната и симфонична музика, вчера на 15 ноември 2023 г. се навършиха 60 години от смъртта на един от най-известните унгаро-американски диригенти и музикални педагози през средните десетилетия на миналото столетие – Фриц Райнер (1888-1963). Това е неговото име по време на Австро-унгарската монархия, но той е по народност унгарец. След една внушителна европейска кариера (Унгария, Германия, Великобритания и другаде), той емигрира в САЩ. Ясно е защо, Райнер има еврейски корени и това е типично в тези времена. Там прави прекрасна кариера като оперен и симфоничен диригент – Синсинати, Питсбърг, Ню Йорк (също и в МЕТ), но оставя трайни следи в Чикаго – над 10 години, където издига тогавашния симфоничен оркестър на световно ниво. Ленард Бърстейн е бил негов ученик.
За много подробности пиша днес в моята статия за него (за първи път), понеже вчера нямах достатъчно време да я подготвя.
Пъстър и много динамичен е живота на този голям европеец, който е пример в тези далечни времена за изключителна строгост по време на дългите репетиции на оркестъра, пълно съсредоточаване на членовете на оркестъра относно изискванията на диригента и никакви промени и евентуални предложения от тях.
Днес Фриц Райнер се смята за пример на диригент-тиранин „par excellence“. И е трудно да се избегне тази тежка присъда – Райнер е твърд, но последователен лидер – истински пуритан. Упорит, безкомпромисен, фанатичен работохолик, обсебен от качеството на музиката и записите. Той не търпи и най-малкото противоречие, поддържа желязна дисциплина сред музикантите си и да се противопоставиш на волята му е почти равносилно на самоубийство. Обноските му са били предимно откровени, хуморът му – саркастичен, не се свени от грубостта, инструкциите му са безукорни и безупречни. Казват, че „доктор Райнер“ не показва милост.
Като личност Фриц Райнер се характеризира като оркестров учител с пуританство, строгост и непреклонност, при което тази строгост винаги и изключително е насочена към качеството на най-прецизно развитие на звуковите пропорции и ритъма. Той дирижира с много пестеливи движения, избягвайки романтичната сантименталност, но и прекалената обективност, а интерпретациите му се характеризират с блясък в класически оформени пропорции.
Ленард Бърнстейн, може би най-известният ученик на Райнер, веднъж съобщава, че маестрото изисква от учениците си да могат да дирижират дадено произведение само ако могат да идентифицират всяка една нота във всяка част. По-късно той също очаква музикантите му да овладеят не само собствените си роли, но и тези на другите музиканти. Тъй като Фриц Райнер е упорит, непреклонен и решителен лидер, той не може да толерира отпуснатост, недисциплинираност, неподготвеност и скандалния си максимализъм при изграждането на дадена група. „Само малцина можеха да го издържат, като същевременно запазят здравето си“ – казват членове на оркестри, които са били дирижирани от него.
По време на изпълненията си той принуждава музикантите си да се концентрират напълно, дирижирайки ги с малки и пестеливи, но ясни движения, а лицето му не отразява никаква емоция по време на изпълнението. Погледът му, блясъкът в очите му, дори дишането му са сигнал за музикантите. Той има невероятни „уши“; веднага чува всеки странен, фалшив звук. Той се отличава с неизискваща точност, стегнато свирене, прецизно изработване на ясни пропорции и ритъм, което им придава особения „бял блясък” на интерпретацията. Той настоява за дълъг, обширен и подробен процес.
Има пълен контрол над своите музиканти по отношение на формацията, темпото и динамиката. По всяко време той е способен да потисне оркестъра си в ефирно пианиисимо, а друг път да го нажежи до триумфална фортисимо. Райнер има отличен вкус, чувство за драма и пропорция и не толерира нито изключително романтично, емоционално четене, нито прекалено постно, сухо, обективно производство.
Фриц Райнер достига върха на кариерата си през 1953 г. като музикален директор на Чикагския симфоничен оркестър „CSO“, който, според Игор Стравински, той „оформи в най-прецизния и гъвкав оркестър в света“. В Чикаго Райнер става и един от водещите звукозаписни диригенти: той записва общо 122 произведения с „CSO“ в Оркестровата зала, която е превърната в студио – записи, които се характеризират с блясък на свирене и запис (това са първите “Living Stereo” записи от „RCA Victor“) и са все още ненадминати днес. „Животът на героя“ и „Така рече Заратустра“ на Щраус, „Александър Невски“ на Прокофиев, концерти на Чайковски и Брамс с Яша Хейфец и Емил Гилелс, Рахманинов с Артур Рубинщайн, оркестрови произведения на неговия приятел Оторино Респиги и разбира се неговия учител Бела Барток – списъкът може да бъде продължен дълго време.
„Оркестърът в Чикаго никога не е звучал по-добре, отколкото под ръководството на Фриц Райнер“, спомня си дългогодишният главен флейтист на „CSO“ Доналд Пек. „Райнер успя по уникален начин да комбинира европейската звукова традиция, която беше научил особено в Дрезден, с американското усещане за прецизност и блясък.“
През годините си в Чикаго Фриц Райнер е най-активен в областта на правенето на записи: между 1954 и 1962 г. той и неговият оркестър записват поредица от исторически значими записи за „RCA Victor“, като част от несравнимите аудиофилски издания на компанията под лейбъла „Living Stereo“. Не е преувеличено да се каже, че почти всички тези записи, създадени в разцвета на стерео ерата, сега са станали легендарни, което в допълнение към артистичните постижения на Райнер и жителите на Чикаго се дължи преди всичко на идеалните звукови условия, осъществени в Чикагската симфонична зала и отдадените техници на „RCA“, които чувстват всяко потрепване на лицевия мускул на унгарския майстор.
Фриц Райнер често е наричан „диригент на диригентите” – единственият, който се радва на най-голямо уважение дори сред колегите си. Перкусионната техника на Райнер, която той прилага с най-малки движения и с остър, непроницаем поглед (оркестърът на практика виси на върха на дългата му палка), предизвиква възхищение по целия свят.
И все пак Райнер е всичко друго, но не и „звезда диригент“: той не харесва „култа към личността“, той винаги е загрижен за самия въпрос – за най-високото качество при правенето на музика. Не щади никого, най-малко себе си. През 1960 г. получава инфаркт, от който трудно се възстановява. Когато умира на 15 ноември 1963 г., той е по средата на репетиции за нова постановка на „Залезът на боговете“ от Вагнер в МЕТ Ню Йорк – произведение, което той дирижира за първи път в Дрезден почти 50 години по-рано.
След тези предварителни бележки ще се спра обстойно на живота и кариерата на Фриц Райнер, който е по мое мнение по-малко известен в България в тази епоха, както примерно са били Вилхелм Фуртвенглер, Бруно Валтер, Артур Никиш, Вилем Менгелберг, Димитри Митропулос, Пиер Монтьо, Ойген Орманди, Леополд Стоковски, Евгени Мравински и редица други.
Фриц Райнер, роден на 19 декември 1888 г. в Будапеща, Австро-Унгария, починал на 15 ноември 1963 г. в Ню Йорк, е американски диригент от унгарски произход.
Живот
Фриц Райнер произхожда от асимилирано еврейско семейство, живеещо в района Пеща на столицата на Унгария. Първо учи право в университета в Будапеща за няколко години по настояване на баща си, преди да започне учение в музикалната академия „Ференц Лист“, където учи пиано при Ищван Томан и композиция при Ханс Кьослер.
След завършване на образованието си постъпва на работа като корепетитор в Будапещенската опера от 1909 г., после дебютира там като диригент през 1910 г., когато замества болен колега и успешно дирижира изпълнение на „Кармен“ от Бизе. След това е назначен за първи диригент в градската опера на Любляна в Словения (името на града тогава е Лайбах в Австро-Унгария. От 1911 до 1914 г. е на работа в Будапещенската народна опера, където дирижира между другото „Парсифал“ от Вагнер.
Фриц Райнер вероятно има най-важното си влияние в Дрезден, където работи като придворен музикален директор от 1914 г. до 1921 г. Той получава отлична възможност да се задълбочи в музикалната си професия като дирижира опери и концерти почти всяка вечер в Дрезденската опера. През тези години той работи много с творби от Рихард Щраус. Освен всичко друго, Райнер дирижира немската премиера на „Жената без сянка“ тук. Ръководи Саксонския държавен оркестър и има ангажименти като гост диригент в Рим и Барселона.
През 1922 г. Фриц Райнер се установява в Съединените щати. Той наследява Йожен Исай като главен диригент на Симфоничния оркестър в Синсинати до 1931 г. Покани го отвеждат също в Сан Франциско, Филаделфия и Чикаго, а през сезон 1936/1937 г. той дирижира в Кралската опера „Ковънт Гардън“ в Лондон.
След това е главен диригент на Питсбъргския симфоничен оркестър (1938–1948) в продължение на десет години и преподава във Филаделфия от 1931 до 1941 г. в Музикалния институт „Къртис“ (катедри за опера и оркестър), с чийто оркестър поставя и оперни представления. Негови ученици са също известните по-късно музиканти Лукас Фос и Ленард Бърнстейн. (Когато Бърнстейн веднъж се обръща към него с малкото му име „Фриц“, Райнер отговаря: „Това е г-н Райнер“).
От 1948 г. Фриц Райнер е ангажиран в продължение на седем години в Метрополитън опера в Ню Йорк, където дирижира, наред с други неща, известните представления на „Саломе“ през 1949 г. с българската певица Люба Велич в главната роля и американската премиера на „Животът на безделника“ („The Rake’s Progress“) през 1951 г. Той също така участва в концерти с Нюйоркската филхармония в „Карнеги хол“.
Цитирам подробности за кариерата на Фриц Райнер в Метрополитън опера в Ню Йорк:
На сцената на МЕТ Фриц Райнер е дирижирал 156 пъти от 1949 до 1953 г. следните опери (в скоби брой на изявите) :
Джакомо Пучини – „Джани Скики“ (дебют) – (18), Рихард Щраус – „Саломе“ (дебют) – (18), „Кавалерът на розата“ – (23), „Електра“ – (5), Джузепе Верди – „Фалстаф“ – (3), Рихард Вагнер – „Парсифал“ – (3), „Майсторите певци от Нюрнберг“ – (19), „Летящият холандец“ – (8), „Тристан и Изолда“ – (10), Волфганг Амадеус Моцарт – „Сватбата на Фигаро“ – (15), „Дон Жуан“ – (19), Жорж Бизе – „Кармен“ – (27), Игор Стравински – „Животът на безделника“ – (6).
Дебютът на Фриц Райнер е на 4 февруари 1949 г. в двете опери „Джани Скики“ от Пучини и „Саломе“ от Рихард Щраус. При „Саломе“ в главната роля играе българката Люба Велич, която също има своя дебют в МЕТ тази вечер на 4 февруари 1949 г.
Ето съставите при този негов дебют:
[Met Performance] CID:149720
Gianni Schicchi
Salome
Metropolitan Opera House, Fri, February 4, 1949
Debut : Reginald Tonry, Jr., Fritz Reiner, Ljuba Welitsch
Gianni Schicchi (40)
Giacomo Puccini | Giovacchino Forzano Gianni Schicchi Italo Tajo
Lauretta Nadine Conner
Rinuccio Giuseppe Di Stefano
Nella Paula Lenchner
Ciesca Thelma Votipka
Zita Cloe Elmo
Gherardo Alessio De Paolis
Betto George Cehanovsky
Marco Gerhard Pechner
Simone Virgilio Lazzari
Gherardino Reginald Tonry, Jr. [Debut]
Spinelloccio Melchiorre Luise
Amantio Lorenzo Alvary
Pinellino Osie Hawkins
Guccio John Baker
Conductor Giuseppe Antonicelli
Set Designer Joseph Novak
(край на цитата)
Salome (25)
Richard Strauss | Oscar Wilde Salome Ljuba Welitsch [Debüt]
Herodes Max Lorenz
Herodias Kerstin Thorborg
Jochanaan Joel Berglund
Narraboth Brian Sullivan
Seite Hertha Glas
Jude Leslie Chabay
Jude Thomas Hayward
Jude Alessio De Paolis
Jude Paul Franke
Jude Gerhard Pechner
Nazarener Dezsö Ernster
Nazarener Emery Darcy
Soldat Jerome Hines
Soldat Philip Kinsman
Kappadokier Osie Hawkins
Sklave Inge Manski
Dirigent Fritz Reiner [Debüt]
Direktor Herbert Graf
Bühnenbildner Donald Oenslager
(край на цитата)
Фриц Райнер продължава своята международна кариера, например през 1955 г. дирижира две представления на „Майсторите певци от Нюрнберг“ на Вагнер в реконструираната след края на Втората световна война Виенска държавна опера. Ето подробности:
Vorstellungen mit Fritz Reiner
DIE MEISTERSINGER VON NÜRNBERG
Dirigent | 2 Vorstellungen | 14.11.1955–20.11.1955
Цитирам състава при първото представление на 14 ноември 1955 г.:
BESETZUNG | 14.11.1955
| Dirigent | Fritz Reiner |
|---|---|
| Inszenierung | Herbert Graf |
| Bühnenbilder und Kostüme | Robert Kautsky |
| Einstudierung der Chöre | Richard Rossmayer |
| Hans Sachs | Paul Schöffler |
| Veit Pogner | Gottlob Frick |
| Kunz Vogelgesang | Karl Terkal |
| Konrad Nachtigall | Eberhard Waechter / Wächter |
| Sixtus Beckmesser | Erich Kunz |
| Fritz Kothner | Hans Braun |
| Balthasar Zorn | Erich Majkut |
| Ulrich Eißlinger | Fritz Sperlbauer |
| Augustin Moser | William Wernigk |
| Hermann Ortel | Harald Pröglhöf |
| Hans Schwarz | Adolf Vogel |
| Hans Foltz | Ljubomir Pantscheff |
| Walther von Stolzing | Hans Beirer |
| David | Murray Dickie |
| Eva | Irmgard Seefried |
| Magdalene | Rosette Anday |
| Ein Nachtwächter | Frederick Guthrie |
(край на цитата)
В състава четем името на българския певец Любомир Панчев в ролята на Ханс Фолц. И друг път съм писал за този певец, който има голям брой участия в различни оперни постановки във Виенската държавна опера през средата на миналия век.
Фриц Райнер постига най-голямото въздействие, което все още може да се чуе на многобройни записи днес, като главен диригент на Чикагския симфоничен оркестър, който той ръководи от 1953 до 1963 г. През пролетта на 1963 г. дирижира последния си концерт с този оркестър. Здравето му е в лошо състояние след инфаркт през октомври 1960 г. Малко преди смъртта си той е зает с нова постановка на „Залезът на боговете“ от тетралогията „Пръстена на нибелунга“ от Рихард Вагнер в MЕТ Ню Йорк.
Първите два брака на Фриц Райнер са с дъщери на унгарското сопрано Елка Герстер. В първия си брак той е женен за по-малката дъщеря Етелка (1911–1916), а във втория си брак от 1921/22 до 1930 г. е женен за Берта, по-голямата дъщеря. Той живее с третата си съпруга, Карлота, в Рамбълсайд, Уестпорт, Кънектикът в САЩ.
Гробът на Фриц Райнер е в гробището Уилоубрук в Уестпорт, Кънектикът.
Наследство
Фриц Райнер е диригент с изключително високи стандарти. Много от неговите записи са ненадминати и до днес по отношение на оркестрова прецизност и великолепие. Музикантите от дирижираните от него оркестри се страхуват от него заради манията му по прецизност и сприхавия му характер. Той оставя след себе си няколко звукозаписа с Питсбъргския симфоничен оркестър, но повечето от многобройните му записи с Чикагския симфоничен оркестър са легендарни. Те са записани от лейбъла „RCA“ още през 1954 г. като изключително добре звучащи записи в стереофония и някои от които все още се считат референтни записи днес, като „Концерта за оркестър“ на Барток, „Животът на героя“ от Рихард Щраус и кантатата „Александър Невски“ на Прокофиев.
Фриц Райнер поема музикалното ръководство при премиерите на следните произведения:
Оторино Респиги: „Antiche aria e danze per liuto“, 1924 г.
Артър Блис: „Химн за Аполон“, 1927 г.
Джан Карло Меноти: „Амелия отива на бала“ („Amelia Goes to the Ball“), 1937 г.
Бела Барток: „Концерт за 2 пиана, перкусии и оркестър“, 1943 г. Композиторът посвещава произведението на Фриц Райнер.
Рихард Щраус: „Симфоничен фрагмент от легендата за Йосиф“, 1949 г.
(край на цитата)
Следват допълнителни информации за Фриц Райнер от източник на унгарски език (превод на български език):
Младост
Бащата на Фриц Райнер – Игнац Райнер (1853–1906) е търговец на текстил, а майка му е Вилма Полак. Семейството му принадлежи към асимилирани евреи. Фриц Райнер е кръстен в Гьор през 1908 г.
Първото му музикално изживяване е звукът от грамофона на фамилията, свиреща мелодия от операта „Лучия ди Ламермур“ на Доницети. Майка му, която свири добре на пиано, започва да го учи да свири на този инструмент. Двамата често свирят транскрипции на четири ръце от произведения на виенските класици. По време на гимназиалните си години той създава група, в която свири на барабани. Като тийнейджър се запознава с бъдещия музикант Лео Вайнер, с когото стават приятели за цял живот. По желание на баща си започва да учи право, но прекъсва след смъртта на бащата.
От 1905 г. Фриц Райнер учи пиано и композиция в Музикалната академия в Будапеща. Негови учители са István Thomán (пиано), Kálmán Chovan (пиано педагогика) и Hans Koessler (композиция). През последните две години Бела Барток поема обучението му по пиано.
През 1907–1908 г., чрез посредничеството на Лео Вайнер, той получава първия си договор – като частен преподавател в „Népszínház – Vígopera“ (Оперния театър в Будапеща). През пролетта на 1908 г. той дебютира като диригент тук, като дирижира “Кармен” от Бизе.
През сезон 1910/11 е диригент в Любляна, а от 1911 до 1914 г. е диригент на новооткритата Народна опера в Будапеща. Премиерата на „Парсифал“ от Вагнер в Будапеща на 1 януари 1914 г. е първият важен етап в зараждащата се световна кариера на Фриц Райнер, след като музикалната драма „Парсифал“ е освободена от забраната за авторски права.
От 1914 до 1921 г. следващата стъпка в кариерата му е световноизвестната „Придворна Саксонска опера“ в Дрезден, където дирижира много от произведенията на Рихард Щраус в присъствието на композитора. По това време започва международната му кариера, той има гостувания в Рим, Барселона и Хамбург.
През 1922 г. Фриц Райнер се премества в САЩ, където работи като диригент на различни големи оркестри: диригент на Симфоничния оркестър на Синсинати, от 1929 г. е диригент на Нюйоркската филхармония, а от 1938 г. до 1948 г. е директор на Питсбъргския симфоничен оркестър.
През 1929 г. той става диригент на Нюйоркската филхармония, а от 1931 г. преподава дирижиране като професор в отдела за оркестър и опера на института „Къртис“ във Филаделфия, като сред учениците му е и Ленард Бърнстейн. „Всеки студент, който е завършил моето обучение“, казва Райнер, „може да застане пред напълно непознат оркестър и да дирижира ново произведение на пръв поглед, без да има нужда от словесно обяснение“.
Следващото стъпало е неговата все по-бляскава американска кариера – в Симфоничният оркестър на Питсбърг и след това в Метрополитън опера в Ню Йорк. Той дебютира в МЕТ със „Саломе“ от Рихард Щраус и името му се свързва с американската премиера на операта от Игор Стравински „The Rakes Progress“ („Животът на безделника“) през 1953 г. Същата година Фриц Райнер подписва договор с Чикагския симфоничен оркестър, който по това време се смята за един от най-старите, но посредствени оркестри в Америка и под ръководството му се превръща в „най-прецизния и гъвкав ансамбъл в света“ (думи на Игор Стравински).
Въпреки че Фриц Райнер прави много записи през годините си в Питсбърг, които могат да ни дадат относително нюансирана картина на работата му по онова време, най-подробно документираният период от кариерата му е периодът от 1953 до 1962 г., когато той е директор на Чикагския симфоничен оркестър. Въпреки че оркестърът е бил ръководен от големи диригенти в предишни години като Артур Родзински и Рафаел Кубелик, чикагците не са успели да достигнат нивото на най-добрите американски симфонични състави – оркестрите на Бостън, Филаделфия и Ню Йорк. Чрез дейностите си по изграждане на оркестри и своята почти военно-дисциплинирана работа Райнер оформя Чикагския симфоничен оркестър в лидер на континента през втората половина на десетилетието.
От 1948 до 1953 г. той е диригент на Метрополитън опера в Ню Йорк, а от 1953 до 1963 г. е диригент на Чикагския симфоничен оркестър. Във Филаделфия той получава университетска професура като ръководител на катедрата за оркестър и опера.
Той е диригент при последната изява на Бела Барток на подиума в Ню Йорк през 1943 г.
Сред многобройните записи на Фриц Райнер се открояват интерпретации на произведения от Рихард Щраус и Бела Барток. В САЩ той често изпълнява произведения на унгарски композитори.
Гост в Европа
По време на кариерата си, вече като американски гражданин, Фриц Райнер се връща няколко пъти в Европа и изнася концерти в родината си. Той посещава Будапеща през 1926, 1933 и 1937 г., последно с Четвърта симфония на Брамс. Той дирижира тази негова симфония и симфоничната поема „Тил Ойленшпигел“ на Рихард Щраус в театър „Еркел“ начело на оркестъра на Филхармоничното дружество. През същата година Фриц Райнер се изявява и в лондонския театър „Ковънт Гардън“ по покана на диригента Томас Бийчъм, а изпълнението му е на „Тристан и Изолда“ в лондонския дебют на певицата Кирстен Флагстад. През 1955 г. реконструираната след Втората световна война Виенска държавна опера е открита с представление на „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус под диригентството на Райнер.
Последни години
През последната година от живота си Фриц Райнер се завръща в Метрополитън опера и тъй като трябва значително да ограничи дейността си като диригент поради сърдечни проблеми (получава тежък инфаркт през 1959 г.), той продължава да служи на Симфоничния оркестър в Чикаго само като артист-съветник (1962-1963).
След десет години с Чикагския симфоничен оркестър Райнер се завръща в Метрополитън опера, където умира на 15 ноември 1963 г. на 75-годишна възраст по време на репетиции за „Залезът на боговете“ от Рихард Рагнер.
Памет
В 14-ти район на Будапеща обществената зона на кръстовището на улиците „Thököly út“ и „Dózsa György út“ – паркът „Фриц Райнер“ носи неговото име.
Личен живот
Фриц Райнер се жени три пъти (една от жените му е дъщерята на сопраното Елка Герстер) и има три дъщери.
Неговото изкуство
Фриц Райнер прави много, за да запознае своята консервативна американска публика с новата унгарска музика и да се влюби в нея: композициите на Золтан Кодай, Лео Вайнер и преди всичко на Бела Барток. След американската премиера на няколко произведения на Барток (Сюити I и II, Танцова сюита, Прекрасната мандаринска сюита), той представя Концерт за пиано № 1 в Ню Йорк през 1928 г. със самия композитор, а през януари 1941 г. Концерт за пиано № 2 в Питсбърг при конкурс за пиано. По време на емиграцията си Барток смята Лео Райнер за приятел и един от най-добрите интерпретатори на своята музика. Нюйоркската премиера на оркестровата версия на сонатата за две пиана и ударни на 21 януари 1943 г. под диригентството на Райнер с участието на Бела Барток и Дита Пастори е събитие от музикално-историческо значение, при което композиторът участва в последно време като пианист.
Изкуството на Фриц Райнер е съхранено в множество отлични записи: в допълнение към унгарския и немския репертоар, незабравими изпълнения на Моцарт са свързани с името му, неговите записи на „Кармен“ и „Фалстаф“ се открояват.
Като личност Райнер се характеризира като оркестров учител с пуританство, строгост и непреклонност, при което тази строгост винаги и изключително е насочена към качеството на най-прецизно развитие на звуковите пропорции и ритъма. Той дирижира с много пестеливи движения, избягвайки романтичната сантименталност, но и прекалената обективност, а интерпретациите му се характеризираха с блясък в класически оформени пропорции.
Неговите записи
Дори ако броят на записите, които Райнер е оставил за потомството, може да не е много голям в сравнение с някои от неговите колеги, те все пак ни позволяват да добием ясна представа за работата на унгарския диригент. През годините си в Питсбърг той прави няколко записа за „Columbia Masterworks“, включително първия студиен запис на Концерта на Бела Барток (1946) и много други ценни записи, като „Дон Кихот“ на Рихард Щраус (с Пятигорски) и „Животът на героя“ (1941 и 1947), както и произведения, които никога не е записвал отново (Втората симфония на Бетовен, Симфонията „Хафнер“ на Моцарт или Шестата симфония на Шостакович).
Но той също така работи върху неизбежни звукозаписи в Ню Йорк: в допълнение към цялостния CD с оперна музика („Кармен“, 1951), под негово ръководство симфоничните поеми на Щраус „Смърт и просветление“ и „Тил Ойленшпигел“, както и значителна част от записаните му „London and New“ оперни вечери в Йорк вече са достъпни и на компактдиск („Планетата Холандия“, „Тристан и Изолда“, „Електра“, „Фалстаф“).
През годините си в Чикаго Фриц Райнер е най-активен в областта на правенето на записи: между 1954 и 1962 г. той и неговият оркестър записват поредица от исторически значими записи за „RCA Victor“, като част от несравнимите аудиофилски издания на компанията под лейбъла „Living Stereo“. Не е преувеличено да се каже, че почти всички тези записи, създадени в разцвета на стерео ерата, сега са станали легендарни, което в допълнение към артистичните постижения на Райнер и жителите на Чикаго се дължи преди всичко на идеалните звукови условия, осъществени в Чикагската симфонична зала и отдадените техници на „RCA“, които чувстват всяко потрепване на лицевия мускул на унгарския майстор и слушат дори думите на Пророка.
В допълнение към пиеси на Рихард Щраус („Животът на героя“, „Дон Кихот“, „Симфония Доместика“, „Така рече Заратустра“, оперни откъси и др.) и симфонии на Бетовен (I, III, V, VI, VII и IX), „Новият свят“ на Дворжак, „Патетична симфония“ на Чайковски и Трета симфония на Брамс, симфонии на Моцарт в ми бемол мажор и сол минор, цикли на Йохан Щраус, произведения на Вагнер, Дебюси, Равел, Файа, Стравински, Прокофиев и Респиги, „Картини от една изложба“ на Мусоргски – Равел, „Шехерезада“ на Римски-Корсаков, Четвърта симфония на Густав Малер и неговата симфония „Песен за земята“ формират гръбнака на този необичаен звукозаписен продукт.
Фриц Райнер също така прави записи с инструментални солисти като Владимир Хоровиц (Рахманинов: Концерт за пиано и оркестър № 3; Ню Йорк, 1951 г.), Емил Гилелс (Чайковски: Концерт за пиано и оркестър в си бемол минор, Чикаго, 1955 г.) и Брамс: Концерт за пиано и оркестър в си бемол мажор, Чикаго, 1958), Артур Рубинщайн (Брамс: Концерт за пиано в ре минор, Чикаго, 1954), Рахманинов (Концерт за пиано № 2 и вариации на Паганини, Чикаго, 1956) или Яша Хейфец (Концерти за цигулка от Брамс и Чайковски, Чикаго, 1955 и 1957).
Заслужава да се подчертаят и записите на „Концерт за оркестър“ и музика от Бела Барток (1955 и 1958 г.), които и днес се смятат за еталон от мнозина. Всъщност Райнер прави много за популяризирането на произведенията на Бела Барток в Америка и не само чрез записи – известно е, че той е представил няколко от ключовите творби на Барток в Америка и последния публичен концерт на автора (януари 1943 г., Ню Йорк).
През последните години от живота си той работи и върху някои записи за „Decca“: по това време, под негово ръководство са издадени „Реквием“ на Верди с несравнима сила, както и „Унгарски танци“ на Брамс и „Славянски танци“ на Дворжак (Виена, 1960 г.).
Стил на работа
Днес Фриц Райнер се смята за пример за диригент-тиранин „par excellence“. И е трудно да се избегне тази тежка присъда: Райнер е твърд, но последователен лидер – истински пуритан. Упорит, безкомпромисен, фанатичен работохолик, обсебен от качеството на музиката и записите. Той не търпи и най-малкото противоречие, поддържа желязна дисциплина сред музикантите си и да се противопоставиш на волята му е почти равносилно на самоубийство. Обноските му са предимно откровени, хуморът му е саркастичен, не се срамува от грубостта, инструкциите му са безукорни и безупречни. Казват, че „доктор Райнер“ не показва милост.
Ленард Бърнстейн, може би най-известният ученик на Райнер, веднъж съобщава, че маестрото изисква от учениците си да могат да дирижират дадено произведение само ако могат да идентифицират всяка една нота във всяка част. По-късно той също очаква музикантите му да овладеят не само собствените си роли, но и тези на другите музиканти. Тъй като Фриц Райнер е упорит, непреклонен и решителен лидер, той не може да толерира отпуснатост, недисциплинираност, неподготвеност и скандалния си максимализъм при изграждането на дадена група, „само малцина можеха да го издържат, като същевременно запазят здравето си“.
По време на изпълненията си той принуждава музикантите си да се концентрират напълно, дирижирайки ги с малки и пестеливи, но ясни движения, а лицето му не отразява никаква емоция по време на изпълнението. Погледът му, блясъкът в очите му, дори дишането му са сигнал за музикантите. Той има невероятни „уши“; веднага чува всеки странен, фалшив звук. Той се отличава с неизискваща точност, стегнато свирене, прецизно изработване на ясни пропорции и ритъм, което им придава особения „бял блясък” на интерпретацията. Той настоява за дълъг, обширен и подробен процес.
Има пълен контрол над своите музиканти по отношение на формацията, темпото и динамиката. По всяко време той е способен да потисне оркестъра си в ефирно пианиисимо, а друг път да го нажежи до триумфална фортисимо. Райнер има отличен вкус, чувство за драма и пропорция и не толерира нито изключително романтично, емоционално четене, нито прекалено постно, сухо, обективно производство.
(край на информациите от източник на унгарски език)
Цитирам една ценна статия от 2013 г. за диригента Фриц Райнер на немски език, после ще дам превод на български език:
Портал „Musik in Dresden“
Von Tobias Niederschlag
19.11.2013
Der Jähzorn des Dirigentendirigenten
Untrennbar ist der Name Fritz Reiner bis heute mit dem Chicago Symphony Orchestra verbunden. Zehn Jahre lang, von 1953 bis 1963, leitete er das berühmte Ensemble vom Lake Michigan, das er zum Inbegriff höchster Orchesterkultur formte. Davon künden zahlreiche Aufnahmen, die als Meilensteine der Schallplattengeschichte gelten. Vielen Musikliebhabern ist allerdings nicht bekannt, dass der gebürtige Ungar seine wahrscheinlich wichtigste Prägung in Dresden erhielt, wo er von 1914 bis 1921 als Hofkapellmeister wirkte. Hier lernte er – in allabendlichen Opern- und Konzertdirigaten in der Semperoper – sein musikalisches Handwerk, und hier traf er auch mit Richard Strauss zusammen, als dessen Interpret er später neue Maßstäbe setzte. Vor 50 Jahren, am 15. November 1963, starb der große Dirigent mit 74 Jahren in New York City.
Frederik Martin Reiner, geboren am 19. Dezember 1888 als Sohn einer assimilierten jüdischen Familie in Pest, war ein musikalisches Wunderkind und spielte bereits mit neun Jahren öffentlich das „Krönungskonzert“ von Mozart. Später studierte er an der Budapester Liszt-Akademie bei Hans Koessler und Béla Bartók. Als Dirigent debütierte er 1910 als Einspringer in einer „Carmen“-Vorstellung an der Budapester Oper – schnell folgten erste Kapellmeisterpositionen in Laibach und an der Budapester Volksoper. Hier wurde das Dresdner Sängerehepaar Plaschke-von der Osten auf den jungen Dirigenten aufmerksam und empfahl ihn an die Hofoper nach Dresden. Im Juni 1914, wenige Monate nach dem Tod des Generalmusikdirektors Ernst von Schuch, absolvierte Reiner hier drei „Probedirigate“ – danach verpflichtete ihn Graf Nikolaus von Seebach als Hofkapellmeister neben dem bereits seit 1898 in dieser Funktion tätigen Hermann Kutzschbach. Die Position des Generalmusikdirektors blieb vorerst unbesetzt.
Damit begannen für Reiner, der sich fortan „Fritz“ nannte, die sogenannten „Galeerenjahre“, die seinem Dirigieren den entscheidenden Schliff verliehen. In den folgenden siebeneinhalb Jahren leitete er im Semperbau mehr als 800 Aufführungen von 47 verschiedenen Opern, hinzu kamen rund 40 Symphoniekonzert-Programme mit über 150 verschiedenen Werken. Große Aufmerksamkeit errang er schon früh als Wagner-Dirigent: Mindestens einmal im Jahr dirigierte er einen kompletten „Ring“-Zyklus, außerdem den „Parsifal“, der eines seiner Dresdner Probestücke gewesen war; 1919 feierte er mit einer Neuproduktion des „Rienzi“ einen überwältigenden Erfolg. Im selben Jahr leitete er auch die deutsche Erstaufführung der „Frau ohne Schatten“, die ihm – nur wenige Tage nach der Wiener Uraufführung – den großen Respekt von Richard Strauss einbrachte. Mit Strauss stand Reiner in seiner Dresdner Zeit in freundschaftlichem Kontakt, man spielte gemeinsam Skat und tauschte sich über Kompositionen aus. Auch den Dirigenten Strauss hat Reiner in Dresden häufig erlebt – neben Arthur Nikisch dürfte dies der wichtigste Einfluss für seinen eigenen präzise-sachlichen und ungeheuer ökonomischen Dirigierstil gewesen sein.
Aber es gab auch Schwierigkeiten, die nicht zuletzt mit Reiners problematischem Charakter zusammenhingen (sein jähzorniges Temperament bot in Amerika später Anlass für unzählige Anekdoten). In Dresden ging seine erste Ehe in die Brüche, Reiner hatte am Opernhaus zahlreiche Affären, aus denen auch eine uneheliche Tochter hervorging. In der Zusammenarbeit mit der Hof- bzw. Staatskapelle genoss er großen Respekt – aber keine Zuneigung. Der Geiger und spätere Orchesterdirektor Arthur Tröber erinnerte sich: „Man verglich ihn mit Ernst von Schuch, der mit seinem Charme alle Orchestermitglieder bezaubert und ihre Liebe besessen hatte. Reiner gewann kein persönliches Verhältnis zu den Kollegen. Seine Gewohnheit, sie mit ihrer Telefonnummer anzusprechen, sicher ein Witz, dokumentiert aber auch die Distanz.“ So kam es 1921 zum Bruch, als Reiner endgültig bewusst wurde, dass seine Bemühungen um die Generalmusikdirektoren-Position, an der unmittelbar nach Schuchs Tod vermutlich jeder erst einmal gescheitert wäre, aussichtslos waren. Das Orchester hatte sich längst auf den Stuttgarter GMD Fritz Busch eingestellt und diesem bereits vor seinem Dresdner Antritt eine ganze Konzertserie angeboten. Reiner hielt Ausschau nach anderen GMD-Positionen in Deutschland – allerdings ohne Erfolg: Der nach Ende des Ersten Weltkrieges aufkommende nationalistische und auch antisemitische Geist bot ihm keinerlei Chance. Im Sommer 1922 nahm er schließlich das Angebot an, die Leitung des Cincinnati Symphony Orchestra in den USA zu übernehmen. Seine Karriere sollte fortan eine ausschließlich amerikanische sein.
Unerbittlicher Orchestererzieher in den USA
In der Neuen Welt konnte Reiner seine Qualitäten als erstrangiger Orchestererzieher schnell entfalten und seine Erfahrungen aus der Arbeit mit einem europäischen Traditionsorchester, ähnlich wie seine Landsleute George Szell, Eugene Ormandy und Antal Dorati, auf die noch relativ junge amerikanische Orchesterlandschaft übertragen. Mit höchstem Anspruch und despotischer Haltung – er war bei den Orchestermusikern gefürchtet – brachte er von 1922 bis 1931 zunächst das Cincinnati Symphony Orchestra in eine erstklassige Position, später stand er für erneute zehn Spielzeiten an der Spitze des Pittsburgh Symphony Orchestra (1938-1948), mit dem er auch erste Aufnahmen realisierte. Dann zog es ihn wieder zur Oper: 1948 wirkte er für sieben Jahre als Principal Conductor der New Yorker Metropolitan Opera, wo er u.a. legendäre Aufführungen der „Salome“ mit Ljuba Welitsch (1949) und die amerikanische Erstaufführung von Strawinskys „The Rake’s Progress“ dirigierte. Auch als Lehrer hinterließ Reiner in den USA nachhaltige Spuren: Von 1931 bis 1941, zu dieser Zeit längst amerikanischer Staatsbürger, unterrichtete er am Curtis Institute in Philadelphia, wo der junge Leonard Bernstein zu seinen Schülern gehörte, der sich immer respektvoll an seinen strengen Lehrer „Dr. Reiner“ erinnerte.
Den Gipfel seiner Karriere erreichte Reiner ab 1953 als Music Director des Chicago Symphony Orchestra, das er laut Igor Strawinsky zum „präzisesten und flexibelsten Orchester der Welt“ formen sollte. In Chicago wurde Reiner auch zu einem der führenden Schallplattendirigenten: Insgesamt 122 Werke nahm er mit dem CSO in der zum Studio umfunktionierten Orchestra Hall auf – Einspielungen, die an spiel- und aufnahmetechnischer Brillanz (es handelt sich um die ersten „Living Stereo“-Aufnahmen von RCA Victor) bis heute unübertroffen sind. Strauss‘ „Ein Heldenleben“ und „Also sprach Zarathustra“, Prokofjews „Alexander Newski“, Tschaikowsky- und Brahms-Konzerte mit Jascha Heifetz und Emil Gilels, Rachmaninow mit Arthur Rubinstein, Orchesterwerke seines Freundes Ottorino Respighi und natürlich seines Lehrers Béla Bartók – die Liste ließe sich lange fortsetzen. „Das Orchester in Chicago klang nie besser als unter Fritz Reiner“, erinnert sich der langjährige Soloflötist des CSO, Donald Peck. „Reiner gelang es auf einzigartige Weise, die europäische Klangtradition, die er vor allem in Dresden kennen gelernt hatte, mit einem amerikanischen Sinn für Präzision und Glanz zu verbinden.“
Als „Dirigentendirigent“ wurde Reiner häufig bezeichnet – als Einziger, der selbst bei seinen Kollegen höchsten Respekt genoss. Reiners Schlagtechnik, die er mit kleinsten Bewegungen und mit scharfem, undurchdringlichem Blick umsetzte (das Orchester hing quasi an der Spitze seines langen Taktstocks), wurde weltweit bewundert. Und doch war Reiner alles andere als ein „Stardirigent“: Jeglicher Personenkult war ihm zuwider, es ging ihm stets um die Sache selbst, um höchste Qualität des Musizierens. Dabei schonte er niemanden, am wenigsten sich selbst. 1960 erlitt er einen Herzinfarkt, von dem er sich nur schwer erholte. Als er am 15. November 1963 starb, befand er sich mitten in den Proben für eine Neuproduktion der „Götterdämmerung“ an der New Yorker Met – eines Werkes, das er knapp 50 Jahre zuvor in Dresden zum ersten Mal dirigiert hatte.
Nach Dresden kehrte er nicht mehr zurück. In der Historie der Staatskapelle ist sein Name heute weit weniger präsent als der anderer Chefdirigenten und Generalmusikdirektoren, die im Zusammenwirken mit der Kapelle ihre ganze Meisterschaft entfalten konnten. Dies war dem jungen Reiner hier nicht vergönnt: Wahrscheinlich wurde er in Dresden mehr geprägt als dass er selber prägend wirkte. Immerhin aber gelang es ihm, das hohe Niveau des Orchesters in schwierigen Zeiten – nach dem Tode Schuchs und während des Weltkrieges bzw. der anschließenden Umwälzungen – zu halten und das Repertoire durch wichtige Ur- und Erstaufführungen zu erweitern. Davon profitierte nicht zuletzt auch Fritz Busch, der einen „intakten“ Klangkörper vorfand und in eine neue Glanzzeit führen konnte. Die heutige Sächsische Staatskapelle und Christian Thielemann haben dies gewürdigt, als sie ihr Konzert in Chicago im April dieses Jahres dem Andenken Fritz Reiners – zu dessen 50. Todestag und 125. Geburtstag im Jahr 2013 – widmeten.
Reiner selbst war sich der Prägung durch die Dresdner Jahre übrigens durchaus bewusst. Auf einer Postkarte an eine Freundin in Dresden schrieb er 1926, als er bereits in den USA wirkte: „Es war wohltuend, wieder mal aus der Heimat Kunde zu bekommen. Denn Dresden ist und bleibt – trotz allem – meine musikalische Heimat, will sagen Opernheimat.“
Аnlässlich des 50. Todestages von Fritz Reiner ist bei Sony Music eine preiswerte CD-Box erschienen, die auf 63 CDs erstmals sämtliche Aufnahmen Reiners mit dem Chicago
Symphony Orchestra präsentiert: „Fritz Reiner –
The Complete Chicago Symphony RCA Recordings“
(Sony Music 88883701892)
(край на цитата)
Превод:
Портал „Музиката в Дрезден”
От Тобиас Нидершлаг
19 ноември 2013 г.
Избухливостта на „диригента на диригентите“
И до днес името Фриц Райнер е неразривно свързано с Чикагския симфоничен оркестър. В продължение на десет години, от 1953 до 1963 г., той ръководи известния ансамбъл на Мичиганското езеро, който е олицетворение на най-високата оркестрова култура. Многобройни записи, които се считат за крайъгълен камък в историята на записите, свидетелстват за това. Много любители на музиката обаче не знаят, че роденият в Унгария артист вероятно е получил най-важното си влияние в Дрезден, където работи като придворен музикален директор от 1914 до 1921 г. Тук той учи музикалния си занаят – дирижира опери и концерти всяка вечер в „Земперопер“ и тук се запознава и с Рихард Щраус, като негов преводач той по-късно поставя нови стандарти. Преди 50 години, на 15 ноември 1963 г., великият диригент умира в Ню Йорк на 74-годишна възраст.
Фредерик Мартин Райнер, роден на 19 декември 1888 г. в асимилирано еврейско семейство в Пеща, е музикално чудо и свири публично „Коронационния концерт“ на Моцарт на деветгодишна възраст. По-късно учи в Академията „Ференц Лист“ в Будапеща при Ханс Кьослер и Бела Барток. Дебютира като диригент през 1910 г. като дубльор в спектакъл на „Кармен“ в Будапещенската опера. Бързо следват първите му диригентски позиции в Любляна и в Будапещенската народна опера. Тук двойката дрезденски певци Плашке – фон дер Остен научават за младия диригент и го препоръчват на Придворната опера в Дрезден. През юни 1914 г., няколко месеца след смъртта на генералния музикален директор Ернст фон Шух, Райнер е в групата на трима „пробни диригенти“ тук – след като граф Николаус фон Зеебах го наема като придворен музикален директор заедно с Херман Куцшбах, който е работил на тази позиция от 1898 г. Постът Генерален Музикален Директор засега остава вакантен.
Започват така наречените „галерни години“ за Райнер, който оттогава нататък се нарича „Фриц“, което придава на дирижирането му решаващ блясък. През следващите седем години и половина той дирижира повече от 800 спектакъла на 47 различни опери в „Земпер“-опера, както и около 40 симфонични концертни програми с над 150 различни произведения. Той спечелва отрано много внимание като диригент на Рихард Вагнер: поне веднъж годишно дирижира пълен цикъл „Пръстенът на нибелунга“, както и „Парсифал“, която опера е една от неговите дрезденски премиери. През 1919 г. той отбелязва огромен успех с новата постановка на „Риенци“. През същата година дирижира и немската премиера на „Жената без сянка“, която – само няколко дни след премиерата й във Виена – му спечелва голямото уважение на Рихард Щраус. Райнер е в приятелски контакт със Щраус по време на престоя си в Дрезден; те играят заедно скат (игра на карти) и обменят идеи за композиции. Райнер също често вижда диригента Щраус в Дрезден – наред с Артур Никиш, и това може би е най-важното влияние за неговия собствен прецизен, обективен и невероятно икономичен стил на дирижиране.
Но има и трудности, не на последно място свързани с проблематичния характер на Райнер (избухливият му характер по-късно поражда безброй анекдоти в Америка). Първият му брак се разпада в Дрезден и Райнер има много афери в операта, които също довеждат до извънбрачна дъщеря. По време на дейността му в Придворната опера или в държавния оркестър, той се радва на голямо уважение, но не и на обич. Цигуларят и по-късно директор на оркестъра Артур Трьобер си спомня:
„Той беше сравняван с Ернст фон Шух, който беше пленил всички членове на оркестъра със своя чар и притежаваше тяхната любов. Райнер не разви лични отношения с колегите си. Навикът му да се обръща към тях с телефонния им номер със сигурност беше шега, но този факт също така документира разстояние“.
(край на цитата)
Така че прекъсването на отношенията им настъпва през 1921 г., когато Райнер най-накрая осъзнава, че усилията му за позицията на Генерален Музикален Директор, която вероятно всички са имали веднага след смъртта на Шух се проваляват изведнъж, и остават безнадеждни. Оркестърът отдавна се е адаптирал към щутгартския Генерален Музикален Директор Фриц Буш и вече са му предложени цяла поредица от концерти, преди да пристигне в Дрезден. Райнер търси други позиции на Генерален Музикален Директор в Германия – но без успех: националистическият и антисемитски дух, който се появява след края на Първата световна война, не му дава шанс. През лятото на 1922 г. той най-накрая приема предложението да поеме ръководството на Симфоничния оркестър на Синсинати в САЩ. Оттогава кариерата му трябва да бъде изключително американска.
Неуморен оркестров педагог в САЩ
В Новия свят Райнер успява бързо да развие качествата си на първокласен оркестров педагог и да прехвърли опита си от работата с традиционен европейски оркестър на все още сравнително младия оркестър в американския оркестров пейзаж, както е подобно при неговите сънародници Джордж Шел, Юджийн Орманди и Антал Дорати. С най-високи изисквания и деспотично отношение – от него се страхуват музикантите от оркестъра – той първо извежда Симфоничния оркестър на Синсинати в първокласна позиция от 1922 до 1931 г. По-късно е начело на Питсбъргския симфоничен оркестър за още десет сезона (1938-1948), с когото прави и първите си записи. След това отново е привлечен от операта: през 1948 г. работи като главен диригент на Нюйоркската Метрополитън опера в продължение на седем години, където дирижира, наред с други неща, легендарните изпълнения на „Саломе“ с Люба Велич (1949) и американската премиера на операта на Стравински “The Rake’s Progress” . Райнер също оставя трайна следа в САЩ като педагог: от 1931 до 1941 г., по това време той отдавна вече е станал американски гражданин, преподава в института „Къртис“ във Филаделфия, където сред неговите ученици е младият Ленард Бърнстейн, който винаги уважава строгия си учител „Д-р Райнер”, както си спомня често по-късно.
Райнер достига върха на кариерата си през 1953 г. като музикален директор на Чикагския симфоничен оркестър „CSO“, който, според Игор Стравински, той „оформи в най-прецизния и гъвкав оркестър в света“. В Чикаго Райнер става и един от водещите звукозаписни диригенти: той записва общо 122 произведения с „CSO“ в Оркестровата зала, която е превърната в студио – записи, които се характеризират с блясък на свирене и запис (това са първите “Living Stereo” записи от „RCA Victor“) и са все още ненадминати днес. „Животът на героя“ и „Така рече Заратустра“ на Щраус, „Александър Невски“ на Прокофиев, концерти на Чайковски и Брамс с Яша Хейфец и Емил Гилелс, Рахманинов с Артур Рубинщайн, оркестрови произведения на неговия приятел Оторино Респиги и разбира се неговия учител Бела Барток – списъкът може да бъде продължен дълго време. „Оркестърът в Чикаго никога не е звучал по-добре, отколкото под ръководството на Фриц Райнер“, спомня си дългогодишният главен флейтист на „CSO“ Доналд Пек. „Райнер успя по уникален начин да комбинира европейската звукова традиция, която беше научил особено в Дрезден, с американското усещане за прецизност и блясък.“
Райнер често е наричан „диригент на диригентите” – единственият, който се радва на най-голямо уважение дори сред колегите си. Перкусионната техника на Райнер, която той прилага с най-малки движения и с остър, непроницаем поглед (оркестърът на практика виси на върха на дългата му палка), предизвиква възхищение по целия свят. И все пак Райнер е всичко друго, но не и „звезда диригент“: той не харесва „култа към личността“, той винаги е загрижен за самия въпрос – за най-високото качество при правенето на музика. Не щади никого, най-малко себе си. През 1960 г. получава инфаркт, от който трудно се възстановява. Когато умира на 15 ноември 1963 г., той е по средата на репетиции за нова постановка на „Залезът на боговете“ от Вагнер в МЕТ Ню Йорк – произведение, което той дирижира за първи път в Дрезден почти 50 години по-рано.
Фриц Райнер никога не се връща в Дрезден. Днес името му присъства много по-малко в историята на оркестъра „Staatskapelle“, отколкото това на други главни диригенти и генерални музикални директори, които са успели да развият пълното си майсторство в сътрудничество с оркестъра. Младият Райнер не получава това тук: вероятно той е повлиян повече от Дрезден, отколкото Дрезден от самия него. Но той поне успява да запази високото ниво на оркестъра в трудни времена – след смъртта на Шух и по време на световната война и последвалите катаклизми – и да разшири репертоара с важни премиери и първи изпълнения. Не на последно място, Фриц Буш също се възползва от това, тъй като намира „непокътнато“ здраво тяло и успява да го поведе в нов период на слава.
Днешната „Sächsische Staatskapelle“ и Кристиан Тилеман почетоха това, когато посветиха концерта си в Чикаго през април тази година на паметта на Фриц Райнер – на 50-годишнината от смъртта му и 125-ия рожден ден през 2013 г.
Самият Фриц Райнер е наясно с влиянието на годините си в Дрезден. На пощенска картичка до приятел в Дрезден през 1926 г., когато вече работи в САЩ, той пише: „Беше приятно отново да получавам новини от дома. Защото Дрезден е и си остава – въпреки всичко – моят музикален дом, имам предвид оперен дом“.
По случай 50-ата годишнина от смъртта на Фриц Райнер, „Sony Music“ пусна евтина CD кутия, съдържаща за първи път всички записи на Фриц Райнер с Чикагския симфоничен оркестър на 63 компактдиска:
Симфоничният оркестър представя: “Фриц Райнер – пълни записи за „RCA Recordings“ на Чикагския оркестър“
(Sony Music 88883701892)
(край на превода)
Ще завърша днешната ми статия за Фриц Райнер с една публикация на Симфоничния оркестър в Чикаго, където той е оставил златни спомен при дейността си повече от 10 години. Както малко по-горе писках за друга важна станция в живота му – Държавната опера в Дрезден, сега ще направя подобно и с Чикаго:
Сайт „Chicago Symphony Orchestra“ (CSO)
Fritz Reiner
Music Director, 1953–1962;
Musical Advisor, 1962–1963
Born December 19, 1888; Budapest, Hungary
Died November 15, 1963; New York City
At the Royal Academy of Music in Budapest, Fritz Reiner studied piano with Béla Bartók, along with composition, conducting and percussion, while also taking courses in jurisprudence. After graduating summa cum laude in 1904, he became a coach at the Budapest Opéra-Comique, where he made his conducting debut in 1908, leading Carmen.
Reiner served as conductor of the Volksoper in Budapest and the Court Opera in Dresden before being engaged as music director of the Cincinnati Symphony Orchestra in 1922, a position he held until 1931, when he became a professor of conducting at the Curtis Institute of Music. During this time, he also was a regular guest with the New York Philharmonic and Philadelphia Orchestra, as well as with the San Francisco Opera and Royal Opera, Covent Garden. Reiner made his debut with the Chicago Symphony Orchestra at the Ravinia Festival in August 1937, and the following year, he began a decade-long tenure as music director of the Pittsburgh Symphony Orchestra. From 1949 until 1953, he was principal conductor of the Metropolitan Opera.
In December 1952, the Orchestral Association announced that Reiner would become the CSO’s sixth music director, beginning in the fall of 1953. Under his leadership, the Orchestra made several landmark recordings for RCA including orchestral works by Bartók, Mussorgsky, Ravel, Respighi, Rossini, Strauss and Wagner; symphonies by Beethoven, Brahms, Dvořák, Haydn, Mahler, Mozart and Tchaikovsky; and concertos with Van Cliburn, Emil Gilels, Jascha Heifetz, Byron Janis and Arthur Rubinstein. Under Reiner’s baton, recordings by the Orchestra were first recognized by the Recording Academy, with Bartók’s Music for Strings, Percussion, and Celesta receiving the award for Best Classical Performance–Orchestra in 1961 and Leontyne Price winning for Best Vocal Soloist Performance for Berlioz’s Les nuits d’été and Falla’s El amor brujo in 1965.
In 1957, Reiner invited Margaret Hillis to form the Chicago Symphony Chorus, which became the first permanent choral ensemble in the United States to be affiliated with a major symphony orchestra.
In 1960, Reiner’s failing health began to restrict his concert work, and he eventually stepped down as music director, being named musical advisor for the 1962–63 season. In the fall of 1963, he had begun rehearsals for Wagner’s Götterdämmerung at the Metropolitan Opera, but he contracted pneumonia and died in New York City on November 15. Memorial concerts were scheduled in Chicago for later that month; however, those concerts doubled as memorials for both Reiner and President Kennedy, who was assassinated on November 22. he first permanent choral ensemble in the United States to be affiliated with a major symphony orchestra.
(край на цитата)
Превод:
Сайт „Чикагски симфоничен оркестър“
Фриц Райнер
Музикален ръководител, 1953–1962;
Музикален съветник, 1962–1963
Роден на 19 декември 1888 г.; Будапеща, Унгария
Умира на 15 ноември 1963 г.; Ню Йорк
В Кралската музикална академия в Будапеща Фриц Райнер учи пиано при Бела Барток, заедно с композиция, дирижиране и перкусии, като същевременно посещава курсове по юриспруденция. След като се дипломира с отличие през 1904 г., той става корепетитор в Будапещенската опера-комик, където дебютира като диригент през 1908 г., ръководейки „Кармен“ от Жорж Бизе..
Райнер е бил диригент на Народната опера в Будапеща и на Придворната опера в Дрезден, преди да бъде назначен за Музикален директор на Симфоничния оркестър на Синсинати през 1922 г. – позиция, която заема до 1931 г., когато става професор по дирижиране в Музикалния институт „Къртис“. През това време той също е редовен гост с Нюйоркската филхармония и Филаделфийския оркестър, както и с Операта на Сан Франциско и Кралската опера „Ковънт Гардън“ в Лондон. Райнер дебютира с Чикагския симфоничен оркестър (CSO) на фестивала в Равиния през август 1937 г., а на следващата година започва десетилетен мандат като Музикален директор на Питсбъргския симфоничен оркестър. От 1949 до 1953 г. е главен диригент на Метрополитън опера в Ню Йорк.
През декември 1952 г. Оркестровата асоциация обявява, че Райнер ще стане Шестият музикален директор на Чикагския симфоничен оркестър (CSO), започвайки от есента на 1953 г. Под негово ръководство оркестърът прави няколко забележителни записа за „RCA“, включително оркестрови произведения от Барток, Мусоргски, Равел, Респиги, Росини, Щраус и Вагнер; симфонии от Бетовен, Брамс, Дворжак, Хайдн, Малер, Моцарт и Чайковски; и концерти с Ван Клибърн, Eмил Гигелс, Яша Хайфец, Бирон Янис и Артур Рубинщайн. Под диригентството на Райнер записите на оркестъра са признати за първи път от Академията за звукозапис, като музиката на Барток за струнни, перкусии и челеста получава наградата за най-добро класическо изпълнение – оркестър през 1961 г., а Леонтин Прайс спечелва за най-добро вокално солистично изпълнение за „Les nuits d’été“ на Берлиоз и „El amor brujo“ на Мануел де Файа през 1965 г.
През 1957 г. Райнер кани Маргарет Хилис да формира Чикагския симфоничен хор, който става първият постоянен хоров ансамбъл в Съединените щати, който е свързан с голям симфоничен оркестър.
През 1960 г. влошеното здраве на Райнер започва да ограничава концертната му работа и той в крайна сметка се оттегля като музикален директор, като е назначен за музикален съветник за сезон 1962-63. През есента на 1963 г. той започва репетиции за „Залезът на боговете“ от Рихард Вагнер в Метрополитън опера, но се заразява с пневмония и умира в Ню Йорк на 15 ноември. Мемориалните концерти са насрочени в Чикаго за по-късно същия месец; тези концерти обаче се удвоиха като мемориали както за Райнер, така и за президента Кенеди, който беше убит на 22 ноември.
(край на превода)
Нека днес на 16 ноември 2023 г. почетем 60 години от кончината на диригента Фриц Райнер през 1963 г., които се навършиха вчера на 15 ноември.
Мир на праха му!
…..
Музикални записи:
Fritz Reiner conducts Mozart: Symphony No. 39 in E-flat Major, K. 543. Adagio. (excerpt) From: VAI DVD 4287 Chicago Symphony Orchestra Historic Telecasts: Fritz Reiner Conducts, 1953-1954
https://www.youtube.com/watch?v=vhMcZlzdCbU&ab_channel=vaimusic
…..
Fritz Reiner conducts Beethoven: Symphony No. 7 in A major, Op. 92 (excerpt) From: VAI DVD 4237
https://www.youtube.com/watch?v=2MhzvayEVp0&ab_channel=vaimusic
……….
Fritz Reiner conducts J.S. Bach Toccata, Adagio, and Fugue in C Major, BWV 564, orch. Leo Weiner – Chicago Symphony 1954,
…….
Fritz Reiner conducts “Waltz of the Flowers” by Tchaikovsky (from the Nutcracker Ballet)
https://www.youtube.com/watch?v=mgaS9CZ7KsQ&ab_channel=vaimusic
…….
This video was uploaded from an Android phone. (Коментар: „For those who are wondering, this is Fritz Reiner conducting Tchaikovsky’s violin concerto with Jascha Heifetz as soloist).
…..
Ljuba Welitsch Salome Final: “Ah! Du wolltest mich nicht …
´´´´