Днес се навършват 100 години от рождението на българския композитор Георги Тутев
„Истинският интелигент е бил и ще бъде винаги най-неудобният партньор за политиците, защото с илюзиите си за един по-съвършен свят той разрушава илюзиите за тяхната добронамереност. Уви, политиците не могат без интелигента, защото само чрез подхранването на илюзиите за сътрудничество с него те са в състояние да запазят относително добро име пред лицето на човечеството“.
(Из дневника на Георги Тутев, октомври 1984)
Драги приятели на музикалното изкуство, днешната ми статия на 23 август 2024 г. е посветена на една голяма личност в по-новата история на българското музикално изкуство. В този ден през далечната 1924 година – преди 100 години – се ражда в София бъдещият композитор с не лека съдба Георги Тутев, починал на 70 години също в София на 13 септември 1994 г.
Защо казвам „композитор с не лека съдба“, като че ли редица други композитори имат много лека или по-лека съдба? Въпроса е чисто принципен – съдбата му е отредила специалната мисия, той да бъде един от пионерите в България на т.н. „Нова музика“, на която в годините след идването на новата власт в България през 1944 г. не се гледаше с добро око. Тези управници, които отговаряха за „Културния фронт“, имаха указания да съдействат в развиването само на т.н. „социалистически реализъм“ във всички изкуства и там бяха насочени всички усилия. Ония интелектуалци, които имаха свои виждания и други пътища в дейността си, бяха по всички възможни начини възпрепятствани или творчеството им не получаваше официално удобрение.
Моите съвременници са добре запознати с тези тенденции, но младите хора днес не знаят с какво пренебрежение, даже с отричане, се гледаше тогава на всички композитори, които се занимаваха с „Нова музика“, със съвременни течения в музикалното изкуство, каквито течения имаше по целия свят. Достатъчно е само да спомена имената на световния музикален авангард като Барток, Хиндемит, Стравински, Шьонберг, Онегер, Месиен, Кейдж, Пендерецки, Ксенаксис, Лютославски, Лигети, Хенце, Ноно, Мадерна и редица други. Това бяха имена, които търсеха нови пътища в съвременната класическа музика, развиваха нови музикални теории и искаха да прекарат нови, съвременни насоки в това изкуство. Опити имаше и в България, на първо място в лицето на такива таланти, като Константин Илиев, Лазар Николов, Васил Казанджиев, Иван Спасов, в групата на които стои и Георги Тутев.
Съвременният български композитор Георги Арнаудов казва следните думи за Георги Тутев през септември 1994 г. след неговата смърт на 13 септември:
„ (…) В лицето на Георги Тутев светът на новата музика в България, в Източна Европа и световното общество за съвременна музика загубиха един негероичен герой – ще напише председателят на Световната организация за съвременна музика Райнхард Оелшлегел в списанието „World New Music Magazinе“ през 1994. Тогава на годишната асамблея на „ISCM“ по време на „World Music Days“ през октомври в Стокхолм Георги Тутев трябваше да стане почетен член на ръководството на „ISCM“ и името му щеше да влезе в аналите на световния музикален авангард редом с членове на Международната организация за съвременна музика, като Барток, Хиндемит, Онегер, Стравински, Шьонберг, Месиан, Кейдж, Пендерецки, Ксенакис, Лютославски, Лигети, Хенце…
Когато на 13 септември 1994 г. гласът на Георги Тутев е звучал в предаването “Нестинари в културата” на Радио “Свободна Европа” с юбилейното, направено само ден преди това интервю по случай 70-ия му рожден ден, него вече от няколко часа го е нямало. Абсурдно са звучали думите му, изпълнени с дейни планове, перспективи, оптимизъм… Може би в тази абсурдност е и висшият символ на цялото му съществуване, на неговия неудържим дух, непрекъснато преодолявал ограничения и препятствия, дори сякаш и бариерата на собствения си физически край… Животът на Георги Тутев сякаш преминава под знака на „нестинарството”, в непрестанен бяг по палещите въглени на своето съвремие, с фанатична устремност и убеденост в смисъла на своите идеи, със себеотдаване до самозабрава, до самоизгаряне… Упоен като в транс отдаден на духовните си стремежи, той сякаш е безчувствен към онова, което реалността подлага под нозете му, в странното противоречие между това, което дава и което получава от обществото, между приетата като „modus vivendi“ мисия на трибун, публицист, просветител и не получената възможност да бъде някога педагог, между жадуваното идеално духовно общество и обкръжаващия го свят на конфронтации…
(…) Георги Тутев премина по пътя през трудното време. Премина, за да понесе бичовете на злобата и болката на своята епоха, спазмите на мъката и отчаянието, но за да отвърне на това по своему с красота. И в цялото това тъй трудно време да поиска немислимото тогава – свободата на Духа. Заедно с Константин Илиев, Лазар Николов, Васил Казанджиев и Иван Спасов, той започна изграждането на Храма на новата Музика. Те вървяха напред като апостоли и създаваха новите пътища. Той вървеше по своему с един страстен и неумолим копнеж към красивото, към забравеното добро и така постепенно го сееше.
Той премина по пътя и през нашето време на лутане и борби, на безпътица и стремеж. Объркано време, в което пое отново своята карма и сътвори немислимото. Сътвори го от нищо. Не само поведе немалка група от хора, не само създаде една нова традиция, не само доведе сред нас такива колоси на новото изкуство, като Щокхаузен, Маш, Ксенакис, Финиси, Дюсапен, Ашер и редица други, не само създаде един Фестивал… Голямото, което той направи, е може би не това, че Европа погледна към нас и че станахме един от световните музикални центрове, а най-вече, че успя да накара нас самите да повярваме в себе си…
Само с присъствието си ни учеше.
Един от рицарите на Духа отмина по пътя Нагоре.
(край на цитата)
Ето какво се казва за Георги Тутев в едно предаване на БНР за него през 2019 година:
„ (…) Георги Тутев си отиде от този свят месец след 70-ия си рожден ден през 1994 г. и поредната му годишнина (95) е повод „да се свържем“ с неговата личност, като послушаме музиката му, в която тя се е претопила и … неподражаемия му начин на самопредставяне и говорене за плодовете на духа и за обикновените, тривиални неща. Едновременно просто и естествено и много солидно, дълбоко. Може би се дължи на неговата дарба да бъде искрен и непосредствен, да бъде себе си. Днес от дистанцията и избуяването на всякакви „модерни“ начини за публично споделяне, разгласяване в самодоволен тон на собствения начин на чувстване, живеене и пресъздаване, да слушаш Георги Тутев от записи с гласа му и да четеш написаното от него е като глътка чиста изворна вода. Неподправеност, неизмисленост, търсене на високи, облагородяващи стойности и достойното им защитаване.
Всичко това без агресивност, натрапчивост, обсебеност от роля, обществена значимост и творчески манифести. Георги Тутев прекара голяма част от професионалния си живот на музикант като диригент на оркестъра на Младежкия театър, където отново без излишен шум създаде една благотворна ера със своята ерудираност и готовност да даде най-доброто от себе си. Творбите си създава бавно, но също така искрено и с желание да постигне в тях своята духовна истина, използвайки от съвременните изразни средства това, което отговаря на нея“.
(край на цитата)
Ще се спра на биографични бележки и дейност на днешния юбиляр:
Георги Тутев е роден в семейство на българин и германка в София на 23 август 1924 г., починал също в София на 13 септември 1994 г. През 1920-те години баща му Иван Тутев следва в Германия и получава две висши образования – по икономика и агрономство и по история и философия. Работи в Берлин, където среща съпругата си Ерна Графундер, и двамата се движат в среди на интелектуалци и артисти, представители на съвременното европейско изкуство. В София близкият приятелски кръг на семейството включва интелектуалци като Сирак Скитник, Бенчо Обрешков, Никола Танев, Пенчо Георгиев, Иван Милев, Дечко Узунов, Светослав Минков, Ламар.
Бащата Иван Георгиев Тутев е роден през 1902 г. в Ловеч. Завършва философия, агрономство и икономически науки в Германия. Проявява изключителен интерес към всички сфери на изкуството и представя българското изкуство през западноевропейската общност. Работи в Общия съюз на българските земеделски кооперации; пълномощен министър в Дюселдорф, търговски представител в Бейрут, заема различни дипломатически длъжности в Близкия изток. Един от основателите на Съюза на българските журналисти. Умира през 1983 г. в София.
Майката Ерна Графундер е родена на 6 октомври 1897 г. в Полша в семейството на Бертолд Графундер и Анна Графундер. Има брат Рихард Графундер. Учила в Кралското търговско и промишлено девическо училище в Познан, Германия.
Детството на Георги Тутев преминава между София и Дюселдорф, където се проявява за първи път интереса на Георги към музиката и баща му купува пиано, което преди това е било собственост на диригента Херман Абендрот. До 15-ата си годишнина вече познава творчеството и на класическите композитори и на съвременни композитори като Паул Хиндемит, Игор Стравински, Бохуслав Мартину, Арнолд Шьонберг, Бела Барток.
През годините 1942–1946 Георги Тутев следва право в Софийския университет. Продължава в Московската държавна консерватория „Пьотр Илич Чайковски“, където през 1950 г. се дипломира в специалностите композиция при проф. Юрий Шапорин и Виктор Белий и дирижиране при проф. Николай Аносов (1950). В България учи композиция при проф. Любомир Пипков и пиано и хармония при проф. Веселин Стоянов. След завръщането си в България известно време работи на свободна практика.
В периода 1954-1958 г. Тутев работи като секретар на Съюза на българските композитори. От 1958 до 1961 г. е музикален редактор в Българското национално радио, а от 1961 до 1987 г. е музикален директор и диригент на оркестъра на Младежкия театър. През 1990 г. Тутев инициира основаването на Дружеството за нова музика в България като секция на Международното общество за съвременна музика („International Society for Contemporary Music“, ISCM). Негов председател е до смъртта си през 1994 година. През 1993 г. организира ежегодния Международен фестивал за съвременна музика „Musica Nova – Sofia“.
Георги Тутев е автор на симфонични и камерни творби: „Увертюра-Реквием“ (1963), „Метаморфози за струнен оркестър“ (1966), „Копнеж по изгубената хармония“ (1984), на пиеси за пиано; музика към филми, телевизионни и театрални постановки; на солови и хорови песни и други. От началото на 1960-те години композиторът се насочва към сериалната композиционна техника и започва да използва като свои изразни средства додекафонията, алеаториката и сонористиката.
Творбите му са изпълнявани в програмите на престижни музикални фестивали в Европа като „Загребско биенале“, „Варшавска есен“, „Дни на новата камерна музика“ Витен, „Музикално биенале“ Берлин, в Санкт Петербург, Прага, Будапеща, Хале, Париж, Базел, Бирмингам, Виена и др. Има записи в БНР и чужди радиостанции.
Умира през 1994 г., в годината, малко преди да бъде избран за почетен член на ръководството на „ISCM“ и името му да влезе в аналите на световния музикален авангард редом с имената на Барток, Хиндемит, Стравински, Шьонберг, Онегер, Месиен, Кейдж, Пендерецки, Ксенакис, Лютославски, Лигети, Хенце.
Памет
На Георги Тутев е наречена улица в квартал „Манастирски ливади“ в София (Карта).
През 2005 г. съпругата на Тутев, актрисата Мара Чапанова, издава документалната книга-портрет на композитора, озаглавена „Един негероичен герой“ по цитат на Райнхард Оелшлегел, председателят на „ISCM“.
Мара Чапанова е родена на 5 април 1935 г. в Бургас. Още като дете участва в пиеси, учи балет и пеене. Завършва специалност „актьорско майсторство“ във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи три сезона във Видинския драматичен театър. От 1963 г. до пенсионирането й през 1991 г. е член на трупата на Народен театър за младежта. Взима участие в предавания на Националното радио „София“ и на БНТ, пее в хор „Бодра смяна“ и в Хора на софийските девойки. Член е на ССБ и на Дамския литературен салон „Евгения Марс“ и има участия в годишните алманаси на Салона. Играе в столичния театър „Възраждане“. Авторка е на стихосбирките „П = 3,14“ и „Шапка с перо“. Съставител е на обстойна книга портрет на Георги Тутев със заглавие “Един негероичен герой”. Поема дейността на ДНМБ след смъртта на Георги Тутев.
(край на биографичните бележки)
Творчество на Георги Тутев
Произведения за симфоничен оркестър:
Симфония №1 (1959);
Симфония № 2
“Вариации” (1968-71) (втора ред. 1974; Варшава, изп. Варшавска филхармония, дир. К. Илиев).
“Легенда за Лопянската гора” – симфонична поема (1950 г.).
“Бунтът на крайцера “Аврора” – симфонична сюита (1955 г.).
Overtura da Requiemза – оркестрация (1963; 1965, изп. Национален оркестър на Френското радио, дир. К. Илиев).
„Musica peritus in ea glorificatза“ – оркестрация по теми на непознат ренесансов майстор (1975 г.).
Произведения за струнен оркестър:
“Копнеж по изгубената хармония” – концертна музика за голям струнен оркестър, кавал, тастови и ударни (1979 г.).
Камерно-инструментална музика:
“Метаморфози” – за 13 струнни (1966; 1967, Загреб, Международно биенале за съвременна музика);
„Tempi Rithmizati“ – за струнни, пиано и ударни (1968, “Варшавска есен”, изп. “Софийски солисти”, дир. В. Казанджиев);
„Musica Concertante“ – за струнни, флейта, пиано (чембало) и ударни (1968 г.);
„Soli Per Tre“ – за духово трио (1974 г.);
„Calvino mosaik/musica“ – за камерен ансамбъл и виолончело със солиращи функции (по романа “Невидимите градове” на италианския писател Итало Калвино, поръчка на Западногерманското радио Кьолн, 1987; 1988)
“Витенски дни за нова камерна музика”, изп. “Колегиум музикум” София, рък. В. Николов);
„J. S. B. Meditationen“ – за камерен ансамбъл (1992 г.).
Музика към филми (игрални):
“Данка”, реж. И. Фичев, Б. Борозанов, К. Илинчев (1952 г.);
“Песен за човека”, реж. Б. Шаралиев (1953 г.);
“Екипажът на “Надежда”, реж. К. Илинчев (1956 г.);
“Животът си тече тихо”, реж. Б. Желязкова, Хр. Ганев (1957 г.);
“Призори”, реж. Д. Петров (1960 г.);
“Паролата”, реж. П. Василев (1964 г.) и др.
(край на цитата)
През 2014 г. във в. „Култура“ е поместена голяма статия, посветена на делото на Георги Тутев във връзка с 10 години от кончината му. Цитирам:
„Култура“ – Брой 33 (3047), 10 октомври 2014 г.
Анди Палиева
Георги Тутев – копнеж по изгубената хармония
Георги Тутев (23 август 1924 – 13 септември 1994)
„Много от върховете на българското изкуство ще станат видими едва когато се разнесе пушилката, която се вдига от безмилостната война на множеството творци на духовни ценности за едно мъничко кътче от, уви, така тясната културна сцена на нашата малка страна“
(Из дневника на Георги Тутев, юни 1984)
„Има светли личности, за които юбилейните годишнини не са единственият повод да изчистим затлачваните от шумотевицата на съвремието спомени, усещания, за да върнем в съзнанието си поне част от онова, което са ни оставили в духовно наследство. Техните образи не избледняват на лентата на времето и сякаш пътуват с нас през годините, за да ни напомнят уроците, които не сме научили, да доосъзнаем, дооценим, макар и през дистанция, пропуснатото…
В житейския си път не съм срещал мнозина творци с по-драматична съдба от тази на Георги Тутев. Сравнително добре познавам творчеството му, сравнително добре познавах и него самия. Но не съм убеден, че мога напълно да вникна в дълбочината и смисъла на един необичаен жизнен път. Той беше необикновен човек – сякаш плод на някакво друго генно инженерство. Сигурно и поради това творчеството му е различно – трудно се поддава на клиширани определения. …Малцина са онези, които са свидетели на процесите в генерирането на идеи, които Георги Тутев лансира първоначално в тесен творчески кръг (Лазар Николов, Константин Илиев и неколцина по-млади) през 70-те години на ХХ в., а по-късно и в широк обществен план – с формирането и блестящия старт на Дружеството за съвременна музика в България. Той с лекота обвърза Дружеството с европейските структури и стандарти, с мащаби на обмен, които бяха непознати дотогава. Имахме шанса да бъдем близо до човек, на когото не успяхме да обхванем свободата на мислене и огромната му безкористност в името на съвременното музикално творчество“.
Пламен Джуров, 2003
„Георги Тутев дръзва да застане сред първите, тръгнали по онези непроправени пътища на ново музикално мислене и неотклонно да отстоява тези позиции въпреки политическата конюнктура, въпреки понесените удари върху семейството му. Неговият живот е типичен за съдбата на голяма част от елитната ни интелигенция в сложния период в средата на ХХ век, показателен за процесите в българската култура. И същевременно – уникален с оставените следи, едни от кулминациите на българския музикален авангард. На най-представителни форуми на световната нова музика прозвучават премиерите на неговите „Увертюра – Реквием“ (Френското радио и телевизия), „Метаморфози” (Биенале за съвременна музика в Загреб), „Темпи ритмизати” („Варшавска есен”), Втора симфония (Варшавска филхармония), „Калвино музика/мозайка” (Дни на новата камерна музика – Витен), „J.S.BachMeditation” (Биенале – Берлин). Творби, разтварящи пътя към европейските сцени с удивителното съчетание на иманентно българското – като душевност, темперамент, музикален идиом, и европейското – в типа организация, логика, средства, познания, мащаб на духа. Но единственият му авторски концерт бе „In Memoriam“, за неголемия кръг в Първо студио на БНР, година след като си отиде. Защото пламенно се бореше за представянето на новата музика на другите, но не и на собствените си творби. С почти възрожденска “будителска” всеотдайност се беше посветил на своя идеал – българският авангард да бъде равнопоставен на световната нова музика, да се разтворят вратите и в двете посоки, да се съгради широка обществена среда за новото изкуство в България. Такава бе и платформата на създаденото от него Дружество за нова музика, което успяваше в преломното, разкъсвано от политически екстремизъм време на 90-те години да обедини в пространствата на авангардното творчество толкова разнолик кръг от творци, изпълнители, постоянна публика – едно общество с полярни политически пристрастия, но дълбоко вътрешно ангажирано със стремежа към духовно обновяване.
Някъде около 1950 се запознах с Георги Тутев… скоро станахме приятели и нашето приятелство остана непомрачено до края на живота му. С него ме свързваха не само общите ни естетически и художествени възгледи за музиката, но и високо благородната и аристократична същност на неговия характер и личност. Вечно забързан в ежедневието си, той много бавно и продължително обмисляше, преживяваше и моделираше всяко свое произведение във всичките компоненти и детайли на формата и звука. Със замаха на голям тонов художник, той сътвори редица забележителни произведения, които ще останат ненадминати и уникални със своята дълбочина и оригинални идеи. Имах щастието да дирижирам някои от тях и още пазя спомена за голямата творческа радост, която ми доставиха“.
Васил Казанджиев, 2003
„В края на юни имах честта и удоволствието да бъда гост на втория фестивал „Musica Nova, Sofia” и да изнеса един рецитал с българска, британска и канадска клавирна музика. Господин Георги Тутев е главната (да, наистина главната!) движеща сила, която стои зад това живо и успешно събитие, проведено от нашата българска секция в София“.
Майкъл Финиси, Бюлетин на „ISCM“, 1993
„Значението на Георги Тутев е не само в усилията за обединяване на специфичните за страната традиции с развитието на модерното в Европа. (…) След Втората световна война в България официално се поощрява всеобщо “фолклоризиране“, свързано с онзи неописуем патетично-героичен плюшен кич, наречен „социалистически реализъм“. В средата на 50-те години Георги Тутев се дистанцира от този метод, поощряван от приятелите си, композиторите Константин Илиев и Лазар Николов, които още от 1950 се опитват да очертаят други пътища. Следователно, естествено е било ясно, че в собствената си родина ще има твърде малък шанс, без да се надява, в замяна на това, на някакъв интерес от чужбина. Увереността, с която Георги Тутев извървява този път, който можеше лесно да го доведе до огорчение и резигнация, ни кара да чувстваме огромен респект, извън личната ни връзка. Политическите събития в България през 1989/1990 почти не доведоха до значителни промени в изкуството: повечето творци, които поначало се противопоставяха на статуквото, изпаднаха в резигнация или фатализъм. И този път Тутев бе едно от големите изключения, разбира се, за сметка на композиционната му дейност (като композитор той работеше винаги бавно, почти педантично, поради което остави едно по-скоро скромно като обем творчество). С безпримерна ангажираност, в една твърде объркана обстановка, той прави първите стъпки към създаването на Българското Дружество за съвременна музика (от 1991 член на „ISCM“), организира в София поредица от ежемесечни концерти със съвременна музика (десет концерта на година) и за първи път през 1992 основава Международния фестивал за съвременна музика – „Musica Nova“, София. Този фестивал не може да бъде сравняван с вече известните утвърдени фестивали за нова музика, но при положение, че се стабилизира в годините и успее да се наложи, би могъл да има голямо значение за развитието на новата музика в България и за обмена между България, Балканския регион, Западна и Средна Европа. Също така подкрепата (крайно необходима) на чуждестранните институции, като „Goethe-Institut“ и „British Council“, бе възможна преди всичко благодарение личното посредничество на Тутев. Той правеше всичко това за сметка на своето здраве, което отдавна носеше белезите на болестта и спешно се нуждаеше от щадене. Георги Тутев не допускаше това да се усети от околните. Когато през 1993 той бе за последен път гост в Берлин по повод на Биеналето – една от малкото възможности в тази страна да се изяви като композитор с едно камерно произведение – колегите от Берлин го възприеха като твърде жизнен около шестдесетгодишен мъж, когото мислеха още често да посрещат. Да почетем Георги Тутев бихме могли най-добре, ако успеем да предпазим от забрава творчеството му и постигнатото от него. Композитори с такова чувство за интегритет са нещо много рядко не само за България“.
Фридрих Голдман, 1994
„В лицето на Георги Тутев светът на новата музика в България, в Източна Европа и световното общество за съвременна музика загубиха един негероичен герой – ще напише председателят на Световната организация за съвременна музика Райнхард Оелшлегел в списанието „World New Music Magazinе“ през 1994. Тогава нагодишната асамблея на „ISCM“ по време на „World Music Days“ през октомври в Стокхолм Георги Тутев трябваше да стане почетен член на ръководството на „ISCM“ и името му щеше да влезе в аналите на световния музикален авангард редом с членове на Международната организация за съвременна музика, като Барток, Хиндемит, Онегер, Стравински, Шьонберг, Месиан, Кейдж, Пендерецки, Ксенакис, Лютославски, Лигети, Хенце…
Когато на 13 септември 1994 гласът на Георги Тутев е звучал в предаването “Нестинари в културата” на Радио “Свободна Европа” с юбилейното, направено само ден преди това интервю по случай 70-ия му рожден ден, него вече от няколко часа го е нямало. Абсурдно са звучали думите му, изпълнени с дейни планове, перспективи, оптимизъм… Може би в тази абсурдност е и висшият символ на цялото му съществуване, на неговия неудържим дух, непрекъснато преодолявал ограничения и препятствия, дори сякаш и бариерата на собствения си физически край… Животът на Георги Тутев сякаш преминава под знака на „нестинарството”, в непрестанен бяг по палещите въглени на своето съвремие, с фанатична устремност и убеденост в смисъла на своите идеи, със себеотдаване до самозабрава, до самоизгаряне… Упоен като в транс отдаден на духовните си стремежи, той сякаш е безчувствен към онова, което реалността подлага под нозете му, в странното противоречие между това, което дава и което получава от обществото, между приетата като „modus vivendi“ мисия на трибун, публицист, просветител и не получената възможност да бъде някога педагог, между жадуваното идеално духовно общество и обкръжаващия го свят на конфронтации…
… Георги Тутев премина по пътя през трудното време. Премина, за да понесе бичовете на злобата и болката на своята епоха, спазмите на мъката и отчаянието, но за да отвърне на това по своему с красота. И в цялото това тъй трудно време да поиска немислимото тогава – свободата на Духа. Заедно с Константин Илиев, Лазар Николов, Васил Казанджиев и Иван Спасов, той започна изграждането на Храма на новата Музика. Те вървяха напред като апостоли и създаваха новите пътища. Той вървеше по своему с един страстен и неумолим копнеж към красивото, към забравеното добро и така постепенно го сееше.
Той премина по пътя и през нашето време на лутане и борби, на безпътица и стремеж. Объркано време, в което пое отново своята карма и сътвори немислимото. Сътвори го от нищо. Не само поведе немалка група от хора, не само създаде една нова традиция, не само доведе сред нас такива колоси на новото изкуство, като Щокхаузен, Маш, Ксенакис, Финиси, Дюсапен, Ашер и редица други, не само създаде един Фестивал… Голямото, което той направи, е може би не това, че Европа погледна към нас и че станахме един от световните музикални центрове, а най-вече, че успя да накара нас самите да повярваме в себе си…
Само с присъствието си ни учеше.
Един от рицарите на Духа отмина по пътя Нагоре“.
Георги Арнаудов, септември 1994
„Истинският интелигент е бил и ще бъде винаги най-неудобният партньор за политиците, защото с илюзиите си за един по-съвършен свят той разрушава илюзиите за тяхната добронамереност. Уви, политиците не могат без интелигента, защото само чрез подхранването на илюзиите за сътрудничество с него те са в състояние да запазят относително добро име пред лицето на човечеството“.
(Из дневника на Георги Тутев, октомври 1984)
PS : Заглавието на текста припомня една от най-важните симфонични творби на Георги Тутев.
(край на цитата)
В портала „Wayback Machine“ в Интернет, в който са поместени десетки милиарди WEB-страници от различни световни източници, може да се прочете една хубава статия за Георги Тутев, която е била поместена през 2016 г. във в. „Култура“. Цитирам:
(оригинал на 27 август 2016 г. във в. „Култура“)
Предстои издаването на мемоарната книга на Георги Тутев “Един негероичен герой”, подготвена за печат от съпругата му, актрисата Мара Чапанова. Тук публикуваме със съкращения нейното начало.
К
Негероичният герой
Тази книга вероятно щеше да изглежда по-различно, ако музиковедката Киприана Беливанова и композиторът Георги Тутев не бяха си отишли така внезапно. От уважение към двамата се нагърбих със съставителството и обработката на “разговорите”: 10 аудиокасети с диалози, които по инициатива на Киприана бяха водени от 28 ноември 1993 г. до 13 август 1994 г. А само след месец Георги Тутев вече не беше между живите.
Тук искам да изкажа моята почит и уважение към Киприана Беливанова, която след издаването на книгата на Константин Илиев “Слово и дело” явно беше решила да събере от първоизточника материал и за книга, посветена на Георги Тутев.
Киприана и Жоро се познаваха от доста години и мога да кажа, че ги свързваха не само професионални интереси, но и приятелство. Главното обаче беше, че и двамата носеха душевна деликатност, твърде непонятна за наше време, и продължаваха да си говорят на “Вие”. В това сякаш се отразяваше взаимното им човешко уважение, прозвънваха и някакви деликатни струни на недоизказано съпричастие към красотата.
Когато започнаха “разговорите”, двамата ме помолиха да присъствам, вероятно за да бъда като мост помежду тях, по-скоро земна котва – заради моята непосредственост и обикновеност. Седяхме пред старото ми репортерско магнетофонче, пиехме кафе, навън сезоните се сменяха… Киприана задаваше кратки, насочващи въпроси, а Жоро – скръстил ръце, почесвайки се от време на време по голото теме, когато трябваше да изрови от паметта си някоя дата или събитие – разказваше за първи път така подробно нещата от живота си пред страничен човек. Беше много трогнат и развълнуван от вниманието на Киприана. Кафето в чашите изстиваше, ролките се въртяха, дължината им свършваше, а и двамата не го забелязваха, увлечени в разговор. Много остана незаписано и само аз мога да разкажа за него, но няма да е съвсем същото, нали?
Когато на 13 август изключиха магнетофона и Киприана каза: “Аз сега ще замина на село и ще продължим наесен”, Жоро отвърна: “Моля ви, Киприана, не заминавайте!” Бях учудена, рядко си е позволявал да казва нещо такова, но го отминах и дните потекоха към есента. На 13 септември всичко спря.
На мен остана да събирам фигурките от пъзела, съставящи разказа за един живот.
Мара Чапанова
Майка ми, Ерна Графундер – Тутева, е германка, родом от някакво селище, което и до края на нейния живот така и не разбрах кое е точно. В различни нейни документи то се явява по различен начин. (…)
—–
Когато съм се родил през 1924 година, баща ми Иван Тутев е следвал. Трябва да е завършил някъде през 1926-27 година. Но майка ми продължила да работи като секретарка в една фирма. Тя е завършила специални курсове, където се изучавало стенография, машинопис, книговодство, но и шев и ръкоделие. Татко трудно си намерил работа и то не като постоянен служител, а просто като човек, който вършел някакви дейности в един клон на Българския кооперативен съюз в Берлин – централа, която продавала яйца на немския пазар. Там той е работел за мизерни пари. Аз нямам спомени от това време, защото съм бил много малък, две-тригодишен.
Въпреки работната си заетост, моите родители като всички млади хора, след работа си живееха своя младежки живот. Така че баба ми Анна всъщност ме е възпитавала. Тя беше много бедна жена и се издържаше, като переше и гладеше чуждо пране вкъщи. Разнасянето и вземането му ставаше винаги в мое присъствие. Аз бях бабиният постоянен придружител. Така аз опознах Берлин.
—–
Бях на 11 години през 1935 година, когато напуснахме окончателно Берлин. Баща ми получи работа в Дюселдорф. (…)
Когато немците навлязоха във Франция през 1940 година и когато почнаха бомбардировките и в Дюселдорф, баща ми реши, че повече не трябва да седим в Германия. През есента с майка ми се върнахме в София, а баща ми остана там, да си довърши работата и си дойде на следващата година.
—–
Баща ми, Иван Тутев, още от ученическите си години е бил възпитаван като индивид, който се стреми към някаква духовна цел. Писал е стихове, свирел е на цигулка.(…) По това време в гимназията в Стара Загора се създава поетичен кръжок, ръководен от Иван Хаджихристов. В тази поетична група са участвали и Николай Марангозов, и баща ми. Поддържали са контакти с Гео Милев, като млади хора, които имат очевидна слабост към едно по-модерно изразяване. Баща ми страшно много говореше за Гео Милев, много му се възхищаваше като поет. Очевидно го е считал за свой духовен баща в областта на литературата.
По-късно Гео Милев е смятал да издаде стихове на баща ми в отделна книжка, но след атентата в църквата “Света Неделя” това е станало невъзможно.
В Германия заминава при едно условие, което баща му мотивирал така: “Ти искаш да следваш философия, но от тази работа хлябът ти няма да излезе. Ще те издържам в чужбина, но ще учиш агрономство, за да си хванеш хляба.” И така станало. Баща ми следва икономика със специалност агрономство. Но все пак записва и втора специалност – история и философия. Следвал и двете неща едновременно.
В Берлин той попада в кръга на прогресивни интелектуалци. Като казвам това, имам предвид най-вече духовния смисъл на понятието. Но най-обединяващото е Берлин от двайсетте години на XX век. Водел се и един много активен културен живот. Устройват се изложби, концерти, литературни четения. Във всичко това участват млади автори, от които впоследствие мнозина стават знаменитости. Един кръг от хора се събира и около режисьора-реформатор Пискатор. Баща ми е разказвал, че по това време там на два пъти е идвал Стравински. Идвали са и Прокофиев, и Хиндемит. Въобще все хора, които тогава са на гребена на вълната на младото европейско изкуство.
Когато съм се родил през 1924 година, баща ми вече е бил в средата на такива хора и е водил и майка ми там.(…) Такъв кръг се създава около списанието “Дер Щурм” на Хервард Валден, което обхваща привърженици на модерното изкуство от цяла Европа. Това са връзки с изобразителното изкуство с художници като Кандински, Паул Клее, Марк Шагал; връзки с новата архитектура на Баухаус. Много от тези творци прохождат там от страниците на списанието. (…) По това време Есенин и Еренбург издават легалното списание “Вещ” по подобие на “Дер Щурм”. В това общество са идвали Пикасо и Маяковски, с когото баща ми се запознал лично.
През 1929 година Валден възлага на баща ми да състави и редактира един брой на списание “Дер Щурм” за българското съвременно изкуство. Това списание навремето е било много влиятелно. Баща ми в тази книжка публикува стихотворения от Гео Милев, Марангозов, Ламар, Фурнаджиев и от себе си. Всичко това в негови преводи. Представени са и репродукции от Дечко Узунов, Бенчо Обрешков, Владимир Димитров – Майстора, Сирак Скитник и Иван Милев. Искал е да представи всичко онова, което е било най-напредничаво в онези години. Разбира се, не всичко – колко може да се помести в една книжка от около 50 страници? Има и една статия за българската музика от Панчо Владигеров. Общуването на баща ми с Борис Ангелушев е главно в България. В Берлин те само са се запознали. Ангелушев тогава е бил действащ художник в левия печат. Карикатурите му в немския печат са антихитлеристки. Той никога не е бил член на комунистическа партия – нито на германската, нито на българската.
В приятелската среда, в която се е движел баща ми в Берлин, са били главно български студенти като Марангозов например, но и други българи, които не са се занимавали с изкуство. Просто са следвали в Берлин. От там датира и приятелството с Иван Стефанов, който след войната става финансов министър в кабинета на Георги Димитров и който също (като Иван Тутев – б.р.) попада в Трайчо-Костовия процес с доживотна присъда. Друг приятел от това време е Веселин Таслаков, който после става мой кръстник в България.
Иначе интересите на баща ми са били по това време главно в областта на историята и литературата. Писал е стихове още като ученик, но кой ли на тази възраст не е писал? И аз имам такива грехове. (Смее се.)
—–
През 1931 година цялото ни семейство отново се връща в България, в София. Назначават баща ми в Българския кооперативен съюз (мисля, че така се казваше)
—–
В България баща ми беше близък със Сирак Скитник, с Бенчо Обрешков и с Никола Танев. Беше близък приятел и на Пенчо Георгиев и Иван Милев, както и с Дечко Узунов, който – мисля, че през 1928 година – нарисува портрет на баща ми, който е едно от най-хубавите произведения на бай Дечко. Те всички са вече имена в онези години – млади напредничави художници. (…)
В литературните среди той имаше по-малко лични контакти, въпреки че те се умножаваха с годините след установяването ни в България. Той се сдружи много с такива хора като Фурнаджиев, Ламар, Светослав Минков, Каралийчев – бяха просто ежедневно заедно. Канеха се взаимно на гости. Тези хора поне веднъж седмично гостуваха у нас и аз винаги киснех при тях, докато те си водеха своите литературни разговори, което ми е донесло също не малко добро. Те бяха страшно интересни хора. Особено един човек, който бликаше от хрумвания и оригинални и странни начини на изразяване. Един много духовит човек. Той беше Светослав Минков. Не съм го запомнил като човек, който се смее, а като човек, който винаги запазваше едно спокойно, уравновесено поведение, а изразът на лицето му си оставаше все така спокоен, като че ли не е казал нищо особено. А хората около него се превиваха от смях. Това личи и в неговата литература. Аз съм просто изненадан от това, че този човек днес е толкова малко известен в нашата литература и малко ценен. Аз мисля, че той е един безкрайно любопитен писател. Ламар е някак си като че ли по-познат.
Всичките тези хора бяха с много различни политически убеждения. Любопитно е, че те общуваха помежду си, защото бяха близки духовно, например Ламар беше анархист. Фурнаджиев беше комунист като баща ми. Минков обаче не беше нито анархист, нито комунист. Той беше един много свободомислещ интелектуалец. Сирак Скитник също. Но при всички тях имаше очевидно нещо общо – общите им възгледи бяха в областта на духовната сфера, в областта на изкуството. Това обединяваше тези хора.
—–
През 1935 година баща ми получи работа в Дюселдорф. Назначен бе за секретар на Българското консулство. Такива представителства на малки страни се издържаха от почетни консули, граждани на страната, в която е консулството. В случая това бе един германски индустриалец, богат човек, който, за да получи титлата консул, е бил готов да издържа консулството на малка България… Баща ми получаваше заплата от него, а не от българското правителство. Още помня, че тази заплата беше 500 марки, достатъчна, за да не трябва майка ми да ходи на работа. Тогава всъщност тя започна да се занимава по-интензивно с мен.
—–
Забелязвайки някакви слаби огънчета на интерес към музиката от моя страна, баща ми използва едно запознанство в Дюселдорф и ми купи пиано – един роял “Шпете”, който първо е бил притежание на Херман Абендрот, с когото следващият собственик бил близък и го купил от него. Но започнаха еврейските погроми. Собственикът на рояла беше евреин, образован и заможен човек, адвокат, който разбира, че бърже трябва да се изсели, макар че в този период е било вече много трудно за евреите да напуснат страната. (…) От позицията си на служител в българското консулство баща ми е успял по някакъв начин да улесни изселването на този адвокат в Англия. Така или иначе роялът попадна у нас за някаква смешна сума пари. Може би и като благодарност към баща ми. Тогава започнах да свиря на пиано просто принудително. Имах роял, следователно той трябва да бъде използван и ми беше взета учителка по пиано. И аз започнах да уча. Не бях твърде усърден в това отношение.(..) Отървавах се от свиренето на етюди със съчинени от мен пиески. Много скоро учителката разбра, че аз няма да прогресирам бързо и се съгласи в края на краищита сам да представям моите първи опуси, за да ми бъде по-лесно да ги свиря, защото бяха съобразени с моите пианистични възможности. Така започна моята композиторска кариера, на 14-годишна възраст с едни музикални недоносчета. Тази учителка очевидно открехна някаква вратичка в мен и някак си тръгнаха нещата.
—–
Баща ми се грижеше не само за моето музикално възпитание, а и за общото ми естетическо оформяне в много посоки. (…) Не минаваше седмица, в която да не донесе нови плочи. Тогава плочите бяха по осем минути – четири от едната страна и четири от другата. Имахме “Матис художникът” на Хиндемит, “Петрушка”, “Жар птица”, “Пролетно тайнство” на Стравински и “Игра на карти” пак от него, току-що излязъл запис. Имахме нещо от Мартину, от Шьонберг, квартет от Барток, да не говорим за класическите автори. До 1938-39 година аз вече познавах всички тези композитори.
И сега, като си спомням за онези години, трябва да кажа нещо, което ми се струва, че е много важно не само за мен, за формирането ми. То е важно като феномен. За мене нямаше разлика между Бетовен, Моцарт и Стравински. Аз възприемах всички тези явления еднакво, по един и същи начин. За мен едното не беше изкуство на XVIII или XIX век, а другото – изкуство на XX век. Аз просто всичко това възприемах като изкуство. За мене такъв проблем не съществуваше тогава. И съм убеден, че когато човек въобще подхожда непредубедено към изкуството и го приема като едно цяло, а не като отделни елементи от различно време и с различен произход, тогава всички тези негативни възприятия на новите явления в изкуството биха изчезнали.(…) Просто цялото човешко възпитание е поставено на много погрешна основа. В това съм дълбоко убеден. Начинът, по който съвременният човек научава за света, за явленията в този свят, е построен на някакви ужасно остарели академични основи. Станали са академични. Убеден съм в това, че човек по принцип не носи предразсъдък у себе си. Предразсъдъците ги създава обществото. Тук, в България, ние носим тежките последици от това манипулиране на общественото съзнание по отношение на модерното изкуство в продължение на половин век кажи-речи. (…)
Аз имам едно много силно преживяване от посещение на концерт в Дюселдорф. Беше концерт на Дюселдорфската филхармония с диригент Ханс Кнапертсбуш. Помня програмата: Бетовен – Първа симфония, и Чайковски – Пета симфония. Всички се бяха настанили на местата си. Оркестърът беше вече на подиума, беше се настроил и чакаше излизането на диригента. Точно тогава пуснаха високоговорителите и обявиха, че Хитлер ще произнесе реч. И накараха цялата концертна зала да изслуша час и половина реч на Хитлер! Нито оркестърът, нито някой от публиката посмя да излезе при обстановката, която тогава съществуваше в Германия. Всички кротко си седяха по местата и слушаха речта на Хитлер. Когато свърши това предаване, може би секунди само бяха минали и Кнапертсбуш излезе. Нито се поклони на публиката, нито направи някаква пауза, вдигна ръце и започна с първите два акорда на Бетовеновата симфония.
Явно човекът беше бесен.
В цялата тази работа атмосферата беше много странна. Ето на, аз до ден днешен не мога да забравя това, като че ли вчера се е случило. Така живо е запазена в съзнанието ми тази картина.
Георги Тутев
(край на цитата)
Цитирам едно предаване на БНР от септември 2019 г., посветено на композитора Георги Тутев:
БНР
Композиторът Георги Тутев представя себе си и своята музика в студио на БНР преди 25 години
публикувано на 24.09.2019 г.
Автор: Силвия Тихова
Георги Тутев си отиде от този свят месец след 70-ия си рожден ден през 1994 г. и поредната му годишнина (95) е повод „да се свържем“ с неговата личност, като послушаме музиката му, в която тя се е претопила и … неподражаемия му начин на самопредставяне и говорене за плодовете на духа и за обикновените, тривиални неща. Едновременно просто и естествено и много солидно, дълбоко. Може би се дължи на неговата дарба да бъде искрен и непосредствен, да бъде себе си. Днес от дистанцията и избуяването на всякакви „модерни“ начини за публично споделяне, разгласяване в самодоволен тон на собствения начин на чувстване, живеене и пресъздаване, да слушаш Георги Тутев от записи с гласа му и да четеш написаното от него е като глътка чиста изворна вода. Неподправеност, неизмисленост, търсене на високи, облагородяващи стойности и достойното им защитаване.
Всичко това без агресивност, натрапчивост, обсебеност от роля, обществена значимост и творчески манифести. Георги Тутев прекара голяма част от професионалния си живот на музикант като диригент на оркестъра на Младежкия театър, където отново без излишен шум създаде една благотворна ера със своята ерудираност и готовност да даде най-доброто от себе си. Творбите си създава бавно, но също така искрено и с желание да постигне в тях своята духовна истина, използвайки от съвременните изразни средства това, което отговаря на нея.
Те не са много, но всяка е старателно шлифована, изграждана с търпението на художник, който реди мозайка, едновременно ръководи процеса и сам е задвижен от него. Тези негови композиции, естествено го свързват с посоката в българската музика, трасирана от неговото поколение – Константин Илиев и Лазар Николов, със Симеон Пиронков, по-късно Васил Казанджиев, Иван Спасов. Георги Тутев влиза малко по-късно в тази разнородна, но много силна, наситена с огромен творчески потенциал група. Затова пък остава до край на общите естетически позиции, без да скрива своите съмнения, колебания в значимостта на постигнатото от него и което е може би най-важното, без да изпитва така терзаещата българска ревност и комплекси. Той винаги с готовност отдава при случай дължимото на всеки един голям музикант, край себе си без страх, защото бе истински европеец по дух и разбиране за общите ценности на които се крепи всяка култура. Това му бе дадено по рождение и възпитание, преминало в Германия в предвоенните години.
Когато настъпи политическата промяна след 1989 г. Георги Тутев не потърси единствено за себе си и своето творчество някаква реализация в по-широко пространство, благодарение на личните си контакти с музиканти от чужбина. Застана начело на организиране на Дружеството за нова музика в България и приобщаването му към международните структури. Една много светла личност в българската култура.
(край на цитата)
Цитирам линк към горното предаване на БНР:
https://bnr.bg/hristobotev/post/101170021
Ще завърша днешната юбилейна статия за Георги Тутев с едно предаване на Българското Национално Радио през октомври 2021 г. относно новата регистрация на „Ренесансова музика“ от Георги Тутев, записана през февруари 2021 г. от СО на БНР и главния диригент Марк Кадин.
БНР
Радиосимфониците – „Ренесансова музика“ на Георги Тутев
публикувано на 18.10.2021 г.
Автор: Цветана Тончева
Това е третото и, за съжаление, последно издание на рубриката на Марио Ангелов, който от 1 ноември вече няма да бъде продуцент на симфоничната музика в БНР. Г-н Ангелов напуска Радиото, но споделя, че в продължение на три десетилетия „пъпът му е бил хвърлен в Националното радио“: „Трябва да кажа, че аз съм много, много благодарен за тази възможност – да работя в Първо студио, да работя със СО на БНР, с много и чудесни диригенти… Бил съм всичко в Националното радио – и солист, и оркестрант, и камерен изпълнител… Музикален редактор всъщност не съм бил… Но колкото повече минават годините, започвам да изпитвам лично към себе си… изпитвам голяма отговорност към това, което излиза изпод пръстите ми като звуци; това, което се случва като продукт изпод ръцете ми, главата ми, заедно с диригентите, разбира се, които участват в студийните звукозаписи на Симфоничния оркестър; както и все повече изпитвам голяма отговорност към това какво казвам, на кого казвам, а още повече пък, ако има нещо, което трябва да се напише и да остане…“.
За последната си изява в „Неделния следобед“ Марио Ангелов избра творба на Георги Тутев – творец, когото често наричат „светла личност, ренесансова личност“. Вероятно е съвпадение, но представяме точно новата регистрация на неговата „Ренесансова музика“, записана през февруари 2021 г. от СО на БНР и главния диригент Марк Кадин. За Георги Тутев продуцентът споделя: „Аз си го спомням като един безкрайно спокоен човек. Също така си спомням как някои от артистите (участници в концертите, организирани от Дружеството за нова музика в България – бел. ред.) проявяваха може би нетипични претенции и как той успяваше да тушира техните напрежения. Разбира се, аз съм стоял отстрани, със своя респект и уважение към един човек, който си стои на мястото като директор, като основател, като главен мотор на фестивала „Musica Nova“ и на Дружеството за нова музика… Книгата, която е посветена на него, е с много, много показателно заглавие – „Един негероичен герой“… Един германец го е нарекъл така (председателят на Световната организация за съвременна музика Райнхард Оелшлегел в списанието „World New Music Magazinе“ след смъртта на композитора през 1994 г. – бел. ред.) и е казал много с това. Просто защото… има хора, които изтъкват себе си и не знам дали нещо са постигнали за общото благо, ако въобще може да се говори за такова нещо. А има други, които тихо и кротко вършат героични дела – буквално героични дела, без да смятат себе си за герои“.
Рубриката завършва с още една творба от български композитор – изненада за продуцента. Балада за оркестър и пиано – кончертанте № 2 на Димитър Ненов е записана през 1998 г. от Марио Ангелов, СО на БНР и Милен Начев на пулта.
(край на цитата)
Цитирам линк към това предаване на БНР:
https://bnr.bg/hristobotev/post/101542901/radiosimfonicite-renesansova-muzika-na-georgi-tutev
В деня на 100-годишнината от рождението на Георги Тутев, Музеят за история на радиото в България „Проф. д-р Веселин Димитров“ публикува обзорна статия за композитора Георги Тутев. Цитирам я по-долу:
Портал „Музей за история на радиото в България “Проф. д-р Веселин Димитров”
23 август 2024 г.
СТО ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГЕОРГИ ТУТЕВ
Днес, когато се навършват 100 години от рождението на ГЕОРГИ ТУТЕВ (1924-1994), културната общественост знае, че той остави в българското музикално изкуство своя незаличима следа на композитор, на създател и активен двигател на Дружеството за нова музика в България и Международния фестивал „Музика нова“.
Ще щрихирам жизнения и творческия му път и връзката му с Българското радио. Роден е в семейство на двама интелектуалци – българин и германка, детството му минава в Дюселдорф. Завръща се в София (1940) и учи в Немската гимназия, а музика при Любомир Пипков и Веселин Стоянов. Запознава се с творчеството на класиците и съвременните композитори Стравински, Хиндемит, Шьонберг, Барток. В периода 1942-1946 г. следва в Юридическия факултет на Софийския университет. Продължава в Московската консерватория „П. И. Чайковски“ със специалностите композиция при професорите В. Белий и Ю. Шапорин и дирижиране при Н. Аносов. През 1951 г. спират стипендията му (баща му е осъден в процеса Трайчо Костов). Той се завръща в София и известно време е на свободна практика. След това е отговорен секретар на Съюза на композиторите (1954-1958), работи в редакция „Художествена музика“ на Радио София (1959-1961) и като Главен музикален ръководител и главен диригент на оркестъра на Младежкия театър (1961-1988). През 1990 г. основа Дружество за Нова музика в България, през следващата извоюва то да стане секция на Международното дружество за съвременна музика (ISCM). От 1993 г. организира ежегодното провеждане на Международния фестивал за съвременна музика „Musica Nova ¬ Sofia“. Творчеството на Г. Тутев се свързва с авангарда на българската музика. Той е автор предимно на инструментални произведения – две симфонии, творби за струнни и други камерни ансамбли, музика към театрални постановки, филмова музика, пиеси за пиано, солови и хорови песни. Негови творби са звучали на престижни европейски музикални фестивали като „Загребско биенале“, „Варшавска есен“, „Дни на камерната музика“ – Витен, „Музикално биенале“ ¬ Берлин, в Санкт-Петербург, Прага, Будапеща, Париж, Базел, Виена и др.
Редица от записите на произведенията му се пазят във фонотеката на БНР, а в Златния фонд са съхранени изказвания на композитора и за него самия. Константин Илиев казва за Георги Тутев, че е „талантлив композитор“, който пише малко, но всичко създадено от него е „безпогрешно изковано в най-малките подробности“. Музикалният и отговорен редактор Димитрина Досева подчертава, че той е щедър човек и носи в Радио София да се презаписват негови лични грамофонни плочи с творби от известни западни композитори и изпълнители: „Благодарение на Г. Тутев можеше да се чуят записи на съвременна музика, по-цялостно в късните часове, но и в някои предавания в „слушаемо време“. Например, имаше рубрика „Музикална загадка“, в която сред популярни, познати и по-малко известни творби и автори изведнъж прозвучаваше нещо съвсем необичайно. В следващото предаване, когато се съобщаваха отговорите на загадките, се включваше отново тази музика, вече придружена от информация за произведението и създателя му. Сега е невероятно как в „забранената територия“ се бяха оказали Хиндемит, Барток, Стравински. Тогава да прозвучи тяхната музика беше събитие. Не бе за дълго. Взеха се мерки и …“пропагандаторът на формализма“ бе уволнен.“ С голяма доза оптимизъм през 2003 г. акад. Васил Казанджиев пише: „Дано неговият „Копнеж по изгубената хармония“ да напомня постоянно на хората за позабравения стремеж към красотата, равновесието и любовта между тях“.
(край на цитата)
Нека днес на 23 август 2024 г. почетем 100 години от рождението на големия български композитор Георги Тутев, написал златни страници в областта на „Новата музика“.
Мир на праха му!
………..
Записи:
Георги Тутев-Скерцино – АЛЕКСАНДРА СТАНЕВА (10)
……
Georgi Tutev – Longing for the Lost Harmony (1979-82)
….
Georgi Tutev: SYMPHONY No.2―Variations
…..
20th Annual Balkanicus: Soli per tre – Jest for Three (1974) by …
…..