Pavel Gerdzhikov

На 22 януари 2024 г . се навърши една година от кончината на певеца, режисьор и вокален педагог Павел Герджиков

„ (…) Аз не се познавам лично с Павел Герджиков, но знам много добре как той изглежда и без много да му мисля, бързо се приближих усмихнат към него и му се представих. Той се засмя и бързо отсече: „Значи вие сте господинът, който пише статии на оперни теми във Фейсбук?“. Изненадах се, но като знам неговата отлична памет и висока обща култура, не се изненадах съвсем. Сигурно някой му е споменал нещо за мен или просто рядкото ми фамилно име Контохов му е направило впечатление“.

(извадка от мой спомен при среща с проф. Герджиков в София през 2018 г.)

Драги приятели на оперната музика, днес на 31 януари 2024 г. пиша статия за втори път за един многостранен артист почти от моето поколение – забележителният певец, вокален педагог, оперен режисьор и преподавател проф. Павел Герджиков, който ненадейно ни напусна преди една година – на 22 януари 2023 г.

На този ден сега през 2024 г. имах други статии за оперни дейци, но реших днес да напиша статията си за Павел Герджиков – чудесните спомени, които той ни остави ни задължават да си спомняме по-често за него и огромното му дело.

Все още си спомням с мъка деня 22 януари 2023 г., когато вечерта моят приятел от Полша, баритонът Марчин Брониковски ми написа:

„Г-н Контохов, Павел Герджиков почина днес на 22 януари 2023 г. след обед в болница – постъпил е там за да си направи коронография, но получил инфекция на белия дроб и настъпила мозъчна смърт. Бил е интубиран, но днес вече е бил в безсъзнание …“.

(край на цитата)

Жестока истина, която дълбоко ме опечали. През следните дни в медиите се появиха десетки труарни съобщения за кончината на маестро Герджиков. Цитирам текста на едно от тях:

Портал „Епицентър“

23 януари 2023 г.

Почина големият оперен певец и педагог проф. Павел Герджиков

Носител е на редица държавни отличия – ордените „Стара планина“ и „Св. св. Кирил и Методий“, наградите „Марин Големинов“, „Златен будилник“ на БНР. Почетен гражданин е на град Кърджали

На 22 януари, на 84–годишна възраст почина големият български оперен певец, режисьор и педагог проф. Павел Герджиков, предаде БНР.

Роден е на 21 май 1938 г. в Кърджали. Негова баба е актрисата Кина Герджикова – звезда на Народния театър в началото на XX век, роднина на Петко Славейков. Прадядо му – Иван Герджиков, е депутат в Първото народно събрание на Източна Румелия.

„По линия на Герджиковия род съм свързан с много интелектуални български фамилии – със семейството на академик Николай Райнов и на Стефан Гечев. Дълбоко съм убеден обаче, че склонността ми към музиката и театъра идва от баба ми Кина. Дядо ми Николай бил актьор, но не мога да кажа, че е бил от най-големите, по-скоро е бил изкушен от перото и се е занимавал с журналистика. Изключителна фигура е неговата съпруга, баба ми, актрисата Кина Герджикова. Тя е от Търново, по баща Казанджиева, и по тази линия е роднина с Петко и Пенчо Славейкови. Аз баба ми Кина не помня на сцената. Родил съм се през 1938 г., когато тя е направила прощалния си спектакъл в Пловдив… Баба ми е била един апостол, аркашка в рокля, посветила живота си да сее театрално изкуство в провинцията, и то в най-гладните и трудни години на България – в началото на века, времето на Балканската война и националната катастрофа. Борила се е като лъвица, за да бъде запазен Пловдивският общински театър, където е играла“, разказва проф. Павел Герджиков, който се славеше с изключителната си ерудиция и сладкодумие.

Павел Герджиков учи оперно пеене в НМА ”Проф. Панчо Владигеров” при Анна Тодорова и Илия Йосифов. Специализира в Берлин. На 23-годишна възраст дебютира в Софийската опера, където осъществява повече от 100 роли, сред които Фигаро в „Сватбата на Фигаро“, Папагено във „Вълшебната флейта“, Галицки в „Княз Игор“.

Гостува в оперните театри в Париж, Виена, Мадрид, Неапол, Белград и други. Павел Герджиков реализира десетки оперни и оперетни постановки като режисьор. Преподава актьорско майсторство и оперна режисура цели 50 години в Националната музикална академия „Професор Панчо Владигеров“.

Носител е на редица държавни отличия: ордените „Стара планина“ и „Св. св. Кирил и Методий“, наградите „Марин Големинов“, „Златен будилник“ на БНР. Почетен гражданин е на град Кърджали.

Поклон пред паметта му!

(край на цитата)

Само преди няколко години аз имах възможност при мой престой в София случайно да се запозная „на живо“ с маестро Герджиков и този спомен веднага излезе в съзнанието ми. Ще го припомня днес:

Срещата ми с Павел Герджиков в София през май 2018 г. беше много краткотрайна, но остави незалечими спомени. Това стана при мое пребиваване в София за една седмица през май 2018 г. и при посещение на една оперна изява се видяхме „на живо“ с него само за няколко минути. Цитирам подробности:

„ (…) Днес ще пиша за моите впечатления от последния ден на моя престой в София – 11 май 2018 г. Сутринта на този ден се видях с оперни артисти – мои ФБ-приятели – на кафе недалеч от болницата „Пирогов“. Но вечерта беше особено интересна, тъй като бях поканен за представление на операта „Луд гидия“ от Парашкев Хаджиев, което изнесе състав на Русенската опера при гостуването й в София. Моят ФБ-приятел от 2014 г., тенорът Борис Луков ми беше писал в края на април за това и обещал, ако на 11 май съм в София, да ми уреди билети за тази опера – той играе в главната роля на Илия.

Вечерта още към 18,30 часа бях пред главния вход на операта – имаше много хора, а аз не знаех кой ще ми даде билета. Борис ми каза при обедната ни среща в кафенето, че сигурно майка му или сестра му ще ме познаят пред входа и ще ми дадат билета. Докато се разхождах с нетърпение наляво-надясно, забелязах на 2 метра от мен симпатичната фигура на проф. ПАВЕЛ ГЕРДЖИКОВ, който в момента току-що беше приключил с разговор и лицето до него се отдалечи. Аз не се познавам лично с него, но знам много добре как той изглежда и без много да му мисля, бързо се приближих усмихнат към него и му се представих. Той се засмя и бързо отсече: „Значи вие сте господинът, който пише статии на оперни теми във Фейсбук?“. Изненадах се, но като знам неговата отлична памет и висока обща култура, не се изненадах съвсем. Сигурно някой му е споменал нещо за мен или просто рядкото ми фамилно име Контохов му е направило впечатление. Разменихме няколко изречения, аз му направих комплименти за хубавите неделни предавания на оперни теми по Българското Радио, които той от дълго време модерира заедно с други радиожурналисти.

Само след 3-4 минути дойде една сравнително млада дама и нахално започна да говори с него, без да изчака – аз така и така щях да приключа късия ни разговор, за да си потърся билета за операта. Това беше ТОЛКОВА НЕКРАСИВА ПОСТЪПКА – как може да има още хора с такова възпитание! Не исках да се нервирам, нищо не казах, само едно „Довиждане“ и мълчаливо се отделих от двамата. Забелязах, че веднага след това дойдоха и други негови почитатели и приятели. После в програмата към спектакъла прочетох, че той е режисьор на тази нова постановка на „Луд гидия“ в Русе. Очевидно е искал да присъства на спектакъла в София и да го наблюдава.

Минута след това към мен се приближи симпатична дама, която изглежда ме позна и любезно ми се представи – майката на Борис Луков. Имахме още време преди да влезем в сградата и поприказвахме, тя ми представи и дъщеря си – сестра на Борис, която беше съвсем наблизо. После влязохме, намерихме местата си, тя и аз бяхме на съседни места и точно в 19 часа завесата се отвори за първия акт на „Луд гидия“.

(край на цитата от моя спомен)

Днес на 31 януари 2024 г. ще припомня моята първа статия за проф. Павел Герджиков, която написах на 22 май 2020 г. – един ден след рождения му ден на 21 май:

“Драги приятели на оперната музика, днес на 22 май 2020 г. пиша статия за първи път за един многостранен артист почти от моето поколение – забележителният певец, вокален педагог, оперен режисьор и преподавател Павел Герджиков, който вчера празнува своя 82-и рожден ден и все още продължава активната си дейност в почти всички от посочените по-горе дейности. Разбира се, на такава възраст активно участие на оперна или концертна сцена е почти изключено за почти всички артисти, но Павел Герджиков е неимоверно витален и достатъчно зает с трите останали дейности – респект за всичко онова, което е направил преди и понастоящем.

Вчера не можах да публикувам планираната ми статия, защото в последните 4 дни се занимавам усърдно с делото и музикалното наследство на легендарния вече бас Борис Христов и исках да завърша вчера с последната част. По тази причина отложих с един ден статията си за Павел Герджиков. Така имах повече време да проуча достатъчен брой важни информации за него, за да се получи реална картина на многостранната му дейност, подкрепена с факти от всички тия области. В това отношение може да се каже смело, че в медиите има голям брой такива, и то на добро ниво. Имам предвид факта, че Павел Герджиков е давал до сега редица интервюта по различни поводи, а и при комбинирани статии за него има цитати от изказвания, мнения, отзиви и други, свързани с дейността му, така че всички тези данни, които днес ползвам в моята статия са достоверни и отговарят на чистата истина.

Защо наблягам специално на това. В тези почти 7 пълни години, в които пиша моите „оперни истории“ ползвах стотици, да не казвам хиляди източници на най-различна информация, най-често в портали от Интернет, предавания на Радио София (при българските артисти), статии в печатните медии и т.н. Винаги съм имал предпочитание към такива източници, които са резултат на интервюта или разговори на съответния автор с лицето, за което той пише. Това много често е възможно, но и понякога не. Когато даден артист вече не е между нас и по начало не е обичал да дава интервюта или да води разговори с лица от медиите, случва се недобросъвестни журналисти после да преиначават дадени факти, с цел публикацията която изнасят да има по-голям ефект при четене. Това е порочна система, която идва от т.н. „жълта преса“, където – както е по целия свят – се търси добра реклама с цел голям оборот на съответния източник на информация. Така някои факти се изопачават, не отговарят на истината и читателите са подведени. И понеже аз лично не мога да проверя тази истинност, също цитирам „неверните“ данни и подвеждам читателите си. Ето защо се стремя да селектирам моите източници възможно да отговарят на ония критерии, за които пиша по-горе – повече данни от интервюта и разговори, ако е възможно от авторитетни и доказали тежестта си медии. Ако трябва да дам поне един пример, това е порталът „Култура“, който при възможност предпочитам, тъй като там пишат автори от рода на Боянка Арнаудова, Екатерина Дочева, Олга Шурбанова, Елена Драгостинова и други, чиито репортажи и статии са напълно достоверни.

Писах горните обяснения главно поради това, че в последно време имах опит в това отношение при статията ми за диригента Руслан Райчев, при която цитирах (не за първи път) един източник, който се оказа, че е „малко прекалил“ с мярката за достоверност. Става въпрос за статия, писана преди доста години, в която се твърди, че „Руслан Райчев бил роден на ж.п. гара в Италия“ и т.н. Разбира се, че той е роден в Италия, по това време баща му – прочутият тенор Петър Райчев има изяви там и живее в тази държава, но че това раждане станало на някаква гара, е пълна журналистическа глупост. По всяка вероятност тази статия е имала в заглавието си това твърдение, за да предизвика интерес. Как да е, аз получих от близки роднини на Руслан Райчев това опровержение и напълно вярвам в него. Прочие, в бъдеще никога няма да си позволя да пиша такива нелепости, но исках да дам само един пример в това направление.

Сега да се върна на Павел Герджиков. Аз помня името му още от времето, когато живях в България до 1974 г. Той е роден през 1938 г., завършва висшето си музикално образование в София през 1961 г. като ученик на Анна Тодорова и Илия Йосифов и едва на 23 години дебютира в Софийската опера през 1962 г. Точно това не помня, по това време бях в началото на моята научна кариера като математик в ТУ Габрово, но после вече съм чел и слушал за него и отличната му кариера през годините след това. Сигурно съм бил и на спектакли с негово участие при мои посещения в София, но не съм си водил бележки и нямам конкретни спомени. В интерес на истината, тогава имах съвсем други профеионални интереси и музиката, специално оперната, беше само с цел получаване на обща култура и задоволяване на естествените ми потребности в това отношение.

Но кариерата на Павел Герджиков започва много динамично – веднага след дипломирането си той се явява на прослушване в „Щатсопер“ в Източен Берлин. На другия ден се явява наново със същата цел в Държавната опера в Лайпциг, където му казват, че веднага могат да го назначат. Той решава да помисли и не дава веднага отговор. Като се връща в Източен Берлин, му се обаждат от „Комише опер“ (другият оперен театър в Източен Берлин), чийто шеф го е чул при прослушването предния ден и му предлага да бъде стажант при тях. Той се съгласява, остава, но на следващата година се обявява конкурс в Софийската опера, той се явява и е приет в състава. Оттогава до днес Павел Герджиков не е прекъснал със Софийската опера – 30 години като певец и режисьор, а днес присъства в нея чрез студентите си.

Едно забележително професионално начало. Понеже стана въпрос за дебюта му в Софийската опера, аз имам извадка на състава при спектакъл на операта „Боянският майстор“ от Константин Илиев на 3 октомври 1962 г. В този състав е и Павел Герджиков в ролята на Калоян. Сигурен съм, че точно това не е неговия дебют (дебюта му е в операта „Янините девет братя“ от Любомир Пипков), но годината е 1962 – именно годината на дебюта му в Софийската опера. Цитирам състава (от източник на английски език):

Konstantin Iliev – Boyanskiya Maistor, Sofia National Opera – 3 October 1962 – Vassil Kazandjiev (Conductor)

Character	Artist
Iliya	Jordan Znamenov
Kitan	Georgi Genov
Kaloyan	PAVEL GERDJIKOV
Desislava	Lili Jordanova
Stanoi	Ivan Mihailov
Parvan	Ivan Koichev
Father Gavril	Nikola Ghiuselev
Nikodim	Kosta Getzov
Kalistrat	Ivan Maslarov
Petar	Atanas Atanassov
Master Dragan	Svetoslav Ramadanov

(край на цитата)

Наскоро попаднах на една кратка информация, в която се твърди, че дебюта на Павел Герджиков е в операта „Янините девет братя” от Любомир Пипков и то още по времето когато е студент в Музикалната академия. Цитирам този източник:

Дебютирал като Георги Грозника

Бас-баритонът Павел Герджиков дебютирал в Софийската опера като Георги Грозника от “Янините девет братя” на Любомир Пипков. Тогава е 23-годишен студент в консерваторията, но играе най-стария брат на Яна. След стажуването си в “Комише опер” в Източен Берлин е назначен на щат у нас. Обиколил е всички континенти, стигнал е до най-високите етажи на театралната и музикалната йерархия. Винаги обаче гледа с известна самоирония на себе си и не се взима изключително сериозно. Сега преподава актьорско майсторство и музикална режисура. Съпругата му Анна е дъщеря на цигуларя Петър Христосков и е диригент в Софийската опера. Синът му Петър е филолог и преводач от френски език.

(край на цитата)

Нямам дата на горната информация, не е толкова важно, ясно е, че още през 1962 г. той има вече оперни изяви – едва на 23 години.

Сега мога да кажа, че през последните 15-20 години, когато вече като пенсионер имам достатъчно време да се занимават по-интензивно с класическа музика и то главно с вокално изкуство, срещам непрекъснато името на Павел Герджиков по най-различни поводи – като певец, вокален педагог, оперен режисьор и преподавател. Особено през годините от 2013 до сега, в които пиша моите „оперни истории“, това става много често, най-вече като педагог на артисти, за които пиша или като режисьор на оперни постановки в различни български оперни театри. Но и нещо друго – обикновено през пролетта и есента, а между 1995 и 2010 г., също и през лятото. В Габрово, където съм обикновено слушам преди всичко Радио София и отдавна забелязах, че в неделен ден след обед се излълва едно прекрасно предаване-рубрика, посветено на оперната музика. То има заглавие „Срещи, гласове, съдби“ и се провежда с участието на Павел Герджиков като събеседник. То се модерира от музикалната редакторка Цветана Тончева, темите му са различни, най-често посветени на няколко оперни личности от миналото или съвременни такива.

Трябва да споделя, че поне 30-40 пъти съм следил редовно това предаване от 2 часа и винаги съм оставал възхитен от него – Павел Герджиков е прекрасен събеседник: отлично подготвен по всяка тема, със завидна памет и в състаяние да отговори на най-малки старнични запитвания, води диалога с пълна сигурност, внася нотки на хумор и самоирания (тя по принцип е негова характерна черта), винаги весел и в настроение и най-важното – твърденията му са на толкова високо интелектуално и познавателно ниво, щото човек има чувството, че присъства на събитието, за което става въпрос.

Прави ми впечатление, че и сега, като пиша дадеда статия и събирам денни за личността, която е обект на статията ми, често попадам на някое от тези предавания на Радио София. Нека дам два примера (само извадки от тях):

БНР

Избрано от „Неделния следобед“: „Срещи, гласове, съдби“ – Сабин Марков

публикувано на 12.05.2015

Автор: Цветана Тончева

Чуйте рубриката

Тази неделя в рубриката „Срещи, гласове, съдби“ с професор ПАВЕЛ ГЕРДЖИКОВ припомнихме баритона Сабин Марков (роден на 28 април 1935) – един от водещите солисти на Софийската опера от края на 60-те до началото на 90-те години на ХХ век. Великолепен артист и уважаван педагог, той е обичан от колегите си, възторжено аплодиран от публиката и обожаван от учениците си. Отива си внезапно – едва 58-годишен, през септември 1993. „Сабин Марков е певец с чудесен, кадифен глас, глас с много нюанси, ясна дикция, актьор с осанка и присъствие. Когато пишех партията на Иван Шишман, виждах го като най-удачен за тази роля, бях с най-хубави надежди, които напълно се оправдаха при неговото участие…” – разказва преди време композиторът Парашкев Хаджиев.

(…) За ПАВЕЛ ГЕРДЖИКОВ Сабин Марков е незабравим колега и приятел: „Още в самото начало Сабин ми направи много силно впечатление с необикновено красивия си тембър. Много красив глас! Един от най-красивите баритони, които съм чувал. Не случайно Никола Николов – големият наш тенор, сравняваше тембъра му с този на Събчо Събев, а на Николов може да се вярва. Сабин беше с много широк жанров диапазон в репертоара си. Пееше с еднаква лекота и с еднакъв успех прочути роли от вердиевия репертоар – Риголето, Жермон, Набуко, маркиз Поза. Беше въобще силен в италианския репертоар – пееше Тонио в „Палячи“, но това не му пречеше да бъде силен и в руския репертоар – Княз Игор беше една еталонна роля, пееше Елецки, Онегин. Пял е и в „Саламбо“, и в опери на Парашкев Хаджиев и по същия начин с успех пееше в опера на Вагнер – „Танхойзер“. Той беше кротък човек, не екзалтиран, спокоен, усмихнат. Аз не съм го чул никога да избухне, да викне, да каже лоша дума за колега. Винаги се усмихваше с една добра усмивка, отдръпваше се, не беше пробивен… Един добър човек…“ (…)

(край на цитата)

Ето при този първи пример виждаме какво хубаво отношение показва Павел Герджиков към колегата си Сабин Марков, как добре го обрисува и изнася на преден план големите му оперни участия. Аз също съм писал статии за Сабин Марков и добре помня какви хубави отзиви се получиха за него особено по отношение на дейността му като вокален педагог. При това Павел Герджиков при такива предавания прави продължителни изказвания без нито една грешка, едно замисляне или прекъсване поради несигурност. Това всичко е нещо много забележително, което на мен лично ми прави особено впечатление.

И вторият пример (става дума за певицата Сийка Петрова):

(…) Всичко това ще си припомните в двата часа на НЕДЕЛНИЯ СЛЕДОБЕД, който ще бъде изцяло превзет от редовната ни рубрика, посветена на българския оперен театър – „Срещи, гласове, съдби” с проф. ПАВЕЛ ГЕРДЖИКОВ. В изпълнение на Сийка Петрова ще прозвучат арии от „Летящият холандец”, „Лоенгрин“, „Селска чест”, „Трубадур” и „Момчил”, както и фрагменти от спектакли, запазени в Златния фонд на БНР: „Тоска” с участието на Тодор Мазаров, „Фиделио” с Алексей Милковски, Мати Пинкас и Димитър Цолов, „Аида” с Маргарита Радулова и Йордан Знаменов, „Дон Карлос” с Юлия Винер и Любомир Бодуров, „Борис Годунов” с Христо Бръмбаров, Николай Гяуров и Димитър Узунов.

(край на цитата)

Сега искам да обърна внимание и на работата на Павел Герджиков като вокален педагог. Както се знае, той е започнал с нея много отдавна, още от времето, когато е в разцвета на кариерата си като певец. Както ще се разбере от статии, които цитирам по-долу, неговият интерес към такава дейност се проявява много рано и той тръгва по това увлечение много сигурно и крайно успешно – просто вродена дарба. Сега няма да навлизам в подробности, това ще стане сетне, но искам да дам също 3 примера в тази насока, на които съм попадал при мои статии:

„ (…) Пътят на Радостина Николаева е изпълнен с музика. Завършва музикалното училище в родния си град Русе. В началото мечтае да стане концертираща пианистка, но призванието й е оперната сцена. Клавирната школа, която е преминала, й помага и до днес. Следва шлифоването на гласа й в Националната музикална академия „Панчо Владигеров” в София. „Завърших в класа на доц. Ирена Бръмбарова и асистентката й Велизара Караиванова. Всяка нова партия концентрира цялата ми любов и енергия. Дебютът ми бе още като студентка на оперната сцена в Русе. Проф. ПАВЕЛ ГЕРДЖИКОВ, при когото съм завършила актьорско майсторство, ме покани за ролята на Донна Елвира в операта „Дон Жуан” от Моцарт. А от 2003 година съм член на Софийската опера.” (…)

Radostina Nikolaeva –

“Aida”, G. Verd i… 9.06.2018! (събота) …Софийска Опера и балет…19 часа.!
Заповядайте! … …18 години след дебюта ми в тази роля, който се състоя на Античния тетър в Пловдив през далечната 2000 година.

Il tempo vòla…. Благодаря на маестро ПАВЕЛ ГЕРДЖИКОВ, който повярва в мен и ме провокира и ми даде шанса да се докосна до тази роля още тогава, прясно завършила Музикалната Консерватория!:)

(край на цитата)

Златна лира за 30-те възходящи творчески години на Вяра ЖЕЛЕЗОВА

2014 година завършва с култовия спектакъл ”Carmen Dance” във Варна и Вяра Железова в ролята на Кармен.

18 декември 2014 г.

(…) Завършила Музикалното училище във Варна като ученичка на ВЕСЕЛИНА ЗАФИРОВА и в София в НМА „Проф. Панчо Владигеров” при проф. Елка Киселова, проф. Илка Попова и проф. ПАВЕЛ ГЕРДЖИКОВ, Вяра Железова участва още като студентка в Учебния оперен театър. Във втори курс изпълнява Фьокла от „Женитба” на Мусоргски и това е първата й роля. Следват Графинята от “Дъщерята на полка” от Доницети, Розина и Берта от “Севилският бръснар” на Росини и Баба Дуда от операта “Запустялата воденица” на маестро Георги Атанасов (…)

(край на цитата)

Цитирам третия пример за певеца Петър Одаджиев:

„ (…) Кино без чувства и страсти е обречено”, казва Петър Одаджиев, режисьор на сериала “Хотел “България”, който тръгва от тази вечер по Нова телевизия. Майсторът на камерата обаче първо завършва оперно пеене в Консерваторията при проф. Чавдар Хаджиев. (“Безкрайно симпатичен човек, сега преподава в академията на Анкара. Преподавал е и на Гюзелев.”). Втората специалност на бъдещия кинаджия е музикална режисура при Светозар Донев и ПАВЕЛ ГЕРДЖИКОВ. Петгодишната му възходяща кариера завършва с респектиращ концерт в зала “България” с хоровата капела “Светослав Обретенов” и софийската филхармония. Той пее цялата баритонова ария в “Кармина Бурана”, което колегите му много рядко си позволяват, а на диригентския пулт е Георги Робев. По това време Одаджиев вече е първи курс във ВИТИЗ и няма време за нищо друго. Единственият музикант в семейството остава сестра му, прочутата цигуларка Кристина Одаджиева. По-късно Петър създава и киностудиото “Одавижън”, в което са произведени “Рапсодия в бяло” на Теди Москов, “Емигранти” на Ивайло Христов и Людмил Станев, първата версия на Петър Попзлатев на “И слезе Господ да ни види”, “Асистентът” на Илия Костов, “Тотама” на Андреас Пандзис. Прави всичко това с огромна любов към седмото ни изкуство и с не по-малки отстъпки в цените. “Това ми е на душата”, оправдава се той.

(край на цитата)

Но Павел Герджиков има и други таланти – в примера който ще следва по-долу – този път като водещ при честване-концерт на видната българска оперна певица и вокален педагог Райна Михайлова (1915-2008).

Цитирам от моя статия за нея през 2015 г.:

Честване на 100-годишнината от рождението  на проф. Райна Михайлова – почетен професор на Нов български университет

Честване – концерт

ПРОФ. РАЙНА МИХАЙЛОВА
20 септември 1915, Русе – 7 април 2008, София (92 г.)

Галерия „УниАрт“

Организатори:
департамент „Музика“
Център за документи и архивни фондове

Със съдействието на БНТ и БНР

Водещ:
Проф. ПАВЕЛ ГЕРДЖИКОВ

Екип:
доц. д-р Ясен Захариев
д-р Александра Трифонова
Иван Звънчаров
ас. д-р Златка Ангелова

Участват:
Илиана Куртева-Кенова и Катерина Симеонова – Нов български университет

Боян Савов, Веселина Андреева, Климентина Гецова и Мирела Ябанджиева – НМА „Проф. Панчо Владигеров“

Пианисти-акомпанятори:
доц. д-р Албена Кехлибарева-Стоянова
Мира Искърова

(край на цитата)

Сега ще премина към същността на статията си за проф. Павел Герджиков. Както писах в началото, от многото източници съм избрал най-ценните според мен и ще ги изложа по възможност в хронологичен ред, за да има приемственост на събитията. Аз написах вече моите собствени мисли за маестрото, от тези данни които следват ще се научи всичко най-важно за многостранната личност на Павел Герджиков.

За него има съвсем кратка Уикипедия-страница на български език, с която започвам:

Проф. Павел Иванов Герджиков е български оперен певец, режисьор и педагог, роден на 21 май 1938 г. в Кърджали. Има над 100 роли като солист в Националната опера и десетки оперни постановки като режисьор. Познат на публиката и от големите оперни театри в Париж, Виена, Мадрид, Неапол, Копенхаген, Белград. Носител на редица държавни отличия. Преподава актьорско майсторство и оперна режисура в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“.

Биография

Павел Герджиков е роден на 21 май 1938 година в град Кърджали. Негова баба е актрисата Кина Герджикова, пада се роднина на диригентката Росица Баталова. Учил е оперно пеене при Анна Тодорова и Илия Йосифов. Има над 100 роли в различни опери, сред които: Фигаро в „Сватбата на Фигаро“, Папагено във „Вълшебната флейта“, Галицки в „Княз Игор“.

(край на цитата)

Напълно недостатъчно, но какти почти винаги – така е в България. Веднага добавям, че другите източници на информация са далеч по-обстойни.

Следва една информация по отношение рода на Павел Герджиков:

Портал „Стандарт“, 30 май 2004 г.

Людмила Първанова

Прадядото на певеца търгувал с чорапи в Цариград, Бабата на Павел Герджиков била звезда в Народния театър

Оперният ас е роднина със Славейкови и Райнови

“Аз съм един млад и усмихнат 66-годишен човек”, казва за себе си оперният ас Павел Герджиков. Той е закръглил щастливото число преди няколко дни и този факт никак не го притеснява. Ако не го познавате от сцената и го срещнете случайно, в никакъв случай няма да ви заприлича нито на народен артист, нито на мастит професор от Музикалната академия, нито на носещ тежестта на ордена “Стара планина”.

Маестрото идва рано в оперетата, където сега поставя “Граф фон Люксембург” и шегите му огласят гримьорните. “Примадоните” са негови бивши ученички, затова макар че тук е гост-режисьор, не се чувства като външен. “Имам нетърпимост към примадони, а капели направо ненавиждам. Баба ми Кина Герджикова беше една от известните български актриси от 30-те години на миналия век, но никак не беше префърцунена, припомня на студентите си проф. Герджиков. “По линия на Герджиковия род съм свързан с много интелектуални български фамилии – със семействата на академик Николай Райнов и на Стефан Гечев. По старозагорския клон на майка ми съм близък роднина с диригентката Росица Баталова. Дълбоко съм убеден обаче, че склонността ми към музика и театър идва от баба ми Кина”, категоричен е професорът. Разказва, че баща му е от копривщенските Герджикови. Първият, за когото има сведения във фамилните хроники, е Тончо Герджик. Говори се, че е дошъл от родопското Райково. Фамилията им била Късорекови, но Тончо, като се върнал от гурбет, така напето ходел, че го нарекли Герджик (хубавец). Роден е някъде около 1730 г. Негов потомък бил Иван Тончо Герджик, абаджия и търговец на чорапи в Цариград. Името му се среща сред имената на далите парични помощи за църквата “Св. Богородица”.

Синът му Павел Иванов Герджиков е прапрадядото на певеца, който сега повтаря и трите му имена. Роден е на 8 май 1810 г. в Татар Пазарджик, където родителите му са забегнали при кърджалийското нападение на Копривщица. Той бил беглекчия (чиновник във вилаета), училищен настоятел и спомоществовател на книги и списания. По-късно внуците му са предали много от тях на библиотеките в Пловдив и София. Неговият син Иван П. Герджиков бил известен човек. Роден на 4.IX.1844 г. в Копривщица, ученик е на Йоаким Груев и завършил гимназия в Белград. Бил е търговец в Цариград и народен представител в Първото народно събрание на Източна Румелия. “Неслучайно в книгата на Симеон Радев “Строители на съвременна България” откриваме една снимка – това е петчленната делегация, водена от митрополит Климент (Васил Друмев), изпратена при Александър III с молба да подкрепи съединението на княжество България с Източна Румелия. Един от тези петима е прадядо ми Иван Герджиков”, подчертава с гордост внукът. Депутатът имал двама синове – Николай е дядото на проф. Герджиков, а Михаил (Мишел) Герджиков е легендарният войвода на Илинденско-Преображенското въстание. “Дядо ми Николай е бил актьор, но не мога да кажа, че е бил от най-големите, по скоро е бил изкушен от перото и се е занимавал с журналистика. Изключителна фигура е неговата съпруга, баба ми Кина Герджикова”, затваря кръга професорът и пояснява, че актрисата е от Търново, по баща Казанджиева, и по тази линия е роднина с Пенчо и Петко Славейкови. “Аз баба ми Кина не я помня на сцената. Родил съм се през 1938 г., когато тя е направила прощалния си спектакъл в Пловдив. Останала кръгло сираче, тя сама си пробива път. Тръгва с един пътуващ македонски театър, но трупата скоро се разформирова. За да не е в тежест на никого, гордата девойка не търси приют при сродници, а постъпва в манастир. Съдбата обаче й е предопределила мястото в живота и не остава дълго там. Баба ми е била един апостол, аркашка в рокля, посветила живота си да сее театрално изкуство в провинцията, и то в най-гладните и трудни години на България – в началото на века, времето на Балканската война и националната катастрофа. Борила се е като лъвица, за да бъде запазен Пловдивският общински театър, където е играла.” След специализация в Париж през 1915 г. Кина Герджикова дебютира на сцената на Народния театър с ролята на Нора от Ибсен.

(край на цитата)

Разполагам и с една хубава статия за бабата на Павел Герджиков, който често твърди, че е наследил от нея много от артистичните си качества. Цитирам тази статия (без дата и данни за източник):

BIOGRAPHY

Кина Казанджиева – Герджикова е драматична актриса, оставила значима следа в българското драматично изкуство.

БИОГРАФИЯ

Известният търновски род Славейкови дава на България едно голямо име на театъра в зората на неговото създаване. Това е Кина Казанджиева, родена на 6 януари 1884 г. в Търново. Малка остава кръгло сираче. Добри роднини от София я приютяват. Налага се да работи като прислужница и домашна помощница в престижни софийски квартали. Така попада сред артистичните среди на София. Тези на пръв поглед случайни хора формират любов и съпричастие към магията на театралното изкуство.

НАЧАЛОТО

Един пътуващ театър поставя началото на творческата ѝ кариера. През 1902 г. участва в постановките на Македонския театър на Войдан Чернодрински, където се утвърждава като талантлива актриса. По финансови причини театърът се разформирова и тя остава без средства, без дом и работа. В отчаянието си постъпва в манастир, за да оцелее. Единствено голямата ѝ любов към изкуствота я кара да напусне светата обител и да постъпи през 1904 г. в „Съвременен театър“ на Матей Икономов. Там прави своите истински професионални стъпки, получава първите си сериозни роли, постепенно развива таланта си на театралната сцена. Нежна и очарователна, тя печели сърцата на публиката, но спечелва и сърцето на артиста Николай Герджиков. През 1907 г. актрисата се омъжва за него и двамата започват работа в Пловдивския общински театър.

Пловдивската публика е взискателна, но Кина Казанджиева – Герджикова успява да спечели нейната симпатии и овации. Фамилия Герджикови е заможна и културно извисена. В богата семейна библиотека Кина чете непрекъснато и се усъвършенства духовно. Превръща се в една от най-интелигентите дами на пловдивското изискано общество.

Но тя притежава огромно желание за експерименти, да наложи новаторско мислене в театралното дело. Затова напуска Пловдивския общински театър и основава Частен пътуващ популярен театър. Неговата популярност се дължи на богатия сценичен реквизит и гардероб, на модерните постановки, на таланта и професионализма на актьорите.

Обхванати от творчески ентусиазъм семейството заминава за европейската театрална столица Париж. Там Кина Герджикова прилежно усвоява френското театрално майсторство и школува сценичното си изкуство. След тригодишен престой (1912–1915) двамата изтъкнати актьори се завръщат в България и постъпват в Държавната трупа на Народния театър. Дебютът на талантливата актриса е запомнен от софиянци и коментиран години напред. Това е ролята на Нора от едноименната пиеса на Ибсен. Отзивите в тогавашната преса са категорични: “Успехът на Герджикова в „Нора“ е голям и несъмнен. Тази класическа драматична роля я прави изключително популярна.”

През 1919 г. талантливата и даровита търновка играе в Общинския театър в Гюмюрджина, а после отново в любимия Пловдивски театър. Добре е приета и от Варненската публика, тъй като в периода 1925–1927 г. е привлечена на работа във Варненския театър. Тя е постановчик на „Родина“ от Зудерман и изпълнява главните роли в постановките на трупата:

Тамара в „Борислав“ на Вазов

Вела във „Вампир“ на Страшимиров

Наташа в „На дъното“ от Горки

Оля в „Свети, но не сгрява“ на Островски и много други.

Кина Герджикова е баба на известния български оперен ас проф. Павел Герджиков. Той разказва: „По линия на Герджиковия род съм свързан с много интелектуални български фамилии – със семейството на академик Николай Райнов и на Стефан Гечев. Дълбоко съм убеден обаче, че склонността ми към музиката и театъра идва от баба ми Кина. Дядо ми Николай бил актьор, но не мога да кажа, че е бил от най-големите, по-скоро е бил изкушен от перото и се е занимавал с журналистика. изключителна фигура е неговата съпруга, баба ми актрисата Кина Герджикова. Тя е от Търново, по баща Казанджиева, и по тази линия е роднина с Петко и Пенчо Славейкови. Аз баба ми Кина не помня на сцената. Родил съм се през 1938 г., когато тя е направила прощалния си спектакъл в Пловдив… Баба ми е била един апостол, аркашка в рокля, посветила живота си да сее театрално изкуство в провинцията, и то в най-гладните и трудни години на България – в началото на века, времето на Балканската война и националната катастрофа. Борила се е като лъвица, за да бъде запазен Пловдивският общински театър, където е играла.“

Последните си творчески години популярната Кина Казанджиева – Герджикова посвещава на столицата. На 15 март 1950 г. цяла София се прощава с любимката на публиката от ранния период на нашия театър. С неповторимия си талант и професионализъм, тя остава в историята на българското драматично изкуство.

ИЗТОЧНИЦИ

Митова – Ганева Катя, „Великотърновки – от трдицията към модерността“, В.Т. 2009 г., с.33 – 37

Пенев Пенчо, Кина Герджикова /1884 – 1950/ – В: Лекции по история на българския драматичен театър, Ч4, С.1958 г.

Пенев Пенчо, История на българския драматичен театър, С., 1975 г.

Станчева Ваня, Кина Герджикова – едно голямо име в театъра, в-к „Борба“/В.Т./, №3, 6 януари 1994 г.

(край на цитата)

Следва една чудесна статия на Олга Шурбанова от 2006 г. Само тя да беше налице, щеше да е напълно достатъчна – обстойна, написана с голяма вещина и обхващаща най-важното, което може да се напише за Павел Герджиков.

„Култура“ – брой 27 (2422), 14 юли 2006

Олга Шурбанова

Павел Герджиков за колегите и зримата музика

Павел Герджиков винаги е бил нестандартен образ в музикалното ни битие. Певец, ама без шалче и папионка на врата, интелигент, но солидарен с Вергилий: „Никой не може да бъде нито всезнаещ, нито всемогъщ“, чаровен остроумник, чиито закачливи стрелички неуморно обсаждат мишената, а мишената нерядко е самият той.

Маниерът му да обръща всичко на шега префасонира инфарктните ситуации в дългата му и плодоносна артистична кариера в куриози. „На едно представление на „Вълшебната флейта“ в Софийската опера – сладкодумства Герджиков, – по време на говорните диалози Асен Найденов е свалил палката, скръстил ръце на гърди, и аз казвам: „Тамино-о…“. Павел Куршумов (прекрасен колега и партньор) отвръща: „Шъ-ът“. Първото ни изпитание е да мълчим. „Тамино-о-о!“ – повтарям. „Шъ-ъ-т!“… Следват три акорда и аз трябва да чуя първия, за да продължа. Няма такова нещо. Найденов стои и ни се любува. Аз импровизирам: „Тамино, не чуваш ли някакви тръби?“ Той: „Шъ-ът!“. „Тамино, ма мен ми се чуват някакви тръби!“ – почвам да измислям реплики. Найденов се кикоти: „Хо-хо-хо…“ Въобще не се сеща да вкара оркестъра, а зевзеците около него му гледат сеира. И аз извисявам глас: „Тамино, на миналото представление на това място имаше тръби! Три пъти!“. Че като се юрна Найденов: „Ту-тум, ту-тум, ту-тум!!! Куршума се свлече на земята и не можа да се вдигне от смях…“

Веднъж в Залцбург изпуска контрола и вместо да продължи на италиански, проговаря на български! После незабавно „взема мерки“: „Дадох си сметка колко е лошо да се любуваш на себе си. Защото в един момент съм се отпуснал и съм взел да си мисля: У, колко хубаво звуча, у, какво хубаво темпо стигнахме на речитатива, я как играя, я колко добре се чувствам… и ето го резултата. Подобно нещо ми се случи при премиерното изпълнение на драматичната симфония „Ромео и Жулиета“ от Берлиоз у нас под диригентството на Константин Илиев. Препълнена зала „България“, аз пея Патер Лоренцо, мина с невероятен успех и поради големия интерес повторихме концерта след два или три дни. Отново претъпкана зала, само че аз вече преливам от самочувствие – било е на младите ми години, когато съм правил това, което сега уча студентите си да не правят…, вместо да изляза и да си събера ума върху онова, което ми предстои да пея, взех да оглеждам кой стои в залата. Пипков там ли е, а, тази вечер не е дошъл…, Петко Стайнов седеше отляво, Панчо Владигеров седеше еди-къде си, да, този е тук, онзи е тук… И както въртя очи насам-натам, чувам нещо, понечвам да запея, а Коцето светкавично прехвърля палката от дясната в лявата си ръка, пресяга се от пулта и ми запушва устата. Щях да вляза по-рано! Ако можеше да се убива с поглед, Константин щеше да ме е накарал да се изпаря като от лазерен лъч…“

Да, най-симпатичното, а и градивно качество на Павел Герджиков е, че той винаги е „търсел себе си в смешна ситуация“, не се е боял от самоиронията, което, както твърди, го зарежда и му дава „индулгенция“ да се закача и с останалите. Може би и защото по природа си е оптимист, в най-трудните времена единствен той от гилдията никога не се вайкаше.

Другото му специално качество е, че винаги живее в настоящето. И би искал да измисли ново глаголно време от типа на future proche dans le passé (1) – „бъдеще на надеждата“. Не прави далечни планове. „Не защото най-сигурният начин да разсмееш Господ е да го запознаеш с далечните си планове“, а точно поради нагласата си да съществува днес и сега. Макар че за да бъде този човек и личност, неминуемо е донесъл от миналото много, ама много „багаж“…

Роден е не другаде, а в Кърджали. „Само аз съм от Кърджали. Майка ми и баща ми са се запознали там, където тя след завършването на университета е преподавала в гимназията български език и литература.“ Там са били и двете й сестри, лелите на Павел – едната зъболекарка, другата лекарка, и двете дипломирани в Германия. Баща му пък (чийто род е копривщенски), подобно на своя баща, експерт по тютюните, се занимавал с потомствения поминък на кърджалии… Иначе точно по мъжка линия вървят артистичните заложби в семейството. Бабата – Кина Герджикова, „аркашка в рокля“, но специализирала в Париж, е една от известните български драматични актриси в 30-те години на миналия век. Играла предимно в Пловдивския театър, чийто дебют в „Нора“ на Ибсен в Народния кара критиците да отбележат, че „за разлика от Будевска тя прави славянската Нора“. Дядото също актьорствал, но го теглело повече към журналистиката и литературата. Маята пък от неговия брат Михаил Герджиков (Мишел), следвал в Лозана и учителствал в Битоля, съратник и приятел на Гоце Делчев, и баща им Иван Герджиков, директор на банката в Източна Румелия, участник в петчленната делегация, изпратена при руския император в Копенхаген с повелята да благослови Съединението на България…, положително е в основата на онова ПавелГерджиково родолюбие, което няма нищо общо с патриотарството.

В детските му години у тях се говори на френски, немски, руски – „съпругът на леля ми лекарката беше руснак“, той учи френски, а покрай турчетата и еврейчетата в махалата попива турски и „шпаньолско наречие“… Още тогава започва да учи и цигулка, и пиано, минава през всички форми на художествената самодейност – свири в оркестъра на местната любителска оперета, пее в ученическия хор, после в градския хор, изявява се като драматичен актьор в театралния състав и певец в оперетата, дирижира пионерски хор, рови се във всичко, свързано с музиката – инструментална, вокална… Стръвно следи културните гастроли в града. „В началните ми ученически години в Кърджали нямаше театър, той се създаде, когато вече бях в гимназията. Така че първите си уроци по театър, първите си впечатления от това, което се прави на сцената, получих от постоянно гостуващите околни трупи – от Хасково, от Ямбол, Старозагорския театър…, по-късно Пловдивския, Смолянския, Димитровградския… Знаех целия им репертоар и до ден-днешен помня имената на известните им актьори, помня майката на Наум Шопов – Мара Шопова, блестяща актриса в Старозагорския театър! Първата опера, която гледах в Дома на културата в Кърджали, беше „Евгени Онегин“, спектакъл на Пловдивската опера… За първи път чух Софийската филхармония пак там под диригентството на Саша Попов… За първи път се срещнах и с квартетния състав в лицето на квартет „Лечев“. Много преди Димовци да станат мои близки приятели…“

Интересно какво ли би станало с Герджиков, ако беше избрал попрището на минния инженер… Защото е имало и такава възможност. Общината в Кърджали му отпуска стипендия като пълен отличник да продължи образованието си в института „Бауман“ в Москва. Само че нито Павел, нито родителите му – „за тяхна чест!“, не объркват пътя. А той води единствено към музикалната академия, към срещата с вокалните педагози проф. Анна Тодорова – „една от големите български певици от 30-те години на миналия век“, и проф. Илия Йосифов, с ерудити като Стоян Джуджев (народна музика), Благой Мавров (френски и италиански език), Драган Кърджиев (актьорско майсторство), Любомир Пипков (камерна музика и вокални ансамбли), Веселин Стоянов (музикални форми)… „Тогава във вокалния факултет бяха Людмила Прокопова, Георги Златев-Черкин, Христо Бръмбаров, Елена Цибулка, Елена Урукин… И благодарение на присъствието им в академията, на разговорите, които сме дочували помежду им, сме раснали личностно покрай тези хора… А да не говоря пък за щастливите ми срещи след завършване на следването с Марин Големинов, с Панчо Владигеров, с Константин Илиев, с Добрин Петков… Аз съм работил с всички композитори и с най-големите български диригенти – Асен Найденов, Атанас Маргаритов, Руслан Райчев… И не мога да кажа кога съм научил повече – докато бях студент или впоследствие…“

Наистина, когато Герджиков твърди, че съдбата го е благословила с учители, изрича самата истина. Съзвездието от имена-личности в средата, където се кове бъдещето му, несъмнено изгражда представите както за собствената му артистична идентичност, така и за призванието му на възпитател, на изчакващ времето си професор Хигинс… А иначе съдбата си играе с него любопитни шеги. Още като студент дебютира на софийска оперна сцена в „Янините девет братя“ на Пипков. Но излиза, че „не е дорасъл“ за мястото на солист във Варна… Той обаче „не го взема навътре“, заминава на конкурса „Енеску“ в Букурещ, там го чува берлинският представител на „Кюнстлер агентур“ и му урежда прослушване в Щатсопер. „Явих се – разказва Павел, – но нещо не ме харесаха… Обаче този хер Римкус пък много ме харесваше и каза: „А, не, не, утре ще отидем в Лайпциг!“ Отидохме на другия ден в Лайпциг, явих се и там на прослушване, моментално ми предложиха договор, искаха да започна на часа. Аз обаче незнайно защо се поколебах: „Да, добре, но нека да не ви отговарям веднага.“ Върнах се в Берлин и късно вечерта ми се обади един женски глас. Каза: „Обаждам се от името на г-н Валтер Фелзенщайн (тогава интендант на Комише опер), той много ви е харесал и иска да разговаря с вас.“ Оказа се, че Фелзенщайн е бил на прослушването в Щатсопер и като разбрал, че не ме вземат, отсякъл: „Искам го веднага! Дайте го при мен!“ И така аз станах стажант артист в берлинската Комише опер.“

Не бихме се изненадали, ако и Софийската опера решеше да постъпи като варненската, ала когато кандидатства за място в състава й – 1962 г., Герджиков вече идва от Комише опер. Малка разлика, но съществена! И оттогава започна пътят му в националната ни опера, който продължава повече от три десетилетия до 1994 г.

Герджиков винаги е имал интерес към новото. Затова и най-плодовитите ни творци, посягайки към нотния лист, винаги са го имали пред очите си. Няма българска опера, оратория, вокален цикъл и пр., където да е написано нещо за нисък глас и той да не го е изпял. Той е неподражаемият български певец, който направи рецитали (излезли на плочи, впоследствие и на компактдискове) на Марин Големинов, Панчо Владигеров, Любомир Пипков… Първият изпълнител на редица ярки съвременни опуси, като ‛Боянският майстор‛ и Четвърта симфония на Константин Илиев, „Апология на Сократ“ на Симеон Пиронков, цикъла „Чужди поети“ на Любомир Пипков и какво ли не още… И, разбира се, не единствено на българска музика. Ще спомена само, че с негово участие се осъществи премиерата на Четиринайсета симфония на Шостакович извън пределите на бившия Съветски съюз, във виенската „Моцарт заал“…

Другото, заради което Герджиков винаги е бил титулуван като перфектен професионалист и тънък изследвач на музикалната драматургия, е отношението му към текста, към изящното слово в партитурата. И тук, разбира се, не става дума за изрядната му дикция, артикулация, усет към прозодията… А за нещо далеч по-важно. Павел пояснява, че благодарение на културата вкъщи е чел доста извън орязаните тогава читанки – и Траянов, и Лилиев, и Димитър Бояджиев с мъчително красивото „Все така съм тъжен, Люсиен“… И че тази поезия е звучала упойващо напевно в съзнанието му. „Още като дете знаех „Съмна в сънните градини“ на Лилиев. Колко музика има в „Съм-м…на в сън-н…ните“… Аз не мога да отделя в представите си музикалния от словесния текст. Никога, когато готвя оперна роля или вокален цикъл, не съм правил това разграничение. И винаги съм бил наясно с въпроса – видима ли е музиката? Да, тя е видима, зрима! Но нейната зримост във въображаемото пространство се превръща в реалност, когато я включиш към тази сплав слово-музика. Не стигне ли словото, било то изговорено или изпято, до този, за когото е адресирано, ексиколсун, казват турците, няма никаква полза.“

Образът на педагога, а и на постановчика Герджиков е предмет за специално изследване. Захванал се с преподаването през 1970 г. „Първоначално исках да бъда асистент на Пипков в класа по камерна музика, но той каза: „Никога не е късно да преподаваш камерна музика, това го можеш. Но ти си много добър актьор, отиди в катедрата по музикално-сценично изкуство, където има какво да научиш и да понатрупаш опит.“ Павел влиза в новата си роля с летящ старт. И още в началото се понесоха легенди за ставащото в неговия клас, всички облажаваха студентите му; и да си е водел дневник за отсъствията, той много скоро е станал излишен. В часовете му може да се научи всичко за историческите корени на синтеза в съвременния музикален театър – „синтез на музика, поезия, сценично действие, пеене, инструментален съпровод, живопис и архитектура под формата на сценография…“ Самият Герджиков не спира „да се обучава“ в тази материя и да усвоява майсторлъка на нейното „прихващане“. „Чак сега, си давам сметка колко е бил прав Пипков, когато ме е насочил натам, и колкото и странно да звучи, продължавам да откривам какво е искал да ми каже Драган Кърджиев по време на студентските ми години. По-рано, като млад преподавател, аз непрекъснато онагледявах „лично“ уроците, играех и пеех, кляках, ставах, това трябва да стане така, да стане иначе… и без да искам повличах студентите си по линия на имитацията, което донякъде е неизбежно, но не е полезно. После си дадох сметка, че така не бива, че трябва само леко да ги насочиш. И доста късно стигнах до извода, че никой никого не е научил на изкуство. Изкуство ще прави този, който е целунат отгоре. Ние учим студентите на занаят, това, което французите наричат metier, то още не е изкуство, но пък и изкуство без професионални сръчности е невъзможно. И, разбира се, човек трябва да запази любопитството си към света, съзнанието, че винаги е останало място за повече информация, че има още много неща, които не си видял, не си чул, не си научил, не си опитал; или си опитал веднъж, пък искаш да повториш и да потретиш след време… Човек трябва винаги да изпитва глад за новото. Баща ми, Бог да го прости, казваше: „Човек цял живот се учи и пак будала умира.“ Но е хубаво да умреш образован будала.“

Сред българските му партньори на сцената, тези от собствения му чешит – „не певци, а оперни актьори“, бои се, че ще пропусне някого: Димитър Узунов, Любомир Будуров, Никола Николов, Лиляна Барева, Александрина Милчева, Райна Кабаиванска, Димитър Петков… – е, и голямата му приятелка, негова и на семейството му, Валери Попова. „Валери беше невероятно създание… Това е човекът, един от малкото аристократи в оперната ни черга, който е оставил огромна празнина в сърцето ми. Много деликатна, неконфликтна, не обичаше екзалтациите, имаше много вярна преценка за хората, но приемаше предизвикателствата спокойно, не пламваше, не избухваше… Обичаше да си изработва нещата и да ги поднесе на публиката във възможно най-съвършен вид. Обичаше ювелирната, музикантската работа, тя беше цигулар… Всичко, до което се докосна – Дездемона, Графинята или Сузана, прекрасните спектакли на „Cosi fan tutte“, осъществени с Емил Чакъров и Елизабет Щварцкопф у нас, това са еталони и те стоят в съзнанието на хората, които имат памет какви неща са се случвали в България. Защото ако сега оперните театри по обясними причини са на такъв хал, не бива да забравяме, че в репертоара на Софийската опера откриваме и „Питър Граймс“, и „Галантни Индии“, и „Орфей“ на Глук, и „Чудният мандарин“ и „Херцогът Синята брада“ на Барток, откриваме Вагнер, даже Рихард Щраус – „Кавалерът на розата“, където аз съм участвал като Барон фон Окс, във Варна направиха „Алберт Херинг“, в Пловдив се играеше „Испанският час“…

И като констатираме, че е тъжно да говорим в минало време за всичко това, Павел Герджиков, който, както се разбра, мисли в „бъдеще на надеждата“, много сериозно отсъди:

„Аз смятам, че като мине тази психоза да стоварваме всичко на Европейския съюз – те искат така, ние ще го направим така…, нещата ще се понаместят. Ние трябва да се съобразим с изискванията в икономическо, политическо и друго отношение, но защо е нужно да съобразяваме и духовността си с тях! Аз, първо, никому няма да разреша да ме учи какво да харесвам, как да го пея, как да го свиря и да го внушавам на хората като мен. Не бива да разрешаваме на глобализацията да ни нивелира, напротив – трябва да търсим своята културна идентичност и тя е в собствената ни поезия, музика, театър, литература, наука, фолклор, кухня, празници, костюми, боза, ако щеш, шкембе, ако щеш…“

(1) Близко бъдеще време в миналото – фр.

(край на цитата)

Следва хронологично едно съобщение за музикални носители със записи на Павел Герджиковпрез 2008 г. Цитирам:

Представяне на диска с оперни арии и дуети на Павел Герджиков

Kafene.bg | 11.03.2008

„Gega New“ Ви кани на представянето на диска с оперни арии и дуети на нашия именит оперен певец и педагог Павел Герджиков, което ще се състои днес, 11 март 2008, вторник, от 18 часа в Музикален център „Борис Христов”, ул. „Цар Самуил” 43.

Проф. Герджиков е поканил много свои колеги-музиканти – преподаватели от Музикалната академия „Панчо Владигеров” и Нов български университет, бивши и настоящи свои студенти, колеги от Операта и Музикалния театър, сред които: Илка Попова, Ангел Станков, Ал. Текелиев, Мария Белчева, Нико Исаков, Галя Йончева, Юлиан Константинов, Катя Тупарова, Александър Мутафчийски, Румяна Барева, Асен Селимски…

Вие също ще имате възможност да се срещнете с тях.

Заповядайте!

(край на цитата)

Преди 2 години – през 2018 г. в медиите се обнародва една важна статия-интервю на Павел Герджиков във връзка с 24 май – празника на братята Кирил и Методий, която съдържа интересни мисли и възгледи на Павел Герджиков по различни въпроси на културата и живота. Цитирам тази статия-интервю:

Портал „Труд“

24.05.2018

Автор: Анжела Димчева

Оперният певец и режисьор проф. Павел Герджиков пред „Труд“: Глобализацията е на път да ни претопи

Днес липсва национална стратегия в културата

Известният оперен певец и режисьор проф. Павел Герджиков с изкуството си е обиколил всички континенти, стигнал е до най-високите етажи на театралната и музикалната йерархия. Преподава актьорско майсторство и оперна режисура от 50 години в Националната музикална академия. Винаги обаче гледа с известна самоирония на себе си.

За празника на братята Кирил и Методий разговаряме с него за глобализацията, състоянието на българската култура преди и след промените и как да съхраним езика и идентичността си.

24 май е един от най-светлите ни празници. И все пак – един тежък въпрос: застрашени ли са от претопяване българският език и култура?

Да застрашени са, ако не се противим на неизбежната глобализация. А ние можем да се противим само ако се равняваме с останалите народи и страни със собственото си творчество литературно, театър, кино, музика, опера и т.н. Ако спрем да обръщаме внимание на сериозното, на задълбоченото, на изисканото, на класическото, са застрашени и неминуемо бавно ще изчезнат. Както се казва, корабът потъва по разписание.

Вчера изпратихме голямата оперна певица Христина Ангелакова. Вие бяхте ли на опелото?

Бях, да, разбира се. Изпратих я, Бог да я прости. Много ми е мъчно за нея. Българският оперен театър загуби едно от големите си оперни имена. Ние сме почти от едно поколение и още едно голямо дърво от моята гора падна и аз се чувствам ограбен и… не мога да намеря точната дума. Не знам къде отива човек, когато напусне грешната земя, но където и да е, й пожелавам душата й да е спокойна.

Вие сте живата история на оперната музика в България. Публиката Ви познава като певец, режисьор и преподавател. Кой беше мигът, който насочи пътя Ви към музикалното поприще?

Благодаря Ви, че ме наричате „жива история”, но аз съм „история” просто като свидетел и участник в музикалния процес от началото на 60-те години. Завърших гимназия през 1956 г., веднага постъпих в Музикалната академия и още от 1962 г. започнах работа в Софийската опера. Занимавах се с оперна, камерна и кантатно-ораториална музика, имах рецитали със симфонични оркестри – в меси, оратории, симфонии. Още 30-годишен започнах преподавателската си дейност в Музикалната академия. Като дете, родено в Кърджали, в детството не съм имал възможност да ходя на спектакли. Моята връзка с музиката бяха радиото и грамофона. Още на 5-6 години започнах да изучавам цигулка и пиано с частен учител. Не се откъсвах от радиото, слушах Тито Скипа, Зара Леандър… Към 10-годишна възраст вече бях сигурен, че ще бъда на сцена – с баба актриса и майка учителка; баща ми беше следвал архитектура, лелите ми бяха учили в Германия и Франция. Растях в културна среда, където се говореха чужди езици. Макар и рядко, в Кърджали гостуваха големи музиканти: помня цигуларката Недялка Симеонова, Васил Чернаев, квартет „Лечев”. Гостуваха Софийската и Пловдивската опера. А аз пеех в хор, свирех на цигулка, участвах в самодейна оперета. Завърших с отличен успех гимназия и ми дадоха стипендия да следвам минно инженерство в институт „Бауман” – Москва, но аз отказах. Веднага трябва да кажа, че от мен щеше да излезе най-некадърният инженер. На своя глава се подготвих за Музикалната академия и ме приеха.

Как се разви кариерата Ви, кои бяха учителите Ви в голямото изкуство?

Докато съм жив ще помня моите преподаватели: професорите Драган Кърджиев, Анна Тодорова, Илия Йосифов, Стоян Джуджев, Благой Мавров, Любомир Пипков. Тогава ректор беше проф. Марин Големинов, познавах проф. Панчо Владигеров, общувах с големи имена – проф. Христо Бръмбаров, проф. Георги Златев-Черкин. Като студент дебютирах в операта на Л. Пипков „Янините девет братя” – изиграх ролята на Георги Грозника (най-стария брат, въпреки че бях най-млад). Наскоро имаше нова премиера на тази творба – с нея Националната ни опера се представи в Большой театър. Беше ми приятно да видя новата постановка и се учудих каква смелост съм имал някога, за да изляза в тази роля… След дипломирането се явих на прослушване в Щатсопер в Берлин. На другия ден се явих в Лайпциг, където ми казаха, че веднага ще ме назначат, но аз реших да си помисля. Като се върнах в Берлин, ми се обадиха от Комише опер, чийто шеф ме беше чул и ми предложи да бъда стажант там. На следващата година се обяви конкурс в Софийската опера и аз бях приет в състава. Оттогава до днес не съм скъсал с операта – 30 години като певец и режисьор, а днес присъствам в нея чрез студентите си.

Как един певец се насочва към режисурата?

Отидох към режисурата чрез преподавателската си работа по актьорско майсторство. През 70-те години бях изключително натоварен с оперните си изяви: по пет пъти на седмица пеех в спектакли, на всеки два месеца играех нова роля. Имал съм случай една роля да пея на три езика: на италиански, немски и руски. Отначало показвах на студентите, но скоро разбрах, че не трябва да показвам, а само да обяснявам. Работил съм с Вили Цанков – изключителен режисьор. Той също не показваше. Осъзнах, че трябва да насочвам актьора и той сам да търси формата, интонацията, подтекста. Нашата работа не е като в точните науки – изкуството не е уравнение или таблица. Хората са много различни: при някои нещата се лепят като ръкавица към ръката, а при други е по-трудно. При първата среща на актьора с режисьора винаги има опозиция: трябва време, за да повярваш на режисьора, да не му се сърдиш, когато ти прави забележка – той не влага нищо лично, а се опитва да реализира концепцията, която е в главата му. Заедно трябва да тръгнете и да създадете продукта. Големите режисьори оставят актьорите да импровизират. Същото е и с диригентите. Театърът и операта са колективни изкуства: даже и най-гениалната партитура няма никаква стойност, ако стои в чекмедже. Творбата трябва да бъде осъществена на сцена, но кой е отговорен? Актьорите, режисьорите, диригентите, хореографите… Ако имаше прераждане, пак бих се занимавал с това изкуство – един неизчерпаем процес – като вселената и божественото вдъхновение.

Имате ли любима роля?

Обичам оперната естетика на Моцарт. Аз съм българският певец, който е изпял най-много Моцартови роли, многократно и на различни езици: в „Сватбата на Фигаро”, „Дон Жуан”, „Отвличане от Сарая”, „Така правят всички жени”, „Вълшебната флейта”, „Бастиен и Бастиена”, „Коронационна меса”, „Реквием”, рецитали с негови песни. Пял съм италиански, немски и руски композитори. Специално внимание съм обръщал на българските композитори. Имам над 20 опери в репертоара си, няколкостотин песни, десетки меси и кантати, стотици записи.

Припомнете някои от най-емблематичните спектакли през 60-те, 70-те, 80-те години.

В този период Софийската опера беше в апогея си. Тя беше ансамблов театър от звезди! Трупата беше канена в много столици и оперни центрове. Участвал съм в доста гастроли, особено що се отнася до руския репертоар: „Хованщина” и „Борис Годунов” от Мусоргски, „Княз Игор” от Бородин, „Евгений Онегин” от Чайковски, „Златното петле” от Римски Корсаков… Още като млад артист през 60-те години гостувах в Париж – играхме „Княз Игор” в „Театър дьо Шанз-Елизе”. А в Москва участвах в „Антигона 43” на Л. Пипков и в „Пепеляшка” от Росини. Тогава представихме „Дон Карлос” и „Отело” с участието на Райна Кабаиванска и Никола Николов. През годините имах щастието да бъда партньор с ярки звезди от предходното поколение, както и с мои връстници: Любомир Бодуров, Димитър Петков, Александрина Милчева, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Надя Афеян, Юлия Винер, Лиляна Барева, Галя Йончева, Стоян Попов, Павел Куршумов, Асен Селимски. С останалите живи се виждаме редовно и пазим най-топли чувства! Годините ни са сериозни, времето издрасква лицата ни, но важното е да не допускаш бръчки по сърцето си.

Как се отнасяше властта към музикалното изкуство тогава? А сега? Виждате ли разлика?

На изкуството и на операта се обръщаше специално внимание. България се гордееше пред света с оперните си певци. Искам да направя уговорката, че не изпитвам никаква носталгия към соца. Но не мога да отричам всичко, което е било. В България освен много глупости, икономически и идеологически грешки, се случваха и доста добри неща – излизаха чудесни книги, правеха се качествени спектакли и филми. Трудът на хората на изкуството беше оценен високо. Днес просто няма отношение, работи се на парче. Ние нямаме културна стратегия. Оперните театри са в криза, едва оцеляват – идиотска система на отчитане на билети, смешни заплати, нула инвестиции в сграден фонд, непрекъсната липса на средства. Ще ви кажа един виц: „Един българин попитал швейцарец: вие защо имате адмирал, когато нямате излаз на море? А той отговорил: а вие защо имате министерство на културата?”

Защо чалгата се наложи като предпочитана музика сред младите?

Процесът беше продължителен: виждате тази агресия от медиите – чалга, реалити формати, пошли шоу програми, измислени ВИП-звезди. Това е отвратително и ще доведе до пълна интелектуална и културна деградация. В повечето европейски държави се работи целенасочено за поддържане на родното изкуство – чрез законодателство и частни инициативи. Най-културният министър на културата до днес продължава да бъде Георги Йорданов – абстрахирам се от политическия контекст. И сега той не пропуска събитие. Защото има вътрешна потребност. През последните 20 години не съм видял нито един от сегашните министри на оперен спектакъл или концерт. Процентът за култура е 0,5. Най-ниският в Европа. Докога?

Помните ли, че в края на 20-век народът ни посочи на първо място българската оперна слава като най-голямото ни достижение?

Днес нещата са крайно занемарени. Целият ни живот от сутрин до вечер е облъчен от Путин, Ердоган, Тръмп, мигранти, природни катаклизми, убийства и катастрофи, ядрени опасности… Е, стига толкова. Аз не подценявам тези опасности – от Адам и Ева светът е вървял през кризи, но винаги е имало изкуство, защото народът е имал нужда от него. Това е модус вивенди – начин на живот! Политическата класа обаче не може да го осъзнае. Нямам никаква симпатия към нито една велика сила: с еднакво недоверие и подозрение се отнасям към Москва, Вашингтон и Лондон…

Кои имена според Вас начертаха престижната карта с наше участие на световната оперна сцена?

Вече 10 години водя по програма „Христо Ботев” на БНР предаването „Срещи, гласове, съдби”. Правя го съвместно с музикалната редакторка Цветана Тончева. То е посветено на историята на оперния театър – от Христина Морфова до днес. Представям и известните, и не толкова популярните: има талантливи певци, които по различни причини не са влезли в светлината на медиите. Преди три десетилетия операта ни беше репертоарен театър – всяка година се играеха по 35-40 оперни заглавия и 10 балетни. Сега форматът е стаджоне. Не мисля, че това е най-подходящият формат. Преди публиката имаше възможност да се ограмотява чрез творби от различни периоди и националности. Сега репертоарното ветрило е доста стеснено. Но въпреки това има силни певци, добре поставени спектакли.

Какви качества трябва да притежава един млад изпълнител, за да има успех на сцената?

Препоръчвам им да четат, да ходят на театър и на изложби, да учат езици. Нека се интересуват от всичко – не само да произвеждат красиви тонове, а чрез тях да казват нещо. Ежедневно да си натоварват гласа. Когато пеят, да не маркират. „Глас от пеене не се губи, а от мълчание и маркиране ръждясва” – това казваше един мой професор. Важна е нотната грамотност – да придобият повече музикални сръчности. Да не разчитат толкова на интернет, а повече да свирят, да четат, да навлизат в интердисциплинарните сфери – философия, история, кино, естетика, балет, спорт, пък ако щете да се занимават и с кулинарно изкуство.

Подготвяте мемоарна книга. Какво ще прочетем в нея?

Аз считам себе си за млад човек на сериозна възраст… Това няма да са мемоари, а коментарна книга за оперния живот през моя поглед: наред с обективните процеси и факти, битуват и доста измислени, лъжливи представи. Дразня се, че има самозвани „специалисти”, които хабят хартия, преиначават историята. Аз съм бил участник в този процес и най-добре знам кога и къде съм успял. Няма човек, който постоянно да е успявал. Но винаги съм бил в равновесие със себе си – знам мястото си в българската музикална култура, запазил съм способността да се зарадвам на чуждия успех. Винаги мога да кажа: „Ето, този тук е успял!” Това ми дава самочувствие.

Нашият гост

Павел Герджиков е оперен певец, режисьор и педагог. Роден е на 21 май 1938 г. в Кърджали. Негова баба е актрисата Кина Герджикова – звезда на Народния театър в началото на ХХ в., роднина на Петко Славейков. По линия на Герджиковия род той е свързан с много интелектуални фамилии: с акад. Николай Райнов и Стефан Гечев. Прадядо му – Иван Герджиков, е депутат в Първото народно събрание на Източна Румелия.

Младият Герджиков учи оперно пеене при Анна Тодорова и Илия Йосифов. Завършва ДМА (1961) и специализира в Берлин. Дебютира в Софийската опера 23-годишен. Има над 100 роли като солист, реализирал е десетки постановки като режисьор. Добре познат е на публиката от оперните театри в Париж, Виена, Мадрид, Неапол, Копенхаген, Белград. Носител е на редица държавни отличия: ордените “Стара планина” и “Св. св. Кирил и Методий”, наградите “Марин Големинов”, “Златен будилник” на БНР.

(край на цитата)

През предните 2018 и 2019 години в медиите също се появиха интересни статии за Павел Герджиков и дейността му. Цитирам две такива:

Сайт на Софийска опера

(без дата – по всяка вероятност от 2018 г.)

Огнян Стамболиев

УНИВЕРСАЛЕН АРТИСТ – Павел Герджиков на 80

Името му нашумя за първи път през 1963, по време на Втория международен конкурс за млади оперни певци в София. Нивото на тази певческа олимпиада тогава бе изключително високо. Първите награди получиха Никола Гюзелев, американката Нанси Тейтъм и англичанката Ава Джун, а третата – колоратурката от Киев Ламара Чконя и едва 25-годишният Павел Герджиков, наскоро завършил Консерваторията. Още тогава той впечатли журито, начело с Тоти дал Монте, и публиката с разностранния си талант – на оперен и камерен изпълнител със завидна за възрастта си музикална култура, при това способен да се справя с особеностите на различни стилове и автори. Спомням си, че високо го оцени тогава известната критичка Розалия Бикс и му предсказа голямо бъдеще в света на музиката.

И наистина, думите й се сбъднаха. Павел Герджиков направи голяма кариера при това в четири трудни хипостази – на оперен артист, на камерен и кантатно-ораториален изпълнител, на режисьор и на педагог. Да, щастлива, успешна кариера, ползотворна и за българската музикална култура. Защото той направи повече от 100 роли, близо 70 постановки, а концертите му не могат да се преброят, учениците му са десетки, радиопредаванията (води чудесно предаване за българските оперни певци, което е благородно от негова страна!) също. И всичко това „на полза роду”. Да, той е потомък на стар възрожденски род – родословието му е интересно и богато, но няма да се спирам на него. Ще спомена само, че искрата към сцената и музика запалва у него баба му, известната през 20-те и 30-те години драматична актриса Кина Герджикова, една от примите на Народния театър. А случва и на именити учители – голямата Ана Тодорова, мецосопраното с европейска кариера и прекрасен вокален педагог, а също и забележителния лиричен тенор и учител на много големи наши певци, Илия Йосифов. Дават му солидна основа и през 1961 година, още като студент (23-годишен), е поканен от диригента Константин Илиев и режисьора Петър Щърбанов в Софийската опера – за трудната роля на Георги Грозника в трудната опера „Янините девет братя” на Любомир Пипков.

Дебютът му е събитие в живота на операта, съдбоносен и за него. Открива и една от линиите в кариерата му – българското музикално творчество, на което по-късно ще стане един от водещите и ревностните пропагандатори. Защото, бих казал, че няма български автор – от тези от началото на нашата художествена музика като Маестро Атанасов, Добри Христов, дори Богдана Гюзелева-Вулпе, през класиците от второто поколение Владигеров, Веселин Стоянов, Пипков, Големинов, Хаджиев, Константин Илиев, до мнозина от днешните автори, чиято музика Павел Герджиков да не е изпълнявал. При това да е винаги първи. Само на Мартенските дни участията му са повече от 30! Като камерен и и кантатно-ораториален изпълнител, бих казал, че Павел Герджиков е артист от европейска величина (един от малкото у нас!), с богата, динамически нюансирана музикална фраза, великолепна дикция, безупречно чувство за мярка и стил.

В оперния репертоар Герджиков навлиза смело, без никакви съмнения и ограничения. Трудно е да се изброят върховите му изпълнения – те са толкова много! И все пак, в паметта на публиката ще остане поредицата му от моцартови герои: Дон Жуан (с него гастролира с голям успех в Европа и далечна Австралия), Папагено („Вълшебната флейта”), Дон Алфонсо („Така правят всички”) и особено Фигаро (”Сватбата на Фигаро”). Росини е вторият голям връх – Доктор Бартоло, наследява тази роля от незабравимия Павел Елмазов, Мустафа от „Италианката в Алжир” (в забележителната постановка на Вили Цанков и Михаил Ангелов) и особено Дандини в прекрасната, ненадмината досега постановка на „Пепеляшка” (режисьор  Петър Щърбанов, диригент Борис Хинчев). Двете постановки с негово участие пожънаха огромен успех на сцената на Болшой по време на гастроли на Софийската опера там през 70-те и 80-те години. Доницети е третият „негов автор” – невероятно бе превъплъщението му като Мама Агата във „Вива ла мама”…. И още: Барон Окс в „Кавалерът на розата”, Варлаам в „Борис Годунов”, Наистина, невъзможно е в рамките на един кратък юбилеен текст да се споменат всички големи сценични постижения на този даровит и толкова разнообразен и богат в изразните си средства артист. На сцената той не беше само комик, силни бяха и изявите му в драматични роли като: Питър Граймс в операта на Бритън, Мефистофел от „Фауст”,  като Найден в „Майстори” на Хаджиев, Галицки в „Княз Игор, Томски от „Дама Пика”, ,Летящият холандец“, Салиери в „Моцарт и Салиери”, Креон в „Едип цар” на Стравински и др.

През 1980 година Павел Герджиков започна успешно и режисьорската си дейност – първо в Консерваторията с три интересни постановки: „Севилският бръснар” (Росини), „Бастиен и Бастиена” (Моцарт) и „Измаменият съдия” (Глук). Оказа се, че може да работи резултатно, задълбочено с младите. Така за повече от трийсет години той подготви, обучи и възпита за голямата сцена значителен брой студенти. След време пое и свой клас по оперна режисура.  След успеха на учебната сцена последваха покани за големите сцени на Варна, Русе, Пловдив, Бургас, Стара Загора. Досега той е направил близо 70 постановки в тези театри, а също и в Софийската опера. На особено голям успех се радваха: „Севилският бръснар”, „Турчинът в Италия”, „Любовен еликсир”, „Вива ла мама” , „Хитър Петър”, „Вълшебната флейта”…

През 1985 година постави за първи път операта „Звезда без име” от Парашкев Хаджиев, на която съм либретист. Благодарен съм му, че я реализира толкова добре, при това с един първокласен състав от солисти, с които работи така упорито, задълбочено. За режисьорския почерк на Павел Герджиков може да се каже, че е в естетиката на Станиславски, неизменно верен на автора, със сериозна работа с актьора-певец, без излишни ефекти, ненужни осъвременявания, следващ логиката на действието и драматургията. Затова и постановките му се радваха на успех и имаха дълъг живот.

За проф. Павел Герджиков може да се говори много. Неговите заслуги за днешния български оперен театър, за Консерваторията, за родните музикални сцени, за българското музикално творчество са наистина безспорни, големи. Трудно ще се намери толкова комплексен, универсален артист от неговия тип и мащаб. А неизтощимото му чувство за хумор и импровизация и личният му чар са наистина неповторими. Да му пожелаем здраве и успех по повод тази негова годишнина, която посреща с една хубава постановка на шедьовъра на Парашкев Хаджиев „Луд Гидия” – с премиера на 6 февруари 2018.

(край на цитата)

И последната статия днес – от 2019 година. Цитирам:

Портал „В трета възраст“

Професор Павел Герджиков – българският певец, изпял най-много моцартови роли

3 юли 2019 г.

Професор Павел Герджиков е именит български оперен певец, бас. Роден е на 21 май 1938 г. в Кърджали. Завършва Националната музикална академия „П. Владигеров” в София при професорите Анна Тодорова и Илия Йосифов. Дългогодишен солист е на Софийската опера. Изкуството му е познато на публиката от големите оперни театри в света. Известен е и като изтъкнат камерен и ораторен изпълнител.

Професор Павел Герджиков е преподавател по актьорско майсторство и оперна режисура в Националната музикална академия „П. Владигеров“ и в АМТИИ – Пловдив. Носител е на ордените „Стара планина” и „Св. Св. Кирил и Методий”, наградите „Марин Големинов”, „Златният будилник“, званието „Доктор хонорис кауза“ на НМА „Панчо Владигеров“. 

– Как се насочихте към музиката?

– Роден съм в Кърджали, където завърших средното си образование. Израснах в интелектуална семейна среда – баба ми Кина Герджикова, звезда в Народния театър в началото на 20 век, майка ми беше учителка, баща ми – следвал архитектура, и лели, учили в Германия и Франция. Първите ми спомени за музиката са от радиото и от грамофона. На около 6 години започнах да уча цигулка и пиано. Любовта към пеенето се появи у мен на 10 години, когато пеех в училищния хор, а в гимназията участвах в самодейна оперета. В града ни гостуваха Пловдивската и Софийската опера, на които бях вече почитател. С една дума – сам избрах музикалното си бъдеще.

– Какво ще ни разкажете за студенството и кои бяха първите учители, на които бихте благодарили?

– През 1956 г. завърших гимназия и имах редкия шанс като отличник да уча минно инженерство в Института „Бауман“ в Москва, но предпочетох пеенето и записах в Музикалната академия. Моите първи преподаватели, на които ще бъда благодарен до края на живота си са Анна Тодорова, Драган Кърджиев, Илия Йосифов, Любомир Пипков, Стоян Джуджев… Ректор бе професор Марин Големинов. Моите колеги от по старото поколение, утвърдили се на световната оперна сцена, като Любомир Бодуров, Николай Гяуров, Райна Кабаиванска са пример за мен и от тях също се учех. Апогеят на оперното пеене е много висок и трябват упорит труд и знания. В моето студенство дебютирах в операта „Янините девет братя” от Любомир Пипков, където изиграх ролята на Георги Грозника – най-стария брат, въпреки че бях най-млад. След дипломирането имах възможност при прослушване да започна певческата си кариера в Лайпциг, но отказах.

– Вие сте един водещите оперни певци в Софийската опера. Какво ще  споделите?

В репертоара си имам няколкостотин песни, десетки меси и кантати и много записи. С пианистката Вера Баева концертирах и представях нови български песни.

– Освен певец, сте и режисьор. За кои ваши постановки си спомняте с гордост?

– След постъпването ми в Софийската опера почти 56 години и до днес аз присъствам най-напред като певец, после като режисьор и чрез моите студенти, на които преподавам оперна режисура в Националната музикална академия „Панчо Владигеров”. Към режисурата се насочих, натрупвайки опит и познание върху целия оперен репертоар. Винаги съм считал, че най-големият успех на режисьора е плод на съвместната работа с певците, диригентите и хореографите. Моите постановки, с които се гордея, са доста, но бих откроил „Сватбата на Фигаро”, „Вълшебната флейта” от Моцарт и „Борис Годунов” от Мусоргски.

– Разкажете за обществената си дейност. Как я осъществявате?

– Независимо от голямата ми ангажираност като певец и преподавател, отделям време и от 10 години по програма „Христо Ботев ”на Българското национално радио на предаването „Срещи, гласове, съдби” – то е съвместно с музикалната редакторка Цветана Тончева, като проследявам дългата история на оперния театър от Христина Морфова до наши дни. Старая се да запознавам слушателите с различните оперни изпълнители. С моите беседи искам да засиля интереса на слушателите към музикалното изкуство. За жалост има видимо отстъпление от познатата традиция в представянето на оперното изкуство, което имаше безспорно високи успехи.

– Какво ще пожелаете на младите си колеги?

– Да са живи и здрави. Да ходят на концерти, на театър, да учат чужди езици. Всеки ден да четат и да бъдат в крак с новостите в целокупния ни живот.

Рангел ДРАГАНОВ

 ……

Гастролите на Софийската опера – мисли на Павел Герджиков:

През 70-те и 80-те години на миналия век Софийската опера бе в своя апогей. Това бяха звездни години. Гастролирали сме в много столици и оперни сцени, аз като млад солист. През 60-те години гостувах в Париж с „Княз Игор” във Театър дьо Шанз – Елизе, а в Москва – в „Антигона 43” на Любомир Пипков и „Пепеляшка” от Росини.

В гастролите на Софийската опера славата бе в голямото съзвездие безспорни талантливи певци: Димитър Петков, Александрина Милчева, Николай Гюзелев, Надя Афеян, Юлия Винер, Лиляна Балева, Стоян Попов, Асен Селимски, Христина Ангелакова. Гордея се, че и аз съм бил част от този незабравим талантлив колектив.

Свободата и контактът с публиката също са важни

Когато понатрупах опит на нашата и международна сцена, се посветих на преподавателското поприще в Националната музикална академия, където израснах от асистент до професор. И аз като някои мои колеги съм превърженик на метода и стила на големия българския режисьор и педагог Драган Кърджиев, когото считам за свой учител. За мен важни са не само вокалната подготовка, над която работи вокалния педагог, но и сценичното поведение, свободата и контактът с публиката. Като педагог държа най-много студента да притежава интелигентност, чувство за хумор и любознателност. Десетки са моите студенти, които след завършването пеят в България и по света. Аз създадох специалността оперна режисура и се гордея, че мои възпитаници са режисьори в българските оперни театри.

(край на цитата)

Нека днес на 31 януари 2024 г. почетем светлата памет на проф. Павел Герджиков, който се помина на 22 януари 2023 г. Това което той е направил в живота си никога няма да се забрави.

Мир на праха му!

……

Забележка: след първата ми статия за проф. Павел Герджиков от май 2020 г., моят приятел от Полша, баритонът Марчин Брониковски ми написа следните думи на 22 май 2020 г.:

„Pavel Gerdjikov e moy goliam priyatel a I sashto beshe professor po aktiorsko maystiorstvo. Piah v Mnogo negovi postanovki a i partnirah mu Kato Figaro v Sevilskiat Brasnar (toi igraeshe Bartolo) v Sofijskata Opera. Do den dneshen potdarjame vrazkata mnogo chesto i kato sam v Sofia, vinagi na masata s hubavo vino. Mnogo pozdravi

Toi beshe i nay blizak priyatel I sased na prof. Rusko Ruskov“

……

Изпълнение на Павел Герджиков:

Mozart: Don Giovanni Non piu andrai

……

Изпълнение на Павел Герджиков:

Mozart: Die Zauberflöte Ein Mädchen oder Weibchen

´´´´´´

Pavel GERDJIKOV – A Song For The Poet Who Wouldn`t Yield …

https://www.google.com/search?q=you+tube+%D0%BF%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BB+%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B2&sca_esv=62c6a59d79590dd7&rlz=1C1PRFC_enDE756DE756&ei=iEa6Zdz8Oo3Ei-gP0YCt-Ac&ved=0ahUKEwjc4J222YeEAxUN4gIHHVFAC38Q4dUDCBA&uact=5&oq=you+tube+%D0%BF%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BB+%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B2&gs_lp=Egxnd3Mtd2l6LXNlcnAiJnlvdSB0dWJlINC_0LDQstC10Lsg0LPQtdGA0LTQttC40LrQvtCyMgkQIRgKGKABGCoyBxAhGAoYoAFIr6oBUN0WWOeFAXABeACQAQGYAZkCoAGTGaoBBzE2LjEwLjO4AQPIAQD4AQHCAgwQIRgKGKABGMMEGCrCAggQABiABBiiBOIDBBgBIEGIBgE&sclient=gws-wiz-serp#fpstate=ive&vld=cid:76fc217a,vid:aQLfOyLNYHg,st:0

……

Селска песен (поема за нисък глас и оркестър) : 3..Снощи вечер · Pavel Gerdjikov · Zlatka Arnaudova · Kamen Goleminov · Bulgarian National Radio Symphony Orchestra Павел Герджиков – бас, изпълнява песни на Марин Големинов

…..

Спомените на проф. Павел Герджиков

https://www.google.com/search?q=you+tube+%D0%BF%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BB+%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B2&sca_esv=62c6a59d79590dd7&rlz=1C1PRFC_enDE756DE756&ei=iEa6Zdz8Oo3Ei-gP0YCt-Ac&ved=0ahUKEwjc4J222YeEAxUN4gIHHVFAC38Q4dUDCBA&uact=5&oq=you+tube+%D0%BF%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BB+%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B2&gs_lp=Egxnd3Mtd2l6LXNlcnAiJnlvdSB0dWJlINC_0LDQstC10Lsg0LPQtdGA0LTQttC40LrQvtCyMgkQIRgKGKABGCoyBxAhGAoYoAFIr6oBUN0WWOeFAXABeACQAQGYAZkCoAGTGaoBBzE2LjEwLjO4AQPIAQD4AQHCAgwQIRgKGKABGMMEGCrCAggQABiABBiiBOIDBBgBIEGIBgE&sclient=gws-wiz-serp#fpstate=ive&ip=1&vld=cid:fae1f635,vid:GDaAOPM3Bvs,st:0

……