Диригентът и композитор от Италия Джанандреа Гавацени, роден преди 115 години
Драги приятели на оперната и симфонична музика, на 25 юли 2024 г. се навършиха кръглите 115 години от рождението на един от най-прочутите италиански оперни и симфонични диригенти от миналото столетие – незабравимия Джанандреа Гавацени (Gianandrea Gavazzeni), роден на 25 юли 1909 г. в Бергамо, починал там на 5 февруари 1996 г. Той е не само диригент, но и композитор, музиколог, музикален критик и есеист. Като оперен диригент е може би най-известният маестро в Италия след епохата на великия Артуро Тосканини, когото е наследил на пулта на Миланската Скала и дирижира там почти 50 години.
Днес пиша статия за Джанандреа Гавацени за пръв път, отложих я за днес – 27 юли, в предните дни имах други ангажименти.
Може би няма друг маестро от Италия, който да е ръководил повече оперни спектакли в сравнение с Гавацени с участието на български артисти, главно през годините от 1958 до 1991, особено през 60-те години. В тази група влизат едни от най-известните ни тогава певци, които са имали особено интензивна оперна дейност именно в Италия, като Борис Христов, Николай Гяуров, Райна Кабаиванска и Гена Димитрова.
За да бъда конкретен, ще цитирам поотдело изявите на тия четирима певци, дирижирани от маестро Гавацени:
Борис Христов: 1956 – възобновяването на „Ирис“ от Маскани с Борис Христов и Джузепе ди Стефано, 1958 – „Мойсей в Египет“ от Росини с Борис Христов, Адриана Лазарини и Джулиета Симионато.
Николай Гяуров: 1962 – „Фаворитката“ от Доницети с Николай Гяуров и Фиоренца Косото, 1963 – „Аида“ от Верди с Николай Гяуров, Фиоренца Косото, Леонтин Прайс и Карло Бергонци, 1964 – „Мефистофел“ от Бойто с Николай Гяуров, Карло Бергонци и Райна Кабаиванска, 1965 – „Симон Боканегра“ от Верди с Николай Гяуров, Габриела Тучи и Роландо Панераи и „Силата на съдбата“ от Верди с Николай Гяуров, Карло Бергонци и Джулиета Симионато в гала вечерта за откриването на сезона на Ла Скала, 1966 – „Набуко“ от Верди с Николай Гяуров в първата вечер на сезона (Гавацени е назначен през 1966 г. за артистичен директор на Миланската Скала до 1968 г.), 1967 – „Хованщина“ от Мусоргски с Николай Гяуров, 1973 – „Борис Годунов“ от Мусоргски с Николай Гяуров, 1991 – „Бохеми“ от Пучини с Мирела Френи, Николай Гяуров, Дения Мацола Гавацени, режисирана от Франко Дзефирели.
Райна Кабаиванска: 1964 – „Мефистофел“ от Бойто с Райна Кабаиванска, Николай Гяуров и Карло Бергонци, 1973 – „Ла Вали“ от Каталани с Райна Кабаиванска.
Гена Димитрова: 1984 – „Ломбардци“ от Верди с Гена Димитрова и Хосе Карерас.
(край на цитатите за български певци)
Кое е особено различно в дейността на този знаменит италиански маестро с такава дълга практика специално в Миланската Скала?
Джанандреа Гавацени учи в „Conservatorio di Santa Cecilia“ в Рим и постъпва в Миланската консерватория през 1925 г. Годините на музикално оформяне и обучение са много важни по отношение на срещите. Гавацени има възможност да проследи всички представления, дирижирани от Артуро Тосканини в Миланската Скала между 1924 и 1929 г. Освен в Миланската Скала, Джанандреа Гавацени присъства в много основни оперни театри, не само в Италия. През 1955 г. той дирижира възраждането на „Отело“ в „Teatro Donizett“i в Бергамо и първото представление на „Сорочински панаир“ в „Teatro Comunale di Firenze“. През 1956 г. той дирижира възстановяването на „Лучия ди Ламермур в „Театро Кариняно“ в Торино. Гавацени дирижира оперни представления в оперните театри на Рим, Бергамо, Неапол, Флоренция и Венеция. През 1961 г. под негова диригентска палка на Залцбургския фестивал е представена „Симон Боканегра“ от Дж. Верди. През 1963 г. Гавацени участва в световната премиера на операта “Celestina” от Ф. Тести на музикалния фестивал във Флоренция”. На фестивала в Глайндбърн той участва в представление на „Анна Болейн“ през 1965 г.
Задграничният дебют на Гавацени се състои през 1957 г. в Чикаго („Бохеми“ от Дж. Пучини). През 1976 г. маестрото дебютира в Метрополитън опера в Ню Йорк („Трубадур”), а през 1977 г. в Сан Франциско („Адриана Лекуврьор” от Ф. Чилеа, „Аида” от Дж. Верди). През 1964 и 1989 г. Гавацени участва в турнетата на Миланската Скала в Москва.
Гавацени е далеч по избор и по природа от звездната система на оркестровитe диригенти, той не обича да прави записи, нетолерантен е към оперните режисьорски избори, които през 1955 г. той преценява като „самонадеяно безразсъдство… в ущърб на музикалното изпълнение“ .
В своята изпълнителска панорама той често обича да включва симфонично-оркестрови пиеси, принадлежащи преди всичко към романтизма, късно-романтиката и началото на ХХ век. Той има и култивира много ясни идеи за техниката на изпълнение, поддържайки наред с други неща, че не се учиш да дирижираш и не се учиш от други диригенти, докато “се учиш в собствената си кожа”. Той също така твърди, че музиката трябва да се гледа, а не само да се слуша (и това се отнася не само за операта, но и за концертите).
След като се отказва от композиторската си работа през 1949 г., той посвещава по-късните си години главно на оперно дирижиране и поставя многобройни модерни възстановки на мелодрами от 19-ти и началото на 20-ти век. Критическата и интерпретативна работа на Гавацени дава основен тласък на преоткриването на тези пиеси и повторното им включване в репертоара, както и сравнението им със съвременната оперна литература. Внимателният анализ и изследователската работа, насочени към преодоляване на натрупаните през годините ограничения на условностите на музикалния и драматургичния текст, като същевременно предпочитат репродукция, вярна на историческите и културни изисквания, съпътстват и винаги оформят неговия ангажимент като изпълнител. Като харизматична личност, която все пак е свободна от божествените изкушения, Гавацени разбира сложността на ролята на диригента, необходима през 20-ти век – особено в областта на операта – като централен и елемент от ясно дефинирано съзвездие от артистични личности, довели до допринасяне за дизайна на представлението.
Във всичко това се оказва вдъхновяващо, че Гавацени е преди всичко музикант, но също и музиколог и писател.
След тези уводни бележки ще се спра на биографията и дейността на маестро Джанандреа Гавацени. Използвам в статията различни данни за него главно от източници на италиански и немски езици.
Джанандреа Гавацени (Бергамо, 25 юли 1909 – Бергамо, 5 февруари 1996) е италиански диригент, композитор, музиколог, музикален критик и есеист.
Биография
Родно място на Джанандреа Гавацени е древна резиденция на Тасо, на улица „Пиньоло“ в Бергамо. Баща му Джузепе е адвокат и депутат в Парламента на Народната партия, който е страстен познавач на музиката и организатор на оперни спектакли. Вместо това майка му помага на младия Гавацени да се запознае с драматичния театър. Още като дете в Бергамо, малкият Джанандреа слуша операта „Изабо“ от Маскани в ръцете на баба си – едно преживяване, което в известен смисъл бележи бъдещото му призвание.
Джанандреа Гавацени учи в „Conservatorio di Santa Cecilia“ в Рим и постъпва в Миланската консерватория през 1925 г., като студент в класа по пиано на Ренцо Лоренцони и в класа по композиция на Винченцо Ферони, Илдебрандо Пицети и Марио Пилати. Годините на музикално оформяне и обучение са много важни по отношение на срещите. Гавацени има възможност да проследи всички представления, дирижирани от Артуро Тосканини в Миланската Скала между 1924 и 1929 г.
Композитор
Гавацени прави своя дебют като композитор по стъпките на своя учител Илдебрандо Пицети. Препратките към Бергамо и района на Бергамо са чести в неговата продукция, от „Concerto Bergamasco“ до „Canti per Sant’Alessandro“ (покровител на града), от „Cantatas su Iscrive di Meridiane“ (събрани от Luigi Angelini) до „Ноктюрните на пиещите от Бергамо“, от „Диалог за тенор, баритон и оркестър“, посветен на Мартиненго в „Concerti di Cinquandò“ (топоним, указващ провинция на брега на Тремана, където Гавацени прекарва летата си).
През 1935 г. Гавацени пише за оперния сезон на театър „Доницети“ в Бергамо операта „Паоло и Вирджиния“ с либрето на Марио Гизалберти, вдъхновена от едноименния роман на Жак-Анри Бернарден дьо Сен-Пиер и съсредоточена върху драмата на трагичната любов на двама млади хора, потопени в чиста природа. Работата е важна преди всичко, защото отваря вратите към важното преживяване на „Teatro delle Novità“, което ще започне две години по-късно по инициатива на Биндо Мисироли и Франко Aбиатиi, с подкрепата на самия Гавацени и Сандро Анджелини. Това е интересен и в известен смисъл уникален опит, както заявява самият Мисироли, „да се насърчат младите музиканти да се доближат до оперния театър с цел да не се прекъсва традицията и с цел да се оживи и осъвремени огромното национално оперно наследство, което иначе рискува да се превърне в музеен материал“.
През 1949 г. Гавацени прекъсва композиторската си дейност, определяйки собствената си продукция като „анахронична“ и по този начин да го принуди „да се самопогребе, преди „изключителните закони“ на официалния авангард да влязат в сила“. В тази връзка Гофредо Петраси, личен приятел на Гавацени, коментира: „С тази критична съвест, която го отличава, той осъзна, че композирането не е в природата му и това, което пише, му изглежда преди всичко като отражение на опита на Илдебрандо Пицети, на който е бил ученик”.
Диригент
От 1933 г. Гавацени започва дейността си като оркестров диригент. Първата възможност му е предложена от оркестъра „EIAR“ от Торино, а малко по-късно става заместник-диригент за сезона в „Teatro delle Novità“ в Бергамо. Така започва една непрекъсната дейност, която го импулсира да дирижира в най-важните театри в Италия и в чужбина.
В „Театро Верди“ в Триест той дирижира през 1939 г. „Сватбата на Фигаро“ от Моцарт с Джулиета Симионато, после през 1942 г. „Risurrezione“ от Франко Алфано и „Бохеми“ от Пучини с Мафалда Фаверо и Джузепе Тадей, и през 1943 г. „Fior di Maria di Renzo Bianchi e Fedra“ от Илдебрандо Пицети.
В „Театро Ла Фениче“ във Венеция Гавацени дирижира през 1942 г. „Риголето“ от Верди, „Мадона Империя“ от Франко Алфано и „Селска чест“ от Маскани.
Първият му контакт с оркестъра на Миланската Скала датира от 1944 г. с операта „Il campiello“ от Ермано Волф-Ферари, която е последвана от дирижирането на „Мавра“ от Стравински и „La pulce d’oro“ от Гедини.
След края на Втората световна война, през 1946 г. той дирижира „Дон Жуан“ от Моцарт с Алда Нони във Венеция.
През 1948 г. Гавацени дирижира „Messa da Requiem“ от Доницети в Бергамо, като по този начин се поставя в основата на феномена „Ренесанс на Доницети“: неговото дирижиране на „Анна Болейн“с Мария Калас все още се смята за запомнящо се, което връща забравения шедьовър на майстора от Бергамо обратно в световния репертоар. Също през 1948 г. той дирижира „Триптих“ от Пучини в „Gran Teatre del Liceu“ в Барселона и „Хензел и Гретел“ от Хумпердинк в Триест, където през 1949 г. дирижира „Фаворитката“ с Ебе Стинани.
Друго важно събитие е това, което се случва през 1950 г. с музикалното ръководство на първото модерно представление на операта на Росини „Турчинът в Италия“, което включва Мария Калас в безпрецедентната роля на певица „буфа“ и Сесто Брускантини в първото представление в театър „Елисей“ в Рим.
През 1951 г. Гавацени дирижира първото представление в „Teatro Nuovo“ в Торино на „Аида“ от Верди с Джорджо Toци.
През 1952 г. той дирижира възраждането на „Паризина“ от Пиетро Маскани в „Театро Карло Голдони“ в Ливорно с Мария Канилия.
През 1953 той дирижира „Лучия ди Ламермур“ с Мария Калас в „Teatro dell’Opera“ в Рим и първото представление на „Жана д’Арк на кладата“ от Артур Онегер в „Teatro San Carlo“ в Неапол с Ингрид Бергман и Мириам Пирацини.
През 1954 в „Театро Верди“ на остров Сан Джорджо Маджоре, Гавацени дирижира за „Театро Ла Фениче“ във Венеция световната премиера на „Възкресение и живот“ („Ego sum resurrectio et vita“) от Виргилио Мортари с Джани Раймонди и „Ариана“ с Антониета Стела. Отново през 1954 г. Гавацени ръководи „Дъщерята на Жорио“ от Илдебрандо Пицети – премиера в „Teatro San Carlo“ в Неапол.
Гавацени в Миланската Скала
Джанандреа Гавацени дирижира в Миланската Скала през 1948 г. първите представления на „Дафнис и Хлое“ и „La valse“ от Морис Равел, и през 1954 г. първото представление на „Жана д’Арк на кладата“, режисирано от Роберто Роселини с Ингрид Бергман и Клое Елмо. Следват по години:
1955: „Пламъкът“ от Оторино Респиги, „Турчинът в Италия“ с Мария Калас и „Сорочинси панаир“ от Мусоргски с Роландо Панераи,
1956: „Дъщерята на Жорио“ с Иво Винко и „Бал с маски“ с Джузепе Ди Стефано и Еторе Бастианини, „Самсон и Далила“ от Сен Санс с Джулиета Симионато и Рамон Винай, „Федора“ от Джордано с Мария Калас и Франко Корели и „Юлий Цезар“ от Хендел със Симионато и Корели,
1957: „Манон Леско“ с Клара Петрела, Ди Стефано и Фиоренца Косото, световната премиера на „La donna è mobile“ от Рикардо Малипиеро с Грациела Скиути, Луиджи Алва, Ренато Капечи и Косото, „Анна Болейн“ с Калас и Симионато и „Ирис“ с Ди Стефано,
1958: „Адриана Лекуврьор“ с Ди Стефано и Симионато, „Миньон“ със Симионато, „Мадам Бътерфлай“, световната премиера на „Убийство в катедралата“ от Пицети, „Каменният гост“ от Даргомижски, „Тоска“ с Рената Тебалди и Ди Стефано по време на пътуването до Експо 1958, „Концерт на Верди“ в „Teatro Regio“ в Парма и „Мойсей в Египет“ с Борис Христов, Адриана Лазарини и Симионато,
1959: „Ернани“ с Корели, „Триптих“ ат Пучини с Тито Гоби и Рената Ското, „Франческа да Римини“ с Магда Оливеро и Марио Дел Монако и „Федра“ от Пицети с Регина Креспин,
1960: „Андре Шение“ с Дел Монако, Тебалди и Косото,
1961: Световната премиера на „Сребърната обувка“ от Пицети с Ди Стефано, Панераи и Владимиро Ганзароли и „Битката при Леняно“ от Верди, Гала концерт с Франко Корели за откриването на сезона по случай стогодишнината от обединението на Италия,
1962: „Фаворитката“ с Косото и Николай Гяуров, „Фауст“ с Джани Раймонди, Гяуров и Ското, „Хугеноти“ с Джоан Съдърланд, Тоци, Симионато, Ганзароли, Корели и Косото и „Трубадур“ с Косото и Корели, Гала концерт за откриването на сезона,
1963: „Аида“ с Косото, Леонтин Прайс, Карло Бергонци и Гяуров, и гала вечерта за откриването на сезона, „Селска чест“ със Симионато и Корели, „L’amico Fritz“ от Маскани с Мирела Френи,
1964: „Момичето от Златни запад“ от Пучини с Корели, „Мефистофел“ с Гяуров, Бергонци и Райна Кабаиванска, „Пепепяшка“ от Росини със Simionato, „Турандот“ к Биргит Нилсон и Френи, пътуване до Театърът на Конгресния дворец в Московския Кремъл.
През 1965 г. Джанандреа Гавацени е назначен за музикален директор на Миланската Скала до 1968 г. и дирижира „Норма“ с Лейла Генчер и Симионато, премиерата на „Clitennestra“ от Пицети, „Фаворитката“ с Брускантини и Косото, „Симон Боканегра“ с Гяуров, Габриела Тучи и Панераи, и „Силата на съдбата“ с Бергонци, Симионато и Гяуров в гала вечерта за откриването на сезона на Ла Скала.
През 1966 г. Гавацени е назначен за артистичен директор на Миланската Скала до 1968 г. и дирижира премиерата на „L’ hotel dei povera“ от Флавио Тести и „Набуко“ с Гяуров в първата вечер на сезона и „Риголето“ с Лучано Павароти,
1967: „Мадам Сан-Жен“ от Джордано и „Хованщина“ с Гяуров,
1968: „Лорелай“ от Алфредо Каталани с Елена Сулиотис, Джанфранко Чечеле и Пиеро Капучили.
1970: „Сицилиански вечерни“ от Верди с Руджеро Раймонди и Рената Ското на откриването на оперния сезон,
1972: „Линда ди Шамуни“ с Енцо Дара, Алфредо Краус, Карло Кава и Ренато Брузон, „Алцеста“ от Глук,
1973: „Борис Годунов“ с Гяуров,
1976: „Луиза Милер“ от Верди с Павароти, Бруна Баглиони и Монсерат Кабайе,
1983: „Anacréon ou l’amour fugitif“ от Луиджи Керубини,
1984: „Идоменей“ от Моцарт, „Ломбардци“ от Верди с Гена Димитрова и Хосе Карерас,
1985: Два концерта с Виктория Муллова,
1986: „Сомнамбула“ от Белини с Боналдо Джиаи и Джун Андерсон,
1987: „Меса във фа мажор “di Chimay” от Луиджи Керубини,
1988: „Двамата фоскари“ от Верди с Ренато Брузон, ораторията „Свети Павел“, oпус 36 от Феликс Менделсон в базиликата „Сан Симпличано“,
1989: Пътуването на Миланската Скала до Болшой театър в Москва с „Адриана Лекуврьор“ с Френи и Косото,
1990: „Симфония“ № 5 от Менделсон,
1991: „Бохеми“ с Мирела Френи,
1994: „Ластовичката“ от Пучини с Дениа Мацола Гавацени,
1995: „Стифелио“ от Верди с Хосе Карерас
Други направления на оркестровата дейност
Освен в Миланската Скала, Джанандреа Гавацени присъства в много основни оперни театри, не само в Италия. През 1955 г. той дирижира възраждането на „Отело“ в „Teatro Donizett“i в Бергамо и първото представление на „Сорочински панаир“ в „Teatro Comunale di Firenze“. През 1956 г. той дирижира възстановяването на „Лучия ди Ламермур в „Театро Кариняно“ в Торино.
В Римската опера през 1955 г. Гавацени дирижира премиерата на „Бурлеска“ от Антонио Верети с Елмо и възстановяването на „Мантията“ от Пучини с Тито Гоби, през 1956 г. възобновяването на „Ирис“ с Ди Стефано и Борис Христов, възраждането на „Самсон и Далила“ от Сен Санс с Федора Барбиери и през 1978 възраждането на „Паризина“ от Пиетро Маскани с Феручо Фурлането.
В Единбург той дирижира през 1957 „Турчинът в Италия“ в изява като гост на Миланската Скала с Брускантини, Косото и Фернандо Корена.
През 1957 г. в Чикагската опера Гавацени дирижира „Бохеми“ с Юси Бьорлинг и Aнна Мофо, „Миньон“ със Симионато и Moфо и „Андре Шение“ с Гоби, Тебалди и Дел Монако; през 1959 „Пепеляшка“ с Корена, „Симон Боканегра“ с Гоби и Ричард Тъкър и „Турандот“ с Леонтин Прайс, Ди Стефано и Нилсон; през 1960 г. „Тоска“ с Ди Стефано, Тебалди и Гоби и „Мадам Бътерфлай“ с Леонтин Прайс.
През 1958 г. Гавацени дирижира „Риголето“ във Виенската държавна опера с Джани Раймонди, Ското и Косото.
През 1960 г. той дирижира възраждането на „Аида“ в „Teatro Nuovo“ в Торино.
В Залцбург дирижира през 1961 г. с Виенските филхармоници „Симон Боканегра“ с Гоби, Тоци и Панераи.
Още във Венеция през 1962 г. Гавацени дирижира „Риголето“ с Алфредо Краус, Корнел МакНейл и Рената Ското; през 1963 г. „Йерусалим“; през 1968 г. „Макбет“; през 1970 г. концерт; през 1972 г. „Възкресението на Христос“ от Лоренцо Перози с Катя Ричарели, Лучия Валентини, Отавио Гаравента и Ренато Брузон; през 1973 „Лучия ди Ламермур“ с Брузон и Ското; през 1974 „Мойсей в Египет“ от Росини с Чезаре Сиепи, Мариа ди Роан, Брузон и Ското; през 1985 концерт и през 1988 ораторията „Свети Павел“ oпус 36 от Менделсон.
Във фестивалната опера в Глайндбърн във Великобритания Гавацени дирижира през 1965 г. „Анна Болейн“ с Лондонския филхармоничен оркестър, Лейла Генчер и Карло Кава.
През 1967 г. той дирижира първото представление на „Набуко“ в „Salle Wilfrid Pelletier“ в Монреал.
В Големия театър в Женева Гавацени дирижира през 1970 г. „Пепеляшка“ от Росини с Корена и Тереза Берганца, през 1971 г. „Норма“ и през 1982 г. „Сомнамбула“с Едита Груберова.
В „Театро Масимо Винченцо Белини“ в Катания той дирижира през 1970 г. премиерата на „Мойсей в Египет“ и през 1972 г. „Пуритани“ с Адриана Малипонте, Алфредо Краус, Пиеро Капучили и Руджеро Раймонди.
Отново в Триест през 1971 г. Гавацени дирижира „Симон Боканегра“ с Капучили, Чекеле и Винко, през 1973 г. „La Wally“ с Кабаиванска и „Макбет“ и през 1975 г. „La Falena“ от Антонио Смареглия.
В Метрополитън опера в Ню Йорк той дирижира през 1976 г. „Трубадур“ с Лучано Павароти, Рената Ското и Шърли Верет.
През 1977 г., отново във Виенската държавна опера Гавацени се завръща и ръководи „Дон Карлос“ с Руджеро Раймонди и Фиоренца Косото.
На Оперния фестивал на името на Росини през 1980 г. той дирижира „La gazza ladra“. През 1981 г. ръководи „Луиза Милер“ в „Teatro Fraschini“ в Павия с Хора и Симфоничния оркестър на RAI в Милано, което се излъчва от RAI като част от конкурса „Мария Калас“.
През 1986 г. Гавацени ръководи първото представление в „Pacific Coliseum“ във Ванкувър на „Ломбардци“ от Верди.
През 1991 г. той дирижира „Бохеми“ с Мирела Френи, Николай Гяуров, Дения Мацола Гавацени, режисирана от Франко Дзефирели.
През 1992 г. следва „Лукреция Борджия“ с Дения Мацола Гавацени и Салваторе Фисичела за откриването на оперния сезон на „Politeama“ в Палермо. През същата година той дирижира „Лорелай“ в „Teatro Carlo Felice“ в Генуа, с Мерилин Зшау, Никола Мартинучи и Дения Мацола Гавацени.
През 1993 г. Гавацени дирижира премиерата на „Esclarmonde“ в „Teatro Massimo Vittorio Emanuele“ в Палермо с Дения Мацола Гавацени, Пиетро Бало и Боналдо Джиаоти. През същата 1993 г. дирижира в Миланската Скала „Ластовичката“ от Пучини с Дения Мацола Гавацени, Пиетро Бало, Аделина Скарабели и Паоло Барбачини, режисирана от Никола Жоел. Също през 1993 г. в театъра на Доницети в Бергамо той дирижира „Poliuto“ с Дения Мацола Гавацени, Симоне Алаймо и Хосе Семпере. И пак през 1993 г. следва „Zazà“ от Леонкавало в „Teatro Massimo“ в Палермо с Дения Мацола Гавацени и Лука Каноничи, режисирана от Филипо Кривели.
През 1994 г. Гавацени дирижира „Роберто Деверьо“ за откриването на сезона в „Teatro Massimo“ в Палермо с Дения Мацола Гавацени, Пиетро Бало и Антонио Салвадори. Също през 1994 г. ръководи „La reginetta delle rose“ в театър „Carlo Felice“ в Генуа, с Дения Мацола Гавацени и Лука Каноничи, режисирана от Филипо Кривели. Пак през 1994 г. следва „Бохеми“ в Миланската Скала с Дения Мацола Гавацени в ролята на Мими, режисирана от Франко Дзефирели.
През 1995 г. Гавацени дирижира „Мантията“ от Пучини и „Палячи“ от Леонкавало с Дения Мацола Гавацени, Никола Мартинучи и Роберто Сервиле, режисирани от Джани Амелио.
През януари 1996 г. Гавацени дирижира „L’aviatore Dro“ в „Teatro di Lugo“, режисирана от Силвано Бусоти. Той също така дирижира оркестъра на „Maggio Musicale Fiorentino“: „Свети Павел“ и „Свети Илия“ от Менделсон, „Parisina“ (IV действие) (солист Дения Мацола Гавацени); също и оркестърът на „Арена ди Верона“: „Ein deutsches Requiem“ от Йоханес Брамс (солист Дения Мацола Гавацени), както и с оперния оркестър на театъра „Сан Карло“ в Неапол: „Песента на спомените“ от Джузепе Мартучи (солист Дения Мацола Гавацени).
През 1992 г. Джанандреа Гавацени приема позицията на музикален директор на Симфоничния оркестър на Емилия-Романа „Артуро Тосканини“ в Парма, с който оркестър изпълнява: „Poème de l’amour et de la mer“ от Ернест Шосон; „Заупокойна меса“ от Доницети; „Les nuits d’été“ от Ектор Берлиоз; Религиозни арии от Джанандреа Гавацени (солист Дения Мацола Гавацени). Той допринася значително за утвърждаване качеството на институцията, ръководейки я до смъртта си през 1996 г.
Ще направя подробни бележки за дейността на Джанандреа Гавацени във Виенската държавна опера и в МЕТ Ню Йорк.
Първо във Виенската държавна опера – той има общо 6 изяви като диригент в оперите „Риголето“ и „Дон Карлос“ от Верди съответно в годините 1958 и 1977. Цитирам подробности:
DON CARLO (ITAL.) / DON CARLOS
Dirigent | 2 Vorstellungen | 23.02.1977–26.02.1977
RIGOLETTO
Dirigent | 4 Vorstellungen | 03.05.1958–15.05.1958
(край на цитата)
Дебюта на Гавацени във Виена е на 3 май 1958 г. в „Риголето“. Цитирам състава на ансамбъла при този дебют:
BESETZUNG | 03.05.1958
Dirigent | Gianandrea Gavazzeni |
---|---|
Inszenierung | Mario Frigerio |
Bühnenbilder und Kostüme | Alexander / Alexandre Benois |
Einstudierung der Chöre | Roberto Benaglio |
Der Herzog von Mantua | Gianni Raimondi |
Rigoletto | Aldo Protti |
Gilda | Renata Scotto |
Sparafucile | Nicola Zaccaria |
Maddalena | Fiorenza Cossotto |
Giovanna | Margareta Sjöstedt |
Graf von Monterone | Constantino Ego |
Marullo | Carlo Forti |
Borsa | Kurt Equiluz |
Graf von Ceprano | Hans Schweiger |
Die Gräfin Ceprano | Dorothea Frass |
Ein Page der Herzogin | Liselotte Maikl |
(край на цитата)
Последната изява на Гавацени във Виена е на 26 февруари 1977 г. в операта „Дон Карлос“ от Верди. Цитирам състава на ансамбъла при тази последна изява:
BESETZUNG | 26.02.1977
Dirigent | Gianandrea Gavazzeni |
---|---|
Nach einer Inszenierung von | Otto Schenk |
Bühnenbild und Kostüme | Jürgen Rose |
Chorleitung | Norbert Balatsch |
Filippo II. | Ruggero Raimondi |
Don Carlo | William Holley |
Rodrigo | Kostas Paskalis |
Il Grande Inquisitore | Reid Bunger |
Un frate (Carlo V.) | Peter Wimberger |
Elisabetta | Luisa Bosabalian |
Tebaldo | Olga Warla |
Eboli | Fiorenza Cossotto |
Conte di Lerma | Ewald Aichberger |
Voce dal cielo | Marjorie Vance |
Contessa d’Aremberg | Christa Reichert |
(край на цитата)
Сега давам подробности за изявите на Джанандреа Гавацени в МЕТ Ню Йорк.
Той има там общо 8 изяви като диригент на операта „Трубадур“ от Верди в перода от 11 октомври 1976 г. до 13 ноември 1976 г. В състава на ансамбъла участват в главните роли следните артисти: Лучано Павароти (Манрико), Рената Ското (Леонора), Матео Манугуера (Граф ди Луна), Шърли Верет (Азучена) и Джеймс Морис (Ферандо). При някои изяви в ролята на Граф ди Луна играе Луис Квилико.
(край на цитатите)
Биографични бележки и дейност на Джанандреа Гавацени (данни от източник на руски език:
Джанандреа Гавацени (25 юли 1909 г., Бергамо, Италия – 5 февруари 1996 г., Бергамо) е италиански диригент, пианист, композитор, музикален критик и писател.
Той е Кавалер на Големия кръст на Ордена за заслуги към Република Италия (1994 г.). Почти 50 години е диригент на Миланската Скала, а от 1965 до 1968 г. е негов музикален директор. Смятан е за един от най-добрите диригенти в Италия на 20-и век, един от най-добрите интерпретатори на опери от съвременни италиански композитори.
Биография
Гавацени е роден в Бергамо. Бащата на музиканта е адвокат и депутат. Гавацени получава музикалното си образование в Консерваторията „Санта Чечилия“ в Рим (1921-1924), а след това в Миланската консерватория (1925-1931), където се дипломира като пианист при Ренцо Лоренцони и като композитор при Илдебрандо Пицети.
Първоначално той се занимава предимно с композиция, като дирижира само изпълнения на свои произведения. Работи е в „Театро Комунале“ в Болоня.
Дебютът на Гавацени като оперен диригент се състоя през 1935 г. в „Театър Доницети“ в Бергамо, където е представена неговата едноактна опера „Paolo e Virginia“.
Дебютира в Миланската Скала през 1944 г. в операта „Кръстопът” от Е. Волф-Ферари. От 1948 г. дирижира редовно в театъра. През 1958 г. Гавацени участва в световната премиера на операта на Илдебрандо Пицети „Убийство в катедралата“. От 1965 до 1969 г. е музикален директор на Миланската Скала. Сред най-добрите творби на диригента на сцената на Скалата са постановките на оперите „Анна Болейн” от Г. Доницети (1957, с Мария Калас, режисьор Висконти), „Бал с маски” от Дж. Верди (1959, с Мария Калас, Ди Стефано, Бастианини), „Тоска” от Пучини (1959 г., с Тебалди, Ди Стефано, Гоби), „Хугеноти” от Джакомо Майербер (1962 г., със Съдърланд, Симионато, Корели, Гяуров), „Трубадур” от Дж. Верди (1964, реж. Висконти), „Турандот” от Дж. Пучини (1964, с Нилсон, Корели, Вишневская), „Хованщина” от М. П. Мусоргски (1967, с Гяуров, Архипова).
Гавацени дирижира оперни представления в оперните театри на Рим, Бергамо, Неапол, Флоренция и Венеция. През 1961 г. под негова диригентска палка на Залцбургския фестивал е представена „Симон Боканегра“ от Дж. Верди. През 1963 г. Гавацени участва в световната премиера на операта “Celestina” от Ф. Тести на музикалния фестивал във Флоренция”. На фестивала в Глайндбърн той участва в представление на „Анна Болейн“ през 1965 г.
Задграничният дебют на Гавацени се състои през 1957 г. в Чикаго („Бохеми“ от Дж. Пучини). През 1976 г. маестрото дебютира в Метрополитън опера в Ню Йорк („Трубадур”), а през 1977 г. в Сан Франциско („Адриана Лекуврьор” от Ф. Чилеа, „Аида” от Дж. Верди). През 1964 и 1989 г. Гавацени участва в турнетата на Миланската Скала в Москва.
Много от изпълненията на диригента са записани. С негово участие са направени първите записи на „Сомнамбула” от В. Белини (1951), „Турчинът в Италия” от Дж. Росини (1954, с Калас, Гедда), „Анна Болейн” (1957) и „Велизарий” от Доницети (1959) с театър „La Fenice“ и Тадеи. Образцови са записите на оперите „Джоконда” от А. Понкиели (1957, с Дел Монако, Симионато, Бастианини, Сиепи) и „Ломбардци” от Дж. Верди (1984, видео, с Гена Димитрова и Хосе Карерас).
Творческият път на Гавацени се отличава с дълголетие. През 1992 г. в Палермо участва в постановката на „Лукреция Борджия” от Г. Доницети, а през 1993 г. дирижира там операта „Есклармонда” от Жюл Масне. Младата му съпруга, сопраното Дения Мацола участва и в двете постановки.
Диригентът става първият музикант, удостоен със званието „Почетен гражданин на Милано” (1994 г.).
Джанандреа Гавацени умира през 1996 г. в Бергамо след дълго боледуване.
(край на цитатите от източник на руски език)
Характер на Джанандреа Гавацени
Гавацени е далеч по избор и по природа от звездната система на оркестровитe диригенти, той не обича да прави записи, нетолерантен е към оперните режисьорски избори, които през 1955 г. той преценява като „самонадеяно безразсъдство… в ущърб на музикалното изпълнение“ .
В своята изпълнителска панорама той често обича да включва симфонично-оркестрови пиеси, принадлежащи преди всичко към романтизма, късно-романтиката и началото на ХХ век. Той има и култивира много ясни идеи за техниката на изпълнение, поддържайки наред с други неща, че не се учиш да дирижираш и не се учиш от други диригенти, докато “се учиш в собствената си кожа”. Той също така твърди, че музиката трябва да се гледа, а не само да се слуша (и това се отнася не само за операта, но и за концертите).
Известни са неговите полемики срещу декларираната филология, когато тя служи само за прикриване на почти абсолютна липса на вдъхновение. С мъдро остроумие Гавацени отговаря на онези, които го разпитват за “правилното темпо” на дадено произведение, че “точното време е, когато има хубаво време и не вали”. За Гавацени абсолютната вярност към текста е тесногръда идея, която “противоречи на естетическите ценности на музиката и противоречи на историята. История, която никога не стои неподвижна”. Музикалният критик Fedele D’Amico заявява по отношение на неговите интерпретации, че „те не са просто омагьосващи изпълнения: те са тихи и много прозрачни картини, които казват повече от писмен коментар“.
Полемиката на Гавацени е равна на жизнената му енергия. Гавацени не пести критики към политици (през 1988 г. той обвинява тогавашния министър Караро за съкращенията в областта на музиката) и режисьори (ниската му оценка към Лука Ронкони е добре известна), но той не е лек и към себе си. Той има интуитивни позиции, които се простират отвъд музикалните територии, както когато предположи, че „Аdagietto“ от Пета симфония на Густав Малер може да бъде най-подходящият саундтрак за филм, вдъхновен от „Смърт във Венеция“ на Томас Ман няколко години преди Лучино Висконти да го използва за собственото си произведение.
Що се отнася до дейността му като писател, Гавацени е много добър писател (всъщност той се определя като „нередовен писател“). Най-интригуващите му писания са тези, които принадлежат към жанра на дневника и трябва да бъдат причислени към най-авторитетните образци на нашето време. Както заявява критикът Ермано Комуцио „в различните страни, които авторът е познавал, дефинирани в техните скрити характеристики, а не в туристическата повърхност, присъствието на родното място винаги се спотайва, може да се чуе ехото на камбаните на Бергамо и звучи груб диалект, виждаме къщата на Арлекин и героите на Морони и Пичо”.
И накрая, трябва да припомним, че през 1985 г. Джанандреа Гавацени бе удостоен с наградата „Una vita nella musica“ в театър „Ла Фениче“ във Венеция.
Личен живот
Джанандреа Гавацени се жени два пъти: втората му съпруга е певицата Дения Мацола, която участва при много негови оперни дирижирания (отделни цитати са дадени в биографията на Гавацени). От първия си брак са родени Франко Гавацени, италиански филолог и университетски професор в Павия, който умира през 2008 г., и Джузепе Гавацени.
Композиционна дейност
Симфонична прелюдия за оркестър (1928)
„Смъртта на Дафне“ за цигулка и оркестър (1929)
Четири интермеци от Аминта дел Тасо за баритон, хор и оркестър (1930)
Соната в сол за цигулка и пиано (1930)
Соната във фа за виолончело и пиано (1930)
3 текста (1930)
Сонатина във фа за пиано (1930)
Триптих за хор (1931)
Песен на годината (1931)
2 тоскански народни детски песнички (1931)
Бергамски концерт за оркестър (1931)
2 мадригала от Тасо (1931)
Трио в ре за цигулка, виолончело и пиано (1931)
Песен в ла за пиано (1932)
Соната във фа за пиано (1933)
Песни за свещена кантата на S. Alessandro (1934)
Фантазия за виолончело и пиано (1934)
Три религиозни арии за цигулка и оркестър (1935), посветени на маестро Марио Пилати
Прелюд, песен и фурлана за цигулка и пиано (1935)
Три епизода за оркестър (1935)
Игра на Паоло и Вирджиния (1935)
Съобщения (1936)
„Canto Pastorale“ и „Gagliarda“ за виолончело и пиано (1936)
Оперен концерт (1936)
Песни на ломбардски работници за оркестър (1936)
Концерт в ла за виолончело (1936)
Концерт за цигулка, посветен на Микеланджело Абадо (1937)
Диалог за тенор (1937)
Надписи на слънчев часовник (1938)
Ноктюрни на почерпени тенори в Бергамо (1938)
Ритми и пейзажи на спортисти за оркестър (1938)
Фуриозо на остров Санто Доминго, балет (1940)
Хор на контрабандистите на грапа за хор (1940)
Концерт за пиколо флейта, валдхорна и струнни (1939-1940)
Ария за кларинет, 2 валдхорни и струнни (1940)
Първи концерт на Cinquandò за оркестър (1941)
Втори концерт на Cinquandò за оркестър (1942)
Бергамаска за пиано (1942)
Поезия за хор (1942)
5 стихотворения от B. Dal Fabbro (1943)
Епиграма от Б. Дал Фабро, по случай 60-ия рожден ден на Алфредо Касела (1943)
4 сонета към „Орфей“ от Рилке (1943)
„Благовещение“ на Рилке (1944)
Соната за флейта и пиано (1944)
Соната за цигулка, пиано и струнни (1944)
2 сонати в едно движение за пиано (1945)
Поезията на Рилке (1946)
Ловна кантата за хор и оркестър (1946)
Трети концерт на Cinquandò за струнни (1949)
Писателска дейност
Духове и форми на лирическата поезия на Белини (Милано, 1936)
Доницети (1937)
Три изследвания върху Пицети (Комо, 1937)
Доницети (Торино, 1938)
Пътуване до музикални страни (Флоренция, 1939)
Мусоргски и руската музика от 19 век (1943)
Музикален справочник към „Зигфрид“ от Р. Вагнер (1944)
Музикалните партита (Милано, 1944)
Думи и звуци (есета, 1946)
Пътеводител „Злато“ на Пицети (1946)
Звукът е уморен (Бергамо, 1950)
Тефтер на музиканта (1952)
Музиканти на Европа (Милано, 1954)
Музика и театър (Пиза, 1954)
Смъртта на операта (Милано, 1954)
Други изследвания за Пицети (Бергамо, 1956 г.)
Къщата на Арлекин (Милано, 1957)
Тридесет години музика (1958)
Дневникът на Единбург и Америка (1960)
Проблеми на динамично-фразеологичната традиция и текстовата критика във Верди и Пучини (Милано, 1961)
Камбаните на Бергамо (1963)
Враговете на музиката (1965)
Италианска оперна музика (Милано, 1965)
Нотна хартия (1968)
Не екзекутирайте Бетовен и други писания (1974) : Награда Виареджо за нехудожествена литература 1975
Счупената пръчка (1987)
Изгубената къща (Бергамо, 1988)
Тефтер на музиканта (1988)
Червената завеса (Торино, 1992)
Сцена и фон (Милано, 1994)
(край на цитатите)
Отличия на Джанандреа Гавацени
Кавалер на Големия кръст на Ордена за заслуги към Италианската република
— Рим, 22 март 1994 г
……
Цитирам без превод дискографията на Джанандреа Гавацени от източник на италиански език:
Discografia parziale
- Bellini, Il Pirata – Coro Della Radiotelevisione Italiana, Roma/Gianandrea Gavazzeni/Orchestre Della Radiotelevisione Italiana, Roma, EMI
- Donizetti, Anna Bolena – Gianandrea Gavazzeni/Maria Callas/Coro del Teatro alla Scala di Milano/Orchestra del Teatro alla Scala di Milano, 1957 EMI
- Giordano, Andrea Chénier – Renata Tebaldi/Mario del Monaco/Ettore Bastianini/Fiorenza Cossotto/Orchestra dell’Accademia Nazionale di Santa Cecilia/Gianandrea Gavazzeni, 1970 Decca
- Honegger, Giovanna d’Arco al rogo – 1953 Cantus
- Mascagni, Cavalleria rusticana – Gavazzeni/Pavarotti, 1996 Decca
- Mascagni, L’amico Fritz – Gianandrea Gavazzeni/Orchestra of the Royal Opera House/Covent Garden/Mirella Freni/luciano Pavarotti, 1969 EMI
- Ponchielli, La Gioconda – Anita Cerquetti/Giulietta Simionato/Mario del Monaco/Ettore Bastianini/Coro del Maggio Musicale Fiorentino/Orchestra del Maggio Musicale Fiorentino/Gianandrea Gavazzeni, 1958 Decca
- Rossini, Il turco In Italia – Coro del Teatro alla Scala di Milano/Franco Calabrese/Gianandrea Gavazzeni/Jolanda Gardino/Maria Callas/Mariano Stabile/Nicola Rossi-Lemeni/Nicolai Gedda/Orchestra del Teatro alla Scala di Milano/Piero de Palma, EMI
- Verdi, Un Ballo In Maschera – Gianandrea Gavazzeni/Maria Callas/Orchestra del Teatro alla Scala di Milano, EMI
- Classic Recitals, Carlo Bergonzi – Carlo Bergonzi/Gianandrea Gavazzeni/Orchestra dell’Accademia di Santa Cecilia, 1958 Decca
- Plácido Domingo & Katia Ricciarelli: Great Love Duets – Plácido Domingo/Gianandrea Gavazzeni/Orchestra of the National Academy of Santa Cecilia/Katia Ricciarelli, 1978 Sony
(край на цитата)
Един особено ценен запис на операта „Федора“ от Умберто Джордано с диригент Джанандреа Гавацени и солисти Мирела Френи и Пласидо Доминго е направен през 1933 г. от лейбъла „TDK/Naxos“ и за него разполагам с рецензия на немски музикален критик. Цитирам я в оригинал и после в превод на български език:
Портал „Rondo“(без дата)
Das Klassik- und Jazz-Magazin
(без дата)
Umberto Giordano
Fedora
Mirella Freni, Plácido Domingo, Alessandro Corbelli u.a., Orchester des Teatro alla Scala, Chor des Teatro alla Scala, Gianandrea Gavazzeni
TDK/Naxos DVWW-OPFED
(113 Min., 5/1993)
Der alte Gianandrea Gavazzeni (Jahrgang 1909) hebt den Stab und lenkt das Orchester der Scala mit leicht sklerotischen Bewegungen durch die Orchestereinleitung zum ersten Akt: Im Mai 1939 ging in Mailand die von Lamberto Puggelli eigens für Mirella Freni in Szene gesetzte „Fedora“ vor ausverkauftem Haus über die Bühne. Wir werden Zeugen einer live mitgeschnittenen Aufführung. Man ist hin- und hergerissen: Eigentlich ist es ja beachtlich, was die 1935 geborene Mirella Freni nach fast 40-jähriger Bühnenkarriere als Fedora stimmlich noch zuwege brachte; Plácido Domingo (geb. 1941 oder früher) ist dagegen ja fast noch ein junger Hüpfer. Aber wenn die Kamera so gnadenlos draufhält, dann bekommt die melodramatische Romanze zwischen der Titelheldin und dem Grafen Loris Ipanoff in dieser Besetzung doch eine deutliche geriatrische Note. In die Jahre gekommen sind selbstverständlich auch die Stimmen der beiden wackeren Bühnengrößen, die mit großem Einsatz erstaunlich kraftvoll, aber doch auch deutlich angeschlagen durch ihre Partien steuern. Hat man ihre glanzvollen Karrieren, ihre einstigen Spitzenleistungen mit im Blick, dann kommt tatsächlich so etwas wie ein wehmutsgeschwängertes Hingerissensein zustande – aber was ist mit denjenigen Klassikinteressierten, die ohne solchen Erfahrungshintergrund in dieses ganz altmodisch ausgestattete Kostümspektakel (Bühnenbild und Kostüme: Luisa Spinatelli) stolpern? Man könnte die These vertreten, dass so eine Schmonzette (Verzeihung, Herr Giordano) wie die „Fedora“ nur mit jüngeren, völlig intakten Stimmen und einigermaßen jugendlichen Darstellern ein Genuss sein kann.
Michael Wersin, 01.09.2007
(край на цитата)
Превод:
Портал „Рондо”.
Списание за класика и джаз
(без дата)
Умберто Джордано
Fedora
Мирела Френи, Пласидо Доминго, Алесандро Корбели и др., Оркестър на Театро ла Скала, Хор на Театро ла Скала, Джанандреа Гавацени
TDK/Naxos DVWW-OPFED
(113 мин., 5/1993)
Старият Джанандреа Гавацени (роден през 1909 г.) вдига диригентската палка и ръководи оркестъра на Миланската Скала с леко склеротични движения през оркестровото въведение към първото действие: През май 1939 г. „Федора“, поставена от Ламберто Пуджели специално за Мирела Френи, е изцяло разпродадена при спектакъл в Скалата. Ставаме свидетели на записано изпълнение на живо. Дълбоко впечатлени сме: всъщност е забележително какво успя да постигне вокално Мирела Френи като Федора след почти 40-годишна сценична кариера; тя е родена през 1935 г. Пласидо Доминго (роден през 1941 г. или по-рано), от друга страна, все още е почти младеж. Но когато камерата е толкова безмилостна, мелодраматичната романтика между заглавната героиня и граф Лорис Ипанов в този актьорски състав придобива ясно изразена гериатрична нотка. Разбира се, остаряват и гласовете на двамата смели сценични величия, които управляват партиите си с голямо усилие, удивително мощно, но и явно отслабено. Ако вземете предвид блестящите им кариери, предишните им върхови постижения, тогава наистина възниква нещо като меланхоличен възторг – но какво да кажем за интересуващите се от класическа музика, които без такъв опит се натъкват на този много старомоден костюмиран спектакъл (сценография и костюми: Луиза Спинатели). Човек може да спори, че (съжалявам, г-н Джордано) операта „Федора“ може да бъде приятна само с по-млади, напълно непокътнати гласове и сравнително млади актьори.
Михаел Версин, 1 септември 2007 г
(край на превода)
Ще завърша днешната статия за Джанандреа Гавацени с две публикации на немски език, които дават допълнителна светлина върху огромното дело на маестрото особено като диригент. Към всяка от тях ще дам мой превод на български език.
Портал „Ö1“ (ORF.at) Австрия
ERINNERUNGEN ZUM 100. GEBURTSTAG
Ein Leben für die Musik
“Er war ein Profi ohne Gloriole, ein Maestro ohne Mätzchen, ein Musiker mit stiller Weltkarriere – ein Fossil also in der Zunft der flotten Macher”, hieß es 1996 in einem Nachruf auf den italienischen Dirigenten und Allroundmusiker Gianandrea Gavazzeni.
8. April 2017
“Una vita per la musica” hieß die Auszeichnung, die die Mailänder Scala Gianandrea Gavazzeni nach 50 Jahren am Dirigentenpult verlieh, “Ein Leben für die Musik”. Gianandrea Gavazzeni war kein Egomane, kein “genialer” Dirigent. Er war Wissenschaftler, Buchautor, Pianist, als Komponist Schüler des Spätromantikers Ildebrando Pizzetti, als junger Opernbesucher Toscanini-Bewunderer.
Aus Bergamo stammend wie Gaetano Donizetti, wurde Gavazzeni, sobald er das Komponieren im Alter von 40 Jahren zugunsten des Dirigierens aufgegeben hatte, zur treibenden Kraft der Donizetti-Renaissance der Callas- und Nach-Callas-Zeit. Eine andere Vorliebe von ihm galt den Nebenwerken der “Verismo”-Schule.
Als Verdi- und Puccini-Dirigent konnte Gianandrea Gavazzeni seine Stärken oft auch im Plattenstudio ausspielen, mit der sängerischen crème de la crème: Akribie und Unbestechlichkeit. Unter den vielen von ihm geleiteten Gesamtaufnahmen sind etliche, die bis heute nicht übertroffen wurden: von Mascagnis “L’amico Fritz” mit Mirella Freni und Luciano Pavarotti über Giordanos “Andrea Chenier” mit zugeschaltetem Verismo-Turbo und Tebaldi, del Monaco Bastianini in den Hauptrollen, bis zu Bellinis “Pirata” mit Montserrat Caballé.
Jugendeindrücke: Toscanini und Pizzetti
In der Donizetti-Stadt Bergamo ist Gianandrea Gavazzeni 1909 auf die Welt gekommen. Mutter: literarisch interessiert, Theatergeherin, Vater: Rechtsanwalt, Parlamentarier, leidenschaftlicher Musikliebhaber, Organisator von Opern-Stagioni.
Es hält sich die Geschichte, dass Gianandrea in den Armen der “nonna” schon Mascagnis “Isabeau” gehört hätte. Die musikalische Welt, aus der Gavazzeni kam, war die der “generazione dell’ottanta”, die Welt der d’Annunizo-Opern, die überreife Romantik.
In Mailand studierte er Klavier und Komposition. Und er studierte Arturo Toscanini: Bei jeder Aufführung, die Toscanini zwischen 1924 und 29 an der Mailänder Scala dirigierte, will Gavazzeni dabei gewesen sein. Sein, immerhin ein Stück über Ottorino Respighi, hinaus ins Moderne tendierender Lehrer Pizzetti gab die Richtung vor, in die Gianandrea Gavazzeni in seinen eigenen Kompositionen ging, mit vielen Werktiteln, die so klingen, als hätte es der junge Mann darauf angelegt gehabt, ein Kleinmeister in Bergamo zu werden: vom “Concerto bergamasco” bis zu den “Canti per Sant’Alessandro”, den Stadtpatron.
Gavazzeni als Wegbereiter der Donizetti-“Renaissance”
Nach ersten Schritten beim italienischen Rundfunk, nach ersten eigenen Opernversuchen, dirigierte Gianandrea Gavazzeni ab dem Jahr 1944 an der Mailänder Scala, anfangs vor allem Zeitgenössisches.
Daheim in Bergamo setzte er zum 100.Todestag des Komponisten Gaetano Donizettis “Requiem” an, sicher ohne zu ahnen, dass er damit einen Stein ins Rollen brachte: zur Donizetti-“Renaissance”, an der Gavazzeni dann weiterhin großen Anteil hatte, nicht zuletzt mit der epochalen Scala-Premiere der “Anna Bolena” 1957, bei der sich Maria Callas und Giuletta Simionato Königinnen-Gefechte lieferten.
Bei alldem erwies es sich als inspirierend, dass Gavazzeni zwar primär Musiker war, aber auch Musikwissenschaftler und -schriftsteller. Schon unter seinen frühesten Arbeiten findet man Bücher über Donizetti und über “Spiriti e forme della lirica belliniana”, also über “Geist und Formensprache der Bellini-Opern”.
Polemisch, streitbar, unangenehm – Gavazzenis andere Seite
Es kam der Moment, an dem absehbar war, dass der Komponist Gianandrea Gavazzeni nie so erfolgreich sein würde wie der Dirigent. So legte Gavazzeni das Komponieren ad acta. Das Zeug zum “Star-Dirigenten” hatte er dennoch nicht, stand dieser Welt auch innerlich so fern wie möglich.
Übers “Regietheater” ließ er sich schon Mitte der 1950er Jahre aus, als dieser Begriff noch gar nicht existierte. Wer Gavazzeni als “Anwalt” der Komponisten oder ähnlich feierte, bekam entgegnet, Philologie sei nur ein anderer Name für Mangel an Inspiration.
Absolute Treue zum Notentext war für Gavazzeni gegen die ästhetischen Werte der Musik gerichtet und gegen ein Selbstverständnis des Musikers als Teil der Geschichte: “la storia che non e mai ferma” – die Geschichte, die niemals aufhört.
Aus allen diesen Episoden – bis hin zu öffentlichen Auftritten gegen Kultur-Sparmaßnahmen der italienischen Regierung oder einer scharfen Fehde mit dem Regisseur Luca Ronconi – entsteht das Bild eines Menschen mit enormer polemischer Energie, der es nicht darauf anlegte, “angenehm” zu sein. Dass der Dirigent Gianandrea Gavazzeni dabei dennoch seinen Weg machte, in Italien und international, ist ein halbes Wunder.
Die späten Jahre: “ein Profi ohne Gloriole”
Fast 50 Jahre lang war er kontinuierlich an der Mailänder Scala präsent, in den 1960er Jahren auch kurz als deren künstlerischer Leiter. Regelmäßig erlebte man ihn an sämtlichen bedeutenden Bühnen des Landes, außerdem bei Festivals. Hier nützte er die Chance, auch rare Opern der Verismo-Ära aufzuführen, beginnend mit “Le maschere” 1955 beim Maggio Musicale Fiorentino.
Wenn es ins Ausland ging, an die MET, nach Chicago, Aix-en-Provence oder nach Glyndebourne, dann vor allem für Donizetti, Verdi, Puccini – ohne dass beim klingenden Resultat überall der Stempel “Gavazzeni” drauf gewesen wäre: Donizetti blieb Donizetti, Verdi Verdi, Puccini Puccini. Und jeden Morgen, so verriet Gavazzeni bei einem seiner seltenen Wien-Auftritte in den 1980er Jahren, setzte er sich eine Stunde an den Flügel – und spielte Bach.
Im 87.Lebensjahr ist Gianandrea Gavazzeni 1996 gestorben, dirigiert hatte er, mit den strahlend weißen Haaren zuletzt, mit dem mönchischen Podiums-Gewand, bis fast zuletzt, ausgefallenen Donizetti in Bergamo, aber auch Massenets “Esclarmonde” in Turin, alles mit seiner jüngeren Frau Denia Mazzola Gavazzeni, die vorführte, wie Gavazzeni seinen “Belcanto” sah: nicht ästhetisierend fade, sondern von innen glühend.
Aus einem der deutschsprachigen Nachrufe: “Er war ein Profi ohne Gloriole, ein Maestro ohne Mätzchen, ein Musiker mit stiller Weltkarriere – ein Fossil also in der Zunft der flotten Macher”.
(край на цитата)
Превод:
Портал “Ö1” (ORF.at) Австрия
СПОМЕНИ ЗА 100 ГОДИШНИНАТА
Живот отдаден на музиката
„Той беше професионалист без слава, маестро без лудории, музикант със спокойна глобална кариера – вкаменелост в гилдията на бързите творци“, се казва в некролог от 1996 г. за италианския диригент и всеобщ музикант Джанандреа Гавацени.
8 април 2017 г
„Una vita per la musica“ се казваше наградата „Живот за музиката“, която Миланската Скала даде на Джанандреа Гавацени след 50 години на диригентския подиум. Джанандреа Гавацени не беше егоманиак, нито “гениален” диригент. Той е учен, автор и пианист, като композитор е ученик на късния романтик Илдебрандо Пицети, а като млад оперен зрител е почитател на Тосканини.
Идвайки от Бергамо като Гаетано Доницети, Гавацени се превръща в движещата сила на ренесанса на Доницети от периода Калас и след Калас, веднага след като се отказва от композирането на 40-годишна възраст в полза на дирижирането. Друго негово предпочитание са спомагателните произведения на школата „Веризмо”.
Като диригент на Верди и Пучини, Джанандреа Гавацени често можеше да покаже силните си страни в звукозаписното студио, с пеещия „крем де ла крем“: педантичност и неподкупност. Сред многото пълни записи, които той дирижира, има няколко, които не са надминати и до днес: от „L’amico Fritz“ на Маскани с Мирела Френи и Лучано Павароти до „Андре Шение“ на Джордано с включен „Verismo Turbo“ и Тебалди, дел Монако Бастианини в главните роли, до “Пирата” на Белини с Монсерат Кабайе.
Впечатления от младостта: Тосканини и Пицети
Джанандреа Гавацени е роден в Бергамо – града на Доницети, през 1909 г. Майка му се интересува от литература, посещава театър, бащата е адвокат, парламентарист, страстен меломан, организатор на оперни постановки.
Историята гласи, че Джанандреа вече е чул “Изабо” на Маскани в прегръдките на баба си. Музикалният свят, от който идва Гавацени, е този на “generazione dell’ottanta”, светът на оперите на д’Анунизо, презрелият романтизъм.
В Милано той учи пиано и композиция. И той изучава Артуро Тосканини: Гавацени твърди, че е присъствал на всяко представление, дирижирано от Тосканини в Миланската Скала между 1924 и 1929 г. Неговият учител Пицети, който преподаваше в Модена и клонеше към модерното, чрез едно произведение на Оторино Респиги определи посоката, в която Джанандреа Гавацени тръгна в собствените си композиции, с много заглавия на произведения, които звучат така, сякаш младият мъж е възнамерявал да стане второстепенния майстор в Бергамо след Доницети: от “Concerto bergamasco” до “Canti per Sant’Alessandro” – покровителят на града.
Гавацени като пионер на „ренесанса“ на Доницети
След първите си стъпки в италианското радио и първите си опити в операта, Джанандреа Гавацени дирижира в Миланската Скала от 1944 г. нататък, първоначално предимно със съвременна музика.
У дома в Бергамо той започва дейността си с „Реквием“ на Гаетано Доницети по случай 100-годишнината от смъртта на композитора, без да осъзнава, че върти топката: „Ренесансът“ на Доницети, в който Гавацени продължаваше да играе основна роля, а не най-малкото с епохалната премиера на “Ана Болейн” в Миланската Скала през 1957 г., при която Мария Калас и Джулета Симионато се бият като кралици.
Във всичко това се оказа вдъхновяващо, че Гавацени е преди всичко музикант, но също и музиколог и писател. Дори сред най-ранните му произведения можете да намерите книги за Доницети и за “Spiriti e forme della lirica belliniana”, т.е. за “духа и формалния език на оперите на Белини”.
Полемично, спорно, неприятно – другата страна на Гавацени
Дойде моментът, когато стана ясно, че композиторът Джанандреа Гавацени никога няма да бъде толкова успешен, колкото като диригент. Така Гавацени оставя композирането настрана. Той обаче няма това, което трябва за да бъде “звезда диригент” и е възможно най-далеч от този „свят на звездите“.
Той говори за „режисьорски театър“ още в средата на 50-те години на миналия век, когато този термин дори не съществува. Всеки, който славеше Гавацени като “адвокат” на композитори или нещо подобно, беше посрещнат с отговора, че филологията е просто друго име за липса на вдъхновение.
За Гавацени абсолютната вярност към музикалния текст е насочена срещу естетическите ценности на музиката и срещу самооценката на музиканта като част от историята: „la storia che non e mai ferma“ – историята, която никога не свършва.
От всички тези епизоди – включително публични изяви срещу мерките за културни икономии на италианското правителство или остра вражда с режисьора Лука Ронкони – се очертава картината на човек с огромна полемична енергия, който не се интересува да бъде „приятен“. Фактът, че диригентът Джанандреа Гавацени все пак си проправи път, както в Италия, така и в международен план, е половин чудо.
По-късните години: „професионалист без слава“
Той присъства непрекъснато в Миланската Скала почти 50 години, включително за кратко като артистичен директор през 60-те години. Той редовно се вижда на всички големи сцени на страната, както и на фестивали. Тук той се възползва от възможността да изпълни редки опери от епохата на веризма, като се започне с “Le maschere” през 1955 г. в „Maggio Musicale Fiorentino“.
Когато гостува в чужбина – в MET, в Чикаго, Екс-ан-Прованс или в Глайндбърн, това беше предимно за Доницети, Верди, Пучини – без щампата “Гавацени i” да стои навсякъде върху звуковия резултат: Доницети си остана Доницети, Верди – Верди, Пучини – Пучини. И по време на една от редките си изяви във Виена през 80-те години на миналия век, Гавацени разкри, че всяка сутрин той е седял на пианото за един час и е свирел Бах.
Джанандреа Гавацени почина през 1996 г. на 87-годишна възраст. Той беше дирижирал със сияйна бяла коса, с монашеска подиумна роба, почти до самия край, творби на необичайния Доницети в Бергамо, но също и „Есклармонд“ на Масне в Торино, всички с участието на неговата по-млада съпруга Дения Мацола Гавацени, която демонстрира как Гавацени вижда своето „Belcanto“: не естетически скучно, но светещо отвътре.
В един немскоезичен некролог може са се прочете: „Той беше професионалист без слава, маестро без лудории, музикант с тиха световна кариера – вкаменелост в гилдията на бързите производители.“
(край на превода)
Цитирам втората статия за Джанандреа Гавацени в превод от италиански портал на немски език, а после ще дам мой превод на български:
Портал „Fondazione Polli Stoppani“
(без дата)
Gianandrea Gavazzeni: Erinnerung in Città Alta | 3. Februar
Der Tod von Maestro Gianandrea Gavazzeni vor 27 Jahren, am 5. Februar 1996, ist Anlass, sein Andenken zu erneuern. Der Termin für eine fast vertrauliche Erinnerung ohne offizielles Gebaren ist für morgen um 17.45 Uhr im Bibliothekssaal in Via Rocca 5 angesetzt.
Leiterin des Treffens ist Mimma Forlani , Autorin des Buches „I luoghi di Gianandrea Gavazzeni“ (2006), das 2021 auf Initiative der Fondazione Polli Stoppani und des Gavazzeni-Archivs im Verlag Lubrina Bramani erneuert, erweitert und neu aufgelegt wurde . Beim morgigen Treffen, das durch Lesungen von Diego Bonifaccio und Aide Bosio bereichert wird , wird Forlani einige Fragmente des unveröffentlichten Briefwechsels bekannt machen, den Maestro Gavazzeni von 1961 bis 1980 mit dem Maler Renato Guttuso und mit dem Verleger Alberto Mondadori führte.
Biografie: Gianandrea Gavazzeni von treccani.it
Musiker, gestorben am 5. Februar 1996 in Bergamo. Nachdem er seine kompositorische Tätigkeit seit 1949 aufgegeben hatte, widmete er sich in seinen späteren Jahren hauptsächlich der Operndirigentschaft und brachte zahlreiche moderne Wiederaufführungen von Melodramen des 19. und frühen 20. Jahrhunderts auf die Bühne. Gavazzenis kritische und interpretierende Arbeit hat der Wiederentdeckung dieser Stücke und ihrer Wiedereinfügung in das Repertoire sowie dem Vergleich mit der zeitgenössischen Opernliteratur grundlegende Impulse verliehen. Die sorgfältige Analyse- und Forschungsarbeit, die darauf abzielte, die Grenzen der im Laufe der Jahre angesammelten Konventionen des musikalischen und dramaturgischen Textes zu überwinden und gleichzeitig eine den historischen und kulturellen Erfordernissen getreue Wiedergabe zu begünstigen, hat sein Engagement als Interpret begleitet und stets geprägt. Als charismatische Persönlichkeit, die dennoch frei von göttlichen Versuchungen war, verstand Gavazzeni es, die Komplexität der im 20. Jahrhundert geforderten Rolle des Dirigenten – insbesondere im Bereich der Oper – als zentrales und „demiurgisches“ Element einer klar definierten Konstellation künstlerischer Persönlichkeiten, die zur Gestaltung der Aufführung beitragen, zu erfassen und anzunehmen.
Von 1965 bis 1968 war er künstlerischer Leiter der Scala und danach mehrmals Gast des Mailänder Theaters. Er dirigierte auch in den größten Theatern der Welt und setzte gleichzeitig seine Interpretation des symphonischen Repertoires fort, wobei er der deutschen Symphonie besondere Aufmerksamkeit schenkte. Ab 1986 war er nationales Mitglied der Accademia dei Lincei.
Zu den Aufnahmen gehören: Donizettis L’elisir d’amore (1967); Verdis Jerusalem (1963) und Simon Boccanegra (1973); und Mascagnis Cavalleria Rusticana (1977).
Gavazzenis kritische und musikwissenschaftliche Bemühungen wurden auch mit Schriften wie Trent’anni di musica (1958); I nemici della musica (1965); Beethoven und andere Texte nicht sehen (1974); La bacchetta spezzata (1987); Quaderno del Musicista (1988); Il sipario rosso. Tagebuch 1950-1976 (1992).
(край на цитата)
Превод:
Портал „Fondazione Polli Stoppani“
(без дата)
Джанандреа Гавацени: Спомен в Città Alta | 3 февруари
Смъртта на маестро Джанандреа Гавацени преди 27 години, на 5 февруари 1996 г., е повод да възобновим паметта му. Уговорката за почти конфиденциален помен без служебно поведение е насрочена за утре в 17.45 ч. в залата на библиотеката на „Via Rocca 5“.
Срещата ще бъде председателствана от Мима Форлани, автор на книгата „I luoghi di Gianandrea Gavazzeni“ (2006), която беше обновена, разширена и преиздадена през 2021 г. от издателство „Lubrina Bramani“ по инициатива на „Fondazione Polli Stoppani“ и „Gavazzeni Аrchiv“. На утрешната среща, обогатена с четения на Диего Бонифачо и Айде Босио, Форлани ще оповести някои фрагменти от непубликуваната кореспонденция, която маестро Гавацени води от 1961 до 1980 г. с художника Ренато Гутузо и с издателя Алберто Мондадори.
Биография: Джанандреа Гавацени (от treccani.it)
Музикант, починал на 5 февруари 1996 г. в Бергамо. След като се отказва от композиторската си работа през 1949 г., той посвещава по-късните си години главно на оперно дирижиране и поставя многобройни модерни възстановки на мелодрами от 19-ти и началото на 20-ти век. Критическата и интерпретативна работа на Гавацени даде основен тласък на преоткриването на тези пиеси и повторното им включване в репертоара, както и сравнението им със съвременната оперна литература. Внимателният анализ и изследователската работа, насочени към преодоляване на натрупаните през годините ограничения на условностите на музикалния и драматургичния текст, като същевременно предпочитат репродукция, вярна на историческите и културни изисквания, съпътстваха и винаги оформяха неговия ангажимент като изпълнител. Като харизматична личност, която все пак беше свободна от божествените изкушения, Гавацени разбираше сложността на ролята на диригента, необходима през 20-ти век – особено в областта на операта – като централен и “демиургичен” елемент от ясно дефинирано съзвездие от артистични личности, довели до допринасяне за дизайна на представлението.
От 1965 до 1968 г. той е артистичен директор на Миланската Скала, а след това няколко пъти гостува в Миланския театър. Той дирижира и в най-големите световни театри, като същевременно продължава своята интерпретация на симфоничния репертоар, като обръща специално внимание на немската симфонична музика. От 1986 г. е национален член на „Accademia dei Lincei“.
Записите включват: „Любовен еликсир“ от Доницети (1967); „Йерусалим“ (1963) и „Симон Боканегра“ (1973) от Верди; както и „Селска чест“ от Маскани (1977).
Критическите и музиколожки усилия на Гавацени също са отразени в писмени трудове като „Trent’anni di musica“ (1958); „I nemici della musica“ (1965); „Не виждам Бетовен“ и други текстове (1974); „La bacchetta speczata“ (1987); „Quaderno del Musicista“ (1988); „Il sipario rosso“, „Дневник 1950-1976“ (1992).
(край на превода)
Нека днес на 27 юли 2024 г. почетем 115 години от рождението на големия италиански маестро Джанандреа Гавацени, които се навършиха на 25 юли т.г. Велика е неговата дейност особено в Миланската Скала, където наследява Артуро Тосканини и остава там като музикален шеф в продължиние на почти 50 години – от 1948 г. до 1995 г.
Мир на праха му!
….
Gianandrea Gavazzeni
G. Rossini: LItaliana in Algeri – Ouverture
OSI – Orchestra della Svizzera italiana
´´´´
Mascagni: Intermezzo (Cavalleria rusticana) // Gavazzeni
´´´´
Mascagni: Cavalleria rusticana: “O lola ch’ai di latti la cammisa” (Siciliana)
Luciano Pavarotti, National Philharmonic Orchestra und Gianandrea Gavazzeni scagni: Cavalleria rusticana: “O lola ch’ai di latti la cammisa” (Siciliana)
https://music.youtube.com/watch?v=bLFUMs4-PdE&list=OLAK5uy_mhYe2AknfQR-drfO7ba6ArM_wpoJcgCFQ
´´´´
Un ballo in maschera, IGV 32, Act II: “Ecco l’orrido campo” (Amelia) [1992 Remaster]
Gianandrea Gavazzeni und Giuseppe Verdi • Verdi: Un ballo in maschera (1992 Remaster) •
https://music.youtube.com/watch?v=9KGTiLF3sJ4&list=OLAK5uy_mhYe2AknfQR-drfO7ba6ArM_wpoJcgCFQ
´´´´´´
L’elisir d’amore, A 36, IGD 24, Act II: “Una furtiva lacrima” (Nemorino)
Orchestra del Maggio Musicale Fiorentino, Gianandrea Gavazzeni und Carlo Ber
https://music.youtube.com/watch?v=yEpDWRHRcXY&list=OLAK5uy_mhYe2AknfQR-drfO7ba6ArM_wpoJcgCFQ
´´´´
Gianandrea Gavazzeni – Smareglia – La Falena – Introduzioni …
´´´´
Catalani: Loreley – Hio! Hio! – Gianandrea Gavazzeni …
´´´´