Днес ще почетем рождения ден на певицата Мария Хаджибонева
Драги приятели на оперната музика, днес на 20 декември 2020 г. пиша за втори път статия за една българска певица от епохата на създаване и първоначално развитие на вокалното изкуство в България – лирико-драматичният сопран Мария Хаджибонева (1897-1965), за която в медиите има съвсем малко информации, въпреки че редица години е солистка в Софийската народна опера през годините 1919-1932.
Коя е причината за това „информационно затъмнение“ – не мога да кажа със сигурност. В архива на Софийската опера няма НИТО ЕДНА НЕЙНА СНИМКА, в медиите също няма такива, но понеже нейната роля в тия години е от особено значение за развитието на вокалното изкуство в България, понеже Мария Хаджибонева е била колежка на едни от най-заслужилите му дейци в тази епоха, като Петър Райчев, Ана Тодорова, Стефан Македонски, Иван Вулпе и други, постарах се да намеря достатъчно материали за нея, които да ми дадат възможност да напиша статия, посветена на нея.
При това родословното дърво на Мария Хаджибонева е свързано с личности, които са играли важна роля в тогавашната история на България. Дядо й хаджи Боне Петров от село Герман, Софийско, е бил сподвижник на Васил Левски, подпредседател на Софийския революционен комитет, осъден да носи вечни окови и изпратен в Диарбекирския затвор. Неговият син – бащата на Мария – Георги Хаджибонев Петров е бил човек с литературни интереси, също с такива е бил един от братята й – писателят Бончо Хаджибонев. В хода на настоящата статия ще дам редица подробности.
Ще премина към информации от биографията и творческото дело на днешната юбилярка, родена в този ден преди 123 години.
Лирико-драматичният сопран Мария Хаджибонева е родена на 20 декември 1897 г. в София, починала там на 4 февруари 1965 г. В продължение на 15 години тя изпълнява на сцената на Софийската народна опера 25 отговорни роли и се налага като една от даровитите оперни артистки през началния период от развитието на българското оперно изкуство. През 1932 г. Хаджибонев загубва слуха си и се пенсионира по болест – едва на 35 години, в разцвета на вокалното си изкуство.
Цитирам част от ролите, които тя е изпълнявала в периода от 1919 г. до пенсионирането си:
Маестро Георги Атанасов – Румена (1919) и Гергана (1920) в „Гергана“, Тамара в „Борислав“ (1921).
Жорж Бизе – Фраскита (1919) и Микаела (1921) в „Кармен“.
Джузепе Верди – Дездемона в „Отело“ (1922).
Шарл Гуно – Зибел (1919) и Маргарита (1921) във „Фауст“.
Руджеро Леонкавало – Неда в „Палячи“ (1921).
Емануил Манолов – Сиромахкиня в едноименната опера (1923).
Пиетро Маскани – Сантуца в „Селска чест“ (1928).
Жул Масне – Софи във „Вертер“ (1920).
Станислав Монюшко – Халка в едноименната опера (1921).
Жак Офенбах – Антония и Жулиета в „Хофманови разкази“ (1922).
Джакомо Пучини – Мими в „Бохеми“ (1922), Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай“ (1924).
Антон Рубинщайн – Тамара в „Демон“ (1921).
Бедржих Сметана – Есмералда в „Продадена невеста“ (1919).
Амброаз Томá – Миньон в едноименната опера (1921).
Димитър Хаджигеоргиев – Тахир беговица в едноименната опера (1926).
Пьотр Чайковски – Татяна в „Евгений Онегин“ (1919), Лиза в „Дама Пика“ (1931) и други.
(край на цитата)
Жалко, че толкова млада Мария Хаджибонева е трябвало да напусне сцената и да преустанови възходящата си кариера. Тогавашни музиколози и критици пишат в пресата, че „Мария Хаджибонева е певица с красив, изразителен глас – лирико-драматичен сопран, с ясни и чисти височини“. Някои от тях са подчертавали, че тя има в гърлото си „извор от блестящи звукове“.
Мария Хаджибонева е не само оперна певица. Тя участва активно и в концертния живот, изнася редица самостоятелни концерти в София и в цялата страна.
В медиите днес няма почти никакви сведения за Мария Хаджибонева относно биография и творчески път. Има отделни информации в описания за други артисти, но повече сведения могат да се получат единствено от книгата „Енциклопедия на българската музикална култура“, издание на БАН през 1967 г., както и спомени на някои музикални критици, от където съм ползвал и аз данни за настоящата ми статия.
В една публикация за операта „Мадам Бътерфлай“ от Пучини на писателя и музиколог Огнян Стамболиев – твърде интересна, има само един абзац, в който става въпрос за Мария Хаджибонева, която е играла през 1924 г. в ролята на Чо Чо Сан при първата постановка на тази творба на Пучини в Софийската народна опера. Цитирам няколко абзаца от тази статия, понеже в тях има ценни сведения за създаването на самата опера „Мадам Бътерфлай“:
Извадки от статия на Огнян Стамболиев за операта „Мадам Бътерфлай“ от Пучини:
(…) През 1901 г. в един от лондонските театри Пучини видял спектакъл на драмата на американския писател Дейвид Беласкоу „Гейша”. След две години си спомнил за трогателната история на японското момиче, изоставено от американския офицер. В една безсънна нощ драмата оживяла пред него така ярко и силно, че тозчас написал писмо до автора й с молба да му разреши да създаде опера по нея.
Отговорът на Дейвид Беласкоу не закъснял – дал с удоволствие съгласието си за този проект. Пучини веднага впрегнал на работа верните си приятели, поетите и либретистите Луиджи Илика и Джузепе Джакоза (те са автори и на текстовете на „Манон Леско”, „Тоска” и Бохеми”). Но преди да започне да композира, той се запознал с японските обичаи, с японската народна песен и инструментална музика. Съпругата на японския посланик в Рим, госпожа Окаяма, често го канела на вечери, на които му представяла старинни японски мелодии. Скоро Пучини завършил подготвителната работа и започнал да композира така бързо, че либретистите едва успявали да му подготвят текста. Либретото още не било завършено, а музиката на първото действие вече била напълно готова!
По това време Пучини претърпява тежка автомобилна катастрофа и работата над операта се преустановява за цели осем месеци. След като се възстановява, с удвоена енергия, той завършва музиката. Операта била готова в началото на януари 1904 г., авторските права получила фирмата „Рикорди”, а премиерата се състояла на 17 февруари с.г. в Ла Скала, Милано. Но за негова изненада, се проваля с трясък. Този път причината е в публиката. Тя не приема новаторския стил, а дългите и не особено богати откъм външно действие и сценични ефекти сцени я затрудняват. Младите от галерията се опитват да прекъснат действието със свиркания и викове. Огорчен от неуспеха, композиторът прибира партитурата си и решава да спре постановката. На следващата година я редактира, като разделя второто действие на две, прави някои поправки и я представя в град Бреша на 28 май 1904 г. с участието на знаменитата украинска певица Саломея Крушелницка, която е и прекрасна актриса.
Така, при второто си раждане „Мадам Бътерфлай“ пожънва шумен успех и след премиера в театър „Колон” в Буенос Айрес тръгва триумфално по целия свят, за да стигне и до Бълария двайсет години след абсолютната си премиера. Датата е 6 юни 1924 година. По това време Пучини се разболява от рак (бил е страстен пушач) и умира в края на ноември, но бива известéн за първата българска постановка в София.
Ето и спомена на Злата Божкова за това събитние у нас:
„В края на сезона 1923-1924, когато Операта играеше на малката сцена на Свободния оперетен театър (заради пожара в Народния театър на 10 февруари 1923 г. – бел.авт.), се яви „Мадам Бътерфлай” от Пучини. Не само за нас, изпълнителите, но и за софийската публика музикалният стил на тази опера беше нов и необичаен. Тя бе трудно усвоена от самите изпълнители и нейното заучаване изискваше много работа. Доста музикални репетиции трябваше да направи, например, дамският хор, докато свикне с непривичните паралелни квинти и квинтакорди. Ролята на Чо Чо Сан се подготви от шест лирични сопрана, но се оказа, че само три от тях – трите Марии (Мария Василева, МАРИЯ ХАДЖИБОНЕВА и Мария Митович) са подходящи като фигура и глас и се приближават до вокалния и сценичния образ на героинята. Постановката излезе много сполучлива. Добре съгласуваната работа на главния режисьор Николай Веков и художника Александър Миленков успя да постигне нужната екзотична атмосфера на далечна Япония, върху която се развива трагедията на малката гейша. Разноцветните кимоно, японските чадърчета и красиви ветрила създадоха много цветиста картина, която допадна на публиката. Живописният проспект на Миленков с очертанията на града Нагазаки и силуета на вулкана Фуджияма придаваха интересни и красиви планове в дълбочина. Пълна илюзия на настъпващата нощ създаваха и ефектните светлинки на припламващите в далечината един след друг прозорци и светулките, летящи във вечерния здрач. Всичко това оформяше един поетичен фон на любовния дует между Бътерфлай и Пинкертон.
Постановката очарова зрителите, които за първи път виждаха така постигната сценична илюзия. Този декор несъмнено много допринесе да се възприеме и обикне тази опера на наша сцена…”
(край на цитата)
Сега ще се спра на данни от биографията и творческия път на днешната юбилярка. Както писах в самото начало, тя е родена на 20 декември 1897 г. в София, починала там на 4 февруари 1965 г.
Дядото на Мария Хаджибонева – хаджи Боне Петров от село Герман, Софийско – е бил сподвижник на Васил Левски, подпредседател на Софийския революционен комитет, осъден да носи вечни окови и изпратен в Диарбекирския затвор. Неговият син – бащата на Мария – Георги Хаджибонев Петров (1867-1909) е бил човек с литературни интереси, пеел е много хубаво и е свирел на цигулка. В семейството са били 5 деца – четири момчета и Мария, при което тя е и най-малката. Всички са били музикални, пеели са заедно, докато бащата им приглася с цигулката. Той често е казвал на Мария: „Ти ще учиш и завършиш в Русия и ще станеш оперна певица!“. Бащата е живял известно време в Москва, владеел е отлично руски език. Негов превод е романът „Ана Каренина“ от Толстой и „Дон Кихот“ от Сервантес.
Майката на Мария Хаджибонева – Василка Илиева Кантарджиева е от Копривщица. Тя е била скромна жена, добра домакиня и майка и е посветила живота си в отглеждането на всички 5 деца, работила е помощна работа и е получила малка пенсия, но всичките деца получават висше образование. Най-големият син – Бончо Хаджибонев става известен писател. За него има Уикипедия-страница, която цитирам по-долу:
Бончо Хаджибонев е роден на 20 септември 1889 г. в София. През 1909 г. завършва гимназия във Враца. Сътрудничи на вестниците „Вечерна поща“, „Независимост“ и „Реч“. Член е на Съюза на българските писатели. Умира на 29 октомври 1954 г. в София.
Автор е на романите „Бащин дом“ и „Роман из революционното минало на София (1870–1944)“; на повестите „Ведри небеса“, „Безпътица“, „Ева“ и „Бедният Павел“; на разказите „Ваятел“, „Жизнен път“, „Великденски нощи“, „Иманяри“ и други, които публикува в периодичния печат. Пише статии и спомени за Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Иван Денкоглу, Илия Иванов-Черен, Борис Йоцов, Гео Милев, Пенчо Славейков, Людмил Стоянов, Антон Страшимиров, Сава и Йорданка Филаретови, Христо Ясенов и други. Автор е на пътеписите „Беломорие“, „Боровец“, „В царска Русия“, „В Дедеагач“, „Какво видях във Враца“ и други. Пише и фейлетони, бележки за манастира „Св. Иван Рилски“ в село Герман, рецензии на книги от Асен Клисурски, Добри Немиров и други.
Пише изложение до Вълко Червенков за запазване на двореца „Врана“ като музей, с молба за назначаването му за управител на манастира „Св. Иван Рилски“ край село Герман.
Личният му архив се съхранява във фонд 92К в Централен държавен архив. Той се състои от 192 архивни единици от периода 1878–1954 г.
(край на цитата)
Мария Хаджибонева още като малко дете проявява интерес към пеенето и сцената. На 5-годишна възраст участва във вечеринки и поздравява публиката с „Честита Нова година“, изпълнява песнички и декламира. Когато става на 10 години, бащата Георги Хаджибонев умира. Заедно с това умира и радостта в къщи. След като завършва прогимназия в София, Мария заминава за Москва, където учи и завършва педагогическа гимназия като стипендиантка на петербургското „Славянско общесто“. С гимназиалния хор, в който тя е солистка, посещава редица големи градове на Русия, опознава и обиква руския народ. Още като 15-годишна научава и пее арията на Антонида от операта „Иван Сусанин“ на Михаил Глинка.
В края на 1916 г. с големи трудности Мария Хаджибонева се завръща в България. Учи в Първа Софийска девическа гимназия, където става солистка на гимназиалния хор с диригент Иван Николаев. През 1917 г. постъпва в Музикалното училище, което завършва с отличие през 1921 г. Още като ученичка там е приета за артистка в Народната опера, където дебютира в ролята на Татяна от „Евгений Онегин“ на Чайковски през 1919 г. През същата година пее още в следните опери: в ролите на Румена (1919) и Гергана (1920) в „Гергана“ от маестро Георги Атанасов, Фраскита в „Кармен“ от Жорж Бизе, Зибел във „Фауст“ от Шарл Гуно и Есмералда в „Продадена невеста“ от Бедржих Сметана.
През следващите години Мария Хаджибонева играе редица роли в опери от различни композитори и стилове, много от които от български композитори (в началото на статията дадох списък на редица от тях), така че в крайна сметка до 1932 г., когато тя загубва слуха си и се пенсионира по болест, техният брой нараства до 25 първостепенни роли.
Що се отнася до нейното вокално обучение тя смята, че най-голяма роля изиграва Иван Вулпе. Освен него й оказват голямо влияние педагозите проф. Марио Котони в Рим, където тя учи при него през годините 1923-1925 и при проф. Р. Ренарди във Виена. Тя смята също така, че престоят й в Русия е изиграл важна роля за интерпретирането на роли в руски опери, тъй като е могла да се вникне в душевността и характера на руската жена. Поради това особено обича двете роли на Татяна и Лиза в оперите на Чайковски.
През 1923 г. Мария Хаджибонева е изпратена от ръководството на Софийската опера на двегодишна специализация във Виена и в Рим. В Рим изнася няколко самостоятелни концерти и получава ласкави отзиви за вокалното си изпълнение от взискателната италианска публика.
Наред с изявите си в Софийската опера, тя гостува през 1928 г. в Старозагорската опера, където няколко пъти играе в ролята на Гергана в едноименната опера от маестро Георги Атанасов. Неин партньор в главната тенорова роля е Димитър Христов. С него изнасят и песенни концерти.
Партньори на Мария Хаджибонева в Софийската опера са изтъкнати за епохата певци и певици като: Петър Райчев, Ана Тодорова, Стефан Македонски, Иван Вулпе и други. Тя цени особено много участията си с Петър Райчев, който е неин партньор в „Кармен“, „Вертер“, „Фауст“, „Палячи“, „Евгений Онегин“, „Дама Пика“, „Бохеми“ и други. Тя счита (неин цитат при разговор с музикален журналист), че „Ана Тодорова е певицата с най-прекрасния, бих казала – феноменален глас, който съм чувала през живота си“. Ана Тодорова е играла заедно с Мария Хаджибонева в „Кармен“ и „Вертер“. Със Стефан Македонски е имала изяви в повече от 10 роли. За него също прави знаменити изводи (неин цитат): „Македонски беше голям артист, с прекрасна фигура, ярък сценичен темперамент и изискан вкус“. С него тя е пяла в: „Отело“, „Кармен“, „Евгений Онегин“, „Дама Пика“, „Мадам Бътерфлай“, „Палячи“, „Травиата“, „Фауст“, „Вертер“, „Хофманови разкази“ и други.
С любимия си учител Иван Вулпе Мария Хаджибонева играе в ролята на Маргарита във „Фауст“ от Гуно, където Иван Вулпе е прекрасен Мефистофел, също и в оперите „Продадена невеста“, „Демон“ и „Гергана“.
Не трябва да се забравя, че в редица опери Мария Хаджибонева е първата певица, която играе съответните роли в България. Тя е първата Татяна и Лиза в оперите на Чайковски, първата Миньон, първата Дездемона и първата Антония в „Хофманови разкази“ на Офенбах. Тези опери са поставени за пръв път в България, и тя има участия в тях.
Наред с изброените по-горе български колеги Мария Хаджибонева има участия и с чужди артисти, като с Тадеуш Сигизмунд Орда от Полша – прекрасен баритон с мек и приятен тембър и сценично обаяние – във „Фауст“, „Евгений Онегин“, „Демон“ и други.
В разговор с музикален журналист през 1953 г., след като вече 20 години Мария Хаджибонева не е активна певица, тя споделя редица спомени от миналото, както за себе си, така и за колеги от Софийската опера, диригенти и режисьори. Ще цитирам един неин спомен от 1926 година:
„През 1926 г. директор на Софийската опера е Петър Стойчев. Той посещава много от репетициите и се намесва в режисурата. При една репетиция на „Селска чест“ от Маскани Мария Хаджибонева играе Сантуца. Петър Стойчев я упреква, че тя не ревнува както трябва Туриду и й се скарва: „Ти, Бонева, не знаеш да ревнуваш истински, никога ли не си ревнувала и обичала?“ Разтърси Туриду, дръпни го за връзката, блъсни го!“.
При първото представление на операта, като се вслушва в препоръките на Петър Стойчев, Мария Хаджибонева силно дръпва Туриду за връзката и стяга шията му така, че той, горкият, не може да пее. Тя чува, че Туриду я моли: „Пусни ме, пусни ми връзката!“. Но понеже още не е настъпил момента, когато тя трябва да го пусне, Хаджибонева продължава все повече да го стяга. Тогава той я тласва с такава сила, че тя пада лошо и дълго време носи синини по тялото си.
След представлението тенорът Атанас Иванов (Туриду) се оплакал в дирекцията на Операта, че със стягането на вратовръзката му Сантуца му е попречила да пее добре. В крайна сметка не й дават наказание (обикновено парична глоба), защото такава била препоръката на режисьора, т.е., директорът на Операта Петър Стойчев.
(край на цитата)
Наред с вокалното изкуство Мария Хаджибонева има влечение и към други изкуства, особено към литературата, и то главно руската литература. Няма нищо чудно в това, защото както баща й Георги Хаджибонев, така и брат й Бончо Хаджибонев са изтъкнати български писатели в тази епоха. По-горе в статията ми стана въпрос за това.
Що се отнася до годините след 1932, когато Мария Хаджибонева слиза от оперната сцена заради загубата на слуха си, в медиите няма абсолютно никакви сведения. Също така в тях няма НИТО ЕДНА НЕЙНА СНИМКА – това направо е непростим пропуск на Софийската опера … Как е възможно за едни от най-добрите им солисти в този начален период на развитие да няма поне по една-две снимки … Нямам отговор.
Това е причина в днешната ми статия да поместя други снимки, свързани с Мария Хаджибонева – на нейния баща и на нейния брат Бончо Хаджибонев, които като видни писатели са оставили снимки в архивите на литературните организации. Има също и една хубава снимка на манастира „Св. Иван Рилски“ в софийското село Герман, където е живял дядото на Мария Хаджибонева, преди фамилията му по-късно да се премести в София.
Нека днес на 20 декември 2020 г. почетем 123 години от рождението на певицата Мария Хаджибонева, оставила светъл спомен в историята на българското вокално изкуство и то в първоначалния период на изгражданета му.
Мир на праха й!
…..
При снимката за манастира край Герман:
Германският манастир е най-старият манастир в Софийската Света гора, строен е през 10-и век, и носи името на българския светец Иван Рилски.
Легендата разказва, че Йоан Рилски ожаднял докато минавал през Лозенската планина. Затова се спрял да си отдъхне, погледнал към небето и се помолил за вода. Желанието му се изпълнило и изпод земята бликнала вода. Така се родил животворният извор, намиращ се в двора на светата обител.
През 1928 г. бъдещият български екзарх Стефан дарява Гéрманският манастир на Ефория „Зограф” и по решение на Софийския епархийски съвет той е отреден за подворие на българския Зографски манастир „Св. вмчк. Георги Победоносец”. В него се подготвяли монаси за служба в Атон.
Днес в манастира отсядат атонски монаси. В момента в манастира има двама монаси – игуменът Пимен и йеромонах Висарион в схима Димитрий.
Пътят до манастира е доста дълъг, затова много хора отиващи там се отбиват да поседнат под сянката на манастирската лоза. Също както изворчето, така и лозницата си има своя легенда, свързана с големия български поет Елин Пелин, творил под нейната сянка. Тук, в Гéрманския манастир, се е родила неговата всеизвестна творба „Под манастирската лоза“.
Но разбира се ролята на светата обител в историята на България не свършва тук. Ктитори на манастира са били цар Фердинанд I и цар Борис III. В черквата на манастира, ден преди Сръбско-българската война са били осветени бойните знамена, с които българската армия тръгва на бой срещу сърбите. И както свидетелстват старите ръкописи, нито едно знаме не е попаднало във вражески ръце.
…….