Днес се навършват 115 години от рождението на диригента Херберт фон Караян
Драги приятели на оперната и симфонична музика, днес на 5 април 2023 година моята статия е посветена на незабравимия диригент и приятел на България – световно известния австрийски диригент Херберт фон Караян, роден в тоя ден през далечната 1908 година в Залцбург …
Днес се навършват кръглите 115 години от рождението на този гениален музикант и жрец на музикалното изкуство, който през целия си живот успя да доведе милиони хора по целия свят до тайните на музикалното изкуство не само като отличен диригент и музикален организатор, но и като запален радетел за налагане на различни методи за музикални записи, което именно позволи на много хора по целия свят да се запознаят с музикалната класика от всичките й жанрове.
Не случайно започнах с думите „ … и приятел на България“. Още в началото на тази юбилейна статия ще пиша нещо, което е особено забележително и трябва добре да се знае – неговото нескрито положително чувство към България и нейното музикално изкуство, което се предаде генетично и на неговата дъщеря Арабел Караян, която прекара доста години в България лично и професионално. В края на тази статия ще стане дума и за нея в специална публикация с подробности за нея.
Цитирам една статия от 2004 г., в която Владимир Владигеров – племменик на композитора и пианист Панчо Владигеров припомня за връзката на Херберт фон Караян с България:
Портал „Стандарт“
4 август 2004 г.
Йорданка Христозова
Прочутият диригент изпълнил концерт за пиано на именития българин
Караян се дипломирал с творба на Панчо Владигеров
Помогнал е на много наши сънародници, казва племенникът Владимир Владигеров
– Г-н Владигеров, тази година стават 15 г. от смъртта на Херберт фон Караян. С какво ще изненадате публиката на едноименния фестивал, който организирате?
– Програмата тази година е от шедьоври на славянски композитори (Прокофиев, Сметана, Чайковски) в изпълнение на Берлинската и Виенската филхармония със солист пианиста Евгени Кисин и диригент маестро Караян. Филмовият фест се провежда за четвърти път в София. Организира се с подкрепата на Столична община и центъра “Херберт фон Караян” във Виена, който предостави безплатно филмовия материал и авторските права за използването му, които са изключително високи.
– Колко биха стрували те?
– Между 80 и 100 евро на минута се иска за такъв материал на Виенската и Берлинската филхармония, световноизвестни солисти и маестро Караян. Може би силна роля за това играе връзката на диригента с България. Тя е свързана с името на Панчо Владигеров. През август 1924 г. в рамките на Залцбургския фестивал има два спектакъла със съвременна музика. В единия от тях в програмата е включен Първи концерт за цигулка от Панчо Владигеров. Изпълнява го моят баща Любен, първият българин, стъпил на сцената на Моцартеума. Диригент е Бернхард Баумгартнер, учител по дирижиране и ментор на младия Караян. По традиция учениците посещават концертите на своите преподаватели и сигурно тогава бъдещият маестро е чул изпълнението на баща ми. 6 месеца по-късно, декември същата година, в рамките на студентски концерт той свири със свой колега две пиеси за цигулка и пиано от Панчо Владигеров. През 1926 г. Караян се дипломира в специалността пиано в Моцартеума, изпълнявайки Първия клавирен концерт на Панчо Владигеров. Ето това е първият контакт на Караян с българската музикална култура и това се развива в неговата кариера последователно.
– С кои български изпълнители и музиканти е работил?
– Да работиш с Караян ознавача възход на кариерата. Самото внимание на маестрото към един изпълнител осигурява контакт с импресарски агенции и внимание. Помогнал е на Николай Гяуров, Райна Кабаиванска, Анна Томова-Синтова, която благодарение на него стана световноизвестно име, на баса Антон Дяков. Хорът на Софийската опера няколко пъти е участвал във фестивала в Залцбург по негова покана. Караян е дал старт и на пианиста Алексис Вайсенберг, а в течение на годините българинът му става любим изпълнител. А ето че сега дъщерята на Маестрото, Арабел Караян, живее в България.
– Казват, че прочутият диригент се е лекувал у нас…
– Да. В последните години от живота си той идва в България, за да се лекува при проф. Шойлев.
За целта българското правителство отпуска за два месеца една резиденция близо до Велинград.
В израз на благодарност за грижите гостът предложил да се направи концерт с Берлинската филхармония, на която беше главен диригент. Тогава обявиха, че в концерта ще участва Западноберлинската филхармония, а на практика такъв оркестър няма. Германските музиканти казаха, че под това име не са концертирали и никога няма да го направят. Караян спаси концерта, като убеди Виенската филхармония да дойде за два гастрола у нас – 8 и 9 март 1984 г. в зала 1 на НДК. Солист беше прочутата цигуларка Анне-Софи Мутер.
(край на цитата)
Който се е интересувал по-подробно за тези връзки на диригента Караян с България, положително е запознат с тях. Що се отнася лично до мен, аз си спомням много добре за статиите, които писах редица години за баса Антон Дяков (1934-2016) – мир на праха му, колко силна е била тяхната взаимна връзка. Ще припомня някой детайли от такава статия:
„ (…) През годините 1963-1965 Антон Дяков е член в ансамбъла на Държавната опера във Франкфурт, от есента на 1965 г. – в Държавния театър в Бремен. Тук той играе най-често в оперни постановки на легендарния Гьотц Фридрих (по-късно интендант и главен режисьор на Държавната опера в Берлин, която издига до световно ниво). Като постоянен член на ансамбъла на театъра в Бремен, Дяков гастролира в много средни и прочути сцени в Германия и в Европа. Големите му успехи датират от годините 1965-1967, когато Херберт фон Караян – тогава ръководител на Фестивала в Залцбург „го открива“ и го ангажира за постановката си на „Борис Годунов“ в големия фестивален театър в ролята на Варлаам, при която главната роля играе Николай Гяуров. Немската и австрийска преса от това време пише: „Голямата сцена и балада на Варлаам е вече три години притегателна сила на Фестивала в Залцбург при спектаклите на „Борис Годунов“. Тези блестящи изяви на Антон Дяков предизвикват нови предложения за работа с него. Херберт фон Караян ангажирва Дяков за постановката си на „Кармен“ от Бизе в Залцбург в ролята на Цунига. От това време датира и дългогодишното приятелство на двамата артисти – диригент и певец, траяло чак до смъртта на Караян. Преди три години Дяков публикува в страницата си във Фейсбук редица снимки от това време, както и по-късни, които за мен са изключително интересни и ценни – с посвещения на десетки диригенти и колеги, с които е пял – една хроника на нещо неоценимо, останало за бъдещите почитатели на оперното изкуство и за славата на „оперна България“.
(край на цитата)
Почти същото се отнася и до певицата Анна Томова-Синтова, която благодарение на Караян става световно известно име. Цитирам абзац от моя статия за нея, където се говори за тази подкрепа:
„ (…) Искам да цитирам ансамбъла при дебюта на Анна Томова-Синтова във Виенската държавна опера:
Le nozze di Figaro (Сватбата на Фигаро):
Besetzung | 10.05.1977
Dirigent | Herbert von Karajan |
---|---|
Inszenierung | Jean-Pierre Ponnelle |
Ausstattung | Jean-Pierre Ponnelle |
Chorleitung | Norbert Balatsch |
Conte Almaviva | Tom Krause |
Contessa Almaviva | ANNA TOMOWA-SINTOW |
Susanna | Ileana Cotrubas |
Figaro | José van Dam |
Cherubino | Frederica von Stade |
Marcellina | Jane Berbié |
Don Basilio | Heinz Zednik |
Don Curzio | Kurt Equiluz |
Don Bartolo | Jules Bastin |
Antonio | Zoltán Kelemen |
Barbarina | Janet Perry |
Bauernmädchen | Hermine Saidula |
(край на цитата)
Дирижира Херберт фон Караян (знаем, че той е бил голям поколонник и ментор на нейното изкуство)“.
(край на цитата)
Що се отнася до личното приятелство на Караян с българския професор по ортопедия Димитър Шойлев (за това пише Владимир Владигеров в цитираната по-горе статия: „В последните години от живота си Караян идва в България, за да се лекува при проф. Шойлев“, аз мога да добавя някои коментари, защото преди години моята сестра Росина Контохова беше близка приятелка със семейството на проф. Шойлев в София (тя беше дълги години там на работа като медицинска сестра и имаше и служебни контакти с професора). Цитирам от моя кратка статия за Херберт фон Караян през 2017 година:
„ (…) През 70-те и 80-те години моята сестра, по професия медицинска сестра от много години в София, беше служебно и частно твърде близка с фамилията на проф. Димитър Шойлев – именит български ортопед и съпругата му – артистката Ванча Дойчева. До 1974 г. аз живях с жена ми – родом от Полша – в Габрово и често сме били на гости в София. Мисля през 1973 г. при едно посещение в София бяхме поканени и се запознахме с проф. Шойлев в дома му. Той е учил много години в Полша и му беше приятно да разговаря с жена ми на полски език. Още тогава младият доцент Шойлев беше напреднал в работата си и направи голяма кариера по-късно. От разговори със сестра ми през 80-те години научихме, че Херберт фон Караян при посещения в България често е търсил съвети и помощ от него, станали са близки. При това е споделял, че климатът и престоите му в България, особено през последните години са били много полезни за него.
След толкова години, в които нищо не знаех за проф. Шойлев, през 2015 г. научих от Интернет, че той вече не е жив, поминал се е през 2009 г. Направил е много за българската ортопедична наука, лекувал е хиляди пациенти, особено със спортни травми. Нека днес дам малко информация и за него:
„Проф. Димитър Петров Шойлев е един от най-значителните български лекари – ортопед и травматолог. Роден е на 24 април 1935 г. в София. Завършил е медицина в България, след което 10 години работи и специализира в Полша при световноизвестния хирург-ортопед проф. д-р Адам Груца. Учил се е и от проф. Алберт Трия – основател на Лионската школа по хирургия на коляното. От 1986 г. Димитър Шойлев е професор в Медицинския факултет в София. Носител е на годишната награда на Българския лекарски съюз за особен принос в медицината и науката и специалната награда на Българското ортопедично дружество. Проф. Шойлев е създател на българската школа по спортна травматология. Той е и основател на клиниката „Дианабад“ в София, която ръководи повече от 25 години. Женен е за театралната и филмова актриса Ванча Дойчева. Починал през 2009 г.“
(край на цитата)
Продължавам с други спомени:
„ (…) Скоро прочетох и съобщение за кончината му на 16 април 2009 г. Ето, след 10 дни ще се навършат 8 години от този ден. Цитирам:
Портал „Вести.бг“
„На 74 години тази сутрин внезапно почина проф. Димитър Шойлев, известен ортопед и травматолог, едно от големите имена в българската спортна медицина, научи „Вести.бг.“
Много български спортисти дължат продължаването на кариерата си на него и на неговите и на екипа му хирургични умения. Проф. Шойлев е създател на българската школа по спортна травматология.
Роден е през 1935 г. в София. Завършил е медицина у нас, след което 10 години работи и специализира в Полша при световноизвестния хирург ортопед проф. д-р Адам Груца. Учил се е и от проф. Алберт Трия – основател на Лионската школа по хирургия на коляното. От 1986 г. Димитър Шойлев е професор в Медицинския факултет в София. Носител е на годишната награда на Българския лекарски съюз за особен принос в медицината и науката и специалната награда на Българското ортопедично дружество.
Той е и основател на известната клиника “Дианабад” в София, която ръководи повече от 25 години. Никога не е обичал да разказва за работата си, в интервюта казва, че работата трябва да говори сама за майстора си.
Негови пациенти са не само спортистите. Хирургът е търсен от болни от цялата страна и от чужбина. Приятелите му го познават като човек с невероятно чувство за хумор. Когато го питат кога е решил да стане лекар, той отговарял: “Откакто ме избраха във втори клас за хигиенист”.
Приживе проф. Шойлев бе страстен почитател на футбола и на “Левски”. Съпругата му, актрисата Ванча Дойчева се шегувала, че той прави театъра вкъщи, особено когато гледат мачове.“
(край на цитата)
И по-нататък:
„ (…) Научих и това, че на негово име е наречена специализирана ортопедична болница в София. Цитирам откъс от съобщение в електронен портал:
В спортната болница “Проф. д-р Димитър Шойлев” не се избира екип
12.12.2011 г.
Травмите на колената, раменете или глезените са част от ежедневието не само на спортистите, но и на обикновените хора. Често пъти при по-сериозни наранявания се налага дори операция.
Специализираната болница за активно лечение по травматология, ортопедия и спортна медицина “Проф. д-р Димитър Шойлев” е сред най-добрите лечебни заведения у нас в диагностиката и лечението на спортни и битови травми…..
….. Спортната болница е сред малкото лечебни заведения у нас, където не се плаща за избор на екип. Пациентите се лекуват еднакво от всички лекари. Няма превилигировани, няма различие в отношението към тях, обяснява ортопедът д-р Георги Дамянов.
През болницата ежедневно минават десетки спортисти за изследване на общото здраве и реакцията на сърдечно-съдовата система по време на натоварване. “Извършват се субмаксимални тестове на велоергометър, за да се открият в началото патологични промени в сърдечно-съдовата система и да се предотвратят по-нататъшни усложнения, застрашаващи здравето и живота на спортистите”, обяснява д-р Мария Бобева, завеждащ отделението по спортна медицина и спортна травматология….
(край на цитата)
Цитирам още една интересна статия по този въпрос:
Портал „Епицентър“
2 май 2015 г.
Магдалена Гигова
Българинът, който вдигна на крака Караян
В болницата, която днес носи името „Проф. Димитър Шойлев“, още от създаването й няма значение дали пациентът е известен спортист, прочут музикант или просто страдащ човек. „В моята клиника няма върнат пациент, независимо кой е и откъде идва“, казва ортопедът, лекувал легендарния диригент Херберт фон Караян и един от малкото хора, поканени в дома му.
Съпругата на професора – Ванча Дойчева, разказа пред „Преса“ историята на приятелството между лекаря и великия музикант:
„Людмила Живкова и Иван Славков бяха ходили при Караян да го канят да дирижира в България. Той им отказал с аргумента, че е много зле със здравето и едва ходи. Тогава Батето възкликнал: „Елате! Професор Шойлев ще ви оправи!“, и започнал да сипе славословия. Един прекрасен ден диригентът кацна със собствения си самолет на летище София. Митко веднага го заведе във Велинград, където започна продължителна терапия. От онова време си спомням една интересна случка. Двамата с Караян, щастлив, че вече може да ходи, излезли на разходка из полето край града. Там петнадесетинагодишно пастирче наглеждало стадо. Изведнъж момчето се втурнало и казало: „Ама вие сте Херберт фон Караян!“ По онова време много даваха негови концерти по телевизията и всички го познаваха. Диригентът обаче бил толкова смаян, че българско овчарче знае кой е той, че бръкнал и му дал 200 долара да си купи нещо. Представям си радостта на момчето. Все пак годината е 1982-ра. Аз пък си спомням как маестрото щастлив и горд обикаляше около самолета си, преди да излети, защото вече няма болки.
Няколко месеца по-късно телефонът вкъщи звънна. Вдигнах аз. И щях да изпусна слушалката.
Принцесата на Монако търси мъжа ми!
Отивам при Митко и му казвам: „Каролин те търси.“ А той: „Коя е тази Каролин?“ Оказа се, че нейната и на Караян вили в Швейцария били в съседство. Той й се похвалил какво подобрение има и тя, когато усетила някакви болежки, поискала телефона на професора. Спомням си, че й даде съвети какво да прави и какви лекарства да ползва“, усмихва се Дойчева, на която мъжът й през целия им съвместен живот нежно казва Ване.
Диригентът идва още два пъти в България. Едния – със съпругата си Елиет, отново за лечение. Той предлага на Шойлев да му подари „Мерцедес“, лекарят отказва. Музикантът изпълнява обещанието си и за концерт. Понеже по онова време страната ни е социалистическа, Германия отказва да пусне Западноберлинската филхармония. Той се ядосва и пристига с Виенския симфоничен оркестър. Успехът е феноменален.
Публиката в НДК го аплодира на крака, а сценичните работници целуват ръка на диригента. В ложата е семейството на проф. Шойлев. Те са поканени и на генералната репетиция – пълно светотатство по законите на Караян. Когато влизат, оркестрантите изтръпват. Всички знаят как се разлютява, ако някой го прекъсне. Караян обаче разцъфва и те се досещат – това е лекарят спасител. Диригентът кани фамилия Шойлеви на фестивала в Залцбург. „Видяхме се с Николай Гяуров. Познавахме се добре, защото бяхме участвали в големи концерти в София – припомня си Ванча. – Той беше с Мирела Френи.
Когато разбра, че сме поканени на гости в имението на Караян, каза, че сме изключителни щастливци. Маестрото живеел доста затворено. Дори секретарката и асистентът му не прекрачвали прага на дома му. Самият Гяуров заяви, че макар да е играл много главни роли под неговата палка, никога не му е гостувал. А ние бяхме у тях цял ден, обядвахме, с дъщеря ни Ани плувахме в басейна, а Караян ни чакаше, за да ни държи хавлиите. Анчето си игра с кучетата му и с едно магаре на безкрайната им ливада. Тя беше малка, но при нашите срещи с Караян и други прочути хора й казваха: „Помни тези изключителни моменти, които рядко се случват в живота на човека.“ Аз пък няма да забравя как в България Караян си бодваше с вилицата от нейната чиния, за да опита още някое нашенско ястие. Той така и не разбра, че Правителствена болница, в която го водеха, за да го преглежда професорът, не е частната му клиника“, раздипли спомените съпругата на ортопеда.
Макар проф. Шойлев да изтъкваше с гордост трънчанската си кръв и детството си в софийския квартал „Коньовица“ – родно място на много от големите български спортисти, родовата му история има с какво да се похвали. Баща му е завършил Робърт колеж в Цариград и търговия в Страсбург. Дядо му Петър е имал международен алъш-вериш и е изнасял 20 000 овце и 5000 глави едър рогат добитък за Турция. Но лекарят често казвал: „От майка си съм наследил всичко – любовта към хората, толерантността, вярата в Бога!“
Брат му, юристът Александър Шойлев, пък оставя следа в българския баскетбол и е виновен за „заразяването“ на Димитър с „красивия бацил“ на име „Левски“. „Спортът подмладява, спортът е атмосфера. Средата е несравнима. В нея съм вече 60 години – каза проф. Шойлев на 70-ия си юбилей. – Спортът е емоция с две остриета. Още помня първия мач на „Левски“, на който ме заведе брат ми – беше през 1941 г. срещу „Славия“. Оттогава за мен „Левски“ е религия и дълг. Двайсетина години съм бил в управата на клуба. Но няма значение дали си в ръководството или извън него. Всички, които обичаме „Левски“, трябва да му служим вечно!“
Красивото във връзката между Димитър Шойлев и Ванча Дойчева е, че тя никога не му се сърди, когато отива на мач с приятели, а той всяка вечер, в дъжд и сняг, задължително я взема след представление в Народния театър. Често пъти с букет в ръка. Професорът се шегува, че дори си ушил зелен костюм, за да не бие на очи между дърветата в Градската градина пред театъра, докато я чака. Историята им е ярка илюстрация на приказката „любов от пръв поглед“, рожба на каскада от случайности.
Професорът си идва за малко от Полша, където специализира при прочутия ортопед акад. Адам Груца и работи като негов асистент близо 10 години. Той е и консултант на полския национален отбор по футбол в годините на най-големия му възход – 1964-1970. Шойлев иска да се види с родителите си, защото във Варшава го чака годеница – дъщеря на американски индустриалец. В Мюнхен вече има договор за работа в тамошна клиника. Идеята е да даде тласък на кариерата си, преди да заминат за Синсинати. За сватбата всичко е готово, включително и спално бельо с инициалите на младоженците. Ванча пък е на върха на славата си в България. Цяла София обсъжда нейната красота и талант на сцената на Народния театър. В съдбоносния и за двамата ден тя отива на гости при кинорежисьора Вълчан Вълчанов, придружена от брат си Румен.
Познатият й говори перфектен руски, а актрисата иска да доизглади репликите си на Грушенка в „Братя Карамазови“ по Достоевски. Домакинът ги кани да поостанат, защото ще има сбирка с приятели. Шойлев влетява с характерната си галантност, шеги и закачки и… се вкаменява. Изобщо не знае, че синеоката хубавица е известна артистка, нито е чувал името й.
Половин час след запознанството им Димитър заявява: „Аз ще се оженя за вас!“, а брат й Румен процежда: „Баварски хумор.“ Той обаче не знае, че когато Шойлев си науми нещо, за него прегради няма. Ортопедът заминава за Полша, за да развали годежа, да откаже работата в Германия и се връща при Ванча.
Запознават се на 4 март. На 4 септември вдигат сватба. „На подписването в тогавашния райсъвет бяхме поканили много малко хора, близки приятели. Не знам откъде се беше разчуло, но цялата улица „Алабин“ бе почерняла от народ – мои почитатели и благодарни пациенти на Митко. Нашата сватба беше и първата в събота. Дотогава хората се женеха само в неделя. Както и първата с двама мъже за кумове – моя и неговия брат“, припомня си Ванча и добавя: „Оттогава до последния си житейски миг той ме даряваше с всичко, за което една жена може само да мечтае.“
Двамата са заедно до последния му дъх. Буквално. Професорът отива в клиниката си да прегледа пациентите си, а съпругата му го изпраща по традиция до колата. Той сяда зад волана и казва: „Ване, умирам!“ И издъхва на рамото й. „Цялото ни семейство – децата му, внуците му, много тъгуваме за него. Той е в разговорите ни, в мислите ни, в сънищата ни. Пациенти от чужбина още продължават да го търсят за операции, тъй като не са разбрали, че вече го няма. Липсват ни съветите му, невероятното му чувство за хумор. Липсва ни атмосферата, която създаваше около себе си – атмосфера на свобода, на доверие, на загриженост за другите. А на мен лично ми липсват неговата нежност и подкрепа, неговата всеотдайна любов“, просълзи се Ванча пред „Преса“.
Учениците за него:
Доц. д-р Антони ГЕОРГИЕВ, началник на Клиниката по артроскопска хирургия в „Софиямед“:
С професора за първи път се запознах, когато като студент се явих при него на изпит по хирургия и ортопедия. Попита ме искам ли да стана ортопед и когато му казах „Не“, той каза „Това ти е грешката“, и се пошегува, че в такъв случай ще ми пише петица. Няколко години по-късно се оказах един от кохортата млади негови асистенти. Спечелих конкурс за аспирантура по артроскопия на коляното. Проф. Шойлев беше новатор в колянната хирургия и спортната травматология. Благодарение на него в тези две специалности българските лекари бяха на нивото на колегите си в Европа и по света. Най-голяма е неговата заслуга за развитието на тези специалности у нас. Той ме изпрати на специализация в Германия, където усвоих артроскопията. По-късно направих и дисертация. Професорът безумно обичаше спорта и „Левски“ и вероятно затова беше толкова добър в лекуването на спортисти. Той ни научи на много неща в специалността, получихме и житейски уроци, за които винаги ще му бъдем благодарни.
Д-р Георги Дамянов, директор на Специализираната болница по ортопедия и спортна медицина „Проф. Димитър Шойлев“:
Проф. Шойлев е личността, която най-много ми е дала в живота – не само в медицината, а и като човек. Всички, които сме имали щастието да работим с него, сме късметлии, че сме се докоснали до необикновения му дух и талант. Той е от малкото хора, които с чиста съвест мога да нарека „професор“. Той бе такъв не само в науката, а и в най-широко понятие – като манталитет, като познания, като поведение. Винаги съм знаел, че когато завърша медицина, искам да работя при него. Не само аз, а всичките му ученици дължим на него това, което сме. Няма голямо име в спортната травматология, ортопедията и колянната хирургия, което да не му дължи кариерата си.
Реших да се захвана с управлението на клиниката, която носи неговото име, в негова памет. Почувствах, че му го дължа. Не само аз, а и целият екип на болницата, доста хора от които са работили с него. Благодарение на идеите, стила му на работа успяваме да сме на ниво. Колкото и дълго да говоря за проф. Шойлев, няма да ми стигне времето да изкажа възхищението си.
(край на цитата)
На това място искам да добавя и някои бележки за връзката на Херберт фон Караян с български артисти, за които става дума в една статия на българския автор Александър Арсов, за когото ще пиша по-долу:
„ (…) Тук искам да продължа „българската нишка”, защото наистина смятам, че привързаността на артист от ранга на Караян към българските изпълнители е повод за национална гордост. Гениални българи съпровождат Караян в студиото, на концертния подиум и на оперната сцена през голяма част от живота му. Още през 1949 г. Борис Христов прави някои от първите си записи на оперни откъси (Песента на Варлаам, Монолога на Филип, Серенадата на Мефистофел; последната за съжаление неиздадена) с Караян и „Филхармония”. За съжаление двамата не се разбират добре и по-късно работят твърде малко заедно. От съвместната им работа е останал само един документален (на живо) запис на Вердиевия реквием от фестивала в Залцбург през 1949 г. За сметка на това обаче, Николай Гяуров е бил сред любимците на Караян. Той го определя като „ненадминат Филип II”, работи с него 18 години (1962-80) в 68 концерта и оперни представления и записва „Борис Годунов”, „Дон Карлос” и Реквием от Верди (на два пъти – аудио и видео). Друг голям български бас, макар и останал в сянката на двамата вече споменати, когото си позволих да цитирам в началото, Антон Дяков, също участва в редица записи с великия диригент. Вече на два пъти споменах за феноменалния запис на Вайсенберг и Караян на Втория концерт за пиано и оркестър на Рахманинов. Позволявам си да потретя (ако го чуете, ще се уверите, че си заслужава потретването!) и да добавя, че Алексис и Херберт записват заедно още и Първия концерт на Чайковски – през 1967 г. с Берлинската филхармония на видео и през 1970 г. с Парижкия оркестър (Orchestre de Paris), където Караян е чест гост-диригент през периода 1969-71, в студио, по-точно в парижката зала „Ваграм”.
Що се отнася до дамите, Райна Кабаиванска и Анна Томова-Синтова не могат да бъдат пропуснати. Вече споменах за участието на Райна Кабаиванска във филма-опера „Палячи” на Леонкавало през 1968 г. Тук само ще добавя и нейното участие като Леонора (заедно с Пласидо Доминго и Пиеро Капучили) 10 години по-късно в заснетия и издаден на видео великолепен спектакъл на „Трубадур” във Виенската опера. И в двата видео записа изключителната актьорска дарба на Райна Кабаиванска е в своя пълен блясък.
От всички наши сънародници Анна Томова-Синтова е може би най-голямата любимка на Караян. С него тя работи 17 сезона (от 1973 г. до смъртта му) в 89 артистични изяви (спектакли и концерти) и записва няколко кантатно-ораториални творби от Верди, Брамс и Бетовен, но това, което я прави прочута, са нейните изпълнения на музика от Моцарт и Рихард Щраус. Тя дължи славата си на проникновен интерпретатор на тези двама толкова различни композитори до известна степен на Караян, тъй като с него освен спектаклите и концертите записва „Сватбата на Фигаро”, „Дон Жуан” (има и великолепен спектакъл на видео), „Вълшебната флейта”, Реквием и Коронационна меса от Моцарт и „Кавалерът на розата”, интерлюдия и финална сцена на „Капричио” и „Четири последни песни” от Рихард Щраус. Мисля, че нейните спомени са значително по-красноречиви от моето сухо изброяване: “Караян имаше навика в края на Залцбургския фестивал да ме пита какъв е следващият ми ангажимент. Обичаше да знае как се развиват гласовете и кариерите на певците. Не искаше да се бърка, а просто да знае какво предстои на всеки следващия сезон. Аз му казах: “Кавалерът на розата” в Метрополитън и той веднага отговори: “Но Вие все още не сте я пели. Елате утре в 1 часа при мен с клавира.” Седна на пианото и прегледа цялата роля, като изтъкна всички важни моменти. Той наистина ми показа как да вникна в тази роля.”
България се отблагодарява на Херберт фон Караян за приноса му към развитието на българските артисти, като го удостоява с орден „Кирил и Методий”, I степен на 27 юли 1981 г. в София. Караян ще да е бил трогнат, доколкото може да се трогне човек като него, защото решил да дойде и да изнесе у нас няколко концерта с Берлинската филхармония. Малоумните комунистически мозъци обявили, че ще има концерт на Западноберлинската филхармония. След като разбрали в Берлин за това, те заявили, че такава филхармония няма, оркестърът никога не е свирил под такова име, нямало и да свири. Караян обаче си бил инат и в крайна сметка успял да изнесе два концерта у нас, само че с Виенската филхармония. Те се състояли на 8-ми и 9-ти март 1983 г. в НДК и присъствалите ще да са били щастливци.
(край на цитата от Александър Арсов)
След този голям увод, свързан с добрите чувства на Херберт фон Караян към България и нейни артисти и лекари, ще се спра на подробности от живота и делото на незабравимия диригент. Наред с материали от различни източници, полвам такива и от една хубава статия за него с автор Александър Арсов, публикувана през 2007 година:
Хериберт Ритер (от нем. – “рицар”, благородническа титла) фон Караян е роден на 5 април 1908 г. в Залцбург, но едва ли някой тогава е предполагал, че той ще се превърне в най-известния син на града след Моцарт. Баща му е хирург и главен лекар в местната залцбургска болница и неговите корени могат да бъдат проследени в мъглата на времето до Гърция и Македония. Майка му е със славянски произход (баща й е сърбин). Пра-пра-дядо му по бащина линия, Георгиос Йоханес Караянис (Карайоанис), е родом от Козани в днешната гръцка област Македония (тогава в пределите на Османската империя), която напуска през през 1767 г. Установява се в Саксония и заедно с брат си основава фабрики за преработка на памук. Приносът им за развитието на саксонската текстилна индустрия и търговия бил толкова голям, че през 1792 г. курфюрстът на Саксония ги направил благородници. Така се появила частичката “фон” в името им, а то самото от “Караянис” станало “Караян”. Диригентът е бил много добре запознат със своите прадеди, тъй като, освен всичко друго, “дирижирал” и едно генеалогично проучване на рода си. Тук дивите националисти сигурно биха побързали да обявят Караян за “наше момче”.
На четири години малкият Хериберт започва да взима уроци по пиано, а на осем вече е студент в местната консерватория „Моцартеум“, където учи пиано (с Франц Ледвинка), теория на музиката (с Франц Зауер), композция и камерна музика (с Бернхард Паумгартнер). Последният го окуражава да стане диригент, а не пианист, както се очаквало. Вероятно не е и предполагал какво ще излезе от това.
Когато през 1926 г. младият Караян завършва едновременно средното училище и „Моцартеума“, той вече е дебютирал като соло пианист (27 януари 1917 г.) и като солист на оркестър (26 януари 1919 г.). И в двата случая на Моцартовия фестивал на Консерваторията, и в двата случая с музика на “слънчевия гений”, разбира се. Следват години на усилено обучение във Виена – Техническия университет, Института по музикология към университета и най-вече Виенската академия за музика и изпълнителски изкуства (пиано при Йозеф Хофман, дирижиране при Александър Вундерер и Франц Шалк).
На 17 декември 1928 г. е неговият неофициален диригентски дебют (увертюрата към операта “Вилхелм Тел” от Росини) на концерт на студенти от класа по дирижиране на Вундерер. Само месец по-късно, на 22 януари 1929, идва и официалната премиера на гения на Херберт фон Караян, вече като диригент на оркестъра на „Моцартеум“. Веднага идва предложение от директора на Градския театър (Stadttheater) в Улм и скоро Караян вече е главен диригент там (1929-34). По-късно заема същия пост и в Аахен (1934-42), където през 1935 г. е назначен и за генерален музикален директор (най-младия в Германия).
Факт е, че през 30-те и 40-те години на ХХ в. кариерата на Херберт фон Караян не се развива толкова главоломно, колкото може би изглежда на пръв поглед. Той има доста успехи – дирижира в много Европейски градове (Амстердам, Стокхолм, Брюксел, Берлин, Виена); дебютира с оркестрите, които ще играят най-важната роля в живота му – Виенската (1934) и Берлинската (1938) филхармонии, както и в държавните опери на тези две световни музикални столици; през 1938 г., след представление на “Тристан и Изолда” в Берлин, музикалният критик Е. фон дер Нюл говори за “чудото Караян” (‘Wunder Karajan’); през същата година подписва първия си договор с „Deutsche Grammophon (DG)“ и прави първия си запис за легендарната звукозаписна компания; през 1940 г., в Берлин, дирижира операта “Електра” от Рихард Щраус в присъствието на автора – но въпреки всичко, Караян заема постове в малки немски градове, като Улм и Аахен, и по нищо не личи, че вместо обикновена известност му е предопределена легендарна слава.
По-късно 30-те години се свързват главно с едно от най-срамните, според повечето хора, събития в живота на Караян – членството му в NSDAP (Nationalsozialistische Deutsche Arbeiterpartei). Годината му на записване в Нацистката партия е спорна – някои смятат, че това е станало на 8 април 1933 г. в Залцбург, броени месеци след като Хитлер взема властта, други се основават на изледването на Ричард Озбърн (автор на известната биография на Караян „A Life in Music“), според което вярната година е 1935, трети пък се осланят на биографията на Вон, където самият Караян твърди, че това е станало през 1934 г, непосредствено преди да поеме поста в Аахен и е било свързано изцяло с кариерата му, а не с нацистката идеология. Все пак, когато и да е постъпил в партията и каквито и да са били мотивите му, Караян е бил нацист. И си е платил за това. След войната много еврейски музиканти (сред които великите цигулари Исак Щерн и Ицхак Пърлман) отказват да концертират с него. На някои от американските му турнета, години след Втората световна война, пред концертните зали могат да се видят демонстранти, които крещят: “Nazi, Go Home.”
Все пак нацистката “кариера” на Караян не е толкова грандиозна, колкото се опитват да я изкарат някои хора. Така например Адолф Хитлер е презирал великия диригент и може би е ирония на съдбата, че за това е “виновен” един от малкото гафове, които Караян е допускал в своята артистична кариера. През юни 1939 г. той дирижирал в Байройт един гала спектакъл на “Майстерзингерите” от Вагнер за краля и кралицата на Югославия. Едва 31-годишен и арогантно неизползващ партитура, Караян се объркал страхотно на едно място – певците спрели да пеят и завесите били спуснати сред вълна от недоволство. Фюрерът обаче не бил недоволен. Той бил бесен: “Хер фон Караян няма да дирижира повече в Байройт, докато съм жив!” И така и станало. Караян се връща в Байройт през 1951 г. и то с триумфално изпълнение на цялата тетралогия “Пръстенът на нибелунгите”.
През тези години диригентът, освен всичко друго, се и жени два пъти – през 1938 г. за певицата Хелми Холгерлоф в Аахен и през 1942 г. за Анита Гютерман, дъщеря на извествен магнат в бизнеса с шевни машини и жена с определено еврейски произход. Това довежда до изостряне на отношенията му с нацистите и в крайна сметка двамата със съпругата му напускат Германия през 1945 г. Въпреки това, след войната Караян трябва да премине извествен период на “денацификация” – за около две години официално му е забранено да дирижира заради членството му в NSDAP. През 1947 г. тази забрана е прекратена и оттук нататък нищо не може да спре Херберт фон Караян по пътя, който ще го направи легенда.
През същата 1947 е и първата му среща с хоровото общество на виенското „Gesellschaft der Musikfreunde“ (Общество на приятелите на музиката), на следващата година той вече е негов художествен директор, а на по-следващата е назначен пожизнено на тази длъжност. През 1948 г. започва сътрудничеството му с миланската Скала (в която дебютира осем години по-рано), което продължава изключително плодотворно през следващите 20 години – освен че е чест гост-диригент там, той урежда и редица гастроли на италиански певци, но за това ще стане дума малко по-късно. Освен това с хора и оркестъра на Скалата той прави и някои от най-интересните си записи на опери – “Палячи” на Руджеро Леонкавало, “Селска чест” на Пиетро Маскани и “Бохеми” на Джакомо Пучини. През същата 1948 е назначен за главен диригент на Виенския симфоничен оркестър (такъв остава до 1953 г.) и започва тясното му сътрудничество с оркестър “Филхармония”, както и с неговия основател (и шеф на „Columbia Records“), Валтер Леге. До 1960 г. Караян изнася много концерти и прави огромен брой записи с Лондонския оркестър, като има основна заслуга за превръщането му в един от най-престижните в цял свят. С него той прави и първия си пълен запис на Бетовеновите симфонии, който по-късно ще бъде последван от още три.
През 1955 г. настъпва преломният момент в живота и кариерата на Херберт фон Караян – той наследява големия Вилхелм Фуртвенглер като главен диригент на Берлинската филхармония. На следващата година длъжността му е направена пожизнена. До смъртта си, повече от 30 години по-късно, Караян изнася с Берлинските филхармоници безброй концерти по цял свят и оставя колосално количество записи, аудио и видео, които придават почти легендарна слава, с която едва ли може да се похвали някоя друга симбиоза от диригент и оркестър. Те си остават и неговия любим оркестър. Самият той описва защо предпочита да дирижира Берлинските филхармоници пред Виенските така: “Ако кажа на берлинчани да продължат напред, те го правят. Ако кажа на виенчани да продължат напред, те го правят. Но после винаги питат защо”.
В края на 1956 г. Караян е назначен и за художествен директор на Виенската държавна опера („Wiener Staatsoper“). Осемте години и 236-те спектакъла, които дирижира на този пост се смятат за едни от златните в историята й. Въпреки че като диригент Караян печели небивали овации, неговите реформи като директор не минават без конфликти. Основният измежду тях са многобройните гостувания на италиански певци, които Караян урежда благодарение на договора си със Скалата за обмен на артисти. Това обаче довежда до изпълняването на оперите на Верди и Пучини на оригинален език, а не на немски, както е било обичайно по онова време. Днес смятаме това за даденост, но в онези години то си е било една своеобразна революция. И до ден днешен се помнят и се търсят на запис, въпреки не особено високото им техническо ниво, легендарни спектакли от онова време като “Бохеми” на Пучини с Мирела Френи и Джани Раймонди или “Трубадур” на Верди с Франко Корели, Еторе Бастианини, Джулиета Симионато и Леонтин Прайс. В репертоара на Караян освен италианската опера бил широко застъпен и Рихард Вагнер – “Майстерзингерите”, “Танхойзер”, “Тристан и Изолда”, “Пръстенът на Нибелунгите” – където той се изявявал не само като диригент, но и като режисьор на сцената.
В края на 1963 г. между Караян и ръководството на „Wiener Staatsoper“ възниква спор по отношение наемането на италиански maestro suggeritore (суфльор), който става причина на следващата година композиторът да напусне поста си. Караян не се връща да дирижира във Виенската опера цели 13 години.
През 1958 г. той се развежда с Анита. Същата година, в една малка църквичка в Китцбюел, се оженва за Елиет Муре и през 1960 и 1963 г. се раждат двете му дъщери, Изабел и Арабел, на които кръстници стават съответно виенските и берлинските филхармоници.
През 60-те, 70-те и 80-те години животът на Херберт фон Караян е един почти непрестанен низ от концерти, оперни спектакли и записи къде ли не по света – Европа, Америка, Япония. Графикът му е толкова претрупан, че излиза и виц: качва се той в едно такси и на въпроса на шофьора “За къде сте?”, отговаря: “Няма значение, навсякъде ме искат”. Рядко му се отдава да “избяга” в тихото уединение на Сен Мориц и да се отдаде на каране на ски и туризъм, съпроводен с разучаване на партитури, или да прекара известно време с жена си и децата в къщата им в Мауербах, в покрайнините на Виенската гора. И така докато смъртта не го раздели от музиката.
В последните години от живота си страда от тежко заболяване на гръбначния стълб. Едва се държи на краката си, но не говори за болестта си и не иска съжаление от никого. Налага му се да дирижира облегнат, полуседнал, през цялото време, но и това не го спира. През 1988 г., вече 80-годишен, са последните му турнета с Берлинската филхармония – отново Япония, Европа, САЩ. През април 1989 г. прави последния си запис – Седма симфония на Антон Брукнер с Виенската филхармония. Караян живеел сякаш е безсмъртен – юли вече репетирал Вердиевата опера “Бал с маски” за фестивала в Залцбург. Известният български бас Антон Дяков, работил многократно с Караян, си спомня срещата с него десетина дни преди смъртта му: “Караян бе на стълбището, едва се влачеше. Хващаше се за парапета и просто пълзеше нагоре. Обадих му се. “А, Дяков, Вие ли сте, елате, елате!” Съвзе се, изправи се, усмихна се. Не прие да му помогна да се качи по стълбата. Поседяхме, поговорихме. Казах му, че отивам на концерти в Южна Америка. Пожела ми успех”.
На 15 юли Караян е претрупан с ангажименти и работи цял ден. На 16 юли получава сърдечен удар и умира в къщата си в Аниф, близо до Залцбург. Така преминава страшната царска слава.
От своя 81-годишен живот Караян е посветил 51 години на звукозаписа – от първият си запис през 1938 г. до последения през 1989 г. За това време той е осъществил над 900 официални записа. Убийствена цифра! Най-впечатляващото обаче съвсем не е количеството, а качеството! Разбира се, Караян е записвал за най-големите звукозаписни компании, един от малкото артисти впрочем, които правят това паралелно за две от тях – „DG“ и „EMI“ (даже три, понеже и „DECCA“ се намесва отвреме-навреме). Имал е и късмета да работи дългогодишно с много талантливи тон-режисьори като Гюнтер Херманс („DG“) и Волфганг Гюлих („EMI“), но това ни най-малко не омаловажава уникалната му способност да изтръгва от оркестрите си неповторим, емблематичен и грандиозен звук.
Перфекционист до мозъка на костите си, Караян винаги се е вълнувал от най-новите аудио и видео технологии. Основната част от репертоара му се състои от многократно записвани произведения през различни години, следвайки развитието на техниката. Така например през 80-те години прави дигитални записи на повечето от тези творби. Всъщност Караян е една от основните движещи сили за въвеждането на компакт диска в звукозаписа, което действително прави революция. На 15 април 1981 г. този толкова популярен днес носител е представен на широката публика за първи път. Това става на прес-конференция по време на Великденския фестивал в Залцбург (на който впрочем Караян е основател през 1967 г. и артистичен директор оттогава насам) от президента на „SONY“, Акио Морита, и самия Караян, който предната година прави първия си дигитален запис – операта “Вълшебната флейта” от Моцарт. Легендата дори гласи, че по инициатива на Караян била увеличена продължителността на компакт диска, която първоначално била 60 минути – не за друго, а за може да се събере на един цялата Девета симфония на Бетовен.
На това място ще цитирам буквално от статията за Караян с автор Александър Арсов, публикувана през 2007 г., защото се дават редица конкретни данни за записи на Херберт фон Караян, както и за работата му с прочути симфонични оркестри и накрая – за страстите на Караян извън музиката. Те са доста разнообразни, не по-малко екстремни от тези в концертните зали и обхващат земята, въздуха и водата:
„ (…) Тук ще отворя една скобичка за видео дискографията на Караян, съвсем накратко, преди да се спра по-подробно (и отегчително, боя се) на аудио записите му. Още през 1965 г. Караян започва производството на редица филмирани концерти и опери за фирмата „Unitel“. В тях той нерядко е режисьор, постановчик, а в някои от оперите и статист – така например във филмовата версия на “Кармен” от Бизе той играе контрабандист, а в “Палячи” (с Райна Кабаиванска на младини като Неда) от Леонкавало е част от публиката на злополучната commedia dell’arte. За „Unitel“ с Берлинската филхармония Караян заснема и огромно количество концерти, включително интеграли със симфониите на Бетовен и Брамс, последните три симфонии на Чайковски, Първия клавирен концерт на Чайковски и Втория на Рахманинов с Алексис Вайсенберг на рояла и много други. Изключителни изпълнения, някои от тях заснети на живо, по време на концерт в залата на Берлинската филхармония, други – във филмовите студията на Ufa в Берлин, трети – в Мюнхен. Наскоро „Unitel“, в сътрудничество с „DG“, решиха да издадат за първи път на „DVD“ всички тези съкровища, които досега бяха достъпни само на по-стари носители.
Тази дълга поредица видеозаписи обаче е и една своеобразна филмова школа за Херберт фон Караян, който все пак, макар и имащ свои собствени концепции за постановки и концерти, е преди всичко диригент. През тези години той има възможност да работи с редица велики хора от света на Седмото изкуство, като например Франко Дзефирели, чиято постановка на “Бохеми” от Пучини е заснета на филм-опера с режисьора Вилхелм Семелрот, Мирела Френи, Джани Раймонди и оркестъра на Миланската Скала под палката на Караян през 1967 г. През същата година, в студията на Ufa, е заснета и Шестата симфония на Бетовен (Пасторална) с режисьора Хуго Нибелинг, която предизвиква големи вълнения в консервативните среди на класическата музика, заради твърде новаторските снимачни подходи и светлинни ефекти.
През втората половина на 60-те години Караян работи и с един от майсторите на film noir, френския режисьор Анри-Жорж Клузо, от когото получава първия си опит в продуцирането на филми. Филмираните концерти, които двамата създават, включват репетиции, семинари със студенти, интервюта и са били предзначени за телевизионни програми под името “Die Kunst des Dirigierens” (“Изкуството да дирижираш”). Поредицата е трябвало да се състои от 13 епизода, но за съжаление само пет са заснети. Сред тях обаче са Петия концерт за цигулка и оркестър на Моцарт с Йехуди Менухин и виенските симфоници от 1965 г., Пета симфония на Бетовен и Девета на Дворжак с Берлинската филхармония, заснети през 1966 г., и легендарния Вердиев Реквием с оркестъра и хора на Скалата и солистите Леонтин Прайс, Фиоренца Косото, Лучано Павароти и Николай Гяуров, заснет в Милано през 1967 г.
През тези години Караян работи още и с сценичния дизайнер Гюнтер Шнайдер-Симсен, който от 1962 г. е негов консултант по всякакви въпроси относно сценичния дизайн, оператора Енрст Вилд, който работи в тясно сътрудничество с маестрото от 1967 г. нататък и много други талантливи професионалисти в своите области, които правят възможна появата на бял свят на тези видео записи (48 часа общо!) и имат решаващо значение те да изглеждат толкова добре, колкото и звучат под диригентството на Караян.
През 1982 г. Караян създава собствена филмова и телевизионна компания, „Telemondial S. A. M.“, чиято цел е да съхрани за поколенията неговото музикално наследство на видео носители. За генерален директор назначава Ули Меркле, който е негов постоянен спътник и поддръжник през последното десетилетие от живота му, през което продуктивността му никак не намалява. Напротив! Заснети на филм и издадени на видео съвместно със „SONY Classical“ (а след смъртта на Караян и на „DVD“) са множество великолепни изпълнения, концертни или студийни – всички симфонии на Бетовен, множество симфонични поеми и Алпийската симфония на Рихард Щраус с Берлинската филхармония, фантастичните Осма и Девета („Из новия свят”) симфонии на Дворжак, както и Четвърта на Чайковски с Виенската и много други. Разбира се, няма смисъл да изброявам и затова ще спомена само още два велики видео записа от този период, които са свързани с особени събития.
На 29 юни 1986 г. Караян дирижира Виенската филхармония, Виенското хорово общество и солисти в Коронационната меса на Моцарт по време на церемония в римската базилика “Св. Петър”, отслужена от Папа Йоан Павел II. След като Ули Меркле провежда преговори на най-високо дипломатическо ниво, церемонията е предавана по цял свят, записана от „Telemondial“ и издадена на видео. По-късно „Deutsche Grammophon“ издава и аудио диск, на който скучните католически ритуали са спестени и е поместена само Моцартовата меса. Слушайки този запис, човек си дава сметка, че освен грандиозните размери, съчетани със съвършени пропорции, великолепния купол, проектиран от Микеланджело Буонароти и построен от Джакомо дела Порта преди повече от 400 години, и прекрасния балдахин дело на гениалния скулптор от XVII в. Джан Лоренцо Бернини, римският “Св. Петър” има и една от най-невероятните акустики, които човек може да си представи.
На 1 януари 1987 г. Караян има честта да дирижира за първи и последен път в живота си Новогодишния концерт на Виенската филхармония в Голямата зала на „Musikverein“ – едно най-важните музикални събития във Виена и нейн емблематичен поздрав към целия свят, който се предава на живо. Изключителен концерт, съдържащ идеалното (поне за мен) изпълнение на някои от шедьоврите на фамилията Щраус, включително и забележителното изпълнение на Катлийн Батъл, чийто прелестен сопран се носи лек като пролетен ветрец в най-известния валс на Йохан Щраус-син – “Пролетни гласове” (Frühlingsstimmen). По принцип на тези концерти не се допускат солисти, но в този случай, по настояване на Караян, е направено изключение. Концертът е забележителен и с веселото настроение на Караян и дори някои негови комични актьорски изпълнения, които, макар и сдържани, са нещо изключително рядко при него. За час и половина тук можете да видите повече усмивки на лицето му, отколкото вероятно във всичките му останали видео записи.
Накрая, за да приключа с тази тема, ще спомена, че Караян е един от малкото истински популяризатори на класическата музика. Освен безбройните записи през периода 1983-86 г. той урежда и пряко излъчване на концерти на Берлинската филхармония по немската телевизия и така прави достъпна тази не особено популярна музика за много по-широк кръг от хора, които надали биха стъпили в концертната зала. При това, в класическо изпълнение! Днес наричат популяризатори на класиката хора като Васко Василев, Бонд, Ванеса Мей, Ричард Клайдерман и разни други същества, които смятат, че за да стигне до по-широка аудитория, класическата музика непременно трябва да се комбинира с електронни ритми и инструменти, рап вокали и какво ли още не. Може и така да е, но това, което се получава и респективно популяризира в много по-голяма степен, вече далеч не е класическа музика, а едно нейно изумително извращение. Но да спра дотук!
А сега ще ви кажа няколко думи за оркестрите на Караян, като ще се постарая да не се впускам в твърде много подробности по отношение на необятната му аудио дискография.
През своята 60-годишна кариера като диригент – от дебюта му на 22 януари 1929 г. в Залцбург до последния му концерт на 23 април 1989 пак там – Херберт фон Караян се изкачва на подиума в концертни зали и оперни театри по целия свят около 3300 пъти! Той дирижира десетки различни оркестри, повечето в началото на кариерата си и за по няколко концерта. Ако беше сантиментален, някои от тези оркестри биха били с особена сантиментална стойност за него, като например „Berlin Staatskapelle“, с които прави първия си запис и дебютира в Берлинската Държавна опера (Berliner Staatsoper) през 1938 г. След Втората световна война неговата активност се съсредоточава почти изключително върху няколко оркестъра и въпреки че дейността му, концертна и звукозаписна, с “Филхармония” (94 концерта в периода 1948-60 г.), виенските симфоници (с които впрочем прави своя дебют във Виена на 22 юли 1930 г., а освен това има и около 240 концерта в периода 1948-63 г.) и оркестъра на Миланската Скала (около 110 представления, 1940-68 г.) е колосална, почти всичките си концерти и записи през 60-те, 70-те и 80-те години Херберт фон Караян осъществява с Берлинската и Виенската филхармонии. Ето защо тези два оркестъра заслужават особено внимание.
Берлинската филхармония без преувеличение може да бъде наречена „голямата любов на Херберт фон Караян”! Несъмнено един от най-престижните оркестри в света, основан през 1882 г., сред чиито главни диригенти блестят имена като Ханс фон Бюлов, Артур Никиш и Вилхелм Фуртвенглер (а гост-диригенти са му били Йоханес Брамс, Рихард Шраус, Едвард Григ и Густав Малер), берлинските филхармоници (Berliner Philharmoniker) преживяват своите „златни години” с Херберт фон Караян. Неговата 34-годишна ера (1955-89 г.) като главен диригент донася повече световна слава и обвива ансамбъла с легендарен ореол, непознати когато и да било преди или след това.
Караян дирижира берлинските филхармоници почти 51 години – от дебюта му в Берлин на 8 април 1938 г. до последния му концерт с тях на 27 март 1989 г. в Залцбург. За това време той изнася с тях около 1500 концерта по цял свят (само десетина от тях са от времето преди да стане главен диригент). Още през 1955 г. е първото им американско турне (до 1982 г. изнасят общо 105 концерта в САЩ), а през 1957 г. е първото им посещение в Япония, което в следващите години е последвано от още десет. През 1978 г. пътищата им ги отвеждат в Китай, а през 1984 г. – в Корея. Прави първия си запис с тях не по-късно от 1942 г., а със стерео записа на симфоничната поема от Рихард Щраус „Ein Heldenleben“ („Животът на героя”) през 1959 г. е поставено началото на дългото и изключително плодотворно сътрудничество между „DG“ и берлинските филхармоници под палката на Херберт фон Караян.
В следващите години това сътрудничество води до една огромна поредица записи – всички симфонии на Бетовен, Брамс (и двата интеграла по три пъти – през 60-те, 70-те и 80-те години), Чайковски, Брукнер, Менделсон и Шуман; Алпийската симфония и редица симфонични поеми от Рихард Щраус; увертюри от Росини, Верди и Вагнер (те неговите са прелюдии по-точно); три Унгарски рапсодии и три симфонични поеми от Лист; Бранденбургски концерти и Матеус пасион от Бах; Тържествена меса от Бетовен; сюитите „Пер Гинт” и клавирния концерт на Григ (със солист великолепния Кристиан Цимерман) и какво ли още не. Списъкът е твърде дълъг и отегчителен, дори за заклетите Караяномани. Ще отбележа, че тук се отнася единственото произведение на Дмитри Шостакович в цялата му дискография. Това е неговата Десета симфония, която Караян дирижира веднъж в присъствието на композитора (Москва, 1969 г.), който, разплакан от вълнение, му казва, че никога не е чувал по-проникновена интерпретация на своя музика през целия си живот.
Горе-долу същото е и положението при записите на Караян с берлинчани за „EMI“, макар че тук количеството е значително по-малко. Качеството обаче е все така недостижимо високо. Не могат да не бъдат отбелязани симфониите на Сибелиус, Шуберт и Моцарт, Втория концерт за пиано на Рахманинов и петте на Бетовен с Алексис Вайсенберг и грандиозните записи на опери като „Дон Карлос” през 1978 г. (с Николай Гяуров като Филип II) и „Трубадур” от Верди (1977). И тук нарочно пропускам, защото нямам за цел да пиша дискография на Караян, а вие да заспите.
Някои артисти се хвалят, че са направили не знам си колко световни премиери и еди колко си произведения били написани специално за тях от разни съвременни композитори. Не мисля, че е особено голямо постижение да изсвириш нещо, което никой преди теб не е изпълнявал. Точно обратното! Истинското изкуство е в изключителната интерпретация, а именно – да изпълниш едно хилядократно изпълнявано (може да се каже дори популярно) произведение по начин, който ще остане и след като ти се превърнеш в прах. Когато човек чуе едно такова произведение в изпълнение на Маестрото, той си казва: “Това е Караян! Да, това определено е Караян!”. Независимо дали обожава изпълнението или не може да го понася. Неговите записи са във всяко едно отношение уникални – като звук, като интерпретация, като емоция. За много хора те са дори твърде уникални.
Обикновено към записите на Караян се отправят жестоки критики – твърде бляскави, сухи, лишени от емоция и страст и т. н. Много рядко обаче изключителната техническа прецизност при залцбургския маестро е била за сметка на музиката. Той също има лоши записи, разбира се – особено сред по-късните, някои от които са донякъде лишени от живот за сметка на кристалния звук, но те са само капка в океана от шедьоври. Много от записите на Караян наистина са такива, че човек ги слуша, не вярва на ушите си и се държи здраво някъде, за да не го отнесе звуковата вълна. Зад нея обаче се крие цял един един нов свят, който е достъпен за всеки. Стига той да е отворил не само ушите, но и съзнанието си. Мисля, че повечето хора не го харесват особено (или въобще), просто защото се страхуват, че може да им хареса нещо толкова различно от всичко, което някога са чували.
Парадоксалното е, че неговите необикновени изпълнения всъщност са резултат от едно строго придържане към съответните партитури. Воден от гениалната мисъл на Ханс фон Бюлов, че “партитурата трябва да е в главата на един диригент, а не главата му да е в партитурата”, Караян винаги е следвал точно написаното от композитора. Това му е спечелило обвинението, че просто правел музика, а не интерпретирал творбите. Аз бих отговорил с думите на Маестрото: “Изкуството на интерпретацията не може да се преподава”. Мисля си, че интерпретацията не е обикновено изпълнение, а нещо особено, различно от всичко останало. Караян никога не е четял “между редовете” или “зад нотите”, за да черпи вдъхновение. И никога не е звучал обикновено.
Караян е един от инциаторите за построяването на залата на Берлинската филхармония. Тя е дело на архитекта Ханс Шарун, а интериорът и екстериорът й приличат повече на космически кораб, отколкото на концертна зала. Всъщност, залите са две – голямата съдържа 2440 места и е открита на 15 октомври 1963 г. с изпълнение на Деветата симфония на Бетовен, а камерната е с 1180 места (!) и е открита 24 години по-късно (28 октомври 1987 г.) с изпълнение на Годишните времена на Вивалди със солист Ане-Софи Мутер. Днес залата е известна с феноменалната си акустика, която обаче е станала възможна едва след множество промени направени след откриването й. Затова и записи в нея започват да се правят чак в началото на 70-те. Дотогова Караян и берлинчани записвали в берлинската църква „Иисус Христос” (Jesus Christus Kirche).
За съжаление приказката за Херберт фон Караян и Берлинската филхармония е с тъжен край. Тук по изключение ще ви занимая с един скандал, който разтърсва техните взаимоотношения през 80-те години. За какво могат да се скарат мъже? Естествено, за жена. В случая става въпрос за 23-годишната кларинетистка Сабине Майер, която Караян настоявал да бъде приета в оркестъра. Оттам обаче се противопоставяли, защото смятали, че стилът й не бил подходящ. След като Караян заплашил, че ще отмени собственоръчно всички дейности на оркестъра (записи, турнета, фестивали), берлинчани се кротнали и предложили на Сабине едногодишен пробен договор. Тя обаче, усещайки че е нежелана, напуснала още преди той да изтече. Караян публично обвинил оркестъра, че я били изгонили и за наказание им отрязал участието на фестивала в Залцбург. Той обаче участвал, на свои разноски и то с най-върлия съперник – Виенската филхармония. През следващите години отношенията останали обтегнати. Градските съветници на тогавашния Западен Берлин, които подкрепяли оркестъра със скромната сумичка от 25 000 000 долара годишно, не смеели да оспорват доживотния пост на Маестрото, защото Караян бил най-ценната им инвестиция. И той го знаел. Изненадващо и за най-големите му врагове, той лично подал оставка през април 1989 г., само няколко месеца преди смъртта си. Караян обяснил постъпката си със здравословни проблеми, според други причината била, че му е писнало от скандалите, които се разразили година по-рано, когато член на Берлинския градски съвет дръзнал да оспори валидността на няколко отменени от Караян концерта. Тези скандали с Берлинската филхармония обаче имат и добра страна. Те карат Караян все по-често да се обръща към Виенската филхармония, с която в края на живота си прави някои от най-великолепните си записи.
Виенската филхармония винаги е заемала второ място в живота на Караян, което обаче съвсем не означава „незначително място”. Напротив! Концертната му дейност с този оркестър обхваща близо 55 години – от дебюта му на 21 август в Залцбург до 23 април 1989 г., когато е последната му поява на диригентския подиум. С изключение на годините преди Втората световна война, когато има съвсем малко концерти с тях (един от които обаче е дебютът му във „Wiener Staatsoper“, 1 май 1937 г.), и периода 1951-56 г., когато няма никакви, през останалите години Караян е редовен гост-диригент на Виенската филхармония (тя няма главен диригент) и изнася с нея около 500 концерта, включително и по такива екзотични места като Индия, Филипините и Китай, които, заедно с Япония и САЩ, били включени в световното им турне през есента на 1959 г. Съвсем логично през 1983 г. той става едва втория човек (след Карл Бьом през 1967 г.), който е обявен за „почетен диригент” на Виенската филхармония.
Дискографията на Караян с виенските филхармоници („Wiener Philharmoniker“) е значително по-скромна от тази с берлинските им колеги, но все пак – огромна. Тук спадат някои от великолепните му записи за „DECCA“, като например убийственото (в буквалния смисъл) изпълнение на сюитата „Планетите” от Густав Холст от 1961 г. и смазващи изпълнения на оперни шедьоври като „Отело” на Верди с един от най-великите изпълнители на главната роля, Марио дел Монако, от 1961 г. или „Борис Годунов” на Мусоргски с Николай Гяуров от 1970 г.
Задължително трябва да отбележа и късните му записи от 80-те години, за които споменах по-горе, че вероятно нямаше да са възможни, ако не бяха скандалите с берлинските филхармоници. Седма и Осма симфонии на Брукнер са вероятно сред най-добрите записи на музика от австрийския композитор въобще правени някога. А какво да ви кажа за Осма и Девета симфонии на Дворжак от 1985 г.? Както се изразява един мой приятел, „след такъв запис трябват нови медни инструменти и един месец почивка за музикантите”. Записът обаче с който ние българите трябва да се гордеем най-много, казвам го без капка фалшив патриотизъм, е Вердиевият реквием от 1984 г., защото там има „двойно” българско участие – Анна Томова-Синтова и хора на Националната ни опера. Партнират им Агнес Балтса, Хосе Карерас, Жозе ван Дам и хорът на Виенската опера. Цялото това кралско войнство под желязната палка на Маестрото сътворява, повярвайте ми, нещо невероятно. Записът е студиен, но съществува и заснет на видео концерт в абсолютно същия състав и от същата година, а което е и най-впечатляващото – на същото ниво. Четиримата солисти са разположени на балкона пред органа в прекрасната Голяма зала на „Musikverein“, а от двете им страни има по четирима приятели, надуващи до пръсване Вердиевите тръби. Заклет атеист да сте, ще усетите Божия гняв в Dies Irae!
В заключение ще си позволя няколко думи за страстите на Караян извън музиката. Те са доста разнообразни, не по-малко екстремни от тези в концертните зали и обхващат земята, въздуха и водата.
Още от младежките години в „Моцартеума“ Караян си падал по бързи и мощни машини на две или четири колела. Запалил го преподавателят му по композиция и камерна музика, Бернхард Паумгартнер, който бил маниак на тема мотоциклети. Около 1929 г. Караян вече притежавал един „Harley Davidson“, а през 1968 г., за 60-тия си рожден ден, получил като подарък една 250-кубикова „Yamaha“. Истинската му страст обаче били автомобилите. Първaта от много си коли купил в Аахен през 1934 г., а две години по-късно се сдобил и със спортен модел „BMW“, с което участвал в частни ралита. По-късно през годините е притежавал „Ferrari“ (синьо обаче, не червено), „Rolls Royce“, „Mercedes 500 SEL“, „Volkswagen Sciroccо“ и „Renault GT Turbo“. Когато става въпрос за автомобили обаче, името Караян се свързва най-вече с „Porsche“. Той бил толкова голям почитател на тази марка, че автомобилният концерн разработил за него специален прототип – „Porsche 911 Turbo RS“.
Освен на земята, Караян обичал високите скорости и във въздуха. Летенето било една от детските му мечти и тя се сбъднала. Той се записал на курсове през 1949 г. в Чили, а през 1952 г. в Швейцария получил първото си разрешително за пилот. Ентусиазмът да лети не го напуснал през целия му живот. Освен че притежавал шест самолета през годините, включително един турбовитлов („Beechcraft“) и два реактивни („Lear“ и „Dassault Falcon 10“), през 1982 г. той приел предизвикателството да се научи да кара и хеликоптер, тъй като наближавал пределната възраст за управление на реактивни самолети, а не искал да се връща към витловите. Носят се дори слухове, че няколко пъти е поемал управлението на “Конкорд”, на който пътувал като пасажер.
Накрая остана водата. Тя също заемала важно място в живота на Караян. Той се занимавал с ветроходство още като момче, през 1938 г. купил първата си яхта – “Karajanides”, а през 1967 г. на вода била спусната “Helisara” – акроним от Herbert, Eliette, Isabel и Arabel. По-късно я последвали още пет лодки със същото име, последната от които, “Helisara VI”, била голяма състезателна яхта. Тя била дълга 24 м, широка – 5 м, мачтата й се извисявала на близо 30 м и спечелила няколко регати.
Толкова! Накрая на този бегъл поглед върху живота и делото на Херберт фон Караян си мисля, че той със сигурност ще остане в историята – дали с добро, дали с лошо не знам. Обичан, възхваляван и обожествяван или мразен, критикуван и отричан, той ще остане като една от най-властните и доминиращи фигури в класическата музика през ХХ в. Човек с огромни, дръзки амбиции и неизчерпаема енергия десетилетия наред, достатъчна за осъществяването им. Ненапразно са го наричали „Генерален музикален директор на Европа”. Но той ще остане най-вече заради Нейно Величество Музиката, на която едва ли някой друг е съумял да издигне по-грандиозен паметник. Слушам записите на Херберт фон Караян и си мисля колко е бил прав Маестрото, когато е казал: „Музика трябва да се прави с любов”.
(край на цитатите с автор Александър Арсов)
Лично аз намирам за много интересни и конкретни изводите на автора на горните описания Александър Арсов – точни, обосновани, изчерпателни и без излишен патос и увлечение. Поради това ще цитирам още следните негови мисли:
„ (…) Пиша с ясното съзнание колко ще ми е трудно да опиша Караян – и като човек, и като артист. Едва ли има друга фигура в областта на класическата музика, около която да се носят толкова легенди, скандали и противоречиви мнения – от “осанна” до “разпни го”. Може би това е една от характеристиките на истинските артисти – можеш да ги обичаш, можеш да ги мразиш, но не можеш да ги пренебрегнеш. През своята 60-годишна кариера като диригент Караян остави огромно наследство под формата на записи (аудио и видео) на един репертоар, простиращ се през столетията от Бах, Вивалди и Хендел, през Хайдн, Моцарт, Бетовен, Шуберт, Шуман, Брамс, Лист, Брукнер и Чайковски, та чак до Малер, Рихард Щраус, Прокофиев, Стравински и Шостакович. С някои от тези записи са принудени да се съобразяват дори и най-големите му врагове.
За този човек можете да чуете абсолютно всичко – от обожествяващи го оди като артист до жестоки обвинения в “пълна липса на дълбочина и страст”; от прекрасни спомени за работата с него през тирания и деспотизъм на сцената и в студиото, съсипване на артисти от всякаъв калибър, та до педерастия, педофилия и увличане в диви оргии на едва ли не цялата Берлинска филхармония – любимата тема на жълтата преса. Има всичко.
Не знам доколко тези неща са верни и дали въобще има нещо вярно в тях. Не съм го познавал, а на хората, които са имали това (не)щастие не може да се вярва, тъй като са необуздано субективни …
(край на цитираните абзаци с автор Александър Арсов)
Във всички описания до тук се каза достатъчно много за разнообразната дейност на Херберт фон Караян с различни симфонични оркестри по целия свят, главно с Берлинската филхармония и с Виенските филхармоници. Сега искам да пиша нещо и за ангажиментите му в областта на оперното изкуство. Добре известно е, че той е имал специални интереси и в тази област, но ще дам повече конкретни данни за дейността му на диригент във Виенската държавна опера и тази в Метрополитън опера в Ню Йорк. Първо във Виена – цитирам списък на всички негови ангажименти във Виенската държавна опера:
AIDA
Dirigent | 16 Vorstellungen | 24.05.1958–14.06.1964
CARMEN
Dirigent | 10 Vorstellungen | 19.06.1957–10.12.1961
DAS RHEINGOLD
Inszenierung | 40 Vorstellungen | 23.12.1958–31.05.1977
DAS RHEINGOLD
Dirigent | 19 Vorstellungen | 23.12.1958–01.04.1964
DER ROSENKAVALIER
Dirigent | 1 Vorstellung | 07.06.1962
DIE FLEDERMAUS
Dirigent | 9 Vorstellungen | 31.12.1960–08.12.1961
DIE FRAU OHNE SCHATTEN
Dirigent | 2 Vorstellungen | 11.06.1964–17.06.1964
DIE FRAU OHNE SCHATTEN
Inszenierung | 2 Vorstellungen | 11.06.1964–17.06.1964
DIE MEISTERSINGER VON NÜRNBERG
Dirigent | 1 Vorstellung | 01.09.1959
DIE PLANETEN
Dirigent | 3 Vorstellungen | Ballett | 22.11.1961–04.12.1961
DIE WALKÜRE
Dirigent | 21 Vorstellungen | 02.04.1957–09.06.1963
DIE WALKÜRE
Inszenierung | 53 Vorstellungen | 02.04.1957–19.09.1964
DIE WALKÜRE
Nach einer Inszenierung von | 51 Vorstellungen | 27.02.1965–13.12.1978
DIE ZAUBERFLÖTE
Dirigent | 1 Vorstellung | 30.05.1962
DON CARLO (ITAL.) / DON CARLOS
Dirigent | 6 Vorstellungen | 06.05.1979–19.05.1980
DON CARLO (ITAL.) / DON CARLOS
Inszenierung | 6 Vorstellungen | 06.05.1979–19.05.1980
DON CARLO (ITAL.) / DON CARLOS
Nach einer Inszenierung von | 6 Vorstellungen | 19.01.1982–23.05.1982
DON GIOVANNI / DON JUAN
Dirigent | 2 Vorstellungen | 22.06.1963–24.09.1963
FALSTAFF
Dirigent | 8 Vorstellungen | 15.09.1957–17.09.1958
FALSTAFF
Inszenierung | 8 Vorstellungen | 15.09.1957–17.09.1958
FIDELIO
Dirigent | 13 Vorstellungen | 31.01.1958–03.06.1964
FIDELIO
Inszenierung | 8 Vorstellungen | 25.05.1962–03.06.1964
FIDELIO
Nach der Inszenierung | 2 Vorstellungen | 22.09.1964–28.02.1966
FIDELIO
Nach einer Inszenierung von | 42 Vorstellungen | 26.11.1964–03.12.1969
GÖTTERDÄMMERUNG
Dirigent | 7 Vorstellungen | 12.06.1960–15.06.1963
GÖTTERDÄMMERUNG
Inszenierung | 7 Vorstellungen | 12.06.1960–15.06.1963
GÖTTERDÄMMERUNG
Nach einer Inszenierung von | 23 Vorstellungen | 06.06.1965–09.05.1987
IL TROVATORE / DER TROUBADOUR
Dirigent | 11 Vorstellungen | 24.10.1963–04.05.1978
IL TROVATORE / DER TROUBADOUR
Inszenierung | 37 Vorstellungen | 24.10.1963–19.02.1982
IL TROVATORE / DER TROUBADOUR
Nach einer Inszenierung von | 85 Vorstellungen | 03.10.1964–09.10.1976
L’ INCORONAZIONE DI POPPEA
Musikalische Leitung | 3 Vorstellungen | 01.04.1963–27.05.1963
LA BOHÈME (PUCCINI)
Dirigent | 9 Vorstellungen | 09.11.1963–09.05.1978
LA TRAVIATA
Dirigent | 6 Vorstellungen | 07.06.1957–20.06.1957
LE NOZZE DI FIGARO
Dirigent | 20 Vorstellungen | 25.01.1958–28.04.1978
LUCIA DI LAMMERMOOR / LUCIA VON LAMMERMOOR
Dirigent | 3 Vorstellungen | 12.06.1956–16.06.1956
LUCIA DI LAMMERMOOR / LUCIA VON LAMMERMOOR
Inszenierung | 3 Vorstellungen | 12.06.1956–16.06.1956
MADAMA BUTTERFLY
Dirigent | 4 Vorstellungen | 01.02.1958–02.02.1959
MORD IN DER KATHEDRALE
Dirigent | 4 Vorstellungen | 09.03.1960–29.05.1960
OEDIPUS REX
Dirigent | 1 Vorstellung | 11.06.1958
ORPHEUS UND EURYDIKE / ORFEO ED EURIDICE
Dirigent | 3 Vorstellungen | 15.12.1959–02.01.1960
OTELLO / OTHELLO
Dirigent | 20 Vorstellungen | 15.04.1957–03.10.1963
OTELLO / OTHELLO
Inszenierung | 55 Vorstellungen | 15.04.1957–04.06.1964
OTELLO / OTHELLO
Nach einer Inszenierung von | 48 Vorstellungen | 13.12.1964–12.09.1982
PARSIFAL
Dirigent | 9 Vorstellungen | 01.04.1961–24.05.1964
PARSIFAL
Inszenierung | 9 Vorstellungen | 01.04.1961–24.05.1964
PARSIFAL
Nach einer Inszenierung von | 34 Vorstellungen | 23.05.1965–11.04.1977
PELLÉAS ET MÉLISANDE
Dirigent | 8 Vorstellungen | 06.01.1962–07.10.1963
PELLÉAS ET MÉLISANDE
Inszenierung | 8 Vorstellungen | 06.01.1962–07.10.1963
PELLÉAS ET MÉLISANDE
Nach der Inszenierung von | 10 Vorstellungen | 16.12.1966–30.06.1972
SIEGFRIED
Dirigent | 13 Vorstellungen | 23.12.1957–12.06.1963
SIEGFRIED
Inszenierung | 33 Vorstellungen | 23.12.1957–05.06.1977
TANNHÄUSER UND DER SÄNGERKRIEG AUF WARTBURG
Inszenierung | 8 Vorstellungen | 08.01.1963–28.05.1964
TANNHÄUSER UND DER SÄNGERKRIEG AUF WARTBURG
Dirigent | 6 Vorstellungen | 08.01.1963–28.05.1964
TANNHÄUSER UND DER SÄNGERKRIEG AUF WARTBURG
Nach einer Inszenierung von | 35 Vorstellungen | 21.10.1964–31.05.1981
TOSCA
Dirigent | 15 Vorstellungen | 03.04.1958–10.06.1964
TRISTAN UND ISOLDE
Dirigent | 1 Vorstellung | 01.06.1937
TRISTAN UND ISOLDE
Inszenierung | 19 Vorstellungen | 14.06.1959–17.06.1967
TRISTAN UND ISOLDE
Musikalische Leitung | 8 Vorstellungen | 14.06.1959–23.06.1963
(край на цитата)
Не съм чел общия брой на тези изяви, но това са стотици участия като диригент и постановчик на общо 32 оперни, оперетни и балетни творби в разстояние на точно 50 години: дебют на 1 юни 1937 година като диригент на операта „Тристан и Изолда“ от Вагнер и последна изява като постановчик на „Залезът на боговете“ от Вагнер на 9 май 1987 гоoина.
Цитирам съставите на ансамблите при дебюта и при последната изява на Херберт фон Караян:
Дебют – „Тристан и Изолда“
BESETZUNG | 01.06.1937
Dirigent | Herbert von Karajan |
---|---|
Spielleitung | Hans Duhan |
Bühnenbild | Alfred Roller, Anton Brioschi |
Tristan | Josef Kalenberg |
König Marke | Alexander Kipnis |
Isolde | Anny / Anni Konetzni |
Kurwenal | Fred Destal |
Melot | Hans Duhan |
Brangäne | Enid Szánto / Szántho |
Ein Hirt | Hermann Gallos |
Stimme des Seemanns | Anton Dermota |
Ein Steuermann | Karl Ettl |
(край на цитата)
Последна изява – „Залезът на боговете“
BESETZUNG | 09.05.1987
Dirigent | Horst Stein |
---|---|
Nach einer Inszenierung von | Herbert von Karajan |
Bühnenbild und Kostüme | Emil Preetorius |
Choreinstudierung | Helmuth Froschauer |
Siegfried | Spas Wenkoff |
Brünnhilde | Gwyneth Jones |
Gutrune | Gundula Janowitz |
Hagen | Matti Salminen |
Gunther | Peter Wimberger |
Alberich | Walter Berry |
Waltraute | Christa Ludwig |
Erste Norn | Margarita Lilowa |
Zweite Norn | Rohangiz Yachmi |
Dritte Norn | Marta Banfalvi |
Woglinde | Donna Robin |
Wellgunde | Margareta Hintermeier |
Flosshilde | Anna Gonda |
(край на цитата)
При тази последна изява четем имената на двама българи – Спас Венков в главната роля на Зигфрид и Маргарита Лилова в ролята на Първа норна. А само какъв състав в другите главни роли – Гуинет Джоунс, Гундула Яновиц, Мати Салминен, Валтер Бери, Криста Лудвиг и други! Респект за такъв състав, режисиран от Херберт фон Караян …
Сега ще направя същата справка за участията на Херберт фон Караян в Метрополитън опера в Ню Йорк:
Списък на всички изяви на Херберт фон Караян като диригент и постановчик в МЕТ:
[Met Performance] CID:212640 New production Die Walküre {400} Metropolitan Opera House; 11/21/1967 Debuts: Gundula Janowitz, Karl Ridderbusch, Phyllis Brill, Rosalind Hupp, Barbro Ericson, Gwendolyn Killebrew, Herbert Von Karajan, Günther Schneider-Siemssen, George Wakhevitch Review | |
[Met Performance] CID:212670 Die Walküre {401} Metropolitan Opera House; 11/24/1967 | |
[Met Performance] CID:212700 Die Walküre {402} Metropolitan Opera House; 11/27/1967 Review | |
[Met Performance] CID:212750 Die Walküre {403} Metropolitan Opera House; 12/2/1967 Review | |
[Met Performance] CID:212780 Die Walküre {404} Metropolitan Opera House; 12/5/1967 | |
[Met Performance] CID:216450 Die Walküre {409} Metropolitan Opera House; 10/31/1968 | |
[Met Performance] CID:216500 Die Walküre {410} Metropolitan Opera House; 11/5/1968 | |
[Met Performance] CID:216530 Die Walküre {411} Metropolitan Opera House; 11/8/1968 Debut: Hildegard Hillebrecht | |
[Met Performance] CID:216680 New production Das Rheingold {103} Metropolitan Opera House; 11/22/1968 Debuts: Josephine Veasey, Zoltán Kelemen, Gerhard Stolze, Simone Mangelsdorff, Donald Grobe, Edda Moser, Anna Reynolds Review | |
[Met Performance] CID:216710 Das Rheingold {104} Metropolitan Opera House; 11/25/1968 | |
[Met Performance] CID:216770 Das Rheingold {105} Metropolitan Opera House; 11/30/1968 | |
[Met Performance] CID:217580 Die Walküre {412} Metropolitan Opera House; 02/19/1969 | |
[Met Performance] CID:217610 Opera News Das Rheingold {106} Metropolitan Opera House; 02/22/1969 Debut: Liselotte Rebmann Broadcast | |
[Met Performance] CID:217640 Das Rheingold {107} Metropolitan Opera House; 02/25/1969 | |
[Met Performance] CID:217680 Opera News Die Walküre {413} Metropolitan Opera House; 03/1/1969 Broadcast | |
[Met Performance] CID:231590 New Production Siegfried {222} Metropolitan Opera House; 11/17/1972 Debuts: Gustav Neidlinger, Wolfgang Weber Review | |
[Met Performance] CID:231660 Die Walküre {414} Metropolitan Opera House; 11/24/1972 Debuts: Gwyneth Jones, Christine Weidinger, Doris Hollenbach | |
[Met Performance] CID:231790 Die Walküre {416} Metropolitan Opera House; 12/7/1972 Review | |
[Met Performance] CID:236740 New Production Götterdämmerung {189} Metropolitan Opera House; 03/8/1974 Debuts: Bengt Rundgren, Marius Rintzler Review | |
[Met Performance] CID:240490 Das Rheingold {108} Ring Cycle [85] Metropolitan Opera House; 02/10/1975 Debuts: Glade Peterson, Maureen Forrester, Kolbjörn Höiseth Review | |
[Met Performance] CID:240590 Die Walküre {419} Ring Cycle [85] Metropolitan Opera House; 02/20/1975 Debuts: Berit Lindholm, Gloria Hodes | |
[Met Performance] CID:240730 Siegfried {227} Ring Cycle [85] Metropolitan Opera House; 03/5/1975 Review | |
[Met Performance] CID:240890 Götterdämmerung {196} Ring Cycle [85] Metropolitan Opera House; 03/21/1975 Review | |
[Met Performance] CID:248140 Die Walküre {425} Metropolitan Opera House; 01/28/1977 Debut: Sarah Beatty | |
[Met Performance] CID:266010 Das Rheingold {111} Metropolitan Opera House; 09/22/1981 Debuts: Eva Randová, Birgit Finnilä, Heinz Zednik, Eleanor Bergquist Review | |
[Met Performance] CID:266030 Siegfried {230} Metropolitan Opera House; 09/24/1981 Debuts: Manfred Jung, Elisabeth Payer Review | |
[Met Performance] CID:271970 Die Walküre {432} Metropolitan Opera House; 03/17/1983 Debut: Hans Tschammer | |
[Met Performance] CID:276300 Die Walküre {437} Kennedy Center for the Performing Arts, Washington, D.C.; 04/26/1984 Debut: Ute Vinzing | |
[Met Performance] CID:286070 Die Walküre {448} Metropolitan Opera House; 09/30/1986 Review | |
(край на цитата)
От всичките 29 участия на Херберт фон Караян в МЕТ не всички са такива като диригент, а и като постановчик на Вагнерови опери. В същност той е дирижирал в МЕТ само опери на Вагнер, а редица постановки са пренесени от негови такива в Байройт с артисти както от Европа, така и от Америка. Само като диригент броя на тези изяви е скромен – общо 15 участия в оперите „Валкюри“ и „Рейнско злато“.
Цитирам ансамбъла при дебюта на Херберт фон Караян на 21 наември 1967 г. като диригент на „Валкюри“, също и като постановчик:
Metropolitan Opera House
November 21, 1967
Benefit sponsored by the Metropolitan Opera Guild
for the production funds
New production
DIE WALKÜRE {400}
Wagner-Wagner
Brünnhilde…………..Birgit Nilsson
Siegmund…………….Jon Vickers
Sieglinde……………Gundula Janowitz [Debut]
Wotan……………….Thomas Stewart
Fricka………………Christa Ludwig
Hunding……………..Karl Ridderbusch [Debut]
Gerhilde…………….Phyllis Brill [Debut]
Grimgerde……………Joann Grillo
Helmwige…………….Clarice Carson
Ortlinde…………….Carlotta Ordassy
Rossweisse…………..Rosalind Hupp [Debut]
Schwertleite…………Louise Pearl
Siegrune…………….Barbro Ericson [Debut]
Waltraute……………Gwendolyn Killebrew [Debut]
Conductor……………Herbert Von Karajan [Debut]
Director…………….Herbert Von Karajan [Debut]
(край на цитата)
Цитирам състава на ансамбъла при последното участие на Херберт фон Караян като диригент (на „Валкюри“ от Вагнер) – на 1 март 1969 г.:
Metropolitan Opera House
March 1, 1969 Matinee Broadcast
DIE WALKÜRE {413}
Richard Wagner–Richard Wagner
Brünnhilde…………..Birgit Nilsson
Siegmund…………….Jon Vickers
Sieglinde……………Régine Crespin
Wotan……………….Theo Adam
Fricka………………Josephine Veasey [Last performance]
Hunding……………..Martti Talvela
Gerhilde…………….Judith De Paul
Grimgerde……………Joann Grillo
Helmwige…………….Phyllis Brill [Last performance]
Ortlinde…………….Carlotta Ordassy
Rossweisse…………..Shirley Love
Schwertleite…………Louise Pearl
Siegrune…………….Marcia Baldwin
Waltraute……………Gwendolyn Killebrew
Conductor……………Herbert Von Karajan [Last performance]
(край на цитата)
И за да бъда конкретен, цитирам и състава на ансамбъла при първото дирижиране на операта „Рейнско злато“ от Вагнер в МЕТ на 22 ноември 1968 г., където той също е и постановчик:
Metropolitan Opera House
November 22, 1968
Benefit sponsored by the Metropolitan Opera Guild
for the production funds
New production
DAS RHEINGOLD {103}
Wagner-Wagner
Wotan……………….Thomas Stewart
Fricka………………Josephine Veasey [Debut]
Alberich…………….Zoltán Kelemen [Debut]
Loge………………..Gerhard Stolze [Debut]
Erda………………..Lili Chookasian
Fasolt………………Martti Talvela
Fafner………………Karl Ridderbusch
Freia……………….Simone Mangelsdorff [Debut]
Froh………………..Donald Grobe [Debut]
Donner………………Sherrill Milnes
Mime………………..Andrea Velis
Woglinde…………….Lilian Sukis
Wellgunde……………Edda Moser [Debut]
Flosshilde…………..Anna Reynolds [Debut]
Conductor……………Herbert Von Karajan
Director…………….Herbert Von Karajan
(край на цитата)
На това място искам да цитирам една статия, публикувана в българска медия през 2007 г. във връзка с гостуване в София на Арабел Караян – дъщеря на великия диригент, която известно време е живяла в България:
Портал „VESTI.bg“
(не е дадено името на автора)
Моля, замълчете: Говори Арабел Караян
15 януари 2007 г.
Десетина дни преди Коледа истерията е завладяла цяла София – пулсът на града е толкова ускорен, че ако беше пациент, сърцето му всеки момент щеше да се пръсне. Дядоколедовци пеят в транс своето Джингъл белс пред празничните витрини, хора се щурат по тротоарите, въпреки че е рано следобед, а нервни клаксони предупреждават, че зверските задръствания всеки момент ще започнат. От време на време профучава някоя линейка, чиято сирена дава своя принос в градската какофония от звуци.
На музикална вълна съм, защото имам среща с Арабел Караян. Точно така – дъщерята на големия Херберт фон Караян, която обаче свети със своя собствена светлина и вече 8 години допринася за многообразието на музикалния живот в България. Повод за разговора ни е дебютният албум на Арабел и нейната група Please, Shut Up, Band, който е жанров колаж, отразяващ пъстротата на собствения й живот.
Караян е родена в Швейцария, израства в Австрия, учи в Америка и живее в България. Преди да постъпи в най-престижния музикален колеж в света – Бъркли в Бостън, тя завършва фотография в Parsons School of Design в Ню Йорк с бакалавърска степен. Бендът – това са тромпетистът Росен Захариев (съпруг на Арабел), Мирослав Иванов (китара), Стоян Янкулов (барабани, перкусия), Веселин Веселинов ? Еко (бас) и Румен Тосков (синтезатори). Перфектни музиканти и големи приятели, както сама казва Арабел.
Срещата ни е насрочена в кафенето на грандхотел “София”, което гъмжи от костюмирани бизнесмени, водещи делови разговори на английски. Явно съм подранила, защото Арабел още я няма, и очите ми почти изтичат от взиране във вратата от страх да не би да я изпусна. После разбирам, че такава вероятност е изключена. Влиза със замах, характерен за хората, чието присъствие не може да остане незабелязано, будният й поглед не пропуска нищо. Започваме да говорим на български, после минаваме на английски.
Говорим си за “Калиначи” (албумът е кръстен на дъщеря й Калина и кучето й Чита), официално представен пред българска публика на 11 декември в Театъра на армията. За културните различия, за гениалния й баща, за замърсяването на околната среда и още какво ли не.
Арабел е от онези събеседнички, с които можеш съвсем непосредствено да побъбриш за ръчно изработени бижута (тя е голям фен на герданите и в деня на интервюто е с чуден индийски наниз), а след това да засегнеш теми за световния ред и глобалната манипулация. Въпреки че музиката е поводът за срещата ни, певицата предпочита хората сами да я усетят, вместо да им поднася анализи наготово. Все пак емоцията от прясно преминалото представяне на “Калиначи” все още я държи и кара очите й да блестят, когато говори за концерта…
– Как премина представянето на албума в София?
– Удоволствието беше неописуемо! Направи ми впечатление, че публиката се състоеше както от млади, така и от по-възрастни, но общото между всички тях беше настроението и нямаше човек, който да не се забавлява.
– Значи контактът между вас и хората се е получил.
– Да, тази вечер дори надмина очакванията ми. Една моя отдавнашна мечта се сбъдна. Имаше един момент, когато всички бяхме на сцената и Иван Лечев подхвана соло. Аз бях близо до тонколоната и усещах как звукът буквално преминава през мен. Имах чувството, че се нося на летящо килимче.
– Все пак избрахте да представите албума си първо във Виена. Защо?
– Това не беше точно промоция на диска. Просто свирихме в един от клубовете. Истинското представяне на „Калиначи“ в Австрия ще бъде през февруари. Държах много да свирим първо в България, затова официалната премиера беше направена тук.
– Издаването на един албум свързано ли е с неприятни емоции? Може би изпитвате досада от постоянните интервюта…
– Не, напротив. Никога не бях прежиявала нещо подобно и не знаех какво да очаквам. В началото си мислех, че е страхотно да говорим само за музика. Сега обаче смятам, че музиката няма какво да се обсъжда – тя се слуша. По-добре е да говорим за наболели проблеми, като например замърсяването на Витоша. Това, което ме нервира, е стресът. Един ден преди да гостувам в „Шоуто на Слави“ още не знаех дали дискът ни ще е готов, а веднага след това трябваше да заминем за Австрия.
– Кой е въпросът, който най-много мразите да ви задават?
– Не обичам, когато ме питат коя е любимата ми книга или песен. Нямам такива и предпочитанията ми се менят постоянно. Когато бях малка, слушах само оперите на Верди. Сега много по-често си пускам Бах и Хендел.
– Клубът, в който свирихте във Виена, носи колоритното име Balkan Fever (Балканска треска). Може ли да се каже, че напоследък светът е обхванат от “балканска треска”?
– Да, има голям интерес към балканската музика. Мен лично много ме интригуват неравноделните ритми. Бела Барток също използва тази неравноделност в творбите си – първо там съм я усетила.
– Вярно ли е, че предците ви са гърци и са носели фамилията Караянис?
– Това е така. Може би някакъв заспал балкански ген се е пробудил в мен и затова съм тук. Много хора са ме питали защо съм избрала да живея точно в България. Не мога да дам еднозначен отговор на този въпрос, но истината е, че тази страна ме привлича неудържимо.
– Как всъщност се случи така, че се установихте в България?
– Гостувах на моя приятел Георги Дончев и една вечер той ме заведе в “Суингинг хол”, където свиреше Стоян Янкулов. Много се впечатлих от това, което чух. Започнахме записи малко след това. Тогава работех в Лондон, така че продължихме да записваме в едно тамошно студио. Нямаше конкретен момент, в който да си кажа: “Добре, отсега нататък ще живея в България”. Получи се естествено. Пътувах много между Лондон и София. България обаче беше като магнит за мен и все по-често се връщах тук.
– Понякога имате ли усещането, че говорите различни езици с вашите български колеги? Случвало ли се е вие да имате предвид едно, а те да разбират съвсем друго?
– Не, не съм изпитвала такива трудности. Имам късмета да работя с хора, които са не само превъзходни музиканти, но и близки приятели. За мен не е толкова важен крайният резултат, колкото самият процес на работа. Не мога да си представя да репетирам всеки ден с някой, който е голям професионалист, но не струва като човек. Дори да свири като бог, не бих искала да работя с него.
– Албумът ви е стилово разнороден – джаз, реге, фънк, фолк, дори пънк…
– Нашият стил е безстилов – не се побираме в никой стил. Всичко се случва много спонтанно. Някой подхвърля идея, останалите я разработват. При нас свободата е на почит. Нямаме продуцент, който да ни нарежда какво да включваме и какво не, така че можем да импровизираме свободно.
– Имате една песен Vacuum cleaner, в която участва дори прахосмукачка.
– О, тази песен не намери място в албума, защото нямаше място, въпреки че много я харесвам. Наистина беше записана много спонтанно. Бях в студиото с една баница и няколко трохи паднаха на земята. Докато прахосмукачката обираше боклука, ние записахме характерния й шум и после го използвахме. Не робуваме на някакви стандарти и всеки може да предложи идея и тя да влезе в действие.
– Групата ви се казва “Please, Shut Up, Band”. Как се роди това име?
– Една от песните в албума се казва Shut Up (Млъкни) – тя е за един човек, който обича другите да мълчат, за да говори той. Дълго се чудех как да кръстя групата и споделих това с един приятел. “Защо не вземеш заглавието на някоя песен, предложи той. Например Shut Up”. “Много е грубо”, казах аз. “Ами тогава сложи едно „моля“ отпред”, гласеше неговият съвет.
Отначало възприемах това име на майтап. Сега се отнасям към него напълно сериозно. Осъзнах важността на думите. В много случаи казваме неща, за които после съжаляваме. Веднъж се замислих колко думи с положителен заряд изричаме на ден. Мисля, че не са чак толкова много. Обикновено като ни се случи нещо не много приятно, го споделяме с някой близък и предаваме негативното послание. На практика нищо не се получава, освен че въвличаме другия човек в неприятната ситуация. Това е безсмислено. Искам да стигна до там, че когато говоря, да променям нещата към по-добро. Внимавам много какво казвам и какво точно искам да значат думите ми.
– В противоречието между “Please” и “Shut Up” сякаш има някаква ирония.
– Да, но тя в никакъв случай не е насочена към хората, които ни слушат. Посланието в никакъв случай не е: ние сме великата група, така че вие останалите по-добре мълчете. Надявам се, че публиката усеща това…
– Дъщеря ви също участва в албума, дори е негова кръстница. На колко години е Калина?
– На 3. За рождения ден на мъжа ми заведох Калина в студиото и записахме песен, в която тя припява тихичко: „Happy Birthday“.
– Музикална ли е?
– О, да. Много обича да танцува. Още от бебе усеща музиката. Като танцува, всичко преминава през стомаха й, а там се намира центърът на човешкото тяло.
– Известно е едно ваше изказване, че “нищо в България не върви, но накрая всичко е наред”. Какво ви накара да стигнете до този извод?
– Това “нищо не върви” е доста преувеличено твърдение. Вярно е обаче, че понякога всичко става трудно и тромаво. Тук хората лесно обещават, а протакат изпълнението, освен това разменят жестовете за “да” и “не”. Като чуя някой да ми казва “няма проблем”, знам, че проблем със сигурност ще има. Всичко това обаче са дреболии. А, да, и организацията невинаги е на ниво…
– Тя никога не е била сред силните ни страни.
– Така е, но има нещо, което ми харесва в цялата тази бъркотия – остава място за импровизации. А импровизациите не се отнасят само за музиката. Липсата на организационни умения българите компенсират с въображение и креативност. От две развалени машини могат да направят една работеща.
– Нека да поговорим за баща ви. По какъв начин ви е повлиял той?
– Баща ми е от малкото хора, които са ме оформили като човек. Една от тях е и Ана Томова-Синтова. От баща ми съм научила, че ако някой има талант, това не му дава основание да се държи надменно. Много пъти в живота се случва обаче обратното. Хора, които усещат по някакъв начин, че са по-добри в дадена област от другите, навирват нос и гледат с пренебрежение на по-малко надарените. Баща ми държеше на скромността и честността. Ако някой от оркестъра му например отидеше при него и започнеше да се оплаква от неприсъстващ колега, татко го прекъсваше и казваше: “Когато еди-кой си дойде, елате заедно да разрешим проблема.” Естествено, проблемът моментално се разрешаваше, защото е много по-трудно да се срещнеш очи в очи с някого и да му кажеш “истини”, които не са верни. Мразеше интригите и лъжите.
– Как би приел той групата ви Please, Shut Up, Band? Смятате ли, че би изпитал разочарование от факта, че не се занимавате с класическа музика?
– Не, по-скоро би го вълнувало дали влагам себе си в това, което правя. В Please, Shut Up, Band всички се раздаваме на сто процента. Може би всичко щеше да му хареса или пък нищо, но не това е важното. Аз съм убедена, че там, където е сега и аз вярвам, че хората, с които сме били близко свързани, не ни напускат напълно след смъртта си, – би бил щастлив да види, че се занимавам с това, с което искам. Когато отидох да уча в Бъркли, той знаеше, че съм привлечена от съвременната музика и ми даде пълната си подкрепа. И тъй като беше безкрайно интелигентен, ме накара преди да отида да уча, да поработя една година. “Трябва да се научиш да си изкарваш парите сама”, ми каза и аз послушах съвета му и заминах за Испания. Друг негов съвет беше да поработя 2-3 седмици в някоя болница. Така преставаш да се оплакваш на всеки 2 минути, че те боли главата или стомахът и се изпълваш с благодарност към живота.
– Мъдри уроци…
– Да. Не забрави и да ме предупреди още за вредата от нощния живот и всичките му изкушения.
– Ако музиката не беше станала ваша съдба, с какво щяхте да се занимавате? Навярно с фотография…
– Пак с музика! (Смее се.) Благодарна съм на Бог, че не ми се е налагало да мисля по този въпрос. Иначе обичам да рисувам. Може би все пак бих се занимавала с деца или възрастни хора. Тук доста хора дават мило и драго за децата, но малцина обръщат достатъчно внимание на по-възрастните. Аз съм посещавала домове за сираци и съм наблюдавалата децата там – те са щастливи дори и без родители, без пари, нямат страхове, имат надежди за бъдещето, които липсват при старите хора.
– Как се зареждате, когато усетите, че силите ви се изчерпват?
– Когато съм много изморена, лягам на земята и практикувам биоенергийно дишане – първо със стомаха, след това с гръдния кош. И колкото и да е невероятно, изпадам в транс, без да заспивам. Когато се събудя, се чувствам напълно преродена и заредена с енергия. Или ходя на Витоша – обожавам тази планина! Боли ме, че е толкова замърсена и осеяна с найлонови торбички. Всички говорят за опазването на околната среда, а дори една глава чесън да си купиш в магазина, пак ще ти я увият в найлон! Непрекъснато водя битки с продавачите, но те настояват на всяка цена да ми пробутат торбичка.
– Може би нямаме достатъчно уважение към природата…
– Не мога да кажа това. На Витоша е пълно с хора, които спортуват и изглеждат чудесно. Това означава, че са здраво свързани с природата. От друга страна, не проумявам как един човек, който я обича, с лекота може да изхвърли боклука си в нея.
– Сега, когато България вече е част от ЕС, кои недостатъци трябва да преодолеем, за да се приближим още повече до цивилизования свят?
– Обожавам България, но не мога да си затворя очите за липсата на каквато и да било култура по шосетата. Шофьорите тук карат безумно! В стремежа да се изфукат с колата си те излагат на риск собствения си живот и този на другите. Дори пътищата да се оправят, с този начин на каране убийствата по тях няма да намалеят. Вземете за пример тази чудовищна катастрофа край Бяла. Докато говоря, цялата настръхвам!
– Говорихме доста за България. А накъде според вас върви светът?
– Знаете ли, когато гледах “Страстите Христови”, се разстроих ужасно. Не заради показаните мъчения, колкото от мисълта, че за 2000 години нищо не се е променило. Нищо. Съвсем малко хора са пробудени за истината… Всъщност не са толкова малко, но въпреки това нищо не се променя.
– Може би медиите са виновни, че промиват мозъците на хората…
– Телевизията, радиото и вестниците се надпреварват да отразяват само лошите новини. Заливайки ни с тази чернилка, те искат да притъпят усещането ни за недоволство. Целта на медиите е да създават пълчища самодоволни, безмозъчни хора с притъпени сетива.
– Как виждате себе си след 10 години?
(край на цитата)
И накрая – понеже най-добре това може да се вземе от Уикипедия-страницата на италиански език – цитирам за любителите на музикални записи едно подробно извлечение от дискографията на Херберт фон Караян:
CD parziale
- Adam, Giselle – Decca
- Bach, Conc. brand. n. 1-3/Suite n. 3 – Deutsche Grammophon
- Bach, Conc. brand. n.1-6 – Deutsche Grammophon
- Bach, Conc. brand. n.1-6/Suites o. – Deutsche Grammophon
- Bach, Messa in si min. – Janowitz/Ludwig/Kerns, Deutsche Grammophon
- Bach, Passione Matteo – Schreier/Janowitz, Deutsche Grammophon
- Beethoven, Conc. vl. – Mutter, Deutsche Grammophon
- Beethoven, Ouvertures (compl.) – Deutsche Grammophon
- Beethoven, Sinf. n. 1-9 (1963) – Berlin Philharmonic Orchestra, DeutscheGrammophon – Grammy Award for Best Orchestral Performance 1979
- Beethoven, Sinf. n. 1-9 (1985)/Conc. pf. n.1-5/Conc. vl./Triploconcerto/Missa solemnis/Ouvertures – Eschenbach/Weissenberg/Mutter/Yo Yo Ma/Zeltser, Deutsche Grammophon
- Beethoven, Sinf. n. 1-9/Ouvertures – Deutsche Grammophon
- Beethoven, Sinf. n. 9 – Perry/Cole/Baltsa, Deutsche Grammophon
- Beethoven, Sinf. n. 9 – Baltsa/Schreier, Deutsche Grammophon
- Beethoven, Sinf. n. 9/Ouv. Coriolano – Janowitz/Kmennt/Berry, Deutsche Grammophon
- Beethoven, Triploconc./Egmont/Coriolano – Zoltser/Mutter/Ma, Deutsche Grammophon
- Beethoven Mozart, Missa solemnis/Messa K.317 – Wunderlich/Tomowa-S., Deutsche Grammophon
- Berlioz, Sinfonia fantastica/Dannaz. Faust – Deutsche Grammophon
- Bizet, Carmen – Baltsa/Carreras/VanDam, Deutsche Grammophon
- Bizet, Carmen – Franco Corelli, Mirella Freni, Robert Merrill, Leontyne Price, Wiener Philharmoniker – Grammy Award for Best Opera Recording 1965
- Brahms, Conc. vl./Conc. vl. e vlc. – Mutter/Meneses, Deutsche Grammophon
- Brahms, Requiem tedesco – Janowitz/Wächter, Deutsche Grammophon
- Brahms, Requiem tedesco – Hendricks/Van Dam, Deutsche Grammophon
- Brahms, Sinf. n. 1, 3 – Deutsche Grammophon
- Brahms, Sinf. n. 1-4 – BPO, 1986/1988 Deutsche Grammophon
- Brahms Beethoven, Conc. vl./Triplo conc. – Mutter/Zeltser/Ma, Deutsche Grammophon
- Brahms Dvorak, Danze ungh./Danze slave – Deutsche Grammophon
- Brahms Dvorak Borodin, Danze ungh./Slave/Polovesiane – Deutsche Grammophon
- Brahms Grieg, Conc. pf. n. 2/Conc. pf. op.16 – Anda/Kubelik, Deutsche Grammophon
- Brahms Schumann, Sinf. n. 1/Sinf. n. 1 – Deutsche Grammophon
- Bruckner, Sinfonie 1-9 (Berl.Phil.) – Deutsche Grammophon
- Bruckner, Sinf. n. 7 (Wiener Phil.) – Deutsche Grammophon
- Bruckner, Sinf. n. 8 (WienerPhil.)- Deutsche Grammophon
- Bruckner, Sinf. n. 9 (Wiener Phil.Edizione speciale 150 anni WP) – Deutsche Grammophon
- Ciaikovsky, Conc. pf. n. 1/Variaz. Rococò – Richter/Rostropovich, Deutsche Grammophon
- Ciaikovsky, Conc. vl. – Mutter, Deutsche Grammophon
- Ciaikovsky, Lago dei cigni/Bella/Schiaccianoci – Decca
- Ciaikovsky, Ouv. 1812/Ser. archi/Polonaise – Deutsche Grammophon
- Ciaikovsky, Romeo/Schiaccianoci – Deutsche Grammophon
- Ciaikovsky, Sinf. n. 1-3/Capr. It./Marcia slava – Deutsche Grammophon
- Ciaikovsky, Sinf. n. 1-6/Conc. vl./Romeo – Deutsche Grammophon
- Ciaikovsky, Sinf. n. 1-6/Ouv. 1812/Ser. per archi/Eugen Onegin – Deutsche Grammophon
- Ciaikovsky, Sinf. n. 4, 5, 6 – Deutsche Grammophon
- Ciaikovsky Dvorak, Seren. archi – Deutsche Grammophon
- Ciaikovsky Dvorak, Var. rococò/Conc. vlc. – Rostropovich, Deutsche Grammophon
- Ciaikovsky Rachmaninov, Conc. pf. n. 1/Conc. pf. n. 2 – Richter/Wislocki, Deutsche Grammophon
- Ciaikovsky Rachmaninov, Conc. pf. n. 1/Prel. op.23, 32 – Richter, Deutsche Grammophon
- Ciaikovsky Scriabin, Conc. pf. n. 1/Pezzi pf./Studi – Kissin, Deutsche Grammophon
- Debussy Mussorgsky Ravel, Mer/Quadri di un’esp./Bolero – Deutsche Grammophon
- Debussy Ravel, Mer/Prelude/Bolero/Daphnis – Deutsche Grammophon
- Debussy Ravel, Mer/Prelude/Pavane/Daphnis – Deutsche Grammophon
- Dvorak, Sinf. n. 9/Danze slave – Deutsche Grammophon
- Dvorak Brahms, Sinf. n. 8/Sinf. n. 3 – Decca
- Dvorak Smetana, Sinf. n. 9/Moldava – Deutsche Grammophon
- Grieg, Peer Gynt/Holberg/Sigurd Jors. – Deutsche Grammophon
- Grieg Nielsen, Peer Gynt n. 1-2/Conc. pf. – Kubelik/Anda, Deutsche Grammophon
- Grieg Sibelius, Peer Gynt/Cigno/Finlandia – Deutsche Grammophon
- Grieg Sibelius, Peer Gynt/Pelléas – Deutsche Grammophon
- Haydn, Creazione – Janowitz/Ludwig/Berry, Deutsche Grammophon
- Holst, Pianeti – Decca
- Honegger Stravinsky, Sinf. n. 2, 3/Conc. per archi – Deutsche Grammophon
- Lehár Suppé, Vedova allegra/Ouvertures – Kélémén/Stratas/Kollo, Deutsche Grammophon
- Liszt, Mus. per orch. – Cherkassky, Deutsche Grammophon
- Liszt, Preludes/Raps. 2, 4 e 5/Fant. su temi ungheresi – Cherkassky, Deutsche Grammophon
- Liszt Sibelius Smetana, Preludes/Pelléas/Moldava – Deutsche Grammophon
- Liszt Smetana, Preludes/Mazeppa/Moldava – Deutsche Grammophon
- Mahler, Lied von der Erde – Ludwig/Kollo, Deutsche Grammophon
- Mahler, Sinf. n. 4 – Mathis, Deutsche Grammophon
- Mahler, Sinf. n. 5 – Deutsche Grammophon
- Mahler, Sinf. n. 6/Rückert Lieder – Ludwig, Deutsche Grammophon
- Mahler, Sinf. n. 9 – Deutsche Grammophon
- Mahler, Sinf. n. 9/Kindertotenlieder – Ludwig, Deutsche Grammophon
- Mascagni, Cavalleria rusticana – Cossotto/Bergonzi, Deutsche Grammophon
- Mendelssohn, Sinf. n. 2 – Mathis/Hollweg – Deutsche Grammophon
- Mendelssohn, Sinf. n. 3, 4/Ebridi – Deutsche Grammophon
- Mendelssohn Bruch, Conc. vl./Conc. vl. n. 1 – Mutter, Deutsche Grammophon
- Mozart, Conc. corno n. 1-4 – Brain, EMI
- Mozart, Conc. corno n. 1-4 – Seifert, Deutsche Grammophon
- Mozart, Conc. vl. n. 3, 5 – Mutter, Deutsche Grammophon
- Mozart, Divert. K.136-138,247,251,287/Seren. K.525/Ad. & Fuga – Deutsche Grammophon
- Mozart, Divert. K.287/Seren. K.525 – Deutsche Grammophon
- Mozart, Così fan tutte – Schwarzkopf, Merriman, Simoneau,Panerai, Bruscantini – EMI
- Mozart, Don Giovanni – Ramey/Battle/Baltsa, Deutsche Grammophon
- Mozart, Flauto magico – Araiza/Mathis/Van Dam, Deutsche Grammophon
- Mozart, Messe K.427 – Hendricks/Schreier, Deutsche Grammophon
- Mozart, Nozze di Figaro – Stade/Van Dam/Cotrubas/Tomowa-Sintow/Krause, Decca
- Mozart, Requiem – Tomowa-S./Krenn, Deutsche Grammophon
- Mozart, Requiem/Adagio e fuga K.546 – Lipp/Dermota/Berry, Deutsche Grammophon
- Mozart, Requiem/Exsultate – Fricsay/Stader, Deutsche Grammophon
- Mozart, Requiem/Messa dell’incoronazione – Tomowa-Sintow/Baltsa, Deutsche Grammophon
- Mozart, Sinf. 29,33,35,36,38-41 – EMI
- Mozart, Sinf. n.35, 36, 38-41 – Deutsche Grammophon
- Mozart, Sinf. n.40, 41 – Deutsche Grammophon
- Mussorgsky, Boris Godunov – Ghiaurov/Vishnevskaya, Decca
- Mussorgsky, Quadri (orch.)/Quadri (pf.) – Berman, Deutsche Grammophon
- Mussorgsky Stravinsky, Quadri/Sagra della primavera – Deutsche Grammophon
- Prokofiev, Sinf. n. 1, 5 – Deutsche Grammophon
- Prokofiev Stravinsky, Sinf. n.5/Sagra – Deutsche Grammophon
- Puccini, Bohème – Freni/Pavarotti/Maffeo, Decca
- Puccini, Madama Butterfly – Freni/Pavarotti/Ludwig, Decca
- Puccini, Tosca – Ricciarelli/Carreras, Deutsche Grammophon
- Puccini, Tosca – Price/Di Stefano/Cava, Decca
- Puccini, Turandot – Ricciarelli/Domingo, Deutsche Grammophon
- Ravel Debussy, Bolero/Mer/Prelude/Daphnis – Deutsche Grammophon
- Ravel Mussorgsky, Bolero/Raps. espagnole/Quadri – Deutsche Grammophon
- Respighi Boccherini Albinoni, Fontane/Pini/Quintettino – Deutsche Grammophon
- Rimsky-Korsakov Ciaikovsky, Shéhérazade/Capriccio/Ouv.1812 – Deutsche Grammophon
- Rossini Suppé, Ouvertures – Deutsche Grammophon
- Salieri, Axur re d’Ormus – Raimondi/Tomowa-Sintow/Winbergh, Deutsche Grammophon
- Schoenberg, Verklärte Nacht/Pelleas – Deutsche Grammophon
- Schubert, Sinf. n. 8, 9 – Deutsche Grammophon
- Schumann Grieg, Conc. pf. op.54/Conc. pf op.16 – Zimerman, Deutsche Grammophon
- Shostakovich, Sinf. n.10 – Deutsche Grammophon
- Sibelius, Conc. vl./Tapiola/Finlandia – Ferras, Deutsche Grammophon
- Sibelius, Finlandia/Cigno/Valse/Tapiola – Deutsche Grammophon
- Sibelius, Finlandia/Sinf. n.2 – Kamu, Deutsche Grammophon
- Sibelius, Sinf. n. 1-7 – Kammu/Helsinky SO, Deutsche Grammophon
- Sibelius, Sinf. n. 2/Finlandia/Valse tr. – Kamu, Deutsche Grammophon
- Sibelius, Sinf. n. 4, 5, 6, 7/Tapiola – Deutsche Grammophon
- Strauss,J., Bel Danubio/Eljen/Marcia pers. – Deutsche Grammophon
- Strauss,J., Pipistrello – Gueden/Kmentt/Berry, Decca
- Strauss,J., Radetsky-Marsch/Valzer – Deutsche Grammophon
- Strauss,J., Valzer e polke – Deutsche Grammophon
- Strauss,J., Valzer, marce e polke – Deutsche Grammophon
- Strauss,R., Cavaliere della Rosa – Schwarzkopf/Ludwig/Edelmann, EMI
- Strauss,R., Cavaliere della rosa – Tomowa-S./Baltsa/Moll, Deutsche Grammophon
- Strauss,R., Così parlò Zarat/Till/Don Juan – Decca
- Strauss,R., Don Quixote/Conc. corno n.2 – Hauptmann, Deutsche Grammophon
- Strauss,R., Musiche per orchestra/Vier letzte Lieder/Lieder – Tomowa-Sintow, Deutsche Grammophon
- Strauss,R., Poemi sinfonici – Deutsche Grammophon
- Strauss,R., Sinf. Alpi – Deutsche Grammophon
- Strauss,R., Vier letzte Lieder/Metamorfosi – Janowitz, Deutsche Grammophon
- Strauss,R., Vita d’eroe/Till Eulenspiegel – Deutsche Grammophon
- Strauss,R. Wagner, Vita d’eroe/Idillio di Sigfrido – Deutsche Grammophon
- Strauss,R., Le registrazioni analogiche complete – Karajan, Deutsche Grammophon
- Stravinsky, Sinf. salmi/Sinf. in do – Deutsche Grammophon
- Verdi, Aida – Tebaldi/Bergonzi, Decca
- Verdi, Don Carlo – Freni/Carreras/Ghiaurov/Cappuccilli, EMI
- Verdi, Otello – Del Monaco/Tebaldi, Decca
- Verdi, Falstaff- Taddei,Panerai – Philips
- Verdi, Ouvertures e preludi – Deutsche Grammophon
- Verdi, Trovatore – Di Stefano/Callas, 3-9 VIII 1956 Teatro alla Scala, Milano – EMI Records Ltd. 1957 – Digital remastering 1987
- Verdi, Trovatore – Corelli/Price, Deutsche Grammophon
- Verdi Bruckner, Messa da requiem/Te Deum – Freni/Schreier, Deutsche Grammophon
- Vivaldi Albinoni Corelli, Quattro stagioni/Adagio/Conc. – Schwalbé, Deutsche Grammophon
- Wagner, Maestri Cantori di Norimberga – Adam/Kollo – EMI
- Wagner. Tristan und Isolde- Modl/Vinay- Testament
- Wagner, Anello del Nibelungo – Deutsche Grammophon
- Wagner, Crepuscolo degli dei – Ridderbusch/Dernesch, Deutsche Grammophon
- Wagner, Oro del Reno – Fischer-Dieskau/Kerns, Deutsche Grammophon
- Wagner, Ouv. Tann./Idillio/Tristano – Norman, Deutsche Grammophon
- Wagner, Ouvertures e preludi – Deutsche Grammophon
- Wagner, Ouvertures e preludi – Böhm/Jochum/Kubelik, Deutsche Grammophon
- Wagner, Parsifal – Hofmann/Vejzovic/Moll, Deutsche Grammophon
- Wagner, Sigfrido – Thomas/Helga Dernesch/Stolze, Berlin Philharmonic Orchestra, Deutsche Grammophon – Grammy Award for Best Opera Recording 1970
- Wagner, Walkiria – Vickers/Talvela/Veasey, Deutsche Grammophon
- Weber, Invito alla danza/Ouvertures – Deutsche Grammophon
- Webern Berg Schönberg, Passacaglia/Pezzi/Var.op.31 – Deutsche Grammophon
- Bergonzi, La voce sublime – Solti/Serafin/Santi, Decca
- Karajan, Adagio – Albinoni/Bach/Grieg/Mahler, Deutsche Grammophon – prima posizione in Norvegia ed ottava in Nuova Zelanda (oltre 4 milioni di copie vendute)
- Karajan, Celebri balletti – Gounod/Chopin/Ciaikovsky, Deutsche Grammophon
- Karajan, Classici immortali – Albinoni/Vivaldi/Pachelbel, Deutsche Grammophon
- Karajan, Danza delle ore – Ponchielli/Mascagni/Giordano, Deutsche Grammophon
- Karajan, Intermezzi d’opera – Deutsche Grammophon
- Karajan, Invito alla danza – Weber/Berlioz/Liszt/Smetana, Deutsche Grammophon
- Karajan, Invito alla danza – Weber/Chopin/Brahms/Grieg, Deutsche Grammophon
- Karajan, Le registrazioni complete degli anni Sessanta – Edizione limitata di 82 CD + Libro di 200 pagine a colori, Deutsche Grammophon
- Karajan, The very best of Adagio Karajan – Deutsche Grammophon
- Karajan, Classic Karajan – The Essential Collection – Deutsche Grammophon
- Karajan Mutter, Tutte le registrazioni DG (1978-88) – Mutter, Deutsche Grammophon
- Conc. di Capodanno, Best of New Year’s Concert vol.1 – Abbado/Muti/Maazel, Deutsche Grammophon
- New Year’s Concert in Vienna 1987 – Wiener Philharmoniker, Herbert von Karajan, Deutsche Grammophon
- Conc. di Natale, Corelli, Locatelli, Gabrieli – Deutsche Grammophon
- Grandi cori d’opera, Verdi, Bizet, Wagner – Solti/Bonynge, Decca
Lover’s Adagios, I grandi classici romantici – Ashkenazy/Chailly/Solt, Decca
………
DVD & BLU-RAY
- Beethoven, Missa solemnis – Tomowa-S./Tappy/VanDam, Deutsche Grammophon
- Beethoven, Sinf. n. 1-9 – Deutsche Grammophon
- Beethoven, Sinf. n. 7-9 – Janowitz/Ludwig, Deutsche Grammophon
- Bizet, Carmen (film 1967) – Bumbry/Freni/Vickers, Deutsche Grammophon
- Brahms, Requiem tedesco (Salisburgo, live, 1978) – Janowitz/Van Dam, Deutsche Grammophon
- Brahms, Sinf. n. 1-4 – Deutsche Grammophon
- Bruckner, Sinf. n. 8, 9/Te Deum – Tomowa/Baltsa/Rendall, Deutsche Grammophon
- Ciaikovsky, Sinf. n. 4, 5, 6 – Deutsche Grammophon
- Mascagni Leoncavallo, Cavalleria rusticana/Pagliacci – Cossotto/Kabaivanska, Deutsche Grammophon
- Puccini, Bohème – Freni/Panerai/Raimondi, Deutsche Grammophon
- Puccini, Madama Butterfly – Freni/Domingo/Ludwig, Decca
- Puccini, Popular Puccini (Tosca/Bohème/Butterfly) – Bartoletti, Deutsche Grammophon
- Verdi, Messa da requiem – Cossotto/Pavarotti, Deutsche Grammophon
- Verdi, Otello – Vickers/Freni/Glossop, Deutsche Grammophon
- Wagner, Oro del Reno – Stewart/Fassbaender, Deutsche Grammophon
- Karajan, Documentario per il 100º anniversario della nascita – Un film di Robert Dornhelm, Deutsche Grammophon
- Karajan, In concerto (+ Documentario di 60′) – Weissenberg, Deutsche Grammophon
- Karajan, The second life. Prove di registrazione, riflessioni e conversazioni – Documentario, Deutsche Grammophon
(край на цитата)
Срещаме имената на български артисти: най-вече Анна Томова-Синтов и Николай Гяуров. Положително има и други, които не са включени в тази дискография.
С цитиране на огромната дискография на Херберт фон Караян приключвам днешната си статия за него – доста обширна, но той заслужава напълно тази чест.
Нека днес на 5 април 2023 г. почетем 115 години от рождението на гениалния музикант и жрец на музикалното изкуство Херберт фон Караян, който през целия си живот успя да доведе милиони хора по целия свят до тайните на музикалното изкуство …
Мир на праха му!
……
Herbert von Karajan,Neujahrskonzert 1987 Vienna …
´´´´´´
Beethoven: Symphony No. 3 “Eroica” / Karajan · Berliner …
´´´´´´
Evgeny Kissin et Karajan Tchaikovsky Piano Concerto Nº1 1988
´´´´´´´´
Johann Strauss: Der Zigeunerbaron – Karajan – 1983
´´´´
Kathleen Battle ~ Frühlingsstimmen (Johann Strauss II …
´´´´