Вчера беше рождения ден на големия диригент Васил Казанджиев
Драги приятели на оперната, симфонична и инструментална музика, вчера на 10 септември 2020 г. навърши 86 години един от най-известните български композитори, диригенти и музикални педагози – бих казал – последният от тази генерация значителни представители на музикалното изкуство в България, които са между нас живите – дълбоко уважаваният от мен артист Васил Казанджиев, роден на тази дата през 1934 г. в Русе.
Вчера имах причина да не пиша въобще статия, но днес на 11 септември (годишнина от страшната трагедия в Ню Йорк – разрушаването на двете грамадни сгради на 11 септември 2001 година) правя това с голяма радост, защото през септември от 2013 г., когато пиша моите статии, не съм тук в Германия, където правя това. Сигурно това е и причината тази година през септември да пиша за първи път статии за такива артисти, родени именно в този месец.
Вярно е, Васил Казанджиев като композитор е далеч от жанра на оперното творчество, но той след като завършва музикалното си образование в Софийската музикална академия през 1957 г., започва кариерата си като диригент в Софийската опера, където ръководи оперни спектакли през годините от 1957 до 1964. Така че оперният жанр му е отлично познат, обаче други дейности вземат връх в кариерата му след това.
Както е добре известно, той основава още през 1962 г. знаменития за епохата си „Софийски камерен оркестър“, който по-късно е преименуван на камерен ансамбъл „Софийски солисти“ и работи като негов главен диригент от 1965 г. до 1978 г. Под ръководството на Казанджиев съставът се утвърждава като един от водещите оркестри на България и осъществява множество турнета в България и чужбина, сега под ръководството на маестро Пламен Джуров. Репертоарът на състава обхваща периода от XV до ХХ век до новонаписани произведения и премиери на творби от български и чуждестранни композитори. Съставът реализира изпълнения и записи на произведения на Вивалди, Бах, Моцарт, Барток, Вебер, Шостакович, Бритън и др.
Бил съм на редица техни концерти както в София, така и при техни гостувания в Габрово, където започнах да работя от есента на 1957 г. Така че до 1974 г., когато заминах за Германия, съм следил многостранната дейност на Васил Казанджиев особено като диригент, но и като композитор, тъй като в тази дейност името му стоеше в челните редици на българския музикален авангард, заедно с имената на Константин Илиев, Лазар Николов, Иван Спасов и други. Спомени имам и от дейността му като композитор на филмова музика – редица значителни български филми са по негова музика, като „Тигърчето“ (1973), „Татул“ (1972), „Четиримата от вагона“ (1970), „Сбогом, приятели“ (1970), „Шибил“ (1968), „Рицар без броня“ (1966), „Вълчицата“ (1965), „Смърт няма“ (1963) и „Тютюн“ (1962). Пиша само тия до 1974 г. – после не съм бил вече в България и не съм следил за нови.
Когато името на Васил Казанджиев започна да става особено известно в България около 1957 г. и видях негови снимки във вестниците, си спомних, че през 1952 г. съм го виждал в стола на Музикалната академия в София, когато е бил там студент. Какъв беше повода за тази известност – през 1957 г. Васил Казанджиев завоюва лауреатско звание за творбата си „Симфониета“ (за голям оркестър) на Шестия международен младежки фестивал в Москва, където председател на журито е бил Дмитрий Шостакович. Тогава пресата и радиото в България широко обявиха тази музикална новина.
Нека кажа накратко и повода да срещна Васил Казанджиев през 1952 г. в стола на Музикалната академия:
Един път съседката ми от Габрово Румяна Хасекиева-Щерева (мир на праха й, помина се през пролетта на 2020 г.) която следваше в Музикалната академия (тя стана отлична пианистка, диригент и музикален педагог в Габрово, Русе и София, през последните години доскоро вокален педагог на Хора при Националното радио с диригент починалия наскоро проф. Христо Недялков) ми предложи да се видим в стола на Академията на ул. „Московска“, недалеч от Университета – беше още през първия семестър – и там си уредих купони за обед в продължение на един месец, след като не бях никак доволен от нашата университетска менза с няколко хиляди посетители всеки ден.
Академията имаше малък стол, атмосферата там беше като в ресторант, пък и студентите бяха весели и засмяни хора, много различни от нашите колеги в Университета. През този месец – февруари или март 1952 г. – съм бил на обща маса с много музиканти, които после станаха звезди в най-различни насоки на музикалния живот в България. Спомням си певците Пенка Коева и Асен Селимски, диригентите Васил Арнаудов, Георги Робев, Емил Янев и Лилия Гюлева, композиторите Борис Карадимчев, Васил Казанджиев и Александър Танев (съпруг после на Румяна Хаджиева) и много други. Срещал съм и габровеца Христо Питев, който следваше от две години също в Музикалната академия и сетне направи голяма кариера като диригент, композитор и музикален педагог в родния ни град. Имах желание и по-нататък да се храня в този стол, но дойде забрана студенти от други висши училища да обядват там (…)
(край на цитата)
Сега си спомням, че тогава не съм знаел нищо за Васил Казанджиев, понеже не съм бил на една маса с него или съм нямал разговори с него, за разлика от Пенка Коева, Лилия Гюлева и още някои, с които съм разговарял кратко при хранене на обща маса. Добре си спомням и Емил Янев – още тогава той носеше очила. Никога не съм мислил тогава, че толкова много от тия мои „сътрапезници“ ще станат после знаменити български певци, диригенти, композитори, педагози и ще направят сериозна професионална кариера. За всички изброени по-горе личности, за които съм писал вече статии, не забравям да припомня този епизод от 1952 година – той не се забравя бързо.
След този малък увод ще премина както винаги към биографични данни и дейност на Васил Казанджиев. В медиите има доста сведения за него – Уикипедия-страница, по-подробно описание на творбите му като композитор в сайта на Съюза на българските композитори, както и информации от предавания на Българското Национално Радио и други източници.
Веднага искам да обърна внимание, че в Интернет попаднах скоро на редица материали за него, написани от младия диригент Герган Ценов, който е бил ученик на Васил Казанджиев в Музикалната академия в София. Герган Ценов е от Пловдив, живее и работи от доста време в САЩ, учил е и в „Джулиърд Скул“ в Ню Йорк, има в САЩ впечатляваща музикална кариера преди всичко като диригент и съвсем случайно преди около 3 години попаднах на неговия профил във ФБ. Направи ми впечатление дейността му в САЩ, както и изящния му литературен стил, когато описва различни ситуации и събития – не само от музикален характер. Ето, ще ви цитирам нещо в този смисъл от последно време, написано от Герган Ценов:
„ (…) През 2008 година моят скъп другар от Ню Йорк професор Хаим Цемах ме въведе в света на големия френски писател Оноре дьо Балзак. За няколко седмици прочетох пет романа от този Наполеон на перото и когато затворих последната страница на последния роман, вече не исках да бъда музикант, а писател. Исках да създавам светове и да ги населявам с хора, както Балзак бе направил в своята 91-томна “Човешка комедия”. Исках като него да направя дисекция на обществото, нравите и човешката душа. Исках като младия Люсиен Шардон да покоря света. Исках като стария Дядо Горио да раздам богатството си и душата си на всички около мен. Исках… да бъда Балзак“.
(край на цитата)
В началото на януари 2018 т. направих предложение за ФБ-приятелство на Герган Ценов, той прие и станахме такива. Не си пишем редовно, но винаги следя основните му дейности. После разбрах, че той също следи моите „оперни истории“, защото след една моя статия за диригента Илия Темков през март 2018 г., той ми написа следния постинг:
„Здравейте! Следя редовно Вашите публикации във Фейсбук. Поздравления за просветителската дейност!.. А името на Илия Темков трябва да бъде изричано винаги наред с имената на Добрин Петков и Константин Илиев, като на първоосновател…“
(край на цитата)
Герган Ценов идва и в България за концерти в София и в Пловдив, където дирижира различни оркестри. През последните години – от 2016 до 2019 – е дирижирал концерти главно в София, свързани с различни събития. Особено важен беше през 2018 г. тържествения концерт в зала „България“ в София във връзка с юбилей на Васил Казанджиев, където са били изпълнени творби на Казанджиев. Имам снимки от този концерт, които ще приложа след статията.
Преди да премина към данни от биографията на Васил Казанджиев в Уикипедия-страницата му, искам обаче да наблегна на факта, че вчера на 10 септември т.г. именно Герган Ценов обърна внимание в профила си във ФБ върху рождения ден на маестро Васил Казанджиев. Ето какво написа той там:
„
(…)
На
днешната дата през 1934 година е роден
големият наш композитор, диригент и
педагог Маестро Vassil
Kazandjiev (Васил Казанджиев)!..
И за да не изреждам куп банални комплименти
по адрес на един човек и музикант, чиито
творби, концерти и десетки изявени
възпитаници говорят достатъчно
красноречиво за неговия уникален принос
към българската музикална култура, ще
бъда извънредно лаконичен:
В
писмо от 9 април 1954 г. Константин Илиев
пише до своя другар и съратник Лазар
Николов:
“Много се страхувам за
Васко [Казанджиев], който правил опасни
изказвания. Дръпни му ушите от мое име.
Не са времена за Донкихотовщини. Да не
проявява излишен героизъм.”
Бих
искал да благодаря на Маестро Казанджиев
от мое име и от името на всички многобройни
ценители на неговото изкуство за това,
че не е послушал навремето съвета на
Константин Илиев и през всичките тия
десетилетия не отстъпи от своите
Донкихотовски принципи – както като
музикант, така и като човек! Героизъм
като неговия и като този на композиторите
и изпълнителите от неговото звездно
обкръжение никога не е бил и няма да
бъде излишен! Такъв героизъм е важен за
нас, по-младите и по-неопитните, за да
ни напомня, че за истинския творец
изкуството не е професия, а мисия.
Маестро,
бъдете жив и здрав още дълги години и
не преставайте да ни радвате с вълшебната
си музика и с незаменимото си присъствие!
(край на цитата)
Както ще видим и по-късно в статията, Герган Ценов цени извънредно високо своя учител маестро Казанджиев и при всеки случай, когато се появи нова негова творба (както последната му Симфония № 6) или маестрото получи някаква награда или отличие, той взема отношение към случая. Ще дам примери:
През месец септември 2017 г. чета в профила на Герган Ценов във ФБ следната публикация:
„ (…)
На
17 септември 2017 г.
на
тържествена церемония в Народния театър
“Иван Вазов” в София бяха връчени
тазгодишните награди на Столична община
за особени постижения в областта на
културата за 2017 г. Изключително съм
щастлив от факта, че тазгодишният носител
на Специалната награда на София за
изключителни постижения и принос в
националната култура е Маестро Васил
Казанджиев.
По
мое мнение няма по-достоен кандидат
за наградата от Маестро Казанджиев.
Като композитор, той, заедно със своите
съратници Лазар Николов и Константин
Илиев, откриха нови и напълно непознати
хоризонти в музикалната ни култура,
давайки началото на това, което днес
всички наричаме “български авангард”,
а само през последната година той написа
множество произведения в различни
жанрове и за различни ансамбли, включително
и своята последна Шеста симфония.
Като
диригент, Васил Казанджиев винаги е бил
пример за най-високи професионални
стандарти начело на практически абсолютно
всички оркестри в България. И във всеки
един от тези оркестри гостуването на
Васил Казанджиев винаги е било очаквано
с нетърпение и ентусиазъм.
Като
педагог, Васил Казанджиев възпита едно
цяло поколение от млади диригенти, които
днес по всички континенти разнасят
славата на неговата школа. А “школата
Казанджиев” означава: професионална
безкомпромисност и честно отношение
към музиката, музикантите и
публиката.
Благодарим Ви, Маестро,
за музиката, за диригентския пример и
за безценните уроци!
(край на цитата)
Друг пример във ФБ в профила на Герган Ценов, заедно със архивна снимка на композиторите Константин Илиев и Иван Спасов (ще я приложа после в моята статия):
Често
ме питат какво трябва да се направи, за
да се преодолее тази огромна дистанция
между българската публика и българската
съвременна музика и все по-често си
мисля, че може би едно добро начало би
било първо да изпълним самата музика!
И току-виж се оказало, че няма никаква
дистанция! (А и както показва снимката
по-долу, “българските авангардисти”
съвсем не са толкова страшни, колкото
ни ги описват по филмите на ужасите)
29
октомври (неделя), 19.00 ч., Зала България
Васил
Казанджиев – “Илюминации” за симфоничен
оркестър
Иван Спасов – “Песни на
мъртвите” за сопран и оркестър
Константин
Илиев – Симфония № 6
Софийска
филхармония
Цветана Бандаловска –
сопран
Герган Ценов – диригент
(край на цитата)
Както виждаме, накрая е дадена обява за концерт на 29 октомври 2017 г. в София с диригент Герган Ценов. Много интересна програма, зарадва ме участието на Цветана Бандаловска, която ценя извънредно високо като отлична солистка в Софийската опера, в последно време в опери от Рихард Вагнер. От 3 години с нея сме ФБ-приятели и си разменяме и информации по разни поводи.
Сега ще изложа биографични данни и дейност на Васил Казанджиев, описани в неговата Уикипедия-страница:
Академик Васил Иванов Казанджиев е изтъкнат български композитор, диригент и педагог, роден на 10 септември 1934 г. в с. Мартен (Русенско). На 7-годишна възраст започва да свири на китара, а две години по-късно и на пиано. Десетгодишен започва да композира. Първите му учители по композиция и дирижиране са Константин Илиев и Добрин Петков. През 1952 г. завършва гимназия, а през 1957 г. завършва Българска държавна консерватория. Учи композиция в класа на проф. Панчо Владигеров и дирижиране при проф. Влади Симеонов. Още като студент в Академията той завоюва лауреатско звание за „Симфониета“ за голям оркестър на шестия международен младежки фестивал в Москва (1957 г. – председател на журито Дмитрий Шостакович).
Кариера
Започва кариерата си като диригент в Софийската опера (1957–19 64). През 1965 г. е назначен за постоянен диригент на вече утвърдения и популярен „Софийски камерен оркестър“, който по-късно е преименуван на камерен ансамбъл „Софийски солисти“ и работи като негов главен диригент до 1978 г. Под ръководството на Казанджиев съставът се утвърждава като един от водещите оркестри на България и осъществява множество турнета в България и чужбина. Репертоарът на състава обхваща периода от XV до ХХ век до новонаписани произведения и премиери на творби от български и чуждестранни композитори. Съставът реализира изпълнения и записи на произведения на Вивалди, Бах, Моцарт, Барток, Вебер, Шостакович, Бритън и др.
Между 1979 и 1993 г. Казанджиев заема поста главен диригент на Симфоничния оркестър на БНР. Казанджиев се занимава активно със звукозаписна дейност, а също така и с преподаване в Консерваторията: четене на партитури (от 1960 г.) и оркестрово дирижиране (от 1984 г.). От 1985 г. е професор по оперно и симфонично дирижиране. През 2005 г. е избран за член-кореспондент на БАН.
На 12 януари 2009 г. на основание чл. 9 ал. 9 от Правилника за избиране на академици (действителни членове) и член-кореспонденти (дописни членове) на БАН, Управителният съвет на БАН избира чл.-кор. Васил Казанджиев за Академик в направление „Творци на изкуството“. През 2015 г. акад. Васил Казанджиев е удостоен с Държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“.
Творчество
Автор е на множество музикални произведения: пет симфонии и други произведения за симфоничен оркестър, инструментални концерти, музика към филми и театрални постановки, хорови и камерни творби. Въпреки че през 60-те и 70-те години на ХХ век името на Казанджиев се свързва с българския музикален авангард, наред с такива творци като Константин Илиев, Лазар Николов и Георги Тутев, той успява да изгради собствен самобитен стил, налагайки се като един от съвременните европейски класици. В началото на XXI век той работи активно като композитор, представяйки с голям успех своя симфонична и камерна музика на различни фестивали или концертни форуми в България и в чужбина.
Творби
Симфоничен оркестър:„Симфониета“ (1953), Симфония № 1 (1959),
„Септември 1923“ – героична увертюра (1960), „Апокалипсис“ (1976), „Капричио“ (1977), „Илюминации“ (1979), Симфония № 3 (1983), Симфония № 4 „Нирвана“ (2000), Симфония № 5 „Lux Aeterna“ (2006) в памет на Добрин Петков.
Камерен оркестър: Complexi Sonori (1965), Симфония № 2 „Симфония на тембрите“ (1968), „Картини от България“ (1970), „Живите икони. Възхвала на Софийската крипта“ (1970), „Празнична музика“ („Псалми и ритуали“) (1972).
Камерна музика: Струнен квартет №1 „Перспективи“ (1966), „Строфи“ за флейта, цигулка и пиано (1968), Струнен квартет № 2 (1972), Концертни импровизации (1974),
Клавирна музика:Токата (1957), Соната (1959), „Триумф на камбаните“ (1972). Филмова музика:Тази кръв трябваше да се пролее (1985), Купете си надежда (Documentary short) (1984), Боянският майстор (1981), Тигърчето (1973), Татул (1972), Четиримата от вагона (1970), Сбогом, приятели (1970), Шибил (1968), Рицар без броня (1966), Вълчицата (1965), Смърт няма (1963), Тютюн (1962)
(край на цитата)
В друга статия относно дейността на Васил Казанджиев като педагог и композитор се дават още следните допълнения:
„ (…) Паралелно със забележителната си диригентска кариера Казанджиев е дългогодишен преподавател и в Музикалната академия „П. Владигеров“ в София, където от 1960 преподава последователно „четене на партитури“ и „оркестрово дирижиране“, а от 1985 е професор по оперно и симфонично дирижиране. През 2005 е избран за член-кореспондент на БАН, а през 2009 получава и званието „Академик“ в направление „Творци на изкуството“. Автор е на множество музикални произведения, сред които пет симфонии, разнообразни творби за симфоничен оркестър, музика към филми и театрални постановки, хорови и камерни творби. Въпреки че през 60-те и 70-те години на 20. век името на Казанджиев се свързва с „българския музикален авангард“, наред с такива творци като Константин Илиев, Лазар Николов и Георги Тутев, той успява да изгради собствен, самобитен стил, налагайки се като един от съвременните европейски класици. В началото на новото столетие той работи активно като композитор, представяйки с голям успех своя симфонична и камерна музика на различни международни фестивали и музикални форуми в България и в чужбина. Изкуството на Васил Казанджиев като диригент и композитор заема специално място и в програмите на МФ „Мартенски музикални дни“ с десетки регистрирани концерти и премиери на негови симфонични и камерни творби.
(край на цитата)
Във връзка с 85-годишнината на Васил Казанджиев през септември 2019 г. Българското Национално Радио му посвети специално предаване, в което се изтъкват особените заслуги на маестрото във всички негови дейности до сега. Цитирам това предаване:
БНР
За 85-ия рожден ден на маестро Васил Казанджиев като личен и на музикалната ни култура празник
публикувано на 09.09.2019
Има
личности, които струват колкото неимоверно
много други събрани заедно. В техния ум
и дух има вложено познание и разбиране,
което може да задвижи и тласне доста
напред тази област, територия, място,
където им е отредено да бъдат. Ако
областта е музикалното изкуство от
най-висок ранг, а територията една
страна, исторически изостанала в
традициите на това изкуство, раждането
в България на музикант, композитор,
диригент, педагог от мащаба на Васил
Казанджиев си е един Божи дар.
От
друга страна човек, с творческа дарба,
дала толкова силни, великолепни,
категорични знаци е спечелил завинаги
своето място в определящата националната
ни култура част. Не можем да си представим
музиката ни без „Картини от България“
и „Живите икони“, но и без „Симфония
на тембрите“ (Симфония № 2), Симфония №
3, „Празнична музика“. Самочувствието,
че не сме били извън модерното тоново
изкуство от втората половина на 20 век
дължим и на не малко композиции на Васил
Казанджиев, на „Комлекси сонори“,
„Илюминации“, Концерта за цигулка и
оркестър, на сонатите за отделни
инструменти и камерни ансамбли. Ако
днес новите заглавия в некомерсиалната
ни музика са доста по-малко, появата на
последните четири симфонии на Васил
Казанджиев – „Нирвана“ (№ 4 ), „Вечна
светлина“, посветена на Добрин Петков
(№ 5), „Каскади“ (№ 6) и последната засега
7-ма Симфония, на поредицата от пет
струнни квартета в последните 10-тина
години (последният – 8-ми бе изпълнен
за първи път през тази година) създават
една истинска радост за ценителите и
са разбира се необходим стимул за новите
поколения музиканти. Васил Казанджиев
показва не само завидно творческо
дълголетие, но и редкия дар да бъде
истински съвременен с остротата и
дълбочината на усещанията си за днешната
чувствителност и присъствие.
С
дългия си съзидателен диригентски стаж
той остава с най-високото публично
признание в категорията на културните
строители. Не само високият стандарт
на незабравимите концерти на Софийски
камерен оркестър („Софийски солисти“)
у нас и техните международни успехи, но
и десетките концерти с всички големи
симфонични оркестри у нас. Годините му
със Симфоничния оркестър на БНР са една
епоха в историята на състава и на
музикалния ни звукозапис. За проф. Васил
Казанджиев като преподавател по
дирижиране е достатъчно да се изредят
известните имена на днешните български
диригенти, които работят успешно у нас
и в чужбина, повечето минали през ценните
професионални уроци на маестро
Казанджиев.
Дългото
живеене и творческа активност на проф.
Васил Казанджиев се дължи и на неговия
характер, който съчетава и постоянство
в ценностите, които е избрал и служенето
на таланта, който му е даден да общува
чрез музиката с всички големи музиканти
от всички епохи и да изразява най-тънките
и многообразни собствени преживявания
с великолепно музикално въображение и
пълнота в творчеството си.
Юбилейният
повод дава възможност на мнозина да си
кажат, имах щастието много пъти да бъда
свидетел на изкуството, което поднася
една от най-силните творчески натури,
които са се раждали в България. Бъдете
здрав, маестро Казанджиев и обърнат към
творческата сила на духа, която няма
възраст!
вторник,
10 септември от 19.20 часа
(край на цитата)
Цитирам линк към горното предаване на БНР:
Ще завършва тази моя първа статия за маестро Казанджиев с едно негово изказване, поместено в профила на Герган Ценов във ФБ на 12 януари 2016 г., :
Vassil Kazandjiev (Васил Казанджиев)
· 12. Januar 2016 ·
“Спомням си изречението, което Бах казвал на своите ученици, повече от 50 на брой, още на първия урок: „Ние тук ще изучаваме всички форми и жанрове на строгия и свободен контрапункт и това е композицията на века. Но всяка нота, която напишете, трябва да напишете в името на Бога!“. Тоест никога действието да не е формално, умозрително, изчислително, а винаги да се подчинява на истински постигната идея, да е извършено с вътрешно вдъхновение, заряд и отношение.
Не
е задължително всяко произведение да
е новаторско. Бах обобщава достиженията
от 150-200 години преди себе си, Брамс –
също от почти столетие. Служат си с
изпитаните стари средства, почти нищо
ново не прибавят, но тяхното новаторство
се състои точно в обобщението. Именно
това мисля, че трябва да се случи на
днешния етап от съвременната музика.
След всички революционни промени и
авангардни открития във втората половина
на ХХ век е крайно време да се обобщят
тези опити, музиката да се приземи и да
се създават вече само спонтанни
произведения. Музиката, освен че е
емоционално изкуство, е и изкуство,
което се разгръща във времето, затова
тя трябва да блика, да се движи, да се
развива.
Оказва
се, че аз, който минавам за един от
авангардистите в българската музика,
съм всъщност романтичен тип музикант.
И съм се възхищавал винаги на романтичния
тип диригент – от Артур Никиш до Херберт
фон Караян. Защото след Караян и Бърнстейн
се появява модерният тип диригент –
със зашеметяваща техника на ръцете и
произвеждащ на конвейр симфониите на
Бетовен, без особена дълбочина и вътрешно
преживяване. И това веднага си личи.
Така е и в композицията. Затова смятам,
че романтичният принцип не трябва да
отсъства от изкуството.
По
начало за мен голямата музика е в основата
си романтична. Но това не значи връщане
към Глазунов, Франк, Шопен или Чайковски.
А опит на базата на целия арсенал от
знания и възможности, натрупани през
вековете, музиката да зазвучи по-романтично,
по-пеещо, по-сантиментално (в добрия
смисъл на думата). И това ще стане сигурно
по линия на мелодията. Мостът автор-публика
да бъде заздравен. И не за да се хареса
творецът, а за да стане разбираем. За да
се разгърнат нов тип топли, земни, човешки
отношения.”
(край
на цитата)
Нека днес на 11 септември 2020 г. почетем вчерашната 86-а годишнина от рождението на маестро Васил Казанджиев, като му благодарим за всичко онова, което е направил за българската музикална култура…
За много години, драги Маестро Казанджиев!
…….