Kurt Weill

UNSPECIFIED – JANUARY 01: Portrait around 1940 of the German composer, naturalized as an American, Kurt WEILL. (Photo by Keystone-France/Gamma-Keystone via Getty Images)

Немско-американският композитор Курт Вайл, роден преди 126 години

Драги приятели на оперното и оперетно изкуство, както и на мюзикъла, вчера на 2 март 2026 г. се навършиха 126 години от рождението на немско-американския композитор Курт Вайл (Kurt Weill), роден на 2 март 1900 г. в Десау / Германия, починал на 3 април 1950 г. в Ню Йорк. Понеже вчера имах статия за световно известната диригентка от Австралия Симон Янг, която навърши кръглите 65 години, отложих статията за Курт Вайл с един ден по-късно – днес на 3 март (Национален празник на България) – в този ден нямам планирана дата за друга статия на оперна тема. На 2 март 2025 г. се навършиха кръглите 125 години от рождението на Курт Вайл, но тогава не можах да напиша статия за него, поради което днес правя това след една година.

Курт Вайл е автор на стотици произведения в най-различни жанрове на музикалното изкуство, както и на опери, оперети, мюзикъли и редица други сценични произведения, познат в целия свят главно с двете си музикално-сценични творби „Опера за три гроша“ („Die Dreigroschenoper“) и „Възход и падение на град Махагони“ („Aufstieg und Fall der Stadt Mahagonny“), които по всяка вероятност не са представяни в България.

Както виждаме, само след месец ще се навърши на 3 април също негов юбилей – 76 години от ранната смърт на Курт Вайл в Ню Йорк, починал от сърдечен инфаркт. Аз си спомням добре за обявата на тази дата в българската преса и радио през 1950 г., когато живеех в Габрово и работех 2 години преди да замина за София като студент. Причината за тази разгласа беше главно в това, че Курт Вайл е роден в пределите на тогавашната ГДР, която беше в лагера на социалистическите държави и името му бе добре познато в България. Освен това Курт Вайл е тясно свързан с писателя Бертолт Брехт, който също е особено известен в ГДР, така че името му също е добре познато по това време в България. Цитирам само няколко изречения за този голям майстор на словото, чието име дълго време е носил известен театър в сърцето на Берлин:

Бертолт Брехт (Bertolt Brecht), също Берт Брехт (Bert Brecht), роден на 10 февруари 1898 г. в Аугсбург / Германия, починал на 14 август 1956 г. в Източен Берлин (в пределите на ГДР), е немски писател, автор на драми, либретист и поет, една от най-влиятелните личности на 20-и век. Неговите творби се играят в театри по целия свят. Брехт основава и оформя т.н. „епичен театър“ под името „диалектичен театър“.

(край на цитата)

Смъртта на Бертолт Брехт също бе разгласена много широко в България през август 1956 г. по същите причини. Той живееше в този период в Източен Берлин и поради голямата си известност в целия свят и принадлежност към ГДР, името му беше особено познато в България в средите на литерати и интелектуалци. Точно през август 1956 г. бях в „родното Габрово“ – току-що дипломиран математик в Софийския университет през месец юни и чаках да наближи началото на новата учебна година, за да замина на работа като гимназиален учител в горнооряховското село Стражица – отдавна вече град. В тия години седмичните вестници „Литературен фронт“, „Народна култура“ и месечното списание „Българска музика“ бяха мое настолно четиво (бях абониран за тях), така че следях редовно всичко в областта на изкуствата, особено в музиката и в литературата.

Сега наново за Курт Вайл. Нека веднага добавя, че неговата съдба е твърде тежка. Роден в Германия в семейство с еврейски корени, след идването на власт на Хитлер той изпитва всички проблеми, които се създават по това време за семействата с еврейски корени. По-късно в статията ще дам подробности, но нека веднага добавя, че той напуска Германия в началото на 30-те години, първо заминава за Париж, а оттам през 1935 година отива в Америка и скоро получава гражданство на САЩ. Разбира се, до този период той има огромно творчество в Германия, но много от творбите му сетне са забранени за изпълнение поради еврейския му произход, а след напускането на Германия бързо биват забравени поради тази забрана. Курт Вайл успява да се наложи и в Америка, но той там вече се чувства като американски композитор, не обича изобщо да се пише, че е немски композитор. Ще приложа едно доказателство за това. Цитирам нещо от източник на немски език, после ще направя превод:

„ (…) Als Kurt Weill 1947 vom Magazin „Life“ als deutscher Komponist bezeichnet wurde, protestierte Weill in einem öffentlichen Brief:

„Obgleich ich in Deutschland geboren bin, bezeichne ich mich nicht als ‘deutschen Komponisten‘. Die Nazis haben mich eindeutig nicht als solchen bezeichnet, und ich verließ ihr Land 1933 […] Ich bin amerikanischer Staatsbürger, während meiner zwölf Jahre in diesem Land habe ich ausschließlich für die amerikanische Bühne komponiert […] Ich würde es begrüßen, wenn Sie Ihre Leser auf diese Tatsache hinweisen könnten“.

(край на цитата)

Превод:

През 1947 г. Курт Вайл е обявен в списанието „Лайф“ като немски композитор. Поради това Курт Вайл протестира в следното отворено писмо:

„Независимо че съм роден в Германия, аз не се считам за ‘немски композитор’. Националсоциалистите ме обявиха съвсем ясно, че не съм такъв, поради което аз напуснах тяхната държава през 1933 г. (…) Аз съм гражданин на САЩ и в тези 12 години в тази страна аз композирах изключително за американската сцена (…) Ще бъда доволен, ако Вие разгласите тези факти на вашите читатели“.

(край на превода)

След тези общи уводни бележки ще изложа биографични данни и творчество на Курт Вайл. В това отношение в Интернет и други медии има достатъчно източници за пълна информация. За Курт Вайл са написани до сега Уикипедия-страници на 49 езика, също и на български (сравнително малка), но и такива на всички основни езици, някои много подробни. Има страници на македонски, турски, белоруски, както и на всички скандинавски езици и езици в Далечния Изток – японски, китайски, корейски. Ке

Ще цитирам първо страницата за Курт Вайл на български език:

Курт Юлиан Вайл (на немски: Kurt Julian Weill, * 2 март 1900 в Десау, † 3 април 1950 в Ню Йорк) е немски композитор. През 1935 г. емигрира в САЩ и оттогава се определя като американски композитор.

Той произлиза от еврейска фамилия. Курт Вайл започва да следва музика през 1918 г. в Берлин. През 1927 г. започва да работи заедно с Бертолт Брехт и през 1928 г. те пишат операта „Трите гроша“ (Die Dreigroschenoper).

След идването на нацистите на власт през 1933 г. Курт Вайл бяга в Париж, където композира балета „Die sieben Todsünden“ с текст от Бертолт Брехт. През 1935 г. емигрира в САЩ и получава американско гражданство.

Курт Вайл е автор на опери, оперети, мюзикъли, балети, кантати и песни.

Разболява се тежко през март 1950 г. и умира на 3 април 1950 г. в болница в Ню Йорк от сърдечен инфаркт.

Произведения

1917: Intermezzo
1918: Streichquartett h-Moll
1919: Suite für Orchester
1919–1921: Sonate für Cello und Klavier
1920: Sulamith, Chorfantasie für Sopran
1922: Zaubernacht, Kinderpantomime in einem Akt op. 7
1923: 1. Streichquartett op. 8
1926: Der Protagonist op.15
1927: Royal Palace op.17
1927: Mahagonny
1927: Der neue Orpheus, Kantate, op.16
1928: Das Berliner Requiem, Kantate
1929: Der Lindberghflug, Kantate
1928: Die Dreigroschenoper
1928: Der Zar lässt sich photographieren op.21
1929: Happy End
1930: Aufstieg und Fall der Stadt Mahagonny
1930: Der Jasager
1932: Die Bürgschaft
1933: Silbersee – Ein Wintermärchen
1933: Die sieben Todsünden, (ballet chanté)
1934: Marie Galante
1935: Der Kuhhandel
1936: Johnny Johnson
1937: Der Weg der Verheißung / The Eternal Road
1937: Albumblatt für Erika
1938: Knickerbocker Holiday
1938: The Judgement of Paris
1939: Railroads on Parade
1940: The Ballad of Magna Carta
1941: Lady in the Dark
1943: One Touch of Venus
1945: The Firebrand of Florence
1947: Street Scene
1948: Down in the Valley
1948: Love Life
1949: Lost in the Stars

(край на цитата)

Не мога да бъда особено доволен от горните редове, защото с изключение на списъка на творбите му, другите данни са особено оскъдни. Като се има предвид световното значение на Курт Вайл и онова, което е оставил в съкровищницата на музикалното изкуство, това е съвсем незначително. Пиша тези мисли, защото правя паралел с подобна страница на друг по-малко известен език – македонския език, където нещата стоят съвсем по друг начин. Понеже този език се говори само в Северна Македония, не можех да допусна, че там отношението към Курт Вайл е по-друго. Цитирам съответната страница – текста се чете лесно поради сходството на езика с българския език:

Курт Вајл (2 март 1900 — 3 април 1950) — германски композитор, активен од 1920-тите во неговата родна земја, и во неговите подоцнежни години во САД. Тој бил еден од водечките композитор на сцена, кој бил најпознат по неговата плодна соработка со Бертол Бехт. Со Брехт, тој разви продукции, како што се неговите најдобри познати балади „На Threepenny Опера“, во која била вклучена баладата “Mack the Knife”. Веил го достигнал идеалот на пишување музика кој служела како општествено корисна цел. Тој, исто така напишал неколку дела за концертна сала. Тој станал граѓанин на сад во август 27, 1943 (…)

Детство

Веил е роден на 2 Март, 1900, трето од четирите деца да Алберт Веил (1867-1950) и Ема Веил (née Ackermann; 1872-1955). Тој израснал во едно религиозно Еврејско семејство во “Sandvorstadt”, Еврејско маало во Dessau во Саксонија, каде неговиот татко бил cantor. На возраст од дванаесет години, Веил почнал на пијано часови и се обидувал да пишува музика неговата најрани зачувани состав боле напишани во 1913 година, и е наречена Ми Addir. Еврејската Свадба Песна.

Во 1915 година, Веил започнал со земање на приватни часови со Алберт Bing, Kapellmeister на “Herzogliches Hoftheater zu Dessau”, кој му предавал на него, пијано, музичка теорија и др. Веил вршел јавен настап на пијано за прв пат во 1915 година. Следните години тој компонирал бројни Lieder стихови на поети како што се Јозеф фон Eichendorff, Arno Holz, и Ана Ритер, како и циклусот од пет песни со наслов Ofrahs Lieder германскиот превод на текстот од страна на Yehuda Halevi.

Веил дипломирал со Abitur од Oberrealschule на Dessau во 1918 година, и се запиша на Berliner Hochschule für Musik на возраст од 18 години, каде што изучувал композиција со Engelbert Humperdinck, која ја спроведувал со Рудолф Krasselt, и контрапунктирал со Фридрих Д. Кох, и, исто така, посетувал филозофски предавања од страна на Макс Dessoir и Ернст Cassirer.

Студии со Busoni

Назад во Берлин, Веил имал интервју со Ferruccio Busoni во декември 1920 година. По разгледување на некои од композицициите на Веил.

Влијание

Шеесет години по неговата смрт, музиката на Веил продолжува да се изведува и во популарните и класичните контексти. Неговото дело е најчесто поврзано со гласот на неговата жена, Lotte Lenya, но кратко време по неговата смрт, “Мек Нож” е основана од страна на Луис Армстронг и Боби Darin како џез стандард. Неговите музики оттогаш се снимени од страна на многу изведувачи, кои се движат од Нина Симон, Френк Синатра, Врати, Ела Фицџералд, Дејвид Боуви, Роби Вилијамс, Џуди Колинс, John Zorn, Дагмар Krause, Steeleye Век, Млади Богови и PJ Харви да Њујорк Митрополитот Опера и Виена Радио Симфониски Оркестар како Тереза Stratas, Ute Lemper, Gisela Може, Anne Sofie фон Otter, Max Raabe, Карл Хајнц Грубер, Dee Dee Bridgewater и Marianne Faithfull го снимиле целиот албуми на неговата музика.

(край на цитата)

Нека всеки читател си направи своите изводи. Трябва да кажа, че някои сведения даже липсват в такива Уикипедия-страници за Курт Вайл, например на немски и английски езици, особено в периода на детските и младежки години и особено в частта със заглавие „Влияние“, където се обръща внимание на влиянието на творчеството му върху класическата и популярна музика, изброени са толкова много имена, като тези на Франк Синатра, Ела Фицджералд, Дейвид Боуви, Роби Уилиамс.

Там се споменават и имената на световно известни оперни певици, които изпълняват негови творби, като Тереза Стратас и Анне Софи фон Оттер и други. Немската певица Уте Лемпер не е оперна певица, но е много известна в цял свят главно като изпълнителка на шансони, балади и други творби, която след една грандиозна кариера в края на миналия век първо в Германия, замина за Франция, после разви световна дейност чак до Америка и Япония, и сега стои на съответните върхове в този междинен жанр. Уте Лемпер има основно вокално образование, прекрасен тембър и чудесно сценично присъствие, което се харесва на милионите й почитатели в целия свят. Наскоро беше гост в тв-предаване в Германия, тъй като тя отдавна не живее в родината си, но тук е на особена почит. Препоръчвам на читателте си да потърсят нейни изпълнения – името й на латиница е Ute Lemper.

Ще допълня с повече подробности сведенията от биографията на Курт Вайл с данни от източници на немски език, които предавам в превод на български:

Курт Юлиан Вайл, роден на 2 март 1900 г. в Десау; починал на 3 април 1950 г. в Ню Йорк, е немски, а по-късно и американски композитор. Първоначално получава признание чрез сътрудничеството си с Бертолт Брехт („Опера за три гроша“, 1928 г.; „Възход и падение на град Махагони“, 1930 г.; „Седемте смъртни гряха“, 1933 г. (последната е премиерно представена в театър „Шанз-Елизе“ в Париж).

След като нацистите завземат властта, той бяга във Франция през 1933 г. като забранен артист и поради еврейския си произход, и емигрира в Съединените щати през 1935 г. През 40-те години на миналия век е успешен музикален композитор на „Бродуей“ в Ню Йорк. Той става гражданин на САЩ през 1943 г.

Творчеството на Курт Вайл обхваща опери, оперети, музика за балети и пиеси, мюзикъли, оркестрови произведения, камерна музика, песни и шансони.

Живот

Детство и младост

Курт Вайл произхожда от еврейско семейство. Баща му Алберт Вайл, е от Кипенхайм в Баден, където до нацистката ера е съществувала процъфтяваща еврейска селска общност. По време на раждането на Курт той е кантор на еврейската общност в Десау, а по-късно и в Айхщетен ам Кайзерщул. Курт е третият по възраст син. Братята му Натан и Ханс са родени през предходните две години, а сестра му Рут през 1901 г.

Курт Вайл започва да свири на пиано на петгодишна възраст. Композира първите си произведения още като тийнейджър. Посещава „Оберреалшуле“ (вид средно училище) в Десау, където се отличава особено с музикалния си талант. Още преди да навърши 18 години, той вече акомпанира на пиано на оперна певица от Десау при рецитали, където я кара да изпълнява и първите му песни.

Кариера в Германия

Курт Вайл започва да учи музика в Берлинския университет по изкуствата през 1918 г. През 1920 г. е назначен за капелмайстор (диригент) в Градския театър в Люденшайд – един средно голям град (сега около 80 хиляди жители) в провинция Северен Рейн-Вестфалия. По това време негов учител е Феручо Бузони (Ferruccio Busoni), на когото Вайл дължи много заради изграждането на способности, необходими за творчеството му по-късно, особено за оперната му естетика. При оперните проекти на Курт Вайл в началото на тази му дейност от 1925 г. голямо влияние му оказват педагозите Георг Кайзер (Georg Kaiser) и Иван Гол (Yvan Gol).

На 28 януари 1926 г. Курт Вайл сключва брак с артистката и шансонна певица Лоте Леня (1898-1981), австрийско-американско мецосопрано, която е изпълнителка и на негови песни и шансони. През същата година Курт Вайл работи като радиокритик в списанието „Немско радио“ („Der deutsche Rundfunk“).

През 1927 г. започва неговата съвместна работа с Бертолт Брехт, в резултат на което той написва творбата си „Опера за три гроша“ (по-късно в статията ще дам подробности за нея). Още преди 1927 г. Вайл се запознава с нови тенденции в съвременната танцова музика, които ползва при написване на операта си „Royal Palace“. Вайл възприема методи от джаз-стила на американския джазмен Пол Уайтмен (Paul Whiteman) и създава своя типичен за творбите си по-късно песенен стил, т.н. „Songstil“, повлиян от стила на Пол Уайтмен (28 март 1890 – 29 декември 1967), който е ръководител и диригент на джазов оркестър и джазов цигулар с класическо цигулково образование. Този стил е най-ясно приложен в „Опера за три гроша“ и в музикалната комедия в 3 действия „Щастлив край“ с премиера през септември 1929 г. в Берлин. Музиката в тази комедия е от Курт Вайл. В същото време той използва и неокласически или необароков музикален език, например в увертюрата към „Опера за три гроша“, в сцената на урагана във „Възход и падение на град Махагони“ и най-вече в цялата опера „Клетвата“.

Музиката му предизвиква смесени отзиви, особено сред композиторите. Докато „Опера за три гроша“ става изключително популярна, колеги композитори като Арнолд Шьонберг и Антон Веберн напълно я отхвърлят. Други, като Албан Берг, Теодор В. Адорно и Александър Землински, проявяват голям интерес към творчеството на Вайл. Берг присъства при изпълнение на „Махагони“, а Землински подкрепя „Quodlibet“, оп. 9 (1923) и „Махагони“ (1930) като диригент. През 1924 г. неговият „Frauentanz“, оп. 10, и през 1926 г. неговият Концерт за цигулка, оп. 12, са изпълнени на Световните музикални дни на Международното дружество за съвременна музика (ISCM) съответно в Залцбург и Цюрих.

След като нацистите завземат властта в Германия в началото на 1933 г., Леня подава молба за развод в Шарлотенбург. Причините за това вероятно се крият отчасти в аферата между Леня и тенора Ото Пасети – двамата се запознават по време на продукция на „Възход и падение на град Махагони“ – и отчасти във факта, че Курт Вайл вече планира бягството си от Германия. Разводът позволява на Леня да спаси поне част от имуществото на Вайл при конфискация от нацистите.

Вайл заминава за Париж, където композира балета с вокали („Седемте смъртни гряха“, либрето от Бертолт Брехт) за театър „Шанз-Елизе“ и завършва Втората си симфония. В Германия негови произведения са сред унищожените при изгарянето на книги през май 1933 г.

Френски период (1933–1935)

След като нацистите завземат властта (30 януари 1933 г.), Вайл бяга във Франция през март. Неговите произведения са изгорени в автодафе през юни 1933 г. и изпълнението им в Германия вече не е опция. Договорът му с „Universal“, който датира от 1924 г., е понижен и Вайл постига прекратяването му през октомври. На 31 октомври той подписва нов договор с издателя „Heugel“ (Париж), представляван от Пол Бертран; този договор е валиден от ноември 1933 г. Договорът, който е валиден до декември 1938 г., е прекратен по взаимно съгласие през юни 1936 г.

Атмосферата в Париж през 1933 г. е значително по-неблагоприятна, отколкото през 1932 г. Изпълненията на произведения на Вайл, както нови, така и по-стари (песенен спектакъл върху операта „Възход и падение на град Махагони“, 1933 г.), са преустановени. Концертът, състоял се на 26 ноември 1933 г. в зала „Плейел“, е прекъснат от композитора Флоран Шмит, който извиква „Да живее Хитлер!“ след песента „Балада за Сезар (за сребърното езеро)“, което е одобрено от част от публиката. В крайна сметка Курт Вайл е изгонен, но „аполитичната“ преса застава на страната на Вайл; в „Action française“ на Люсиен Ребате излива яростта си срещу „еврейско-германския вирус“.

След като първоначално Вайл отсяда в парижки хотели, а след това в дома на семейство Ноай, Курт Вайл се установява в Лувесиен (тогава Ивлин, Сена е Оаз) на адрес „Place Émile-Dreux 9“ (бивша пристройка към „Pavillon des Eaux“, известна още като „Шато дю Бари“). Той пътува често, било то по работа (до Лондон, за да завърши представленията на „Der Kuhhandel“ и до Рим), било то за да посети семейството си (веднъж в Швейцария и веднъж в Чехословакия). Малко след това семейството му емигрира в Палестина (1936 г.).

През това време Вайл композира музиката за балета „Седемте смъртни гряха“, поръчан от „Театър Шанз-Елизе“, чиято премиера е през юни 1936 г. Музиката за „Мари Галанте“ е изпълнена само три седмици в Парижкия театър през декември 1934 г.; музиката за „Търговията с крави“ е премиерно представена в Лондон през юни 1935 г. под заглавието „Кралство за крава“; той завършва втората си симфония с помощта на меценат – принцеса дьо Полиняк (Винарета Сингър, вдовица на принц Едмон дьо Полиняк). Той също така участва в радиопредаването (ноември 1933 г.) на „Фантомас“ с Робер Деснос и Пол Деарм, чието дидактическо разбиране за изкуството го възхищава.

Емиграция, успех на Бродуей

През 1935 г. Вайл и Леня емигрират заедно в САЩ. Те напускат Европа от Шербур в началото на септември 1935 г. и пътуват до Ню Йорк с кораба „Маджестик“, където пристигат на 10 септември. На 19 януари 1937 г. те се женят повторно в службата по вписванията в Норт Касъл, окръг Уестчестър, Ню Йорк.

Важно произведение от ранното им изгнание е „Вечният път“, библейска драма, изобразяваща историята на еврейския народ. Тя е смесица от драма, литургия и опера.

През 40-те години на миналия век Вайл се радва на голям успех на Бродуей с различни мюзикъли, включително „Lady in the Dark“, психоаналитично произведение със сънищни последователности, чиято премиера е на 23 януари 1941 г. В резултат на много добрите си доходи, на 21 май 1941 г. Курт Вайл купува луксозна къща в Ню Сити, на „South Mountain Road“, на около час път с кола от Ню Йорк. Оттогава нататък това става негов дом и работно място. Негов непосредствен съсед е драматургът Максуел Андерсън, а много други артисти също живеят в Ню Сити.

На 27 август 1943 г. Курт Вайл и Лоте Леня стават американски граждани. През същата година е премиерата на пиесата на Бен Хехт *We Will Never Die* за Холокоста, за която той пише музиката.

Забележителни произведения от по-късния период на Вайл включват американската опера „Улична сцена“ която представлява синтез на европейска опера (влиянието на Пучини е безспорно) и американски музикален театър, и „музикалната трагедия „Изгубени сред звездите“, която разглежда южноафриканския апартейд и използва музикални стилове, повлияни от Африка. През февруари 1950 г. Вайл и Максуел Андерсън започват работа по мюзикъл, базиран на „Хъкълбери Фин“ от Марк Твен. Планираната музикална комедия обаче остава недовършена.

Смърт

Курт Вайл се разболява тежко през март 1950 г., приет е в болница „Флауър“ в Ню Йорк на 19 март и умира там на 3 април 1950 г. от сърдечен удар.

Курт Вайл е погребан на 5 април в гробището „Маунт Рипоуз“ в Хавърстроу. Сред опечалените са Лоте Леня, Морис Абраванел, Максуел и Маб Андерсън, Марк Блицщайн, Марк Конъли, Чарлз Макартър, Хелън Хейс, Рубен Мамулиан, Ервин Пискатор, Джо Реви, Елмър Райс и Артър Шварц. Простата погребална церемония се състои от кратка надгробна реч от Максуел Андерсън. Тя включва пасаж от „Изгубени в звездите“, който е избран за надпис за надгробния камък на Вайл:

Птица на прелет от нощта
Влита през осветена врата,
Прелита през нея и продължава в тъмния си полет
И след това вече не се вижда.

Това е животът на хората на земята
От тъмнината идваме при раждането си
В осветена от лампа стая и след това
Вървим напред отново в тъмнината.

(край на стиховете)

Отношението на Вайл към националността му през 1947 г.

Когато Курт Вайл е описан като немски композитор от списание „Life“ през 1947 г., той протестира в писмо до редактора:

„Въпреки че съм роден в Германия, не се смятам за „немски композитор“. Нацистите очевидно не са ме наричали такъв и аз напуснах страната им през 1933 г. […] Аз съм американски гражданин и през дванадесетте си години в тази страна съм композирал изключително за американската сцена […] Ще съм благодарен, ако можете да посочите този факт на вашите читатели“.

(край на цитата)

Значение и прием

Името на Курт Вайл е неразривно свързано с Бертолт Брехт, поне в немскоезичните страни, и често е засенчено от поета. Дори приживе Вайл многократно е трябвало да се защитава в това отношение. В интервю от 1934 г. с датски журналист, който го пита за сътрудничеството му с Брехт, той казва: „Това звучи почти така, сякаш вярвате, че Брехт е композирал моята музика… Брехт е гений; но само аз нося отговорност за музиката в нашите съвместни произведения“.

Вайл притежава богато разнообразен музикален език, който придобива свой собствен отличителен характер в различните страни, където живее – Германия, Франция и САЩ. Той е забележителен със своята многостранност, в която се преплитат авангардни елементи и асимилация. Джаз стандарти като „Speak Low“ и „September Song“, както и френското танго „Youkali“, са сред композициите на Вайл. Изпълнители като Луис Армстронг, Ела Фицджералд, Франк Синатра, Ник Кейв, Елвис Костело и „The Doors“ са интерпретирали неговите произведения в съответните си епохи.

Музиката на Вайл се характеризира с богата гама от стилове, смесвайки авангардни влияния с мейнстрийм конвенции. Афроамериканският поет Лангстън Хюз, който е написал текста за „Street Scene“, казва за Вайл:

„Ако беше имигрирал в Индия вместо в Съединените американски щати, твърдо вярвам, че щеше да напише прекрасна индийска музика (…) Ето защо Германия може да представи Вайл като германец, Франция като французин, Америка като американец, а мен като чернокож“.

(край на цитата)

Изображения на Вайл във визуалните изкуства

Бенедикт Фред Долбин (рисунка с мастило, 11 × 14 см; Берлинска галерия)

Бернд Гьобел: Паметник на Курт Вайл (бронз, 1984; намира се на площад Лидице, Десау от 1987 г.)

Честване и почести

През 1962 г. съпругата на Вайл – Лоте Леня, основава Фондация „Курт Вайл за музика“ (KWF) със седалище в Ню Йорк. „KWF“ присъжда наградата „Курт Вайл“, организира конкурса „Лоте Леня“, управлява Учебния център „Вайл-Леня“, публикува изданието „Курт Вайл“ и бюлетина „Курт Вайл“ и присъжда стипендии.

Всяка година около 2 март, рождения ден на Вайл, в Десау се провежда фестивалът „Курт Вайл“. Той обикновено продължава седемнадесет дни. Подкрепя се от провинция Саксония-Анхалт и град Десау-Рослау. Събитията включват изложби, лекции и музикални изпълнения в областта на операта, джаза, танците, класическата музика и съвременната музика.

Центърът „Курт Вайл“ се намира в къщата „Файнингер“ в Десау.

В Берлин, плоча на фасадата на театър „Грипс“ в квартал Ханзавиртел е поставена в памет на Курт Вайл от септември 2013 г.; това е инициирано от Обществото на Курт Вайл. Вайл е живял там като студент по музика в градинска къща през летния семестър на 1919 г. Тя е разрушена по време на Втората световна война.

Улици на името на Курт Вайл има в Кьолн-Еренфелд, в Адендорф, Бад Кройцнах, Десау-Рослау, Гревенбройх, Лайпциг, Нойенбург ам Рейн, Нойвид и Рьосрат, наред с други места, както и улица на името на Курт Вайл в Ротердам.

През 1995 г. новопроектираните „Kurt-Weill-Gasse“ и „Kurt-Weill-Platz“ в Берлин-Хелерсдорф са кръстени на негово име. Последният е препроектиран през 2013 г. (от Габриеле Вилхайм-Щембергер) и украсен с художествени елементи от Сабине Ниер, отбелязващи важни събития в живота на Курт Вайл и някои от неговите известни произведения.

През 2000 г. Германската пощенска служба издава пощенска марка в чест на 100-годишнината от рождението на Курт Вайл.

През май 2000 г. астероидът (11899) Вайл, открит през 1991 г., е кръстен на негово име.

Град Десау-Рослау кръщава музикално училище на името на Курт Вайл.

Синагогата в Десау-Рослау, която е отворена отново през 2023 г., носи името +Синагога Вайл“.

Произведения (селекция)

Опери и подобни музикални драми

1926: „Главният герой“, оп. 15 (либрето от Георг Кайзер)
1927: „Кралски дворец“, оп. 17 (либрето от Иван Гол)
1928: „Царят е фотографиран“, оп. 21 (либрето от Георг Кайзер)
1930: „Възход и падение на град Махагони“ (либрето от Бертолт Брехт)
1930: „Казващият „Да“ (либрето от Елизабет Хауптман и Бертолт Брехт)
1932: „Клетвата“ (либрето от Каспар Нехер)
1933: „Сребърното езеро – Зимна приказка“ (текст: Георг Кайзер)
1937: „Вечният път“ (текст: Франц Верфел, премиера под последното заглавие)
1947: „Улична сцена“ (либрето от Елмър Райс и Лангстън Хюз)
1948: „Долу в долината“ (либрето от Арнолд Сундгард)

……

Роднини на Курт Вайл

Бабата на Вайл е Жанет Хохщетер от Лидолсхайм в Баден-Вюртемберг. Вайл е един от четиримата членове на семейство Хохщетер, които са имали важни кариери в музиката и литературата. Негов втори братовчед е Цезар Хохщетер (роден на 12 януари 1863 г. в Ладенбург, предградие на Манхайм – датата и мястото на смъртта са неизвестни, но вероятно е починал по време на Холокоста), композитор и аранжор, който е сътрудничил с композитора Макс Регер и му е посветил „Акварелите“, оп. 25.

По-малкият брат на Цезар е Густав Хохщетер (роден на 12 май 1873 г. в Манхайм, починал през 1942 г. в концентрационния лагер Терезиенщат), професор по литература в Брюкселския университет, писател и поет, и приятел на Вилхелм Буш. Втора братовчедка на Курт Вайл е била пианистката Лизи Фишер (родена на 22 август 1900 г. в Цюрих, Швейцария, починала на 6 юни 1999 г. в Нюкасъл ъпон Тайн, Англия).
(край на цитата)

От голямото музикално творчество на Курт Вайл ще се спра само на тия творби, свързани с музикалния театър – опери, оперети, мюзикъли

Музикални произведения

1927: „Възход и падение на град Махагони“ (по Бертолт Брехт)

1928: „Опера за три гроша“ (по Бертолт Брехт)

1929: „Щастлив край“ (текст: Дороти Лейн, псевдоним на Елизабет Хауптман, стихове от Брехт)

…..

Оперети

1935: „Търговията с крави“ (либрето: Робърт Вамбери, недовършено, премиера като „Кралство за една крава“).

1945: „Огненият главняк на Флоренция“ (либрето: Едуин Джъстус Майер и Айра Гершуин), „Много шум за любов“ (превод на немското заглавие)

….

Мюзикъли

1934: „Мари Галанте“ (текст от Жак Девал, по едноименния му роман)

1936: „Джони Джонсън“ (текст от Пол Грийн)

1938: „Почивка на Никърбокър“ (текст от Максуел Андерсън) – премиера, режисирана от Джошуа Логан

1939: „Железопътни линии на парад“ (текст от Едуард Хънгърфорд)

1941: „Дама в мрака“ (текст от Мос Харт и Айра Гершуин)

1943: „Едно докосване на Венера“ (текст от Сидни Джоузеф Перелман и Огдън Наш) – включва песента „Speak Low“

1948: „Любовен живот“ (текст от Алън Джей Лърнър)

1949: „Изгубен сред звездите“ (музикална трагедия, текст от Максуел Андерсън)

….

От източник на нидерландски език цитирам в оригинал списък на оперите и оперетите на Курт Вайл:

Muziektheater

Opera’s

Voltooid in	titel	aktes	première	libretto
1920	Ninon von Lenclos	1 akte	1920	Ernst Hardt
1924–1925	Der Protagonist, op. 15	1 akte	27 maart 1926, Dresden, Staatsopera	Georg Kaiser
1925–1926	Royal Palace, op. 17	1 akte	2 maart 1917, Berlijn, Kroll-Opera	Iwan Goll
1927	Na und?	2 bedrijven	niet uitgevoerd	Felix Joachimson
1927	Mahagonny		17 juli 1927, Baden-Baden, Deutsches Kammermusikfest	Bertolt Brecht; Elisabeth Hauptmann
1927–1928	Der Zar lässt sich photographieren, op. 21	1 akte	18 februari 1928, Leipzig, Neues Theater	Georg Kaiser
1927–1929	Aufstieg und Fall der Stadt Mahagonny	3 aktes	9 maart 1930, Leipzig, Opera	Bertolt Brecht
1930	Der Jasager	2 aktes	24 juni 1930, Berlijn, Zentralinstitut für Erziehung und Unterricht	Bertolt Brecht
1930–1931	Die Bürgschaft	proloog en 3 aktes	10 maart 1932, Berlijn, Stedelijke opera	Caspar Neher, naar Johann Gottfried Herders parabel Der afrikanische Rechtspruch
1932–1933	Der Silbersee – Ein Wintermärchen	3 bedrijven	18 februari 1933, Leipzig, Altes Theater	Georg Kaiser
1934–1936	The Eternal Road (Der Weg der Verheissung)	4 bedrijven	7 januari 1937, New York, MOH	Franz Werfel; Engelse vertaling: Ludwig Lewisohn
1940	The Ballad of Magna Carta		omroepuitzending: 4 februari 1940, CBS
1945–1946	Street Scene	2 aktes	9 januari 1947, New York, Adelphi Theatre	Elmer Rice en Langston Hughes
1945/1948	Down in the Valley	1 akte	15 juli 1948, Bloomington (Indiana), Indiana University	Arnold Sundgard

………

Operette

Voltooid in	titel	aktes	première	libretto
1934	Der Kuhhandel; Engelse versie: A Kingdom for a Cow	3 bedrijven	22 maart 1990, Düsseldorf; Engelse versie: 28 juni 1935, Londen	Robert Vambery; Engelse vertaling: Reginald Arkell, Desmond Carters

(край на цитата)

До края на настоящата статия за Курт Вайл ще се спра по-подробно на двете му най-известни опери – „Възход и падение на град Махагони“ и „Опера за три гроша“.

Цитирам данни за първата опера в превод от източници на немски език:

„Възход и падение на град Махагони“

Детайли за произведението

Оригинално заглавие: „Възход и падение на град Махагони“
Оригинален език: немски
Музика: Курт Вайл
Либрето: Бертолт Брехт
Премиера: 9 март 1930 г.
Място на премиерата: Лайпциг
Времетраене: приблизително 2 1/2 часа
Място на действието: Махагони, измислен град в Северна Америка, наши дни

Герои: Леокаджа Бегбик (алт/мецосопран)
Фати, „Офис мениджърът“ (тенор)
Тринити Моузес (баритон)
Джени (сопран)
Джим Махони (тенор)
Джак (тенор)
Бил, по прякор Паридж Бил (баритон)
Джо, по прякор Аляскин Улф Джо (бас)
Тоби Хигинс (тенор)
Шест момичета от Махагони, Мъжете от Махагони (хор)

„Възход и падение на град Махагони“, или просто „Махагони“, е опера в три действия (разделите на действията са пропуснати в повечето по-късни издания). Музиката е от Курт Вайл, либретото е от Бертолт Брехт. Премиерата на операта е на 9 март 1930 г. в Лайпциг, режисирана от Валтер Брюгман. Операта е с продължителност приблизително 2 1/2 часа. Действието се развива в Махагони, измислен град в съвременна Северна Америка.

Музика: При композирането на тази опера, Курт Вайл създава грандиозна наративна дъга, въвеждайки множество теми в първо действие и преплитайки ги с нарастваща сложност с развитието на сюжета, достигайки кулминация във финала.

Често се използват цитати от класическата музика (често в иронична форма). Например, „Молитвата на една дева“ на Текла Бондажевска, вече смятана за „кич“ по онова време, е цитирана дословно и коментирана с думите „Това е вечно изкуство!“. Други цитати включват: „Schenk mir doch ein kleines bißchen Liebe“ (Подари ми поне малко любов) на Паул Линке и песента „Das Lied vom Jungfernkranz“ (Песента на моминския венец) от операта на Карл Мария фон Вебер „Der Freischütz“ (Вълшебният стрелец) в номера „Auf nach Mahagonny“ (Хайде към Махагони); музикални форми като фуги на Бах, прелюдии от хора и музика за страсти; и популярна музика, маршова музика, морски шанци, тарантели, блус и известният акорд от операта „Тристан и Изолда“ от Вагнер (Акордът на Тристан).

Курт Вайл открива в точните типове герои на Брехт еквиваленти на собствения си стремеж към директност на изразяване, а Бертолт Брехт вижда във Вайл човека, който осигурява музикалния съпровод на неговата визия за театъра като „морална институция“, безмилостната му критика на неговото време и общество и неговия хуманен етос.

´´´´´´

Ще дам кратко описание на съдържанието на операта „Възход и падение на град Махагони“:

Оркестър

2 флейти (също 2 пиколо флейти), обой, кларинет, 3 саксофона (сопран, алт/баритон, тенор), 2 фагота (вторият също контрафагот), 2 валдхорни, 3 тромпети, 2 тромбона, туба, тимпани, ударни инструменти, пиано, хармониум ad lib., банджо, бас китара, бандонеон, струнни инструменти

На сцената

2 пиколо флейти, 2 кларинета, 3 саксофона, 2 фагота, 2 валдхорни, 2 тромпети, 2 тромбона, туба, ударни инструменти, пиано, цитра, евентуално ксилофон, банджо, бандонеон

Сюжет

Първо действие

Леокаджа Бегбик, Уили, прокуристът (в ранните версии) Фати (както е известен в операта) и Тринити Моузес бягат от полицаите. Те искат да стигнат до брега, където е намерено злато. Но каруцата им се разваля на края на пустинята. Тъй като не могат нито да продължат напред, нито да се върнат, те решават да основат град там: Махагони, „тоест Град на мрежите“, където възнамеряват да ограбят мъжете, които идват с пари от брега, чрез барове и публични домове. Там ще царят мир и хармония.

И градът расте. Сред недоволните хора от цял свят идват четирима дървосекачи от Аляска: Хайнрих Мерг, Йозеф Летнер, Якоб Шмит и Пол (Пауле) Акерман (в ранните версии: Спарбюхсенбили, Аляскаволфджо, Джак О’Брайън и Джим (Джими Махони). Те също искат да намерят щастие в Махагони. Едва пристигнал, Пол се влюбва в проститутката Джени. Но Махагони също има своите кризи: цените падат, хората си тръгват. Пол става недоволен, когато вижда табела с надпис „Забранено тук…“, а за да се влошат нещата, наближава и ураган.

Същата нощ Пол изобретява закона за човешкото щастие: „Можеш!“ Единственото нещо, което е забранено: да нямаш пари – това се наказва със смърт. Малко преди унищожението на урагана, той ясно заявява на хората, че не е нужен тайфун, за да унищожиш; хората могат да се справят много добре сами. Като пример, той пее весела песен въпреки забраната.

Второ действие

Ураганът се приближава към Махагони и публиката научава пътя му чрез радиопредаване. Минута преди да достигне Махагони, бурята заобикаля града и го пощадява. Отсега нататък новото мото в Махагони (началото на сцена 13) е:

„Първо, не забравяйте, че идва яденето / Второ идва актът на любовта /
Трето, не забравяйте бокса / Четвърто, пиенето, според договора.
Но преди всичко, обърнете голямо внимание / Че тук ви е позволено да правите всичко.
(ако имате пари.)“

Това има няколко последствия: приятелят на Пол, Якоб, се преяжда с две телета. Джоузеф умира в боксов мач срещу Тринити Моузес, след като убеждава Пол да заложи всичките си пари на него. В следващата сцена Пол купува уиски на всички мъже от Махагони. Но когато Бегбик изисква плащане, той осъзнава, че не му остават пари. Собственият му закон се превръща в негова пропаст. Тъй като нито Джени, нито Хайнрих искат да платят за него, той е арестуван.

Трето действие

Делото срещу Пол започва на следващия ден. Съдът първо разглежда друго дело, в което убиец подкупва съдията и впоследствие е оправдан. Но Пол няма пари да направи същото и не получава подкрепа от приятелите си. Пол е изправен пред абсурдни обвинения и е признат за виновен: косвено убийство на Джоузеф (два дни затвор), съблазняване на Джени (четири години затвор), нарушаване на обществения ред (две години загуба на граждански права), пеене на весела песен (десет години затвор) и основното обвинение: измама на ресторант, за което Пол е осъден на смърт. Той е извършил най-голямото престъпление („липса на пари“). Пол си тръгва. В този момент се разказва и историята за това как Бог някога е дошъл в Махагони („Божията игра в Махагони“).

Операта завършва с потъването на града в хаос („Гореща Махагони“) и няколко групи демонстранти, които бродят по улиците.

(край на цитата)

Световна премиера

На световната премиера в Новия театър в Лайпциг на 9 март 1930 г., под диригентството на Густав Брехер, в залата избухва суматоха. Поддръжници на нацистката партия, извършвайки планирано нарушение на обществения ред, подбуждат част от публиката да протестира срещу произведението, което затруднява завършването на операта.

В актьорския състав на премиерата участват: Марга Даненберг (Леокадя Бегбик), Ханс Флайшер (Фати, „Прокураторът“), Валтер Цимер (Тринити Моисей), Мали Трумер (Джени Смит, проститутка), Пол Байнерт (Джим Махони), Ханс Хаушилд (Джак О’Брайън), Теодор Хоранд (Бил, по прякор „Били от спестовната кутия“), Ернст Остеркамп (Джо, по прякор „Аляски вълк Джо“) и Алфред Холандер (Тоби Хигинс).

(край на цитата)

История на представленията

Операта „Възход и падение на град Махагони“ е изпълнявана в оперни театри по целия свят. Въпреки че никога не е постигнала популярността на „Опера за три гроша“ на Вайл и Брехт, „Махагони“ въпреки това се смята за значимо произведение с убедителна партитура. Херберт Линденбергер например, в книгата си „Опера в историята“ разглежда „Махагони“, наред с „Мойсей и Арон“ на Шьонберг, като пример за двата полюса на съвременната опера.

След премиерата си в Лайпциг, операта е изпълнена през декември 1931 г. в театър „Шифбауердам“ в Берлин, дирижирана от Александър фон Землински, с Лоте Леня като Джени, Труде Хестерберг като Бегбик и Харалд Паулсен като Джими. Друга продукция е последвана през януари 1934 г. в театър „Дет Ню“ в Копенхаген. По-нататъшни представления в Европа се провеждат едва след Втората световна война, включително забележителни през януари 1963 г. в операта „Садлерс Уелс“ в Лондон, дирижирана от Колин Дейвис, и през септември 1977 г. в „Комише Орер“ в Берлин.

Северноамериканската премиера на операта се състо през 1965 г. на фестивала в Стратфорд, Канада. Продукцията е режисирана от Жан Гаскон, с Марта Шлам в ролята на Джени, Жан Боном в ролята на счетоводителя Фати и Мюриел Коста-Грийнспон в ролята на Леокаджа Бегбик. В Съединените щати операта е играна едва през 1970 г., с краткотрайна продукция през април 2009 г. в театър „Филис Андерсън“ извън Бродуей, с участието на Барбара Харис в ролята на Джени, Франк Порета в ролята на Джими и Естел Парсънс в ролята на Бегбик. През 1973 г. е представена в Бостън, режисирана от Сара Колдуел.

Първата университетска продукция в САЩ се състои през 1973 г. в Калифорнийския университет в Бъркли, режисирана от Жан-Бернар Бъки и Майкъл Сентурия. Пълна версия е изпълнена през 1974 г. в Йейлския репертоарен театър в Ню Хейвън, Кънектикът, с Гилбърт Прайс в ролята на Джими и Стефани Коцирилос в ролята на Джени. Кърт Кашнар играе Моузес. Либретото е изпълнено в оригинален превод от Майкъл Файнголд; режисирано от Алвин Епщайн. През октомври 1978 г. Йейл представя камерна версия, адаптирана и режисирана от Кийт Хак, с Джон Глоувър в ролята на Джими и Джун Гейбъл в ролята на Бегбик. Марк Лин-Бейкър играе Фати; Майкъл Грос е Тринити Моузес.

През ноември 1979 г. охепата „Махагони“ има своята премиера в Метрополитън опера в Ню Йорк в продукция, режисирана от Джон Декстър и дирижирана от Джеймс Ливайн. В актьорския състав са включени Тереза Стратас в ролята на Джени, Астрид Варней в ролята на Бегбик, Ричард Касили в ролята на Джими, Корнел МакНийл в ролята на Моузес, Рагнар Улфунг в ролята на Фати и Пол Плишка в ролята на Джо. Продукцията е излъчена по телевизията през 1979 г. и издадена на DVD през 2010 г. Тя е била стриймвана на платформата „Met Opera on Demand“ на 12 декември 2020 г., както и на 3 и 4 юли 2021 г.

През 1985 г. операта е изпълнена в Оперния театър на фестивала в Уексфорд в Ирландия с Шери Занот в ролята на Джени. Операта в Лос Анджелис представя „Махагони“ през септември 1989 г., дирижирана от Кент Нагано, в продукция на Джонатан Милър.

Други забележителни продукции в Европа от 80-те години на миналия век включват представлението на Шотландската опера в Глазгоу през март 1986 г. и продукцията на „Маджо Музикале Фиорентино“ във Флоренция през юни 1990 г. През октомври 1995 г. и 1997 г. Парижката опера поставя операта, дирижирана от Джефри Тейт, с Мари МакЛафлин в ролята на Джени, Фелисити Палмър (1995 г.) и Катрин Харис (1997 г.) в ролята на Бегбик, Ким Бегли (1995 г.) и Питър Страка (1997 г.) в ролята на Джими.

Продукцията на фестивала в Залцбург през юли 1998 г. включва Катрин Малфитано в ролята на Джени, Гуинет Джоунс в ролята на Бегбик и Джери Хадли в ролята на Джими.

Виенската държавна опера добавя произведението към репертоара си през януари 2012 г. Продукцията е режисирана от Жером Дешан и дирижирана от Инго Мецмахер. Кристофър Вентрис пее ролята на Джими, а Ангелика Кирхшлагер – ролята на Джени. Забележително е да се избере младото мецосопрано Елизабет Кулман за ролята на Бегбик, нарушавайки традицията обикновено ролята да се дава на опитно сопрано (като Варней или Джоунс) или музикален изпълнител (като Пати Лупон).

Сред американските представления могат да се посочат още: „Лирик Опера“ в Чикаго, режисирана от Дейвид Алдън през ноември 1998 г., Катрин Малфитано повтаря ролята на Джени, Фелисити Палмър пее Бегбик, а Ким Бегли пее Джими. Продукцията на операта в Лос Анджелис през февруари 2007 г., режисирана от Джон Дойл и дирижирана от Джеймс Конлън, включва Одра Макдоналд като Джени, Пати Лупон като Бегбик и Антъни Дийн Грифи като Джими. Тази продукция е издадена на DVD и спечелва награди „Грами“ през 2009 г. за най-добър класически албум и най-добър оперен запис.

През 2014 г. „Махагони“ е изпълнена като „опера за борба“ с алтернативно либрето в метрото на Оукланд от актьорския състав на „Hoodslam“.

Пикантна нова продукция се състои премиерно през юли 2019 г. на фестивала в Екс-ан-Прованс във Франция, дирижирана от Еса-Пека Салонен и режисирана от Иво ван Хове. Това е копродукция на Холандската национална опера, Метрополитън опера, балета на Фландърската опера и театрите в Люксембург.

През 2016 г. Английската национална опера представя англоезична версия в Лондонския Колизеум, с участието на мецосопраното Роузи Олдридж в ролята на Леокадия Бегбик, тенорът Марк Льо Брок като Фати, басът Кенет Келог като Тринити Моузес, сопраното Даниел де Нийз като Джени Смит и тенорът Саймън О’Нийл като Джими Махони (наричан Джими Макинтайър в тази продукция). Джейми Мантън режисира, а Андре де Ридър дирижира.

В Русия премиерата на „Махагони“ се състои в началото на септември 2011 г. в Москва, на Новата сцена на Болшой театър. Интересно какво е мнението на руската критика по отношение на тази опера.

На 17 септември 2011 г. в руска медия е публикувана голяма статия от Игор Корябин. Цитирам превод на тази статия:

„Възходът и падението на град Махагони“ от Курт Вайл в Москва

Игор Корябин, 17 септември 2011 г.

Град Махагони, долина на богатство, удоволствие и разврат, очевидно е построен за първи път в Москва. За строителна площадка е избрана Новата сцена на „Болшой театър“. Екипът от мадридския „Teatro Real“ е нает като работна ръка, имайте предвид, не евтино, а много скъпо. Постановчиците, които преди това са работили като режисьори, са невероятно „модните“ и високо хвалени Карлос Падриса и Алекс Оле, същите „легендарни“ имена, които сега са координиращи директори на испанския (каталунски) артистичен колектив „La Fura dels Baus“. Той е основан в началото на 70-те години на миналия век на фона на вълна от тотален и яростен протест срещу традиционализма в театралното изкуство, а в началото на 80-те години на миналия век донася на света абсолютно съмнително „изобретение“, наречено „език на фуреро“. (Доскоро единствената възможност за местната публика да изпита истински „културен“ шок от последствията на подобна постановъчна вакханалия, която няма нищо общо с естетиката на музикалния театър, беше постановката на „Троянците“ от Берлиоз в Мариинския театър в Санкт Петербург.

Постановката в мадридския „Teatro Real“ тепърва ще бъде обсъждана. Междувременно, завършвайки обяснението си за „главните изпълнители“ на този проект, ще споменем и неговия скандален генерален изпълнител Жерар Мортие: „Възход и падение на град Махагони“ от Курт Вайл беше първата премиера в „Teatro Real“, след като тази „изключителна, прогресивна, световноизвестна театрална фигура“ (този показателен цитат е от генералния директор на „Болшой театър“ Анатолий Иксанов) пое поста художествен директор. И така, тази скандална чуждестранна „фигура“, която стана доста досадна както в Залцбург, така и в Париж, е назначена на „почетна резиденция“ в Мадрид. Но как е обичана тази „прогресивна фигура“ от нашите местни „прогресивни“ критици! Той обича страстно, страстно… Обичат го и в „Болшой театър“ … И как да не го обичат? Благодарение на Мортие, чудовищната и напълно безпомощна продукция на Черняков на „Евтений Онегин“ е два пъти изнесена на международни сцени – в Париж и Мадрид (Милано е съвсем друга история). Тази година официално е обявена за „Година на Испания в Русия и Русия в Испания“, но в сравнение със събитията от „паралелната“ година, включваща Италия, тя изглежда някак незабележима и банална. Именно затова е бил необходим шокиращ разтърсващ механизъм и фактът, че операта не е могла да измисли нищо по-добро от това да доведе продукция на тази конкретна опера на Вайл от Мадрид в Москва и да я представи в „Болшой театър“, изглежда напълно очевиден. Но тук трябва ясно да разграничим две неща: като музикално и образователно събитие, безпрецедентно за родната оперна сцена, това е събитие, което в разнообразния цикъл на културния и музикален живот на столицата несъмнено е било необходимо и важно; Въпреки това, всички атрибути на „обикновена студийна продукция“, характерни за обсъжданото пътуващо произведение „в мадридски стил“, не дават и най-малката причина да го наречем „продукционно-естетически чудо“: една набързо сглобена инсталация абсолютно не отговаря на условията за това!

Днес се опитват да представят „La Fura dels Baus“ като някакво прогресивно постижение – нещо, което някога се радваше на значителен успех сред вълната от забрани. В днешно време обаче нищо от това не изненадва никого; очевидно ни е писнало и ни е писнало. Някога самата музика на „Махагони“ с либрето от Бертолт Брехт, чиято премиера е в Лайпциг през 1930 г., е била явно предизвикателство към оперните традиции. През същия период (малко по-късно, между 1930 и 1932 г.), например Арнолд Шьонберт пише основния материал за недовършената си опера „Мойсей и Аарон“. И по това време тези две произведения биха могли да се считат за диаметрално противоположни отражения на бъдещата посока на операта. От една страна е Шьонберг, най-видният представител на музикалния експресионизъм и основател на додекафонията и серийната техника, който ръководи така наречената „Нова виенска школа“, въплъщаваща сериозно академично движение. От друга страна, е Вайл, естетизиращ музикален любимец, който „хулиганства“ и „се забавлява“ по кафе-шантантски, достъпен и демократичен начин.

Музиката на „Махагони“ със сигурност не е „серийна“ в смисъла на Шьонберг, но е доста „серийна“ като пример за забавно, макар и социално остро представление: тя е подобна на посредствеността на средностатистическия мюзикъл, в който може би две или три теми, мелодии или номера внезапно се издигат и реят над аморфната музикална маса. Точно такъв е случаят с голямата „Махагони“ на Вайл, родена от малката „Махагони“ – песенна игра, създадена от композитора през 1927 г. по текстове на Брехт. В тригласната протоструктура, песенните номера първоначално са били преплитани с интерлюдии по атонален начин. Оперният опус на Вайл и Брехт все още има три части, разделени на двадесет накъсани сцени, а доста мелодичните песни (някои от които са мигрирали в операта) са рамкирани от мелодично рецитирана музика и оркестър в ритмичен, поп стил. Може би най-силните компоненти на продукцията, колкото и да е странно, са нейните хорови епизоди – основният от които звучи абсолютно зашеметяващо във финала като апокалиптична маршова тема, съпътстваща падането на град Махагони (това е един от онези извисяващи се моменти, извисяващи се над всичко останало).

Ако се замислите, либретото на Брехт е чист „дневник на луд“, защото въпреки ясно изразената социална гротеска и политическа сатира „върху злините на капиталистическия ден“, всички герои в пиесата му изобщо не са архетипи, а просто моментни откъси от характера, изтръгнати както от пространствени, така и от времеви измерения и поставени „в нищото“, тоест в град Махагони, въпреки че американските топоними и определена локализация на епохата със сигурност се различават в либретото. Този град-призрак, който вече не съществува, но където уискито винаги е било и винаги е било основано от трима рецидивисти, бягащи от правосъдието: Тринити Моузес, Фети Счетоводителят и Леокадия Бегбик. Според последната, която е автор на идеята за основаване на град на порока и удоволствието, „Махагонът“ означава мрежа, в която „ще бъдат хванати сочни, тлъсти мухи“. В града се появяват проститутки за богатите (сред тях Джени Смит, изиграна от една от главните героини) и четирима богати, но лишени от права приятели дървосекачи – Джим Макинтайър, Джак О’Брайън, Бил, известен още като „Банкерът Бил“, и Джо, известен още като „Аляска Джо“. Богатите се наслаждават на „момичета и момчета“, както и на боксови мачове с насилие и кръвопролития, на които се приемат залози. Четирите основни заповеди на жителите на Махогани стават: „яж“, „пий“, „отдавай се на пороците на любовта“ и „бий се“. В крайна сметка Джак О’Брайън умира от лакомия, а Джо умира на боксовия ринг в битка с Тринити Моузес. В този град убийството е дребно престъпление, а най-големият грях е бедността и несъстоятелността. Именно този грях, на финала на операта, окачва примката на врата на Джим Макинтайър, който някога провъзгласи нова философия, чиято квинтесенция е „Прави каквото искаш!“. И нито Джени, неговата постоянна „приятелка“, нито Бил, единственият му оцелял приятел, ще му помогнат. Но с екзекуцията на Джим се изпълнява и Божият съд над Махагони: той приключва – и изчезва в забрава.

Брехт пише либретото си, разбира се, на немски, но „Песента на Алабама“ (изпята от Джени в операта) и „Песента на Бенарес“ (изпята от целия ансамбъл в операта) първоначално са по специфични английски текстове, които не са претърпели никакви промени. Оригиналното немско заглавие е „Aufstieg und Fall der Stadt Mahagonny“.

След световната си премиера в Лайпциг през 1931 г., операта е изпълнена за първи път в Берлин, а след това в Копенхаген през 1934 г. Следващите две европейски продукции се състоят след войната: през 1963 г. в лондонската опера „Sadler’s Wells“ и през 1977 г. в берлинската „Komische Oper“.

През 70-те години на миналия век се появява английският превод на либретото от Майкъл Файнголд, който е популярен и днес, пренасяйки операта в Америка на родния ѝ език. Тази версия, с адаптираното заглавие „Възход и падение на град Махагони“, е избрана за основа на „Teatro Real“ в Мадрид. Премиерата ѝ се състои преди по-малко от година, на 30 септември 2010 г. Всъщност цялата тази продукция се крепи единствено на отличната актьорска игра – и несъмнено веднага ще кажете, че това е дело именно на режисьорите. Технически, разбира се, това е вярно. Но в действителност актьорските секции се оказват доста добри, въпреки невъобразимо жалката посредственост, която заслепява зрителя до степен на пълен колапс на продукцията като цяло. Тази посредственост, съчетана с режисьорския дует, е наложена на публиката от надутата, буквално изкуствена сценография на Алфонсо Флорес и от дискомфортния и депресиращ „светлинен дизайн“ на Урс Шьонебаум. Би било доста неловко обаче да наречем цялата тази „игра на дреболии“ режисьорска и сценографска стратегия… Оказва се, че поставянето на операта „Махагони“ е необичайно „лесно“: трябва да донесете три купчини боклук от Мадрид, да ги разпръснете по сцената и да забиете пилон с градското знаме по средата, като вместо банер използвате „пролетарски гащи с ресни“…

И тогава всичко, което трябва да направите, е да плъзнете и пуснете леки мебели (столове, фотьойли, маси, банери) и да ги пренаредите в пространството, така че, както при Гогол, „да изглеждат като макет“. И не забравяйте да облечете героите „правилно“ (художник по костюми: Люк Кастелс): тримата „владетели“ на града в цивилизовано, респектиращо облекло, момичетата (и дори момчетата) от публичния дом в агресивно еротични тоалети, а четиримата приятели дървосекачи в униформени сиви костюми с бели якички и вратовръзки. И най-важното е, че трябва да има изобилие от натурализъм и похотлива емоция. Това е всичко – продукцията е готова! И така, всички главни герои на тази „оперна пиеса“ са необичайно колоритни и изявени, но в този случай трябва да говорим за добри актьори, а не за певци, защото тук няма нищо хубаво за пеене, което означава, че оценяването на вокалните качества на този или онзи изпълнител по този материал е просто безсмислено. По същата причина разпределението на вокалните партии по гласове не е толкова важно, но въпреки това с очевидно удоволствие ще цитирам целия актьорски състав на тази продукция: Леокадия Бегбик – Джейн Хеншел; Дебелия счетоводител – Доналд Кааш; Тринити Моузес – Уилард Уайт; Джени Смит – Елжбета Шмитка; Джим Макинтайър – Майкъл Кьониг; Джак О’Брайън и Тоби Хигинс (епизодичен герой, осъден на свобода в сцената на процеса за убийството, което е извършил) – Джон Истърлин; Бил, по прякор „Банкерът Бил“, е Ото Кацмайер; Джо, по прякор „Аляска Джо“, е Стивън Хюмс.

Удоволствие е да спомена и името на хормайстора Андрес Масперо, който свършва чудесна работа с хор „Интермецо“, участвал в този проект. Що се отнася до диригента на московските постановки, „Театро Реал“ направи ясен ход, като замени сценичния диригент Пабло Херас Касадо с Теодор Курентзис – повсеместна фигура в столичния музикален „кръг“, диригент със значителни, но не напълно оправдани амбиции. Курентзис, който този път пое щафетата на Мадридския симфоничен оркестър, все още е любима фигура сред руските „прогресивни“ критици, но тъй като оркестърът този път трябваше да свири предимно много семпла музика с уклон към типичен поп мюзикъл, просто ще си позволя да не забелязвам присъствието на гореспоменатия маестро на диригентския пулт: така или иначе, този път, за разлика от миналогодишната есенна премиера на „Дон Жуан“ от Моцарт, диригентът изобщо не ме „смути“…

В последната сцена на апокалипсиса жителите на град Махагони носят транспаранти с изключително провокативни лозунги. Дори необходимите реквизити, написани на руски, са специално подготвени за московските прожекции – и не са пестени средства! Някои от тези лозунги са направо ужасяващи: „За борбата на всички срещу всички“, „За кражба“, „За убийство без ограничение“, „За несправедливото разпределение на земните блага“, „За смелост срещу беззащитните“, „За свобода за богатите“. А последният от тези лозунги дори е актуализиран, „за да отговаря на гнева на постсъветската олигархична епоха“. Просто и с вкус: „Свобода за олигарсите“. Но както и да е, той ясно съответстваше на указанията на либретото на Брехт. Единственото, което не съответстваше, беше съдържанието на един безвкусен транспарант, който се простираше като панделка по просцениума отдолу: „За триумфа на боклука“. Със сигурност ще кажете, че това все още е политически зареденият, социално зареден театър на Брехт, но пречупен през „интелектуалната визия“ на режисьорите. Ако искате да мислите така, това е ваше право… Мислейки така обаче, просто не забелязвате, че благодарение на усилията на подобни „прогресивни фигури“ съвременният музикален театър отдавна се е превърнал в едно голямо „интелектуално сметище“, не вчера или днес…

(край на превода от руски език)

Сега ще се спра на другата опера на Курт Вайл – „Опера за три гроша“

„Опера за три гроша“ (на немски „Die Dreigroschenoper“ е немска пиеса с текст от Бертолт Брехт от 1928 г. Базирана е на превод от Елизабет Хауптман на английската баладична опера от 18-ти век „Опера на просяка“, както и на четири балади от Франсоа Вийон и музика от Курт Вайл. Въпреки че има дебат относно приноса на Хауптман към либретото, Брехт обикновено е посочван като единствен автор, а Хауптман като единствен преводач, което вероятно е несправедливо опростяване, типично за времето. Произведението предлага социалистическа критика на капиталистическия свят. Премиерата му е на 31 август 1928 г. в „Theater am Schiffbauerdamm“ в Берлин.

С влияния от джаза и немската танцова музика, песни от „Опера за три гроша“ са били кавърирани многократно и са се превърнали в стандарти, особено „Баладата за ножа на Мак“ и „Пиратката Джени“.

„Опера за три гроша“ е изпълнявана във Великобритания, САЩ, Франция, Русия, Италия и Унгария. Тя е адаптирана и за филми и радио. Немскоезичната версия от 1928 г. е обществено достояние в САЩ от 2024 г.

(край на цитата)

Роли (във форма на табела) със следните колони: роля, вид глас, име на певеца / певицата

Премиерата на операта е на 31 август 1928 г., Диригент: Тео Макебен

Мекхийт („Маки Месер“ / „Мак ножът“), най-големият и най-известен престъпник в Лондон. Тенор/Баритон – Харалд Полсен

Джонатан Джеремия Пийчъм, „Приятелят на просяците“, който контролира всички просяци в Лондон, е наговорил Мак да бъде обесен. Баритон – Ерих Понто

Селия Пийчъм („Г-жа Пийчъм“), съпругата на Пийчъм, му помага с бизнеса. Мецосопран – Роза Валети

Поли Пийчъм, дъщерята на Пийчъм, се съгласява да се омъжи за Мак само след пет дни, след като го познава. Сопран – Рома Бан

Джаки „Тайгър“ Браун, началник на лондонската полиция и най-добър приятел на Мак от времето, когато са били заедно в армията. Баритон – Кърт Герон

Луси Браун, дъщерята на Тайгър Браун, твърди, че е омъжена за Мак. Сопран – Кейт Кюл

Джени („Дайв Джени“/„Лоу-Дайв Джени“/„Джини Джени“), проститутка, която някога е имала романтична връзка с Макийт, е подкупена, за да предаде Мак на полицията.
Мецосопран – Лоте Леня

Филч, неподходящ млад мъж, който се приближава до семейство Пийчъм с надеждата да бъде обучен за просяк. Тенор – Нафтали Лерман

Уличният певец („Певец на балади“) пее „Баладата за Мак Ножа“ в началната сцена.
Баритон – Кърт Герон

Смит, полицай. Баритон – Ернст Буш

Уолтър. Тенор – Ернст Ротмунд

Матиас. Тенор – Карл Ханеман

Якоб. Тенор – Манфред Фюрст

Джими. Тенор – Вернер Машмайер

Еде. Тенор – Алберт Венор

Просяци, гангстери, проститутки, полицаи

(край на цитата)

Контекст

Произход

През зимата на 1927/28 г. Елизабет Хауптман, тогавашната интимна приятелка на Бертолт Брехт, получава копие от пиесата на Гей от приятели в Англия. Очарована от женските персонажи и критиката към тежкото положение на бедните в Лондон, тя започва да я превежда на немски. Брехт първоначално не проявява особен интерес към нейния преводачески проект, но през април 1928 г. се опитва да убеди импресариото Ернст Йозеф Ауфрихт да постави пиесата му „Флайшхакер“, която вече е обещал на друг продуцент. Ауфрихт търси продукция, за да стартира новата си театрална трупа в „Театър ам Шифбауердам“ в Берлин, но не е очарован от „Флайшхакер“. Тогава Брехт веднага му предлага превод на „Операта на просяка“, твърдейки, че самият той е работил по нея. Той предава превода на Хауптман на Ауфрихт, който веднага подписва договор. Брехт възлага на Курт Вайл да композира музиката и прекарва следващите четири месеца в писане на либретото.

Брехт използва четири песни от френския поет Франсоа Вийон. Вместо сам да превежда френските текстове, той използва преводите на Карл Антон Кламер, същия източник, който е използвал още от най-ранните си пиеси.

Първият акт и на двете произведения започва с една и съща мелодия („Утринният хор на Праскова“ / „Стара жена в сиво“), но това е единственият материал, който Вайл е заимствал от мелодиите, аранжирани от Йохан Кристоф Пепуш за „Опера за три гроша“. Заглавието „Опера за три гроша“ е решено едва седмица преди премиерата; преди това произведението е било обявявано просто като „Опера за три гроша“ (на английски) с подзаглавие „Опера на сводника“.

В своите писания от 1929 г. Курт Вайл ясно посочва политическите и художествените намерения на произведението:

„С „Опера за три гроша“ достигнахме до публика, която или изобщо не ни познаваше, или ни смяташе за неспособни да пленим слушателите… Операта е основана като аристократична форма на изкуство… Ако рамката на операта не може да издържи на влиянието на времето, тази рамка трябва да бъде разрушена… С „Опера за три гроша“ реконструкцията беше възможна, доколкото имахме възможността да започнем от нулата“.

(край на цитата)

По онова време Курт Вайл твърди, че „музиката не може да тласка сюжета напред или да създава неговия фон“, а по-скоро разгръща истинската му стойност само когато прекъсва действието в точния момент.

Сюжет

Сюжетът се върти около съперничеството и борбата за оцеляване между двама „бизнесмени“: главата на лондонската просяшка мафия (Пийчъм), който изнудва пари от просяци и ги облича, за да предизвика съжалението на минувачите, и престъпник (Мекхийт), който има тесни връзки с началника на лондонската полиция (Браун).

Операта се развива в квартал „Сохо“, който е доминиран от съмнителни персонажи. Препратката към коронацията подсказва, че действието на операта се развива във Викторианската епоха и се отнася до коронацията на Виктория през 1837 г. Сюжетът обаче не може да бъде точно датиран, тъй като елементите на съвременния транспорт и индустриализация са исторически по-скорошни. Чрез тази неясна контекстуализация Брехт създава дистанция както от условията на 1928 г., така и от времето на композиране на „Операта на просяка“ на Джон Гей.

„Предстои ви да чуете опера. Тъй като тази опера е замислена толкова пищно, колкото само просяците могат да мечтаят, и тъй като е била предназначена да бъде толкова евтина, че просяците да могат да си я позволят, тя се нарича „Опера за три гроша“

(уводен текст от Брехт за записа на операта на грамофонна плоча)

Прелюдия

Панаир в Сохо. (Просяците просят, крадците крадат, проститутките се продават. Певец на балади пее балада)
Певец на балади пее „Баладата за Мак Ножа“, в която представя злодеянията на гангстерския бос.

Първо действие

1. „Дрехолът на просяка“ от Джонатан Джеремая Пийчъм. („За да се противопостави на нарастващото закоравяване на хората, бизнесменът Дж. Пийчъм отвори магазин, където най-нещастните от окаяните можеха да придобият външен вид, който да говори на все по-закоравялите им сърца“). Джонатан Пийчъм е собственик на фирмата „Приятелят на просяка“, в която са организирани лондонските просяци и получават помощ и подкрепа в замяна на половината от печалбите си. Но той има притеснения: Не само че трябва да се справя с просяци като Филч, които просят самостоятелно, но и открива, че дъщеря му Поли е избягала с гангстера Маки Месер и не се е прибрала.

2. Празна конюшня. („Дълбоко в сърцето на Сохо, бандитът Маки Месер празнува сватбата си с Поли Пийчъм, дъщерята на Краля на просяците“). Поли и Маки Месер празнуват сватбата си в конюшня. Сватбените гости са семейство Плат (гангстерите на Маки), които донасят крадени мебели за случая. Пастор Кимбъл води церемонията.

3. Гардеробът на просяка на Пийчъм. („За Пийчъм, който познава суровостта на света, загубата на дъщеря му означава същото като пълна разруха“). Когато Пийчъм и съпругата му разбират, решават да предадат Маки на полицията.

I. Финал за три гроша („За несигурността на човешките взаимоотношения“)

Пийчъм, г-жа Пийчъм и Поли пеят първия финал за три гроша.

Второ действие

4. Конюшнята („Четвъртък следобед: Маки Месер се сбогува с жена си, за да избяга в Хайгейт Мур от тъста си“). Поли предупреждава съпруга си за предстоящия му арест. Той бяга веднага – не в Хайгейт Мур, а в публичен дом.

Интерлюдия („Г-жа Пийчъм излиза пред завесата заедно с кръчмарката Джени“)

5. Публичен дом в Търнбридж („Камбаните на коронацията още не бяха започнали да бият, а Маки Месер седеше заедно с проститутките на Търнбридж! Проститутките го предават. Четвъртък вечер е“). Джени, една от проститутките и бившата му любовница, предава Маки. Той е арестуван.

6. Затвор в Олд Бейли, клетка. („Предаден от проститутките, Мекхийт е освободен от затвора чрез любовта на друга жена“). Луси, дъщеря на полицейския началник Браун и бивша любовница на Маки, го посещава в затвора и го обвинява в изневяра. Когато Поли също иска да посети съпруга си в затвора, между двете жени избухва ревнива сцена. Мекхийт въпреки това успява да убеди Луси да му помогне да избяга.

II. Финал за три гроша („С какво живее човек?“) Макийт и кръчмарката Джени застават пред завесата и под звуково осветление пеят втория финал за три гроша. След пиано редукцията Мекхийт и г-жа Пийчъм го пеят.

Трето действие

7. Съблекалнята на просяка на Пийчъм. („Същата нощ Пийчъм се готви да си тръгне. Като демонстрира нещастие, той възнамерява да осуети коронационното шествие“).
В деня на коронацията на (неназованата) кралица, Маки, която оттогава е намерила убежище с друг любовник, е предадена и арестувана отново.

Интерлюдия („Джени се появява пред завесата с латерна и пее Соломоновата песен“)

8. Момичешка стая в Олд Бейли („Борба за собственост“)

9. Килия на смъртниците („Петък сутринта, 5 ч.: Маки Месер, който отново е отишъл при проститутките, отново е предаден от тях. Сега ще бъде обесен“). Под бесилката Маки Месер се извинява на всички.

III. Финал за три гроша („Поява на конния пратеник“)

Но точно преди екзекуцията Браун се появява като конен кралски пратеник и обявява, че Маки е не само помилван, но и посветен в рицарство.

Музика

Партитурата на Вайл показва влиянието на джаза и немската танцова музика от онова време. Оркестрацията изисква малък ансамбъл с често двойни инструменти за отделните музиканти (в оригиналните изпълнения например около 7 музиканти са свирили общо 23 инструментални партии; съвременните изпълнения обаче обикновено използват малко повече музиканти). Програмна брошура на премиерата в „Theater am Schiffbauerdamm“, Берлин, 31 август 1928 г. Името на Лоте Леня, която играе Джени, е неволно пропуснато.

Оркестрова инструментация

Музиката е написана за седем музиканти, свирещи на 25 инструмента на ротационен принцип. Това съответства на практиката по онова време на салонни оркестри и подобни ансамбли, в които музикантите също са свирили на различни инструменти.

1. Алт саксофон в ми бемол (също флейта, пиколо, кларинет, сопрано саксофон и баритон саксофон)

2. Тенор саксофон (също кларинет, фагот и сопрано саксофон)

3. Тромпет

4. Тромбон (също контрабас)

5. Банджо (също бандонеон, виолончело, китара, хавайска китара и мандолина)

6. Тимпани (също ударни инструменти и тромпет)

7. Хармониум (също пиано (диригент) и челеста)

Премиери

Германия

Премиерата на „Опера за три гроша“ е през 1928 г. в „Театър ам Шифбауердам“, със сценография от Каспар Неер. Въпреки първоначалните хладки реакции, тя има голям успех и се радва на 400 представления през следващите две години. Представлението бележи началото на кариерата на Лоте Леня, една от най-известните интерпретаторки на Брехт и Вайл, която е омъжена за Курт Вайл. Продукцията става любима на висшето общество на Берлин – граф Хари Кеслер отбелязва в дневника си среща с посланик и директор на Дрезденската банка (заедно със съпругите им) по време на представлението и заключава: „Просто трябваше да бъдете там.“ Критиците не пропускат факта, че Брехт е включил четирите песни на Вийон, преведени от Амер. Брехт отговаря, като заявява, че той е имал „фундаментална небрежност по отношение на литературната собственост“. До 1933 г., когато Вайл и Брехт са принудени да напуснат Германия поради политиката на нацистте, либретото е преведено на 18 езика и операта е играна повече от 10 000 пъти на европейски сцени.

Франция

Френска версия, продуцирана от Гастон Бати и написана от Нинон Щайнхоф и Андре Мопрей, е премиерно представена в театър „Монпарнас“ в Париж през октомври 1930 г. Тя е озаглавена „L’Opéra de quat’sous“ (където „quatre sous“ или „четири пенса“ е идиоматичният френски еквивалент на „три гроша“).

Русия

През 1930 г. произведението е премиерно представено в Камерния театър в Москва, режисирано от Александър Таиров. Това е единственото произведение на Брехт, изпълнявано в Русия приживе. Вестник „Известия“ я критикува: „Крайно време е нашите театри да спрат да се отдават на дребнобуржоазния лош вкус и вместо това да се обърнат към по-актуални теми“.

Унгария

Унгарската премиера на пиесата се състои на 6 септември 1930 г. в Будапещенския театър „Комедия“ (Vígszínház). Заглавието е „A koldus operája“, алюзия към оригиналната опера на Гей. Пиесата е преведена от Йеньо Хелтай, който комбинира музиката на Вайл и Пепуш с текстовете на Брехт и Гей. Режисьор е Ерньо Саболч. В актьорския състав са включени Пал Явор (Маки), Франциска Гаал (Поли), Герьо Мали (Пийчум) и Ела Гомбасьоги (г-жа Пийчум).

Съединени щати

Америка се запознава с произведението чрез филмовата адаптация на Г. У. Пабст, чиято премиера е в Ню Йорк през 1931 г. Първата американска продукция, английска адаптация от Гифорд Кокран и Джеролд Кримски, режисирана от Франческо фон Менделсон, представя Робърт Чизхолм в ролята на Мекхийт. Премиерата ѝ е в театър „Емпайър“ на Бродуей на 13 април 1933 г. и е затворена след дванадесет представления. Отзивите са смесени; музиката е хвалена, но постановката е критикувана. Критикът Гилбърт Габриел я нарича „мрачна енигма“.

Великобритания

Във Великобритания първото пълноценно сценично представление се състои на 9 февруари 1956 г. под ръководството на Бертолд Голдшмит, след концертно изпълнение през 1933 г. и полусценично представление на 28 юли 1938 г. Междувременно, на 8 февруари 1935 г., Едуард Кларк дирижира първото британско радиоизлъчване на произведението. То получава остри отзиви от Ърнест Нюман и други критици. Най-суровата критика обаче идва от самия Вайл, който насаме го определя като „най-лошото възможно изпълнение… цялото нещо беше напълно погрешно разбрано“. Критиката му обаче изглежда се е фокусирала повече върху концепцията на произведението като германизирана версия на „Опера на просяка“, отколкото върху дирижирането на Кларк, което Вайл не спомена.

Италия

Първата италианска продукция, озаглавена „L’opera da tre soldi“, режисирана от Джорджо Щрелер, е премиерно представена на 27 февруари 1956 г. в театър „Пиколо“ в Милано в присъствието на Бертолт Брехт. В актьорския състав са: Тино Караро (Маки), Марио Каротенуто (Пийчъм), Марина Бонфили (Поли), Мили (Джени) и Енцо Тараско (началник на полицията). Дирижира Бруно Мадерна. Сценографията и костюмите са проектирани от Лучано Дамяни и Тео Ото.

Русия

„Опера за три гроша“ е преведена за първи път на руски език през 1928 г. от Лев Никулин и Вадим Шершеневич, специално за Камерния театър „А. Таиров“.
През втората половина на 50-те години на миналия век Соломон Апт превежда пиесата на Брехт; в този превод тя е публикувана като отделно издание през 1958 г. от издателство „Искусство“. Оттогава нататък „Опера за три гроша“ обикновено се публикува и поставя в превода на Соломон Апт. Друг известен превод е на Ефим Еткинд; през 1963 г. пиесата в неговия превод е поставена от Ленинградския театър „Ленински комсомол“. През 2008 г. Кирил Серебренников поръчва нов превод на „Опера за три гроша“ за продукция в Московския художествен театър „Чехов“. Преводът е направен от Святослав Городецки, с песни, преведени от Юлий Гуголев и Алексей Прокопиев.

Забележителни продукции на „Опера за три гроша“

1928 — Театър „Шифбауердам“, Берлин. Режисьор: Ерих Енгел; сценография: Каспар Нехер; композитор: Курт Вайл. В ролите: Мекхийт — Харалд Паулсен, Пийчам — Ерих Понто, Селия Пийчам — Роза Валети, Джени — Лота Леня, Смит — Ернст Буш. Премиерата се състои на 31 август. През пролетта на 1929 г. пиесата е възобновена, с нови изпълнители в някои от ролите: Херман Тимиг като Мекхийт, Леонард Щекел като Пийчам, Карола Нехер като Поли Пийчам и Лайбелт като Браун.

1949 — „Камерни театри“, Мюнхен. Режисьор: Хари Буквиц. Ханс Алберс като Мекхийт.

1960 — „Берлински ансамбъл“. Режисьор: Ерих Енгел; сценография: Карл фон Апен.

2008 — „Берлински ансамбъл“. Режисьор и сценография: Робърт Уилсън; режисьор Ан Кристин Ромен, сценография Серж фон Аркс. В ролите: Поли Пийчам – Йохана Грибел и Стефани Стапенбек, Мекхийт – Щефан Курт, Пийчам – Юрген Холц, Селия Пийчам – Трауте Хьос, Браун – Аксел Вернер, Джени – Анджела Якоби.

Хронология на премиерите и важните постановки

1928 – Берлин – „Theater am Schiffbauerdamm“ – Лоте Леня, Курт Герон, реж. Тео Макебен и Ерих Енгел.

1929 г. – Премиери в Будапеща, Прага и Виена.

1930 – Париж – „Théâtre Montparnasse“ (L’Opéra de quat’sous), режисиран от Андре Мопре, с Люсиен Нат (Маки) и Маргьорит Жамой (Поли).

1933 – Лондон – „Empire Theatre“

1945 – Берлин – Hebbel-Theater с Хуберт фон Майеринк

1949 – Мюнхен – „Münchner Kammerspiele“ с Ханс Алберс.

1950 г. – САЩ – Университет Брандейс – Диригент: Ленард Бърнстейн. 1954 – Ню Йорк – „Theatre de Lys“, Greenwich Village – Участват: Лоте Леня, Беатрис Артър, Едуард Аснер – 2707 представления между 1954 и 1956 г. 1954 – Опера Монте Карло – Актьори: Морис Тириет, Ричард Бларо, Жорж Вакевич, Джон Тарас

1956 – Милано – „L’Opera da tre soldi“ – Диригент: Джорджо Стрелер, „Пиколо Театро“ – Музикален директор: Бруно Мадерна

1957 – Буенос Айрес – Диригент: Онофре Ловеро

1957 – Монтевидео – Театър „Ел Галпон“ – Диригент: Атауалпа дел Чопо

1967 – Шекспиров фестивал в Ню Йорк – Раул Хулиа (MM), Елън Грийн (J), Каролайн Кава (P), Блеър Браун (L), К. К. Александър (P) и Елизабет Уилсън (MsP) 1973 – Милано – Джорджо Стрелер, „Пиколо Театро“ – Доменико Модуньо (Маки Месер), Джанрико Тедески (Пийчъм), Джулия Лазарини (Поли), Милва (Джени деле Спелонче). 1978 – Бразилия – „Ópera do Malandro“, адаптация на Chico Buarque от Холандия, режисиран от Луис Антонио Мартинес Кореа. 1989 – Бродуей – Стинг, Джорджия Браун, Морийн Макгавърн, Ким Крисуел 1996 – Виена – „Wiener Burgtheater“, Paulus Manker, Fritz Schediwy, Maria Happel, Ingrid Caven, Erich Wonder. 2006 – Берлин – „Admiralspalast“ – Клаус Мария Брандауер – Кампино (Маке Месер), Джени Даймлинг (Луси), Мария Хапел, Готфрид Джон (Пийчъм), Биргит Минихмайр (Поли).

2011 г. – Ню Йорк – „Музикална академия Бруклин“, дирижиран от Робърт Уилсън с Берлинския ансамбъл.

2015 г. – Каракас, Венецуела („Fundación Grupo Rajatabla“), дирижиран от Мигел Иса с Общинския симфоничен оркестър на Каракас. Доминго Балдучи (Маки), Фабиола Арасе (Поли), Диана Пенялвер (г-жа Пийчъм), Адолфо Нитоли (г-н Пийчъм), Адриана Бустаманте (Джени), Улфредо Сиснерос (Браун), Франсиско Диас Пако (водещ на церемонията), Сандра Монкада (Луси).

(край на цитатите)

Филмови адаптации

„Опера за три гроша“ (1931), режисьор Георг Вилхелм Пабст, с участието на Рудолф Форстер (Мекхийт), Карола Нехер (Поли), Лоте Леня (Джени), Райнхолд Шюнцел (Браун), Фриц Расп (Пийчъм), Валеска Герт (г-жа Пийчъм), Херман Тимиг (свещеник), Ернст Буш (певец на балади), Владимир Соколов, Пол Кемп.

„Опера за четири гроша“ (френскоезична версия, заснет едновременно, 1930/1931), режисьор Георг Вилхелм Пабст, с участието на Албер Прежан (Мекхийт), Гастон Модо (Пийчъм), Марго Лион (Джени), Одет Флорел (Поли), Владимир Соколов, Антонен Арто.

„Опера за три гроша“ (1963), режисьор Волфганг Щаудте, с участието на Курд Юргенс (Мекхийт), Хилдегард Кнеф (Джени), Герт Фрьобе (Пийчъм), Лино Вентура (Браун), Валтер Гилер (Филч), Хилде Хилдебранд (г-жа Пийчъм) и Сами Дейвис-младши (Певец на балади).

„Мак с ножа“ (1990), режисьор Менахем Голан, с участието на Раул Хулия, Ричард Харис, Джулия Мигенес, Роджър Далтри и Джули Уолтърс.

Датският режисьор Ларс фон Триер адаптира историята през 2003 г. Неговият филм „Догвил“ с участието на Никол Кидман е вдъхновен от баладата за пиратката Джени.

„Опера за три гроша“ (2004) (телевизионен филм). Режисьор: Улрих Уолър, с участието на Улрих Тукур (Мекхийт), Кристиан Редл (Пийчъм), Ева Матес (г-жа Пийчъм), Стефани Стапенбек (Поли), Петер Франке (Браун) и Мария Бил (Джени). Диригент: Матиас Щьотцел (театър „Санкт Паули“ в Хамбург).