La forza del destino Oper

Плакат за операта “Силата на съдбата” от Верди при продукция през 1870 година

Драги приятели на оперната музика, от доста време всеки ден имам дата за юбилей на даден оперен певец или певица – или рожден ден, или ден на кончина. Днес на 10 ноември 2017 г. липсва такава дата в моя календар, поради което ще има известно разнообразие, но пак от света на оперното изкуство – дата на световна премиера на дадена опера. И то не на каква да е опера, а такава от Джузепе Верди.

10 ноември е забележителен ден в историята на оперната музика: на този ден през 1862 г. – точно преди 155 години – в Санкт Петербург е била световната премиера на опера не от руски композитор – твърде интересно изключение, ако анализираме този факт със сегашния начин на мислене. Много ще се запитат, защо е станало така, че една „чужда“ опера може да се предпочете за първо представяне в една далечна от Италия страна, при това компонирана от великия Джузепе Верди.

Става въпрос за „Силата на съдбата“ (La forza del destino), която е една от най-често играните негови опери по целия свят в днешно време. Това е една от световните оперни творби с най-интересна история. Вярно е, много опери от Росини, Доницети, Белини и други италиански композитори от 19-и век (също и от Верди) са имали премиерите си извън Италия – често във Франция, но за премиера в далечна Русия е твърде чудно. Ето защо днес ще се запознаем по-обстойно с историята на това събитие от 1862 г.

В началото на 1861 г. Верди получава покана от ръководството на Царската опера в Санкт Петербург да напише оперна творба за този театър. Верди е съгласен и предлага да напише музиката по либрето от една драма на Виктор Юго – „Ruy Blas“. Дирекцията на Царската опера не е съгласна с това предложение и Верди решава да предложи драмата „Don Alvaro, ó La fuerza del sino“ по мотиви от испанската история, написана във Франция от Angelo de Saavedra, граф от провинция Рива. Управлението на руската опера се съгласява и Верди възлага написването на либретото на Francesco Maria Piave (известен оперен либретист в Италия, написал текстовете за 10 опери от Верди). По това време Пиаве е в особена финансова криза и веднага започва работа. Поради познаване на взаимния им стил на работа, още в началото Верди започва да компонира музиката, Пиаве работи с изключителна бързина и още през ноември 1861 година операта е завършена. Трябва да се спомене, че голяма роля в цялата инициатива Верди да се съгласи с тази поръчка изиграва съпругата му – Giuseppina Strepponi, която настоява той да приеме поръчката и да работи така интензивно по изпълнението й.

Интересни са някои подробности, които трябва да се кажат. В годините около 1860 г. Верди не е бил много доволен от ситуацията в Италия: след смъртта на министър-председателя на провинцията Сардиния-Пиемонт – Camillo Benso, граф от Cavour, който е ползвал високия престиж на Верди сред населението на Италия по отношение политиката си за обединение на цяла Италия, Верди използва доста от времето си за продължителни пътувания извън Италия, за да се освободи от неприятните му ангажименти като член на образувания през февруари 1861 г. в Торино „Национален парламент“. Освен това съпругата на Верди – певицата Джузепина Стрепони не е доволна от монотонния живот край Бусето – в имението им Sant’ Agata. Откритата към света примадона скучае там и е завладяна от мисълта да отидат за известно време със съпруга си в Санкт Петербург – „Венеция на Севера“, за да го опознаят.

И така, през декември 1861 г. двамата пристигат в Санкт Петербург. Докато Джузепина не може да свикне бързо с ниските температури, въпреки че помещенията, които са им предоставени са отлично затоплени, Верди свиква бързо с новата обстановка и новите непознати за него обичаи – често пътува със шейна, теглена от два коня при обиколките си край Санкт Петербург (има запазени снимки в музей от годините 1861 и 1862), облечен в дебело руско кожено палто с кожена шапка. Верди обича при всички свои пътувания извън Италия при свободно време да посещава забележителностите, където пребивава. Това той прави и в Санкт Петербург. За съжаление, премиерата на „Силата на съдбата“ се протака – независимо от това, че за постановката той получава голяма подкрепа лично от Царския двор (за това ще пиша след малко). Най-важна причина е тази, че предвидената певица за една от главните роли – сопраното Caroline Barbot се разболява. Верди се връща в Италия и чак през септември 1862 г.,когато той наново идва в Санкт Петербург, работата по подготовката за премиерата протича нормално и с голямо старание от страна на всички участници, при което Верди стои като цялостен ръководител. Цар Александър Втори позволява на хористите от личната си гвардия да подсилят оперния хор, предвиден за премиерата. За пищната постановка – декори и костюми са похарчени 200 хиляди франка – огромна сума по това време.

На 10 ноември 1862 г. в Царския театър в Санкт Петербург се изнася старателно подготвяната премиера, приета с огромен успех от публиката, но не и от критиката. В присъствието на цар Александър Втори спектакълът донася огромни овации за Верди, както и един значителен хонорар от 20 хиляди рубли. В руската преса обаче настроението е друго – преди всичко под влиянието на „могучая кучка (могъщата петорка)“ руски композитори – Милий Балакирев (1837-1910), Александър Бородин (1833-1887), Николай Римски-Корсаков (1844-1908), Цезар Кюи (1835-1918) и Модест Мусоргски (1839-1881), изразяващи мнението за опазване и подкрепа на националната руска опера. На следващия ден след премиерата в италианската преса се появава възторжена рецензия за снощния спектакъл – миланският вестник „Gazetta musicale di Milano“ помества следното мнение: „ (…) този спектакъл е голямото събитие в Санкт Петербург. Завесата се затвори точно в полунощ. Повече от 15 минути публиката френетично ръкопляска и чака появяването на маестро Верди, след което бурно го аплодира“.

На привържениците на националната руска музика обаче не се харесва триумфа на този чужденец, при което освен това самият цар Александър Втори е предоставил хористите на собствената си почетна трупа за подсилване хоровия състав на маестро Верди. Също се критикува от тях и факта, че 200 хиляди франка са дадени за постановката – костюми и декори. Фактите през следващите месеци говорят друго: интересът на руската публика към операта на Верди е толкова голям, че приходите от следващите представления покриват не само разноските от тия 200 хиляди франка, но и лихвите, ако тези пари бяха взети назаем. Всеобщият извод е, че на никоя друга оперна сцена едно такова компактно и издържано във всяко отношение представление би било възможно.

Специалната музикална критика отбелязва, че „със „Силата на съдбата“ Верди е създал една опера, в която с голямо музикално майсторство е свързал отделните драматургични мотиви в либретото, твърде различни един от други, което е направило възможно успешното представяне на тази опера. Това той е постигнал чрез особената красота на мелодичните му идеи и хрумвания, в съчетание на ариите и ансамбловите сцени и с подходяща оркестрация, познати и в други негови опери. Ново в тази опера е постоянното повторение на един основен музикален мотив още от увертюрата на операта, символизиращ непрекъснатото движение на главните действащи лица“.

След премиерата в Санкт Петербург операта е представяна в Рим (със заглавие „Дон Алваро“), Мадрид, Виена, Лондон, също и в Ню Йорк и в Буенос Айрес. Верди не е доволен от структурата на драматургията, което при спектакъла в Римската опера е било критикувнано от специализираната преса. По тази причина музикалният издател на Верди – прочутият Ricordi предлага промени в операта. През 1868 г. Верди възлага на баритона Antonio Ghislanzoni да преработи текста. Същият прави значителни промени – героят Алваро, който в оригиналната версия на операта пада от една скала и умира, сега преживява. Във финала на операта Верди вмъква прочутия терцет на главните герои.

В тази нова преработена версия „Силата на съдбата“ има премиерата си на 27 февруари 1869 г. в Миланската Скала и преминава при огромен успех. Главната роля на Леонора изпълнява певицата Тереза Щолц. В моята статия за Тереза Щолц по случай рождения й ден на 23 август писах през 2013 година за тази знаменита певица, която става негова спътница в живота му. Нека припомня тази интересна подробност от личния живот на маестро Верди: „На това място трябва да отбележим и за факта, че Тереза Щолц и Джузепе Верди са били в доста близки отношения, особено през последните години на неговия живот. Нека цитираме някои факти от документи, останали от това време : „Още през 1868 г. след изявата на Щолц в ролята на Амелия в „Бал с маски“ диригентът Анджело Мариани (1821-1873) заявява с голямо въодушевление: „Обемът и красотата на нейния глас, изкуството й при модулациите, вникването й в музиката и нейните певчески възможности – всичко това е идеално, съвършенно“. Още през същата година диригентът и певицата се сгодяват. В същото време, главно при репетициите за „Дон Карлос“ и „Силата на съдбата“ Верди и Тереза Щолц често се срещат и сближават. Няколко пъти тя е гостувала в имението на Верди „Sant’ Agata“ при Бусето и през 1871 г. тя се разделя с диригента Мариани, който е бил дълго време приятел на Верди, но в последно време са имали недоразумения. Така Тереза Щолц играе в премиерите на Миланската Скала с огромен успех като неоспорима титулярка главните роли в „Дон Карлос“ (1867), в новата постановка на „Силата на съдбата“ (1869) и в “Аида“ (1872) и като солистка при премиерата на „Messa da Requiem“ на 22 май 1874 г. в Милано под диригентството на Верди. Една година по-късно при турнето из Европа този реквием е изпълнен в Лондон, Париж и Виена пак под диригентството на автора, Щолц е солистка.

Не е сигурно, дали Тереза Щолц е била само „муза“ на Верди или той е имал по-интимни отношения с нея. Според спомените на съпругата на композитора – Джузепина Стрепони, отношенията в брака им са се влошили заради Тереза Щолц. Верди е пазил в тайна личния си живот, но е имало неприятни за него публикации в пресата по този случай. През 1897 г. Джузепина умира и оттогава връзките между Щолц и композитора се усилват – тя често е в неговото имение и го придружава при много от пътуванията му. В този период Тереза Щолц вече се отказва от сцената – още през 1877 г., след като се завръща от турне в Русия, тя официално преустановява певческата си кариера. Последната й изява е в „Реквиема“ на Верди на 30 юни 1879 г. в Миланската Скала, едва 45-годишна. Имало е критици на Верди, които твърдяли, че „много от написаните партии са за самия него – за певците страшно трудни и неизгодни, което било една от причините гласът на Тереза Щолц така рано да се износи“.

Сега едно малко отклонение: Личният живот на Верди е бил обект на литературни интереси особено през последните десетилетия. Във връзка с 200 години от неговото рождение, през 2013 година в много държави се издадоха книги, посветени на живота и делото му, както и на личните му отношения с Джузепина Стрепони и Тереза Щолц. Тук в Германия предизвика известен интерес един роман, посветен на тази тема. Аз четох тогава отзиви за него в списание „Дер Шпигел“. Цитирам най-важното в оригинал, ще дам превод:

Die bessere Wahrheit

LITERATURKRITIK: In ihrem Roman „Verdis letzte Versuchung“ erzählt Lea Singer eine Dreiecksgeschichte aus einem Musikerhaushalt.

Diese Autorin aus München ist ein Phänomen: Eva Gesine Baur, Pseudonym Lea Singer – Musikwissenschaftlerin, Germanistin und promovierte Kunsthistorikerin. Sie ist Verfasserin von Erzählungen und Romanen, von fundierten Biografien und kunsthistorischen Texten (….)

Und nun Verdi, seine Frau und deren Rivalin: Giuseppina Strepponi und Teresa Stolz. Beide waren sie berühmte Sängerinnen. Teresa Stolz war rund 20 Jahre jünger als der neben Richard Wagner wichtigste Opernkomponist des 19. Jahrhunderts. Sie brillierte international in der Rolle der Aida – für Verdi war sie die Idealbesetzung, bald seine Vertraute, die ihn anspornte und beglückte. Ob sie auch seine Geliebte wurde, wie seinerzeit in der italienischen Presse kolportiert, ist ungewiss. Auf jeden Fall: ein Eifersuchtsdrama, eine Dreiecksgeschichte.

In Lea Singers Roman “Verdis letzte Versuchung” erhalten sie abwechselnd das Wort: Giuseppina, Teresa und Giuseppe. Und die Autorin schenkt allen drei eigene, kräftige Stimmen. Als der Roman 1868 einsetzt, sind die Verdis, Giuseppina und Giuseppe, beide Mitte fünfzig und seit gut 20 Jahren ein Paar, seit fast zehn Jahren verheiratet. Sie hat ihre Gesangskarriere hinter sich, er die Erfolgsopern “Nabucco”, “Rigoletto”, “La Traviata” und “Die Macht des Schicksals” komponiert. Drei Jahre später besucht die Sängerin Stolz Verdi erstmals auf seinem Landsitz Sant’Agata, um mit ihm gemeinsam die Titelrolle in der neuen Oper “Aida” durchzuarbeiten. Die Ehefrau notiert im Kalender: “Signora Stolz kam heute an. Sie strahlt. Aber vor mir ist nichts als Dunkelheit, Dunkelheit, Dunkelheit.”

Ein verbürgtes Zitat, das die Romanautorin nutzt, um Giuseppina gleich danach über Verdis miserables Klavierspiel spotten zu lassen: “Ah, dieser Anschlag! Er muss damit doch keinen erschlagen.” Fünf Jahre später, als Teresa nun schon wie selbstverständlich Gast bei den Verdis ist, wird Giuseppina zu ihrem Mann sagen: “Entweder diese Frau verlässt das Haus, oder ich verlasse es.” Verdis Antwort: “Wenn diese Frau geht, dann blase ich mir das Hirn aus meinem Schädel.” Die Ehefrau Verdis gibt sich der jüngeren Rivalin gegenüber keine Blöße und behandelt sie wie eine gute Freundin, rät ihr sogar – vielleicht zu durchsichtig – zu baldiger Heirat. Vergebens. “Ich will keinen anderen Mann”, monologisiert Teresa. “Was immer er mir an Ruhe und Reichtümern schenken könnte, er nimmt mir die Nähe zu Verdi.”

Der indes fürchtet vor allem die Eifersucht und Niedergeschlagenheit von Giuseppina, die er Peppina nennt. Doch von Teresa lassen will er auch nicht: “Ja, es belebt mich, dass es diese Frau gibt, die mich versteht. Ohne dass sie dauernd schmerzlich dreinschaut und seufzt: Ach ja, ich verstehe!” Und noch ein Unterschied: “Peppina hält mich für einen Gott. Teresina hält mich für einen Mann. Recht hat sie.”

Aber er wird seine Frau nicht verlassen. Gerührt liest er, was sie schriftlich festhält, obgleich beide in derselben Suite wohnen: “Wenn ich ein Leben zu dritt führe und keinen Anspruch auf Deine Zärtlichkeit habe, dann wenigstens auf Deine Achtung.” (…..)

(край на цитата)

Превод:

ПО-ДОБРАТА ИСТИНА

ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА: В романа си „Последното изкушение на Верди“ Леа Зингер разказва история за любовен триъгълник от домакинството на музикант.

Тази авторка от Мюнхен е феномен: Ева Гезине Баур, псевдоним Леа Зингер – музиколог, германист и историк на изкуството с докторска степен. Автор е на разкази и романи, на добре обосновани биографии и художествено-исторически текстове (….)

И сега Верди, съпругата му и нейната съперница: Джузепина Стрепони и Тереза Щолц. И двете са известни певици. Тереза Щолц е с около 20 години по-млада от най-значимия оперен композитор на 19 век, заедно с Рихард Вагнер. Тя блести в международен план в ролята на Аида – за Верди тя е идеалният кастинг, скоро негова довереница, тя го насърчава и радва. Не е сигурно дали тя е станала и негова интимна приятелка, както се съобщава в италианската преса по това време. Във всеки случай: драма от ревност, любовен триъгълник.

В романа на Леа Зингер “Последното изкушение на Верди” те се редуват да говорят: Джузепина, Тереза и Джузепе. И авторката дава и на тримата техните мощни гласове. Когато романът започва през 1868 г., Верди, Джузепина и Джузепе, и двамата в средата на петдесетте и двойка от над 20 години, са женени от почти десет години. Тя има своята певческа кариера зад гърба си, той е композирал успешните оперите „Набуко“, „Риголето“, „Травиата“ и „Силата на съдбата“. Три години по-късно певицата Щолц посещава Верди за първи път в провинциалното му имение Сант’Агата, за да работи с него по главната роля в новата опера “Аида”. Съпругата отбелязва в календара си: “Синьора Щолц пристигна днес. Тя сияе. Но пред мен няма нищо друго освен тъмнина, тъмнина, тъмнина”.

Автентичен цитат, който романистката използва, за да накара Джузепина незабавно да се подиграе на жалкото свирене на пиано на Верди: „Ах, тази атака! Не е нужно да убива никого с нея“. Пет години по-късно, когато Тереза вече е естествен гост на Верди, Джузепина казва на съпруга си: „Или тази жена трябва да напусне къщата, или аз си тръгвам“. Отговорът на Верди: “Ако тази жена си тръгне, ще си пръсна мозъка”. Съпругата на Верди не се излага пред по-младата си съперница и се държи с нея като с добра приятелка, като дори я съветва – може би твърде прозрачно – скоро да се омъжи. Напразно. „Не искам друг мъж“, казва Тереза в монолог. “Каквото и да ми даде в мир и богатство, той отнема близостта ми с Верди”.

Той обаче се страхува преди всичко от ревността и унинието на Джузепина, която нарича Пепина. Но не иска да се откаже и от Тереза: “Да, ободрява ме, че има тази жена, която ме разбира. Без тя да изглежда постоянно болезнена и да въздиша: О, да, разбирам!” И още една разлика: “Пепина ме мисли за бог. Тересина ме мисли за мъж. Права е”.

Но Верди няма да напусне жена си. Трогнат, той прочита написаното от нея, въпреки че и двамата живеят в един апартамент: „Ако живея живот от трима и нямам претенции за Твоята привързаност, то поне имам претенции за Твоето уважение“ (…..)

(край на превода)

Ето и данни за романа на Леа Зингер:

Lea Singer: “Verdis letzte Versuchung”. Edition Elke Heidenreich bei C. Bertelsmann, München, 2013, 272 Seiten; 19,99 Euro.

Лично аз се въздържам да дам моето мнение по тази „триъгълна връзка“ между Джузепина, Тереза и Джузепе. Това е извънредно сложен въпрос, който не е моя работа. Мога обаче да твърдя, че и двете жени са изиграли извънредно важна роля в живота и творчеството на Верди – без тях двете едва ли той щеше да създаде тези знаменити оперни шедьоври. Специално Джузепина Стрепони си е водила много бележки и е разменяла писма с агенти и музикални издатели, които сега са основата за редица биографични книги относно нея и Джузепе Верди. Тези писма доказват нейната активна роля в живота на композитора.

Не случайно тази материя се оказа идеален сюжет даже и за опера – немският композитор Матиас Хусман (Mathias Husmann) написа опера със заглавие „Верди и дамите с ноти“. Наскоро четох за това „съвременно оперно събитие“ в пресата – операта е имала премиера на 8 септември 2015 г. на сцената на Камерната опера в Хамбург под музикалното ръководство на Florian Csizmadia. Ето подробности:

Mathias Husmann : Verdi und die Dame mit Noten 8 [UA], 11, 12, 18, 19, 20, 25, 26, 27 Sep 2015; 2, 3, 4, 9, 11 Okt 2015 Hamburg, Allee Theater Dirigent Florian Csizmadia / Ettore Prandi Regisseur Andreas Franz Bühnenbild Kathrin Kegler Kostüme Katja Grebe

(край на цитата)

Не са дадени ролите и имената на действащите лица. Матиас Хусман, роден на 21 юни 1948 г. в Хамбург е диригент, композитор и пианист.

Сега след отклонението – наново за операта „Силата на съдбата“. Цитирам по-долу съставите на артистите при премиерите в Санкт Петербург и на Миланската Скала:

Role	Voice type	Premiere cast 10 November 1862 Conductor: Edoardo Bauer (Baveri)	Revised version Premiere cast 27 February 1869 Conductor: Eugenio Terziani
The Marquis of Calatrava	bass	Meo	Giuseppe Vecchi
Leonora, his daughter	soprano	Caroline Barbot	Teresa Stolz
Don Carlo di Vargas, his son	baritone	Francesco Graziani	Luigi Colonnese
Don Alvaro, Leonora’s suitor	tenor	Enrico Tamberlik	Mario Tiberini
Curra, Leonora’s maid	mezzo-soprano	Lagramante	Ester Neri
Preziosilla, a young gipsy	mezzo-soprano	Constance Nantier-Didiée	Ida Benzi
Mayor	bass	Ignazio Marini	Luigi Alessandrini
Maestro Trabuco, a muleteer and peddler	tenor	Geremia Bettini	Antonio Tasso
Padre Guardiano, a Franciscan	bass	Gian Francesco Angelin	Marcello Junca
Fra Melitone, a Franciscan	baritone	Achille De Bassini	Giacomo Rota
A surgeon	bass	Alessandro Polonini	Vincenzo Paraboschi
Peasants, servants, pilgrims, soldiers, vivandières and friars

(край на цитата)

Съдържание на операта „Силата на съдбата“

Първо действие

Антре тапетирано с дамаска

Леонора де Варгас чака своя любим Дон Алваро през нощта, за да избяга с него и да живеят щастливо в тяхната любов. Той е син на бившия испански вицекрал на Перу и „последния от инките“. Баща му напразно се опитвал да помири двата народа, но бил свален и екзекутиран. Алваро е роден в тъмницата и е израснал в пустинята. Той идва в Испания, за да върне честта на семейството си.

Когато Алваро се появява, бащата на Леонора, маркизът на Калатрава, също влиза в стаята, обижда жестоко Алваро и го заплашва. Съзнавайки вината си, Алваро вади пистолет в опит да се самоубие и по този начин да премахне недоволството на маркизите. Той обаче идва на себе си и хвърля оръжието на земята, за да разреши спора. Но при удара се чува изстрел, който улучва смъртоносно маркиза. Докато умира, той проклина дъщеря си – проклятие, което ще се сбъдне жестоко в края на операта. Леонора и Алваро трябва да избягат и да се изгубят един друг от поглед.

Второ действие

Голяма кухня на приземния етаж на къща за гости

Братът на Леонора, дон Карло де Варгас, научава за смъртта на баща си. Без да знае истинския ход на събитията, той е убеден, че сестра му и нейният любим са убили заедно баща му, за да избягат. Изпълнен с болка и гняв, той има само едно нещо наум: да убие Леонора и Алваро и по този начин да отмъсти за баща си.

В селски хан в провинцията хората от района се събират, за да прекарат вечерта заедно. Дон Карло се престорва на студент и се смесва с тълпата: той последва следите на сестра си до този момент, която всъщност се крие в кръчмата, преоблечена като мъж. Там Леонора вижда брат си, преди той да я открие, и успява да избяга отново.

Тогава Прециозила, млада циганка, се появява, за да набира доброволци за война срещу германците. Битките се провеждат в Северна Италия и всеки участник е предопределен за слава, чест и щастие. Изпълнени с ентусиазъм, всички решават да влязат в битка, включително Дон Карло. Той вярва, че е загубил следите на сестра си завинаги и иска да започне нов живот в чужбина. Когато селяните го попитват кой е той, той разказва своята история за страданието, макар и в променена форма и с фалшиво име, за да не бъде разпознат.

Църквата Дева Мария на ангелите

Леонора търси последното си спасение в манастир. Но тя не иска да живее като монахиня, а по-скоро да изкупи „вината” си като самотна отшелничка. Тя посещава францискански манастир. След като подозрителният брат Мелитон й разрешава да влезе, тя изповядва историята си на строгия, но мил отец-пазител (името на главата на францискански манастир). Само на него тя се разкрива като жена и го моли да я приеме. Шокиран и трогнат, Пазителят се съгласява да я назначи в скита недалеч от манастира, но не й е позволено да го напусне до края на живота си. Той призовава всички братя и те тържествено се заклеват да пазят тайната завинаги. Всеки, който би нарушил нечестиво клетвата, ще бъде ужасно отмъстен от небето.

Трето действие

Гора

В отчаянието си, вярвайки, че Леонора е мъртва, Алваро става войник. Заради голямата си храброст той е повишен в капитан. Близо до военен лагер той спасява живота на Дон Карло по време на засада, без да го разпознава. И двамата се кълнат във вечно приятелство. Алваро е ранен в битката. Дон Карло трябва да хвърли запечатан пакет с писма на своя приятел в огъня. Когато се кани да го направи, една снимка на сестра му Леонора изпада от пакета.

Приемна стая на апартамент на старши офицер

Когато Алваро се възстановява, Дон Карло го предизвиква на дуел, който той първоначално отказва. Когато чува, че Леонора е жива и че Дон Карло я търси само за да я убие, Алваро хваща оръжието. Воюващите се разделят. След това Алваро отива в манастира.

Военен лагер край Велетри

Пред лагера леки жени се предлагат на войниците. Когато Фра Мелитон идва и проповядва за греховете им, той е прогонен. Прециозила взема военен барабан и започва да пее на войнствения Ратаплан.

Четвърто действие

Манастир на Мадона дели Анджели

Пред един манастир гладна тълпа спори с фра Мелитон. Тогава Дон Карло се появява и иска да говори с Алваро. Веднага щом го вижда, той го обижда жестоко, но когато Алваро не реагира, Дон Карло го удря в лицето. След това Алваро взема меча си и приятелите-врагове влизат в битка.

Долина между непристъпни скали

В скита Леонора се моли за скорошна смърт. Когато чува шумове, тя се заключва и звъни на звънеца. Тогава Алваро и Дон Карло се появяват в дуел. Карло е смъртоносно ранен и остава да лежи там. Алваро се приближава до скита и чука, за да помоли за духовна помощ за умиращия. Той е много изненадан, когато разпознава Леонора, която отваря вратата. Тъжна тя отива при ранения си брат. Но той я пронизва с последния си дъх. В прегръдките на любимия си Алваро и Пазителя, който й се притича на помощ, Леонора издъхва. Чрез утешителните думи на Пазителя Алваро успява да се примири със съдбата да живее сам. (Според оригиналната петербургска версия Алваро се хвърля от скала към смъртта си).

(край на цитата)

След големия успех на „Силата на съдбата“ Верди композира още 4 опери – всичките останали в „златния архив“ на неговото творчество: „Дон Карлос“ (1867 г.), „Аида“ (1871 г.), „Отело“ (1887 г.) и „Фалстаф“ (1893 г.). Нарочно се спирам по-подробно на всичко, свързано с този изключителен майстор на музикално-сценичното изкуство. Всеки път, когато се докосвам до теми, свързани с него, изпитвам страшен респект и уважение към неговото огромно дело. И за сетен път се уверявам колко комплициран е бил интимния живот на такива майстори, не само като него, но и на колегите му Росини и Пучини, имали подобни ситуации в живота си. Извод: трябва да бъдем снизходителни в това отношение, хората на изкуството живеят в един друг свят, това прави професията им. Знам, че това не е правило, но статистиките в световен мащаб го показват, също и в България.

Операта „Силата на съдбата“ се играе най-често във версията от Милано с голям успех по целия свят. Направени са десетки записи на музикални носители, някои и на първоначалната версия от 1862 г. През 1998 г. Валери Гергиев направи като диригент запис на тази оригинална версия със солисти, хор и оркестър на „Мариински“-театър в Санкт Петербург. Ето подробности за запис на DVD:


1998	Galina Gorchakova, Gegam Grigorian, Nikolai Putilin, Marianna Tarasova, Georgy Zastavny, Sergei Alexaschkin	Valery Gergiev, Orchestra and Chorus of the Mariinsky Theatre, Saint Petersburg	Video DVD: Arthaus Musik, Cat: 100.078

Цитирам два записа от 1954 и 1964 г. на версията от Милано:

1954 г. от фирмата EMI (3 CD’s) със солисти: Maria Callas (Leonora), Richard Tucker (Alvaro), Carlo Tagliabue (Carlo), Nicola Rossi-Lemeni (Guardian), Renato Capecchi (Frau Melitone), Elena Nicolai (Preziosilla) и др., оркестър на Миланската Скала, диригент Тулио Серафин.

(Забележете, в този запис по-горе в ролята на Прециозила участва българската певица Елена Николай!)

1964 г. на фирмата RCA/BMG-Ariola (3 CD’s) със солисти: Leontyne Price (Leonora), Richard Tucker (Alvaro), Robert Merrill (Carlo), Giorgio Tozzi (Guardian), Ezio Flagello (Frau Melitone), Shirley Verrett (Preziosilla) и др., оркестър „RCA Italiana“, диригент Thomas Schippers.

(край на цитата)

Операта „Силата на съдбата“ е представяна и в България. Съгласно съвсем кратката страница на български език за тази опера в Уикипедия, това е било през 1934 г. Ето цитат: „В България е поставена от Софийската народна опера през 1934 г. с диригент Асен Найденов и режисьор Илия Арнаудов“.

Що се отнася до постановки на операта „Силата на съдбата“ в България, сведения могат да се намерят в книгата „Български музикален театър 1890-2010“, издадена в София през 2015 г. от „ИИИ“ (Институт за Изследване на Изкуствата при БАН). Там на стр. 161 е отбелязано, че „Силата на съдбата“ е имала следните постановки:

София – 1934, 1989; Варна – 1971, 1994; Стара Загора – 1985.

За годините след 2010 нямам сведения.

За друга нова постановка по-късно аз нямам сведения, освен за една нова постановка в последно време в Софийската народна опера, за която четох отзиви във в. „Култура“ през януари 2017 г. Положително е играна и на други сцени извън София. Цитирам статията за софийската постановска:

в. „Култура“ – Брой 2 (2882), 20 януари 2017 г.

„Силата на съдбата“ в Софийската опера

Опера за певците

Тази опера е късна рефлексия на късната барокова опера, в която музиката и гласът са над всичко. Следователно, успехът е обусловен от качествата и комплектуването на основните изпълнители-гласове, чиято функция е да осигурят удоволствието на публиката, за която в самата история няма дълбоки психологически конфликти или морално-етични послания. Поръчкова творба за руския императорски Каменен (Мариински) театър вследствие успеха през 1860 на един мини Вердиев „фестивал” в Петербург, когато с италиански певци се представят „Травиата”, „Трубадур” и „Бал с маски”.

Сюжетът, по споразумение с имперската цензура, е извлечен от драмата „Дон Алваро или Силата на съдбата” на испанския драматург Анхело Перес де Сааведра дук де Ривас. Творбата показва как едно слабо либрето е преобразено във великолепна и силна музика. Героите, според текста, нямат особено психологическо развитие, няма ярки конфликти. Но пък масивите Вердиева музика рисуват ситуации, чувства и настроения, предизвикващи интереса на публиката. Драматургически творбата е накъсана, мозаечна, идеята е да се движи само линията на съдбовната любов на Алваро и Леонора. Но и между тях не се случва нищо извън раздяла и смърт, предопределена от съдбата. Военните сцени са прибавени по желание на Верди с изрично указание към Франческо Пиаве да се използва италианският превод на втората част от трилогията „Валенщайн” на Шилер.

Мотивът на съдбата е заложен в увертюрата, която не прозвуча много убедително. Нямаше ги контрастните цветове и онова специфично вътрешно движение на музиката. Италианският диригент Франческо Роза я „поставя” между първо и второ действие (идеята не е негова и има смисъл, тъй като оттам тръгва драмата). Но и целият спектакъл, макар да имаше хубави моменти на стилна мекота в звука и добри сола, макар да следеше солистите и оставяше на тях да водят действието, протече някак плоско, еднопланово, особено в оркестъра. Хорът (диригент Виолета Димитрова) не постигна ефектността на двете битови сцени поради липса на акценти в динамики, нюанси, цветове – особено при женските гласове.

Принципно в „Силата на съдбата” няма предпоставки за режисьорски открития и това определя консервативността на реализациите. Режисьорът Пиер Франческо Маестрини, сценографът Хуан Гийермо Нова, Джузепе Канджеми (видео) и Лука дал Алпи (костюми) са направили пъстър театър – в известна степен, нов за нашата публика, която на премиерата реагира възторжено на проекциите с ефект на 3D. Което е неизбежно условие за постановка, която пътува из Европа (за пръв път е поставена в Марибор). С риск да покажа липса на фантазия, считам ,че „гледките” по време на увертюрата бяха извън смисъла на музиката. Но пък ефектни с реализма и красотата си бяха пейзажните картини, църквата, манастирът и последната „декорация” – убежището на Леонора сред скалите. Режисурата не е агресивна, удобна е за певците, които спокойно пеят трудните си партии. С риск да потъна в плаващите пясъци на претенциозността, ще добавя, че постановката е практично в мобилността си театрално решение, в което нямаше нищо необикновено, разтърсващо. Затова не споделям патетиката и завладелия мнозина възторг. Отново ще изтъкна – това е опера на оперите; опера за певците.

Отново една голяма роля – точно за Габриела Георгиева. Тя има в гласа си и мощта, и благородството на тембъра, придаващо особена мекота, а на места и матовост – специфична патина на изпълнението. В арията „Son giunta” с хора на монасите, където някои певци или потъват, или викат, и във великолепното изпълнение на „Pace, Pace, mio Dio” тя умее/знае да въздейства и с централната част на сопрана си, и с височините, премерено атакувани, красиви и винаги родени от емоцията. Дон Алваро също е вдъхновяващ образ и Костадин Андреев го насити със страст. Много опитен певец, той преодолява сложността на партитурата и, контролирайки гласа си, вае образа в емоционални детайли. Но във високите тонове пренасища звуковото пространство с напрежение. Заедно с баритона Кирил Манолов – Дон Карло, един праволинеен, но движещ действието образ, превърнаха четирите дуета в кулминации на операта. Кирил Манолов има богат, прекрасен, тембрист глас, който пленява с излятата си елегантна белкантова фраза, с вибрациите, оттеняващи характера му на испански благородник от XVIII век, човек на честта, изпълнен с омраза и мъст. Всред мрачните настроения дуетът на приятелството бе наситен със светлина и топлота. Рикардо Занелато не се открои като Приор на манастира нито в глас, нито с присъствие на сцената, а е известно, че това е ярка басова роля. Изпълнявали са я незабравима плеяда български прочути баси. Баритонът Илия Илиев – фра Мелитоне, беше артистичен, забавен, попадение за ролята. И слаба Прециозила. Олга Михайлова-Динова, особено във второ действие, излъчваше несигурност и очевидно неразбиране – и в актьорски, и в певчески аспект, на ролята. Прециозила – едно ярко цвете всред страданията, бе обезличена поради гласово безсилие и представена с най-баналните актьорски оперетни шаблони. Известно е, че партията се пее от много ярки мецосопрани, тоест, тя е за съвсем друг вид изпълнителка.

Премиерата донесе радост на оперната публика, която винаги е обожавала Верди. Независимо от посочените недостатъци – в интерпретационно отношение, тя е важно събитие в сезона на Националната опера. Което затвърди и позицията на сопраното Габриела Георгиева на истинска белкантова примадона на театъра.

Боянка Арнаудова

(край на статията)

Наскоро се запознах и с един запис на DVD от 2013 година с участието на българските певци Мариана Пенчева и Владимир Стоянов. Ето данни:

2013

Aquiles Machado, Dimitra Theodossiou, Vladimir Stoyanov, Mariana Pentcheva, Carlo Lepore, Roberto Scandiuzzi

Gianluigi Gelmetti

Unitel Classica

(край на цитата)

Особен интерес предизвиква постановката на операта „Силата на съдбата“ през 2017 г. на сцената на Баварската държавна опера в Мюнхен. В ролята на Алваро играе Йонас Кауфман – този прекрасен тенор с особено широк репертоар. За наша радост в ролята на Прециозила гостува българката Надя Кръстева, която постига големи успехи на международните оперни сцени:

Juli 2017

Alle Besetzungen

Musikalische Leitung – Asher Fisch Inszenierung – Martin Kušej Bühne – Martin Zehetgruber Kostüme – Heidi Hackl Licht – Reinhard Traub Produktionsdramaturgie – Olaf A. Schmitt Produktionsdramaturgie – Benedikt Stampfli Chöre – Sören Eckhoff

Il Marchese di Calatrava – Vitalij Kowaljow Donna Leonora – Anja Harteros Don Carlo di Vargas – Simone Piazzola Don Alvaro – Jonas Kaufmann Preziosilla – NADIA KRАSTEVA Padre Guardiano – Vitalij Kowaljow Fra Melitone – Ambrogio Maestri Curra – Heike Grötzinger Un alcade – Christian Rieger Mastro Trabuco – Matthew Grills Un chirurgo – Igor Tsarkov

(край на цитата)

Българското национално радио е посветило специални предавания на тази опера през 2014 и 2015 година. Ето съобщения:

„Силата на съдбата”, опера в четири действия от Джузепе Верди публикувано на 14.03.2014 в 11:35 | обновено на 13.11.15 в 14:35

Операта е базирана върху испанската драма „Дон Алваро или силата на съдбата” от 1835 година на Анхел де Сааведра, (с използване на сцени, адаптирани от „Лагера на Валенщайн” на Фридрих Шилер).

Франческо Мария Пиаве.
Световна премиера: 10 ноември 1862 г., Санкт Петербург
Премиера на окончателната редакция: Милано, театър „Ла Скала”, 27 февруари 1869
Българска премиера: 1934 г., София.

(край на цитата)

Нека днес на 10 ноември 2017 г. си припомним интересната история на тази първа постановка на „Силата на съдбата“ от Верди в Санкт Петербург преди 155 години.

…………….

Записи на арии и части от операта „Силата на съдбата“: