Leonard Warren – operastars

Днес се навършват 65 години от смъртта на легендарния американски баритон Ленард Уорън

Драги приятели на оперната музика, днес на 4 март 2025 г. пиша за пръв статия за един от най-великите баритони в своята генерация, американският певец с руски и еврейски корени Ленард Уорън (Leonard Warren), роден на 21 април 1911 г., починал на 4 март 1960 г. На днешния ден се навършват кръглите 65 години от неговата трагична кончина, когато е едва на 48 години.

Защо пиша трагична кончина? В статията по-долу ще дам подробна информация за това, но нека кажа основното още в самото начало:

„Последното цялостно изпълнение на Уорън е в главната роля на „Симон Боканегра“ на 1 март 1960 г. в MЕТ Ню Йорк. Три дни по-късно, на 4 март, по време на изпълнение в „Силата на съдбата“, където Уорън играе в ролята на Дон Карло ди Варгас заедно с Рената Тебалди в ролята на Леонора и Томас Шиперс като диригент, Уорън внезапно припада и умира на сцената. Очевидци, включително Рудолф Бинг (главният мениджър на МЕТ) съобщават, че Уорън е завършил арията си в ролята на Дон Карло от трето действие, която започва с думите „Morir, tremenda cosa“ (да умреш, важно нещо), и е трябвало да отвори запечатан портфейл, да прегледа съдържанието и да извика „È salvo, o gioia“ (Той е в безопасност, о радост), преди да се впусне в енергична кабалета. Докато Рудолф Бинг съобщава, че Уорън просто е замълчал и е паднал с лицето напред на пода, други заявяват, че той е започнал да кашля и да се задъхва, и че е извикал „Помогнете ми, помогнете ми!“, преди да падне на пода, оставайки неподвижен. Роалд Рейтан, който пее в ролята на Хирург от испанската войска, е на сцената с Уорън по време на смъртта му и се опитва да окаже помощ. Въпреки че не е извършена аутопсия, първоначално се смята, че смъртта на Уорън е причинена от масивен мозъчен кръвоизлив, но по-късно лекарят от МЕТ, който отива при Уорън след колапса му, смята, че той е получил сърдечен удар. Уорън е на четиридесет и осем години. Смъртта му повлиява на графика на MЕТ за няколко години след това. Той е избран за главната роля за бъдеща премиера на „Набуко“ от Верди през сезон 1960–1961. Уорън е погребан в гробището „Света Мария“ в Гринуич, Кънектикът“.

(край на цитата)

Действително голяма трагедия както за артиста и семейството му, така също и за публиката, пред която се разиграва тази трагедия. По начало операта на Верди „Силата на съдбата“ има особена репутация в цялата история на оперното изкуство. В течение вече на 163 години от премиерата й в Санкт Петербург (забележете – извън Италия), редица нещастни случки и премеждия са свързани с тази опера, в която има и редица убийства и смъртни случаи. Самото написване на операта от Верди има интересна история. Нека припомня:

„ (…) 10 ноември е забележителен ден в историята на оперната музика: на този ден през 1862 г. – преди 163 години – в Санкт Петербург е била световната премиера на опера не от руски композитор – твърде интересно изключение, ако анализираме този факт със сегашния начин на мислене. Много ще се запитат, защо е станало така, че една „чужда“ опера може да се предпочете за първо представяне в една далечна от Италия страна, при това композирана от великия Джузепе Верди. Става въпрос за „Силата на съдбата“ (La forza del destino), която е една от най-често играните негови опери по целия свят в днешно време. Това е една от световните оперни творби с най-интересна история. Вярно е, много опери от Росини, Доницети, Белини и други италиански композитори от 19-и век (също и от Верди) са имали премиерите си извън Италия – често във Франция, но за премиера в далечна Русия е твърде чудно. Ето защо ще се запознаем по-обстойно с историята на това събитие от 1862 г.

В началото на 1861 г. Верди получава покана от ръководството на Царската опера в Санкт Петербург да напише оперна творба за този театър. Верди е съгласен и предлага да напише музиката по либрето от една драма на Виктор Юго – „Ruy Blas“. Дирекцията на Царската опера не е съгласна с това предложение и Верди решава да предложи драмата „Don Alvaro, ó La fuerza del sino“ по мотиви от испанската история, написана във Франция от Angelo de Saavedra, граф от провинция Рива. Управлението на руската опера се съгласява и Верди възлага написването на либретото на Франческо Мариа Пиаве (Francesco Maria Piave) – известен оперен либретист в Италия, написал текстовете за 10 опери от Верди. По това време Пиаве е в особена финансова криза и веднага започва работа. Поради познаване на взаимния им стил на работа, още в началото Верди започва да композира музиката, Пиаве работи с изключителна бързина и още през ноември 1861 година операта е завършена. Трябва да се спомене, че голяма роля в цялата инициатива Верди да се съгласи с тази поръчка изиграва съпругата му – Джузепина Стрепони (Giuseppina Strepponi), която настоява той да приеме поръчката и да работи така интензивно по изпълнението й.

Интересни са някои подробности, които трябва да се кажат. В годините около 1860 г. Верди не е бил много доволен от ситуацията в Италия: след смъртта на министър-председателя на провинцията Сардиния-Пиемонт – Camillo Benso, граф от Cavour, който е ползвал високия престиж на Верди сред населението на Италия по отношение политиката си за обединение на цяла Италия, Верди използва доста от времето си за продължителни пътувания извън Италия, за да се освободи от неприятните му ангажименти като член на образувания през февруари 1861 г. в Торино „Национален парламент“. Освен това съпругата на Верди – певицата Джузепина Стрепони не е доволна от монотонния живот край Бусето – в имението им „Sant’ Agata“. Откритата към света примадона скучае там и е завладяна от мисълта да отидат за известно време със съпруга си в Санкт Петербург – „Венеция на Севера“, за да го опознаят.

И така, през декември 1861 г. двамата пристигат в Санкт Петербург. Докато Джузепина не може да свикне бързо с ниските температури, въпреки че помещенията, които са им предоставени са отлично затоплени, Верди свиква бързо с новата обстановка и новите непознати за него обичаи – често пътува със шейна, теглена от два коня при обиколките си край Санкт Петербург (има запазени снимки в музей от годините 1861 и 1862), облечен в дебело руско кожено палто с кожена шапка. Верди обича при всички свои пътувания извън Италия при свободно време да посещава забележителностите, където пребивава. Това той прави и в Санкт Петербург. За съжаление, премиерата на „Силата на съдбата“ се протака – независимо от това, че за постановката той получава голяма подкрепа лично от Царския двор (за това ще пиша след малко). Най-важна причина е тази, че предвидената певица за една от главните роли – сопраното Caroline Barbot се разболява. Верди се връща в Италия и чак през септември 1862 г.,когато той наново идва в Санкт Петербург, работата по подготовката за премиерата протича нормално и с голямо старание от страна на всички участници, при което Верди стои като цялостен ръководител. Цар Александър Втори позволява на хористите от личната си гвардия да подсилят оперния хор, предвиден за премиерата. За пищната постановка – декори и костюми са похарчени 200 хиляди франка – огромна сума по това време.

На 10 ноември 1862 г. в Царския театър в Санкт Петербург се изнася старателно подготвяната премиера, приета с огромен успех от публиката, но не и от критиката. В присъствието на цар Александър Втори спектакълът донася огромни овации за Верди, както и един значителен хонорар от 20 хиляди рубли. В руската преса обаче настроението е друго – преди всичко под влиянието на „могучая кучка (могъщата петорка)“ руски композитори – Милий Балакирев (1837-1910), Александър Бородин (1833-1887), Николай Римски-Корсаков (1844-1908), Цезар Кюи (1835-1918) и Модест Мусоргски (1839-1881), изразяващи мнението за опазване и подкрепа на националната руска опера. На следващия ден след премиерата в италианската преса се появава възторжена рецензия за снощния спектакъл – миланският вестник „Gazetta musicale di Milano“ помества следното мнение: „ (…) този спектакъл е голямото събитие в Санкт Петербург. Завесата се затвори точно в полунощ. Повече от 15 минути публиката френетично ръкопляска и чака появяването на маестро Верди, след което бурно го аплодира“.

На привържениците на националната руска музика обаче не се харесва триумфа на този чужденец, при което освен това самият цар Александър Втори е предоставил хористите на собствената си почетна трупа за подсилване хоровия състав на маестро Верди. Също се критикува от тях и факта, че 200 хиляди франка са дадени за постановката – костюми и декори. Фактите през следващите месеци говорят друго: интересът на руската публика към операта на Верди е толкова голям, че приходите от следващите представления покриват не само разноските от тия 200 хиляди франка, но и лихвите, ако тези пари бяха взети назаем. Всеобщият извод е, че на никоя друга оперна сцена едно такова компактно и издържано във всяко отношение представление би било възможно.

Специалната музикална критика отбелязва, че „със „Силата на съдбата“ Верди е създал една опера, в която с голямо музикално майсторство е свързал отделните драматургични мотиви в либретото, твърде различни един от други, което е направило възможно успешното представяне на тази опера. Това той е постигнал чрез особената красота на мелодичните му идеи и хрумвания, в съчетание на ариите и ансамбловите сцени и с подходяща оркестрация, познати и в други негови опери. Ново в тази опера е постоянното повторение на един основен музикален мотив още от увертюрата на операта, символизиращ непрекъснатото движение на главните действащи лица“.

След премиерата в Санкт Петербург операта е представяна в Рим (със заглавие „Дон Алваро“), Мадрид, Виена, Лондон, също и в Ню Йорк и в Буенос Айрес. Верди не е доволен от структурата на драматургията, което при спектакъла в Римската опера е било критикувнано от специализираната преса. По тази причина музикалният издател на Верди – прочутият Ricordi предлага промени в операта. През 1868 г. Верди възлага на баритона Antonio Ghislanzoni да преработи текста. Същият прави значителни промени – героят Алваро, който в оригиналната версия на операта пада от една скала и умира, сега преживява. Във финала на операта Верди вмъква прочутия терцет на главните герои.

(край на цитатите относно операта „Силата на съдбата“)

Сега като допълнение на тези бележки цитирам една статия в немска медия от 2022 г., която дава още светлина за имиджа на „Силата на съдбата“, свързан с нещастия и смъртни случаи:

Портал „Брайткопф и Хертел“

(музикално издателство със световна репутация)

„Силата на съдбата“ – зловещата опера на Верди?

24 януари 2022 г.
от Юта Екес

„ITALLEGRO“ събужда желанието за италиански и разширява гледната точка на езика по забавен начин. Освен речник и правила за произношение, книгата на Юта Екес съдържа така наречените „Storielle“ – кратки истории за музика. Искате ли да опитате? Как една от най-зрелищните опери на Верди си спечели лошата репутация. „FORZA!“ – Да вървим!

Сила, насилие, могъщество, настъпление, но също така и „Давай!“, „Да вървим!“ … всичко това може да означава „FORZA“. Спортистите се подкрепят с вика „FORZA“, а така нареченият „Cavaliere“ (= рицар) Силвио Берлускони даде на партията си името „FORZA ITALIA“ (приблизително: „Италия първа“), което звучи като боен вик, но не звучи точно като вдъхваща увереност политика.

„Forzando Forzato“ – тези термини се използват в музиката и показват, че дадено произведение (или определена част от него) трябва да се изсвири с акцент, засилено:
В речника на „ITALLEGRO“ преводът на този термин за музикално изпълнение е „пренапрегнат“, „изхабен“.

„La FORZA“ също е кратката версия на заглавието на операта „La forza del destino“ (= Силата на съдбата), опера от Джузепе Верди. Само не смейте да произнасяте пълното заглавие в италианска опера или в музикални среди. Тази опера може да се казва само „LA FORZA“.

Но защо? „PER SCARAMANZIA“, както казват италианците. Което означава нещо като „за прогонване на злите духове“, „за призоваване на добри духове“, „за да не се вика за това“, „от суеверие“.

…. за да си помислите, че си имате работа с група лунатици.

Ако прочетете цялото заглавие, ще видите как театралите – от сценичните работници до певците – започват да жестикулират лудо, например да поставят ръцете си в “позиция на клаксона” и да ги размахват наоколо или да се въртят около собствената си ос, така че да си помислите, че имате работа с група лунатици. Единственото нещо, което трябва да бъде прогонено, е „IELLA“ (= лош късмет, нещастие), което тази опера уж носи.

Как „La Forza“ получи този катастрофален имидж?

Първата версия на операта по текст на Франческо Мария Пиаве, представена премиерно в Санкт Петербург през 1862 г., гъмжи от мъртви. Само този факт може да бъде достатъчна причина да се припише нещо пагубно на работата. По-късно операта е пренаписана от Антонио Гисланцони (либретиста на „Аида“ на Верди) по такъв начин, че няколко мъртви герои са премахнати от сюжета.

Но „LA FORZA“ има още повече да предложи от гледна точка на нещастието – освен многото смъртни случаи в първата версия: либретистът Франческо Мария PIAVE (версия I) не само страда от финансови затруднения, така че трябваше да иска пари от клиента си Джузепе Верди, но през 1867 г., пет години след премиерата на „LA FORZA“, той получава инсулт и остава парализиран до края на живота си.

Освен това, предполагаемата зловеща сила на „LA FORZA“ се подхранва от съдбата на писателя и ценител на музиката, Габриеле Балдини, който написва книга за творчеството на Джузепе Верди и умира точно когато работи върху частта от книгата си за „La forza del destino“.

Най-популярната история за нещастие обаче е тази на певеца Ленард Уорън, който колабира на сцената в Ню Йорк през 1960 г., докато пее арията „Urna fatale del mio destino“ (= съдбовна урна на моята съдба – известна под немското заглавие „In meinen Hände halt ich mein Schicksal“) от третото действие и умира малко след това от мозъчен кръвоизлив.

Дали този вид суеверие е изключително италианско дело?

Съвсем не. Човек може да си помисли, че суеверието е измислено в театъра. Помислете си само за забраната да се подсвирква на сцената, за плюенето през лявото рамо, когато се казва „той-той-той“ или провалът на генералната репетиция, който се тълкува като показател за успех на премиерата.

И каквото имат италианците с тяхната „FORZA“, това имат англичаните с техния „MACBETH“. Тази Шекспирова драма може САМО и АБСОЛЮТНО да се нарече „Шотландската пиеса“, ако човек не иска да предизвика нещастие.

Как така — Е, очевидно е: „PER SCARAMANZIA!“

(край на превода)

Нарая искам да отбележа, че великият италиански тенор Лучано Павароти никога не е играл ролята на Алваро в „Силата на съдбата“ от Верди. Дали това е било суеверие, или просто той е знаел за лошата репутация на тази опера от най-различни източници или примери като тези с либретистът Франческо Мария Пиаве, писателят Габриеле Балдини и певецът Ленард Уорън.

Нека сега се върна в началото на днешната ми статия – смъртта на Ленард Уорън на 4 март 1960 г. по време на негова изява в МЕТ Ню Йорк в операта „Силата на съдбата“.

Музикалното изкуство познава обача такива подобни случаи – драматични или оперни артисти, както и диригенти, по време на дадена сценичка изява да получат сърдечен удар или мозъчен инсулт, което да доведе до внезапна смърт или такава след известно време. Не мога да правя някакви изводи, но като знам какво огромно напрежение е факта, когато си солист на сцената и в разстояние на 2, 3 или 4 часа да си в пълна концентрация, да следиш играта на партньорите си и моментите, когато идва твоето влизане в ролята – всичко това изисква голямо психично напражение и устойчивост.

При оперните артисти е още по-сложно – пее се на езика, на който е написана операта, освен текста, трябва да се знае отлично и музиката, темповете се сменят често и вниманието е разнопосочно. Защо казвам всичко това – защото и най-малкото невнимание може да доведе до грешки, които веднага ще се забележат от публиката и да се стигне до бламиране.

В някои от моите статии на оперни теми, които пиша вече 12 години, съм имал подобни случаи като този при днешния случай с баритона Ленард Уорън. Ще дам няколко примери с певци и диригенти, починали по време на оперна изява. Първият случай е с прекрасния български баритон от миналото Събчо Събев (1899-1950), който почина по време на оперна изява във Варна през 1950 г., когато той беше едва на 51 години. Цитирам абзац от моя статия за него:

„ (…) Започнал певческата си кариера в Софийската опера през 1924 г., през 1928 г. той я прекъсва за известен период, през който учи в Италия и заедно с това гастролира в много европейски страни, също и в Южна Африка и се завръща след дипломирането си през 1932 г. в България. Продължава дейността си в Софийската народна опера, където има над 500 изяви до 1948 г., когато заминава за Варна, където е назначен за художествен ръководител на Варненската опера, като работи там и като режисьор и солист в някои оперни спектакли. Две години по-късно – на 29 май 1950 г. Събчо Събев умира на оперната сцена по време на спектакъл на операта „Евгений Онегин“ от Чайковски. Това нещастие се знае от всички съвременници – това беше голям шок не само за любителите на оперната музика, но и за цялото българско общество.

И така животът на Събчо Събев в София и във Варна протича в пълно отдаване на изкуството, в помощ на млади таланти и организационна работа в младата Варненска опера. Две години след започване на тази отговорна работа във Варна идва и голямото нещастие. На 6 май 1950 г. е премиерата на Варненска сцена на операта „Евгений Онегин“ от Чайковски, на която той е режисьор заедно с Илия Иванов (Илия Иванов е дядо на големия съвременен немски писател с български корени Илия Троянов, автор на редица романи, като „Събирачът на светове“, „Светът е голям и спасение дебне от всякъде“ (по сюжет на романа има филм с международно участие) и други, всички преведени на български език), за когото съм писал тук във ФБ няколко пъти статии във връзка с рождения му ден).

При тази премиера ролята на Онегин е играл баритонът Николай Йорданов. Не знам до фаталната дата 29 май дали само той е играл тази роля и защо на 29 май Събчо Събев е трябвало да играе Онегин. Зная само, че по време на спектакъла Събчо Събев пада на сцената, като се хваща за сърцето и остава на пода. Чух тогава от очевидци, че много от зрителите са допускали, че това е по сюжета, но веднага се разбира, че се касае за нещастен случай. Не си спомням вече, сигурно Събев е получил сърдечен инфаркт, така както преди десетина години големият италиански диригент и композитор Джузепе Синополи получи инфаркт по време на дирижиране в Берлин на операта „Аида“ от Верди и почина на самото място“.

(край на цитата за Събчо Събев)

Вторият ми пример е имено за този диригент от Италия – Джузепе Синополи, името на когото споменах в предния абзац. Цитирим от моя статия за него данни относно трагичния му край:

„ (…) Драги приятели на оперната и симфонична музика, на вчерашния 2 ноември 2021 г. щеше да навърши 75 години един изключителен човек – музикант (композитор и диригент със световна кариера), дипломиран лекар, археолог (малко преди да се помине през 2001 г. е бил готов да защити докторска дисертация) – италианецът Джузепе Синополи (Giuseppe Sinopoli), роден през 1946 г. във Венеция.

При това смъртта на Джузепе Синополи на 20 април 2001 г. беше нещо изключително драматично събитие, което тогава се разнесе като мълния в медиите, понеже стана тук в Германия – в Берлин. Ето накратко: по време на оперен спектакъл на „Аида“ от Верди на сцената на „Deutsche Oper“ в Берлин Джузепе Синополи получи сърдечен инфаркт на диригентския пулт и малко след това почина – нещо ужасно и същевременно дълбоко емоционално – там на сцената, където е протекъл смисъла на музикалния му живот. Тленните му останки бяха пренесени в Италия и той бе погребан в Рим.

Както писах в началото, на 20 април 2001 г. Джузепе Синополи получава сърдечен удар по време на дирижиране на операта „Аида“ от Верди на сцената на „Дойче Опер Берлин“. Този спектакъл е бил замислен от Синополи като акт на помирение с наскоро починалия интендант и главен режисьор на този оперен театър – легендарният Гьоц Фридрих, една голяма личност в оперното изкуство на Германия (писах статия за него преди няколко години). В предните години двамата са имали спорове по различни въпроси и Синополи не е имал доста време изяви на сцената на този авторитетен театър в Берлин. Както писах по-горе, през 1990 г. Синополи е трябвало да поеме поста на главен диригент на театъра, но той се отказва още преди това от договора си.

Пради този сърдечен удар спектакълът се прекъсва, Синополи е откаран спешно в болница, но умира още в същия ден. Погребението се извършва в Италия – на гробището „Campo Verano“ в Рим“.

(край на цитата за Джузепе Синополи)

Следва последният трети пример – пак за диригент, също от Италия:

„ (…) Сега за днешния юбиляр – на 1 януари през 1932 година в Италия е роден един от най-известните симфонични и оперни диригенти в епохата до 1990 г., който за голямо съжаление много рано напусна житейската сцена – маестро Джузепе Патане, починал едва на 57 години от сърдечен инфаркт по време на дирижиране на оперно представление в Мюнхен. И той като именития си сънародник – диригента и композитор Джузепе Синополи се прости с живота по същия начин – Синополи почина по време на дирижиране на операта „Аида“ в Държавната опера в Берлин. Жалко, много жалко, двама световно известни майстори на палката – и двамата от Италия, и двамата „Джузепе“ си отидоха по подобен начин от този свят.

Аз лично знаех за това нещастие, защото през май 1989 г., когато стана това, вече сериозно четях оперна литература и бързо научих за смъртта му. При това следях всяка седмица и авторитетното списание „Дер Шпигел“, което седмица след събитието отрази кончината му на страниците си. В тези последни години от живота си – от 1985 до смъртта си Джузепе Патане беше главен диригент на Симфоничния оркестър на Баварското радио в Мюнхен и аз бях чел и слушал доста за него. Нека още в началото цитирам малката статия, която списание „Дер Шпигел“ публикува за него:

„ (…) Джузепе Патане, 57. „Що за клоун с пръчка в ръката“, така описва 3-годишният Джузепе своя прочут баща, който е диригент и той никога не е искал да стане като него. Поради тази причина вече на 4 години той сяда на пианото и започва да се упражнява, понеже копнее за „мечтаната професия“ на концертен пианист. След като слуша изпълнението на операта от Верди „Силата на съдбата“ в Салерно под ръководството на баща си и е извънредно впечатлен, Джузепе Патане така се запалва по оперното изкуство, че сам става също диригент и вече на 19 години дирижира в родния си град Неапол операта „Травиата“ от Верди с участието на Бениамино Джили, както по-късно – около 1960 г. на редица оперни сцени – Дойче Опер Берлин, Виенската държавна опера, Миланската Скала и МЕТ в Ню Йорк, макар и със слабия статут на един много сериозен самообразовал се диригент, но отличен практик. Израснал в обкръжението на една музикална фамилия с големи традиции (един негов дядо е дирижирал премиери на опери от Рихард Вагнер) и притежаващ блестяща музикална памет – Джузепе Патане е знаел наизуст 250 опери, той свързва огнената си музикална страст с голяма елегантност, чиста жестикулация, оригинално звуково третиране и прецизност на ритъма, която той демонстрира все по-често и в концертен репертоар. От 1988 г. Джузепе Патане е шеф на Симфоничния оркестър на Радиото в Мюнхен.

По време на един спектакъл на операта „Севилският бръснар“ от Росини в Националния театър в Мюнхен в понеделник миналата седмица Патане загубва съзнание и няколко часа след това умира следствие на сърдечен инфаркт. „Дер Шпигел“ брой 23 от 1989 г.

(край на цитата)

Ужасна участ – жалко за този голям талант, който така рано напусна житейската сцена. Тогава целият музикален свят не само в Германия изживя голям шок от загубата на един от най-големите диригенти в тази епоха“.

(край на цитата за Джузепе Патане)

След тези трагични уводни бележки ще се спра на биографията и дейността на днешния юбиляр Ленард Уорън, който умира на 4 март 1960 г. по време на изпълнение в „Силата на съдбата“ от Верди, където играе в ролята на Дон Карло ди Варгас. Докато диригентите в моите бележки по-горе – Синополи и Патане умират по-късно в болница, Уорън умира само минути след колабирането му на сцената на МЕТ в Ню Йорк, подобно на Събчо Събев при първия пример във Варна.

Ленард Уорън, роден на 21 април 1911 г., починал на 4 март 1960 г., е американски оперен певец, баритон. Той е водещ артист в продължение на много години в Метрополитън Опера в Ню Йорк. Особено известен със своите портрети на водещи баритонови роли в оперите на Джузепе Верди, той има няколко конкурентни баритони по онова време. Неговата сила и диапазон са акцентите на вокалния му инструмент.

Роден като „Leonard Warenoff“ в Бронкс от родители руски евреи имигранти, Уорън първо работи в бизнеса с кожи на баща си. През 1935 г. той се присъединява към хора на „Radio City Music Hall“. През 1938 г. Уорън участва в ефирните прослушвания на Метрополитън Опера. МЕТ го изпраща със стипендия да учи през лятото в Италия.

Завръщайки се в Съединените щати, Уорън прави концертния си дебют в Метрополитън опера с откъси от „Травиата“ и „Палячи“ по време на концерт в Ню Йорк през ноември 1938 г. Неговият оперен дебют се състои там през януари 1939 г., когато пее в ролята на Паоло в „Симон Боканегра“ от Верди. Скоро след това последва договор за записи с лейбъла „RCA Victor“.

По-късно Уорън пее в Сан Франциско, Чикаго, Мексико Сити и Буенос Айрес и се изявява в Миланската Скала през 1953 г. През 1958 г. той прави турне в Съветския съюз, но през по-голямата част от кариерата си остава в Ню Йорк и пее в МЕТ. През 1950 г. той приема римокатолицизма – вярата на съпругата си Агата от Италия, и става изключително набожен.

Въпреки че пее ролите на Тонио в „Палячи“, Ескамилио в „Кармен“ и Скарпия в „Тоска“, Уорън е особено аплодиран като интерпретатор на великите баритонови роли в опери на Верди, преди всичко на заглавната роля в „Риголето“, която е заснета през 1950 г. на запис от „RCA Victor“ със сопраното Ерна Бергер и тенора Ян Пиърс, дирижирани от Ренато Челини. Това е един от най-ранните пълни оперни записи, издадени на LP плочи. Той също така пее тази роля при благотворителен концерт на Червения кръст през 1944 г. в „Медисън Скуеър Гардън“, в който е включено само последното действие на операта. Ян Пиърс отново пее в партията на Херцога от Мантуа, но Зинка Миланов е Джилда, а Симфоничният оркестър на „NBC“ е дирижиран от Артуро Тосканини. Този откъс от „Риголето“ по-късно е издаден на плочи и компактдиск от „RCA Victor“, а целият концерт е достъпен години по-късно на различни неофициални CD издания. Другите публикувани пълни оперни записи на Ленард Уорън включват „Травиата“ с Розана Картери, Чезаре Валети и диригент Пиер Монтьо; „Тоска“, „Аида“ и „Трубадур“ – всички със Зинка Миланов и Юси Бьорлинг в главните роли; „Силата на съдбата“ със Зинка Миланов, Джузепе Ди Стефано, Розалинд Елиас и Джорджо Тоци; втори запис на „Трубадур“ с колегата му – тенорът Ричард Тъкър, с участието на младата Леонтин Прайс в нейната дебютна роля на Леонора в MЕТ; и „Макбет“ от Верди с Леони Рюзанек и Карло Бергонци. Съществуват частни записи на неговия „Симон Боканегра“ и Яго в „Отело“. Той също пее Ренато в албум с акценти от „Бал с маски“, направен с Мариан Андерсън в ролята на Улрика по случай нейния дебют в MЕТ.

През 1948 г. Уорън пее в първото по рода си предаване на живо от Метрополитън Опера на „Отело“ от Верди. Изпълнението е излъчено изцяло от „ABC-TV“ на 29 ноември 1948 г., първата вечер на сезона. Рамон Виней е Отело, Личия Албанезе е Дездемона, а Уорън пее в ролята на Яго.

През 1958 г. Уорън прави турне в СССР. Той е един от малкото американски артисти, поканени да направят това и има голям успех на концерти в Ленинград и Киев. Концертите са записани и откъси са издадени от „RCA Victor“ в албума „Leonard Warren: On Tour in Russia“, наличен както на LP, така и на CD. В своята книга „The American Opera Singer“ от 1997 г., Питър Г. Дейвис пише за Уорън: „Богатото, закръглено, меко качество на гласа (на Уорън), доста изпълнен с резонансни обертонове, може да не е за всеки вкус, особено за тези, които предпочитат по-тесен баритонален фокус, който “говори” по-точно при нотите. Но по всички стандарти това беше луксозен, типичен „звук на Метрополитън опера“, такъв, който сякаш придоби специален блясък и гланц, когато се отваряше и се разпръскваше щедро из голямата зала. И разбира се, върхът беше неговата особена слава – когато релаксираше с приятели, Уорън често демонстрираше тенорови арии като „Di quella pira“ и изпълняваше високите „до“-ноти, които липсваха на много тенори. Можеше, но никога не го направи официално и да прекалява с тази възможност за получаване на аплодисменти“.

(край на цитата)

Смърт

Последното цялостно изпълнение на Уорън е в главната роля на „Симон Боканегра“ на 1 март 1960 г. в MЕТ. Три дни по-късно, на 4 март, по време на изпълнение в „Силата на съдбата“ заедно с Рената Тебалди в ролята на Леонора и Томас Шиперс като диригент, Уорън внезапно припада и умира на сцената. Очевидци, включително Рудолф Бинг (главният мениджър на МЕТ) съобщават, че Уорън е завършил арията си в ролята на Дон Карло от трето действие, която започва с думите „Morir, tremenda cosa“ (да умреш, важно нещо), и е трябвало да отвори запечатан портфейл, да прегледа съдържанието и да извика „È salvo, o gioia“ (Той е в безопасност, о радост), преди да се впусне в енергична кабалета. Докато Рудолф Бинг съобщава, че Уорън просто е замълчал и е паднал с лицето напред на пода, други заявяват, че той е започнал да кашля и да се задъхва, и че е извикал „Помогнете ми, помогнете ми!“ преди да падне на пода, оставайки неподвижен. Роалд Рейтан, който пее в ролята на Хирурга, е на сцената с Уорън по време на смъртта му и се опитва да окаже помощ.

Въпреки че не е извършена аутопсия, първоначално се смята, че смъртта на Уорън е причинена от масивен мозъчен кръвоизлив, но по-късно лекарят от МЕТ, който отива при Уорън зад сцената след колапса му, смята, че той е получил сърдечен удар. Уорън беше на четиридесет и осем години. Смъртта му повлиява на графика на MЕТ за няколко години след това. Той е избран за главната роля за бъдеща премиера на „Набуко“ от Верди през сезон 1960–1961. Уорън е погребан в гробището „Света Мария“ в Гринуич, Кънектикът.

Тед Морган, пишещ с псевдонима Санш дьо Грамон за „New York Herald Tribune“, печели наградата „Пулицър“ за местни репортажи в изданието на списание „Time“ през 1961 г. за разказа си относно смъртта на Ленард Уорън.

(край на превода)

Аз разполагам с тази статия на Тед Морган (с псевдоним Санш дьо Грамон) и ще я поместя по-долу в превод на български език: “Ню Йорк Хералд Трибюн”

4 март 1960 г.

Ленард Уорън умира в MET

Публиката изпада в ужас, когато баритонът пада на сцената

От Санш дьо Грамон

Ленард Уорън, водещият баритон на Метрополитън опера, почина снощи на сцената, на която е пял повече от двадесет години.

49-годишният певец колабира докато завършваше второто действие от операта “Силата на съдбата” от Верди. Той падна напред с лицето си и беше обявен за мъртъв от лекарят на МЕТ, който обяви 25 минути по-късно, че Уорън е получил инсулт. Тялото на певеца беше изведено от сградата на МЕТ в 22:05 часа.

Беше ужасен момент, когато Ленард Уорън падна. Останалата част от актьорския състав остана парализирана. Накрая някой от препълнената с публика зала извика: „За Бога, позвънете да се спусне завесата“.

Завесата падна, бяха извикани линейки и член на актьорския състав се опита да направи реанимация уста в уста. Свещеник дойде на сцената да отслужи последния обред на певица, който наскоро беше приел католицизма.

Разплакани служители слязоха от сцената и съобщиха за смъртта на оперната звезда.

Мнозина в оперната зала, които се бяха върнали зад кулисите след падането на завесата, приеха тази новина с тих ужас.

В публиката имаше много критици, дошли да чуят г-н Уорън и Рената Тебалди, която пее за първи път тази година. Г-н Уорън беше смятан за най-добрия драматичен баритон в света. Репертоарът му включва 26 оперни роли. Представител на Метрополитен каза, че г-н Уорън изглежда е бил в отлично здраве, когато е дошъл да пее вечерта.

Когато колабира, той тъкмо беше завършил арията „Morir, tremenda cosa“ (да умреш, важно нещо). Уорън играе ролята на Дон Карло в операта, чието действие се развива в Италия и Испания, и е облечен в пъстра униформа на испански гренадир. Операта има трагичен край, в който Дон Карло е убит от бивш приятел.

Ролята на Хирургът в тази опера, изигран от баритона Роалд Рейтан, пее обръщайки се към Уорън: „E salvo“ (Той е добре). Уорън отговаря: „E salvo, e salvo, O gioia“ (Той е спасен, той е спасен, о радост). Уорън се обръща наляво и се приготвя да излезе, слагайки край на действието и рухва. Някои смятат, че така е в самата опера. Диригентът Томас Шипърс замръзва. Роалд Рейтан се втурва към Уорън, когато завесата пада. Той е последван от Ричард Тъкър, който играе Дон Алваро и гледа действието встрани от сцената.

Ленард Уорън играе в главната роля на „Симон Боканегра“ от Верди, нова продукция, чиято премиера в MЕТ е миналия вторник вечерта. Уорън играе също граф ди Луна в „Трубадур“, както и в главната роля на “Макбет”. След падането на пода на Уорън и изнасянето му от сцената, колегата му и добър приятел Ричард Тъкър извиква през сълзи: “Лени, Лени, какво не е наред?”

Съпругата на Ленард Уорън е в публиката

Съпругата на певеца, г-жа Агата Лейфлен Уорън, наблюдава спектакъла от ложа на приземния етаж заедно с брат си Рой Лейфлен, вашингтонски адвокат, както и с монсиньор Едуин Бродерик от катедралата „Св. Патрик“, който е приятел на Уорън.
Г-жа Уорън се качва на сцената, поглежда лицето на съпруга си и ахва, като не може да си поеме дъх. Монсиньор Бродерик отива също зад кулисите, както и д-р Ейдриън Зоргниоти – лекарят на МЕТ. Уорън остава в безсъзнание. Лекарят казва, че вярва, че певецът е претърпял масивен мозъчен кръвоизлив. Дишането му спира след две-три минути, след като колабира. В 22:15 ч. е констатирана смъртта му.

Половин час след като г-н Уорън припада, предупредителният звънец прозвучава във фоайетата на препълнената зала. Публиката се завръща по местата си. Публиката разговаря, докато светлините угасват, миг по-късно светлината на прожекторите пада върху завесата и Рудолф Бинг, генерален директор на Метрополитън опера, излиза напред. Със скръстени ръце пред гърдите си той обявява: „Това е един от най-тъжните дни в живота ми“. В този момент публиката избухва във викове „О, не, о, не“.

Поклон пред Бинг

Г-н Бинг продължава: „Моля ви да станете…“. Публиката отново изпъшква и през нея се разнася шепот: „Няма го. Той си отиде”. „Като почит към един от нашите най-велики артисти“, продължава г-н Бинг. Той умря, както съм сигурен, че е искал да умре. Той почина по средата на представление. Не мога да продължа. Сигурен съм, че ще се съгласите, че не можем да продължим при тези обстоятелства“.

(край на цитата)

Г-н Бинг се обръща и отива зад кулисите. Публиката напуска залата видимо шокирана и невярваща. Линейки от най-малко три болници и кислород от полицейски екип за спешна медицинска помощ пристигат в оперната сграда твърде късно, за да помогнат.

Публиката е изумена

Тълпата се стича към „Бродуей“ и спира точно пред линейката, която чака пред изхода на „W. 40th St“ с мигаща червена светлина. Полицията блокира входа зад кулисите. В театъра музикантите тихо разговарят помежду си и си спомнят кариерата на певеца.

Г-н Рудолф Бинг описва последното изпълнение на певеца като „едно от най-добрите му“. Говорител на Метрополитън опера казва, че вероятно за първи път в съществуването на оперния театър оперна звезда е починала на сцената по време на изпълнение на роля.

Г-н Уорън е отведен в съблекалнята, където живее в продължение на много години при оперните си изяви, а оттам в погребалния дом на 66-та улица и „Лексингтън Авеню“.

На 13 януари 1939 г. г-н Уорън дебютира в Метрополитън опера. Във вторник той трябваше да пее друга роля на Верди – в “Симон Боканегра” във Филаделфия, както и да пее главната роля в първата постановка на ансамбъла на “Набуко” от Верди през есенния сезон на Метрополитън опера.

Участие в 600 представления

Общо Ленард Уорън е изпял 22 роли в над 600 представления, над една пета от тях като Риголето в операта от Верди.

Като повечето топ певци, той беше темпераментна личност. Уорън казваше на други певци как да пеят, на диригенти как да дирижират, на режисьори как да режисират, на фотографи как да правят снимки, на звукови инженери как да записват и на дизайнери на костюми как да проектират костюми.

Всичко това му беше простено, защото мнозина го смятаха за най-великия баритон в италианския репертоар, за „човешки мех на кибритени клечки“. Той имаше гръден кош 135 см (неразширен), яка с размер 47,5, масивна глава, беше висок почти 1,80 м. и тежеше доста над 90 кг. – всичко това на слаби крака.

Когато постъпва в Метрополитън опера, Уорън е гледал само една опера през живота си: „Травиата“, когато е бил на 22 години. Той няма конкретни планове за музикална кариера и започва кариерата си в бизнеса с кожи на баща си, като му помага.

През 1935 г. Уорън постъпва на работа в „Radio City Music Hall“, отива зад кулисите, иска прослушване, получава го и му дават работа. Той остава в „Radio City“ три години, като прекарва цялото време в хора. Той никога не е имал възможност да изпълнява там солови роли.

Ленард Уорън идва в MЕТ през 1938 г. чрез „Auditions of the Air“, след като е насърчен от други членове на хора на „Radio City“ да се присъедини към МЕТ. Когато се явява на прослушване при Уилфрид Пелетие, диригентът е изумен и помисля, че Уорън е довел двойник със себе си. По това време той няма нито една оперна роля и заминава със стипендия за Италия, за да подготви репертоар. Докато работи при Джузепе Паис и Рикардо Пикози в Рим и Милано, той научава седем роли за седем месеца.

Уорън е роден в Бронкс и е посещавал Държавно училище № 11 и гимназията „Ивендър Чайлдс“. Той прекарва една година в изучаване на бизнес администрация в Колумбийския университет вечер, за да се подготви за влизането си в брокерския бизнес на баща си с търговия с кожи.

Като хоби той започва да учи музика в „Greenwich House Music School“ и пее енергично, докато брои кожите на „бизам“-плъхове и норки във фермата на баща си.
След прослушване в „Radio City Music Hall“, Уорън учи вокално изкуство със Сидни Дич.

В допълнение към Метрополитън опера, Уорън пее в Оперния театър на Сан Франциско, Чикагската опера и Лятната опера на Синсинати и е изнасял много концерти в Северна и Южна Америка.

Той също така често се изявява в големи радио и телевизионни предавания, включително „Voice of Firestone“ и „Toast of the Town“. Неговият обширен списък със записи за „RCA Victor“ включва широка гама музика от „Фалстаф“ на Верди до „Морски бараки“ и балади на Киплинг. (край на цитата) Цитирам бележки за Ленард Уорън от източници на руски език в превод: Ленард Уорън (по рождение като Ленард Вареноф), роден на 21 април 1911 г. в Ню Йорк, починал на 4 март 1960 г. също в Ню Йорк, е изключителен американски оперен певец от еврейски произход (баритон).

Ленард Вареноф е роден на 21 април 1911 г. в Ню Йорк в еврейско семейство от руски произход. Баща му, Соломон Давидович Воронов (1886-1965), пристига в Ню Йорк като дванадесетгодишен тийнейджър от Шклов, провинция Могилев, през 1898 г. и в рамките на две години фамилното име е американизирано на „Уоръноф“. Семейството на бащата се е занимавало с търговия с кожи от няколко поколения. Майката – Сара Давидовна Кантор (омъжена с имена Сара Селма Вареноф, 1887-1957), емигрира с родителите си през 1891 г. от Киев, където семейството й се премества от Могилев на Днестър. Семейството говори идиш. Ленард Уорън следва в Колумбийския университет. Учи пеене при Джузепе де Лука и С. Дича. През 1938 г. той дебютира като концертиращ певец в Метрополитън опера в Ню Йорк, изпълнявайки ролята на Паоло в операта на Верди „Симон Боканегра“. Впоследствие той често играе в Метрополитън опера. Уорън е участвал в много турнета както в Съединените щати, така и в чужбина. Пее в Рио де Жанейро, Буенос Айрес (1942), Мексико Сити (1948-1949), Милано (Миланската Скала) и Москва („Болшой“-театър). Уорън също е играл във филми. На 4 март 1960 г. Уорън умира на сцената от масивен мозъчен кръвоизлив по време на изпълнение в операта „Силата на съдбата“ от Верди.

Създаване

Уорън е смятан за един от най-великите баритони на своето време. Специализира италиански и френски оперен репертоар. Той е най-известен с изпълненията си на роли в опери от Верди. Притежава сценично поведение, красив тембър и вокални умения.

Най-добрите роли на Ленард Уорън: Макбет (опера “Макбет”), Скарпия (“Тоска”), ди Луна (“Трубадур”), Ренато (“Бал с маски”) и др.

(край на цитата)

Цитирам бележки за Ленард Уорън от източници на немски език в превод::

Американският баритон Ленард Уорън е роден на 21 април 1911 г. като Ленард Вареноф и е син на руски имигранти в Бронкс, Ню Йорк. Баща му, който притежава малък бизнес с кожи, възнамерява синът му да бъде негов наследник, но Ленард открива гласа си на 24-годишна възраст, пее в “Radio City Music Hall” и става член на хора. Той също така посещава курсове по пеене в „Greenwich House Music School“, за да развие още повече естествения си талант. През 1937 г. той участва в конкурс за пеене, организиран от Нюйоркската Метрополитън Опера и печели първа награда, въпреки че няма репертоар. През следващите две години, с помощта на стипендия от MЕТ, той задълбочава обучението си по пеене със Сидни Дич в Ню Йорк, с Джузепе Паис в Рим и с Рикардо Пикоци в Милано, след което дебютира в MЕТ през 1939 г. с ролята на златаря Паоло Албиани в „Симон Боканегра“ от Верди.

Но ще отнеме още няколко години, преди Ленард Уорън да постигне своя пробив като международно признат баритон. Късметът му идва на помощ: през 1943 г. известният баритон Лорънс Тибет (1896-1960) се разболява, Уорън го замества. Успехът му е огромен, Уорън става известен и празнува триумфи в MЕТ през следващите 21 години, който оперен театър се превръща в негов артистичен дом. Репертоарът му включва само около 25 роли, които той интерпретира изразително в повече от 620 представления в МЕТ: например, освен споменатия „Риголето“, той блести като интерпретатор на Верди с Амонасро в „Аида“ или главната роля във „Фалстаф“, играе шефа на полицията Скарпия в „Тоска“ на Пучини, Тонио в „Палячи“ от Леонкавало, Ескамилио в „Кармен” от Бизе или шпионинът Барнаба в „Джоконда” от Амилкаре Понкиели.

Уорън развълнува публиката с концертни турнета из САЩ, Канада, Южна Америка и Европа, които са относително редки в сравнение с други оперни звезди – както и с изяви в радио и телевизионни програми. През 1953 г. миланската публика може да му се възхищава в Миланската Скала като Яго в „Отело“ и като Риголето, през 1958 г. той прави турне в бившия СССР, където получава признание и в Москва.

Неговото изпълнение на Макбет в операта от Верди остава незабравимо и се смята за връхната точка в кариерата му.

На 4 март 1960 г. Уорън пее в ролята на Дон Карло в „Силата на съдбата“ от Верди заедно с Рената Тебалди (1922–2004). След арията „Urna fatale dal mio destino“ Уорън колабира и умира от мозъчен кръвоизлив. Тогавашният директор на MЕТ Рудолф Бинг (1902–1997) излиза на сцената и започва изказване с изречението: „Това е една от най-тъжните вечери в историята на Метрополитън Опера“ и помолва публиката да застане на крака в чест на Уорън. Неговата последна оперна роля буквално се превръща в неговата „Сила на съдбата“.

Ленард Уорън е смятан за силен характер, който винаги се опитва да отстоява своите артистични възгледи, било то с диригентите, продуцентите или дори сценографите. “Беше изнервящо”, казва веднъж един колега, “но той имаше страхотен глас.”

Известната американска оперна звезда Ленард Уорън, чийто експресивен и обширен глас варира от ниско „сол“ до високо „си“, е уловил изкуството си в множество записи, включително пълни записи на “Макбет” и “Риголето”.

През май 2000 г. Мери Джейн Филипс-Мац публикува англоезичната биография „Ленард Уорън: американски баритон“, в която авторът документира забележителната кариера на певеца и за която актьорът Тони Рандал (1920–2004) написва предговора на тази книга.

(край на цитата)

Цитирам данни за Ленард Уорън в превод от източник на италиански език:

Роден в еврейско семейство от руски произход, Ленард Уорън прави първите си стъпки в музиката, като пее в хора на „Radio City Music Hall“, докато учи при Сидни Дич. С репертоар от пет оперни арии и селекция от „Риголето“, той печели ефирния конкурс на Метрополитън Опера през 1938 г., което му позволява да пътува до Милано за по-нататъшно обучение при Джузепе Паис и Рикардо Пикоци. Тук той среща бъдещата си съпруга Агате, която го прави убеден католик.

Връщайки се в Съединените щати, Уорън дебютира през ноември 1938 г. в концерт в Метрополитън опера с откъси от „Травиата“ и „Палячи“. През януари 1939 г. той играе ролята на Паоло Албиани в „Симон Боканегра“ заедно със звезди като Лорънс Тибет, Ецио Пинца, Джовани Мартинели и Мария Каниля. След това изпълнение той подписва договор за звукозапис с „RCA“.

Впоследствие, след упадъка на Лорънс Тибет, Уорън поема ролята на водещ баритон в театъра в Ню Йорк, където се язява редовно до ранната си смърт, особено във великите роли на Верди: Граф ди Луна в „Трубадур“, Жермон в „Травиата“, Симон Боканегра, Ренато в „Бал с маски“, Дон Карло в „Силата на съдбата“, Амонасро в „Аида“, Яго в „Отело“ и главната роля на Риголето в едноимената опера. Учи при Джузепе Де Лука и прави запис през 1950 г. Уорън също играе Ескамилио в „Кармен”, Валентин във „Фауст”, Барнаба в „Джоконда”, Тонио в „Палячи” и Скарпия в „Тоска”. Общо той участва в 657 представления в МЕТ.

Дейността му в Италия е ограничена до Миланската Скала, където изпълнява Риголето през 1953 г. и Отело през 1954 г. В Рим обаче той записва „Аида“, „Травиата“, „Тоска” и „Трубадур“ с ансамблите на „Teatro dell’Opera“, както и „Силата на съдбата“ и „Джоконда” с оркестъра и хора на „Accademia di Santa Cecilia“.

През 1958 г. Ленард Уорън предприема триумфално турне в СССР.

През 1959 г. той изиграва главната роля в аплодирана възстановка на „Макбет“ в Метрополитън опера, която по-късно е записана на CD.

Уорън умира на следващата година на 48-годишна възраст от мозъчен кръвоизлив на сцената на MЕТ по време на изпълнение на „Силата на съдбата“.

Вокални и интерпретативни характеристики

Уорън имаше глас със забележителна сила, понякога малко неясен в средния регистър, но изключително удължен в горния регистър, и той можеше да го модулира в нюанси, които бяха недостъпни за повечето от неговите съвременници. В хода на кариерата си той постепенно подобрява интерпретациите си и усъвършенства вокалната си линия, както се вижда от записа от 1959 г. на „Il balen del suo sorriso“, композиран с деликатност и контрол на звука, които може би никога не са били постигани преди.

Въпреки ограничените си актьорски умения и не толкова отлично владеене на италиански език (не в произношението, което е много добро, а в паметта, както може да се види от записите на живо), той развива стил на интерпретация, който е всичко друго, но не и лесна екстровертност. Той внася страхотен патос в ролите си на Риголето, Жермон, Макбет и Симон Боканегра, но също така превъзхожда класическите „зли“ герои от баритонния репертоар като Яго, Скарпия, Тонио и Барнаба, чиято злоба той изразява с фрази, които могат да достигнат до най-екстремното пианисимо.

(край на цитата)

Ще завърша настоящата статия за Ленард Уорън с данни за неговата дискография от източник на италиански език:

Discografia

Incisioni in studio

Rigoletto, con Erna Berger, Jan Peerce, Italo Tajo, Nan Merriman, dir. Renato Cellini – 1950 RCA
Il trovatore, con Jussi Björling, Zinka Milanov, Fedora Barbieri, Nicola Moscona, dir. Renato Cellini – 1952 RCA
Pagliacci, con Jussi Bjorling, Victoria de los Ángeles, Robert Merrill, Paul Franke, dir. Renato Cellini – 1953 RCA/HMV
Aida, con Zinka Milanov, Jussi Bjorling, Fedora Barbieri, Boris Christoff, dir. Jonel Perlea – 1955 RCA
La traviata, con Rosanna Carteri, Cesare Valletti, dir. Pierre Monteux – 1956 RCA
Tosca, con Zinka Milanov, Jussi Bjorling, dir. Erich Leinsdorf – 1957 RCA
La Gioconda, con Zinka Milanov, Giuseppe Di Stefano, Rosalind Elias, Plinio Clabassi, dir. Fernando Previtali – RCA/Decca 1957
La forza del destino, con Zinka Milanov, Giuseppe Di Stefano, Giorgio Tozzi, Dino Mantovani, dir. Fernando Previtali – RCA/Decca 1958
Il trovatore, con Richard Tucker, Leontyne Price, Rosalind Elias, Giorgio Tozzi, dir. Arturo Basile – RCA 1959
Macbeth, con Leonie Rysanek, Jerome Hines, Carlo Bergonzi, dir. Erich Leinsdorf – RCA 1959

´´´´´´

Registrazioni dal vivo (selezione)

Il trovatore, con JussiBjorling, Stella Roman, Margaret Harshaw, Giacomo Vaghi, dir. Emil Cooper – Met 1947
Un ballo in maschera, con Jan Peerce, Daniza Ilitsch, Margaret Harshaw, dir. Giuseppe Antonicelli – Met 1947
Faust, con Giuseppe Di Stefano, Dorothy Kirsten, Italo Tajo, dir. Wilfrid Pelletier – Met 1949
Falstaff, con Regina Resnik, Cloe Elmo, Giuseppe Valdengo, Giuseppe Di Stefano, Licia Albanese, dir. Fritz Reiner – Met 1949
Simon Boccanegra, con Astrid Varnay, Mihaly Szekely, Richard Tucker, dir. Fritz Stiedry – Met 1950
Aida, con Zinka Milanov, Mario Del Monaco, Nell Rankin, Jerome Hines, dir. Fausto Cleva – Met 1952
La forza del destino, con Zinka Milanov, Mario Del Monaco, dir. Albert Herbert – New Orleans 1953
Otello, con Mario Del Monaco, Renata Tebaldi, dir. Antonino Votto – La Scala 1954
Andrea Chénier, con Mario Del Monaco, Zinka Milanov, dir. Fausto Cleva – Met 1954
Un ballo in maschera (selez.), con Zinka Milanov, Jan Peerce, Marian Anderson, dir. Dimitri Mitropoulos – Met 1955
Rigoletto, con Roberta Peters, Richard Tucker, Giorgio Tozzi, dir. Fausto Cleva – Met 1956
Tosca, con Renata Tebaldi, Richard Tucker, dir. Dimitri Mitropoulos – Met 1956
Ernani, con Mario Del Monaco, Zinka Milanov, Cesare Siepi, dir. Dimitri Mitropoulos – Met 1956
La forza del destino, con Zinka Milanov, Richard Tucker, Cesare Siepi, dir. Fritz Stiedry – Met 1956
La traviata, con Renata Tebaldi, Giuseppe Campora, dir. Fausto Cleva – Met 1957
La Gioconda, con Zinka Milanov, Gianni Poggi, Nell Rankin, Cesare Siepi, dir. Fausto Cleva – Met 1957
Andrea Chénier, con Richard Tucker, Zinka Milanov, dir. Fausto Cleva – Met 1957
Otello, con Mario Del Monaco, Victoria de Los Angeles, dir. Fausto Cleva – Met 1958
Macbeth, con Leonie Rysanek, Jerome Hines, Carlo Bergonzi, dir. Erich Leinsdorf – Met 1959
Pagliacci, con Mario Del Monaco, Lucine Amara, Mario Sereni, dir. Dimitri Mitropoulos – Met 1959

(край на цитата)

В един от горните записи на „Аида“ от Верди участва през 1955 г. българският бас Борис Христов:

Aida, con Zinka Milanov, Jussi Bjorling, Fedora Barbieri, Boris Christoff, dir. Jonel Perlea – 1955 RCA

(край на цитата)

Нека днес на 4 март 2025 г. почетем 65 години от трагичната смърт на баритона Ленард Уорън, починал на тази дата през 1960 г. на сцената на МЕТ Ню Йорк по време на изпълнение на операта „Силата на съдбата“ от Верди.

Мир на праха му!

…..

Записи:

Verdi: Rigoletto – Cortigiani, vil razza dannata – Leonard …

https://www.google.de/search?q=leonard+warren+rigoletto&sca_esv=74940b13bb8c626e&source=hp&ei=51HGZ9XKC9j1i-gPjfD2mAw&iflsig=ACkRmUkAAAAAZ8Zf9y-S4oN75rZf6i0JWrI2LZ-bwfAh&oq=leonard+warren&gs_lp=Egdnd3Mtd2l6Ig5sZW9uYXJkIHdhcnJlbioCCAUyBRAuGIAEMgUQABiABDIGEAAYFhgeMgYQABgWGB4yBhAAGBYYHjIGEAAYFhgeMgYQABgWGB4yBhAAGBYYHjIGEAAYFhgeMgYQABgWGB5ItnFQhxxYzkpwD3gAkAEAmAEAoAEAqgEAuAEByAEA-AEBmAIPoAJ0qAIKwgIKEC4YAxjqAhiPAcICChAAGAMY6gIYjwHCAg4QLhiABBixAxjRAxjHAcICERAuGIAEGLEDGNEDGIMBGMcBwgILEC4YgAQY0QMYxwHCAggQABiABBixA8ICDhAAGIAEGLEDGIMBGIoFwgILEAAYgAQYsQMYgwHCAg4QLhiABBixAxiDARiKBcICCBAuGIAEGLEDwgILEC4YgAQYsQMYgwHCAhQQLhiABBjHARiYBRiZBRieBRivAcICFBAuGIAEGLEDGNEDGIMBGMcBGIoFwgILEC4YgAQYsQMY1ALCAhAQLhiABBixAxjRAxjHARgKwgIQEC4YgAQYxwEYChiOBRivAcICCxAuGIAEGMcBGK8BwgIHEAAYgAQYCpgDCvEFMdVOKQlNswKSBwIxNaAHAA&sclient=gws-wiz#fpstate=ive&vld=cid:aa6649f7,vid:Fhh8pyO8fGM,st:0

….

Leonard Warren Largo al factotum

Leonard Warren sings Largo al factotum from Rossini’s “The barber of Seville”

´´´´

Toreador – Leonard Warren

Leonard Warren: “Toreador” from Bizet ‘s Carmen

´´´´

LIVE! – Maria Callas & Leonard Warren – Udiste…Vivra! – Il Trovatore

Maria Callas (December 3, 1923 September 16, 1977)& Leonard Warren (April 21, 1911 – March 4, 1960) sing a tremendously moving and exciting performance of this great duet.

´´´´

“Pietà, rispetto, amore” – Leonard Warren – Macbeth 1959

Macbeth – Act IV Metropolitan Opera – 1959 c. Erich Leinsdorf

´´´´

Leonard Warren & Mario Del Monaco – Oh! Mostruosa colpa…si pel ciel – Otello – Verdi – LIVE!

Leonard Warren (April 21, 1911 – March 4, 1960) & Mario Del Monaco (July 27, 1915 – October 16, 1982). INCREDIBLE! Sorry for the little bit of skipping noise in the end. I figured it is better to hear this even with a bit of that than not at all.