Lohengrin Oper – operastars

Сцена от операта “Лоенгрин” на Рихард Вагнер, продукция на Софийската опера и балет през 2024 г. В ролята на Лоенгрин – тенорът Даниел Острецов.

Драги приятели на оперната музика, на днешния ден – 28 август 2014 г., но преди много години – в далечната 1850 година е била премиерата на една от най-известните и най-често играни опери от Рихард Вагнер – „Лоенгрин“.

За мен лично това е особено преживяване, тъй като това е единствената опера, в която аз лично съм участвал при изнасянето й в продължение на два сезона между 1975 и 1977 г. в Държавната опера в Дармщадт / Германия. Като любител-хорист бях включен в допълнителния (екстра-хор) към щатния хор на Операта и това ми даде възможност директно да преживея поне малка част от ония вълшебни моменти, които всеки оперен артист-професионалист изживява дълги години през живота си. Дали това не е било една от причините много по-късно, в „залеза на живота ми“ сега да пиша моите „оперни истории“, които ме връщат в тази особена обстановка, с която се срещнах преди 50 години съвсем неочаквано и което ми беше така интересно.

Вървейки по една улица в Дармщадт през 1975 г. забелязах малък плакат, в който пишеше, че за предстоящата постановка на операта „Лоенгрин“ в Държавната опера в града се търсят допълнително певци за екстра-хора, както и часовете и мястото за прослушване. През първата година на пребиваването ми в Германия бях още безработен, музиката ми липсваше много, повече от 30 години бях пял в разни хорове в България, последните 15 години в Хора на запасните офицери в Габрово с диригент проф. Христо Арищиров и вокален педагог Георги Делиганев и проявих интерес. След кратко прослушване от диригента на оперния хор маестро Волфганг Зеелигер (той сега е диригент от много години на авторитетния „Концертен хор“ в Дармщадт – един състав с големи традиции от 50 години насам) постъпих в хора и две години преживях трепетите и хубавите преживявания на един „артистичен живот“, който не познавах до тогава. Два сезона играхме „Лоенгрин“, гостуваха много артисти в главните роли, в ансамбъла на оперния театър тогава беше българката Галина Савова (мир на праха й, тя се помина на 3 януари 2021 г. във Варна), която играеше почти всеки път Елза в „Лоенгрин“, а в ролята на Лоенгрин освен местния титуляр (не беше особено добър), гостуваха видни немски тенори от оная епоха, като Зигфрид Иерузалем, покойният вече Петер Хофман и други. Галина Савова беше много добра, познаваме се с нея още от това време. Както е известно, тя направи успешна международна кариера по-късно и остави незаличими спомени в Дармщадт.

След две години можех да продължа и в други оперни постановки, в които имаше нужда от екстра-хор, но професионалните ми задължения в областта на компютърните науки и докторската работа, която започнах, не ми позволяваха за това. Така че сега остана за винаги спомена от онази незабравима атмосфера, когато – застанал с тежките военни дрехи в свитата на крал Хайнрих, на метър зад него, в тъмнината на салона и сцената, слушах прекрасната увертюра на операта, идваща от дълбочината на оркестрината и разнасяща се във винаги препълнения салон с изискани слушатели. В тези минути винаги прекарвах през мисълта си етапи от интересния ми живот до този момент и ги пречупвах през философско-поетичните звуци на Вагнеровата музика, която от дълги години обожавах. Едва сега при „Лоенгрин“ свързах всички компоненти на възприятията, които дават съвсем друг вид на нашите изживявания. Тогава се убедих за последен път, че нищо не може да замени прякото присъствие на даден концерт, опера или друго музикално преживяване.

Премиерата на тази т.н. „романтична“ опера на Вагнер се е състояла на 28 август 1850 г. в Кралския театър във Ваймар. Както при всички опери от този композитор, така и идеята за написването на „Лоенгрин“ го е занимавала дълго преди да започне конкретно да осъществява плана за сътворяване на тази творба. По време на негово пребиваване в Париж през 1841 г. той се запознава с легендата около Лоенгрин и после в 1845 г. в Мариенбад (Марианске лазне) започва да скицира текста – най-напред проза, после самото либрето. Музикалните скици Вагнер създава през юли 1846 г., а самата партитура довършва през април 1848 г. Идеята на Вагнер е била операта му да се представи в „Dresdner Hofoper“ в Дрезден. Вагнер обаче е имал твърде „неудобни“ за официалната власт политически възгледи (изказал се е и е удобрил публично Парижката революция от февруари 1848 г., при която крал Луи-Филип абдикира и Франция става република). Поради заподозрението, че е взел участие в Майската революция в Дрезден, започнала през 1948 г. по примера на народно-гражданското революционно движение в Париж, налага се Вагнер да напусне Дрезден и да замине за Швейцария. Вагнер е бил републиканец по убеждение и заедно с приятеля си Готфрид Земпер (архитектът, проектирал прочутата и днес още „Semperoper“) е участвал в тези народни протести. По пътя за Швейцария той спира във Ваймар за кратко при Ференц Лист (известна е от историята на музиката тяхната тясна връзка), като го запознава с работата си върху операта „Лоенгрин“. След като пристига в Швейцария, по-късно Вагнер оттам е кореспондирал с Лист относно възможността операта да се представи във Ваймар.

Интересна е цялата тази история: след като Ференц Лист е запознат с цялата идея на Вагнер, той се увлича от проекта му и помага извънредно много да се осъществи идеята – както всяка година при празнуване рождения ден на Гьоте там (на 28 август) – през 1850 г. да се изнесе в същия ден премиерата на „Лоенгрин“ във Ваймар. По това време Вагнер, все още търсен от немската полиция с документ като „активен борец на барикадите“, получил политическо убежище във Швейцария, не е можел да присъства на премиерата на операта си. Същата вечер той, придружен от съпругата си прекарал цялата вечер в ресторанта „Под лебеда“ (каква прищявка на съдбата – „лебедът“ е един от символите в тази опера!) край Люцерн и с часовник в ръка действие по действие преживявал премиерата на операта си, която се разигравала на няколко стотин километра отстояние. После се оказало, че Вагнер не е имал точни по време преживявания – Ференц Лист, който дирижирал тази премиера във Ваймар, налагал значително по-бавни темпи от тези, предписани от Вагнер, така че не се стигнало до изживяната от Вагнер „синхронизация“. За пръв път той видял „на живо“ творбата си 11 години след премиерата – на 11 май 1861 г. по време на репетиции във Виенската „Hofoper“, а на 15 май на вечерния спектакъл в тази опера.

Ваймарската премиера на „Лоенгрин“ е била приета с респект, но посрещната с неразбиране – дълбоките идеи и претенции на автора за нови насоки в оперната драматургия са били непонятни, различни от приетото до тогава. Въпреки това през следващите 10 години не по-малко от 20 театъра са изнесли операта – в Мюнхен, Берлин, Дрезден. По-късно, особено в началото на 20-и век и след Втората световна война тази опера на Вагнер се играе редовно по целия свят и днес не слиза от репертоара на много оперни театри. Всички „Вагнерови певци“, особено тенорите, пеещи съответните роли, считат ролята на Лоенгрин за благодарна, богата по съдържание в гласово и драматично отношение и тя е „пробен камък“ за една бъдеща международна кариера. Така е било преди 30-40 години с Петер Хофман, със Зигфрид Иерузалем, преди няколко години с Йонас Кауфман и с Клаус Флориан Фогт – последният „типичен Вагнеров тенор“. В дискографията на „Лоенгрин“ са включени десетки записи от най-разнообразни изпълнения и състави. Забележителен е записът от 1980 г. в Байройт под режисурата на Гьоц Фридрих (дълги години директор на Държавната опера в Берлин) с Петер Хофман като Лоенгрин и Каран Армстронг (съпруга на Фридрих) като Елза. Върху три CD`s от фирмата „Deutsche Grammophon“ операта е записана през 1991/92 г. с Виенските филхармоници под диригентството на Клаудио Абадо при солисти Siegfried Jerusalem (Лоенгрин), Cheryl Studer (Елза), Waltraud Meier (Ортруд), Kurt Moll (Крал Хайнрих) и др.

……

Цитирам състава на солистите в оригинал на немски език, после в превод на български:

Personen
Heinrich der Vogler, deutscher König (Bass) Lohengrin (Tenor) Elsa von Brabant (Sopran) Friedrich von Telramund, brabantischer Graf (Bariton) Ortrud, Friedrichs Gemahlin (dramatischer Sopran oder Mezzosopran) Der Heerrufer des Königs (Bariton) Vier brabantische Edle (zwei Tenöre, zwei Bässe) Vier Edelknaben (zwei Soprane, zwei Alti) Herzog Gottfried, Elsas Bruder (stumme Rolle) Chor

(край на цитата)

Превод:

Лица

Хайнрих „Птичарят“, немски крал (бас)
Лоенгрин (тенор)
Елза от Брабант (сопрано)
Фридрих фон Телрамунд, граф на Брабант (баритон)
Ортруд, съпругата на Фридрих (драматичен сопран или мецосопран)
Кралският глашатай (баритон)
Четирима брабантски благородници (два тенора, два баса)
Четири девойки от благородни семейства (два сопрана, два алта)
Херцог Готфрид, братът на Елза (роля без пеене)
хор

(край на превода)

Музикален стил

„Лоенгрин“ заема двусмислена позиция в естетическото творчество на Вагнер. Въпреки очевидното отхвърляне на Вагнер от френската голяма опера, „Лоенгрин“, подобно на всички опери на Вагнер и особено по-късните му музикални драми, е отчасти задължен на формата, практикувана от Обер, Халеви и – въпреки това, което Вагнер заявява в своите прозаични творби – Майербер. „Лоенгрин“ е и последната от четирите „романтични“ опери на Вагнер и продължава асоциативния тонален стил, който преди това е развил в „Танхойзер“. Освен това „Лоенгрин“ е и последното от композираните от него творби преди политическото му изгнание и въпреки седемнадесетгодишното прекъсване в изпълнението, музикалният стил на „Лоенгрин“ все пак предвижда бъдещата лайтмотивна техника на Вагнер.

История на изпълненията

Премиерата на „Лоенгрин“ се състои на 28 август 1850 г. във Ваймар в „Staatskapelle Weimar“ под ръководството на Ференц Лист, близък приятел и ранен поддръжник на Вагнер. Лист избра датата в чест на най-известния гражданин на Ваймар – Йохан Волфганг фон Гьоте, който е роден на 28 август 1749 г. Въпреки недостатъците на тенора Карл Бек, представлението пожънва незабавен успех сред публиката.
Самият Вагнер не успява да присъства на премиерата, тъй като е забягнал в Швейцария заради участието си в Дрезденското майско въстание от 1849 г. Въпреки че дирижира различни откъси в концерти в Цюрих, Лондон, Париж и Брюксел, той не успява да присъства на пълно представление до 1861 г. във Виена.

Първото изпълнение на операта извън немскоезичния регион се състои на 5 февруари 1855 г. в Рига. Австрийската премиера се състои на 19 август 1858 г. в „Theater am Kärntnertor“ във Виена с Роза Чилаг в ролята на Ортруд. Премиерата на произведението е в Мюнхен на 16 юни 1867 г. в Националния театър, с Хайнрих Фогел в главната роля и Матилд Малингер като Елза. Малингер също поема ролята на Елза на премиерата на произведението в Берлинската държавна опера на 6 април 1869 г.

Руската премиера на Лоенгрин се състои на 16 октомври 1868 г. в Мариинския театър край Рига.

Белгийската премиера на операта се състои на 22 март 1870 г. в „La Monnaie“, с Етиен Троа като Фридрих фон Телрамунд и Фелисиано Понс като Хайнрих „Птичаря“.

Премиерата на „Лоенгрин“ в САЩ се състои на 3 април 1871 г. в Градският театър „Bowery“ в Ню Йорк. Под ръководството на Адолф Нойендорф актьорският състав включва Теодор Хабелман като Лоенгрин, Луиз Гарай-Лихтмай като Елза, Мари Фредеричи като Ортруд, Адолф Франош като Хайнрих и Едуард Вирлинг като Телрамунд.

Първото представление в Италия се състои седем месеца по-късно на 1 ноември 1871 г. в „Teatro Comunale di Bologna“ в италиански превод на оперния баритон Салваторе Маркези. По-специално, това е първото изпълнение на опера от Вагнер в Италия. Анджело Мариани дирижира представлението, в което участват Итало Кампанини като Лоенгрин, Бианка Блуме като Елза, Мария Льове Дестин като Ортруд, Пиетро Силенци като Телрамунд и Джузепе Галвани като Хайнрих „Птичарят“. На представлението на 9 ноември присъства Джузепе Верди, който анотира копие от партитурата за пиано със своите впечатления и мнения за Вагнер (това почти сигурно е първият му контакт с музиката на Вагнер).

Премиерата на операта в Милано е на 30 март 1873 г. в „Ла Скала“ с Кампанини като Лоенгрин, Габриеле Краус като Елза, Филипине фон Еделсберг като Ортруд, Виктор Морел като Фридрих и Джан Пиетро Милези като Хайнрих.

Британската премиера на Лоенгрин се състои на 8 май 1875 г. в Кралската опера „Ковънт Гардън“ в италиански превод от Маркези. Огюст Вианези дирижира представлението, в което участват Ернесто Николини като Лоенгрин, Ема Албани като Елза, Анна Д’Ангери като Ортруд, Маурел като Фридрих и Владислав Зайдеман като Хайнрих.

Австралийската премиера на операта се състои на 18 август 1877 г. в театъра “Принцът на Уелс” в Мелбърн. Метрополитън опера за първи път представя операта на италиански на 7 ноември 1883 г., по време на първия сезон на компанията. Кампанини израе главната роля с Кристина Нилсон като Елза, Еми Фурш-Мади като Ортруд, Джузепе Кашман като Телрамунд, Франко Новара като Хайнрих и диригент Огюст Вианези.

„Лоенгрин“ е представена за първи път във Франция на 30 април 1887 г. в „Eden-Théâtre“ в Париж в превод на френски от Шарл-Луи-Етиен Нуитер. Под режисурата на Чарлз Ламуре, Ернест ван Дайк играе главния герой, Фидес Девриес играе Елза, Марте Дювивие играе Ортруд, Емил Блауверт играе Телрамунд и Феликс-Адолф Кутурие играе Хайнрих. Въпреки това през 1881 г. има френски бенефис в салона „Cercle de la Méditerranée“ в Ница, организиран от Софи Крувели, в който тя поема ролята на Елза.

Операта има своята канадска премиера на 9 февруари 1891 г. в операта във Ванкувър с Ема Юх като Елза. „Palais Garnier“ изпълнява произведението за първи път на следващия 16 септември с ван Дайк като Лоенгрин, Роуз Карон като Елза, Каролин Фиренс-Питерс като Ортруд, Морис Рено като Телрамунд и Шарл Дуайе като Хайнрих.

Първото представление на операта в Чикаго се състои на 9 ноември 1891 г. в сградата „Auditorium Building“ (сега част от университета „Рузвелт“). Продукцията е представена на италиански и с участието на Жан дьо Реске като главния герой, Ема Иймс като Елза и Едуард дьо Реске като Хайнрих.

Премиерата на „Лоенгрин“ в Байройт е през 1894 г. като част от фестивала в Байройт. Режисьор е Козима Вагнер, вдовицата на композитора. Ролите се изпълняват от Вили Биренковен и Ернест ван Дайк, Емил Герхойзер се редуваше като Лоенгрин, Лилиан Нордика играе Елза, Мари Брема играе Ортруд, а Деметре Попович играе Телрамунд. Диригент е Феликс Мотл. През първия сезон операта е изпълнена шест пъти в оперния комплекс, построен от Вагнер за изпълнение на негови произведения.
Типичното изпълнение продължава около 3 часа, 30–50 минути.

(край на цитата)

Изпълнители на ролите при премиерата на 28 август 1850 г. (оригинал на немски език)

Rolle	Stimmtyp	Uraufführungsbesetzung, 28. August 1850 (Dirigent: Franz Liszt )
Lohengrin	Tenor	Karl Beck
Elsa von Brabant	Sopran	Rosa von Milde
Ortrud, Telramunds Frau	hoher dramatischer Sopran oder dramatischer Mezzosopran	Josephine Fastlinger
Friedrich von Telramund, ein Graf von Brabant	Bariton	Hans von Milde
Heinrich der Vogler ( Henry the Fowler )	Bass	August Höfer
Der Herold des Königs	Bariton	August Pätsch
Vier Adlige von Brabant	Tenöre, Bässe
Vier Seiten	Sopranistinnen, Altistinnen
Herzog Gottfried, Elsas Bruder	still	Hellstedt
Sächsische, thüringische und brabantische Grafen und Adlige, Ehrendamen, Pagen, Vasallen, Leibeigene

Instrumentierung

„Lohengrin“ ist für folgende Instrumente besetzt:

3 Flöten (3. Doppel- Piccolo ), 3 Oboen , Englischhorn , 3 Klarinetten in B, A und C, Bassklarinette in B und A, 3 Fagotte
4 Hörner , 3 Trompeten , 3 Posaunen , Tuba
Pauke , Triangel , Becken , Tamburin
Harfe
1. und 2. Violine , Bratschen , Violoncelli und Kontrabässe

auf der Bühne

3 Flöten , Piccolo , 3 Oboen , 3 Klarinetten in B, A und C, 3 Fagotte
4 Hörner , 12 Trompeten , 4 Posaunen
Pauken in D , Triangel , Becken , Militärtrommeln
Orgel , Harfe

(край на цитата)

Превод:

Инструментация

„Лоенгрин“ се изпълнява от следните инструменти:

3 флейти (3-то двойно пиколо), 3 обоя, английски рог, 3 кларинета в B, A и C, бас кларинет в B и A, 3 фагота
4 валдхорни, 3 тромпети, 3 тромбона, туба
тимпани, триъгълник, цимбал, тамбура
арфа
1-ва и 2-ра цигулки, виоли, виолончела и контрабаси

на сцената:

3 флейти, пиколо, 3 обоя, 3 кларинета в B, A и C, 3 фагота
4 валдхорни, 12 тромпети, 4 тромбона
Тимпани в ре, триъгълник, чинели, военни барабани
Орган, арфа

(край на цитата)

Допълнителни сведения за операта „Лоенгрин“ от Вагнер

„Лоенгрин” е романтична опера в три действия от немския композитор Рихард Вагнер. Развива се на исторически фон (Брабант през първата половина на 10-ти век).

Премиерата се състои на 28 август 1850 г. в Театъра на Великия херцогски двор във Ваймар под диригентството на Ференц Лист, с Карл Бек в главната роля. Либретото, написано от композитора, се основава на легендите за Лоенгрин и Елза, които са предавани в различни версии. Повечето прилики съществуват с 536-та от немските легенди на Братя Грим („Лоенгрин от Брабант“) и прозаичния преразказ в C.T.L. Лукас за войната при Вартбург (1838).

Литературни източници

Литературната фигура на Лоерангрин се появява като второстепенен герой в последната глава на средновековния епос в стихове „Парзивал“ от Волфрам фон Ешенбах. Рицарят на Граала Лоерангрин, син на краля на Граала Парзивал, е изпратен на лебед при херцогинята на Брабант като помощник и защитник. Като условие за неговата помощ тя никога не трябва да го пита за името му. Когато тя наруши забраната му, той трябва да я напусне. Вагнер възприема фигурата и развива забраната на въпросите в сърцевината на история, която описва връзката между божествената сфера и земната долина на сълзите и между ранното средновековно християнство и германския свят на боговете. В същото време Вагнер се опитва да вплете елементи от гръцката трагедия в сюжета. Той написва в бележките си до приятелите си за своя план относно „Лоенгрин“:

„ (…) Кой не знае „Зевс и Семела“? Бог обича човешка жена и се приближава към нея в човешка форма. Любовникът обаче научава, че тя не разпознава любимия си в неговата реалност и сега изисква съпругът й да й се разкрие в пълното чувствено проявление на своето същество. Зевс знае, че истинската гледка към него трябва да я унищожи. Самият той страда от това съзнание, от принудата да изпълнява желанията на влюбените и по този начин да ги покварява. Той изпълнява собствената си смъртна присъда, когато блясъкът на божествената му външност унищожава любимата му. Не е ли унищожен човекът, който копнее за Бога?“.

Композиция

С „Лоенгрин“ Вагнер създава новата оперна форма на композиционната музикална драма. Композицията не е разделена на отделни номера, а се играе действие по действие без прекъсване. Така Вагнер се дистанцира от традиционната структура на операта с арии, речитативи и хорови части. Въпреки това в „Лоенгрин“ са запазени големи фрагменти, подобни на ария или ансамбъл, като разказа за съня на Елза и разказа за Граала на Лоенгрин, които все още напомнят формата на класическата солова ария.

За да може да преведе вътрешния живот на сценичните герои в ясно четливи музикални мотиви, Вагнер използва лайтмотиви в „Лоенгрин“ (например мотивът за Граала и мотивът за забранени въпроси).

Съдържание на операта

Прелюдия и първо действие

Прелюдията представлява аурата на Граала. Музиката започва с меки, високи, сферични струнни звуци, набъбва до мощна кулминация и изчезва отново в сферично пианисимо. Фридрих Ницше пише: „В „Лоенгрин+ има много синя музика. Вагнер познава опиатните и наркотичните ефекти и ги използва, за да противодейства на нервния безпорядък на своята музикална изобретателност, която той добре осъзнава.“

В началото на първо действие Крал Хайнрих „Птичарят“ седи на поляна на брега на Шелд под придворен дъб, за да проведе военен преглед и съдебен ден в Княжество Брабант. Той обявява намерението си да събере армия за война срещу унгарците, в която и Брабант ще участва с войници.

„Без значение дали на Изток или Запад, това се отнася еднакво за всички.
Какво е немска земя, осигурете бойни войски.
Тогава никой вече няма да клевети Германския райх.

Освен това той научава, че в управляващата къща е избухнал спор за наследството. Затова той призовава Фридрих фон Телрамунд да свидетелства в съда. Той е възпитател на Елза и Готфрид, децата на покойния херцог на Брабант. Телрамунд казва, че Готфрид е изчезнал, докато се разхождал в гората със сестра си. Затова той я обвинил в братоубийство, въпреки че тя всъщност му била обещана за булка. Самият той се жени за Ортруд, последният потомък на фризийския принц Радбод. Следователно той претендира и за княжеското достойнство на Брабант:

„С право претендирам тази земя за себе си,
тъй като аз съм следващият от кръвта на херцога.
Жена ми също е от семейството,
която някога е дала на тези земи техните принцове.

Когато е разпитана от краля за постъпката си, Елза просто казва: „Бедният ми брат“. Тя обяснява, че в съня й се е появил рицар, който ще я защитава (разказът на съня на Елза: „Самотна в мрачни дни“).

Крал Хайнрих нарежда изпитание чрез изпитание. Ситуацията на Елза се влошава, когато брабантските рицари отказват да се бият срещу Телрамунд („Ние се бием само за вас“). На въпроса кой ще я представлява в битка, Елза казва, че воинът, изпратен от Бог, когото е видяла в съня си, ще бъде до нея.

Отначало нито един боец не отговаря на кралския призив към бойците да подкрепят Елза. Едва когато самата тя се моли, се появява лодка, теглена от лебед. На него стои странен рицар в леки доспехи. Той не само иска да се бори за Елза, но и иска ръката й. И двете обаче са свързани със състояние:
„Никога няма да ме разпитваш,
нито грижа за знанието,
откъдето дойдох при пътуването,
нито моето име и вид.”

Рицарят обявява на събралите се, че Елза Брабантска е невинна. Следва двубой, в който непознатият побеждава граф Телрамунд. Непознатият се въздържа да убие Телрамунд („Чрез Божията победа животът ти вече е мой – давам ти го, нека го посветиш на покаяние“). Сред всеобщите възгласи Елза пада в обятията на своя спасител.

Второ действие

Настъпва денят след дуела. Пред двореца граф Фридрих фон Телрамунд оплаква загубата на честта си и обвинява жена си, че го е убедила да даде лъжливи показания срещу Елза. Ортруд го обвинява в малодушие към странния рицар, в когото тя не вижда герой, пратен от Бога, а по-скоро същество, “укрепено от магия”. Ортруд убеждава неохотния Телрамунд („Ти, див гледач, колко мистериозно искаш отново да омагьосаш духа ми“), че е бил онеправдан и че непознатият е могъл да спечели дуела само с помощта на заклинание. Двамата решават да привлекат Елза да зададе на своя герой забранения въпрос за „име и вид“. В случай, че това не успее, Ортруд съветва използването на насилие срещу чуждия герой („Всяко същество, което е силно чрез магия, ако му се откъсне и най-малкият крайник от тялото му, трябва веднага да се покаже безсилно, както е в действителност!“).

Малко след това те виждат Елза на балкона на нейната стая. Телрамунд се оттегля по настояване на жена си. Ортруд се появява разкаяна пред Елза, която е на път да се омъжи, и успява да събуди съжалението на Елза и да бъде приета в двореца.

Триумфално тя призовава „осквернените богове“ Водан и Фрея за тяхната помощ. Невинна, Елза е твърде щастлива да прости на всички, включително на Ортруд. В поверителен разговор пред портата Ортруд предполага, че може би мрачна съдба е принудила непознатия да скрие името си. Елза отхвърля всички съмнения и отвежда Ортруд в своя дворец.

Музикална интерлюдия води до зазоряване. От кулите звучат тръбни сигнали. Кралският глашатай свиква брабантите и обявява, че Телрамунд е бил прогонен, както изисква законът, „защото невярно се е осмелил да води битката в името на Бог“. „Чужденецът, изпратен от Бог“ трябва да бъде обвързан с херцогството на Брабант: „Но героят не иска да бъде наричан херцог; вие ще го наричате „Защитник на Брабант“. Вестителят съобщава, че непознатият ще се ожени за Елза същия ден и че на следващия ден ще води брабантите и ще следва крал Хайнрих в кампанията му.

В кулоарите на сцената четирима брабантски благородници изразяват недоволството си от участието в кампанията на Хайнрих срещу далечна заплаха. Телрамунд се появява и обявява, че може да попречи на непознатия да се подвизава и че е фалшифицирал Божия съд със заклинание. Четиримата благородници завличат Телрамунд в църквата.

Булчинското шествие с Елза се движи от замъка към катедралата. Шествието тъкмо е стигнало до стъпалата пред портала, когато Ортруд препречва пътя на Елза и настоява да тръгне първа с аргумента, че тя идва от уважавано семейство, докато Елза дори не може да каже името на съпруга си. Елза я отхвърля, посочвайки, че съпругът й е под забраната на Империята. Крал Хайнрих се появява с непознатия и Ортруд трябва да отстъпи пред него.

Сватбеното шествие се оформя отново. Тогава обявеният извън закона Телрамунд се появява и обвинява непознатия в магия, но обвинението е отхвърлено. Той убеждава Елза да зададе забранения въпрос, но Елза се принуждава отново да покаже доверието си на своя герой. Сватбеното шествие влиза в катедралата с непознатия и неуредената Елза.

Трето действие

Младоженците влизат в стаята на младоженците с пеене (младоженски марш „Treulich geführt“). Двамата провеждат първия си поверителен разговор. Елза казва, че би останала с непознатия си съпруг дори ако подозренията на Ортруд са верни. Той иска да я успокои и изтъква високия си произход, от който се е отказал заради нея („Единственото нещо, което прави моята жертва полезна, трябва да намеря в твоята любов“ и „Аз идвам от блясъка и радостта“), което още повече кара Елза да се страхува, че тя не му е достатъчна и че един ден ще го загуби. И така тя пита рицаря как се казва. В този момент Телрамунд влиза в стаята. Започва битка, по време на която Телрамунд е убит от непознатия.

В последната сцена хората се събират, за да се сбогуват със събраната армия и крал Хайнрих. Четиримата благородници носят тялото на Телрамунд пред краля. Непознатият обвинява Телрамунд в засада, а Елза в изневяра. Беше му задала забранения въпрос за името и произхода му и сега той трябва да отговори. Следователно той не може да остане в Брабант нито като съпруг, нито като военачалник. След това той описва своя произход. Той разказва за двореца на Граала Монтсалват и божествената сила, дадена на Пазителите на Граала, докато се борят за справедливост на непризнатите. Но ако ги разпознаят, ще трябва да напуснат онези, които защитават. Самият той е син на краля на Граала Парзивал и се казва Лоенгрин:

„В далечна земя, недостъпна за вашите стъпки,
има замък, наречен Монсалват;
светъл храм стои там в средата,
толкова скъпоценен като нищо познато на земята;

вътре в съд с чудодейна благословия
се пази там като най-високо светилище.
Беше, че той беше най-чистият от човечеството,
свален от множество ангели.

Всяка година гълъб се приближава от небето,
за да подсили отново чудотворната си сила:
Нарича се Граалът и благословената най-чиста вяра
чрез него той си дава своето рицарство.

Който е избран да служи на Граала,
Той го въоръжава със свръхестествена сила;
в който се губи цялата зла измама,
когато го види, нощта на смъртта си отива;

дори и който изпрати от него в далечна земя,
назначен за шампион на добродетелта и закона,
неговата свята сила няма да бъде открадната,
Като негов рицар той остава там неразпознат.

Благословията на Граала е толкова благородна,
разкрит, той трябва да бяга от окото на лаика;
в рицарят, следователно не трябва да имате никакви съмнения,
Ако го познаете, той трябва да ви напусне.

Сега чуйте как отговарям на забранения въпрос:
Бях изпратен при вас от Граала:
Баща ми Парзивал носи короната си,
Неговият рицар, аз – се казвам Лоенгрин.
Но кралят ще победи унгарците и без мен.

„Но, велики царю, позволете ми да ви пророкувам: голяма и чиста победа ви се даде.“

Обръщайки се към Елза, Лоенгрин съобщава още, че на Готфрид щеше да отнеме само една година, за да се върне в Брабант.

Въпреки молбите на Елза и настояването на краля, Лоенгрин не може да остане. Лебедът се връща с лодката и взема Лоенгрин със себе си. В ужасен триумф Ортруд възкликва, че е разпознала лебеда като изчезналия Готфрид, когото самата тя е омагьосала.

„По верижката, с която го увих, видях кой е този лебед: той е наследникът на Брабант!“

Чрез молитвата на Лоенгрин Готфрид е освободен сега, преди края на годината. Лодката, с която Лоенгрин тръгва, безкрайно тъжно (режисура на сцената), се отдалечава. При вида на Готфрид Ортруд пада на земята с писък. Елза също потъва безжизнена на земята в ръцете на Готфрид, хората (припев) изразяват своя ужас: “Горко им!”.

Произход на операта

Вагнер за първи път получава идеята за операта през 1842 г. в Париж: от трактат на C.T.L. Лукас при конкурс на певците във Вартбург той също разбира за епоса относно Лоенгрин и свързаната с него поема за Парзивал от Волфрам фон Ешенбах. Вагнер също е взел отделни характеристики на произведението от други източници. Конфликтът между Елза и Ортруд пред катедралата е моделиран по спора между двете кралици в Песни на Нибелунгите, а забраната за задаване на въпроси е заимствана от гръцката митология (Зевс, Семела).

През лятото на 1845 г., по време на лечебен престой в Мариенбад, Вагнер написва черновата на операта и веднага започва да работи върху либретото. През май 1846 г. той започва да работи върху музиката, композиционната скица е завършена до края на юли, а пълната партитура на произведението е завършена на 28 април 1848 г. За да има мир и тишина за композицията, Вагнер, който тогава все още е придворен капелмайстор в Дрезден, се оттегля за няколко седмици в имението „Шефер“, типична саксонска ферма от онова време, в Граупа близо до град Пирна. По време на безгрижни преходи сред природата, наред с други. до близкия Либетал, той намира спокойствие и разсейване от материалните си грижи.

Мария Терезия Льов, към която той е развил страстна привързаност в младостта си и на която той акомпанира на пиано по време на обучението й по пеене, организира пражката премиера на Лоенгрин през 1856 г. в Театъра на имотите, където „Танхойзер“ също се е състояла през 1854 г. През 1907 г. в имението „Шефер“ е създаден музей на Вагнер, а през 2011 г. в близкия район е изградена ловна хижа. Най-големият паметник на Вагнер е издигнат в „Liebethaler Grund“ през 1932/33 г. по проект на Richard Guhr.

Исторически фон и интерпретация

„Лоенгрин“ е последната творба на Вагнер, описана като „Романтична опера“ и само в нея историята и митът пряко се сблъскват. Митичното събитие е вградено в историческа рамка и може да се датира точно от 933 г., в която крал Хайнрих Първи побеждава унгарците при Ритебург на Унструт. Речта на Хайнрих Първи в първо действие се отнася до речта на краля към саксонския народ, както е записана от Видукинд от Корвей. Вагнер го премества в Антверпен, за да свърже историческите събития с легендата за рицаря Лебед, която води началото си от района на Долен Рейн. По това време не е имало Херцогство Брабант, но е имало графство със същото име. Тъй като Хайнрих Първо успява да обедини всички воюващи източнофранкски племена по време на тази кампания, той е почитан от либерално-демократичното национално движение по времето на Вагнер като пионер на обединена Германска империя и противопоставен на реакционната политика на Метерних.

Тъй като Вагнер участва в Дрезденската революция през 1848/49 г. на радикална демократична страна, тази връзка е ключ към тълкуването на операта, както и теоретичните писания на Вагнер, които са написани по същото време в което той създава операта „Лоенгрин“. Смесицата от мит и история може да бъде открита още в текста на нибелунгите. Световна история от легендата (1848), в която Вагнер включва актуалните тогава индоевропейски лингвистични изследвания.

Вагнер смесва романтичната индология, материалистичната критика на Фойербах относно религията, предполагаемата специална роля на германския „оригинален народ“ и критиката на капитализма от периода „Vormärz“ (Вилхелм Вайтлинг, Карл Маркс и Фридрих Енгелс): в писанията на Вагнер от този период капитализмът, егоистичното властово-държавническо мислене и християнството, за които се твърди, че са деформирани от историческите развития, са довели до ситуацията, чийто двойник в Лоенгрин е политическата криза, която публиката открива в началото на операта в Брабантското херцогство без лидери. Това налага политическата намеса на Хайнрих Първи и митичната намеса на рицаря Лебед. Последният не е съвсем положителен герой и се проваля поради интрига, организирана от Ортруд – подобно на фолклорния герой Риенци преди него. Това подсказва политическия песимизъм на бъдещия революционер Вагнер. Ортруд, със своята архаична вяра в боговете, може да представлява символ на политическата реакция през периода „Vormärz“; Провалът на Елза и Лоенгрин предвещава провала на политическите утопии от 1848/49 г.

(край на допълнителните бележки)

В края на тази статия ще дам две приложения: табела с трайностите на отделните действия на операта „Лоенгрин“ при различни диригенти – приблизителни стойности, които в даден ден се различават от друг (както е било при премиерата при Ференц Лист и предположенията на Вагнер) и състави на различни постановки на операта през годините: (трайностите при различни диригенти при фестивала в Байройт – в часове)

Jahr	Dirigent	1. Akt	2. Akt	3. Akt	Gesamtdauer
1894	Felix Mottl	1:10	1:22	1:09	3:41
1:08	1:25	1:12	3:45
1:11	1:23	1:06	3:40
1908	Siegfried Wagner	1:09	1:23	1:08	3:40
1:07	1:20	1:05	3:32
1936	Wilhelm Furtwängler	1:01	1:19	1:05	3:25
1937	Heinz Tietjen	1:11	1:29	1:12	3:52
1953	Joseph Keilberth	1:06	1:22	1:07	3:35
1954	Eugen Jochum	1:04	1:21	1:05	3:30
1:02	1:20	1:03	3:25
1958	André Cluytens	1:02	1:15	1:00	3:17
1959	Lovro von Matacic	1:04	1:21	1:03	3:28
Heinz Tietjen	1:03	1:21	1:03	3:27
1960	Ferdinand Leitner	1:03	1:15	1:03	3:21
Lorin Maazel	1:02	1:17	1:01	3:20
1962	Wolfgang Sawallisch	0:59	1:13	0:58	3:10
1967	Rudolf Kempe	1:02	1:23	1:00	3:25
Berislav Klobucar	1:00	1:20	0:59	3:19
1968	Alberto Erede	0:58	1:14	0:55	3:07
1971	Silvio Varviso	0:58	1:19	1:01	3:18

(край на цитата)

Различни постановки:

Arthur Bodanzky, 1935. Lauritz Melchior (Lohengrin), Lotte Lehmann (Elsa), Friedrich Schorr (Telramund), Marjorie Lawrence (Ortrud), Emanuel List (König Heinrich) – Chor und Orchester der Metropolitan Opera New York (Gebhard)
Heinz Tietjen, 1936. Heinrich der Vogler, deutscher König: Josef von Manowarda – Lohengrin: Franz Völker – Elsa von Brabant: Maria Müller – Friedrich von Telramund: Jaro Prohaska – Ortrud: Margarete Klose – Chor und Orchester der Bayreuther Festspiele
Robert Heger, 1942. Franz Völker (Lohengrin), Maria Müller (Elsa), Jaro Prohaska (Telramund), Margarete Klose (Ortrud), Ludwig Hofmann (König Heinrich) – Chor der Staatsoper Berlin, Berliner Staatskapelle (Preiser Records)
Richard Kraus, 1951. Peter Anders (Lohengrin), Trude Eipperle (Elsa), Karl Kronenberg (Telramund), Helena Braun (Ortrud), Josef Greindl (König Heinrich), Günther Ambrosius (Heerrufer) – Kölner Rundfunk-Sinfonie-Orchester und Kölner Rundfunk-Chor (MYTO RECORDS)
Wilhelm Schüchter, 1953. Heinrich der Vogler, deutscher König: Gottlob Frick – Lohengrin: Rudolf Schock – Elsa von Brabant: Maud Cunitz – Friedrich von Telramund: Josef Metternich – Ortrud: Margarete Klose – Der Heerrufer: Horst Günter – Männerchor des WDR, Chor und Sinfonieorchester des NDR. ADD
Joseph Keilberth, 1953. Heinrich der Vogler, deutscher König: Josef Greindl – Lohengrin: Wolfgang Windgassen – Elsa von Brabant: Eleanor Steber – Friedrich von Telramund: Hermann Uhde – Ortrud: Astrid Varnay – Der Heerrufer: Hans Braun – Chor und Orchester der Bayreuther Festspiele
Eugen Jochum, 1954. Heinrich der Vogler, deutscher König: Theo Adam – Lohengrin: Wolfgang Windgassen – Elsa von Brabant: Birgit Nilsson – Friedrich von Telramund: Hermann Uhde – Ortrud: Astrid Varnay – Der Heerrufer: Dietrich Fischer-Dieskau – Chor und Orchester der Bayreuther Festspiele. ADD
André Cluytens, 1958. Heinrich der Vogler, deutscher König: Kieth Engen – Lohengrin: Sandor Konya – Elsa von Brabant: Leonie Rysanek – Friedrich von Telramund: Ernest Blanc – Ortrud: Astrid Varnay – Der Heerrufer: Eberhard Waechter – Chor und Orchester der Bayreuther Festspiele. ADD
Rudolf Kempe, 1964. Heinrich der Vogler, deutscher König: Gottlob Frick – Lohengrin: Jess Thomas – Elsa von Brabant: Elisabeth Grümmer – Friedrich von Telramund: Dietrich Fischer-Dieskau – Ortrud: Christa Ludwig – Der Heerrufer: Otto Wiener – Chor der Wiener Staatsoper, Wiener Philharmoniker. ADD
Erich Leinsdorf, 1965. Heinrich der Vogler, deutscher König: Jerome Hines – Lohengrin: Sandor Konya – Elsa von Brabant: Lucine Amara – Friedrich von Telramund: William Dooley – Ortrud: Rita Gorr – Der Heerrufer: Calvin Marsh – Boston Chorus Pro Musica, Alfred Nash Patterson, Boston Symphony Orchestra. ADD
Rafael Kubelik, 1965. Heinrich der Vogler, deutscher König: Karl Ridderbusch – Lohengrin: James King – Elsa von Brabant: Gundula Janowitz – Friedrich von Telramund: Thomas Stewart – Ortrud: Gwyneth Jones – Der Heerrufer: Gerd Nienstedt – Chor des Bayerischen Rundfunks, Heinz Mende Symphonieorchester des Bayerischen Rundfunks. ADD
Georg Solti, 1986. König Heinrich: Hans Sotin – Lohengrin: Plácido Domingo – Elsa von Brabant: Jessye Norman – Friedrich von Telramund: Siegmund Nimsgern – Ortrud: Eva Randová – Heerrufer: Dietrich Fischer-Dieskau – Konzertvereinigung Wiener Staatsopernchor, Wiener Philharmoniker. DDD
Claudio Abbado, 1992. König Heinrich: Kurt Moll – Lohengrin: Siegfried Jerusalem – Elsa von Brabant: Cheryl Studer – Friedrich von Telramund: Hartmut Welker – Ortrud: Waltraud Meier – Heerrufer: Andreas Schmidt – Konzertvereinigung Wiener Staatsopernchor, Wiener Philharmoniker. DDD
Daniel Barenboim, 1998. König Heinrich: René Pape – Lohengrin: Peter Seiffert – Elsa von Brabant: Emily Magee – Friedrich von Telramund: Falk Struckmann – Ortrud: Deborah Polaski – Der Heerrufer des Königs: Roman Trekel – Chor der Deutschen Staatsoper Berlin, Ernst Stoy, Staatskapelle Berlin.

(край на цитата)

Нека днес на 28 август 2014 г. си припомним за премиерата на една от най-известните и най-често играни опери от Рихард Вагнер – „Лоенгрин“, състояла се в този ден през 1850 г. във Ваймар.

……

Записи: