Nikola Nikolov

97 години от рождението на прекрасния тенор Никола Николов

Драги приятели на оперната музика, днешният 23 март 2022 година е забележителен ден в историята на българското оперно изкуство – това е рожденият ден на две големи личности в тази история, направили извънредно много за утвърждаване името на това изкуство в малка България, прочута от години с отличните си артисти както в родината си, така и извън нея. Това са сопранът Елисавета Йовович, родена през далечната 1901 година, и изключителният тенор Никола Николов, роден на същата дата 24 години по-късно – през 1925 година.

Не исках да пиша в един ден две статии, след като и двамата имат рожден ден днес, поради което реших статията за Елисавета Йовович да публикувам два дни по-рано – на 21 март. Тези мои читатели, които редовно следят моите „оперни истории“, са забелязали това.

При това нека кажа нещо общо както за Елисавета Йовович, така и за Никола Николов.

И двамата са били водещи артисти за своята генерация и жанра си, макар че историческите периоди, в които са се развили и показали таланта си, са съвсем други. Николов има възможност да развие способностите си докрай и да ги покаже по целия свят, докато Йовович във върха на това развитие около 1945 г. трябва да преустанови за известно време активната си дейност по политически причини – съпругът й е съден от „Народен съд“ след 9 септември 1944 г., бива осъден на смърт и тя понася последствията от този брак, като е интернирана извън София, където до тогава е водеща солистка в Софийската опера. Но за това стана въпрос в статията за нея, която аз поместих тук преди 2 дни – на 21 март, с цел да не пиша в един ден две големи статии за две легендарни личности в българското вокално изкуство.

В днешната статия ще се спра на живота и творчеството на Никола Николов, който e роден днес точно преди 97 години. Аз съм щастлив, че още от младежките ми години съм спътник на неговото постепенно развитие. Като студент в София между 1951 и 1956 г. съм бил свидетел на двете златни награди, които той спечели тогава – през 1951 г. Николов представи България на Третия световен младежки фестивал в Берлин, откъдето се върна със златен медал. Две години по-късно отново получи златен медал – този път на Четвъртия фестивал в Букурещ. При първата награда през лятото на 1951 г. бях още в Габрово, но помня добре как Радио София и цялата българска преса хвалеха този чародеец на 26 години, който вече бе добре познат на големи слоеве от българското население. Като студент първа година вече го гледах на сцената на Софийската опера, бях пленен от гласа и играта му. През следващите години поне 5-6 пъти съм бил на негови изяви – в коронните му роли в „Мадам Бътерфлай“, „Кармен“, „Селска чест“, „Трубадур“, „Аида“ и други.

Чак до 1974 г., когато напуснах България, съм имал щастието да бъда на негови изяви в София при мои посещения там, във Варна на Летните музикални фестивали, също и няколко пъти при негови гостувания в Габрово в новия Дом на културата със състави от Варна и София.

Не случайно Николов постига завидна кариера и зад граница. В конкретни данни, които ще дам по-късно, се вижда колко високо е било оценено изкуството му в редица опери, където блести при сравнения на авторитетни критици наред с най-известните тенори от неговата генерация.

Вече 15 години след неговата смърт през юли 2007 г. спомените за Никола Николов не само не избледняват, но се и засилват в паметта даже на младите артисти, които сега започват кариерата си и са имали контакт с него. Когато през 2015 г. писах статия за кръглия 90-годишен рожден ден на Никола Николов, два дни преди това моят ФБ-приятел Борис Луков – тенор, солист във Варненската опера, знаещ за кръглия юбилей на Никола Николов, ми написа следното кратко, но съдържателно писмо:

„Господин Контохов, на 23 март се навършват 90 години от рождението на най-великият български тенор – Никола Николов. Надявам се да го отбележите във вашите оперни истории, които всички следим с огромен интерес. С чичо Кольо бяхме много близки семейства. Почти всеки ден бяхме заедно и знам много подробности за него и живота му с Лиляна Василева. До ден днешен съм близък с дъщеря му. Никола Николов и баба ми заедно са почнали в новооткритата Варненска опера и бяха най-добри приятели цял живот. Неговият педагог Събчо Събев умира по време на спектакъл на „Евгений Онегин“ в операта в ръцете на баба ми, която е пяла Татяна“.

(край на писмото)

Интересна история – знам тая подробност за Събчо Събев, когато той се помина, това беше събитие, което се разнесе като мълния из цяла България. Един прекрасен човек и чудесен баритон, напуснал този свят на самата оперна сцена в ролята на Евгений Онегин. В статията за Събчо Събев (1899-1950), която писах за рождения му ден на 5 април 2015 г., както и през следващи години, споменах за този трагичен факт, причинил смъртта му едва когато той е на 51 години. Така че на 29 май 1950 г. голямата певица във Варненската опера Лиляна Анастасова – бабата на Борис Луков е пяла като Татяна в операта на Чайковски, когато Събчо Събев получава сърдечен удар, пада на сцената и наскоро след това умира. Трагедия! Борис Луков ми е писал и друг път за прочутата солистка Лиляна Анастасова. Ето кратък откъс от едно писмо:

„Аз съм внук на войници и хайдути, на лекари и оперни певци. Казвал съм ви за баба ми – Лиляна Анастасова – знаменито спинтово сопрано и главен солист на Софийска и Варненска опера. Възпитан съм да уважавам кадърните, талантливите и способни хора и да бъда почтителен“.

(край на цитата)

Когато човек реши да събира сведения за Никола Николов с цел да пише за него, има голям избор от най-различни материали в това отношение. Аз ползвам за тази статия материали, които имам от електронните медии – толкова много, че трябва да селектирам най-важните. Също и някои печатни източници в западни речници и енциклопедии. В Уикипедия има страница на български език за него, също и десетки линкове, даващи подробна информация преди и след смъртта му. Нека сега подбера биографични данни и такива за дейността му първо от Уикипедия:

Никола Йорданов Николов е български оперен певец (тенор), роден на 23 март 1925 г. в София, починал на 8 юли 2007 г. също там. Съпруг на певицата Лиляна Василева. Баба му и дядо му са бегълци от Кукуш. Баща му държи малка бръснарница, с която изхранва семейството си. От малък бъдещият оперен ас пее не само известни детски песнички, но и някои модерни шлагери. Скоро клиентите на баща му забелязват, че момчето е музикално и притежава хубав глас. Първа оценка на вокалните му данни дава големият певец и преподавател Събчо Събев, който де факто е първият и може би единствен педагог на Николов. Две години Николов пее в хора на Военнопредставителния ансамбъл. През 1946 година постъпва като редовен артист в Софийската народна опера.

По-късно Никола Николов е поканен от тенора Петър Райчев за артист в новооткритата Варненска народна опера. Първата му роля на варненска сцена е тази на Пинкертон в операта „Мадам Бътерфлай“ от Пучини, с която той се налага като първи тенор в операта. Следват ролите на Туриду в „Селска чест“ от Маскани, Манрико в „Трубадур“ от Верди с диригент Йоско Йосифов, Дон Хосе в „Кармен“ от Бизе.

През 1951 и 1953 г. Николов успешно представя България на III-тото и IV-тото издание на Младежкия оперен фестивал в Берлин и Букурещ (б.а. Б.К.: Този термин „Младежки оперен фестивал“ не ми е известен, имаше през тези години „Певчески фестивали на младежта“, сигурно авторите в Уикипедия са имали предвид точно тия фестивали). През 1953 година специализира в Москва, където изучава актьорско майсторство при режисьора от Болшой театър Леонид Баратов. След завръщането си в България, Николов се присъединява към ансамбъла на Софийската опера.

Гласът на Николов е определян като мощен лиричен тенор, с изразителен среден и нисък регистър. Характерни за изпълненията му са резките драматични акценти, темперамента и топлотата на гласа му.

Никола Николов е носител на множество отличия, сред които „Димитровска награда“ – III степен от 1951 година и II степен от 1959 година, „заслужил артист“ от 1962 година, „народен артист“ от 1965 година.

Пее на 70-годишна възраст в „Кармен“ в ролята на Дон Хосе на 23 март 1995 г. на сцената на Софийската опера. На 75-годишна възраст изпълнява ролята на Манрико от „Трубадур”, като бисира Стретата в до-мажорна тоналност. На 80 години изпълнява дует на Манрико и Азучена от „Трубадур” заедно със Стефка Минева. В концерта през 2005 г. излизат на сцената и едни от водещите тенори в сегашно време, някои от които ученици на знаменития тенор: Цв. Цветков, Калуди Калудов, Божидар Николов и Костадин Андреев.

В своята дълга певческа кариера, продължила почти до неговата 75-годишнина, Никола Николов има над 1500 представления и концерти, изпял е почти всички централни тенорови партии на италианските майстори.

(край на справката от Уикипедия)

Тук няма да се спирам подробно на целия творчески път на Никола Николов в България и в чужбина, това е описано в различни източници, говори се при всички негови интревюта или предавания по Радио София. Известно е, че като постоянен член на Софийската народна опера, когато и световната му кариера расте много бързо, често Николов има проблеми с пътуванията си за чужбина поради забавяне на входно-изходни визи от немарливост на съответните чиновници. Имало е случаи например вечерта да има изява на сцената на Виенската опера, получава сутринта визата си, пътува със самолет за Виена, пристига на летището, там го чака г-н Владарски, собственик на бюрото за артисти с което Николов работи, и час преди началото пристига в операта. Представете си какво напрежение – от месеци терминът е определен и Николов трябва да бъде във Виена. Често Владарски (по народност българин) е казвал, че при такива ситуации самият той „всеки път получава по един микроинфаркт“ (б.а. Б.К.: фирмата „Владарски“ е една от най-авторитетните фирми-агенции за контакти и ангажименти на оперни певци със седалище във Виена. Тя съществува и сега и се води от сина на основателя й – Виктор Владарски (1898-1981), именно Валтер Владарски. За Валтер Владарски четем: „от редица години той ръководи агенцията с име „Опера Владарски“, редовно е канен в журито на много международни певчески конкурси, както и да води майсторски класове“. Не знам от къде е дошло твърдението, че Владарски има български произход. Справка в различни източници показва, че думата „владарски“ има сръбско-хърватски произход и означава „владетел / владетелски“. Така че аз лично се съмнявам в истинността за български произход. След като Виктор Владарски е роден през 1898 г. (малкото му име няма нищо българско!), по-вероятно е той да произлиза от народност, близка до държавите Сърбия, Хърватия, Австро-Унгария).

Като пиша тези редове, мисля си, какво знае днешната младеж за нашите изпитания около 1950-1989, когато човек губеше дни и ценно време за уреждане на такива формалности по ходене из разни паспортни бюра, легации в София за получаване на съответни визи (а те работеха само от 10 до 12 часа) и какво ли не още. Сега всичко изглежда съвсем нормално, като че ли не е имало такъв период в България.

Но да продължим с Никола Николов. Понеже той е бил един от най-успелите български артисти на сцената на Виенската опера, да видим участията му на тази престижна сцена:

Titel des Werks Rolle/Funktion der Person Datum der ersten/letzten Vorstellung Anzahl der Vorstellungen
Aida Radames 24.10.1961–13.03.1974 4 mal
Carmen Don José 09.11.1964 1 mal
Il trovatore Manrico 03.10.1964–06.10.1964 2 mal
Rigoletto Der Herzog von Mantua 01.10.1964–08.10.1964 2 mal
Tosca Mario Cavaradossi 13.10.1964 1 mal
Turandot Kalaf 27.09.1961–17.10.1964 3 mal

(край на цитата)

През 1979 г. личност с името Никола Николов (но не певецът Никола Николов) е режисьор на продукцията на „Княз Игор“ от Бородин, където в три вечери през ден са изнесени спектакли на Софийската народна опера. Те имат исторически характер, затова една извадка от 2 ноември 1979 г. :

Freitag, 2. November 1979 | 18:30

Gastspiel des National-Akademischen Theaters für Oper und Ballett, Sofia

(край на цитата)

Само какъв първокласен състав – чест за България и оперното й изкуство. При другите две изяви дирижира пак Иван Маринов, има малки промени при някои солови партии.

По-късно в тази статия ще поместя редица подробности за Никола Николов, дадени в интервюта с него пред български медии, но интересно е какво е писано за него в авторитетни справочници и лексикони на Запад. Очевидно най-важно е това, дадено в прочутия „Лексикон на певците“ от Kutsch & Riemens, който често ползвам за моите статии. В изданието от 1997 г. четем следните редове:

„Никола Николов е роден през 1925 г. в София, следва там при Събчо Събев и дебютира през 1947 г. в оперния театър във Варна като Пинкертон в „Мадам Бътерфлай“. До 1953 г. той пее във Варна, после продължава обучението си в Москва и от 1955 г. играе в Софийката народна опера, където постига значителни успехи, преди всичко в италиански репертоар. През годините 1954 и 1959 Николов има гастроли в „Болшой“-театър в Москва, както и на оперните сцени в Ленинград, Рига и Киев. През 1958 г. пее на Фестивала в Сполето и още през същата година дебютира на Миланската Скала в ролята на Вашек в „Продадена невеста“ от Сметана. Постига големи успехи на Фестивала в Уексфорд (Ирландия) през 1959 г. и на сцената на Виенската държавна опера през 1960 (б.а. Б.К.: в справката по-горе за участията му във Виена е дадена годината 1961 – при участието му като Радамес в „Аида“. Мисля, че в други източници четох за много повече роли, в които Николов е играл във Виена, не само в тия 6, посочени в архива на Виенската опера). От 1960 г. Николов гастролира често в Ковънт Гардън в Лондон (дебют като Радамес в „Аида“). През 1961 г. има изяви като гост в оперния театър в Лайпциг и

в Берлинската държавна опера, през 1962 г. в Държавната опера в Хамбург, през 1963 г. в театър „Сан Карло“ в Неапол (Васко в „Африканката“ от Майербер), през 1964 г. в оперните театри в Барселона и в Женева, през 1965 г. в Държавната опера във Франкфурт (като Радамес).

Още през 1960 г. Николов е поканен за постоянни гастроли в МЕТ в Ню Йорк (дебют като Хосе в „Кармен“ от Бизе). Други негови изяви: на сцените на държавните опери в Белград и Загреб (1960), Баварската държавна опера в Мюнхен и в оперния театър в Гент / Белгия (1968), също и в държавните опери в Будапеща и Букурещ.

В средата на 70-те години Никола Николов приключва с оперната си кариера, след като 20 години е член на ансамбъла на Софийската народна опера. От оперния му репертоар са особено успешни следните роли: Манрико в „Трубадур“, главната роля в „Дон Карлос“ и Радамес в „Аида“ от Верди, Туриду в „Селска чест“ от Маскани, Каварадоси в „Тоска“ и Калаф в „Турандот“ от Пучини, Хосе в „Кармен“ от Бизе, Васко в „Африканката“ от Майербер. Никола Николов е известен и като концертен певец и солист в симфонично-ораториални произведения. Музикални записи с негови изяви: българската фирма „Балкантон“ (най-важни „Аида“ и „Кармен“), руската фирма „Мелодия“. Западни фирми: „Harmonia mundi“ – като Радамес в „Аида“, „Decca“ – в „Борис Годунов“, „EJS“ – като Васко в „Африканката“.

(край на справката)

Освен в речника от Kutsch & Riemens, по-кратки информации за Никола Николов има и в международната енциклопедия „Who’s Who in Music“ в изданието от 1994/95 г. и в справката за българските певци (100-120 личности) на английски език, която често цитирам в статиите си (портал „Bulgarian Opera Stars“ на г-н Франк Фишър в Питсбърг / САЩ. Разполагам и с една снимка на Никола Николов заедно с г-н Фишър, която ще поместя след статията. Малка статия за него има и в петтомната Международна оперна енциклопедия (британско издание). В Уикипедия има страница за Никола Николов не само на български език, но и на руски език, заедно с хубава негова снимка, докато в тази на български език не е поместена поне една такава!

Сега ще поместя едно подробно интервю на Никола Николов, дадено 2 години преди смъртта му, което съдържа редица интересни моменти от живота и дейността му и резюмира до голяма степен жизнения му път:

Никола Николов: Певецът не е чиновник

Интервю на Грета Маринова

25 юни 2005 г.

Навсякъде Никола Николов получава възторжени отзиви за блестящото си превъплъщение в ролята на Каварадоси от “Тоска”.

Аз, от Коньовица, влязох в гримьорната на Бениамино Джили, спомня си прочутият тенор

Софийската опера ще закрие сезона на 2 юли с галаконцерт, посветен на 80-годишнината на световноизвестния тенор Никола Николов. Той е избрал да изпълни пред публиката дуета на Манрико и Азучена от операта “Трубадур”. Ще му партнира мецосопраното Стефка Минева. В концерта ще участват някои от любимите му ученици, сред които са тенорите Калуди Калудов и Божидар Николов.

Днес Никола Николов се радва, че и на 80 години гласът му още е в отлична форма. Обяснява този феномен с това, че владее до съвършенство правилата на италианското белканто.

– Г-н Николов, разказват се легенди как след спектакли публиката ви е носила на ръце. Какво си спомняте от тези времена?

– Това е приятен спомен. Доколкото знам, не е имало друг певец в България освен мен, когото публиката да е носила на ръце. Това обикновено се е случвало след мое изпълнение на коронната ми партия – Манрико от “Трубадур”. Там има една ария, която често викаха на бис. Явно съм развълнувал публиката и тя ме понесе на ръце до вкъщи. Добре, че живея наблизо. Бях доста изненадан, но признавам, че е хубаво публиката да те обича.

– Усещахте ли обичта на публиката?

– Винаги. Аз не съм се разделял с публиката в България, ходил съм в чужбина на гастроли, но повече тука пеех. И даже имах един колега – Димитър Ненков, който все се шегуваше, като прочете някъде статия за мен: “В цял свят ходиш, пък гледам все тука си стоиш.” И да ви кажа, виждаше ми се много, като престоя в чужбина един месец. Защото навън трябва да си винаги готов като шахматист – все преценяваш някакви ходове. Аз и у нас съм обиколил всички оперни театри и сигурно затова така ме обичаше публиката.

– По ваше време трудно пускаха певците да правят гастроли в чужбина. На вас някой пречеше ли ви?

– Тогава правителството отделяше внимание на културата. Не знам за пропаганда ли, за какво ли… Ние бяхме една тройка, която пътувахме без проблеми – Николай Гяуров, Димитър Узунов и аз. Не съм бил в партията, просто ме пускаха заради успехите, които имам. Имаха ми доверие. Имаше и много колеги, които бягаха. Мислеха, че там е манна небесна. А борбата в чужбина е голяма. Ако си способен и те харесват – държат те на ръце, но при най-малкото неразположение или при криза – оставаш на улицата. А тук си имаше сигурност. Когато човек има зад гърба си опора, да излезе навън вече не е страшно.

– Повечето ви известни колеги в един момент предпочетоха да правят кариера навън…

– Аз не мога, а са ме канили и в Ковънт гардън в Лондон да бъда член на трупата, и в Мюнхен, и във Виена. Освен това имах слабо място – моя трахит. Често имах затруднения и винаги съм гледал да пея, когато съм здрав.

– Как избрахте да се занимавате с пеене?

– Случаят е такъв. Там, където е сега Телефонната палата, беше ученическо кино. Показваха само музикални филми. Първият ми интерес дойде от тях. Тогава беше на мода една песен “Мама” на Бениамино Джили, аз я бях научил и я пеех с хора на училището. Много ходех и в оперетата, където в антракта някои от солистите пееха канцонети. Особено харесвах Милен Паунов. Имах един съученик, чиято сестра беше женена за него. И аз го разпитах къде ходи зет му на уроци. Той ми каза, че се готви при Събчо Събев. Намерих къде му е къщата, отидох, стоях под балкона, слушах как пеят при него и си го представях строг. Чаках час и нещо, докато се престраша. Най-накрая позвъних и ми отвори един усмихнат човек.

Обясних му. Покани ме в хола и така ме предразположи. Тогава е бил на 38 години. Аз си бях научил арията на Каварадоси. И той ми каза, че като се направи постановката, гласът се увеличава три пъти. Каза ми, че ще ме вземе да уча. Пари никакви не ми искаше. Аз все го молех да слушам и другите му ученици. А той все им казваше: “Този, малкият, дето сега стои в ъгъла, той ще ви надмине всичките.” Като напреднах, реши да ме представи на Любомир Пипков, който тогава беше директор на операта.

Самият Пипков седна да ми свири, но аз спрях още на първия тон. А той бил решил да ме изпита и ми дал арията с половин тон по-ниско. Тогава ме назначи пета категория артист. А тогава имаше стажанти, после шеста категория, но аз ги прескочих. Много се радвах, че ме назначиха, защото тогава беше голяма криза, а като солист в операта ми даваха дажби, носех вкъщи олио, макарони и други неща за храна.

– Какъв беше най-полезният съвет, който ви остана от вашия учител?

– Пеенето е много просто, затова е сложно, казваше Събчо Събев. А учениците искат да ги лъжеш – да им казваш едва ли не, че не е възможно да ги научиш да пеят.

– Защо в операта непрекъснато има глад за тенори?

– Така е по света. А без тенор операта не може. Всъщност има колкото искате, но качествените са малко. Заради това, където и да съм бил по света, винаги са хвалели моите качества, защото съм тенор с плътни ниски и с плътни високи тонове – това наистина е рядкост. На много места дори са ми казвали, че гласът ми напомня този на Карузо. Даже това и “Файнейншъл таймс” го написа, когато дебютирах в Ковънт гардън.

– На коя сцена в чужбина започна световната ви кариера?

– Много е интересно, но аз за първи път пях в чужбина не къде да е, а в Миланската скала. Спечелих в Италия конкурса “Верчели”, бях пръв при тенорите. Искаха даже да ми дадат там стипендия, но аз исках да съм независим и се върнах тук. И тогава държавата ни изпрати заедно с моята съпруга Лиляна Василева да учим в Италия. Там попаднахме на Зита Фумагали Рива – една от най-добрите изпълнителки на Бътерфлай, пяла е всички премиери на Маскани.

Тогава в Скалата проведоха прослушване. Трябваше да се замести Джузепе ди Стефано в “Продадена невеста”. Той беше любимец на миланската публика, голям красавец. Бяха много хубава двойка двамата с Калас. 21 тенори се явиха, но избраха мен. Тогава от импресарската агенция ми казаха да изпея нещо по-лирично. Пях “Риголето” и “Бохеми”. Решиха, че съм подходящ, и трябваше да науча партията за 8 дни. Работех по два часа сутрин и по два следобед, а вечер вкъщи си учех текста. Отделно репетирах и с жена ми. А като влязох в гримьорната, се просълзих. Казах си: “Тук е пял Джили и сега аз, от Коньовица!”

– С кои тенори трябваше да се състезавате за световно признание тогава?

– С Дел Монако, Корели, Ди Стефано… те бяха в силата си.

– Лесно ли е да се конкурираш с такива имена?

– В операта има търсене. Когато бях в Милано, вече бях пял в Скалата, дойде от Ирландия един директор на тамошната опера. Той правеше прослушване и от 11 души избра мен. Там отидох за пет представления, чу ме един диригент от Ковънт гардън и се обадиха в нашата легация да отида в Лондон на прослушване. Изпях една ария и веднага ме приеха. Трябваше да пея Радамес. И този Радамес го пях четири сезона, всички други ги смениха – мене не. Предимството ми пред останалите певци беше, че имам някаква сърдечност в гласа и това караше публиката да ме хареса. В Ковънт гардън пък ме чул един от директорите на Метрополитен. По онова време Лондон беше трамплинът за най-голямата оперна сцена в САЩ.

– Веднага ли ви поканиха в Метрополитен?

– Да, изпратиха ми договор. Там ме поканиха да дебютирам в “Кармен”. И даже в Америка единствено тази опера съм изпълнявал. И в Мексико, във Филаделфия и в други щати все това съм пял. Когато дебютирах в Метрополитен, ме слуша най-голямото страшилище за всички певци – интендантът Рудолф Бинг. Дойде да ми даде договор за следващо участие за целия сезон. Аз нямах нищо против, но исках да ходя там само на гастроли, защото имах ангажименти и в Лондон, и във Виена. А той ми каза: “Тук така ангажираме певците. И им плащаме на седмица.” В седмицата там можеше да пееш в едно, две, най-много в три представления, а можеше и да не пееш и пак да си получаваш седмичния хонорар. Отклоних предложението и казах, че първо трябва да ми разреши правителството. Иначе трябваше да стана беглец.

– А как ви ангажираха във Виенската опера?

– И там случаят беше много интересен. Във Виенската опера съм изпял 37 различни опери. Импресариото ми искаше много да ме представи на Караян, който по това време беше на върха на славата си. Един ден ми се обажда моят агент и ми казва, че Караян е във Виена. Аз пътувах за Лондон и слязох в Австрия. Отидох в операта, на сцената ме чакаше пианист. А Караян слушаше от различни места и само чувах гласа му от ложите. Накара ме да изпея 7 арии, и то все трудни. Накрая ме помоли да изпея дуета с баритона от трето действие на “Бохеми”. Поисках малко да си припомня текста, защото не бях пял партията известно време.

Чак като изпях и това, той слезе при мен на сцената и ми се извини, че ме е накарал толкова неща да му изпея. Обясни ми, че за него, ако един певец има техника, може да издържи такова натоварване. Лично той ме ангажира тогава да пея във Виена. Но за съжаление с него така и не можах да работя.

– Мислите ли, че има щастлива звезда, която ви е помагала в кариерата?

– Сигурно е имало. Освен данните в изкуството трябва да има и шанс.

– Много артисти признават, че на сцената понякога се случват и не много приятни неща. Вие имали ли сте такива ситуации?

– Имам един смешен случай. Бях във Варна да пея “Тоска”. Там в първо действие имаха величествен декор с почти истински храм и за да го сменят за второ действие, на техническите служби им трябваха 45 минути. И идвам в София пак да пея същата опера. Но ми е останал споменът, че имам дълга пауза. Качвам се в гримьорната, а по наше време нямаше монтирани вътре уредби. По пътя срещнах диригента, че слиза надолу, но той нищо не ми каза. Аз постоях в гримьорната, тръгнах после към сцената и чувам музиката, на която вече трябва да пея. Бръмбаров пееше с мене тогава. Тъкмо запях и пуснаха завесата. Чак тогава се усетих, че явно доста съм закъснял и Бръмбаров е пял известно време сам.

Пак почнахме, пак падна завесата, а то диригентът се притеснил и тръгнал да види какво става с мен. Точно това представление се предаваше директно по радиото и даже е останало в Златния фонд на БНР. Всеки спектакъл е като явяване на изпит в университета.

– Как гледате на тези артисти, които бързо се главозамайват?

– Винаги съм им се чудил. Това са просто две гласни връзки. При най-малкото разболяване си едно нищо, аз поне съм се чувствал така.

– Много от колегите ви са суеверни, вие имали ли сте си талисман?

– Някои даже се кръстят, преди да излязат на сцената. Аз съм християнин, но никога не съм правил така. Не съм имал и тайни ритуали. Чувал съм за Константин Кисимов, че като тръгнел към театъра и си намислял нещо – как ще стъпи на бордюра например. Всеки си е индивидуален в това отношение.

– Коя беше любимата ви партньорка на сцената?

– Винаги съм харесвал артисти, които не са егоисти на сцената. В това отношение моята съпруга Лиляна Василева беше изрядна. В Будапеща трябваше да пеем “Бохеми”. Това беше постановка, която там се съхраняваше непроменена 24 години, защото беше много удобна за певците. А публиката в този град е разглезена, защото често гостуват големи звезди от Виена. Изправихме я на крака и ни викаха 27 пъти пред завеса. Накрая от театъра се видяха принудени да пуснат желязната завеса против пожар и ни помолиха да излезем през една малка вратичка. А публиката продължи да стои и да ръкопляска… Знам, че нещата не се получават, когато всеки мисли само за себе си. Италианците даже имат един израз: “Хубаво пее, но нищо не казва.” Когато се пеят просто някакви тонове, публиката не може да се хване.

– Много легенди се носят за завистта във вашите среди. Вие усещали ли сте, че ви завиждат?

– За какво да ми завиждат? По едно време като се върнах от Италия, тук имаше опашки за моите спектакли. Тогава някой беше пуснал слух, че едва ли не купувам билети и плащам на публиката да ми ръкопляска. Аз пък казвам: “Добре де, за едно представление можеш да платиш, можеш и за второ, но години наред – не е възможно!” Това е бил единственият момент, когато съм усетил нещо подобно на завист.

– Доста от големите ни певци в един момент се почувстваха огорчени. А вие?

– Аз не, но имаше много, които преждевременно ги пенсионираха. Даже в един завод, когато трябва да пенсионират един работник, правят събрание, подаряват му нещо за спомен, а тук портиерът трябва да ти каже, че вече нямат нужда от теб. Не само един, много артисти преживяха това огорчение.

– Отказвали ли сте някога представление?

– Не, никога.

– Имате ли любимци сред съвременните български тенори?

– Първо ще спомена Калуди Калудов. Той е мой ученик. Има един друг мой ученик – Божидар Николов. Той също прави световна кариера и аз съм много щастлив от това. Също и Костадин Андреев – много е музикален и гласът му като плътност напомня на моя. Имам и един ученик в оперетата – Пеньо Пирозов. Там имат нужда от него, но се надявам по-нататък да го поканят и в операта нещо да направи.

– Нещо липсва ли на днешните певци?

– Не бива като чиновник да пее един певец.

– Как под един покрив толкова години сте живели с друг певец?

– Никак не ми беше трудно, защото и в живота, и на сцената моята съпруга беше всеотдайна. Тя винаги ме поставяше на първо място, а имаше големи качества. Все казваше, че аз съм вкъщи чудото, а според мене тя стоеше по-високо от двама ни. Сега, откакто почина, накъдето и да се обърна, всичко нея ми напомня. Сега осъзнавам, че всъщност домът е жената, мъжът е гост. В пеенето тя беше най-големият ми контрольор. Все не мога да забравя, направиха едно радиопредаване за мен по случай юбилея. Беше четири часа. Имаше наши изпълнения. Тя не обичаше много да слуша, но това го издържа. И накрая ми каза: “Вярно, големи тенори са Карерас, Доминго, Павароти, но нито един от тях няма твоя красив тембър.” Тя никога не ми е правила комплименти. Може би е предчувствала, че ще умре, защото това й бяха последните думи, които каза за мен като певец.

– Броили ли сте колко пъти са ви викали на бис?

– Не съм, но много пъти. Но се учудих много в Мюнхен, като ме извикаха на бис на първата ария в “Палячи”. А тя не е за повтаряне, защото след нея действието не спира и затова не е прието да се пее на бис.

– Имаше един период, когато всички опери се пееха на български. Как ви се отразяваше това?

– Беше трагичен период. Специално за мен, за Гяуров и за Узунов. Навън пеехме всичко в оригинал. А тук, докато превключим на български, трябваше много неща да променяме. После на нас ни разрешиха и тук да пеем на италиански. Тогава колегите ни обвиняваха, че имаме успех, защото не пеем на български.

– Как гледате на това, че има оперни певци, които с пеенето си, с дарбата си участват в предизборна агитация?

– Това не го разбирам. Аз не бих пял за никоя партия никога. Не, че съм аполитичен, но човек, като влезе в една партия, трябва да се съобразява с нея, а аз лично не бих.

  • Какво ви ядосва във всекидневието?
  • Ядосва ме това, че вече 16 години не можем да се оправим. Когато сме имали добър политик в нашата история, ние или сме го убивали, или сме го отстранявали. Сега пък, ако има някой добър, му слагат прът в колелата. Чехия беше комунистическа, Унгария, Румъния, Германия – също. Всички се оправиха, а ние само си правим избори – ти слез, аз ще се кача и какво? Всеки ни казва, че може да ни оправи – ми като можете, съберете се, пък ни оправете…

(край на интервюто)

Една изповед на Никола Николов, която дава отговор на много въпроси, които можем да намерим на различни места в медиите. На мен лично много ми харесаха както въпросите, така и отговорите.

Искам да се спра накратко на участията на Никола Николов в МЕТ Ню Йорк. От архива на МЕТ научаваме, че той е имал само две участия на тази сцена в ролята на Дон Хосе в „Кармен“ от Бизе на датите 7 и 15 ноември 1960 г. Сигурно много почитатели на този изключителен тенор са си задавали въпроса, как е възможно той да има само 2 участия в МЕТ и то само в една опера, след като е така познат гост на всички останали големи сцени в Европа. Сигурно ви направи впечатление част от интервюто с него през 2005 г., което цитирах малко по-горе. Нека припомня:

(…) В Ковънт Гардън пък ме чул един от директорите на Метрополитен. По онова време Лондон беше трамплинът за най-голямата оперна сцена в САЩ.

– Веднага ли ви поканиха в Метрополитен?

  • Да, изпратиха ми договор. Там ме поканиха да дебютирам в “Кармен”. И даже в Америка единствено тази опера съм изпълнявал. И в Мексико, във Филаделфия и в други щати все това съм пял. Когато дебютирах в Метрополитен, ме слуша най-голямото страшилище за всички певци – интендантът Рудолф Бинг. Дойде да ми даде договор за следващо участие за целия сезон. Аз нямах нищо против, но исках да ходя там само на гастроли, защото имах ангажименти и в Лондон, и във Виена. А той ми каза: “Тук така ангажираме певците. И им плащаме на седмица”. В седмицата там можеше да пееш в едно, две, най-много в три представления, а можеше и да не пееш и пак да си получаваш седмичния хонорар. Отклоних предложението и казах, че първо трябва да ми разреши правителството. Иначе трябваше да стана беглец“.

(край на цитата)

Както разбираме, причината е основната практика на МЕТ да ангажира артисти на „седмичен принцип“, което има както положителни, така и отрицателни отражения. Зависи от конкретния случай – при Никола Николов те са твърде сложни за тогавашното време, когато е трябвало да се „пита правителството“ дали ще му позволи такива гастроли.

Нека сега цитирам съставите при тези две изяви на Никола Николов (след първата изява има и рецензия от медия в Ню Йорк):

[Met Performance] CID:186140
Carmen {596} Metropolitan Opera House: 11/7/1960.

(Debut: Nikola Nikolov

Review)

Metropolitan Opera House
November 7, 1960

CARMEN {596}

Carmen..................Kerstin Meyer
Don José................
Nikola Nikolov [Debut]
Micaela.................Lucine Amara
Escamillo...............Lorenzo Testi
Frasquita...............Teresa Stratas
Mercédès................Margaret Roggero
Remendado...............Paul Franke
Dancaïre................George Cehanovsky
Zuniga..................Norman Scott
Moralès.................Calvin Marsh
Dance...................Lolita San Miguel
Dance...................Thomas Andrew

Conductor...............Jean Morel

.

Review of Jay S. Harrison in the New York Herald Tribune

Nikolov Debut in Met 'Carmen'

At the repeat performance of Bizet's "Carmen" Monday night at the Metropolitan, Nikola Nikolov, a tenor from Sofia, Bulgaria, made his local debut in the role of Don José, and Lorenzo Testi sang his first Escamillo at the house. The remainder of the cast included Kirstin Meyer in the title part, Lucine Amara as Micaela, Norman Scott as Zuniga, Calvin Marsh as Morales, Teresa Stratas as Frasquita, Margaret Roggero as Mercedes, Geroge Cehanovsky as Dancaire and Paul Franke as Remendado. Jean Morel was again the conductor.

Mr. Nikolov, I am sorry to say, was so paralyzed by debut jitters that he failed to make any notable impression at all. And, if the sounds he produced on this occasion were not a result of the strain attendant on a first New York appearance, then he really has no legitimate business at the Met. Throughout the evening he produced not a single tone below the forte level even when the score demanded otherwise, and there were frequent instances during which he bellowed rather than sang. Further, he and the proper pitch were not always in agreement, nor did he attempt, at more than odd moments, to shape a phrase so that it emerged with any clear shape or profile. In all, then, one must wait for Mr. Nikolov's future opera assignments to discover whether his faults were traceable to first night nerves or are a consequence of imperfect training.

As for Mr. Testi, he, too, seemed rather out of his element. In the "Toreador" air, for example, he found the low notes unmanageable and the high ones beyond his grasp. But quite apart from the strain which the role placed on his vocal resources, his acting was of a kind to make one imagine that if he ever got as far as a bull ring he would likely trip on his cape.

…..

Metropolitan Opera House
November 15, 1960

CARMEN {597}

Carmen..................Jane Rhodes [Debut]
Don José................
Nikola Nikolov [Last performance]
Micaela.................Teresa Stratas
Escamillo...............Lorenzo Testi
Frasquita...............Carlotta Ordassy
Mercédès................Helen Vanni
Remendado...............Paul Franke
Dancaïre................George Cehanovsky
Zuniga..................Norman Scott
Moralès.................Clifford Harvuot
Dance...................Nancy King
Dance...................Bruce Marks

Conductor...............Jean Morel

(край на цитата)

Само две години след това интервю през юни 2005 г., през 2007 г. Никола Николов ни напусна завинаги. В медиите има редица материали, които отразяват този печален факт. Избрал съм няколко най-характерни:

Почина големият тенор Никола Николов

• Тълпи почитатели го носят на ръце от Софийската опера до дома му
• Меломани плащат луди пари да го слушат в “Африканката” на сцената на елитния оперен театър “Сан Карло”

На 82-годишна възраст в отвъдното се пресели българският Карузо – прочутият тенор Никола Николов. Всички негови фенове и приятели го наричаха просто Колето заради неговата сърдечност и непринуденост. За неговите изпълнения и тълпите почитателки, които го очакват пред гримьорната, и досега се разказват легенди. Меломаните от по-възрастното и средното поколение още помнят френетичните възгласи “браво” и “бис” след арията на Канио от “Палячи” на Леонкавало или пък Стретата от “Трубадур” на Верди. Когато обаятелният певец се появи на служебния вход на операта, гръмват аплодисменти и възторжени викове, след което неговите почитатели го грабват, вдигат го на раменете си и го понасят като античен герой до дома му на столичния булевард “Дондуков”. И през цялото време пеят Триумфалния марш от “Аида”.

Още в зората на кариерата си Николов е признат за пръв тенор на Варненската опера. В съперничество с другата звезда – тенора Тодор Костов, той завладява публиката като Манрико в “Трубадур” на Верди, Дон Хозе от “Кармен” на Бизе, Радамес от “Аида” на Верди…


Любовта между знаменития певец и жената на живота му – сопраното Лиляна Василева, която става негова единствена житейска спътница до края на дните му, пламва в “Бохеми” на Пучини, където двамата млади певци изпълняват неземно красив и прочувствен дует. В името на своя съпруг Лиляна Василева загърбва певческата си кариера и международната известност, предпочита да остане на заден план, което дълги години дава поводи за злостни коментари в гилдията.


През далечната 1953 г. младият тенор заминава на специализация в Москва. Малко след него в руската столица пристига и другият прочут роден тенор – Димитър Узунов. В този период двамата още не са такива яростни съперници, каквито стават само няколко години по-късно. Талантливите нашенци даже делят една стая в общежитието. После се срещат в певчески “двубои” главно на международни сцени, където се борят за любовта на елитната публика и за титлата пръв тенор на България.
През 1958 г. изпълнителят с мощния, красив и бляскав глас получава покана да се изяви в “Продадена невеста” на Сметана в знаменитата “Ла Скала”. Само петилетка по-късно той става истинско светило и то не къде да е, а в родината на тенорите – Италия. Проява с изключителна значимост в кариерата на звездата е постановката на “Африканката” от Майербер на сцената на световноизвестния оперен театър “Сан Карло” в Неапол, дирижирано от маестро Капуана. Там той партнира на нашумялата тогава прима Антоанета Стела. Освен това представлението се играе повече от 40 години, което също определя безпрецедентния интерес към него. Всички билети се разпродават светкавично и меломаните са готови да броят луди пари за един-единствен билет. След като завесата пада, зрителите бясно аплодират певците, принуждавайки ги да излязат на поклон около 50 пъти. Един факт прави спомена за това музикално събитие особено пикантен – издаден е пиратски запис, който се цени много от феновете на операта по цял свят. “Африканката” донася на Никола Николов небивал успех, като го превръща в конкурент на такива оперни асове като Франко Корели, Карло Бергонци и Джузепе ди Стефано. Прочутият тенор участва и в една наистина изключителна постановка на “Макбет” на Верди на сцената на Римската опера. Режисьор е италианският киноидол Лукино Висконти. Спектакълът се превръща в истинска сензация и се транслира директно през океана в САЩ.


В своята дълга певческа кариера, продължила почти до неговата 75-годишнина, Николов има над 1500 представления и концерти, изпял е почти всички централни тенорови партии на италианските майстори.

Неда Данева

(край на цитата)

Друга интересна информация ми попадна във „Фейсбук“, публикувана в страницата на Борислав КОСТУРКОВ:

Никола Николов – наследникът на Карузо


Никола Николов, когото наричаха “наследника на великия Карузо”, ни напусна внезапно на 8 юли 2007 година. Като че ли сме орисани да губим великите си оперни певци точно през най-хубавите летни месеци. В края на юни 1993 г. в Рим издъхна гениалният бас Борис Христов. Също през юни, но през 2004 г., почина забележителният му приемник Николай Гяуров. Преди две години на 11 юни от оперния Олимп към звездите на безкрая се устреми Гена Димитрова. Сега се разделихме с безспорно най-големия български тенор и един от най-красивите гласове в света на операта. Бог и природа бяха дарили Никола Николов, или Колето, както с любов го наричаха всички почитатели на оперното изкуство, с изключително красив и топъл по тембър глас, със завидни и стабилни височини. Подчертаната баритонова окраска му придаваше особено богатство, мекота и сила и му позволяваше да изпълнява целия спектър от тенорови партии. Такъв т. нар. тъмен тенор е бил великият Енрико Карузо. Затова поставяха Никола Николов на равна нога с тогавашните трима велики – Марио дел Монако, Джузепе ди Стефано и Франко Корели.


Сега, застанал смирено със свещичка в ръка за последно “Сбогом!” с големия певец и човек, през моето съзнание като на филмова лента започнаха да преминават срещите ми с Никола Николов и неговото изключително изкуство. От първата “Травиата”, на която баща ми, стар ценител на оперното изкуство и постоянно присъствие в сградата на ул. “Врабча” (тогава “Янко Забунов”), ме заведе още като ученик в прогимназията, през периодичните ни срещи в по-късни години и разговори. От тях научавах толкова много (сериозни, но и хумористични неща) за света на операта. Върнах се към честването на неговата 80-годишнина. На галаконцерта препълнената зала, изправена на крака, бурно аплодираше развълнувания юбиляр, а кулминацията настъпи, когато той самият изпълни със Стефка Минева дует от “Трубадур”. България е давала и дава на света великолепни оперни певци. Един-единствен от тях обаче е бил в буквалния смисъл на думата носен на ръце от софийската публика до дома му след възторжен спектакъл. И той е Никола Николов. През февруари 1961 г. Колето изпълнява в Софийската опера една от парадните си роли – на Манрико в “Трубадур”. След прочутата ария “Рапирата” се разразява буря от аплодисменти. А след спектакъла – традиционното море от цветя и десетките ловци на автографи. Изведнъж обаче група почитатели го грабват и понасят на ръце пред очите на смаяните минувачи по “Дондуков” до дома му в жилищната кооперация на № 5.


Той е любимец на всички, но остава безкрайно верен на своята съпруга – сопраното Лиляна Василева. Сцената го събира с нея през 1946 г. при подготовката за премиерата на “Травиата” във Варненската опера. Именно в морската ни столица, едва 21-годишен, Колето за един сезон изпява почти всички централни тенорови партии. Звездният дует Николов – Василева блести в серия от опери, но особено в “Продадена невеста”, “Травиата” и “Бохеми” на сцените във Варна, София, Москва, Рим и десетки други европейски столици. За Лили Колето се грижеше до последния й миг през май 2005 г. със същата всеотдайност, с която се раздаваше и на сцената. Може би именно нейната смърт прекърши волята за живот на живата легенда и през последните две години той бе видимо сломен. Безкрайно верен остана Никола Николов и на Софийската опера, и на българската публика. Гастролирал с огромен успех на всички известни сцени по света, канен за постоянен член на “Ковънт Гардън” в Лондон и Щатсопера във Виена, момчето от някогашната Коньовица предпочете да остане в родната си София. Пренебрегна многоцифрени хонорари, но родните меломани му заплатиха най-високия хонорар – безпределната си любов, в най-ценната валута – искрения възторг. Въпреки това той никога не заболя от звездомания. Остана скромен и земен, независимо че беше артист от световна величина, че беше покорил “Ла Скала” и Метрополитън, “Ковънт Гардън” и Гран опера, Барселона и Виена, Лисабон и Мюнхен, театър “Масимо” в Палермо и Москва. Независимо че може би именно на него принадлежи световният рекорд по продължителни овации. В Будапещенската опера през 1962 г. след финалната сцена на “Бохеми” със смъртта на Мими, публиката на крака цели 20 минути неистово аплодира Никола Николов и Лиляна Василева и 27 пъти ги извиква да се поклонят пред завесата, като последният е пред вече спуснатата метална противопожарна завеса. Критиците го наричаха “най-добрият Радамес в Лондон след войната”, “мерна единица за великолепие”, “откритието на “Ковънт Гардън”.
В края на живота си великият тенор се притесняваше, че напоследък го няма това артистично отношение, което навремето той и неговите колеги проявяваха към професията. Опитваше се да си го обясни и с трудното време на прехода. Стараеше се да насади у учениците си най-вече любов към изкуството. Споделяше, че не е срещнал разбиране и подкрепа, за да издаде диск със свои арии за 80-годишнината. Дискът все пак излезе, издаден от неговия приятел Димитър Йосифов.

А сега България осиротя с едно от най-големите имена на своята култура. Некролог пред дома на Никола Николов на бул. “Дондуков” гласи: “Винаги ще те носим на ръце! Ще останеш в сърцата ни! Дълбок поклон пред божествения ти глас! Обичаме те! Публиката”.

(край на статията)

Интересно е да се прочетат отзивите на стената на Борислав Костурков, направени в различно време след публикуване на статията:

  • 8 Personen gefällt das. Nikola Nikolov,OPERA tenor,Musician Много благодаря за ….просто THANK`S….. 28. März 2013 um 03:17 ·
  • Nikola Nikolov,OPERA tenor,Musician България е давала и дава на света великолепни оперни певци. Един-единствен от тях обаче е бил в буквалния смисъл на думата носен на ръце от софийската публика до дома му след възторжен спектакъл. И той е Никола Николов. През февруари 1961 г. Колето изпъ…Mehr anzeigen 28. März 2013 um 03:24 ·
  • Валентин Димитров Наистина великолепен Човек и Певец….Имах щастието да ходя на уроци при него…в края на 80-те…Още работеше в операта..Там се запознах и с други негови колеги от онова време..Единият беше Никола Смочевски, Кольо Василев и други от така наречената “стара генерация….!!Благодаря на Бог, че го познавах лично…!!! 28. März 2013 um 07:26 ·
  • Nikola Nikolov,OPERA tenor,Musician Все хубави хора….Щастливец …:) 28. März 2013 um 07:43 ·

(край на отзивите)

Варненската опера, където Никола Николов е пял в началото на кариерата си, също отбелязва през декември 2007 г. 60-годишнината от дебюта на Николов на варненска сцена. Ето подробности (части от текста):

Цитирам статия от 2015 година – предаване на Радио София във връзка с 90-годишнината на Никола Николов:

Спомен за тенора Никола Николов

публикувано на 20.03.2015

Автор: Красимира Йорданова

  • Помните ли тенора Никола Николов?

На 23-и март се навършват 90 години от рождението на забележителния български тенор Никола Николов – една от най-ярките звезди не само на Софийската опера, но и по световните сцени.


Роден в София, Николов започва да проявява певческия си талант отрано. Чува го големия белкантов певец и педагог Събчо Събев и започва да работи с него – той си остава единственият учител на тенора. През 1946 година Никола Николов е приет в трупата на Софийската опера, но скоро след това Петър Райчев го кани в новооснованата опера във Варна и там са дебютите му като Пинкертон, Манрико, Туриду, Дон Хосе.

Никола Николов печели много международни награди, изпратен е на специализация във Москва и след завръщането му започва голямата му световна кариера, продължила много дълги години.

Чуйте в звуковия файл още интересни подробности и от разказа на самия певец, запазен в Златния фонд на БНР.

(край на цитата)

Цитирам и линк към това предаване на БНР:

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100535886/spomen-za-tenora-nikola-nikolov

В края на тази статия за Никола Николов нека спомена, че неговата съпруга Лиляна Василева е отлична певица-сопран, с която са започнали заедно оперната си кариера във Варненската опера. Тяхната дъщеря Ники Николова пише през 2018 г. на една снимка на двамата в профила на Никола Николов във Фейсбук следните редове във връзка с 97 години от рождението на майка си:

„Днес Лили щеше да навърши 97 години. Бъди щастлива мамо, където и да си…Татко си е до теб??

… Любовта между знаменития певец и жената на живота му – сопраното Лиляна Василева, която става негова единствена житейска спътница до края на дните му, пламва във Варненската Опера през 1946 г. играейки “Бохеми” на Пучини, където двамата млади певци изпълняват неземно красив и прочувствен дует. В името на своя съпруг Лиляна Василева загърбва певческата си кариера и международната известност, предпочита да остане на заден план, което дълги години дава поводи за злостни коментари в гилдията…”

Звездният дует Николов – Василева блести в серия от опери, но особено в “Продадена невеста”, “Травиата” и “Бохеми” на сцените във Варна, София, Москва, Рим и десетки други европейски столици.


В Будапещенската опера през 1962 г. след финалната сцена на “Бохеми” със смъртта на Мими, публиката на крака цели 20 минути неистово аплодира Никола Николов и Лиляна Василева и 27 пъти ги извиква да се поклонят пред завесата, като последният е пред вече спуснатата метална противопожарна завеса.

Поклон!

(край на цитата)

Там има и линк към тяхна изява в операта „Бохеми“ от Пучини. Ето адреса на линка:

Похвално е, че във Фейсбук Никола Николов има свой профил, независимо че вече не е между нас. Този профил се поддържа редовно от дъщеря му Ники Николова и от негови почитатели и съдържа както редица сведения за певеца и съпругата му – певицата Лиляна Василева, но и много ценни снимки от негови и нейни оперни изяви, заедно с такива и с други техни колеги. Една хубава инициатива, която заслужава респект!

Ще завърша тази юбилейна статия за Никола Николов с нещо ново от 2019 година.

Група негови ученици в Австрия поемат инициативата да се изработи там бюст на маестрото, който да бъде донесен в София и поставен в Софийската опера, където Никола Николов е имал най-големите си успехи. За това ми беше писал неговият ученик и мой приятел във Виена Божидар Николов, който след това ме осведомяваше постоянно за процеса на изработване, както и за пренасянето на бюста в София. Цялата инициатива завърши блестящо – самият Божидар беше през октомври 2019 г. в София. Той ми беше пратил и снимка на бюста във Виена, която днес ще публикувам в края на статията. Тогава не следих всички подробности – октомври 2019 беше трагичен месец лично за мен, съпругата ми Ренате беше в много тежко състояние и на 29 октомври отлетя в другия свят. Този бюст на маестрото е бил поставен на 26 октомври в Софийската опера при много тържествена обстановка.

По-късно прочетох подробности, също и за тържествен концерт в памет на Никола Николов, изнесен в Софийската опера след поставяне на бюста. В Интернет има редица сведения по този въпрос – аз избрах една статия от края на октомври и я прилагам по-долу:

в. „Дума“

Ученици на Никола Николов дариха бюста му на операта

Знаменитият тенор бе почетен и с концерт на негови възпитаници и колеги

вторник, 29 октомври 2019 / брой: 207

Елиана Митова

(Снимка: Тенорите Божидар Николов и Цветан Цветков се гордеят със своя учител)

Меломаните, изпълнили до краен предел партерното фоайе на Софийската опера на 26 октомври, пророниха сълзи от вълнение по време на церемонията, на която учениците на легендарния тенор Никола Николов дариха негов скулптурен портрет на театъра. Идеята е 12 години след кончината на певеца той да се “завърне” завинаги в операта. Божидар Николов – преуспелият ученик на Никола Николов, доведе акцията докрай, като я координира от Виена. Заедно с него средства за монумента дариха Цветан Цветков, Калуди Калудов, Георги Петков, Димо Василев, Иван Йонков, Емил Райков, Владимир Цонев, Марио Петров, Пеньо Пирозов, Ивайло Михайлов, Хрисимир Дамянов,  Хакан Айсев от Турция, Атанас Узунов и Крум Гълъбов.

В памет на любимия учител и незабравим колега пяха басът ветеран Димитър Станчев, сопраните Ангелина Манчева, Радостина Николаева и Силвана Пръвчева, мецосопраното Иванка Нинова, великолепният баритон Крум Гълъбов, тенорите Божидар Николов и Цветан Цветков. Овациите обра младата солистка на операта в Белград Весна Джуркович с арията на Мюзета от “Бохеми”. Весна  е ученичка на Божидар Николов и по този начин усвоява белкантото в стила на Никола Николов. На финала всички изпълниха италианския хит “Не ме забравяй”.

“Щастлив съм, че ми беше колега”, каза басът Димитър Станчев и целуна скулптурния портрет. “Никола Николов ще остане завинаги в сърцата ни. Беше скъп приятел на моето семейство. С майка ми, звездата на Варненската опера Лиляна Анастасова, неведнъж са пели заедно”, каза певицата Меглена Лукова. Удовлетворението си от участието в концерта сподели и Радостина Николаева, слушала Никола Николов само на записи. 

“Видяхме се за последно с моя скъп маестро през горещото лято на 2007-а. Бях за малко в София, помоли ме да го закарам до вилата му в Бояна да нахрани животинките. Той обичаше и домашните любимци, и уличните котета и кучета. После попяхме малко в операта. Заминах си, а след няколко дни Цветан Цветков ми изпрати есемес: “Маестрото почина. Плача.” И аз плаках много, не можах да присъствам на погребението му. Всички го помним, той остава в сърцата и на колегите си, и на публиката. Много съм доволен от работата на младия скулптор Мартин Трифонов, желая му да преуспява”, каза Божидар Николов. 

На церемонията присъстваха артистките от поколението на Никола Николов Рени Пенкова и Роза Митова, които са делили сцена с него. Поппевицата Роси Рос, известният режисьор Георги Симеонов и музикалният критик Марин Бончев също уважиха събитието и останаха възхитени от концерта.

В настоящия момент в Софийската опера на видно място са изложени два скулптурни портрета – на Николай Гяуров и на Никола Николов. В неизвестност е ефектно изработената глава на буфо баса Павел Елмазов. 

(край на цитата)

Нека днес на 23 март 2022 година да си спомним за големия артист Никола Николов, който щеше да навърши 97 години. Поклон пред таланта му и пред светлата му памет!

……………

Изпълнение на тенора Никола Николов (1925-2007):

……

Изпълнение на тенора Никола Николов (1925-2007):

Puccini: Tosca E lucevan le stelle

´´´´´´´´

Изпълнение на тенора Никола Николов (1925-2007):


Verdi: Aida Celeste Aida

´´´´´´

Изпълнение на тенора Никола Николов (1925-2007):


Verdi: Il Trovatore Di quella pira

´´´´

Изпълнение на тенора Никола Николов (1925-2007):

Radames – Aida

……

Изпълнение на тенора Никола Николов (1925-2007):

Nikola Nikolov, TENORE – “Di quella pira” , Concerto live

Il Trovatore: Act III – Manrico’s Stretta – “Di quella pira”

……..

Изпълнение на тенора Никола Николов (1925-2007):

Никола Николов тенор – оперни арии

……

Nikola Nikolov – Nessun dorma (Turandot)

Puccini, Turandot, III act: Aria di Calaf Nessun dorma! Nessun dorma! Tu pure, o Principessa, nella tua fredda stanza, guardi le stelle che tremano d’amore, e di speranza Ma il mio mistero è chiuso in me; il nome mio nessun saprà! No, No! Sulla tua bocca lo dirò quando la luce splenderà! Ed il mio bacio scioglierà il silenzio che ti fa mia!

https://www.youtube.com/watch?v=lCl7O-3_I3k&ab_channel=amlirco

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht.