Ottorino Respighi – operastars

Вчера беше кръгла годишнина от кончината на Оторино Респиги

Драги приятели на оперната музика, вчера на 18 април 2026 г. се навършиха кръглите 90 години от смъртта на един голям италиански композитор – Оторино Респиги (Ottorino Respighi), който е творил в редица жанрове на музикалното изкуство, включително и в оперното. Той е оставил 8 завършени опери, поставяни в различни театри в Европа и извън нея, както и фрагменти за още две, като последната му опера „Лукреция“ е започната и само първото действие е завършено от съпругата му Елза Респиги, която умира през 1996 г. на 102 години – 60 години след смъртта на съпруга си. Една година след смъртта на Оторино Респиги – през 1937 г. е премиерата на това първо действие на сцената на Миланската Скала в Италия.

Аз лично съм любител на неговата музика, преди всичко на симфоничното му творчество, което добре познавам, но не съм запознат с оперите му. Още по времето, когато съм чел за Респиги в Музикалния речник на Иван Камбуров, ми направи впечатление факта, че е учил музика в най-различни държави, както и в Русия, където е бил впечатлен преди всичко от композиционната техника на Николай Римски-Корсаков, при когото е учил. Действително, сега можем да прочетем в Интернет следното (оригинал на руски език):

«В 1899 г. получил диплом инструменталиста и отправился в Россию, где играл в оркестре Мариинского театра при исполнении итальянского репертуара, а также на протяжении пяти месяцев изучал композицию в Санкт-Петербургской консерватории у Н. А. Римского-Корсакова.

Затем некоторое время работал в Москве, в дальнейшем вернулся в Болонью, где получил диплом и по композиции. Работал аккомпаниатором в вокальной школе Эльки Герстер, играл на альте в фортепианном квинтете под руководством Бруно Муджеллини».

(край на цитата)

Превод:

„През 1899 г. получава диплома за инструменталист и заминава за Русия, където свири в оркестъра на Мариинския театър, изпълнявайки италиански репертоар, а също така учи композиция в продължение на пет месеца в Санктпетербургската консерватория при Н. А. Римски-Корсаков.

След това работи известно време в Москва, а по-късно се завръща в Болоня, където също получава диплома по композиция. Работи като акомпанятор във вокалното училище на Елка Герстер и свири на виола в клавирен квинтет под ръководството на Бруно Муджелини.“

(край на превода)

В България не съм чувал да са представяни опери от Респиги, докато произведения като „Римски фонтани“, „Пиниите на Рим“ и „Римски празници“ са широко известни симфонични поеми, които съм слушал и в изпълнения на български оркестри още преди много години. Смътно си спомням, че в годините на моето следване 1951-1956 в София, Константин Илиев или Добрн Петков са ги изпълнявали и съм присъствал на концерти с тях. Те са композирани през различни години – 1916, 1924 и 1928, но обикновено се изпълняват като трилогия под названието „Римска трилогия“.

До април 2016 г. не знаех за кръгла годишнина от смъртта на Оторино Респиги. Тогава, пътувайки с колата си и слушайки радио, ми направи впечатление едно изпълнение на цигулка и пиано и в края чух думите на модератора: част от соната за цигулка и пиано от Оторино Респиги. Поводът беше нов компакт-диск с творби от Дебюси, Елгар, Респиги и Сибелиус. В къщи направих справка и научих солистите – цигуларят Джеймс Енес от Канада и пианистът Ендрю Армстронг от САЩ – и двамата световно известни тогава инструменталисти. Тук няма да се спирам на подробности, направо ще цитирам текста към диска:

James Ehnes & Andrew Armstrong

Catalogue Nr. ONYX 4159

CLAUDE DEBUSSY (1862–1918)

Violin Sonata in G minor L.140

1 I Allegro vivo 4.41

2 II Intermède: Fantasque et léger 4.10

3 III Finale: Très animé 4.22

EDWARD ELGAR (1857–1934)

Violin Sonata in E minor op.82

4 I Allegro. Risoluto 8.31

5 II Romance. Andante 8.28

6 III Allegro non troppo 9.19

OTTORINO RESPIGHI (1879–1936)

Violin Sonata in B minor P.110

7 I Moderato 9.30

8 II Andante espressivo 9.03

9 III Allegro moderato ma energico 7.33

JEAN SIBELIUS (1865–1957)

10 Berceuse op.79/6 2.44

Total timing 68.56

(край на цитата)

В края на това радиопредаване модераторът обърна внимание на факта, че трите сонати за цигулка и пиано са особено важни произведения на тези композитори от Франция, Великобритания и Италия, написани в стила на импресионизъм, късен романтизъм и неокласицизъм, типични за първите десетилетия на 20-и век. Всеки може да ги чуе в „YouTube“ или да поръча диска, който описах по-горе.

След това се запознах подробно с биографията и творчеството на Респиги и поради кръглия юбилей на 18 април 2016 г. – 60 години от кончината на Респиги, написах кратка статия във ФБ за него. Сега през 2026 г. – 10 години след това, наново днес ще уважа кръглите 90 години от смъртта му, само че правя това един ден по-късно – на 19 април. Днес статията ми ще бъде по-обширна и ще се спра на някои негови опери.

Цитирам биографични данни и творчество на юбиляра:

Оторино Респиги (Ottorino Respighi) е италиански композитор, роден на 9 юли 1879 г. в Болоня, починал на 18 април 1936 г. в Рим. Той е считан за водещ представител на новата италианска инструментална музика.

Респиги произхожда от музикална фамилия – баща му е клавирен педагог и малкият Оторино още от дете получава обучение по пиано и цигулка. През годините 1891-1899 той следва в „Liceo musicale“ в Болоня специалностите цигулка и виола при Федерико Сарти и композиция при Луиджи Торчи и Джузепе Мартучи.

След завършване на образованието си Респиги е ангажиран за късо време като виолист в Оркестъра на град Болоня, като по-късно – през сезоните 1900/01 и 1902/03 е ангажиран в „Италианската опера“ в Санкт Петербург. Тук той се среща с Николай Римски-Корсаков, при когото взема уроци по композиция и е дълбоко впечатлен от богатите нюанси на неговата оркестрация.

През 1902 г. Респиги учи късо време при Макс Брух в Берлин. От 1903 до 1908 г. работи отново като оркестрант в Болоня и заедно с това започва да композира свои творби, както и да обработва произведения от жанра на барока. За втори път Респиги прекарва известно време в Берлин през годините 1908 и 1909, където работи като пианист в едно училище за вокално изкуство. В същия период той разширява своя музикален хоризонт и добива известност като композитор извън пределите на Италия.

Респиги разчита да получи постоянен ангажимент като педагог в „Liceo musicale“ в Болоня, което не се осъществява. През 1913 г. това му се удава в Рим – получава професура по композиция в Музикалната академия „Санта Чечилия“. Една от неговите най-добри студентки е започналата там през 1915 г. обучението си Елза Оливери Санджакомо, която през 1919 г. става негова съпруга. Семейството им остава без деца.

През 1916 г. за Респиги идва големият триумф като композитор – особено успешното приемане на неговата симфонична поема „Римски фонтани“. През 1923 г. той става директор на академията „Санта Чечилия“, но три години по-късно – през 1926 г. той се отказва от този пост, за да има достатъчно време за композиране. Все пак той не напуска академията, като до 1935 г. продължава там своята педагогическа работа.

В по-късните години от живота си, когато идва световно признание на таланта му като композитор, Респиги предпирема редица пътувания в Италия и в чужбина, за да изпълнява свои произведения, при което има изяви и като диригент, както и като акомпанятор преди всичко на съпругата си. Често има изяви и като солист пианист. Музиката му се ползва с голям респект както в Италия, така и в чужбина.

Международно признание, 1925–1936

Към средата на 20-те години на миналия век нарастващата световна слава на Респиги насърчава композитора да пътува много, дирижирайки свои собствени произведения или изпълнявайки като солист на своите клавирни композиции. Той прави първото си посещение в Америка през декември 1925 г., за да изнесе и дирижира серия от концерти; първият му се състоя в „Карнеги Хол“ на 31 декември като солист за премиерата на неговото клавирно и оркестрово произведение „ Концерт в модо мизолидио“ . През март 1926 г. „Концертгебау“ в Амстердам посвещава серия от концерти на Респиги, а през 1931 г. в Белгия се провежда фестивал на Респиги.

През май 1927 г. Респиги и Елза пътуват до Бразилия , за да участват в концертна серия от негова музика в Рио де Жанейро . Музикалният стил и местните обичаи вдъхновяват Респиги, който съобщава на пресата за намерението си да се завърне през следващата година с петгласна оркестрова сюита, базирана на посещението му. Той се завръща в Рио през юни 1928 г., но последното произведение приема формата на оркестрово произведение в три части, озаглавено „Impressioni Brasiliane“ . През септември 1927 г. Респиги дирижира премиерата на своето „Trittico Botticelliano“ – тричастно оркестрово произведение, вдъхновено от три картини на Сандро Ботичели, във Виена . Той го посвещава на американската пианистка Елизабет Спрейг Кулидж , покровителката на произведението.

През ноември 1928 г. Респиги се завръща в Америка за премиерата на своето клавирно и оркестрово произведение „Токата за пианофорте и оркестър“ в „Карнеги Хол“, под диригентството на Нюйоркската филхармония с Вилем Менгелберг , а композиторът свири на пианото. До края на годината Респиги завършва третата си римска тонална поема, „Римски празници“ , композирана само за девет дни. Премиерата ѝ е на 21 февруари 1929 г. в „Карнеги Хол“ в Ню Йорк, дирижирана от Артуро Тосканини с Нюйоркската филхармония. Италианската премиера е последвана на 17 март. След като завършва произведението, Респиги чувства, че е включил „максимума на оркестровата звучност и колорит“ от оркестъра и вече не може да пише толкова мащабни произведения. По това време той започва да предпочита композиции за по-малки ансамбли.]

В края на 1929 г. Респиги моли диригента Серж Кусевицки да отправи предложение към Сергей Рахманинов , което включва разрешение за оркестриране на селекция от клавирни пиеси от неговите два „Études-Tableaux“ , Op. 33 и Op. 39. Ентусиазираният Рахманинов приема предложението и предоставя на Респиги програмните описания на пет пиеси, които преди това са били пазени в тайна. Кусевицки дирижира премиерата на „ Пет Études-Tableaux“ на Респиги с Бостънския симфоничен оркестър през ноември 1931 г. и отбелязва, че аранжиментите на Респиги са „много добри“ и взискателни към оркестъра, което изисква осем репетиции. Рахманинов благодари на Респиги за работата му и за верността му към оригиналните партитури. По-късно през 1930 г. Респиги пише поръчкова пиеса в чест на петдесетата годишнина на Бостънския симфоничен оркестър . Резултатът е „Метаморфозеон, Моди XII“ – оркестрово произведение, съдържащо тема и дванадесет вариации.

През 1932 г. фашисткото правителство удостоява Респиги с членство в Кралската академия на Италия , едно от най-високите отличия, присъждани на най-изтъкнатите личности в италианската наука и култура. През същата година Респиги е член на антимодернистична група, включваща няколко композитори, сред които Пицети, Алчео Тони и Джузепе Муле

От 1933 г. до смъртта си Респиги не завършва нови композиции. Сред последните му произведения е „Huntingtower: Ballad for Band“ от 1932 г., поръчана от Едуин Франко Голдман и „Американската асоциация на оркестровите диригенти“ в чест на скорошната смърт на композитора и диригент Джон Филип Соуза . Респиги я написва за шест седмици и я основава на скорошно посещение в замъка “Хънтингтауър“ в Шотландия. Това е единствената му пиеса, написана за оркестър. Също през 1932 г. Респиги завършва второто си концертно турне в САЩ.

От 1933 г. Респиги получава здравословни проблеми, които не му позволяват да довърши свои композиции, които е започнал или скицирал. Най-сериозно е сърдечното му заболяване, в резултат на което умира на 18 април 1936 г. в Рим – почти на 57- годишна възраст. Съпругата му Елза Респиги живее още 60 години след неговата смърт и през тези години успява да съхрани и разшири музикалното творчество на съпруга си. Така например започнатата от Респиги опера „Лукреция“ остава само с едно действие, което Елза Респиги довършва и успява една година след смъртта на съпруга си да го представи през 1937 година на сцената на Миланската Скала.

Оторино и Елза Респиги са погребани заедно в монументалното гробище “Чертоза ди Болоня“ , а саркофагът им се намира в „Кампо Кардучи“, от западната страна, на номер 12/2, близо до паметника на Джозуе Кардучи .

На 19 юни, след смъртта на майстора симфонист, участъкът от „Виа де Кастаньоли“ до „Театро Комунале“, където той е живял като момче със семейството си, е наречен „Ларго Респиги“.

(край на биографичните бележи)

Наследство

Елза надживява съпруга си с близо 60 години, като непоколебимо защитава неговите произведения и наследство. Няколко месеца след смъртта на Респиги тя пише на Гуастала – либретист на много от оперите на Респиги:

„Живея, защото наистина все още мога да направя нещо за него. И ще го правя, това е сигурно, до деня, в който умра.“

(край на цитата)

Италианските правителства, следващи Мусолини, обаче се дистанцират от националистически настроени композитори, включително Респиги, Малипиеро, Пицети и Пиетро Маскани , а няколко италиански вестника протестират срещу почестите, отдавани на Елза. Въпреки това, през 1961 г. тя дарява колекция от непубликувани и непълни ръкописи на „Liceo Musicale“, а през 1969 г. помага за създаването на фондация „Fondo Ottorino Respighi“ във „Fondazione Cini“ във Венеция, което включва даряването на голям брой писма и снимки. Колекция от ръкописи на ранни произведения, лични вещи и посмъртната маска на композитора също са дарени на Международния музей и библиотека в Болоня.

Елза е начело на честванията по случай стогодишнината от рождението на Респиги през 1979 г., за да отбележи 100-годишнината от рождението му, въпреки че това се противопоставя на факта, което тя определя като „музикални прогресисти с леви политически симпатии“, които се опитват да дискредитират наследството на Респиги. По време на честването са изпълнени и записани за първи път редица дълго пренебрегвани произведения на Респиги. Елза умира през 1996 г., една седмица преди 102-ия си рожден ден.

През 1993 г. швейцарският диригент Адриано Бауман основава „Общество на Респиги“ в Лондон в опит да направи „живота и творчеството на Респиги […] по-известни и разбрани чрез разпространението на точна и безпристрастна информация“. Оттогава то е разпуснато. На 4 март 2000 г. е открита възпоменателна плоча на родното място на Респиги на улица „Гуидо Рени“ в Болоня. Присъстват неговата племенница Луиза Пути и праплеменниците му Елза и Глория Пицоли; последната е дарила пианото, което Респиги е използвал за композирането на „ Фонтаните на Рим“ и „Пиниите на Рим“ на Филармоничната академия в Болоня през 1956 г.

През 2006 г. Елза и Глория се обръщат към италианския диригент и композитор Салваторе Ди Виторио , който, заедно с архивара и каталогизатора на Респиги Потито Педара, му възлагат да завърши няколко от непълните и непубликувани досега композиции на Респиги. Това включва Концерт за цигулка в ла мажор от 1903 г., чиято премиера е през 2010 г., като Ди Виторио дирижира неговия Камерен оркестър на Ню Йорк . Оркестърът продължава да представя новите издания на музиката на Респиги от Ди Виторио, както в премиери, така и в записи за „Naxos Records“ . През 2008 г. Ди Виторио прави премиера на своята увертюра „Респигиана“ , оркестрово произведение, написано като почит към Респиги.

(край на цитата)

Следва хронологично изброяване на по-важните етапи от живота и дейността на Оторино Респиги в оригинал на немски език, после в превод на български:

Tabellarische Biographie

9.7.1879	geboren in Bologna (Italien)
	erster Klavierunterricht bei seinem Vater, dem Pianisten Giuseppe Respighi
1887	mit acht Jahren Geigenunterricht bei seinem Vater
1891	Studium am Liceo musicale in Bologna bei Federico Sarti (Violine) und Luigi Torchi und Giuseppe Martucci (Komposition)
1899	Abschluß des Studiums in den Fächern Hammerklavier, Geige und Bratsche ab
1899	geistliche Kantate Christus für Soli, vierstimmigen Männerchor und Orchester
1900	Variazione sinfoniche
	noch vor Abschluß des Studiums Orchestermitglied der Opera italiana im kaiserlichen Theater von St. Petersburg Unterricht bei Nikolai Rimsky-Korsskakoff
1901	Kompositionsdiplom seiner Heimatstadt Bologna für das Werk Preludio, Corale e Fuga, das unter der Anleitung Rimsky-Korssakoffs entstanden war
1902	erneutes Engagement an der St. Petersburger und Moskauer Oper, neunmonatiger Aufenthalt in Rußland
1903	Fantasia für Klavier und Orchester g-Moll
1905	erste Oper Ré Enzio
1905	Notturno für Orchester
1908	Arthur Nikisch führt Respighis Bearbeitung von Claudio Monteverdis Lamento d’Arianna in einem Konzert der Berliner Philharmoniker auf
1913	Lehrer für Komposition am Konservatorium di Santa Cecilia in Rom
1913-1914	Sinfonia drammatica
1917-1929	Entstehung der wohl bekanntesten Werke Respighis: die Römische Trilogie (Fontane di Roma – Römische Brunnen, Pini di Roma – Die Pinien von Rom und Feste Romane – Die Römischen Feste)
1919	Heirat mit der Sängerin und Komponistin Elsa Olivieri Sangiacomo, einer seiner Schülerinnen, die erst 1996 – im Alter von 101 Jahren – starb und über Jahrzehnte sein Erbe verwaltete
1921	Concerto gregoriano
1921	Kinderoper La bella dormente nel bosco
1921/1922	Oper Belfagor
1924	Ernennung zum Direktor des Konservatoriums Santa Cecilia in Rom
1925	Klavierkonzert Concerto in modo misolidio
1925-1929	mehrere Auslandsreisen in die USA, nach Brasilien und Argentinien
1926	amerikanische Erstaufführung von Pini di Roma unter Arturo Toscanini in New York mit großem Erfolg
1927	Trittico Botticelliano
1927	Antiche arie e danze per liuto
1929-1932	Oper Maria Egiziaca
1929	amerikanische Erstaufführung von Feste di Roma unter Arturo Toscanini in New York mit großem Erfolg
1932	Ernennung zum Accademico d’Italia
18.4.1936	gestorben in Rom (Italien)

(край на цитата)

Превод:

Таблична биография

9 юли 1879 .
Роден в Болоня, Италия.
Първи уроци по пиано от баща си, пианиста Джузепе Респиги

1887
На осемгодишна възраст получава уроци по цигулка от баща си

1891
Учи в Музикалния лицей в Болоня при Федерико Сарти (цигулка) и Луиджи Торки и Джузепе Мартучи (композиция)

1899
Завършва със степени по фортепиано, цигулка и виола

1899
Композира свещена кантата „Христос“ за солисти, четиригласен мъжки хор и оркестър

1900
Симфонични вариации

Още преди да завърши обучението си, той става член на оркестъра на Италианската опера в Императорския театър в Санкт Петербург, където учи при Николай Римски-Корсаков

1901

Получава диплома по композиция от родния си град Болоня за произведението „Прелюдия, хорал и фуга“, композирани под съветите на Римски-Корсаков

1902
Подновен ангажимент в оперите в Санкт Петербург и Москва, деветмесечен престой в Русия

1903
Фантазия за пиано и оркестър в сол минор

1905
Първа опера „Крал Енцо“

1905
Ноктюрно за оркестър

1908
Артур Никиш дирижира аранжимента на Респиги на „Плачът на Ариана“ от Клаудио Монтеверди в концерт с Берлинската филхармония

1913
Преподавател по композиция в Консерваторията „Санта Чечилия“ в Рим

1913-1914
Драматична симфония

1917-1929
Компониране на може би най-известните произведения на Респиги: Римската трилогия („Римски фонтани“, „Пиниите на Рим“ и „Римски празници“)

1919
Брак с певицата и композитор Елза Оливиери Санджакомо, една от неговите ученички, която умира през 1996 г. на 101-годишна възраст и управлява имението му в продължение на десетилетия

1921
Грегорианов концерт

1921
Детска опера „La bella dormente nel bosco“

1921/1922
Опера „Белфагор“

1924
Назначаване за директор на Консерваторията „Санта Чечилия“ в Рим

1925

Концерт за пиано „In modo misolidio“

1925-1929
Няколко международни турнета в САЩ, Бразилия и Аржентина

1926
Американска премиера на „Пиниите на Рим“ под ръководството на Артуро Тосканини в Ню Йорк, с голямо признание

1927
„Тритико Ботичелиано“

1927
„Antiche arie e danze per liuto“

1929-1932
Опера „Мария Егизиака“

1929
Американско първо изпълнение на „Римски празници“ под ръководството на Артуро Тосканини в Ню Йорк с голям успех

1932

Назначаване в Академията на Италия

18 април 1936 г.

Умира в Рим, Италия

(край на превода)

След тези биографични бележки ще се спра на стиловите особености и композиционни черти в творбите на Оторино Респиги.

В началото на творчеството си неговите първи творби са в класически стил. След годините, прекарани в Русия, музикалният му стил се изменя. Творбите му имат свободна форма, широка хармония и голям спектър на музикалния израз. Заедно с колегите си Илдебрандо Пицети, Джан Франческо Малпиеро и Алфредо Казела четиримата са определени като „Generazione dell’ottanta“ (генерация на родените около 1880). Тези композитори се изявяват като противовес на свърхпознатите и прочути „веристични“ произведения на такива творци като Джузепе Верди и Джакомо Пучини. Те са и против тенденциите за силно проникване на влияние от Франция и Германия върху италианската оперна култура. Заедно с това четиримата проучват в библиотеки и архиви за откриване на източници относно по-стара италианска музика, която да преработват в творбите си така, че същите да имат едно съвременно звучене. При това допускат и влияния от цяла Европа.

Лично Респиги прилага в някои от творбите си битоналност (музикално понятие, което означава едновременното допускане на две тоналности. Един пример: в началото на балета „Петрушка“ от Игор Стравински двата кларинета свирят почти идентична мелодия. Само че единият кларинет свири в гама „до мажор“, а вторият – във „фа диез мажор“). Неговите композиции за оркестър носят оттенъка от френския импресонизъм, като твърде близка е звучността на Морис Равел. Все пак Респиги е представител на класицизма в Италия. За разлика от Франция, където групата „Les Six“ пропагандира едно ново „опростено“ звучене, което преоткрива лекотата на „Виенската класика“, Респиги се обръща преди всичко към италианската барокова музика и тази от епохата на Ренесанса, като й придава отчасти едно ново музикално покритие. Пример за това е оркестровата сюита „Gli Uccelli“ (Птиците).

Интересно е да видим, как през 1933 година Иван Камбуров оценява музикалния език на Оторино Респиги. Цитирам част от статията за Респиги в неговия „Музикален речник“ от 1933 година:

„В оркестровото творчество на Респиги има черти от френския импресионизъм и изобретателността на Ференц Лист – при едно богатство на хармониите и яркост на оркестровите багри“.

(край на цитата)

Музиката на Респиги

„Сред италианските композитори на историческия ХХ век , Оторино Респиги (1879-1936) със сигурност е този, който е имал и има най-малка нужда от външен натиск, промоционални фестивали, конференции и монографски събития, за да постигне разпространението, богатството и международната слава, на които авторът на трите римски симфонични поеми почти веднага се радва, на гърба на диригентска палка като Тосканини , Де Сабата и Караян вчера, или Маазел , Мути и Синополи днес“.

(думи на Алберто Канту , композитор, Торино, „Еда“, 1985 г.)

Оторино Респиги е бил и музиколог , особено посветен на италианската музика от 16-ти до 18-ти век ; той е публикувал и редактирал музика от Клаудио Монтеверди , Антонио Вивалди и Бенедето Марчело и се е интересувал особено от григорианското пеене ; тези интереси са били предопределени да оставят много дълбок отпечатък върху неговата композиторска дейност, до степен, че много от произведенията му имат подчертано модална обстановка („Concerto in modo misoliodio“, „Quartetto dorico“, „Metamorphoseon XII Modi“, само за да цитираме най-ярките примери, в които самите заглавия на композициите се отнасят до григорианските ладове ). Заедно със Себастиано Артуро Лучани той след това публикува „Орфей“, наръчник по история и форми на западната музика.

Майстор на оркестрацията, Респиги е транскрибирал много от древните мелодии, които е изучавал и върху които е работил, в оркестрови версии: сред тях са трите цикъла, озаглавени „ Древни мелодии и танци за лютня“ , оркестрация на произведения, датиращи от 16-ти и 17-ти век , и „Птиците“ , транскрипция и аранжимент на произведения от Бернардо Паскини , Жак Галот , Жан Филип Рамо и други. Също толкова забележителни са неговите оркестрови транскрипции на „Пасакалия“ на Бах за орган , „Етюди-табла “ на Рахманинов и клавирните пиеси на Росини за балета „La boutique fantasque“ , които свидетелстват за неговата изключителна многостранност и остават сред най-добрите образци на жанра.

Сред най-известните му оркестрови произведения е така наречената „Римска трилогия“ , съставена от симфоничните поеми „ Фонтаните на Рим “ (1916 ), „Пиниите на Рим“ (1924 ) и „Римски празници“ (1928 ), произведения, в които ясно се виждат особеностите на зрелия език на композитора: върху често модален фон гравитират хроматични хармонии , типични за началото на ХХ век , в които могат да се разпознаят специфични влияния на Дебюси , Рихард Щраус и Стравински .

Той е композирал и множество произведения за театъра , включитлно осем опери (особено забележителни са „Белфагор“ , „Лятна камбана“ , „Мария Егициака“ , „Пламенната пеперуда “) и множество балети; написал е и множество цикли от текстове за глас и пиано , често изпълнявани от него на концерти заедно със съпругата му Елза, както и много камерна музика .

Художествено наследство

Въпреки че е трудно да се проследят преки последователи на оркестровия стил, разработен от Респиги, някои композитори въпреки това цитират болонския майстор сред своите модели за подражание – дори няколко години след смъртта му. Сред най-значимите е Бенджамин Бритън , който през 1947 г., в разговор, публикуван от Елза Респиги в „Cinquant’anni di vita nella musica“ („Петдесет години живот в музиката“), се казва, че е казал:

„Респиги беше, може да се каже, един от моите учители и много съжалявам, че не можах да го познавам. Но аз изучих всичките му партитури задълбочено и научих много уроци от тях“

(край на цитата)

Забележителни прилики и аналогии със стила на Респиги могат да бъдат открити в културната продукция на неговите ученици, сред които се открояват Енио Порино и Карло Алберто Пицини. В по-общ план, влиянието на Респиги се разпознава преди всичко в музиката, създадена за киното. По-специално, две големи имена, свързани с композирането на саундтраци, Джон Уилямс и Енио Мориконе са посочили автора на „Пиниите на Рим“ сред основните си влияния. Мориконе, освен това, стига дотам, че определя „Римската трилогия“ като „най-продаваният италиански албум в Америка“.

Преценката на критиците

По думите на Лий Г. Бароу, един от най-внимателните изследователи на болонския композитор, „Оторино Респиги е несъмнено най-известният и най-добре изпълняваният италиански композитор след Пучини, както и най-изтъкнатият италиански композитор, който не е строго оперен, след Антонио Вивалди. Въпреки това, в сравнение с други композитори от неговия ранг, за него е писано сравнително малко“. Според Бароу, това, което е наказало интереса към Респиги, е предполагаемата асоциация на музиката му с фашизма (въпреки че композиторът никога не е бил член на „PNF“), както и обвинението, че композира с цел да се хареса на масите. Това е накарало критичната интелигенция да пренебрегне, от гледна точка на художественото съображение, значително наследство от произведения, които преживяват известно преоткриване.

Известният критик Паоло Изота , който в продължение на десетилетия е музикалният почерк на „Corriere della Sera“, смята Респиги за „един от най-великите композитори на ХХ век: не италиански, а световен“. Според Изота, начинът на композиране на Респиги е този на „учен поет“, „по отношение на любовта, възродена в пресъздаването на античната музика; по отношение на избора на текстове, композирани на музика, като композитор на вокална музика; и защото начинът му да реагира на кризата на музикалния език след Вагнер е да прибягва до богатството на ладовете“. В допълнение към известната Римска трилогия , е подчертана стойността на някои лирични произведения, забравени от репертоара, като например „La campana sommersa“ и преди всичко „La fiamma“ . В тази връзка музикалният историк Пиеро Миоли пише, че Респиги „не е бил друг Пучини, но сред всички останали италиански оперни композитори от началото на 20-ти век той е бил най-способният и най-устойчивият, най-гъвкавият и популярен […] от всички неокласици на Европа, той е бил най-подходящият да заеме ласкателно второ място“ след Стравински.

Сред най-известните писания от първата критична фаза върху творчеството на болонския композитор е това на Масимо Мила , датирано от 1944 г. В краткото си есе Мила отбелязва „необяснимо недоверие“ на критиците към творчеството на Респиги, „почти вид ревност“ за огромната популярност, постигната от неговите композиции. За да опише този успех, Мила идентифицира в музиката на Респиги дара на „авторитета“, разбиран като вдъхновение, което се ражда координирано в „много отчетлив, класически смисъл на конструкцията“, „хармонична рамка, която понякога може дори да бъде първичният източник“ на самото вдъхновение. „И такъв формален авторитет инстинктивно буди уважението на публиката“, отбелязва Мила. Въпреки това критиците са съгласни да смятат Респиги за несклонен към експериментирането като част от творческия процес; аспект, обаче, много скъп за неговите съвременници. В този смисъл „вкусът на Респиги е вкусът на вчерашния ден, а не на днешния, типичен за началото на ХХ век и именно за онази негова част, която до края остана чужда на теченията на мисълта, довели до обръщане на моралните и естетическите ценности“.

(край на цитата)

В тази статия ще се спра конкретно само на оперните творби на Оторино Респиги. Пълно описание на цялото му творчество може да се прочете в редица Уикипедия-страници за него на 42 различни езика. За съжаление, страница на български език не съществува. Едно сравнително подробно описание цитирам от източник на немски език, в което са дадени и оригиналните имена на италиански език, както и датите на премиери:

Opern

Rè Enzo (dt. König Enzo; 1905). Komische Oper in 3 Akten. Libretto: Alberto Donini. UA 12. März 1905 Bologna (Teatro del Corso)
Al mulino (1908). Fragment, unaufgeführt
Semirâma. Poema tragico (1910). 3 Akte. Libretto: Alessandro Ceré. UA 1910 Bologna (Teatro comunale)
Marie Victoire (1912–1914). Oper in 4 Akten (5 Bildern). Libretto: Edmond Guiraud (1912–1914; nach seinem gleichnamigen Schauspiel [UA 1911 Paris]). UA 27. Januar 2004 Rom (Teatro dell’Opera); DEA 9. April 2009 Berlin (Deutsche Oper)
La bella addormentata nel bosco (La bella dormente nel bosco). Fiaba musicale (dt. Dornröschen; 1916–1921). 3 Akte. Libretto: Gian Bistolfi, nach Perrault. UA 1922 Rom (Teatro Odescalchi)
Belfagor. Commedia lirica (1921–1922). Prolog, 2 Akte und Epilog. Libretto: Claudio Guastalla, nach Ercole Luigi Morselli. UA 1923 Mailand (Teatro alla Scala)
La campana sommersa (dt. Die versunkene Glocke; 1925–1926). Oper in 4 Akten. Libretto: Claudio Guastalla, nach Gerhart Hauptmann. UA (in deutscher Textfassung von Werner Wolff) 18. November 1927 Hamburg (Staatsoper). Italienische Erstaufführung: April 1929 Rom (Teatro dell’Opera)
Maria egiziaca (dt. Die ägyptische Maria; 1931–1932). Mysterium in 1 Akt (3 Episoden). Libretto: Claudio Guastalla. UA 1932 New York und Venedig
La fiamma. Melodramma (dt. Die Flamme; 1933). 3 Akte (4 Bilder). Libretto: Claudio Guastalla, nach Hans Wiers-Jenssen. UA Rom 1934 (Teatro dell’Opera)
Lucrezia. Istoria (1935/1936). 1 Akt (3 Szenen). Libretto: Claudio Guastalla. Fragment, ergänzt von Elsa Respighi. UA 1937 Mailand (Teatro alla Scala)

(край на цитата)

Следва кратко описание на най-важните опери на Ресниги:

„Крал Енцо“ е комична опера в 3 действия и 4 сцени от Оторино Респиги с либрето от Алберто Донини (студентски приятел на Респиги). Първото представление се състои в „Театро дел Корсо“ в Болоня на 12 март 1905 г. (сред изпълнителите са Розина Джованони Дзаки в ролята на Лаурета и Ернесто Лаварело като Леонцио). По молба на Респиги има само едно представление, което има добър успех. Изпълнителите са избрани сред негови студенти от Болоня.

Произведението е вид оперета, със затворени музикални номера, редуващи се с диалози.

В днешно време операта е възродена в „Teatro Comunale” в Болоня на 21, 23 и 24 септември 2004 г. с участието на Кристиано Кремонини (Крал Енцо), Юн Бин Джунг (Лаурета), Филомена Периколи (Изабела), Джузепе ди Паола (Подеста), Маурицио Амадори (Джиджоне) с режисьора Луиджи Палярини, в спектакъл, създаден в сътрудничество между Консерваторията, Академията за изящни изкуства и Университета на града.

Сюжет

Историята се върти около крал Енцо , крал на Сардиния, пленен от болонците в битката при Фосалта и държан в затвора в Болоня (в двореца , носещ неговото име). Всички жени на Болоня се влюбват в крал Енцо заради красотата му и искат да го освободят, а след това започва своеобразна борба с мъжете, които се притесняват да не загубят любовта на съпругите си.

(край на цитата)

„Семирама“ е опера от Оторино Респиги с либрето от Алесандро Чере , базирана на същата тема като „Семирамида“ на Росини . Първото представление се състои на 20 ноември 1910 г. в “Teatro Comunale” в Болоня .

Премиерата е „пълен успех“, с многобройни покани към композитора и артистите. В операта, която често експлоатира екзотичните идеи на темата, се откриват влияния от френската музика от онова време и от „ Саломе “ на Рихард Щраус .

(край на цитата)

„Мария Виктоар“ е мелодрама от Оторино Респиги сфренско либрето от Едмон Гиро . Операта, чието действие се развива по време на Френската революция и е базирана на едноименната пиеса на либретиста, е композирана между 1911 и 1912 г., но въпреки различни проекти никога не е изпълнявана приживе на композитора поради избухването на Първата световна война , но и поради враждебността към творчеството и на съпругата на Респиги.

Изпълнена е за първи път едва на 27 януари 2004 г. в “Teatro dell’Opera” в Рим . Това е опера с голям брой герои, характеризираща се, наред с други неща, с „честото прибягване до директни цитати от революционни песни и придворни танци“ и с „вокал, който съчетава декламираното и ариозото с лирично пеене, но без веристични ексцесии“.

(край на цитата)

„Белфагор“ е лирична комедия от Оторино Респиги с либрето от Клаудио Гуастала , базирана на пиесата „Белфагор“ от Ерколе Луиджи Морсели . Операта е изпълнена за първи път в Милано в театър „Ла Скала“ на 26 април 1923 г.

Спектакълът има „пълен и сърдечен“ консенсус, с многобройни призиви към автора , но мненията на критиците са противоречиви: те варират от ентусиазма на Маринети (очарован от футуристичните аспекти на произведението) и на критика С. А. Лукани, до тези, които преценяват произведението и либретото като никак не забавни. Гаетано Чезари пише, че произведението му се струва не съвсем успешен опит да се слеят в комичната опера „чудесното и забавното, чудотворното и сантименталното“ и че му липсва „проницателността на мелодичната идея и способността на тази идея да се развива бързо“, с произтичащо от това чувство за еднообразие, вредно за комичното изразяване.

(край на цитата)

„Потопената камбана“ е опера в четири действия от Оторино Респиги с либрето от Клаудио Гуастала , базирана на комедията „Потопената камбана“ от немския писател Герхарт Хауптман . Първото представление се състои на 18 ноември 1927 г. в Държавния театър в Хамбург , в немски превод. Издателят на Респиги, „Рикорди“ не е съгласен с избора на темата и отказва да публикува операта, която по този начин вижда бял свят благодарение на немското издателство „Bote & Bock“ и има премиерата си в Германия .

Приказният свят в творчеството на Хауптман вдъхновява Респиги и го кара да създаде богато и въображаемо оркестрирана оперна партитура, която често напомня на слушателя за известните му симфонични поеми. Тъй като антигероят на операта, Енрико, е звънар, Респиги изпълва музиката с камбанки и звънливи ефекти. Според някои източници, композиторът е бил вдъхновен от шума, който вълните издават, когато се удрят в потопените кухини на скалата “Траве“ (в „Ривиера дел Конеро“ ), което напомня на потопена камбана.

(край на цитата)

„Пламъкът“ е опера от Оторино Респиги с либрето от Клаудио Гуастала . Първото представление се състои успешно на 23 януари 1934 г. в “Театро дел’Опера” в Рим .

Тази опера, в сравнение с предишните произведения на Респиги, бележи завръщане към „традиционните граници на италианската мелодрама, с абсолютно доминиране на пеенето и с оркестъра в допълваща роля“. В нея хоровите партии и намесите на сакралната музика имат голямо значение, „които придобиват архаичен характер“.

Мненията за операта остават разделени. Някои критици критикуват музикалния ѝ език за липсата на еднородност; други хвалят драматичната ѝ сила, поставяйки я сред върховете на музикалния театър на ХХ век.

(край на цитата)

„Спящата красавица“ е опера от Оторино Респиги с либрето от Джани Бистолфи . Изпълнена е за първи път в театър „Одескалки“ в Рим на 13 април 1922 г. Сред изпълнителите са сопраното Сисе Вон и мецосопраното Евелина Леви. Тази опера е композирана специално за театър „Дей Пиколи“ на Виторио Подрека , като представлението е изпълнено от кукли, но под съпровода на оркестър и певци. То има пълен успех, дотолкова, че е „определяно за истинско бижу на изкуството“, а композиторът „е многократно викан на сцената“.

Преработена версия е поставена през 1934 г. в Торино, със заглавие „ Спящата красавица в гората“ . В ролята са Грациела Гацера Вале (Принцеса), Магда Пикароло (Славей и Синя фея), Анджелина Росети (Вретено, Херцогиня и Котка), Мария Бенедети (Стара дама, Кралица и Кукувица), Винченцо Капони (Шут и Принц) и Еджисто Бусаки (Посланик, Крал и Дървар).

Последваща посмъртна редакция, редактирана от Джан Лука Токи и вдовицата на Респиги – Елза , е извършена през 1967 г. в Торино.

(край на цитата)

„Лукреция“ е опера от Оторино Респиги с либрето от Клаудио Гуастала . Произведението, което смъртта е попречила на композитора да го завърши, е завършено от неговата вдовица Елза Оливиери Респиги и от един от неговите ученици – Енио Порино . Първото изпълнение е на 24 февруари 1937 г. в театър „Ла Скала“ в Милано , при отличен прием. Същата вечер са изпълнени и други композиции на Респиги: „Мария Егициака“ и „Чичоли“ .

Андреа Дела Корте високо оценява творбата, преценявайки я като най-добрата от композициите на Респиги за театър, заради баланса на изразителните средства и техниките. Особеност на тази творба се състои в присъствието на Гласа, герой, който пее от оркестъра, описвайки някои сцени и емоциите на другите герои.

Актьорският състав на първото представление:

Характер	Преводач (Режисьор: Джино Маринуци )
Гласът	Ебе Стиняни
Лукреция	Мария Канилия
Сърбия	Мария Маркучи
Венеция	Рената Вилани
Колатино	Пабло Сивил
Брут	Хектор Пармеджани
Сесто Тарквиний	Гаетано Вивиани
Тит	Лео Пачи
Арун	Ералдо Кода
Спурий Лукреций	Бруно Кармаси
Валерио	Аристид Бараки

Режисурата е дело на Марио Фриджерио, а сценографията – на Пиетро Аскиери .

Сюжет

Сесто, Тит и Арун се обзалагат с Колатинус, съпругът на Лукреция, че тя му е невярна. Те се опитват напразно да я хванат на местопрестъплението и губят облога.

Но Сесто се е влюбил в жената и я изнасилил през нощта. На следващата сутрин Лукреция се самоубива, след като разказва инцидента на баща си и на съпруга си.

Оркестрова организация

Пиколо , 2 флейти , 2 обоя , английски рог, 2 кларинета си бемол , 2 фагота , 4 валдхорна във фа мажор, 3 тромпети си бемол , 2 тенорови тромбона , тромбон, басова туба , чинели , бас барабан , там-там , струнни инструменти.

Дискография

1958 – Mitì Truccato Pace (Гласът), Анна Де Кавалиери (Лукреция), Франка Маргиноти (Сърбия), Аделид Монтано (Венилия), Валтер Брунели (Колатино), Ренато Гаварини (Бруто), Марио Серени (Сесто Таркуинио), Валерио Меучи (Арунте), Фернандо Корена (Спурио Лукрецио), Джовани Чавола (Валерио). Симфоничен оркестър и хор на RAI на Милано. Диригент Оливиеро Де Фабритис . „Golden Age of Opera EJS 535“ (LP. Монофоничен запис на живо)
1981 – Джон Джори (Гласът), Елизабет Бърн (Лукреция), Андреас Яджи (Колатино), Джузепе Морино (Бруто), Даниел Вашингтон (Сесто Таркуинио), Радо Ханак (Арунте). Junge Philharmonie der AMOR Диригент Еторе Грацис . „Bongiovanni“ (CD: GB 2013-2)
1994 – Стефания Калуца (Гласът), Микела Ремор (Лукреция), Дениса Слепковска (Сърбия), Адриана Кохуткова (Венилия), Лудовит Луда (Колатино), Игор Пасек (Брут), Ричард Хаан (Сестус Тарквиний), Ян Дурко (Тит), Радо Ханак (Арунте), Радо Ханак (Спурий Лукреций), Ян Дюрко (Валерио). Симфоничен оркестър на Братиславското радио. Режисьор Адриано . „Марко Поло“ 223717.

(край на цитата)

Оторино Респиги е композирал и редица балети, които заслужава да бъдат споменати. Цитирам също от източник на немски език:

Ballette

La boutique fantasque (dt. Der Zauberladen; 1918). Ballett auf Themen von Gioachino Rossini. UA 1919 London (Alhambra Theatre)
Scherzo veneziano. Azione coreografica (1920). Libretto: Ileana Leonidov. UA 1920 Rom (Teatro Costanzi)
Sèvres de la vieille France (1920). Ballett auf französische Themen des 17. und 18. Jahrhunderts. UA 1920 Rom (Teatro Costanzi)
La pentola magica. Azione coreografica (dt. Der Zaubertopf; 1920). Auf russische Volksliedthemen. UA 1920 Rom (Teatro Costanzi)
Scherzo veneziano. Commedia coreografica (1920)
Gli uccelli (dt. Die Vögel; 1928). Ballett auf Themen des 17. und 18. Jahrhunderts. UA 1933 San Remo (Casinò municipale)
Belkis, regina di Saba (dt. Belkis, Königin von Saba; 1931). Ballett in 7 Bildern. Libretto: Claudio Guastalla. UA 1932 Mailand (Teatro alla Scala)

(край на цитата)

Нека днес на 19 април 2026 г. си спомним и почетем 90 години от смъртта на големия италиански композитор Оторино Респиги, които се навършиха вчера на 18 април. Неговите „Римски фонтани“, в които е описал впечатленията си от четирите фонтани във „Вечния град“, винаги ще доставят удоволствие при слушането им.

Мир на праха му!

…………

Записи: