Българският баритон и вокален педагог Мянко Попмихайлов, който е имал среща в Италия с Джузепе Верди.
Драги приятели на оперната музика, днес на 29 август 2024 г. нямам предвидена дата за писане на „оперна история“, но съдбата пожела да ми поднесе една изненада, която се разви вчера при статията ми за певицата Елена Доскова-Рикарди, поради което реших днес да посветя статията си именно на тази изненада.
За какво става въпрос?
След като публикувах статията си за Елена Доскова-Рикарди, вечерта на 28 август прегледах изпратените ми във ФБ коментари за статията и попаднах на един много интересен коментар на моя ФБ-приятел от Пловдив Андрей Аврамов Андреев, който е син на прочутия пловдивски тенор от миналото Аврам Андреев.
Нека поясня: Аврам Андреев (1928-2024) е един от основателите на Пловдивската опера и дълги години неин солист с участия в десетки роли в опери от различни стилове и епохи. За него аз писах 5-6 пъти статии по повод на рождения му ден 19 януари 1928 г.
Ще цитирам кратка част от началото на последната ми статия за него от 2 януари 2024 г.:
Тенорът Аврам Андреев от Пловдив (19.01.1928-2.01.2024)
„ (…) Драги приятели на оперната музика, днес на 2 януари 2024 г. по обед получих от моя близка приятелка в Пловдив траурно съобщение – преди часове там се е поминал един от най-възрастните оперни гласове на България, известният не само в Пловдив, но и другаде прекрасен тенор Аврам Андреев – може би най-възрастният оперен деец на България. Той е роден на 19 януари 1928 г. и само след 17 дни щеше да празнува своята 96-годишнина.
Жалко, стана ми много мъчно, аз от редица години всеки път на рождения му ден пиша статия за него и се радвам, че макар и толкова възрастен, той е все още на линия, все още има сили да посреща всяка нова своя годишнина.
За последен път аз писах статия за него през януари 2023 г., която започнах така:
„Драги приятели на оперната музика, днес на 19 януари 2023 г. навършва библейските 95 години моят най-възрастен ФБ-приятел, оперният тенор от Пловдив Аврам Андреев, с когото сме вече 9 години „приятели“, въпреки че досега не сме се срещали или сме имали писмена връзка.
Тази сутрин аз се обадих по телефона на неговата снаха Здравка Андреева, която живее в Пловдив както и самият Аврам Андреев, за да се осведомя как се чувства той. Това правя вече няколко години, защото е нормално човек на тази възраст да има здравословни проблеми. Тя беше много мила и се зарадва на интереса ми, особено след като днес той празнува кръглите 95 години. Отговорът й беше оптимистичен, но от известно време Аврам е в болница в Пловдив, вероятно има грипово заболяване. Те не живеят в едно и също жилище и тя няма пряк контакт с него, но днес тя ще му се обади в болницата, за да го поздрави и се осведоми за здравословното му състояние.
Аз се зарадвах за тази информация, защото Аврам Андреев е забележителна фигура в историята на българското музикално изкуство – доколкото съм осведомен, той е един от най-възрастните представители на това изкуство в областта на оперния жанр“.
(край на цитата)
Сега да се върна на изненадата от вчера – коментара на моя ФБ-приятел от Пловдив Андрей Аврамов Андреев. Цитирам коментара, както и диалога, който се разви след това между двама ни. При този диалог се включи и тенорът и вокален педагог от Виена Божидар Николов, който направи важни допълнения (Божидар пише български текст, но на латиница, поради което няма да правя промени в текста му – той се разбира много добре):
Поздравления за поста за Елена Доскова-Рикарди! Ще се радвам ако имате материал за друг габровец – Мянко Михайлов – баритон.
Andrey Avramov Andreev: Ще потърся сведения, не познавам този човек, знаете ли къде е имал дейност?
Boris Kontohow: ще Ви пиша. Всъщност Мянко поп Михайлов е дряновец. Изпратих Ви инфо на лични. Има и сведения за негови изяви в София. Може би е първият българин, който е пял в „Ла Скала“ и се е познавал с Верди.
Andrey Avramov Andreev: Mnogo polesno iskopaemo, kakto gi naricam sabraveni isvestni nashi pevzi.
Snam Susto oste edin neposnat sa Bulgaria bulgarski pevez kasva se Asparuh Velev – posnavah go licno – govoreshe na starobulgarski. Roden e 1906 v Skopie (gogato Skopie e bil BG grad do 1912) ot pravoslavní roditeli Bulgari, sled 1912 godina e bil prinuden dá smeni imeto si na Alexander Welitsch – negova supruga Beste goljamoto Nemsko dramaticno Soprano Inge Borkh.
A toj e bil naja dobrijat dramaticen Bariton. Sled vtorata svetovna vojna v Germania i ne samo. Kato go popitah, kato kakuv se ciustva, mi otgovori samo: Bulgarin.
Andrey Avramov Andreev: Благодаря ви за изпратените информации относно Мянко Попмихайлов. Вчера и аз се разрових в Интернет и открих тази информация от Дряново, която ми изпратихте. Сигурно тия дни ще напиша в профила си нещо по въпроса… Приятен ден!
(край на нашия диалог)
Това беше изненадата. А защо изненада? Защото самият аз, след като редица години следя в Интернет, в различна литература и къде ли не за български певци, които са малко познати в родината си, как да не съм открил до сега този баритон от Дряново Мянко Попмихайлов, който е имал такава голяма кариера по света, също и в България! Точно това ме впечатли, че както пише Андрей Аврамов, той е имал изяви и в София.
Каква е тази българска музикология – да не се каже и една дума някъде в официално списание или орган на БАН за такъв певец? Както знаем, през 1967 г. БАН издаде един епохален труд – „Енциклопедия на българската музикална култура“ (София, 1967 г., Издателство на БАН, 406 стр. голям формат). В него има раздел по азбучен ред за всички наши известни музикални дейци – композитори, инструменталисти, режисьори, певци и певици, музикални педагози и други с данни от биографиите и дейността им. Както ще видим, Мянко Попмихайлов е роден в Дряново през 1876 г. и след огромна кариера главно в Италия се завръща със съпругата си в България през втората декада на 20-и век и започва работа в България. Ето едни конкретен цитат от статия, която после ще цитирам изцяло:
„ (…) Поради напрегнатата си артистична дейност в чужбина Мянко Попмихайлов се оженва чак на 43 години за 18 години по-младата от него търновка Венка Лазарова. Запознанството става през лятото на 1913 г. преди началото на открития благотворителен концерт на Попмихайлов във Велико Търново, организиран в помощ на семействата на ранените в Първата световна война български войници. След сключването на брака си певецът окончателно остава в България, като дълги години е солист на Софийската народна опера. Пее главно баритонови партии в „Риголето“, „Севилският бръснар“, „Палячи“. От началото на 1923 г. до 1933 г. Мянко Попмихайлов е и редовен преподавател и завеждащ оперния клас в тогавашната Българска драматична школа. Всичко това обаче не му осигурява заслужена народна пенсия като прочут артист, нито дори социална пенсия за старост. Поради своята скромност и нежелание да вдига шум около името си, с напредването на годините Мянко Попмихайлов е принуден да издържа семейството си единствено с частни уроци. Все пак той получава обществено признание в родината си за големите му заслуги в оперното изкуство и разпространението на певческата слава на България по света.
Цар Борис Трети го удостоява със званието „Заслужил оперен певец на страната ни“.
(край на цитата)
Просто неудомявам! – след такава дейност у нас името му да не е включено във въпросната „Енциклопедия на българската музикална култура“, или в сайта на Софийската опера, или поне в сайта на Българската музикална академия, след като тя наследява тогавашната Българска драматична школа. А той е завеждал оперния клас в тази школа!
Въпроси без отговор, няма кой да каже нещо оправдателно. Просто „прочутата българска немарливост и бързо забравяне на постиженията на дадена личност“ – това е моя собствен коментар.
На това място ще отбележа, че Мянко Попмихайлов е бил не само отличен певец, но и бележит вокален педагог. В статията за известния в миналото баритон Иван Христов Попов, поместена в „Енциклопедия на българската музикална култура“ на стр. 360, четем следното:
„ (…) Иван Христов Попов, роден на 10 май 1902 г. е певец-баритон, роден в Пловдив. Висше образование получава в Софийския университет „Климент Охридски“, като същевременно учи пеене при МЯНКО ПОПМИХАЙЛОВ. В периода 1927-1931 Иван Хр. Попов специализира пеене в Милано при М. Саммарко и Е. Вентура. Завърнал се в България (1932), той се отдава на концертна дейност. През 1933 издържа конкурс за редовен артист в Софийската народна опера, но въпреки това не е приет в състава. Следващата година постъпва студент в Държавната музикална академия в певческия клас на Мара Маринова-Цибулка. По време на тригодишното си следване Иван Хр. Попов сътрудничи на Операта и дебютира на 25 декември 1935 г. в ролята на Баал Хаакан в операта „Савската царица“ от Голдмарк“.
(край на цитата)
Сега ще се върна на развитието на историята по моето запознаване с делото на Мянко Попмихайлов. След като прочетох вчера първия коментар на Андрей Аврамов, започнах да търся информации в Интернет за Попмихайлов и попаднах на редица данни, главно от източници в Дряново, където е роден той. Сега ще изложа последователно всички данни, на които попаднах. Първо основната статия, на която сигурно е попаднал и Андрей Аврамов:
Портал „Дряново Нет“
20 май 2016 г.
Любомир Димитров
ВЕРДИ И “ЛА СКАЛА” БЕЛЕЖАТ ТВОРЧЕСКИЯ ПЪТ НА БАРИТОНА МЯНКО ПОП МИХАЙЛОВ
Дряновецът е един от основоположниците на българската оперна школа
Роденият преди 140 години в Дряново знаменит баритон Мянко поп Михайлов е един от основоположниците на българската оперна школа. Той е и първият български оперен певец, който стъпва на сцената на легендарната „Ла скала“.
„По време на детството ми не бях виждал театър – пише в спомените си Мянко поп Михайлов. „Единствените гости и посетители в родното ми Дряново бяха циркаджиите, които гастролираха тук по 3-4 дни. Когато в Дряново пристигнеше циркова трупа никой не можеше да ме задържи в къщи. Ходех при артистите да ги питам мога ли с нещо да им отслужа – с попско расо или килимявка, и така да гледам „гратис“ програмата им. Не се чудете, защо точно тези попски атрибути предлагах на артистите – баща ми беше свещеник и това ме накара още от малък да заобичам песните и пеенето.“
Италианският професор, който прослушва Мянко поп Михайлов в Киев, по времето, когато младият българин завършва тамошната консерватория, му препоръчва незабавно да продължи образованието си в родината на белкантото. Послушал съвета му, дряновецът заминава за Милано и започва да взема уроци при известни за времето си вокални педагози. Налага се обаче да се издържа сам, защото баща му, недоволен от отказа на сина си да учи в Духовната академия, спира да му праща пари.
Мянко поп Михайлов осъществява артистичния си дебют на оперната сцена в Кремона. След което участва в гастролите на испанска оперна трупа в САЩ и жъне триумфи в Ню Йорк и Бостън. По време на американското турне, възхитен от българина, богат фабрикант предлага да го венчае за една от дъщерите си. Но Михайлов отказва в името на кариерата си и се завръща в Европа.
В Милано на даровития баритон, пял в не една и две Вердиеви опери, най-неочаквано се пада честта да се запознае с техния автор.
„Верди имаше апартамент в Милано – си спомня Мянко поп Михайлов. „Благодарение на мой добър приятел-руснак, който също беше оперен певец, се срещнах с гения. Приятелят ми Волков ми съобщи, че в 17 часа заедно ще отидем да поздравим големия музикант и композитор в хотела. Почакахме маестрото само няколко минути и той слезе по голямата стълба, придържайки се в парапета. Беше облечен скромно, със широкопола шапка и голяма връзка, като че ли беше от цял метър плат. Запознах се, като му казах, че преди два дни сме слушали „Фалстаф“, а той направи жест с ръка и сподели, че не е доволен от тази опера и че ще направи някои поправки. При раздялата с него му целунахме ръка, а Верди попита Волков: „кой е този млад мъж?“ Той обясни, че съм българин и се изявявам като баритон. Верди ме потупа по рамото, седна на канапето и каза, че много иска да види България, за която е чувал неведнъж. Знаеше, че българите търговци продават в Европа прочутото розово масло и че страната ни е много красива. Това ме поласка и зарадва. Така се разделихме. Но Верди не можа да дойде в България, защото умря внезапно през 1901 година. Съжалявах, че не отидох да се поклоня за последно на гениалния композитор, защото през тези дни пеех в Кремона“.
Поради напрегнатата си артистична дейност в чужбина Мянко поп Михайлов се оженва чак на 43 години за 18 години по-младата от него търновка Венка Лазарова. Запознанството става през лятото на 1913 г. преди началото на открития благотворителен концерт на Михайлов във Велико Търново, организиран в помощ на семействата на ранените в Първата световна война български войници. След сключването на брака си певецът окончателно остава в България, като дълги години е солист на Софийската народна опера. Пее главно баритонови партии в „Риголето“, „Севилския бръснар“, „Палячи“. От началото на 1923 г. до 1933 г. Мянко поп Михайлов е и редовен преподавател и завеждащ оперния клас в тогавашната Българска драматична школа. Всичко това обаче не му осигурява заслужена народна пенсия като прочут артист, нито дори социална пенсия за старост. Поради своята скромност и нежелание да вдига шум около името си, с напредването на годините Мянко поп Михайлов е принуден да издържа семейството си единствено с частни уроци. Все пак той получава обществено признание в родината си за големите му заслуги в оперното изкуство и разпространението на певческата слава на България по света. Цар Борис Трети го удостоява със званието „Заслужил оперен певец на страната ни“.
Любомир Димитров / Дряново News
(край на цитата)
Следва друга статия от Дряново, в която става въпрос за тази ценна книга на журналиста Любомир Димитров, в която е поместена за пръв път статията за баритона Мянко Попмихайлов:
Портал „BG Supporters“
(без дата)
Евелина ПЕНКОВА, град Дряново
Неизвестни случки за известни дряновци вади в книга журналист
“В Дряновото славно стигнах още вчера” – тази част от песен за Дряново, писана от Стоян Миленков, е поставил за заглавие на втората си книга журналистът Любомир Димитров. След като преди 4 години той събра 56 свои интервюта с известни дряновци, сега Любо предлага интересни истории от живота на 43-ма съграждани и хора с дряновски корен от Възраждането до наши дни. Книгата не претендира да бъде енциклопедичен справочник, а по-скоро е любопитно четиво за неизвестни или позабравени моменти от житието на строители, лекари, инженери, хора на изкуството, оставили ярка диря в обществения и културен живот на Дряново и на страната ни.
Своите разкази Любо Димитров започва от майстора-строител Колю Фичето и завършва със звездата от Мюзик айдъл Илияна Ковачева. От книгата научаваме, че първият български оперен певец, пял на сцената на Миланската скала, е дряновецът МЯНКО ПОПМИХАЙЛОВ. Баритонът пее на на оперните сцени в САЩ, в Кремона и Милано. Според спомените на сина му, които се пазят в архива на Историческия музей в Дряново, оперният певец се е познавал с великия Джузепе Верди. Маестрото бил впечатлен от разказите на певеца за България и изявил желание да я посети. Смъртта го изпреварила.
Книгата изважда и други интересни моменти от историята на Дряново.Така например първият кмет след Освобождението, хаджи Сава Иванов, е избран от съгражданите си в знак на благодарност заради това, че спасил града от опожаряване. По време на битката за Дряновския манастир с четата на поп Харитон и Бачо Киро през 1876 год. Фазлъ паша дал ултиматум на въстаниците да се предадат, в противен случай ще запали града. Тогава хаджията събира от по-богатите дряновци пари и злато и омилостивява пашата.
Прототипът на д-р Соколов от романа “Под игото”, сопотският лекар д-р Кошников, е дряновски зет. Той е женен за хубавицата Куна, балдъза на дряновския учител-революционер Христо Максимов. Семейството живее в Дряново. По време на Освободителната война д-р Кошников лекува в града, превърнат в лазарет, руски войни и български опълченци, а след това заминава за боевете на Шипка. Награден е за заслуги с високия руски орден “Св. Станислав”. Няколко години след Освобождението се разболява тежко и умира в Дряново, където е погребан.
Първият българин, дирижирал Ню-Йоркската филхармония, е дряновецът Месру Мехмедов. Той спечелва престижния международен конкурс за диригенти “Димитри Митропулус” и през годините 1969-1971 е избран за помощник на великия диригент Ленърд Бърнстейн.
Във втората част на книгата е представено Дряново през погледа на неговите гости и приятели. Поместени са 25 интервюта с известни българи, сред които художникът акад. Светлин Русев, поетът Иван Радоев, актьорът Константин Коцев, д-р Петър Дертлиев, поетът Валери Петров и певецът Йордан Караджов. Носталгична нотка внася публикацията на запазените 38 от общо 72 куплета на “Песен за Дряново”, която популярният за времето си куплетист и певец Стоян Миленков пише за един ден през 1929 год. В тази песен, станала своеобразен дряновски химн, са събрани имената и характерните особености на всички тогавашни колоритни личности и зевзеци на малкото градче.
Информацията за книгата си Любомир Димитров черпи от сигурни източници – от музеи и библиотеки, от лични срещи със съвременници, от документи. Споделя, че е устоял на изкушението да напише, че родословното дърво на Сирма войвода тръгва от дряновския край, както твърдяла пред него покойната вече краеведка Бонка Тихова. Никъде не били открити документи, които да доказват този факт, а с това и да сложат край на спора между Тракия и Родопите.
“В Дряновото славно стигнах още вчера” се печата в момента в “Габрово принт” и ще излезе в началото на септември. Книгата си Любомир Димитров е посветил в памет на своя приятел – журналиста и писателя Константин Дуфев.
Евелина ПЕНКОВА
(край на цитата)
Научаваме също от статия в Дряново, че на 28 юли 2020 г. журналиста Любомир Димитров е получил званието „Заслужил гражданин” на Дряново. Цитирам въпросната статия:
Портал „Дряново Нет“
1 август 2020 г.
ЛЮБОМИР ДИМИТРОВ Е “ЗАСЛУЖИЛ ГРАЖДАНИН”
На заседанието си от 28 юли 2020 година Общинския съвет в Дряново единодушно удостои със званието „Заслужил гражданин” на Дряново журналиста Любомир Димитров. То му се присъжда заради популяризирането на града през годините у нас и в чужбина и приносът му за развитието на културата. Предложението дойде от читалище „Христо Ботев” село Гостилица и от читалище „Дряновска пробуда – 2008” в Дряново и бе представено на съветниците от Светлана Лакова – заместник председател на Общинския съвет.
Любомир Димитров е роден на 28 август 1954 година във Велико Търново, но вече 66 години живее и твори в Дряново. 47 години той е професионален журналист, като е бил главен редактор на Радио Дряново, редактор в Българското национално радио, в Окръжния радиоцентър – Габрово, във в. ”Дряновска искра”.
(край на цитата)
Интересно е, че след като за първи път Любомир Димитров разкрива „тайната около живота и делото“ на Мянко Попмихайлов, редица медии в София през следващите години публикуват с малки изменения първоначалния текст на Любомир Димитров от статията му на 20 май 2016 г. По този начин „новината за Мянко Попмихайлов“ ще стигне до повече хора, а тове е толкова важно.
Цитирам такава „нова публикация“ от 19 май 2017 г., в която е споменато името на първоначалния автор Любомир Димитров:
Портал „Дума“
19 май 2017 г.
Одисея
Джузепе Верди хвали български оперен певец
Малко известен разказ на Мянко поп Михайлов, който е имал знаменателна среща с великия композитор
Любомир Димитров
Роденият преди 140 години в град Дряново Мянко поп Михайлов е един от основоположниците на българската оперна школа. Той е първият български оперен певец стъпил в световноизвестната миланска “Ла Скала”. Завършва Музикалната консерватория в Киев, а като артист и певец усъвършенства своя брилянтен глас повече от 20 години в Италия, по европейските и световните сцени.
“По време на детството ми не бях виждал театър – пише в спомените си именитият певец. „Единствените гости и посетители в родното ми Дряново бяха циркаджиите, които гастролираха тук по 3-4 дни. Когато в Дряново пристигаше някоя циркова трупа, никой не можеше да ме задържи в къщи. Ходех при артистите да ги питам мога ли с нещо да им услужа – с попско расо или килимявка и така да гледам гратис програмата им. Не се чудете защо точно тези попски атрибути предлагах на артистите, ами баща ми беше свещеник. И този факт ме накара още от малък да заобичам песните и пеенето.”
При срещата си с италиански професор в Киев Мянко поп Михайлов е бил прослушан и маестрото му препоръчва да продължи образованието си в Италия. Там той учи в Милано при педагозите Роси и Дел Ара. Наложило се обаче да се издържа самичък, защото баща му искал той да завърши духовна академия и спрял да му праща пари.
За първи път Михайлов пее на оперната сцена в град Кремона. След целогодишно усъвършенстване, гласът му става изящен, брилянтен, гъвкав и силен. За младия дряновец се явява възможност да гастролира с една испанска оперна трупа в САЩ, където с успех се представя в Ню Йорк и Бостън, а там богат фабрикант му предлага да се ожени за една от дъщерите му, очарован от неговите артистични прояви. Но той отказва в името на голямото изкуство и се връща в Европа.
В Милано има честта да се запознае с великия композитор Джузепе Верди и тази среща е чест за него, изпълнителят във Вердиеви опери. Верди не е допускал всекиго близо до себе си, но е бил впечатлен от българина при запознанството им.
„Верди имаше апартамент в Милано“ – си спомня Мянко поп Михайлов. „Благодарение на мой добър приятел руснак, който беше също оперен певец, се срещнах с гения. Приятелят ми Волков ми съобщи, че в 17 часа заедно ще отидем да поздравим големия музикант и композитор в хотела. Почакахме маестрото само няколко минути и той слезе по голямата стълба, придържайки се в перилата. Беше облечен скромно, със широкопола шапка и голяма връзка, като че ли беше от цял метър плат. Запознах се, като му казах, че преди два дни сме слушали “Фалстаф”, а той направи жест с ръка и сподели, че не е доволен от тази опера, и че ще направи някои поправки.
При раздялата с него му целунахме ръка, а Верди попита Волков:
„Кой е този млад мъж?“
А той обясни, че съм българин и се изявявам като баритон. Верди ме потупа по рамото, седна на канапето и каза, че много иска да види България, за която е чувал неведнъж. Знаеше, че българските търговци продават в Европа прочутото розово масло и че страната ни е много красива. Това ме поласка и зарадва. Така се разделихме. Но Верди не можа да дойде в България,защото умря внезапно през 1901 г. Съжалявах, че не отидох да се поклоня за последно на гениалния композитор, тъй като през тия дни пеех в Кремона“.
Многообразната и артистична дейност и странстването в чужбина на Мянко поп Михайлов е била причина той да се ожени на 43 години за търновката Венка Лазарова, която е била 18 години по-млада от певеца. През лятото на 1913 г. Михайлов е дал благотворителен концерт на открито във Велико Търново в помощ на семействата на ранените наши войници в Първата световна война. Преди проявата Мянко поп Михайлов се запознава с бъдещата си съпруга, следва предложение за женитба и оттук той окончателно остава в България, където дълги години е солист на Народната опера в София. Пее първите баритонови партии на Риголето, Фигаро, Валентино Тонио и други.
Мянко поп Михайлов е бил редовен преподавател и завеждащ оперния клас на тогавашната Българска драматична школа у нас от началото на 1923 до 1933 г.
Свидетелство за неговата скромност е, че не е получил народна пенсия, нито пенсия за старост и е трябвало да издържа семейството си само от частни уроци.
За големите му заслуги в оперното изкуство и разнасяне певческата слава на България по света Цар Борис Трети го удостоява със званието “Заслужил оперен певец на страната ни”. Това е едно, макар и скромно, признание за таланта на българския оперен певец, който първи е стъпил на митичната миланска оперна сцена “Ла Скала”.
(край на цитата)
Само 6 месеца след горната статия се появява в Дряново нова интересна информация, свързана с Мянко Попмихайлов, но този път автор е драматургът от София Стефан Венецианов, който разказва нова „изненада“ – името на Мянко Попмихайлов е било известно чак в далечна Австралия, където списание там е дало сведения за певеца. Източник на тази информация е същият Любомир Димитров, но тук е дадено само фамилното му име Бахчеванов, а липсва бащиното – Димитров, т.е. – Любомир Бахчеванов. Цитирам това много интересно четиво:
Портал „Дряново Нет“
23 октомври 2017 г.
Стефан Венецианов, драматург София
АВСТРАЛИЙСКО СПИСАНИЕ ПРЕДСТАВЯ БАРИТОНЪТ МЯНКО ПОП МИХАЙЛОВ ОТ ДРЯНОВО, СТЪПИЛ НА МИЛАНСКАТА “ЛА СКАЛА”
Открития със сърце и душа на Любомир Бахчеванов
От моя позната, българска актриса, която повече от 50 години живее в Австралия, получих писмо-изненада! В него имаше голяма изрезка от австралийско списание, в което се представяше баритонът Мянко поп Михайлов, роден в Дряново, имал честта да бъде първият българин, стъпил на сцената на вездесъщата миланска „Ла Скала”. Това естествено е сензационно откритие, но в първия момент си помислих, че е измишльотина, блъф, анонимка, за да се вдигне шум! Все пак, верен на своя принцип, да проверя всеки вариант в такъв случай, реших да открия автора на материала за поп Михайлов. За моя изненада, бързо се добрах до него. Разменихме си книги. Забелязах, че на задната страна на пакета, изпратен до мен, бе залепена декларация, че в него няма забранени предмети. Нима в малкия град всички не го знаят като журналист и писател?! Но сигурно, това е изискването на „Български пощи”.
От книгите му, пестеливо, без „напудрени” фрази и хвалебствия, ясно и просто се разказваше за журналистическата професия и не само за нея. А Любомир Бахчеванов, преди да стъпи на журналистическото поприще, учи пиано като малък, свири в тамбурашки оркестър, участва в национални конкурси за рецитаторско изкуство, печели награди от тях. Изявява се, като самодеец в постановки на театралния състав при читалище „Развитие” в града. Радиожурналистиката му допада и бързо започва да трупа опит. Много му помага главният редактор Георги Георгиев на Окръжният радиоцентър – Габрово, където Бахчеванов работи през 80-те години на миналия век. Макар и с различни политически пристрастия, двамата и при социализма и в прехода на демокрация, си остават големи приятели-професионалисти!
Без помощ от някоя влиятелна личност, бъдещият краевед, сам започва да се блъска със сърце и душа, да разтваря пред себе си заключени врати и да достига нови хоризонти! Сега откривам, чрез книгите му, че малкият възрожденски градец е „люпилня” на именити личности и творци. Като се започне от уста Колю Фичето, баритона Мянко поп Михайлов, мини се покрай поетите Атанас Смирнов, Марко Ганчев, Димитър Стефанов, писателя Рачо Стоянов, основателя на Детския радиохор акад. Христо Недялков и се стигне до европейската шампионка по сумо Виолета Генчева.
Прави чест на Любомир Бахчеванов, че в новата си книга „Потърсени дряновски срещи” е поставил видният политик и банкер Атанас Буров, въдворен от социалистическата власт в Дряново, а по-късно завършва живота си в Пазарджишкия затвор. Годината е 1954 – годината на раждането на Бахчеванов. Ако проследим творчеството му, ще открием един непрекъснат стремеж не към разкрасяването на събития и героите им, а към откриването на това, което носят като духовна даденост. Подготвя книгата с епиграми и басни на дряновския творец Тодор Хаджитодоров – „Дряновица неокастрена”, но явно от прословутата си скромност, не се подписва като съставител и редактор! Журналистът не пропуска да спомене за гостуването през 1929 г. в Дряново на именитият оперетен певец и куплетист Стоян Миленков. Тогава за един ден той написва 72 куплета за известни дряновски личности. Превръща ги в песен. Изпява я и я подарява на Дряново! А Бахчеванов ни дарява не едно и две свои открития, рожба на неговата краеведческа страст. А това не е нищо друго, освен мъдростта, да оставиш на поколенията факти и дела на важни събития.
Това, че той представя откритието си за превъзходния български баритон Мянко поп Михайлов в Австралия, подсказва, че това е своего рода начин, потъналата истина в забрава, да блесне някъде далеч от Родината. Известният дряновски журналист повдига завесата пред Мянко поп Михайлов. А не по-малко важен е и следващият ход – вдигането на завесата пред пиеса за гениалния композитор Джузепе Верди, написана от българин! Става дума за пиесата „Кралско посещение”, автор на която е пишещият тези редове. Тя е по книгата, почти с документален характер „Верди – роман за операта” от големия австрийски музикант и писател Франц Верфел, съвременник на композитора. За пиесата ми бяха дадени ласкави отзиви, един от които е на директора на Миланската консерватория, маестро Бруно Занолини, поместено в книжката с пиесата. В нея има и мнение на проф. Георги Занев, композитор, диригент, и либретист във Виена…
Възкресяването на истината за оперния певец Мянко поп Михайлов е неразривно свързана с личността на Верди. Още повече, че композиторът е приел лично дряновският именит баритон, след премиерата на последната си опера „Фалстаф”. Отдаването на почит към знаменитият български творец от една страна и от друга към гениалният Верди, би прилягало най-много на Драматичния театър в Габрово. Представянето на пиесата „Кралско посещение”, илюстрирано от безсмъртните мелодии от оперите на композитора, би се превърнало в световна премиера!
Стефан Венецианов, драматург София
(край на цитата)
Понеже в горната статия стана въпрос за журналиста и краевед Любомир Димитров Бахчеванов, ще цитирам една негова статия от 2015 г., в която се дават интересни сведения за личности от Дряново, между които и баритонът Мянко Попмихайлов:
Портал „БЛИЦ“
24 юли 2015 г.
Любомир БАХЧЕВАНОВ
Доц. д-р Георги Влайковски на 84 г.: Срещу два вагона… български цигари наши специалисти донесли за ВМЕИ измервателна апаратура!
„И преди, и днес у нас подготвят отлични инженери, въпросът е как ще се реализират след това“, казва известният учен.
Доц. д-р Георги Влайковски е роден на 14 декември 1930 г. в гр. Роман, но неговите родители са кореняци дряновци, какъвто се смята и той. До 10-и клас учи в Дряново, а последната година завършва в Софийската мъжка гимназия, като става първенец на випуск 1948 г.
Дипломира се като машинен инженер от следването си във ВМЕИ (днес Технически университет) – София. Защитава дисертация к.т.н. (днес „доктор“) в Одеския технологичен институт. Повече от 40 години е преподавател по хидродинамика и хидравлика в днешния Технически университет в столицата.
Доцент Влайковски е работил в областта на топло и масообмен на струйни течения, в изследвания на разпръскващи устройства и вентилационни решетки. През 70-те години на миналия век е работил също и върху реконструкция на системата за сгъстен въздух в МК „Кремиковци“. Тази разработка е осигурила икономии на стойност 700 хил. лв. Автор е на учебник по механика на флуидите, а в съавторство, на ръководство по хидродинамика, хидравлика и хидравлични машини. Преподава 4 години „Обща хидравлика“; в Алжир и издава два учебника на френски език по същата дисциплина.
С доц. д-р Г. Влайковски разговаряме за детството, за обучението на неговите студенти и днешната младеж, за хобито на известния наш учен.
– Връщате ли се към своите спомени тук, в Дряново, доц. Влайковски, или не?
– Разбира се, че се връщам, и то с умиление и малко тъга, защото с Дряново са свързани най-хубавите ми детски и юношески години. Дълго време, преди да напусна града, съм си мислил, че няма да мога да живея в друго селище. Тук са моите приятели и първи учители, тук получих една сериозна гимназиална подготовка. Така че нашият балкански градец ще го помня и пазя в сърцето си, докато съществувам. И днес по различни поводи си идвам тук и ми е много приятно.
– Бихте ли разказали накратко за това, което сте учили като бъдещи инженери. Сигурно следите развитието на днешните студенти, моля направете малък паралел с техните колеги и тяхната подготовка по ваше време.
– Иска ми се да започна малко по-отдалеч, когато аз бях студент. В моята специалност „Машинно инженерство“ преподаватели бяха най-видните и ерудирани хора на техническата ни интелигенция. Между тях и двама дряновци – проф. Минчо Попов и проф. Васил Геров. Тези и други преподаватели ни даваха солидна подготовка, а и броят на обучаващите студенти беше по-малък. По-късно, след като завършихме, тръгнахме да практикуваме нашия занаят и постепенно се върнахме в института, защото там броят на студентите беше увеличен, а това изискваше назначаването на нови преподаватели. И нещо много любопитно. Тогавашният ректор на института проф. Саздо Иванов бе командировал проф. Минчо Попов и други специалисти в Германия непосредствено след войната и срещу два вагона… български цигари нашите специалисти са донесли за ВМЕИ-София измервателна апаратура! Иначе Техническият университет в столицата си остава сериозна педагогическа и научно-изследователска институция. Особено след влизането ни в Европейския съюз, наши сътрудници участват в изработването на множество международни проекти, свързани с развитието на редица актуални проблеми на науката и техниката. В нашия университет днес се учи по отделни технически специалности на английски, немски и френски езици, като на завършилите се признават дипломите в по-голяма част на страните от ЕС. Наши инженерни кадри участват в международни и български фирми, ръководят промишлени предприятия в страната, въпреки че в момента икономиката ни е в криза.
– Обикновено инженерите имат някакво хоби в областта на техниката. Какво е то при вас?
– Веднага ще ви призная, че извън моята професия обичам музиката. Навремето съм свирил в ученическия симфоничен оркестър и затова днес слушам с внимание класическа музика. Дряново доказа, че е една малка люлка на българската музикална култура, защото оттук са излезли такива светила със световна известност, като композитора Тодор Попов, диригента и композитор академик Христо Недялков, симфоничния диригент Месру Мехмедов. Вие писахте за първия българин, стъпил на миланската „Ла Скала“ – МЯНКО ПОПМИХАЙЛОВ, който е също дряновец и един от основателите на българската опера. А любимци от световната музикална класика са ми Бетовен и Моцарт. От оперните и оперетни гении – Росини. Именно Дряново е причината да се зароди у мен любов към класическата музика, която слушам и до днес.
– Какво бихте казали на вашите съученици, приятели и познати от Дряново?
– Не пропускам и година да посетя Дряново, градът на моето детство и юношество, на моята младост. Моите дядовци и баби, предците ми отдавна ги няма на този свят, а и нямам и никакво жилище тук. Въпреки това обожавам природата на този чудесен край и с удоволствие си идвам да се видя със съученици и приятели. Имам прекрасни спомени и се стремя да не прекъсвам връзките си с тях. Обичам ги и ги уважавам, всичките и им желая да са живи и здрави още дълги години!
(край на цитата)
Писах по-горе, първоначалната статия за Мянко Попмихайлов от 20 май 2016 г. с автор Любомир Димитров се появява по-късно в разни модификации, както в портала „Дума“ и я поместих по-горе. Така през октомври 2022 г. тя е публикувана в широко известния с читателския си кръг вестник „Трета възраст“. И тук обаче е споменат накрая първоначалния автор Любомир Димитров. Цитирам:
в. „Трета възраст“
7 октомври 2022 г.
Джузепе Верди хвали българския оперен певец Мянко Михайлов
Дряновецът Мянко Михайлов е един от основоположниците на българската оперна школа, първият български оперен певец, стъпил на световноизвестната музикална сцена „Ла Скала“ в Милано.
„По време на детството ми не бях виждал театър. Единствените гости и посетители в родното ми Дряново бяха циркаджиите (…) Когато в Дряново пристигаше някоя циркова трупа, никой не можеше да ме задържи вкъщи. Ходех при артистите да ги питам мога ли с нещо да им услужа – с попско расо или килимявка, и така да гледам „гратис“ програмата им. Не се чудете защо точно тези попски атрибути предлагах на артистите, ами баща ми беше свещеник. И този факт ме накара още от малък да заобичам песните и пеенето“, пише в спомените си именитият певец.
Звършва Музикалната консерватория в Киев, където италиански професор го прослушва и му препоръчва да продължи образованието си в Италия. Учи в Милано при педагозите Роси и Дел Ара. За първи път Михайлов пее на оперната сцена в гр. Кремона. Гастролира и с испанска оперна трупа в САЩ. С успех се изявява в Ню Йорк и Бостън, където богат фабрикант му предлага да се ожени за една от дъщерите му. Но той отказва в името на голямото изкуство и се връща в Европа.
В Милано се запознава с великия композитор Джузепе Верди: „Верди имаше апартамент в Милано. Благодарение на мой добър приятел руснак, който беше също оперен певец се срещнах с гения. Приятелят ми Волков ми съобщи, че в 17 часа заедно ще отидем да поздравим големия музикант и композитор в хотела. Почакахме маестрото само няколко минути и той слезе по голямата стълба, придържайки се в перилата. Беше облечен скромно, със широкопола шапка и голяма връзка, като че ли беше от цял метър плат. Запознах се, като му казах, че преди два дни сме слушали „Фалстаф“, а той направи жест с ръка и сподели, че не е доволен от тази опера, и че ще направи някои поправки.
При раздялата с него му целунахме ръка, а Верди попита Волков:
– Кой е този млад мъж?
А той обясни, че съм българин и се изявявам като баритон. Верди ме потупа по рамото, седна на канапето и каза, че много иска да види България, за която е чувал не веднъж. Знаеше, че българските търговци продават в Европа прочутото розово масло и че страната ни е много красива. Това ме поласка и зарадва. Така се разделихме. Но Верди не можа да дойде в България, защото умря внезапно през 1901 година. Съжалявах, че не отидох да се поклоня за последно на гениалния композитор, защото през тия дни пеех в Кремона“.
Мянко Михайлов се жени на 43 г. за 18 г. по-младата от него търновка Венка Лазарова. През лятото на 1913 г. той дава благотворителен концерт на открито в Търново в помощ на семействата на ранените наши войници.
Дълги години е солист на Народната опера в София. Пее първите баритонови партии на Риголето, Фигаро, Тонио и други. Редовен преподавател и завеждащ оперния клас на тогавашната Българска драматична школа у нас от началото на 1923 до 1933 г.
За големите му заслуги в оперното изкуство цар Борис III го удостоява със званието „Заслужил оперен певец на страната ни“.
Любомир Димитров, гр. Дряново
(край на цитата)
Ще завърша днешната статия за баритона и вокален педагог Мянко Попмихайлов с извадка от сайта на училището в Дряново, където той е учил през последните десетилетия на 19-и век.
(…) През учебната 1899/1900 година се създава Дряновското трикласно смесено училище в резултат на обединението на мъжкото и девическото класни училища. За директор на училището е назначен Иван Санков от Враца.
От Освобождението до края на ХIX век директори на Дряновското класно училище са били: Христо Максимов, Васил Икономов, Генчо Косев х. Генчев, Антон Попов, Върбан Манев, Иван Санков.
Възпитаници на Дряновското училище през този период са: политикът Никола Мушанов, архитектите: Пенчо Койчев и Александър Рашенов, музикалните дейци: МЯНКО ПОПМИХАЙЛОВ, Нено Мутафчийски, обществениците и политически дейци: Боньо Лунгов, Досьо Негенцов, както и писателите и журналистите: Стефан Руневски, Иван Руневски, Рачо Стоянов, Станимир Лилянов, д-р Михаил Тихов, д-р Стойчо Донев – основоположник на тифлопедагогиката в България (…) .
(край на цитата)
Нека днес на 29 август 2024 г. почетем живота и делото на „непознатия български певец и воколен педагог“ Мянко Попмихайлов, роден в Дряново през 1876 г. Все още не знаем, кога и къде той се е поминал … Дано съответни органи в България намерят повече данни за него …
Мир на праха му!
……