operastars – Seite 3

Вчера се навършиха 30 години от кончината на тенора от Италия Феручо Талявини

Драги приятели на оперната музика, днес на 29 януари 2025 г. пиша за пръв статия за един велик оперен певец от Италия – тенорът Феручо Талявини (Ferruccio Tagliavini), който е роден в Реджо Емилия на 14 август 1913 г., починал също там на 28 януари 1995 г. – преди 30 години. Понеже вчера писах статия за австрийския бас-баритон Франц Мазура, отложих статията си за Феручо Талявини за днес – 29 януари.

Феручо Талявини е изключителен италиански тенор, който е активен главно през средните десетилетия на 20-и век. Роден е на 14 август 1913 г. в Реджо Емилия, Италия, и израства в музикално семейство, което оформя страстта му към музиката в ранна възраст. Той е оценен за лиричния си глас и впечатляващото си сценично присъствие. Талявини е известен със своите интерпретации на опери от композитори като Верди и Пучини и е изпял много големи роли в престижни оперни театри. Кариерата му също включва изяви в концерти и записи, което му позволява да достигне до широка публика. Много любители на класическата музика и днес ценят неговите записи.

Феручо Талявини е известен не само с впечатляващия си глас, но и с някои други характерни черти:

1. Лиричен стил: Талявини има лиричен тенор, който е особено подходящ за романтични и емоционални арии. Способността му да изразява емоции чрез пеене го превръща в търсен изпълнител.

2. Харизматично сценично присъствие: той има силно сценично присъствие, което му позволява да плени публиката. Неговите оперни интерпретации често се характеризират с особена изразителност.

3. Разнообразен репертоар: Талявини пее не само в италиански опери, но и в произведения на други композитори, което демонстрира неговата гъвкавост като певец – артист.

4. Следвоенна популярност: след края на Втората световна война през 1945 г. той процъфтява и става един от най-известните тенори на своето време, спечелвайки му множество изяви в големи оперни театри и на международни фестивали.

5. Записи и грамофонни плочи: Талявини оставя след себе си обширно наследство от записи, които се ценят и днес. Неговият глас и неговите интерпретации са от голямо значение за много любители на класическата музика.

Тези качества допринасят за причисляването на Феручо Талявини към групата на най-важните тенори от своята генерация.

Феручо Талявини е не само талантлив тенор, но той има и интересен личен живот. За подробности ще стане въпрос по-късно в моята статия. Най-общо може да се каже, че той е имал тясна връзка със семейството си, но е имал и интимни връзки с други жени. Талявини е женен за оперна певица и има деца, но специфични подробности за семейството и личния му живот често не са толкова добре документирани, колкото музикалната му кариера. Той е известен със своята скромност и приятелски характер, което го прави популярен сред колеги и фенове.

След активната си кариера той до голяма степен се оттегля от обществения живот и живее в Италия до смъртта си на 28 януари 1995 г. Въпреки че няма много публична информация за личния му живот, музикалното му наследство и споменът за впечатляващите му постижения в оперния свят остават живи.

След края на оперната си кариера Феручо Талявини участва в няколко филма, често свързани с музика и опера. Най-известните филми, в които се изявява, включват:

1. „Кармен Джоунс“ (1954) – В тази адаптация на операта „Кармен“ от Жорж Бизе Талявини изиграва роля, която демонстрира певческия му талант.

2. “Веселите жени от Уиндзор” (1950) – Тази филмова адаптация на едноименната опера от Ото Николай включва Талявини в една от главните роли.

3. “Травиата” (1955) – Той също се изявява в тази филмова адаптация на известната опера от Джузепе Верди и успява да представи своя певчески талант в кинематографичен контекст.

Тези изпълнения му позволяват да покаже таланта си пред по-широка публика и да засили връзката между операта и филма. Талявини обаче е запомнен предимно като оперен певец, а филмовата му кариера е доста ограничена.

След този кратък увод ще изложа биографични данни и дейност на тенора Феручо Талиавини, взети от различни източници главно на италиански и немски езици. Някои от данните ще дам в оригинал и после в превод на български език, други само в превод на български.

Най-напред данни в оригинал на италиански език и после в превод на български:

Ferruccio Tagliavini (Reggio Emilia, 14 agosto 1913 – Reggio Emilia, 28 gennaio 1995) è stato un tenore e attore italiano.

Essenzialmente tenore di grazia, dotato di voce calda e morbida e di fraseggio suadente, formò con Tito Schipa e, in parte, Beniamino Gigli, un trio di tenori dall’impronta “soave”, fra i più popolari del XX secolo.

Biografia

La giovinezza

Nacque a Villa Cavazzoli, alla periferia di Reggio Emilia, da Erasmo Tagliavini e Barbara Neviani. Da bambino si trasferì con la famiglia a Barco, dove si appassionò al canto e, dopo aver frequentato le scuole professionali, si diede allo studio del violino e iniziò a cantare nel coro della chiesa, venendo soprannominato “piccolo Caruso“. Nonostante i genitori lo incoraggiassero a prendere lezioni di canto, fu attratto maggiormente dall’elettrotecnica e dalla meccanica, finché il padre lo convinse a iscriversi all’istituto “Achille Peri” di Reggio Emilia, dove nel 1931 gli vennero impartite le prime lezioni di canto dal maestro Pietro Melloni. Nel 1935, allo scoppio della guerra d’Etiopia, partì volontario per l’Africa Orientale Italiana, dove rimase un anno.

La carriera

All’età di ventiquattro anni partecipò a un concorso di canto a Parma e vinse una borsa di studio che gli permise d’iscriversi al Conservatorio Arrigo Boito, dove studiò sotto la guida di Italo Brancucci. Nel 1938 vinse il “Concorso Nazionale di Canto Lirico” indetto dall’Opera nazionale del dopolavoro e poté frequentare un corso di perfezionamento presso il Teatro Comunale di Firenze, dove l’appoggio e i consigli del maestro Mario Labroca e l’insegnamento del tenore Amedeo Bassi gli furono preziosi. Il 27 ottobre 1938 debuttò a Firenze ne La bohème, cogliendo subito uno strepitoso successo. Nello stesso anno esordì alla radio in un concerto Martini & Rossi. Altro importante debutto fu il 29 gennaio 1942 alla Scala ne Il barbiere di Siviglia, con Gianna Pederzini, Gino Bechi e Tancredi Pasero. Tra il 1943 e il 1945, durante la campagna d’Italia, cantò in numerosi concerti, esibendosi per le truppe alleate americane e britanniche.

Dopo la fine della seconda guerra mondiale iniziò a esibirsi anche all’estero: l’11 giugno 1946 esordì al Teatro Colón di Buenos Aires in Tosca, affiancato dalla moglie Pia Tassinari e il 10 gennaio 1947 con La bohème debuttò al Metropolitan Opera di New York, dove si esibì regolarmente fino al 1954. Il 13 settembre 1950 approdò nella medesima opera alla Royal Opera House di Londra, cui seguì il 1º luglio 1951 il debutto all’Opéra di Parigi con Un ballo in maschera. Nel 1962, dopo sette anni di assenza, ritornò al Met, dove fece le ultime apparizioni ne L’elisir d’amore e La bohème. In quegli anni si dedicò anche alla musica leggera e a quella napoletana incidendo alcuni dischi per la RCA Italiana: Canzoni di ieri (1961), Le canzoni di papà (1963), Romanze d’altri tempi (1964), Canzoni napoletane (1965).

Si ritirò dalle scene operistiche il 21 luglio 1970 al teatro romano di Benevento ancora con L’elisir d’amore. Il 20 maggio 1981 concluse le esibizioni alla Carnegie Hall di New York con l’esecuzione in forma di concerto de L’amico Fritz.

Il cinema

Nel 1941, grazie al volto simpatico e fotogenico, Tagliavini approdò al cinema con Voglio vivere così, pellicola diretta da Mario Mattoli e accolta con entusiasmo dal pubblico, nella quale cantò l’omonima canzone di Giovanni D’Anzi e Tito Manlio, che divenne un suo cavallo di battaglia. La carriera cinematografica continuò fino alla fine degli anni cinquanta e vide la partecipazione a otto film, di genere comico-brillante o film d’opera. Uno di questi, Anema e core, ebbe un risvolto autobiografico, in quanto vi interpretò un elettricista eccezionalmente dotato per il canto.

Vita privata

Nel novembre del 1940, in occasione de L’amico Fritz al Politeama Garibaldi di Palermo, conobbe il soprano Pia Tassinari e se ne innamorò. I due si sposarono il 30 aprile 1941.

Raggiunto il successo, Tagliavini non tralasciò le avventure galanti, senza preoccuparsi di tenere nascoste le sue relazioni, nonostante fosse felicemente sposato. Nel 1949, quando viveva negli Stati Uniti, fu citato in tribunale dalla giovane cantante Mary Phillips per una presunta paternità e dovette pagare 1.050 dollari a favore della piccola Fiorenza Teresa, che all’epoca aveva diciotto mesi. Nello stesso periodo intraprese un’importante relazione sentimentale con la ex miss spagnola Carmen, che gli diede la figlia Nanda nell’agosto del 1950. Ebbe anche simpatie amorose per il soprano Anna Moffo e per la soubrette americana Jen-Jen. Negli anni settanta si legò al soprano Isabella Stramaglia, con la quale iniziò a convivere, per poi sposarla il 1º agosto 1992, dopo aver ottenuto il divorzio da Pia Tassinari. Nel 1974 ebbe da lei un’altra figlia.

Nel 1988, nel corso di un galà al Teatro Municipale di Reggio Emilia, gli fu consegnato il premio Agis Bnl “Una vita per il teatro”. In seguito Tagliavini trascorse la vecchiaia in povertà e solitudine, costretto a vivere nella casa per anziani Villa Ilva di Cavriago, dove per molti anni fu aiutato con un assegno mensile da Luciano Pavarotti. Morì ottantunenne nella sua villa di Reggio Emilia dopo una lunga degenza ospedaliera a causa dei gravi problemi respiratori che lo affliggevano da tempo. È sepolto nel cimitero suburbano della città.

(край на цитата)

Превод:

Феручо Талявини, роден в Реджо Емилия на 14 август 1913 г., починал също там на 28 януари 1995 г., е италиански тенор и филмов актьор.

По същество грациозен тенор, надарен с топъл, мек глас и убедителна фраза, той формира, заедно с Тито Скипа и отчасти с Бениамино Джили, трио от тенори с отпечатък „soave“, сред най-популярните на 20-ти век.

Биография

Младост

Той е роден във Вила „Кавацоли“, в покрайнините на Реджо Емилия, в семейството на Еразмо Талявини и Барбара Невиани. Като дете се премества със семейството си в Барко, където развива страст към пеенето и след като посещава професионални училища, се посвещава на изучаването на цигулка и започва да пее в църковния хор, получавайки прякора „малкият Карузо“. Въпреки че родителите му го насърчават да ходи на уроци по пеене, той е привлечен повече от електротехниката и механиката, докато баща му не го убеждава да се запише в института “Акиле Пери” в Реджо Емилия, където през 1931 г. получава първите си уроци по пеене от маестро Пиетро Мелони. През 1935 г., при избухването на етиопската война, той заминава като доброволец за италианска Източна Африка, където остава една година.

Кариера

На двадесет и четири годишна възраст той участва в певчески конкурс в Парма и печели стипендия, която му позволява да се запише в консерваторията „Ариго Бойто“, където учи при Итало Бранкучи. През 1938 г. той печели „Националния конкурс за оперно пеене“, обявен от „Opera Nazionale del Dopolavoro“ и успява да посети специализиран курс в „Teatro Comunale“ във Флоренция, където подкрепата и съветите на маестро Марио Лаброка и преподаването на тенора Амедео Баси са много ценни за него.

На 27 октомври 1938 г. той дебютира във Флоренция в „Бохеми“, като веднага постига огромен успех. През същата година прави своя радио дебют в концерт на „Martini & Rossi“. Друг важен дебют е на 29 януари 1942 г. в Миланската Скала в „Севилският бръснар“ с Джана Педерзини, Джино Бечи и Танкреди Пасеро. Между 1943 и 1945 г., по време на Втората световна война с участието на италианските войски, той пее в многобройни концерти, изпълнявайки песни за американските и британските съюзнически войски.

След края на Втората световна война Феручо Талявини започва да пее и в чужбина: на 11 юни 1946 г. дебютира в „Театро Колон“ в Буенос Айрес в „Тоска“, придружен от съпругата си Пиа Тасинари, а на 10 януари 1947 г. с „Бохеми“ дебютира в Метрополитън опера в Ню Йорк, където играе редовно до 1954 г. На 13 септември 1950 г. той дебютира също с „Бохеми“ в Кралската опера в Лондон, последван от дебюта си в Парижката опера на 1 юли 1951 г. с „Бал с маски“ от Верди.

През 1962 г., след седемгодишно отсъствие, той се завръща в MЕТ, където прави последните си изяви в „Любовен еликсир“ от Доницети и в „Бохеми“. През тези години той също се посвещава на лека музика и неаполитански песни, като записва няколко албума за „RCA Italiana“: „Canzoni di ieri“ (1961), „Le canzoni di papà“ (1963), „Romanze d’altri tempi“ (1964) и „Canzoni napoletane“ (1965) .

Талявини се оттегля от оперната сцена на 21 юли 1970 г. в римския театър на Беневенто, все още с „Любовен еликсир“. На 20 май 1981 г. той завършва изявите си в „Карнеги хол“ в Ню Йорк с концертно изпълнение на операта „Приятелят Фриц“ (L’amico Fritz) от Пиетро Маскани.

Кино

През 1941 г., благодарение на приятното си и фотогенично лице, Талявини попада в киното с „Voglio vivere così“ – филм, режисиран от Марио Матоли и посрещнат с ентусиазъм от публиката, в който той пее едноименната песен от Джовани Д’Анци и Тито Манлио, която става негов боен кон.

Филмовата кариера на Талявини продължава до края на 50-те години и той участва в осем филма, както комедии, така и оперни филми. Един от тях – „Anema e core“, има автобиографичен аспект, тъй като той играе електротехник с изключителен талант за пеене.

Личен живот

През ноември 1940 г., по време на изява в „Приятелят Фриц“ в „Politeama Garibaldi“ в Палермо, Талявини среща сопраното Пиа Тасинари и се влюбва в нея. Двамата се оженват на 30 април 1941 г.

След като постига успехи, Талявини не изоставя романтичните си приключения, без да се притеснява да запази връзките си в тайна, въпреки че е щастливо оженен. През 1949 г., когато живее в САЩ, той е съден от младата певица Мери Филипс за предполагаемо бащинство и трябва да плати 1050 долара на името на малката Фиоренца Тереза, която тогава е на 18 месеца. През същия период той започва важна романтична връзка с бившата испанска мис Кармен, която през август 1950 г. ражда дъщеря му Нанда. Той също така изпитва романтични симпатии към сопраното Анна Мофо и американската танцьорка Джен-Джен. През 70-те години Талявини се обвързва със сопраното Изабела Страмаглия, с която започва да живее, а след това се жени за нея на 1 август 1992 г., след като получава развод от Пиа Тасинари. През 1974 г. Изабела Страмаглия ражда дъщеря му Барбара.

През 1988 г., по време на гала в „Teatro Municipale“ в Реджо Емилия, Талявини получава наградата Agis Bnl „Живот за театъра“. По-късно той прекарва старините си в бедност и самота, принуден да живее в старческия дом „Вила Илва“ в Кавриаго, където дълги години е бил подпомаган с месечна издръжка от Лучано Павароти.

Талявини умира на осемдесет и една годишна възраст във вилата си в Реджо Емилия след дълъг престой в болница поради сериозни респираторни проблеми, които го измъчват от известно време. Погребан е в общинското гробище на Реджо Емилия

(край на превода)

На второ място ще изложа данни за Феручо Талявини от източници на немски език, първо в оригинал, после в превод на български:

Ferruccio Tagliavini (* 14. August 1913 in Reggio nell’Emilia; † 28. Januar 1995 ebenda) war italienischer Opernsänger (Tenor). Er war einer der bedeutendsten italienischen Operntenöre des 20. Jahrhunderts. 1938 gewann Ferruccio Tagliavini einen nationalen Gesangswettbewerb und debütierte als Rodolfo in Puccinis La Bohème am Opernhaus in Florenz. Kriegsbedingt trat er in den folgenden Jahren ausschließlich in Italien auf, wo er aber schnell zu einem der beliebtesten Opernsänger wurde, allerdings stets im Schatten von Beniamino Gigli stand, dessen Karriere an der Bühne zwar fast vorüber war, der aber durch seine Musikfilme einen hohen Bekanntheitsgrad genoss.

Repertoire

Tagliavini stand in der Tradition des „tenore di grazia“ und konnte sich durchaus mit so berühmten Belcantisten wie Tito Schipa messen. Seine Stimme besaß eine Klangfarbe, die im Fachjargon als „Süße“ (Fachbegriff: „dolcezza“) bezeichnet wird. Diese Qualität setzte er geschickt ein, ohne dabei betont larmoyant zu klingen, wie dies beispielsweise bei den späten Aufnahmen von Beniamino Gigli von Gesangsexperten als störend empfunden wird.

Die Klangschönheit war gepaart mit einer perfekten Gesangstechnik, die es dem Sänger erlaubte, die fehlende Strahlkraft seiner Stimme zu kompensieren. Die zarte Phrasierung war sein bevorzugtes Stilmittel, nicht der posaunenähnliche Stentorton. Es ist durchaus gerechtfertigt zu sagen, dass er – zusammen mit dem spanischen Tenor Alfredo Kraus – als der letzte wirkliche Belcantist im klassischen Sinne anzusehen war. Daher ist es auch nicht verwunderlich, dass er vornehmlich die großen Rollen dieses Faches sang: Almaviva (Rossini: Der Barbier von Sevilla), Vasco da Gama (Meyerbeer: L’Africaine), Nemorino (Donizetti: Der Liebestrank), Edgardo (Donizetti: Lucia di Lammermoor), Elvino (Bellini: La Sonnambula) und den Werther in Massenets gleichnamiger Oper. Für die Rollen des Verdi-Faches fehlte ihm der stählerne Klang. So konnte er zwar als Herzog von Mantua im Rigoletto, als Alfredo in La traviata und vor allem als Fenton im Falstaff brillieren, aber den Manrico (Troubadour) musste er sich versagen, ganz zu schweigen von Radames (Aida) oder von Otello. Unter den Tenorrollen in Puccini-Opern sang er den Des Grieux (Manon Lescaut), den Rodolfo (La Bohème), den Johnson (Das Mädchen aus dem Goldenen Westen) und den Cavaradossi (Tosca), wobei er in dieser Rolle auf heroische Töne verzichtete, sondern sie mit Hilfe seiner ausgeprägten Stimmtechnik gestaltete. Besonders gern interpretierte Tagliavini die Tenorrollen in spätveristischen Opern wie L’Arlesiana von Francesco Cilea (1866–1950) und L’amico Fritz (Pietro Mascagni), mit dem der Sänger befreundet war und unter dessen Stabführung er mehrfach an italienischen Opernhäusern auftrat. Auch der Faust in Arrigo Boitos Meisterwerk Mefistofele gehörte zu seinen Glanzrollen, die er 1957 auf Schallplatte aufnahm. Hinzu kam das populäre Liedrepertoire von Luigi Denza („Funiculì, funiculà“), Paolo Tosti („Mattinata, A Marechiare“) und die Klassiker der neapolitanischen Volksmusik.

Karriere

Tagliavinis Karriere überschnitt sich mit derjenigen von anderen Tenören, die über einen höheren Bekanntheitsgrad verfügten – einerseits von Beniamino Gigli und Giacomo Lauri-Volpi, deren Bühnenpräsenz sich zwar dem Ende zuneigte, die aber beide in Italien äußerst populär waren und auch noch auftraten, als ihre Stimmen an Glanz und Eleganz längst eingebüßt hatten. Hinzu kam, dass sich der von Gigli gepflegte larmoyante Gesangsstil beim Publikum großer Beliebtheit erfreute, während Tagliavini auf diese Art der Anbiederung bewusst verzichtete und sich beim Ausdruck von Emotionen auf rein stimmliche – d. h. gesangliche – Gestaltungsmittel verließ. Andererseits hatte sich in Italien während der Phase des Faschismus ein stark deklamatorischer Gesangsstil herausgebildet, in dem oft Lautstärke, übertriebene Emotionalität und Expressivität dominierten, während die subtile Gesangskunst auf der Strecke blieb. Sänger wie Mario del Monaco entsprachen diesem Ideal und wurden auch international als Vertreter einer „typisch italienischen“ Gesangskunst angesehen. Die Popularität des jüngeren del Monaco und von Franco Corelli trug dazu bei, dass Tagliavini eine vergleichbare internationale Karriere verwehrt blieb.

Doch auch der Zweite Weltkrieg hatte dazu geführt, dass der Sänger erst ab 1947 auf den großen Bühnen außerhalb Italiens auftreten konnte. Er war anscheinend der erste Tenor aus dem besiegten faschistischen Italien, der nach Kriegsende an die Metropolitan Opera in New York verpflichtet wurde. Höhepunkt seiner amerikanischen Karriere war die Inszenierung von Donizettis Liebestrank im Jahre 1949 unter der Leitung von Giuseppe Antonicelli mit der Sopranistin Bidu Sayão und dem Bariton Giuseppe Valdengo an Tagliavinis Seite. Doch blieben seine Auftritte in New York die Ausnahme, da ihm an der Metropolitan Opera der fast gleichaltrige schwedische Tenor Jussi Björling den Rang ablief. 1950 debütierte Tagliavini an der Covent Garden Opera in London und trat auch an der Grande Opéra de Paris auf, doch seine künstlerische Heimat blieb weiterhin Italien.

In Deutschland blieb Tagliavini weitgehend unbekannt. Bis in die 1970er Jahre waren zwar Gesamtaufnahmen, in denen er mitwirkte, auf dem deutschen Schallplattenmarkt erhältlich – ausschließlich Rundfunkaufnahmen der RAI, die über das Label CETRA vertrieben wurden und klanglich weit hinter Konkurrenzaufnahmen deutscher und anglo-amerikanischer Produktionsfirmen zurückstanden. Hinzu kam die fast übermächtige Präsenz eines Mario del Monaco, Giuseppe Di Stefano und Franco Corelli auf dem Schallplattenmarkt, obwohl keiner von ihnen über eine gleichwertige Gesangstechnik und einen ebenbürtigen künstlerischen Geschmack verfügte.

Wie sein Rivale Beniamino Gigli trat Tagliavini auch in Filmen – überwiegend Musikfilmen – auf. Im Jahre 1947 stand er mit dem Bariton Tito Gobbi in Gioachino Rossinis Der Barbier von Sevilla vor der Kamera. In der 1942 entstandenen Verfilmung des Dramas Tosca, auf dem die gleichnamige Oper von Puccini basiert, war er mit den beiden berühmten Arien des Mario Cavaradossi zu hören, aber nicht zu sehen.

1941 heiratete er seine langjährige Bühnenpartnerin, die Sopranistin Pia Tassinari.

Seinen Bühnenabschied nahm er im Jahre 1970, stimmliche Schwächen waren aber bereits in den späten 50er Jahren unüberhörbar geworden.

Nachleben

Im steirischen Deutschlandsberg wurde 30 Jahre lang alljährlich im April ein nach Ferruccio Tagliavini benannter, internationaler Gesangswettbewerb veranstaltet. Die Veranstaltung, bei der auch berühmten Opernsängern die „Goldene Note des Belcanto“ für ihr Lebenswerk verliehen wurde, stand unter der gemeinsamen Ägide der Grazer Oper und des Opernhauses von Parma und Reggio nell’Emilia. Im Jahre 2003 führte die australische SopranistinJoan Sutherland, die 1995 als erste die „Goldene Note“ erhalten hatte, den Vorsitz der Jury. Andere Träger der „Goldenen Note“ waren Giuseppe Taddei (1996), Marcel Prawy (1997) und Piero Cappuccilli (2001). Der letzt Ferruccio-Tagliavini-Gesangswettbewerb endete am 12. April 2023 mit einem Konzert.

(край на цитата)

Превод:

Феручо Талявини, роден на 14 август 1913 г. в Реджо Емилия, починал на 28 януари 1995 г. също там, е италиански оперен певец (тенор). Той е един от най-значимите италиански оперни тенори на 20-и век.

През 1938 г. Феручо Талявини печели национален певчески конкурс и дебютира като Родолфо в „Бохеми“ от Пучини в Оперния театър на Флоренция. Поради Втората световна война през следващите години той пее изключително в Италия, където бързо се превръща в един от най-популярните оперни певци, въпреки че винаги е в сянката на Бениамино Джили, чиято кариера на сцената е почти приключила, но който е добре известен със своите музикални филми.

Репертоар

Феручо Талявини е в традицията на „tenore di grazia“ и лесно може да се конкурира с такива известни белканто артисти като Тито Скипа. Гласът му има тембър, който на технически жаргон се нарича „сладък“ (технически термин: „dolcezza“). Той използва това качество умело, без да звучи прекалено хленчещо, както експертите по пеене намират за смущаващо, например в късните записи на Бениамино Джили. Красотата на звука е съчетана с перфектна техника на пеене, което позволява на певеца да компенсира липсата на излъчване в гласа си. Деликатното формулиране е неговият предпочитан стилистичен похват, а не наподобяващият на тромбон звънлив тон, т.н. „стентор“ (моя бележка Б.К.: „Стентор“ (на гръцки: Στεντωρ) в древногръцката митология е глашатай на гърците по време на Троянската война. Името му идва от „stentorian“, което означава силно-гласовит, с което бил известен. За него Омир казва „гласът му беше силен като гласа на петдесет други мъже“. Стентор умира след загубата от Хермес в състезание по надвикване).

Съвсем справедливо е да се каже, че Феручо Талявини – заедно с испанския тенор Алфредо Краус – е смятан за последния истински белкантов певец в класическия смисъл. Ето защо не е изненадващо, че той пее главно централните роли в тази област: Граф Алмавива (Росини: „Севилският бръснар“), Васко да Гама (Майербер: „Африканката“), Неморино (Доницети: „Еликсир на любовта“), Едгардо (Доницети: „Лучия ди Ламермур“), Елвино (Белини: „Сомнамбула“) и Вертер в едноименната опера от Жюл Масне.

На Талявини липсва стоманеният звук за много от ролите в опери от Верди. Въпреки че успява да блесне като Херцога на Мантуа в „Риголето“, като Алфредо в „Травиата“ и преди всичко като Фентън във „Фалстаф“, той трябва да се откаже от ролята на Манрико („Трубадур“), да не говорим за Радамес („Аида“) или Отело. Сред теноровите роли в опери на Пучини, той пее Де Грийо („Манон Леско“), Родолфо („Бохеми“), Джонсън („Момичето от Златния запад) и Каварадоси („Тоска“), въпреки че избягва героичните тонове в тези роли, но оформя ролите си с помощта на отличителната си вокална техника.

Талявини особено се радва да интерпретира тенорови роли в късни опери на веристите, като „Арлезианката“ от Франческо Чилеа (1866–1950) и „Приятелят Фриц“ от Пиетро Маскани, с когото певецът е приятел и под чиято палка той се изявява няколко пъти в италиански оперни театри. Ролята на Фауст в шедьовъра на Ариго Бойто „Мефистофел“ също е една от неговите звездни роли, която той записва на плоча през 1957 г. Към това е добавен популярният песенен репертоар на Луиджи Денца („Funiculì, funiculà“), Паоло Тости („Mattinata, A Marechiare“) и класиката на неаполитанската народна музика.

Кариера

Кариерата на Талявини се припокрива с тази на други по-известни тенори – Бениамино Джили и Джакомо Лаури-Волпи, чието сценично присъствие е към своя край, но и двамата са изключително популярни в Италия и продължават да изпълняват дори след като гласовете им отдавна са загубили блясъка си и елегантността си. В допълнение, сълзливият стил на пеене на Бениамино Джили е много популярен сред публиката, докато Талявини съзнателно избягва този тип пеене и разчита на чисто вокални средства – т.е. гласът си – за да изрази емоциите си по този начин. От друга страна, по време на фашисткия период в Италия се е развил силно декламационен стил на пеене, в който често доминират силата на звука, преувеличената емоционалност и изразителност, докато финото певческо изкуство остава на заден план. Певци като Марио дел Монако отговарят на този идеал и също са международно признати за представители на „типично италианското“ певческо изкуство. Популярността на по-младия дел Монако и на Франко Корели допринасят за това Талявини да бъде лишен от сравнима международна кариера.

Но Втората световна война също така означава, че Талявини не може да пее на големи сцени извън Италия до 1947 г. Той очевидно е първият тенор от победена фашистка Италия, ангажиран от Метрополитън опера в Ню Йорк след края на войната. Връхната точка в американската му кариера е постановката от 1949 г. на „Еликсир на любовта“ от Доницети под диригентството на Джузепе Антоничели със сопраното Биду Саяо и баритона Джузепе Валденго на страната на Талявини. Изключение обаче остават изпълненията му в Ню Йорк, тъй като в Метрополитън опера той е изпреварен от шведския тенор Юси Бьорлинг, който е почти на същата възраст.

През 1950 г. Талявини дебютира в „Ковънт Гардън“ в Лондон, а също така участва в „Гранд опера“ в Париж, но неговият артистичен дом остава Италия.

В Германия Талявини остава до голяма степен неизвестен. До 70-те години на миналия век пълните записи, в които той участва, са достъпни на немския звукозаписен пазар – изключително радиозаписи от „RAI“, които се разпространяват чрез лейбъла „CETRA“ и по отношение на звука са далеч по-ниски от конкурентните записи на немски и англо-американски производствени компании. Към това е добавено почти преобладаващото присъствие на Марио дел Монако, Джузепе ди Стефано и Франко Корели на звукозаписния пазар, въпреки че никой от тях няма еквивалентна техника на пеене или артистичен вкус.

Подобно на съперника си Бениамино Джили, Талявини също се изявява във филми – предимно мюзикъли. През 1947 г. застава пред камерата с баритона Тито Гоби в „Севилският бръснар“ от Джоакино Росини. Във филмовата адаптация на драмата „Тоска“ от 1942 г., върху която е базирана едноименната опера на Пучини, той може да бъде чут, но не и видян да пее двете известни арии на Марио Каварадоси.

През 1941 г. Талявини се оженва за дългогодишната си сценична партньорка, сопраното Пиа Тасинари. Той се оттегля от сцената през 1970 г., но вокалните слабости вече са станали очевидни в края на 50-те години.

Наследство

В продължение на 30 години всеки април в „Дойчландсберг“, провинция Щирия в Австрия, се провежда международно певческо състезание на името на Феручо Талявини. Събитието, на което известни оперни певци са удостоени и със „Златна нота на белканто“ за цялостно творчество, е организирано под съвместната егида на Операта в Грац и оперните театри в Парма и Реджо Емилия. През 2003 г. журито е председателствано от австралийското сопрано Джоан Съдърланд, която е първата, получила „Златна нота“ през 1995 г. Други носители на „Златна нота“ са Джузепе Тадей (1996), Марсел Прауи (1997) и Пиеро Капучили (2001). Последният певчески конкурс на Феручо Талявини завършва с концерт на 12 април 2023 г.

(край на превода)

Ще цитирам още един материал от последно време за Феручо Талявини на немски език, после в превод на български:

Ferruccio Tagliavini

Geschrieben von Neil Kurtzman | 9. November 2021

Ferruccio Tagliavini (1913-95) war ein italienischer Tenor, der für seinen Mezza-Voce-Gesang von außergewöhnlicher Süße berühmt war. Sein Debüt in Florenz gab er 1938 als Rodolfo in La Bohème . Er wurde als Nachfolger von Beniamino Gigli und Tito Schipa gefeiert, obwohl sein Klang dem letzteren viel näher war.

Tagliavini wurde im selben Jahr wie Richard Tucker geboren. Er war seinem amerikanischen Zeitgenossen anfangs weit voraus, doch als die lyrische Stimme des Italieners über ihre eigentlichen Grenzen hinaus getrieben wurde, entwickelte sich Tuckers Tenor zu einem großen Spinto. Tagliavini war eigentlich ein Tenorino, konnte aber der Versuchung der Spinto-Rollen, für die seine Stimme nicht geeignet war, nicht widerstehen. Der Verlauf seiner Karriere ist der übliche für lyrische Tenöre.

Obwohl er ein leichter lyrischer Tenor war, gab er 1947 sein Met-Debüt erneut als Rodolfo in La Bohème . Diese Rolle ist für einen lyrischen Tenor, aber dennoch war sie für Tagliavini ein bisschen zu schwer. Trotzdem hatte er großen Erfolg an dem alten New Yorker Haus. In den folgenden fünf Spielzeiten gab er 90 Vorstellungen an der Met. Er trat einmal im Jahr 1954 und viermal im Jahr 1962 auf und verließ dann New York. Tucker sang natürlich mit großer Wirkung bis zu seinem Tod im Jahr 1975.

Zunächst die Rolle seines Met-Debüts – Rodolfo. Che gelida manina wird mit dem großzügigen Einsatz von Kopftönen gesungen, der sein gesamtes Werk kennzeichnet. Vor einem Mikrofon klang seine Stimme kräftiger als bei einem Live-Auftritt.

Nachfolgend einige Beispiele für Rollen, die die tragenden Säulen seines Repertoires hätten sein sollen. Zunächst Ecco ridente aus Rossinis Barbier. Una furtiva lagrima war genau das, was der Tenor zu bieten hatte. Während seiner Zeit an der Met trat er in beiden Opern auf. Wilhelm Meister aus Thomas‘ Mignon war eine Rolle, die Tagliavinis Stimme entsprach. Er sang die Rolle nicht an der Met, obwohl die Oper während seiner Zeit an der Met aufgeführt wurde. Adieu, Mignon stammt aus dem 2. Akt. Es wird auf Italienisch gesungen. Mignon wurde an der Met 110 Mal aufgeführt, seit 1949 jedoch nicht mehr.

Ich glaube nicht, dass Elvino in Bellinis La Sonnambula vom Tenor auf der Bühne gesungen wurde; aber es ist ein Teil, der seiner Stimme entspricht. Prendi l’anel ti dono ist eine Arie, die in Akt 1 zu einem Duett für Amina und Elvino führt.

Cavaradossi in Tosca war eine zu schwere Rolle für Tagliavinis leichte Stimme. Trotzdem sang er sie oft – allein 15 Mal an der Met. Seine Interpretation von E lucevan le stelle ist jedoch gut gelungen.

Le Reve aus Massenets Manon passte ausgezeichnet zu Tagliavini. „Ah! fuyez, douce image“ in der darauffolgenden Szene in St. Sulpice hingegen nicht. Ein Tenor, der beide Arien vollständig singen kann, ist eine Seltenheit. Man könnte meinen, „Je crois entendre encore“ aus Bizets Die Perlenfischer würde ebenso gut passen, aber der Tenor gerät am Ende etwas ins Wanken. Er singt es auf Italienisch als Mi par d’udir ancor .

Federicos Klagelied aus Cileas L’Arlesiana wird vom Tenor gut wiedergegeben. Er nahm die komplette Oper 1951 zusammen mit seiner Frau, der Sopranistin Pia Tassinari, für Cetra auf. Endlich eine Arie aus einer Oper, an die sich Tagliavini nicht einmal als Zuschauer hätte heranlassen dürfen. Ch’ella mi creda aus dem letzten Akt von The Girl of The Golden West erfordert einen großen Spinto wie Franco Corelli oder Richard Tucker, die beide die Rolle (Dick Johnson) an der Met sangen. Tagliavini macht seine Sache besser, als man gedacht hätte. Hier ist das Mikrofon sein Freund.

Süße kann einen nur bis zu einem gewissen Punkt bringen. Manchmal kann sie zu viel sein. Dennoch war Tagliavini in Bestform einen besonderen Besuch in der Oper wert, vor allem, wenn es nicht die gigantische Größe der alten oder neuen Met hatte. Seine Karriere hätte der von Schipa folgen sollen, der vor ihm kam, oder Cesare Valletti, der etwas später als Tagliavinis Auftritt auf der internationalen Bühne kam.

(край на цитата)

Превод:

Феручо Талявини

Написано от Нейл Курцман | 9 ноември 2021 г.

Феручо Талявини (1913-1995) е италиански тенор, известен със своето „мецо“-гласово пеене с изключителна сладост. Дебютира във Флоренция през 1938 г. като Родолфо в „Бохеми“. Той е приветстван като наследник на Бениамино Джили и Тито Скипа, въпреки че звукът му е много по-близък до последния.

Талявини е роден в същата година като Ричард Тъкър. Първоначално той е далеч пред своя американски съвременник, но когато лиричният глас на италианеца е изтласкан отвъд истинските си граници, тенорът на Тъкър се развива в страхотно спинто. Талявини всъщност е „тенорино“, но не може да устои на изкушението от спинтови роли, за които гласът му не е подходящ. Ходът на кариерата му е обичайният за лиричните тенори.

Въпреки че Талявини е лек лиричен тенор, той дебютира в Mетрополитън опера в Ню Йорк през 1947 г. отново като Родолфо в „Бохеми“. Тази роля е за лиричен тенор, но все пак е малко трудна за Талявини. Въпреки това той има голям успех в старата сграда на МЕТ в Ню Йорк. През следващите пет сезона той изнася 90 представления в MЕТ. Изявява се веднъж през 1954 г. и четири пъти през 1962 г., след което напуска Ню Йорк. Тъкър, разбира се, пее с голямо въздействие до смъртта си през 1975 г.

Най-напред за ролята на Талявини при дебюта му в MЕТ – Родолфо. Арията „Che gelida manina“ се пее с щедрото използване на главни тонове, което характеризира цялото му творчество. Гласът му звучи по-силно пред микрофон, отколкото на живо.

По-долу са дадени някои примери за роли, които е трябвало да бъдат основните в неговия репертоар. Първо арията „Ecco ridente“ от „Севилският бръснар“ на Росини. Арията „Una furtiva lagrima“ е точно това, което тенорът може да предложи. По време на престоя си в MЕТ Талявини участва и в двете опери. Ролята на Вилхелм Майстора от „Миньон“ на Амброаз Тома е роля, която подхожда за гласа на Талявини. Той не пее тази роля в МЕТ, въпреки че операта е изпълнявана по време на престоя му там. Арията „Adieu, Mignon“ се изпълвява във второ действие. Пее се на италиански. „Миньон“ е изпълнявана 110 пъти в MЕТ, но след 1949 г. нече не се изпълнява.

Не мисля, че ролята на Елвино в „Сомнамбула“ от Белини е изпята от тенора на сцена; но това е опера, която съответства на неговия глас. Арията „Prendi l’anel ti dono“ е ария, която е дует за Амина и Елвино в първо действие.

Каварадоси в „Тоска“ е твърде трудна роля за лекия глас на Талявини. Въпреки това той я пее често – 15 пъти само в MЕТ. Интерпретацията му на „E lucevan le stelle“ е добра.

„Le Reve“ от „Манон“ на Масне пасва идеално за Талявини. „Ah! fuyez, douce image“ в следващата сцена в „St. Sulpice“ обаче не е така. Рядкост е тенор, който може да изпее напълно и двете арии. Някой може да си помисли, че „Je crois entender encore“ от „Ловци на бисери“ от Бизе би паснало също толкова добре, но Талявини малко се колебае в края. Той я пее на италиански като „Mi par d’udir ancor“.

Плачът на Федерико от „Арлезианката“ на Чилеа е добре изпълнен от тенора. Той записва цялата опера през 1951 г. заедно със съпругата си – сопраното Пиа Тасинари, за „Cetra“. И накрая, една ария от опера, която Талявини не би допуснал да доближи дори като зрител – „Ch’ella mi creda“ от последното действие на „Момичето от Златния запад“ на Пучини изисква страхотен спинтов тенор като този на Франко Корели или Ричард Тъкър. И двамата пеят ролята на Дик Джонсън в MЕТ. Талявини върши работата си по-добре, отколкото можеше да се очаква. Тук микрофонът е негов приятел.

Сладостта може да ви отведе само толкова далеч. Понякога може да е прекалено. И все пак Талявини в най-добрия си вид си заслужава специално посещение в операта, особено ако нямаше гигантските размери на стария или новия MЕТ. Кариерата му трябваше да последва тази на Тито Скипа, който дойде преди него, или Чезаре Валети, който дойде малко по-късно от появата на Талявини на международната сцена.

(край на превода)

Цитирам без превод оперния репертоар, дискографията и филмографията на Феручо Талявини от източник на италиански език:

Repertorio

Repertorio operistico

Ruolo	Titolo	Autore
Elvino	La sonnambula	Bellini
Nadir	I pescatori di perle	Bizet
Faust	Mefistofele	Boito
Federico	L’Arlesiana	Cilea
Maurizio di Sassonia	Adriana Lecouvreur	Cilea
Nemorino	L’elisir d’amore	Donizetti
Edgardo di Ravenswood	Lucia di Lammermoor	Donizetti
Ernesto	Don Pasquale	Donizetti
Lionello	Martha	Flotow
Loris Ipanov	Fedora	Giordano
Faust	Faust	Gounod
Fritz Kobus	L’amico Fritz	Mascagni
Flammen	Lodoletta	Mascagni
Des Grieux	Manon	Massenet
Werther	Werther	Massenet
Don Ottavio	Don Giovanni	Mozart
Tamino	Il flauto magico	Mozart
Rodolfo	La bohème	Puccini
Mario Cavaradossi	Tosca	Puccini
B.F. Pinkerton	Madama Butterfly	Puccini
Riccardo Alberoni	Il trionfo dell’onore	Scarlatti
Conte d’Almaviva	Il barbiere di Siviglia	Rossini
Rinaldo	Armida	Rossini
Idreno	Semiramide	Rossini
Duca di Mantova	Rigoletto	Verdi
Manrico	Il trovatore	Verdi
Alfredo Germont	La traviata	Verdi
Riccardo	Un ballo in maschera	Verdi
Fenton	Falstaff	Verdi
Filipeto	I quatro rusteghi	Wolf-Ferrari
Dona Cate	Il campiello	Wolf-Ferrari

´´´´

Discografia

Incisioni in studio

Anno	Titolo Ruolo	Cast	Direttore	Etichetta
1941	L’amico Fritz Fritz Kobus	Pia Tassinari, Saturno Meletti, Amalia Pini	Pietro Mascagni	Cetra
1952	La bohème Rodolfo	Rosanna Carteri, Giuseppe Taddei, Elvina Ramella, Cesare Siepi	Gabriele Santini	Cetra
1952	La sonnambula Elvino	Lina Pagliughi, Cesare Siepi	Franco Capuana	Cetra
1953	Martha Lyonel	Pia Tassinari, Elena Rizzieri, Carlo Tagliabue	Francesco Molinari Pradelli	Cetra
1953	Werther Werther	Pia Tassinari, Vittoria Neviani, Marcello Cortis	Francesco Molinari Pradelli	Cetra
1953	Madama Butterfly Pinkerton	Clara Petrella, Giuseppe Taddei, Mafalda Masini	Angelo Questa	Cetra
1954	Rigoletto Duca di Mantova	Giuseppe Taddei, Lina Pagliughi, Giulio Neri, Irma Colasanti	Angelo Questa	Cetra
1954	Mefistofele Faust	Giulio Neri, Marcella Pobbe, Ebe Ticozzi	Angelo Questa	Cetra
1954	Un ballo in maschera Riccardo	Maria Curtis Verna, Giuseppe Valdengo, Pia Tassinari	Angelo Questa	Cetra
1955	L’Arlesiana Federico	Pia Tassinari, Paolo Silveri, Gianna Galli	Arturo Basile	Cetra
1955	Tosca Mario Cavaradossi	Gigliola Frazzoni, Giangiacomo Guelfi	Arturo Basile	Cetra
1959	Lucia di Lammermoor Sir Edgardo di Ravenswood	Maria Callas, Piero Cappuccilli, Bernard Ładysz	Tullio Serafin	Columbia/EMI
1968	L’elisir d’amore Nemorino	Fulvia Ciano, Giuseppe Valdengo, Gianni Maffeo	Ino Savini	Supraphon

´´´´´´

Registrazioni dal vivo

Falstaff, con Mariano Stabile, Tito Gobbi, Cloe Elmo, Franca Somigli, Augusta Oltrabella, direttore Tullio Serafin – Berlino 1941 edizione GOP
Tosca, con Stella Roman, Alexander De Svéd, direttore Walter Herbert – Città del Messico 1946 edizione EJS
La bohème, con Bidu Sayão, John Brownlee, Ghita Taghi, Giacomo Vaghi, direttore Antonio Guarnieri – Rio de Janeiro 1946 edizione Lyric Distribution
La bohème, con Bidu Sayão, John Brownlee, Mimi Benzell, Nicola Moscona, direttore Giuseppe Antonicelli – New York 1948 edizione WMR
Lucia di Lammermoor, con Lily Pons, Robert Merrill, Nicola Moscona, direttore Pietro Cimara – New York 1948 edizione Bensar
Lucia di Lammermoor, con Lily Pons, Frank Valentino, Jerome Hines, direttore Pietro Cimara – New York 1949 edizione Melodram
L’elisir d’amore, con Bidu Sayão, Salvatore Baccaloni, Giuseppe Valdengo, direttore Giuseppe Antonicelli – New York 1949 edizione Melodram/GOP
Tosca, con Stella Roman, Alexander De Svéd, direttore Giuseppe Antonicelli – New York 1950 edizione Lyric Distribution
La traviata, con Licia Albanese, Paolo Silveri, direttore Alberto Erede – New York 1950 edizione Bongiovanni
Werther, con Giulietta Simionato, Gino Orlandini, Dora Gatta, direttore Franco Capuana – Milano 1951 edizione Myto/Bongiovanni
Lucia di Lammermoor, con Lily Pons, Giuseppe Valdengo, Norman Scott, direttore Fausto Cleva – New York 1951 edizione Bensar
Tosca, con Dorothy Kirsten, Paul Schöffler, direttore Fausto Cleva – New York 1952 edizione Melodram
Tosca, con Renata Tebaldi, Tito Gobbi, direttore Francesco Molinari Pradelli – Londra 1955 edizione Bongiovanni
Un ballo in maschera, con Antonietta Stella, Giuseppe Taddei, Ebe Stignani, direttore Francesco Molinari Pradelli – Napoli 1956 edizione Opera Lovers
Manon, con Victoria de los Ángeles, Afro Poli, direttore Napoleone Annovazzi – Roma 1957 edizione Melodram
Werther, con Leyla Gencer, Giuliana Tavolaccini, Mario Borriello, direttore Carlo Felice Cillario – Trieste 1959 edizione Replica/Opera d’Oro
L’elisir d’amore, con Alda Noni, Paolo Montarsolo, Arturo La Porta, direttore Alberto Erede – Tokyo 1959 edizione VAI
I pescatori di perle (in italiano), con Marcella Pobbe, Ugo Savarese, direttore Oliviero De Fabritiis – Napoli 1959 edizione Melodram

…..

Filmografia

Voglio vivere così, regia di Mario Mattoli (1942)
La donna è mobile, regia di Mario Mattoli (1942)
Ho tanta voglia di cantare, regia di Mario Mattoli (1943)
Il barbiere di Siviglia, regia di Mario Costa (1947)
Al diavolo la celebrità, regia di Steno e Monicelli (1949)
I cadetti di Guascogna, regia di Mario Mattoli (1950)
Anema e core, regia di Mario Mattoli (1951)
Vento di primavera, regia di Giulio Del Torre e Arthur Maria Rabenalt (1959)

(край на цитатите)

Тенорът от Италия Франко Талявини

Интересно е, че друг оперен певец като Феручо Талявини, също отличен тенор, има еднакво фамилно име – Франко Талявини, без двамата да имат някаква родствена връзка. При това Франко Талявини е роден през 1934 г. – 21 години по-късно от Феручо Талявини, роден през 1913 г. Освен това Франко е типичен драматичен тенор с редица главни роли в опери от различни композитори. За него днес ще дам само кратки сведения, през месец август или октомври (дай Боже) ще напиша специална статия за него във връзка с годишнина от смъртта му на 15 август или на рождения му ден 29 октомври 1934 г.:

Франко Талявини (Franco Tagliavini), роден на 29 октомври 1934 г. в Новелара, починал на 15 август 2010 г., е италиански оперен певец (тенор).

Кариера

Франко Талявини учи вокално изкуство в консерваторията „Верчели“ при сопраното Зита Фумагали-Рива (1893–1994). През 1961 г. той е един от победителите в певческия конкурс „Aslico“ (Associazione Lirica e Concertista Italiana). Това състезание му позволява да дебютира през 1962 г. в „Театро Нуово“ в Милано в ролята на Канио в „Палячи“ от Леонкавало, а след това в „Театро Белини“ в Катания като Каварадоси в „Тоска“ от Пучини.

Голямата кариера на Франко Талявини започва на 10 април 1965 г. в Миланската Скала в ролята на Аменофис от „Мойсей“ на Росини. Дебютира в Метрополитън опера в Ню Йорк на 27 март 1970 г. в „Норма“ от Винченцо Белини заедно с Джоан Съдърланд и Мерилин Хорн.

(край на цитата)

Накрая цитирам една информация за Франко Талявини от портал на немски език, после ще дам превод на български език:

Портал „Opera Lounge“

2015

Ingrid Wanja

Novellara ehrt Franco Tagliavini mit einem Buch

Ein grosser Sohn der Stadt

Als eine Sache der Ehre sieht es jede auch noch so kleine italienische Stadt an, den großen Söhnen oder gegebenenfalls auch Töchtern des Territoriums die ihnen gebührende Beachtung, sei es mit der Benennung einer Straße oder eines Platzes oder in einer anderen Form zu erweisen. Der Ort Novellara in der Emilia Romagna hat das mit dem Tenor Franco Tagliavini bereits getan, indem es das Theater in der Rocca der Gonzaga in einem feierlichen Festakt nach ihm benannte, nachdem bereits seinem und des Soprans Raina Kabaivanska Lehrerin, dem Sopran Zita Fumagalli, eine neu erbaute Passage gewidmet wurde.

Nun ist knapp fünf Jahre nach dem Tod des Tenors auf Anregung der Stadt auch ein Buch erschienen, mit dem der Sänger geehrt werden und nachfolgende Generationen an ihn erinnert werden sollen. Das Titelbild zeigt ihn in einer seiner wichtigsten Rollen, dem Enzo Grimaldi aus Ponchiellis La Gioconda, den er nicht nur an der Deutschen Oper Berlin, sondern auch, alternierend mit Luciano Pavarotti, in der Arena di Verona sang. Der Untertitel des von Vittorio Ariosi verfassten Bands ist La bella storia di un tenore da Novellara al Metropolitan, letztere zwar eines der berühmtesten Opernhäuser der Welt, aber bei weitem nicht das einzige seiner Klasse, an dem Franco Tagliavini sang. Im Zentrum seines künstlerischen Wirkens stand vielmehr stets die Deutsche Oper Berlin, an die ihn 1965 Lorin Maazel geholt hatte und wo er 1985 seine letzten Vorstellungen hatte. Ein in deutscher und italienischer Sprache verfasstes Vorwort berichtet nach den Grußworten des Kulturverantwortlichen Sergio Calzari und der Bürgermeisterin des Ortes Elena Carletti darüber. Davon und über den Weg von einer Meierei, in der der berühmte Formaggio Reggiano hergestellt wird, in die großen Opernhäuser der Welt auf allen Kontinenten außer Australien berichtet das Buch minutiös. Nach diesem reich bebilderten Teil und einer Sammlung von Ausschnitten aus Rezensionen aus aller Welt befinden sich noch ein Artikel des in Italien sehr bekannten Musikologen Daniele Rubboli, ein Beitrag über das Teatro „Franco Tagliavini“ und ein Anhang mit dem Repertoire, den wichtigsten Partnern, Dirigenten und Opernhäusern mit bzw. in denen der Tenor wirkte.

Der Lebenslauf Franco Tagliavinis kann als Beispiel dafür gelten, welche Bedeutung der Kirchenchor oder andere Chöre auf dem Lande für die Entdeckung von Stimmen zu seiner Zeit hatte, welches Glück man haben musste, einen Lehrer zu finden, der unentgeltlich sich zum Unterrichten junger mittelloser Sänger bereitfand, wie es hier La Signora Fumagalli war. Das Buch zeigt auch, welchen großen Stellenwert die Oper damals in den Dreißigern in Italien hatte, so dass selbst ein Landarbeiter seinen kleinen Sohn ins Theater, wenn auch nur unter die Loggionisten führt, um ihn einen Rigoletto sehen zu lassen. Vergleicht man damit die Lage der Oper im Italien von heute, dann ist man versucht von vergangenen besseren Zeiten zu reden. Probleme von damals und heute sind die des Findens eines für die Stimme geeigneten Repertoires, wenn Tagliavini als erste Partie der heldische Canio, eine Rolle, die er selbst später nie gesungen hat, als Preis eines Wettbewerbs „verordnet“ wurde.

Eindrucksvoll ist der Weg (und ebenso eindrucksvoll wird er beschrieben), den die Karriere nahm, die an alle größeren Bühnen Italiens einschließlich der Scala, in alle europäischen Hauptstädte einschließlich Paris, London und Wien führte, auf die großen Bühne der USA, nach Südafrika und nach Japan mit einem Gastspiel der Deutschen Oper Berlin, während er mit der Scala in Moskau gastierte. Interessant die vielen, sonst nicht zugänglichen Fotos, so eines mit dem belgischen Königspaar, aber auch mit vielen Kollegen zu den verschiedensten Anlässen.

Wie ein Who is Who in the World of Opera liest sich die Liste der Kollegen, angefangen mit Renata Tebaldi über Birgit Nilsson bis zu Raina Kabaivanska, mit der er auch zwei Aufnahmen der RAI, Francesca da Rimini und Adriana Lecouvreur teilte. Eine Liste der Tonaufnahmen ist ebenfalls verfügbar. Ein kleiner Absatz ist dem „anderen“ Tagliavini (obwohl es jetzt mit dem Bass Roberto bereits einen dritten gibt) gewidmet, der dem aufstrebenden Tenor verbieten wollte, seinen eigenen Namen zu benutzen. Damit dürfte auch die Frage nach einer möglichen Verwandtschaft negativ beantwortet sein.

Der Stadt Novellara und den unter „Danksagung“ Genannten, darunter die Gattin Elyane Claustre, kann man zu dem Buch gratulieren, dass nicht nur einen der Ihren ehrt, sondern auch kulturpolitisch interessant ist (125 Seiten, „Comune di Novellara“, Responsabile editoriale „Sergio Calzari“).

(край на цитата)

Превод:

Портал „Opera Lounge“

2015 година

Ингрид Ваня

Град Новелара почита Франко Талявини с книга

Велик син на града

Всеки италиански град, колкото и малък да е, смята за въпрос на чест да отдаде уважение на велики синове или дъщери на територията, което заслужават, независимо дали като наименува улица или площад на тях или по някакъв друг начин. Град Новелара в провинция Емилия Романа вече направи това с тенора Франко Талявини, като на тържествена церемония кръсти театъра при крепостта „Гонзага“ на негово име, след като неговата и на сопраното Райна Кабаиванска учителка – певицата и вокален педагог Зита Фумагали също е почетена, като на нейно име е посветен един новопостроен пасаж в Новелара.

Сега, почти пет години след смъртта на тенора, по предложение на града е издадена книга, която да почете певеца и да напомня за него на бъдещите поколения. Снимката на корицата го показва в една от най-важните му роли – Енцо Грималди от „Джоконда“ на Понкиели, която той пее не само в „Дойче опер Берлин“, но също така, редувайки се с Лучано Павароти, в „Arena di Verona“. Подзаглавието на тома, написано от Виторио Ариози, е „La bella storia di un tenore da Novellara al Metropolitan“, като последният е един от най-известните оперни театри в света, но в никакъв случай не е единствения от този клас, където е пял Франко Талявини. По-скоро фокусът на неговата артистична дейност винаги е била „Дойче опер Берлин“, където Лорин Маазел го довежда през 1965 г. и където има последните си представления през 1985 г.

Предговорът, написан на немски и италиански, съобщава за това след приветствените думи на културния служител Серджо Калзари и кмета на града Елена Карлети. Книгата разказва подробно за това и за пътуването от една мандра, където се произвежда прочутото сирене „Formaggio Reggiano“, до големите световни оперни театри на всички континенти с изключение на Австралия. След тази богато илюстрирана част и колекция от откъси на рецензии от цял свят, следва статия от много известния музиколог Даниеле Руболи, статия за Театър „Франко Талявини” и приложение с репертоара, най- важни партньори, диригенти и оперни театри, с или в които е работил тенорът.

Историята на живота на Франко Талявини може да се разглежда като пример за значението на църковния хор или други селски хорове за откриването на гласове по негово време, колко късметлия трябва да бъде човек, за да намери учител, който е готов да обучава безплатно млади, бедни певци, тъй като „La Signora Fumagalli“ е била тук. Книгата също така показва колко важна е била операта в Италия през 30-те години на миналия век, до такава степен, че дори селски работник би завел малкия си син на театър, дори и само на последните места, за да му позволи да види „Риголето“. Ако се сравни това с положението на операта в Италия днес, човек се изкушава да говори за по-добри времена в миналото. Проблемите от тогава и сега са тези за намиране на репертоар, подходящ за гласа, когато първата роля на Талявини е “предписана” като героичния Канио, роля, която самият той никога не е изпял по-късно, като награда в конкурс.

Пътят, по който изминава кариерата си, е впечатляващ (и е описан също толкова впечатляващо), водещ до всички големи сцени в Италия, включително Миланската Скала, до всички европейски столици, включително Париж, Лондон и Виена, до големите сцени на САЩ, до Южна Африка и Япония с гостуване на „Дойче опер Берлин“, докато той пее с Миланската Скала в Москва. Интересни са многото иначе недостъпни снимки, като тази с белгийската кралска двойка, но и с много колеги по различни поводи.

Списъкът с колеги се чете като „Кой кой е в света на операта“, като се започне от Рената Тебалди и Биргит Нилсон до Райна Кабаиванска, с която той споделя и два записа на „RAI“ – „Франческа да Римини“ и „Адриана Лекуврьор“. Наличен е и списък със звукозаписи. Кратък параграф е посветен на „другия” Талявини (въпреки че вече има и трети, басът Роберто), който иска да забрани на амбициозния тенор да използва собственото си име. Това също означава, че на въпроса за възможна родствена връзка се отговаря отрицателно.

Град Новелара и тези, споменати в „Благодарности“, включително съпругата му Елиан Клаустр, трябва да бъдат поздравени за тази книга, която не само почита един от тях, но също така представлява културен и политически интерес (125 страници, „Comune di Novellara“, Responsabile editoriale „Sergio Calzari“).

(край на превода)

Както се научава от последните абзаци на горната статия, има и трети италиански певец с фамилно име Талявини – басът Роберто Талявини. За него днес няма да пиша.

Нека днес на 29 януари 2025 г. почетем 30 години от кончината на тенора Феручо Талявини, починал на 28 януари 1995 г.

Мир на праха му!

……

Записи:

Ferruccio Tagliavini “Ave Maria” on The Ed Sullivan Show, December 16, 1951.

….

Ferruccio Tagliavini sings “E lucevan le stelle” from Tosca by Giacomo Puccini 1950

….

Ferruccio Tagliavini “Che gelida manina” La Bohème

Ferruccio Tagliavini sings “Che gelida manina” from La Bohème by Giacomo Puccini

…

Tenor Ferruccio Tagliavini – “M’appari tutt’amor (Ach so fromm)” – Opera “Martha” – F.v. Flotow

https://www.youtube.com/watch?v=7EmfxIhZlk8&ab_channel=%ED%81%AC%EB%A0%88%EB%8F%84%EC%95%84%ED%8A%B8CredoArt

….

Ferruccio Tagliavini, tenor – Verdi – Rigoletto – La donna è mobile (1950 – video)

….

Ferruccio Tagliavini TENOR

Often forgotten because he ruined his voice with too many strenuous dramatic roles, this tenor deserves to be remembered for the beauty of his lyrical instrument.

….

Ferruccio Tagliavini, tenor – di Capua – ‘O Sole Mio (1954 – video)

Ferruccio Tagliavini sings ‘Because’ US television 1950’s HD color

From the ‘Voice of Firestone’ television series Ferruccio Tagliavini, tenor sings – Because. Colorized using ‘Deoldify’ Digital audio restoration using both ‘Adobe’ and ‘Audacity’ Stereo.