Veröffentlicht am von Kontohow

Robert Wilson

Помина се световно известният американски режисьор Робърт Уилсън

IN MEMORIAM

„Отговорността на художника (артиста) не е да дава отговори. Тя е да задава въпроси” (мисъл на американския режисьор Робърт Уилсън)

Драги приятели на оперната музика и на театъра, вчера на 31 юли 2025 г. електронните медии разпространиха светкавично траурната вест, че ни е напуснал завинаги световноизвестният драматичен и оперен режисьор от САЩ Робърт Уилсън. В обедните новини по радиото тук в Германия почти в началото беше съобщена тази траурна вест, заедно с редица коментари за неговата световна дейност и изключителна популярност.

Аз останах изненадан и дълбоко опечален, защото до сега съм писал статии за Робърт Уилсън, който е добре познат тук в Германия с постановките си в редица авторитетни оперни театри. Макар той да е представител на авангарда в това изкуство, постановките му са били винаги високо оценени със своята оригиналност и дълбок смисъл.

Още в деня на неговата кончина медии в България публикуваха в Интернет траурни съобщения по този случай. Не трябва да се забравя, че Робърт Уилсън е добре познат в България в кръга на любителите на театралното изкуство. През 2021 г. по време на световната пандемия той беше поканен в България да постави пиесата „Бурята“ от Шекспир на сцената на Народния театър „Иван Вазов“. Това беше събитие от голям мащаб, което тогава бе широко дискутирано в медиите.

По-долу в моята статия днес ще се спра на това негово гостуване, но сега искам да цитирам траурната публикация на медията „Култура“, която беше поместена в Интернет вчера на 31 юли:

Портал „Култура“

31.07.2025

Почина Робърт Уилсън

IN MEMORIAM

Робърт М. Уилсън (1941–2025), един от най-големите съвременни режисьори, си отиде на 31 юли в Ню Йорк след „кратко, но остро боледуване“. Той беше „тотален артист“ – театрален и оперен режисьор, художник, архитект, сценограф и дизайнер на осветление, основател на центъра „Уотърмил“. През 2021 г. Робърт Уилсън постави „Бурята“ от Шекспир в Народния театър.

Публикуваме отново текста на Мила Искренова, написан по повод на неговата 80-годишнина. 

Робърт Уилсън, откривателят на чисти начала

На 4 октомври 2021 г. Робърт Уилсън навърши 80 години. Той прекарва по-голямата част от тях на сценичното поле в преосмисляне на представите за сценично действие, театрален език и драматургия, оформяйки индивидуален стил на изразяване, който се превръща в провокация и метод за следване от редица съвременни режисьори и хореографи.

Признавам, че не бях чувала нищо за Робърт Уилсън до 1998 г. По силата на съдбата първата ми среща с неговото изкуство се случи в Италия, в красивата и древна Таормина, където ежегодно се провеждат арт фестивали и множество културни събития. Италианците ни предупредиха, че „той е доста странен режисьор“, в което имахме възможността да се убедим напълно. Гледахме „Полетът над океана“ на Бертолд Брехт, постановка с Берлинер Ансамбъл. Спектакълът предизвикваше изумление като кацнал космически кораб. Нищо от това, което виждах на сцената, не ми беше известно – нито от театъра, нито от танца и същевременно ми приличаше на множество познати неща, но претопени в един свръхерудиран визуален език, който след първоначалния ступор предизвиква продължителен анализ.

***

Ако проследим житейския път на Робърт Уилсън, можем да открием основанията на неговите естетически принципи.

Той е роден на 4 октомври 1941 г. в Уейко, Тексас, в семейство на адвокат, със силно консервативни възгледи и пренебрежително отношения към изкуството и в частност към театъра. „Израснах в общност, за която да отидеш на театър беше неморално, това беше много консервативна дясна религиозна общност“, казва той пред AFP.

От 1959 до 1962 г. Боб Уилсън учи бизнес администрация в Тексаския университет, а впоследствие живопис и архитектура в Бруклин, Ню Йорк, където се премества през 1963 г. В Ню Йорк той се потопява в авангардния свят на Анди Уорхол и Джон Кейдж, оказва се привлечен от работата на авангардните хореографи Джордж Баланчин, Мърс Кънингам, Марта Греъм и др., но е отблъснат от това, което вижда на Бродуей. „Театралните пиеси бяха изцяло свързани с естественото действие, което винаги ми се струваше толкова изкуствено. Какво лошо има в илюзията?“

Едно случайно житейско събитие преобръща не само живота, но и естетическите възгледи на Уилсън. Когато е на 27 години, той става свидетел в съда на 13-годишен афроамериканец, Реймънд Андрюс, бит от полицай на улицата. Уилсън открива, че Андрюс е глухоням, и потресен от социално несправедливата ситуация, в която се намира момчето, в крайна сметка го осиновява. „Това момче никога не беше ходило на училище, не знаеше думите. Не го осинових, защото е чернокожо, а защото нямаше шанс за никаква форма на обучение, на образование. Представяте ли си го? Беше ням! И моят живот напълно се промени и се обърна към визуалните звуци и сигнали.“

Тази случка се оказва с фундаментално въздействие върху артистичните позиции на Уилсън, който започва да гледа на света през очите на глухонямото момче. Това може да обясни дългите мълчаливи епизоди в неговите пиеси и изострената чувствителност към думите. Том Уейтс, който работи с Уилсън, казва, че при него „думите са като боси крачета върху студения цимент на кухненския под през нощта“ – преоткрити и поднесени с такава степен на чувствителност.

„Погледът на глухия“, който Уилсън създава като непосредствена рефлексия от срещата си с чернокожото момче, е аплодиран от критиците в Ню Йорк, но седем часа мълчание е твърде голямо изпитание за търпението на публиката и театралните мениджъри.

Истинската слава на Уилсън тръгва от Франция, където поетът сюрреалист Луи Арагон казва: „Откакто съм се родил, не съм виждал нещо толкова красиво“. Така изгрява звездата на Уилсън и той получава многобройни адмирации и награди от Берлин и Милано до Москва.

***
„Когато работиш върху нещо, понякога виждаш какво е, но осъзнаваш, че никой друг не вижда това, което ти виждаш, и това е добре.“

Роберт Уилсън е от онези магьосници на сцената, които я превръщат във вълнуващ с красотата си свят, във вдъхновяващо пътуване през океана на въображението и естетическия опит. Потапянето в света на Уилсън прилича на слизане в подводния свят на общото несъзнавано, където всички сме едно, но само някои виждат изумителната му красота.

В своите театрални и оперни постановки Уилсън се позовава на естетиката на японския театър „Но“, без да се ограничава стриктно от неговите принципи. Движението е ключов елемент в работата на режисьора. Той казва: „Правя движенията преди да сме започнали да работим по текста. По-късно ще съберем текст и движение. Първо правя движението, за да се уверя, че е достатъчно силно да стои на краката си без думи. Движението трябва да има свой собствен ритъм и структура. Не трябва да следва текста. То може да подсили текста, без да го илюстрира. Това, което чувате и виждате, са два различни пласта. Когато ги съберете, вие създавате друга текстура“.

„С тялото се случват неща, които нямат нищо общо с това, което казваме. По-интересно е, ако умът и тялото са на две различни места, заемащи различни зони на реалност. Тези ритми държат ума „на пръсти“, съзнателно и подсъзнателно приемайки значенията зад движението и начина, по който то съвпада с езика“, казва още режисьорът.

* * *

„Никога не съм казвал на един актьор какво да мисли“.

Абсолютната изчистеност на телесното поведение, стилизираните движения и минималистичният движенчески образ създават на сцената великолепни поетични картини, в които светлината има първостепенно значение. Самият Уилсън споделя, че винаги започва постановките си с присъствието на светлината. Той обяснява: „Рисувам, строя, композирам със светлина. Светлината е вълшебна пръчка“. Боб Уилсън е признат от някои като „най-великия художник на светлината на нашето време“. Осветлението му е „като музикална партитура“, понякога сменяща 400 сигнала за 90 минути.

Част от сценичния език на Уилсън е и мълчанието. Дълги мълчаливи сцени, които се развиват бавно и протяжно със или без всякакъв звук като музика или конкретни шумове. Фигури, движещи се като манекени, всяка в свой стил на поведение, уточнен до малкото пръстче на дланта, или строго ритмизирани минималистични хореографски фрази, навързани като фриз от движещи се фигури. Поразяващият ефект идва от изненадата, от неочакваните решения и неординерните инвенции, които съчетават майсторството на архитект и художник със смелостта на търсач на илюзии.Изящното осветление, времето, пространството и тишината са основните реалии, върху които Уилсън конструира магията на своя сценичен свят – изтънчен, изискан и пълен с изненади. Сменящите се картини създават усещане за извисена чувствителност, почиваща на древни традиции и съвременни рефлексии. Уилсън е режисьор-художник-хореограф, който използва тялото като съвършено дисциплиниран и стилизиран обект-форма.

***

Уилсън намира своето истинско признание и дом в Париж.

„Забележително е, че французите през ХХ век дадоха дом на Брак, на Пикасо, на Стравински, на Питър Брук, на мен“, каза Робърт Уилсън в интервю пред AFP.„Французите ми дадоха дом. Има четири събития около 80-ия ми рожден ден във Франция, а нито едно в Съединените щати.“ Тези събития са „Турандот“ на Пучини в Опера Бастилия, адаптация на „Книга за джунглата“ в Театър „Шатле“ в Париж и два проекта с хореограф Лусинда Чайлдс в Театър де ла Вил.

Той започва да работи за операта в началото на 70-те години, създавайки „Айнщайн на плажа“ с композитора Филип Глас и хореографа Лусинда Чайлдс. Този спектакъл донася на авторите си световна известност. Уилсън е необикновено продуктивен и търсен от театри и артисти в цял свят. Само през 1990 г. той създава четири нови продукции в четири различни града в Германия: Шекспировия „Крал Лир“ във Франкфурт, „Лебедова песен“ на Чехов в Мюнхен, адаптация на „Орландо“ на Вирджиния Улф в Западен Берлин и „Черният ездач“, сътрудничество на Уилсън, Том Уейтс и Уилям С. Бъроуз, в Хамбург. През 1998 г. Уилсън поставя „Мечтаната пиеса“ на Аугуст Стриндберг първо в Стокхолм, след това в Ница и Лондон. Дори му е поверена честта да организира откриването на новата Опера Бастилия в Париж през 1989 г. Постановките на Робърт Уилсън поразяват както с необикновения си стил, така и с необичайните си мащаби – те се реализират на странни места и понякога имат продължителност от 7 или 12 часа и дори няколко дни, носят предизвикателни заглавия като „Животът и смъртта на Марина Абрамович“ например.

Уилсън си сътрудничи с Том Уейтс, Пиер Карден, Лусинда Чайлдс, Изабел Юпер, Михаил Баришников, Лейди Гага и много други, които са привлечени от необятното му въображение и оригинален стил. В публикувано писмо до Андре Бретон Луи Арагон казва за Уилсън: „Той е това, което ние, от които се роди сюрреализмът, сме мечтали да дойде след нас и да отиде отвъд нас, да ни надхвърли“.

„Ако продължиш да работиш достатъчно дълго и достатъчно усилено, все ще намериш нещо“, казва Марта Греъм, от която Уилсън е научил значението на постоянството. А той самият твърди: „В девет от десет пъти нещата не работят, но ти просто продължаваш“.

На 18 и 19 ноември 2021 г. бе официалната премиера на „Бурята“ от Шекспир, постановка на Робърт Уилсън в Народния театър. Режисьорът бе в София за финалния етап от репетициите заедно с екипа си – корежисьора Ан-Кристин Ромен, Ясмин Табасоми – художник на костюмите и грима, Марчело Лумака – художник осветление, Дарио Фели – звукорежисьор, драматурга Юта Ферберс и сценографа Мари де Теста.

(край на цитата)

Цитирим в оригинал и в превод на български eдно траурно съобщения в немска медия:

Портал „Der Spiegel Kultur“ 31.07.2025

Vertreter der Avantgarde

Theaterregisseur Robert Wilson ist tot

Die Uraufführung der Oper »Einstein on the Beach« machte Robert Wilson weltbekannt, der vielfach ausgezeichnete Bilder-Visionär aus Texas zählte zu den bedeutendsten Regisseuren der Theaterwelt. Nun ist er im Alter von 83 Jahren gestorben.

Er inszenierte über Jahrzehnte Theaterstücke und Opern auf den wichtigen Bühnen der Welt, nun ist der bekannte US-Theaterregisseur und -Dramatiker Robert Wilson im Alter von 83 Jahren nach kurzer Krankheit gestorben. Das teilte sein Management »mit großem Bedauern« mit.

Wilson galt vor allem in den Siebziger- und Achtzigerjahren als großer Regie-Neuerer im Theater wie in der Oper und hat früh und mit großer Wirkung auch in Deutschland inszeniert. Zu seinen späten Arbeiten gehörten Inszenierungen von Bertolt Brechts »Dreigroschenoper« und Samuel Becketts »Endspiel« im Berliner Ensemble.

Er kombinierte Tanz, Texttreue und präzise Lichtregie mit surrealistischen Bühnenbildern

»Seine Arbeiten für die Bühne, auf Papier, seine Skulpturen und Videoporträts sowie das Watermill Center werden als künstlerisches Erbe von Robert Wilson bestehen bleiben«, heißt es in der Mitteilung des Managements. Das Watermill Center auf Long Island unweit von New York hatte Wilson 1992 als Kunstzentrum eingerichtet.

Wilson wurde am 4. Oktober 1941 in Waco im US-Bundesstaat Texas geboren. Schon als Jugendlicher schrieb er Theaterstücke und führte sie in der Familiengarage auf. Als junger Mann machte er sich nach New York auf und wurde unter anderem von Künstler Andy Warhol und Komponist John Cage beeinflusst.

Auf der Bühne machte Wilson mit der ungewohnten Kombination von kühler Lichtregie und sensationell meditativen, fast surrealistischen Bühnenbildern, von Tanz, Musik und mitunter fast roboterhafter Personenführung Furore. Die Uraufführung der Philip-Glass-Oper »Einstein on the Beach« im Jahr 1976 in Avignon, die das Musiktheatergenre revolutionierte, gilt als spektakulärste Aufführung seiner langen Karriere und bescherte ihm international der Durchbruch.

(край на цитата)

Превод:

Портал “Der Spiegel Kultur”
31 юли 2025 г.


Представител на авангарда


Театралният режисьор Робърт Уилсън почина


Премиерата на операта “Айнщайн на плажа” направи Робърт Уилсън световноизвестен; награждаваният визионер от Тексас беше един от най-важните режисьори в театралния свят. Сега той почина на 83-годишна възраст.

Той е режисирал пиеси и опери в продължение на десетилетия на големите световни сцени; сега известният американски театрален режисьор и драматург Робърт Уилсън почина на 83-годишна възраст след кратко боледуване. Неговото ръководство обяви това “с голямо съжаление”.


Уилсън е смятан за велик режисьорски новатор както в театъра, така и в операта, особено през 70-те и 80-те години на миналия век, и режисира рано и с голямо въздействие в Германия. По-късните му творби включват постановки на “Опера за три гроша” от Бертолт Брехт и “Краят на играта” от Самюъл Бекет в „Берлинер Ансамбъл“.
Той съчетава танц, текстова прецизност и прецизно осветление със сюрреалистични сценични дизайни.


„Неговите творби за сцена, на хартия, скулптури и видео портрети, както и Центърът „Уотърмил“, ще останат като художествено наследство на Робърт Уилсън“, се казва в изявление на ръководството. Уилсън основава Центъра „Уотърмил“ на Лонг Айлънд, недалеч от Ню Йорк, като център за изкуства през 1992 г.


Уилсън е роден на 4 октомври 1941 г. в Уейко, Тексас. Като тийнейджър пише пиеси и ги изпълнява в семейния гараж. Като млад мъж се мести в Ню Йорк и е повлиян, наред с други, от художника Анди Уорхол и композитора Джон Кейдж.


На сцената Уилсън предизвиква сензация с необичайната си комбинация от хладно осветление и сензационно медитативни, почти сюрреалистични сценични дизайни, танц, музика и на моменти почти роботизирана режисура на героите. Премиерата на операта на Филип Глас „Айнщайн на плажа“ в Авиньон през 1976 г., която революционизира жанра на музикалния театър, се смята за най-зрелищното представление в дългата му кариера и му носи международния пробив.

(край на превода)

Същата медия публикува през октомври 2006 г. статия за работата на Робърт Уилсън и аз искам да я припомня сега след смъртта на режисьора:

Портал „Der Spiegel Kultur“

11.10.2006

Dokumentation “Absolute Wilson” Avantgarde und Größenwahn

Der Meister der Inszenierung inszeniert sich selbst: Nach Jahrzehnten bricht der Star-Regisseur Robert Wilson endlich sein Schweigen. Er lüftet in der Kino-Dokumentation “Absolute Wilson” das Geheimnis um seine Person.

Von Friederike Hofmann

Robert Wilson sitzt auf einem Stuhl, es ist mitten in der Nacht, und der Regisseur tut etwas, was er zuvor nie getan hat: Er spricht über sein Leben. Wilson wurde mit Opern und Theaterstücken wie “Einstein on the Beach” oder “The Black Rider” weltberühmt, seine Inszenierungen gelten als Meilensteine der modernen Bühnenkunst. Kritiker feierten ihn als “Meister der Avantgarde” und beschimpften ihn als “Größenwahnsinnigen”. Doch seine Person blieb immer ein Rätsel. “Ich wollte, dass meine Arbeit für sich steht”, sagt Wilson heute.

Die Regisseurin Katharina Otto-Bernstein hat es dennoch geschafft; sie brachte das verschlossene Genie zum Reden und hat daraus ihren ersten großen Film gemacht. Auf der Berlinale wurde die Dokumentation “Absolute Wilson” bereits beklatscht, am Donnerstag kommt sie in die Kinos.

Sechs Jahre lang hat die Regisseurin Wilson begleitet. Detektivisch hat sie in Archiven, Fotoalben und Theatern auf der ganzen Welt recherchiert sowie Freunde und Mitarbeiter wie die Schriftstellerin Susan Sontag, den Sänger David Byrne oder den Komponisten Philipp Glass befragt. “Es war mir erst sehr unangenehm zu wissen, dass mein Leben so unter die Lupe genommen wird”, so kommentierte Wilson ihren Eifer. Lange hat er sich geziert, offen mit der Filmemacherin zu sprechen, doch sie blieb hartnäckig. Eines nachts war es so weit. “Gegen drei Uhr morgens begann Bob zu erzählen und plötzlich machte alles Sinn”, sagt die Regisseurin. Ihr Interview zieht sich wie ein roter Faden durch den Film. Wilsons Anekdoten unterfüttert Otto-Bernstein mit Werkmitschnitten, Videoaufnahmen, Interviews und Fotos. Leider hat diese filmische Komposition einen Haken: Otto-Bernstein unterlegt die Szenen mit Musik, von der der Zuschauer nicht weiß, ob sie aus Wilson-Stücken stammt – zu den Bildern passt sie jedenfalls nicht.

Chronologisch, praktisch, gut

Otto-Bernstein macht es sich leicht und erzählt strikt chronologisch, ihr Film ähnelt über weite Strecken einem Fotoalbum. Die Schlüsselszenen, in denen Wilson über seine quälende Behinderung spricht, sind denkbar beiläufig inszeniert: Man sieht Bilder aus Wilsons Kindheit im texanischen Städtchen Waco, wo er als Einzelgänger und Außenseiter galt. Erst durch die Ballettlehrerin Byrd Hoffmann lernte er, seine Sprachstörung zu überwinden. “Bob hat immer Regie geführt”, sagt seine Schwester Suzanne. Fotos zeugen von seinen ersten Inszenierungsversuchen mit Kindern aus der Nachbarschaft.

Mit seinem Aufbruch 1962 nach New York beginnen die ersten Filmaufnahmen. Man beobachtet Wilson bei seiner Arbeit mit behinderten Kindern und den Experimenten der Künstlergruppe “Byrd Hoffmann School of Byrds”. Nach aufregenden Jahren der künstlerischen Entfaltung schafft er 1976 mit seiner revolutionären Inszenierung der Oper “Einstein on the Beach” endgültig den internationalen Durchbruch.

Otto-Bernstein wirft einen sehr menschlichen Blick auf Wilson: “Bob trägt so viele Stimmungen in sich, liebenswert, großzügig, warmherzig, exzentrisch, ungeduldig, distanziert, verrückt und brillant.” So dokumentieren Szenen einer Theaterprobe einen seiner berüchtigten Ausbrüche. “Wir können es noch fünf Tage lang falsch machen, ich gehe jedenfalls nach Hause”, schreit er seine Schauspieler an – und geht. Er sei nun mal in formaler Hinsicht ein Tyrann, entschuldigt er sich. Und doch wirkt er in Zusammenarbeit mit dem Komponisten Philipp Glass oder dem Beatliteraten William S. Borroughs humorvoll und friedlich. “Er ist ein lebender Widerspruch”, sagt die Regisseurin.

Für Wilson-Fans ist die Werkschau ein Genuss. Wer indes kein Kenner ist, hat es schwer: Otto-Bernstein packt in ihren Film so viele Informationen wie möglich. Das rasante Tempo erlaubt nur kurze Ausschnitte aus dem Originalmaterial. Wilsons Inszenierungen sind aber so komplex, dass sie in wenigen Sekunden schlicht nicht zu erschließen sind. Den Künstler selbst scheint das nicht zu stören: “Ich habe zum ersten Mal auf meine Arbeit als Ganzes zurückgeschaut.” Vieles habe er längst vergessen. So hat Otto-Bernstein eine Aufnahme seiner ersten Performance von 1967 ausgegraben. “Das Bewegungsvokabular war schon Anfang der Sechziger da”, bestätigt Wilson. Ausschnitte der anschließenden Erfolge wie “Deafman Glance” verdeutlichen seinen schöpferischen Fortschritt.

Große Triumphe wie “Black Rider” feierte Wilson in Deutschland. “Deutsche sehen immer so viel in meiner Arbeit, sie suchen immer nach dem Grund”, sagt Wilson. Auch die gebürtige Hamburgerin Otto-Bernstein ist stets auf der Suche nach einer Erklärung für seine rätselhaften Inszenierungen. Es mag nahe liegen, Verbindungen von Wilsons schwerer Kindheit oder seinem Privatleben zu seinem Werk zu sehen, doch dabei gibt es ein Problem: Ein Privatleben hat Wilson kaum, “Familie und diese Dinge haben mich nie interessiert”, sagt er.

Einige Parallelen, die Otto-Bernstein zieht, sind nicht zu leugnen. So inspirierte ihn der taub-stumme Raymond Andrews zu “Deafman Glance”. Meistens geht Wilson aber anders an seine Stücke heran. “Ich beginne mit dem Effekt und nicht mit der Ursache”, sagt er.

Die Regisseurin neigt trotzdem zur Überinterpretation. Forsch zieht sie etwa eine Verbindung zwischen dem Aussehen einer Sängerin in seiner “Madame Butterfly”-Inszenierung von 1992 und seiner Mutter, die er als “kühl und distanziert” beschreibt. Fest macht sie dies allein an der ähnlichen Frisur der beiden.

Etwas mehr kritische Distanz hätte dem Film nicht geschadet. Es fällt Otto-Bernstein schwer, ihre ausnahmslose Begeisterung für Wilson zu verbergen. Sogar Wilsons härtester Kritiker, der scharfzüngige John Simons vom “New York Magazine”, wirkt in diesem Film milde – die Dokumentation hinterfragt das Werk dieses streitbaren Künstlers nicht. Dabei weiß auch Wilson: “Meine Arbeit ist nicht jedermanns Sache.” 

(край на цитата)

Превод:

Портал “Der Spiegel Kultur”
11 октомври 2006 г.


Документален филм “Абсолютният Уилсън”: Авангард и мегаломания

Самият майстор на сценичните постановки: След десетилетия звездният режисьор Робърт Уилсън най-накрая нарушава мълчанието си. В документалния филм за киното “Абсолютният Уилсън” той разкрива тайната около своята самоличност.

От Фридерике Хофман

Робърт Уилсън седи на стол, посред нощ е и режисьорът прави нещо, което никога преди не е правил: Той говори за живота си. Уилсън става световноизвестен с опери и пиеси като “Айнщайн на плажа” и “Черният ездач”, а продукциите му се считат за важни етапи на съвременното сценично изкуство. Критиците го възхваляват като “майстор на авангарда” и го заклеймяват като “мегаломан”. Но личността му винаги е оставала загадка. “Исках работата ми да е самостоятелна”, казва Уилсън днес.

Режисьорката Катарина Ото-Бернщайн въпреки това успява; тя накарва затворническия гений да говори и го превръща в първия си голям филм. Документалният филм „Абсолютният Уилсън“ вече беше аплодиран на „Берлинале“ и излиза в кината в четвъртък.


Режисьорката придружава Уилсън в продължение на шест години. Тя провежда детективски проучвания в архиви, фотоалбуми и кина по целия свят, интервюирайки приятели и сътрудници като писателката Сюзън Зонтаг, певеца Дейвид Бърн и композитора Филип Глас. „В началото ми беше много неудобно да знам, че животът ми е подложен на такъв щателен контрол“, коментира Уилсън нейния ентусиазъм. Дълго време той се колебае да говори открито с режисьорката, но тя настоява. Една вечер моментът най-накрая настъпва. „Около три сутринта Боб започва да говори и изведнъж всичко придобива смисъл“, казва режисьорката. Интервюто ѝ се промъква като нишка през филма. Ото-Бернщайн подкрепя анекдотите на Уилсън със записи на неговите произведения, видеозаписи, интервюта и снимки. За съжаление, тази кинематографична композиция има уловка: Ото-Бернщайн съпътства сцените с музика, за която зрителят не знае дали произхожда от пиесите на Уилсън – тя със сигурност не се вписва в образите.

Хронологично, практично, добро


Ото-Бърнщайн избира лесния път и разказва стриктно хронологично; в голяма част от филма си той прилича на фотоалбум. Ключовите сцени, в които Уилсън говори за мъчителното си увреждане, са поставени по възможно най-непринуден начин: Виждаме кадри от детството на Уилсън в малкото тексаско градче Уейко, където е смятан за самотник и аутсайдер. Едва чрез учителя по балет Бърд Хофман той се научава да преодолява говорния си дефект. „Боб винаги е режисирал“, казва сестра му Сузан. Снимките свидетелстват за първите му опити за постановка с деца от квартала.

Първите снимки започват с неговото заминаване за Ню Йорк през 1962 г. Наблюдаваме как Уилсън работи с деца с увреждания и експериментите на артистичната група „Училище Бърд Хофман от Бърдс“. След вълнуващи години на артистично развитие, той най-накрая постига своя международен пробив през 1976 г. с революционната си продукция на операта „Айнщайн на плажа“.

Ото-Бернщайн гледа на Уилсън много човешки: „Боб въплъщава толкова много настроения в себе си: мил, щедър, добросърдечен, ексцентричен, нетърпелив, дистанциран, луд и брилянтен.“ Сцени от театрална репетиция документират един от неговите скандални изблици. „Можем да го правим погрешно още пет дни, но аз се прибирам“, крещи той на актьорите си – и си тръгва. В края на краищата, той е тиранин във формално отношение, извинява се. И въпреки това, в сътрудничество с композитора Филип Глас или писателя на бийт музика Уилям С. Бороус, той изглежда хумористичен и миролюбив. „Той е живо противоречие“, казва режисьорката.

За феновете на Уилсън ретроспективата е наслада. Въпреки това, тези, които не са ценители, ще се затруднят: Ото-Бернщайн влага колкото е възможно повече информация във филма си. Бързото темпо позволява само кратки откъси от оригиналния материал. Продукциите на Уилсън обаче са толкова сложни, че просто не могат да бъдат разбрани за няколко секунди. Самият артист изглежда не се притеснява: „За първи път погледнах назад към работата си като цяло.“ Той отдавна е забравил голяма част от нея.

Ото-Бернщайн например е открила запис на първото му изпълнение от 1967 г. „Речникът на движението вече е бил налице в началото на 60-те години на миналия век“, потвърждава Уилсън. Откъси от последвали успехи като „Поглед на глух“ илюстрират творческия му напредък. Уилсън отбелязва големи триумфи като „Черният ездач“ в Германия. „Германците винаги виждат толкова много в работата ми; те винаги търсят причината“, казва Уилсън. Ото-Бернщайн, родом от Хамбург, също непрекъснато търси обяснение за неговите енигматични продукции. Може би е изкушаващо да се видят връзки между трудното детство на Уилсън или личния му живот и работата му, но има един проблем: Уилсън почти няма личен живот. „Семейството и тези неща никога не са ме интересували“, казва той.

Някои от паралелите, които Ото-Бернщайн прави, са неоспорими. Например, глухонемият Реймънд Андрюс го вдъхновява да създаде „Поглед на глух“. Уилсън обаче обикновено подхожда към пиесите си по различен начин. „Започвам със следствието, а не с причината“, казва той.

Въпреки това режисьорката е склонна към прекалено интерпретиране. Например, тя смело прави връзка между изгледа на една певица в продукцията му от 1992 г. на „Мадам Бътерфлай“ и майка му, която той описва като „студена и дистанцирана“. Тя установява това единствено чрез сходната прическа на двете жени.

Малко по-критична дистанция не би навредила на филма. Ото-Бернщайн трудно скрива непоколебимия си ентусиазъм към Уилсън. Дори най-суровият критик на Уилсън, острият Джон Саймънс от „New York Magazine“, изглежда снизходителен в този филм – документалният филм не поставя под въпрос творчеството на този противоречив художник. Уилсън обаче също знае: „Моята работа не е за всеки.“

(край на превода)

Във връзка с кончината на Робърт Уилсън вчера на 31 юли реших днес да му окажа моята почит, като цитирам една моя статия за него, която съм писал на 4 октомври 2021 г., когато той навърши кръглите 80 години.

Преди това искам да припомня, че Робърт Уилсън е добре познат в България в кръга на любителите на театралното изкуство. През 2021 г. по време на световната пандемия той беше поканен в България да постави пиесата „Бурята“ от Шекспир на сцената на Народния театър „Иван Вазов“. По време на посещението си в София Уилсън се е срещнал с посланика на САЩ в София и четем във профила на посолството във ФБ следните думи:

„Посланикът се срещна с известния американски театрален режисьор Робърт Уилсън, който през ноември поставя „Бурята“ на Шекспир в Народния театър в София. Американската и българската творческа изобретателност работят заедно!“

(край на цитата)

За тази постановка има редица данни в Интернет. Избрах една по-широка информация от български специализиран театрален източник и я цитирам по.-долу:

Портал „HOMO LUDENS FOUNDATION“

Декември 2021 г.

„Бурята“ на Робърт Уилсън в Народния театър, или демоните на властта в съня на Просперо

Камелия Николова / По театралните сцени


„Бурята“ от Уилям Шекспир, превод Валери Петров.

Режисура, сценография и художествено осветление Робърт Уилсън.

Корежисьор Ан-Кристин Ромен; костюми, грим и прически Яши; кохудожник осветление Марчело Лумака; адаптация на текста, драматургия Юта Ферберс; косценограф Мари де Теста; звуков дизайн Дарио Фери; музика Том Уейтс, Лу Рийд, Филип Глас, Вивалди, Шуберт и др.

Участват: Веселин Мезеклиев (Просперо), Радина Боршош / Жаклин Даскалова (Миранда), Василена Виченцо (Ариел), Явор Вълканов (Калибан), Стоян Пепеланов (Алонзо), Пламен Димов (Фердинанд), Валентин Ганев (Гонзало), Зафир Раджаб (Себастиан), Константин Еленков (Антонио), Стефан Къшев (Тринкуло), Васил Драганов (Стефано), Ненчо Костов (Боцман, Дух, Куче), Гергана Змийчарова (Дух, Ирида), Вяра Табакова (Дух, Церера), Владислава Николова (Дух, Юнона).

Асистенти на режисьора и превод Пламен Харманджиев, Люба Тодорова; асистенти на сценографа Бояна Бъчварова, Емона Стайкова, асистент на художник костюми и грим Никол Мечкарска.

Народен театър „Иван Вазов“, премиера 18 и 19 декември 2021 г.

Най-новият спектакъл на Робърт Уилсън – „Бурята“ на Шекспир, се появи в самия край на 2021 г., само месец след като знаковият за развитието на съвременното сценично изкуство режисьор и визуален артист отбеляза своя 80-годишен юбилей. Постановката е създадена с трупата на Народния театър в София и е първата среща[1] на българската публика с неговия емблематичен визуален театър. През последните четири и половина десетилетия – от показването през 1976 г. на експерименталната опера „Айнщайн на плажа“[2] на Международния фестивал в Авиньон, с която необичайният американски режисьор се налага  на Стария континент, до днес – той прави всяка година заедно със своя екип по около 4 или 5 театрални и оперни продукции на различни европейски сцени[3]. В този респектиращ афиш „Бурята“ заема едновременно обичайно и специфично място.

От доста време вече всеки нов спектакъл на Робърт Уилсън изправя публиката и особено критиката пред парадоксално раздвоение. Раздвоение, което веднага трябва да кажем, че не занимава особено самия Уилсън, но неизменно се появява след премиерите му независимо в коя страна са те. Безспорната причина за това раздвоение е самият режисьор или по-точно отдавна утвърденият му статут на един от основните родоначалници на постмодерната театрална естетика и на неин ключов представител. От една страна, при всяка нова продукция на Уилсън очакването е да се види именно запазената марка на „театъра на Боб Уилсън“, а от друга, често изниква и неудовлетворението – „но той пак е същият“. Тази неизпълнима претенция на публиката към всеки голям самобитен артист (днес обаче едва ли някой се пита защо веднага разпознаваме, да речем, картините на Салвадор Дали) при Робърт Уилсън е допълнена и от усещането за познатост на неповторимия му сценичен език, създадено от цитатите и препратките към него в представленията на многобройните му последователи и на различни други режисьори и трупи. Описаното обичайно напрегнато между възторга и съмнението възприемане на всяка следваща премиера на знаменития артист в случая с „Бурята“ в София се задълбочава от факта, че става въпрос за първа, при това закъсняла и наваксваща за масовата българска публика среща с неговото изкуство. Пълните салони, продадени за месеци напред (в продължаващата пандемична ситуация!), и бурните аплодисменти след спектакъла обаче отново бързо потвърдиха неизменното очарование и изключителното майсторство на театъра на Робърт Уилсън.

Още с влизането си в залата на Народния театър зрителите веднага разбират, че са попаднали на типично представление на Боб Уилсън. Сцената ги посреща с плътно затворена червена завеса, върху която с добре известната специфична графика на художника режисьор за изписване и подреждане на буквите е поставено заглавието „Бурята“. При вдигането на завесата се открива несравнимата с нищо друго първа картина от емблематичния визуален театър на Уилсън. На фона на чудесно постигнато като осветление равномерно сивочерно небе, осеяно с проблясващи звезди и заемащо целия отвор на сценичната кутия започва характерният за много от продукциите на Боб Уилсън „пролог“, който запознава с персонажите в спектакъла. В продължение на няколко минути те дефилират в редица в ярките си, необичайни и изобретателно преекспонирани костюми, като всеки от тях демонстрира и по един основно представящ го ударен комплекс от жест и звукосъчетание. Дефилирането на персонажите се повтаря няколко пъти във все по-забързан ритъм, като накрая първата фигура (Вяра Табакова – Дух, Церера) рязко спира пред десния изход на авансцената и зад нея с лек сблъсък се нанизват останалите тринадесет изпълнители. Всички те застиват в преекспонирани пози на изненада и изумление, при което цялата им ненадейно оформила се скулптурна група изразява крайно учудване, стъписване пред някакво чудо, появило се пред тях. Само петнадесетият персонаж – Калибан (Явор Вълканов) не се включва в групата, а остава скрит в противоположния край на подиума, като от него се вижда единствено част от босия му крак, заплашително застинал в ритник.

През следващия час и половина, колкото е продължителността на спектакъла, Робърт Уилсън и трупата на Народния театър, с прецизна последователност показват всички 9 сцени от 5-те действия на Шекспировата пиеса[4]. Както винаги когато прави своите сценични композиции от образи, светлина, тишина, звук, цвят и движение по големи класически и модерни текстове[5], така и в „Бурята“ Боб Уилсън остава близо до драмата, успявайки в същото време да я превърне в калейдоскоп от оригинални и мощно въздействащи визуални образи, които не я илюстрират и повтарят, а я изговарят на друго, различно ниво. С респектиращо майсторство режисьорът и авторът на адаптацията Юта Ферберс най-вече съкращават и сгъстяват отделните сцени до тяхното основно ядро, до основното им съдържание, след което те изобретателно са превърнати в ярки и лаконични визуално-словесни картини, изграждащи спектакъла.

В разговори и интервюта Робърт Уилсън заявява, че изборът на „Бурята“ на Шекспир за постановката му в Народния театър е по предложение на ръководството на трупата. Като имаме предвид обаче прецизния подбор на заглавията в дългия афиш на режисьора и особено изключително дълбокото му интуитивно взаимоотношение с пиесата, при което тя се трансформира в неповторими визуални картини, то безспорно в случая става дума за щастливо пресичане на интересите от двете страни. Това се потвърждава още по-категорично от проникновения прочит – едновременно вечно валиден и болезнено актуален – на Боб Уилсън на Шекспировия текст.

Последната работа на Шекспир „Бурята“ е една от най-трудните за тълкуване и една от сравнително рядко поставяните пиеси на английския драматург. Към нея в богатата и турбулентна история на театъра на ХХ век посягат преди всичко някои от големите театрални реформатори или пък различни режисьори, заявяващи реформаторски намерения. Емблемата тук безспорно е Питър Брук и неговата революционна постановка на „Бурята“ от 1968 г., в която той превръща пиесата в авторски колаж от сцените с явно и скрито насилие, а мятащият се по вълните кораб е създаден от движенията и енергиите на актьорските тела. Подобна емблема в киното безспорно остава пък впечатляващият постсюрреалистичен филм „Книгите на Просперо“ на Питър Грийнауей от 1991 г. Избирайки да постави „Бурята“, знаков артист от ранга на Робърт Уилсън, съзнателно или не, се нарежда в тази знаменита редица. Още повече че в спектакъла си той, като родоначалник и неизменен представител на постмодерния театър, изобретателно цитира и препраща към двете произведения. В Просперо се прокрадват щрихи от образа във филма на Грийнауей, а в изграждането на първата сцена на бурята и в сгъстяването на епизодите до тематичните им ядра преминава сянката на Брук.[6]

Робърт Уилсън твърди, че никога не се пита какво казва един текст, а се стреми да усети цялостната му атмосфера, неговите вътрешни пропорции, напрежения и енергийни линии, които след това природата му на визуален артист по необясними пътища превръща във визуални картини. Много е повтаряно известното му обяснение на неговия театър: „Ходете на моите представления така, както отивате в музей, водени от желанието да гледате картини. Наслаждавайте се на цвета на ябълката, на линията на дрехата, на блясъка на светлината. Не мислете за историята, защото такава няма. (…) Слушайте картини“. Изключителната му способност обаче именно на режисьор визуалист да улавя и предава в лаконични и необичайни пространствени образи същностното, основното в един (словесен) пейзаж, в една история често превръща неговите „картинни пиеси“, създадени по големи драматични текстове в техни неочаквано проникновени сценични прочити. Такъв е случаят и с „Бурята“ в София. Точно това прави спектакъла не просто поредното обичайно майсторско заглавие в респектиращия репертоарен списък на Уилсън, а и театрална новина, интригуващ артефакт.

Онова, което натрапчиво присъства във всеки един от поредицата очароващи с красотата си епизоди в „Бурята“ на Боб Уилсън е жаждата за власт, атавистичното желание, заложено в човека да владее, да наложи себе си над другите. Всяка от 9-те сцени на спектакъла всъщност показва различни ситуации, в които някой се опитва да отнеме властта от друг и да управлява откраднатия миг, независимо колко значим или нищожен е той. Още първата сцена с потъващия при внезапно разразилата се буря кораб, в който със свитата и сина си пътува кралят на Неапол Алонзо, помогнал преди години на придружаващия го крал на Милано Антонио да свали от престола брат си и законен владетел Просперо, отключва битките за власт. Боцманът (Ненчо Костов) веднага улавя мига на своето надмощие в кризисната морска ситуация и започва да налага властта си над кралете и придворните, оказали се изведнъж зависими от него и решенията му. Ненапразно репликата, която Боб Уилсън откроява като емблема на този начален епизод чрез обичайните за него многократни повторения е възгласът „Пъкълът е пуст, всички демони са тук“. Извънредната ситуация взривява крехките правила на подредения свят на човека и на повърхността изплуват подсъзнателните демони на неговата жажда за власт. В следващите сцени тези демони се развихрят – братът на Алонзо много бързо е изкушен да го убие и да заеме мястото му на крал, пияницата и прислужник на Алонсо Стефано (Васил Драганов), назован от островитянина Калибан „господар“, веднага поема тази роля и т.н. Същинската власт над всички обаче владее Просперо, който чрез своите „вълшебни книги“ е усвоил вълшебството да създава свой свят, в който да управлява природните стихии и постъпките на хората. Неговата власт е властта на изкуството, на разказвача, който измисля, който мечтае, който „сънува“ своята желана история – историята за реабилитираната си и умножена власт над другите, дала му и властта да прости и да възстанови подредения човешки свят. Чудото, чрез което това може да се случи е любовта и Просперо я измисля и организира в идеалния ѝ вариант между дъщеря си Миранда и сина на краля на Неапол Фердинанд. В съня на Просперо демоните на властта са укротени от чудото на любовта. Ето смайващото чудо, пред което застива скулптурната група на персонажите в началото на представлението.

Вече стана дума, че спектакълът на Робърт Уилсън е както винаги много красив, въодушевяващ със своите невероятни гледки, но в същото време той е и някак необикновено минорен, неестествено спокоен, изпълнен (почти изцяло) с умиротворяваща тиха музика („А perfect day” на Лу Рийд и т.н.). И точно в това противоречие между заредените с напрежението на битките за власт и надмощие словесни потоци и красноречиво застиващи жестове, от една страна, и приказната красота на сцените – от друга, се ражда печалното очарование на „Бурята“, което залива публиката.

Много важна заслуга за качеството и въздействието на спектакъла имат участващите в него български актьори. Известно е предизвикателството да се играе в представленията на Робърт Уилсън, които изискват изключително майсторство, дисциплина и прецизност и заедно с това пълен отказ от актьорското его, готовност да се скриеш зад костюма, грима и ексцентричната пластика. Всички изпълнители в „Бурята“ се справят с тази сложна задача, като демонстрират респектираща креативност, гъвкавост и професионализъм в стремежа си да се впишат в актьорските партитури, изградени и предложени им от режисьора. Сред всеотдайния екип непременно бих откроила чудесния, запомнящ се Просперо на Веселин Мезеклиев, деликатно изобретателния в строгите контури на своя Гонзало Валентин Ганев, много пластичните и забавни богини и духове на Вяра Табакова, Владислава Николова и Гергана Змийчарова, както и Ариел на Василена Виченцо и динамичната двойка на влюбените Миранда (Радина Боршош / Жаклин Даскалова) и Фердинанд (Пламен Димов).

Една дълго чакана, но безспорно заслужаваща си среща на българската сцена и българската публика с театъра на Робърт Уилсън.

……. 

[1] Става въпрос за първа среща „на живо“, доколкото досега в България не е гостувал спектакъл на Робърт Уилсън, а „Бурята“ е първата постановка на известния режисьор с български актьори на българска сцена.

[2] Робърт Уилсън създава „Айнщайн на плажа“ през 1976 г. по покана и като продукция на Фестивала в Авиньон, Франция.

[3] Виж хронологията на всички спектакли на Робърт Уилсън на: https://robertwilson.com/chronology-theater

[4] Виж: Шекспир, Уилям. Бурята – В: Шекспир, Уилям. Трагикомедии и романси. Издателство „Наука и изкуство“, София, 1976, 487-945.

[5] Виж по-подробно: Николова, Камелия. Режисьорите в европейския театър. Институт за изследване на изкуствата към БАН, Фондация „Homo Ludens” и Сдружение „Литературна къща“, София & Пловдив, 2021, 228-240.

[6] Симптоматичен е фактът, че докато през есента на 2021 г. Робърт Уилсън поставя „Бурята“ в Народния театър в София, 96-годишният тогава Питър Брук я прави отново под заглавие Tempest Project в Соломео, Италия.

(край на цитата)

След този впечатлителен анализ на постановката на „Бурята“ в София на Робърт Уилсън, ще припомня моята статия за него от 4 октомври 2021 г.

Драги приятели на оперната музика и на театъра, днес на 4 октомври 2021 г. навършва кръглите 80 години един от най-прочутите театрални и оперни режисьори на нашето време – многостранният американски артист Робърт Уилсън (Robert Wilson), който е може би най-важният днес жив реформатор на музикалния и драматичен театър след края на Втората световна война, и то в световен мащаб. Той е описан от „The New York Times“ като „театрален артист – или дори най-известният авангардист в света“. Уилсън работи и като хореограф, изпълнител, художник, скулптор, видео художник и дизайнер на звук и осветление.

Името на Уилсън е добре познато на всички, които работят в областта на сценичните изкуства, но и на редица съседни изкуства, имащи връзка с горните – архитектура, промишелен и художествен дизайн, художествено осветление във всичките му аспекти, говор и артикулация при нейните приложения в изкуствата и още много други. Как да не е така, след като Робърт Уилсън получава в течение на редица години основно обучение в най-различни области:

Учи бизнес администрация в Тексаския университет от 1959 до 1962 г. През 1963 г. се премества в Бруклин, учи архитектура в института „Прат“ и получава бакалавърска степен по архитектура там през 1966 г. и взема уроци при Сибил Мохоли-Наги, вдовицата на фотографа и художник по светлината Ласло Мохоли-Наги, учи живопис при Джордж Макнийл. След като се премества в Ню Йорк, Уилсън се оказва привлечен от работата на пионерите хореографи Джордж Баланчин, Мърс Кънингам, Марта Греъм и други. По-късно заминава за Аризона, за да учи архитектура при Паоло Солери в неговия пустинен комплекс. От 1966 г. Уилсън привлича вниманието в Ню Йорк с театралните си представления. В допълнение към театралната си работа, Уилсън работи като художник, чертожник и дизайнер.

От края на 60-те години продукциите на Робърт Уилсън решително оформят външния вид на театъра и операта. Чрез отличителното си използване на светлината, изследванията си върху структурата на простото движение и класическата строгост на сценичния и мебелен дизайн, Уилсън непрекъснато изразява силата и оригиналността на своята визия. Тесните връзки и сътрудничество на Уилсън с водещи художници, писатели и музиканти очароват публиката по целия свят.

Робърт Уилсън работи не само в Америка, още в средата на 60-те години той става известно име и в редица държави на Европа, особено много тук в Германия, където името му е широко известно в театралния и оперен свят. Не случайно за него е изказана в Германия следната мисъл:

„С Робърт Уилсън ние отдаваме почит на международно уважавана личност, която ни даде нови интерпретации на германската култура с нейните творби“, заяви комисията за подбор на медала „Гьоте“, обяснявайки номинацията на американския режисьор.

Уилсън е известен с това, че измества границите на театъра. Неговите произведения са известни със строгия си стил, много бавното движение и често екстремни мащаби в пространството или във времето. „Животът и времето на Йосиф Сталин“ е 12-часово представление, докато „Kа Mountain“ и „Guardenia Terrace“ са поставени на върха на планина в Иран и продължават седем дни.

(край на цитата)

Как да не е така, като се има предвид, че дейността на Уилсън специално в Германия е пословична. Ето няколко примера:

Работата му го отвежда и в Германия, което дава на театралния живот там нови импулси. Уилсън постига световен успех с изпълнението на „The Black Rider“ – версия на операта „Вълшебният стрелец“ от Вебер във форма на мюзикъл (…) Уилсън работи и до днес също върху творби на Бюхнер, Брехт, Вагнер и Щраус и ги извежда на сцената не само в Германия, но и в международен план (…) От средата на 80-те години той работи по няколко проекта с немския режисьор Хайнер Мюлер, с когото се запознават през 1977 г. при второто пътуване на Мюлер до Америка. И двамата артисти имат трайно влияние върху работата на другия. Робърт Уилсън е член на настоятелството на Международното дружество на името на Хайнер Мюлер (…)

Полско-американският театрален специалист, театрален критик и преподавател Анджей Уирт довежда Робърт Уилсън в Института за приложни театрални изследвания към университета „Юстус Либиг“ в Гисен (Германия) като гостуващ професор (…) Само през 1990 г. Уилсън създава четири нови продукции в четири различни западногермански града: „Крал Лир“ от Шекспир във Франкфурт, „Лебедова песен“ от Чехов в Мюнхен, една адаптация на „Орландо“ от Вирджиния Улф в Западен Берлин и „Черният ездач“ – сътрудничество на Уилсън, Том Уейтс и Уилям С. Бъроуз, в Хамбург (…) От 1999 г. Уилсън прави премиера на девет театрални произведения в Берлин (…) През 2010 г. Уилсън работи върху нов сценичен мюзикъл с композитора (и дългогодишен сътрудник) Том Уейтс и ирландския драматург Мартин Макдона. Неговата театрална постановка на „Лекции за нищо“ на Джон Кейдж, която е поръчана за честване 100-годишнината на Кейдж на „Руртриенале“ в Германия през 2012 г.

(край на примерите от Германия)

Моето лично мнение за Робърт Уилсън е особено положително, като имам предвид преди всичко многобройните рецензии, които съм чел в различни медии, специално в списание „Opernwelt“ за негови оперни постановки както в Германия, така и в други държави. Те се отнасят за забележителни негови продукции на опери от най-различни епохи и композитори като: „Орфей и Евридика“ и „Алцеста“ от Кристоф Вилибалд Глук (Théâtre du Châtelet, Париж, 1999), „Мадам Бътерфлай“ от Пучини, (Netherlands Opera, 2003), „Орфей“ от Монтеверди (Миланската Скала, 2009), „Пелеас и Мелизанда“ от Дебюси (Париж), „Пръстенът на нибелунга“ от Вагнер в „Théâtre du Châtelet“ в Париж и редица други.

При всички постановки на Робърт Уилсън, не само оперни, но и театрални, прави особено впечатление умерено авангардното тълкуване на редица творби, с изчистен от претрупани декори сцена с класическата строгост на сценичния и мебелен дизайн, особено подходящо осветление и игра на сенките, при което той е отговорен както за режисура, така и за сценография и дизайн на осветлението. Не правя сравнения на Робърт Уилсън с други великани на режисурата и сценографията в Европа от неговата и предна генерации, като Франко Дзефирели и Джорджо Стрелер от Италия, Жан Пиер Понел от Франция, както и братята Виланд и Волфганг Вагнер (внуци на Рихард Вагнер) в Германия, които реформираха музикалния и драматичен театър след Втората световна война, но спецификата в умерено авангардното интегрално сценично изкуство на Уилсън си остава уникално.

След този малък увод ще премина към биографични бележки и дейност на Робърт Уилсън. За него има в медиите много богата информация на различни езици.

Написани са Уикипедия-страници до сега на 22 различни езика, както на основните английски, немски, френски, италиански, испански, руски, но още и на такива като: полски, шведски, гръцки, нидерландски, персийски, китайски, корейски, арабски, норвежки, португалски, финландски, чешки, еврейски (иврит), арменски и други. За съжаление, на български език няма такава страница – вероятно в България изкуството на Робърт Уилсън не е особено познато и оценено.

Аз ползвам материали главно на немски, английски и руски езици, част от които ще предам в превод. Ще цитирам в оригинал извлечения за оперните и театрални постановки на Робърт Уилсън, медали и отличия, които е получил до сега и други материали. Ще започна първо с такива от източници на немски език: Робърт “Боб” Уилсън, роден на 4 октомври 1941 г. в Уако, Тексас, е американски режисьор, драматург, художник, светлинен дизайнер, сценограф, видео художник и архитект. Уилсън учи бизнес администрация в Тексаския университет от 1959 до 1962 г. През 1963 г. се премества в Бруклин, учи архитектура в института „Прат“ и взема уроци при Сибил Мохоли-Наги, вдовицата на фотографа и художник по светлината Ласло Мохоли-Наги, и учи живопис при Джордж Макнийл и работи с хореографите Джордж Баланчин и Мърс Кънингам. Продължава обучението си по архитектура при Паоло Солери в Аризона. Уилсън, който с помощта на танцьора Бърд Хофман успява успешно да преодолее заекването си през 1958 г., по време на следването си вече работи с деца с увреждания. Това завършва през 1968 г. със създаването на училището на Бърд Хофман в Бърдс в Ню Йорк и осиновяването на глухо момче. От 1966 г. Уилсън привлича вниманието в Ню Йорк с театралните си представления. В допълнение към театралната си работа, Уилсън работи като художник, чертожник и дизайнер. През 1972 г. са представени на Фестивала на изкуствата „Шираз“ в Иран две премиери на Робърт Уилсън – едноседмичната пиеса „Ка планина“ (Ka mountain) и „Guardenia terrace“.

През 1976 г. е премиерата му като режисьор в Авиньон на операта „Айнщайн на плажа“ с музика от Филип Глас и Лусинда Чайлдс като главен хореограф и танцова солистка. През същата година той има първата си самостоятелна изложба в галерия „Паула Купър“ в Ню Йорк. От средата на 80-те години той работи по няколко проекта с с немския режисьор Хайнер Мюлер, с когото се запознават през 1977 г. при второто чу пътуване до Америка. И двамата артисти имат трайно влияние върху работата на другия. Робърт Уилсън е член на настоятелството на Международното дружество на името на Хайнер Мюлер. През декември 2005 г. е възложено на Робърт Уилсън да създаде постоянна изложба за Волфганг Амадуес Моцарт във връзка с юбилейната „Моцартова година 2006“ в родния град на Моцарт – Залцбург. При тази изложба Уилсън съчетава оригинални експонати със собствени произведения.

Полско-американският театрален специалист, театрален критик и преподавател Анджей Уирт довежда Робърт Уилсън в Института за приложни театрални изследвания към университета „Justus Liebig“ в Гисен (Германия) като гостуващ професор. През 2016 г. Уилсън режисира „Коронацията на Попея“ от Монтеверди в Миланската Скала. Той е отговорен и за сценографията и дизайна на осветлението. През същата година, заедно с естонския композитор Арво Перт (Arvo Pärt), Робърт Уилсън създава постановката на няколко произведения на Перт, като прочутата премиера в Талин с общото название „Страстта на Адам“. Също през 2016 г. е публикувана втората радиопиеса на Уилсън „Вавилонската кула“ с участието на редица сътрудници, между които: Edith Clever, CocoRosie, Daniel Libeskind, Jonathan Meese, Christopher Nell, Fiona Shaw и Daniel Hope.

Робърт Уилсън е считан днес за един от най-важните представители на съвременния международен театър. Поради своята многостранност като режисьор, сценограф, архитект и дизайнер, той фундаментално обновява театъра и пърформанса. Работата му го отвежда и в Германия, което дава на театралния живот там нови импулси. Уилсън постига световен успех с изпълнението на „The Black Rider“ – версия на операта „Вълшебният стрелец“ от Вебер във форма на мюзикъл.

Уилсън работи и до днес също върху творби на Бюхнер, Брехт, Вагнер и Щраус и ги извежда на сцената не само в Германия, но и в международен план.

(край на данните от източници на немски език)

Сега ще цитирам в оригинал на немски език някои данни за Робърт Уилсън: награди и почести, постановки, изложби,

Preise und Ehrungen (Награди и почести)

(край на цитата)

Inszenierungen (Постановки)

Ausstellungen (Изложби)

  • 1982: Robert Wilson – Die Goldenen Fenster/The Golden Windows. Städtische Galerie im Lenbachhaus und Kunstbau, München
  • 2010: Robert Wilson. Video Portraits. ZKM, Karlsruhe
  • 2010: Politische Körper. Robert Wilson. Akademie der Künste, Berlin
  • 2013: Living Rooms. Videoinstallation. Louvre, Paris
  • 2016 bis März 2018: Tales. Villa Panza, Varese
  • 2018: Robert Wilson „The Hat Makes The Man“. Max-Ernst-Museum, Brühl

als Kurator und Designer (като куратор и дизайнер)

Сега продължавам със сведения за Робърт Уилсън от източници на английски език (някои се дублират с тия на немски език):

Робърт Уилсън, роден на 4 октомври 1941 г., е американски експериментален театрален режисьор и драматург, който е описан от „The New York Times“ като „театрален артист на [Америка] – или дори най-известният авангардист в света“. Той работи и като хореограф, изпълнител, художник, скулптор, видео художник и дизайнер на звук и осветление.

Уилсън е най-известен със сътрудничеството си с Филип Глас и Лусинда Чайлдс при операта „Айнщайн на плажа“ и с честото си сътрудничество с Том Уейтс. През 1991 г. Уилсън създава „The Watermill Center“ – лаборатория за представяне в Ийст Енд на Лонг Айлънд, Ню Йорк, която редовно работи с оперни и театрални компании, както и с културни фестивали. Уилсън се е развил като авангарден художник-артист специално в Европа в най-значимите културни центрове, галерии, музеи, оперни и драматични театри и фестивали, благодарение на това, че дава съвременени интерпретации на редица творби.

Робърт Уилсън е роден в Уако, Тексас като син на Лори Велма (родена Хамилтън) и Д. М. Уилсън, адвокат. След като посещава местни училища, той учи бизнес администрация в Тексаския университет от 1959 до 1962 г. После се премества в Бруклин, Ню Йорк през 1963 г., за да смени сферите на интересите си. Получава бакалавърска степен по архитектура от института „Прат“ през 1966 г. През този период той също посещава лекции на Сибил Мохоли-Наги (вдовица на Ласло Мохоли-Наги) и учи живопис при художника Джордж Макнийл. По-късно заминава за Аризона, за да учи архитектура при Паоло Солери в неговия пустинен комплекс.

Кариера в театъра

След като се премества в Ню Йорк, Уилсън се оказва привлечен от работата на пионерите хореографи Джордж Баланчин, Мърс Кънингам и Марта Греъм, наред с други. През 1968 г. той основава експериментална компания за изпълнение – училището на Бърд Хофман (наречено на учител, който му помага да се справи със заекването, докато е тийнейджър). С тази компания той режисира първите си големи творби, започвайки от „Кралят на Испания“ от 1969 г. и „Животът и времената на Зигмунд Фройд“. Той започва да работи в операта в началото на 70-те години, създавайки „Айнщайн на плажа“ с композитора Филип Глас и хореографа Лусинда Чайлдс. Тази работа донася на артистите световна известност. След „Айнщайн на плажа“ Уилсън работи все повече с големи европейски драматични и оперни театри. За дебюта на първата си опера в Метрополитън в Ню Йорк, управлението на същата позволява на Уилсън да наеме театъра в неделен ден, когато нямат постановка, но не желаят да продуцират произведението.

През 1970 г. Уилсън и група сътрудници, включително хореографът Анди де Гроат и танцьорката и актьорка Шерил Сътън, изнасят на 15 декември „Deafman Glance“ – една „мълчалива опера“ в Айова Сити, където премиерата е в „Центъра за нови сценични изкуства“. Актьорският състав на премиерната продукция на „Deafman Glance“ включва Реймънд Андрюс и Ана Мендиета. Впоследствие спектакълът пътува до Фестивала в Нанси във Франция и до Бруклинската музикална академия. По-късно Уилсън „отваря врати“ в Париж, подкрепян от дизайнера Пиер Карден. Сюрреалистичният поет Луис Арагон го харесва и публикува писмо до сюрреалистичния поет Андре Бретон (починал през 1966 г.), в което похвалва Уилсън като: „Това е личност, от която се роди сюрреализма, и за която сме мечтали да дойде при нас и да отиде след нас”.

През 1983/84 г. Уилсън планира представление за Летните олимпийски игри 1984 г. – „CIVIL warS: A Tree Is Best Measured When It Down Down“; цялата творба трябва да продължи 12 часа, в 6 части. Произведението е завършено само частично; цялото събитие е отменено от „Олимпийския фестивал на изкуствата“ поради недостатъчни средства. През 1986 г. журито на наградата „Пулицър“ единодушно избира „CIVIL warS“ за драматичната награда, но надзорният съвет отхвърля избора и не дава драматична награда през същата година.

Само през 1990 г. Уилсън създава четири нови продукции в четири различни западногермански града: „Крал Лир“ от Шекспир във Франкфурт, „Лебедова песен“ от Чехов в Мюнхен, една адаптация на „Орландо“ от Вирджиния Улф в Западен Берлин и „Черният ездач“ – сътрудничество на Уилсън, Том Уейтс и Уилям С. Бъроуз, в Хамбург. През 1998 г. Уилсън поставя „Мечтана пиеса“ на Август Стриндберг, първо в Стокхолм, след това в Ница, Лондон и Ню Йорк. Уилсън е известен с това, че измества границите на театъра. Неговите произведения са известни със строгия си стил, много бавното движение и често екстремни мащаби в пространството или във времето. „Животът и времето на Йосиф Сталин“ е 12-часово представление, докато „Kа Mountain“ и „Guardenia Terrace“ са поставени на върха на планина в Иран и продължават седем дни.

През 2010 г. Уилсън работи върху нов сценичен мюзикъл с композитора (и дългогодишен сътрудник) Том Уейтс и ирландския драматург Мартин Макдона. Неговата театрална постановка на „Лекции за нищо“ на Джон Кейдж, която е поръчана за честване 100-годишнината на Кейдж на „Руртриенале“ в Германия през 2012 г., има американската си премиера в Ройс Хол, Калифорния, от „Center for the Art of Performance“. Уилсън продуцира спектакъла „Лекции за нищо“ в австралийската си премиера на фестивала „Supersense 2019“ в Центъра за изкуства в Мелбърн.

През 2013 г. Уилсън, в сътрудничество с Михаил Баришников и заедно с Уилем Дефо, разработва „Старата жена“, адаптация на творбата на руския авангардист Даниил Хармс (Daniil Kharms). Премиерата на пиесата е на MIF13, Международния фестивал в Манчестър. Уилсън пише, че той и Баришников са обсъждали създаването на пиеса заедно от години, може би въз основа на руски текст. Крайната продукция включва танц, светлина, пеене и двуезичен монолог.

От 1999 г. Уилсън прави премиера на девет театрални произведения в Берлин. За разлика от 2013 г. последната му продукция в САЩ е преди 21 години. Робърт Уилсън продължава да режисира възраждането на най-известните си продукции, включително „The Black Rider“ в Лондон, Сан Франциско, Сидни, Австралия и Лос Анджелис; „Изкушението на св. Антоний“ в Ню Йорк и Барселона; „Очакване“ в Берлин; „Мадам Бътерфлай“ в „Болшой“-театър в Москва; и „Пръстенът на нибелунга“ от Вагнер в „Théâtre du Châtelet“ в Париж. Той също така режисира всички опери на Монтеверди за оперните театри в Миланската Скала и Пале Гарние в Париж.

Визуално изкуство и дизайн

В допълнение към работата си за сцената, Уилсън създава скулптури, рисунки и дизайн на мебели. Той спечелва „Златен лъв“ на биеналето във Венеция през 1993 г. за скулптурна инсталация. Изложени през декември 1976 г. в галерия „Паула Купър“, сторибордовете на Уилсън са описани от един критик като „сериално изкуство, еквивалентно на забавения темп на театралния стил на Уилсън. При рисуване след рисуване,наново след рисуване се предлагат детайли, анализират се – усъвършенствани, предефинирани, преместени през различни позиции.

През 2004 г. Али Хосейни предлага на Уилсън участие в телевизионния канал LAB HD. Оттогава Уилсън, с продуцента Естер Гордън и по-късно с Матю Шатък, е продуцирал десетки видеоклипове с висока разделителна способност, известни като „Портретите на Voom“. Сътрудници по този добре приет проект са композиторът Майкъл Галасо, покойният художник и дизайнер Юджийн Цай, модният дизайнер Кевин Сантос и дизайнерът на осветление Урс Шьонебаум. Американската поп певица Лейди Гага обявява през 2013 г., че ще си сътрудничи с Уилсън като част от своя проект ARTPOP. Впоследствие той проектира декора за нейното изпълнение на „MTV Video Music Awards“ за 2013 г. Уилсън също предлага Лейди Гага да позира за неговите „Voom“-портрети. Знаейки, че има предстоящо участие като гост-куратор в Лувъра, Уилсън избира теми от колекцията на музея и всички те се отнасят с теми за смъртта. Тези видеоклипове са заснети в лондонско студио в продължение на три дни, като Лейди Гага стои по 14 или 15 часа наведнъж. В залата на Лувъра Уилсън е домакин и участва в поредица от представления, разговори, прожекции на филми и дискусии. В центъра на участието му там е стая, изпълнена с предмети от личната колекция на художника в Ню Йорк, включително африкански маски, стол „Шейкър“, древнокитайска керамика, обувки, носени от Марлене Дитрих и снимка на Уилсън и композитора Филип Глас, направена в началото на 80-те години от Робърт Мапълторп.

През 2011 г. Уилсън проектира арт парк, посветен на финландския дизайнер Тапио Виркала (1915–1985), разположен в квартал „Arabianranta“ в Хелзинки. Плановете му за правоъгълния парк включват централен площад, който се състои от девет полета с еднаква големина, разделени с храсти. Всяко поле е инсталирано с обекти, свързани с дома. Например, една единица се състои от малка камина, заобиколена от камъни, които служат за сядане. Паркът е осветен от големи лампи в стил лайтбокс, вградени в земята, и от по-малки, моделирани на обикновени подови лампи.

Осветление

Уилсън вярва, че “най-важната част от театъра” е светлината. Той е загрижен за това как изображенията се определят на сцената и това е свързано със осветяването на даден обект или декор. Той чувства, че дизайнът на осветлението наистина може да съживи продукцията. Сценографът за „the CIVIL warS“ на Уилсън, Том Кам, описва своята философия: „a set for Wilson is a canvas for the light to hit like paint“. Той обяснява: “Ако знаете как да осветите, можете да направите буклук да изглежда като злато. Рисувам, строя, композирам със светлина. Светлината е вълшебна пръчка”. Уилсън е “единственият голям режисьор, който получава признание като дизайнер на осветление” и е признат от някои като “най-великият художник на светлината на нашето време”. Той проектира светлината да бъде поточна, а не изключен и включен модел, като по този начин прави осветлението си като „музикална партитура“. Дизайнът на осветлението на Уилсън се отличава с „плътни, осезаеми текстури“ и позволява на хора и предмети да изскочат от фона на обстановката. Робърт Уилсън е перфекционист, упорит да постигне всеки аспект от своята визия.

Петнадесетминутен монолог в „Quartett“ му отнема два дни, докато един жест с ръка отнема почти три часа. Това внимание към детайлите изразява убеждението му, че „светлината е най-важният актьор на сцената“.

Реквизит

Интересът на Уилсън към дизайна се простира до реквизита в неговите продукции, които той проектира и понякога участва в конструирането. Независимо дали става въпрос за мебели, крушка или гигантски крокодил, Уилсън третира всеки като произведение на изкуството сам за себе си. Той изисква да се изгради пълномащабен модел на всеки реквизит преди да бъде направен истинският като последен, за да се „провери пропорцията, баланса и визуалните взаимоотношения“ на сцената. След като одобри модела, екипът изгражда съответния обект и Уилсън е „известен с това, че изпраща сътрудниците си отново и отново и отново, докато не го задоволят“. Той е толкова строг във вниманието си към детайлите, че когато Джеф Мусковин, техническият директор на „Quartett“, предлага да използват алуминиев стол с дървена кожа, а не напълно дървен стол, Уилсън отговаря: „Не, Джеф, искам дървени столове. Ако ги направим от алуминий, те няма да звучат правилно, когато паднат и ударят пода. Те ще звучат като метал, а не като дърво. Ще звучи фалшиво. Просто се уверете, че получавате здрава дървесина. И без възли“. Такова внимание към детайлите и перфекционизмът обикновено водят до скъпа колекция от реквизити. „Кураторите ги разглеждат като скулптури“, а реквизитът е продаден на цени, вариращи от „4500 до 80 000 долара“.

Изложби

Обширни ретроспективи са представени в Центъра „Жорж Помпиду“ в Париж (1991) и „Бостънския музей за изящни изкуства“ (1991). Робърт Уилсън е представил инсталации в музея „Stedelijk“ в Амстердам, Музея „Boymans-van Beuningen“, Ротердам (1993), лондонските „Clink Street Vaults“ (1995), „Neue Nationalgalerie“ (2003) и „Музея на Соломон Р. Гугенхайм“ в Ню Йорк и „Музея Гугенхайм Билбао“. Неговият почит към Исаму Ногучи е изложен в „Музея на изкуствата“ в Сиатъл, а изложбата му „Voom“- портрети“ пътува до Хамбург, Милано, Маями и Филаделфия. През 2012 г. „Times Square Arts“ поканва Уилсън да покаже селекции от неговите триминутни видео портрети на повече от двадесет цифрови екрана, които се намират на „Таймс Скуеър“. През 2013 г. Уилсън участва на Биенале на Белия дом / Биенале 4 в Солун. Уилсън е представен изключително и по целия свят от RW Work, Ltd. (Ню Йорк), а неговият галерист в Ню Йорк е галерията „Паула Купър“.

The Watermill Center

През 1991 г. Робърт Уилсън създава „The Watermill Center“ на мястото на бивша лаборатория на „Western Union“ в Ийст Енд Лонг Айлънд, Ню Йорк. Първоначално оформен като „лаборатория за изпълнение“, „The Watermill Center“ сега управлява целогодишни резиденции на художници, програми за обществено образование, изложби и представления. Центърът е разположен в градина с десет акра (4 хектара), градини и проектиран пейзаж и съдържа множество произведения на изкуството, събрани от Уилсън. (край на данните от източници на английски език) В тази източници също се намират данни за награди и почести на Робърт Уилсън, постановки, изложби и други. Няма да ги цитирам, понеже в основни линии те са същите. Ще дам обаче цитат относно наградите и почестите, тъй като тук той е много по-подробен:

Legacy and awards

(край на цитата)

Почти в края на тази обзорна статия за Робърт Уилсън искам да дам сведения за него и от източници на руски език – в Русия изкуството му е добре познато, понеже той има контакти и с артисти от разни области, родени в Русия, като балетиста Михаил Баришников, авангардиста Даниил Хармс и други. Също така Уилсън гостува през 2007 г. в Русия като специален гост на „Московско биенале“:

Роберт Уилсон (англ. Robert Wilson; род. 4 октября 1941, Уэйко, Техас) — американский театральный режиссёр, сценограф и драматург, один из крупнейших представителей театрального авангарда конца ХХ — начала XXI века.

Учился искусству и архитектуре в Институте Пратта в США и Европе. Первые спектакли показал в Нью-Йорке в 1969, но успех и известность пришли к нему после постановки «Взгляд глухого» в Париже (1971), о которой Луи Арагон сказал, что увидел на сцене то, о чём сюрреалисты мечтали на заре движения, но что осуществилось позднее и пошло гораздо дальше.

С 1992 года Уилсон руководит созданной им театральной академией Уотермилл-Центр на Лонг-Айленд.

Уилсон ставит европейскую классику и авангардную драму, нередко сочиняет материал для постановок сам. Помимо постоянных экспериментов с текстами (включая отказ от слова), телом актёров и сценографией, особенно — световым решением спектакля, постановки Уилсона отличаются необычной продолжительностью: «Жизнь и эпоха Иосифа Сталина» (1973) длилась 12 часов, KA MOUNTain and GUARDenia Terrace (1972) — 7 дней.

В последние годы Уилсон тесно сотрудничает с театром «Берлинер ансамбль», где поставил, в частности, «Трёхгрошовую оперу» Б. Брехта, «Леонс и Лена» по Г. Бюхнеру, «Лулу» Ф. Ведекинда, «Сонеты Шекспира»

После 2004 режиссёр снял для телевизионного канала LAB HD несколько видеофильмов. О нём самом снят в 2006 документальный фильм «Абсолютный Уилсон».

В 2007 году Роберт Уилсон в качестве специального гостя Московской биеннале показал московскому зрителю часть своего проекта «Voom Portraits», в том числе видеопортреты Михаила Барышникова, Стива Бушеми, Брэда Питта, Вайноны Райдер, Изабеллы Росселини, Изабель Юппер и принцессы Каролины.

Творчество Уилсона повлияло на многих современных режиссёров. В частности, Мартин Кушей посвятил ему свою дипломную работу.

Язык

Важнейшим элементом театра Роберта Уилсона является язык. Артур Холбмерг (профессор в Бранейском Университете) утверждает, что “никто другой в театре не драматизировал таким образом кризис языка, как это совершает гений Роберта Уилсона. Он делает видимым в своих работах, вот почему язык так важен для него. Том Уэйтс, известный автор песен и коллега Р. Уилсона по некоторым театральным постановкам, говорит о Уилсоне следующим образом:

«Слова для Боба похожи на гвозди в кухонном полу, когда темно и Вы босиком. Боб расчищает путь, он может пройти сквозь слова и не пораниться. Боб меняет значение форм слов. В некотором смысле они получают больше смыслов, но иногда он заставляет слова терять смыслы“.

(край на цитата)

Отсутствие языка становится также необходимым для его работы. Он использует шум и тишину. В работе над „Королём Лиром“ Уилсон так описывает необходимость тишины:

„Актеры здесь обучены совершенно неправильно. Все, о чём они думают, это как интерпретировать текст. Они беспокоятся о том, как говорить слова, но совершенно ничего не знают о собственном теле. Это можно увидеть по тому как они ходят. Они не понимают веса жеста в пространстве. Хороший актёр может управлять залом путём перемещения одного пальца“.

(край на цитата)

Ещё один метод для Уилсона заключается в том, что слова могут означать для конкретного человека. В его работе „Я сидел во дворе, когда он появился и я думал, что галлюцинирую“ есть только два персонажа, у каждого из которых один и тот же текст-монолог. Разные аудитории и разные зрители едва могли поверить после просмотра спектакля, что они услышали прослушали один и тот же монолог подряд. Вместо того, чтобы говорить слушателям, что слова означают Уилсон открывает их для интерпретации, указывая на то, что „смыслы не привязаны к словам как лошади“ (Холмберг, 61).

Движение

Движение – ещё один из важнейших инструментов Уилсона. Будучи сам танцором, он видит важность того, каким образом перемещается актёр по сцене и те значения, которые может нести движение. Говоря о своей постановке Г. Ибсена „‪Когда мы, мёртвые, пробуждаемся‬“, Уилсон заявляет:

„Я придумываю движение до начала работы с текстом. Потом мы прибавляем движение к тексту, соединяем их. Я начинаю с движения, чтобы быть уверенным в его силе, в том, что движение может уверенно существовать само по себе даже без слов.» Движение должно иметь ритм и структуру. Оно не должно копировать текст. Оно должно подкреплять текст, но не иллюстрировать. То, что вы слышите и то, что вы видите это совершенно разные слои. Когда вы их соединяете, получается текстура“.

(край на цитата)

Свет

Уилсон озабочен тем, как изображения выявляются на сцене, и все это напрямую связано со светом, который падает на объект. Постановщик света Том Камм, который с ним сотрудничал в «Гражданской войне», описывает это так: «сцена для Уилсона это холст, а свет — краски, он пишет светом». Сам же Уилсон продолжает настаивать, что «Если вы хорошо управляете светом, то можете сделать так, чтобы любое дерьмо выглядело как золото. Я рисую, я строю, пишу светом. Свет – волшебная палочка».

Уилсон, несомненно, перфекционист. Постановка света в 15-минутном диалоге в спектакле «Квартет» заняла у него два дня. Такое внимание к деталям несомненно показывает, что свет для него является наиболее важным актером (Холберг 128).

(край на данните от източници на руски език)

Ще завърша тази статия със следната бележка: както на много места обърнах внимание, изкуството на Робърт Уилсън е широко известно тук в Германия и във връзка с неговата 80-годишнина на 4 октомври 2021 г. редица медии обръщат внимание на този забележителен артист на нашата епоха. Тия дни в Радиото на Франкфурт, което слушам редовно, имаше предаване за него, а на 3 октомври в 13:04 часа по същото радио ще бъдат излъчени музикални илюстрации от продукциите на Робърт Уилсън. Ето данни за това предаване в оригинал на немски език, после ще дам превод:

Als Regisseur hat Robert Wilson das Theater und die Performance-Kunst grundlegend erneuert. Musik spielt in seinen Inszenierungen eine entscheidende Rolle.

Gemeinsam mit Philip Glass hat er die Minimal-Oper entwickelt (“Einstein On The Beach”), mit Tom Waits brachte er die Musical-Version des “Freischütz” auf die Bühne (“Black Rider”), mit Herbert Grönemeyer vertonte er Büchners “Leonce und Lena” ganz neu und mit Rufus Wainwright die Sonette Shakespeares. Zum 80. Geburtstag spielen wir die schönsten Musikstücke aus den Inszenierungen von Robert Wilson.

Sendung: hr2-kultur, “Kaisers Klänge”, 03.10.2021, 13:04 Uhr

(край на цитата)

Превод:

Като режисьор Робърт Уилсън е коренно обновил театъра и изпълнителското изкуство. Музиката играе решаваща роля в неговите продукции.

Заедно с Филип Глас той разработва минималната опера (“Айнщайн на плажа”), с Том Уейтс извежда на сцената музикалната версия на “Freischütz” (“Черният ездач”), с Херберт Грьонемайер поставя музикално “Леонсе и Лена” от Бюхнер по съвсем нов начин и с Руфус Уейнрайт – сонетите на Шекспир. За неговия 80-ти рожден ден свирим най-красивите музикални произведения от продукциите на Робърт Уилсън. Излъчване: hr2-kultur, “Kaisers Klänge”, 3 октомври 2021 г., 13:04 ч.

(край на превода)

(край на моята статия за Робърт Уилсън през 2021 г.)

Нека днес на 1 август 2025 г. почетем светлата памет на големия съвременен режисьор Робърт Уилсън, починал вчера на 31 юли и да не забравяме великото му дело като драматичен и оперен режисьор със световна известност.

Мир на праха му!

…….