Robert Wilson

Американският режисьор Робърт Уилсън навършва днес 80 години

„Отговорността на художника (артиста) не е да дава отговори. Тя е да задава въпроси” (мисъл на американския режисьор Робърт Уилсън)

Драги приятели на оперната музика и на театъра, днес на 4 октомври 2021 г. навършва кръглите 80 години един от най-прочутите театрални и оперни режисьори на нашето време – многостранният американски артист Робърт Уилсън (Robert Wilson), който е може би най-важният днес жив реформатор на музикалния и драматичен театър след края на Втората световна война, и то в световен мащаб. Той е описан от „The New York Times“ като „театрален артист – или дори най-известният авангардист в света“. Уилсън работи и като хореограф, изпълнител, художник, скулптор, видео художник и дизайнер на звук и осветление.

Името на Уилсън е добре познато на всички, които работят в областта на сценичните изкуства, но и на редица съседни изкуства, имащи връзка с горните – архитектура, промишелен и художествен дизайн, художествено осветление във всичките му аспекти, говор и артикулация при нейните приложения в изкуствата и още много други. Как да не е така, след като Робърт Уилсън получава в течение на редица години основно обучение в най-различни области:

Учи бизнес администрация в Тексаския университет от 1959 до 1962 г. През 1963 г. се премества в Бруклин, учи архитектура в института „Прат“ и получава бакалавърска степен по архитектура там през 1966 г. и взема уроци при Сибил Мохоли-Наги, вдовицата на фотографа и художник по светлината Ласло Мохоли-Наги, учи живопис при Джордж Макнийл. След като се премества в Ню Йорк, Уилсън се оказва привлечен от работата на пионерите хореографи Джордж Баланчин, Мърс Кънингам, Марта Греъм и други. По-късно заминава за Аризона, за да учи архитектура при Паоло Солери в неговия пустинен комплекс. От 1966 г. Уилсън привлича вниманието в Ню Йорк с театралните си представления. В допълнение към театралната си работа, Уилсън работи като художник, чертожник и дизайнер.

От края на 60-те години продукциите на Робърт Уилсън решително оформят външния вид на театъра и операта. Чрез отличителното си използване на светлината, изследванията си върху структурата на простото движение и класическата строгост на сценичния и мебелен дизайн, Уилсън непрекъснато изразява силата и оригиналността на своята визия. Тесните връзки и сътрудничество на Уилсън с водещи художници, писатели и музиканти очароват публиката по целия свят.

Робърт Уилсън работи не само в Америка, още в средата на 60-те години той става известно име и в редица държави на Европа, особено много тук в Германия, където името му е широко известно в театралния и оперен свят. Не случайно за него е изказана в Германия следната мисъл:

„С Робърт Уилсън ние отдаваме почит на международно уважавана личност, която ни даде нови интерпретации на германската култура с нейните творби“, заяви комисията за подбор на медала „Гьоте“, обяснявайки номинацията на американския режисьор.

Уилсън е известен с това, че измества границите на театъра. Неговите произведения са известни със строгия си стил, много бавното движение и често екстремни мащаби в пространството или във времето. „Животът и времето на Йосиф Сталин“ е 12-часово представление, докато „Kа Mountain“ и „Guardenia Terrace“ са поставени на върха на планина в Иран и продължават седем дни.

(край на цитата)

Как да не е така, като се има предвид, че дейността на Уилсън специално в Германия е пословична. Ето няколко примера:

Работата му го отвежда и в Германия, което дава на театралния живот там нови импулси. Уилсън постига световен успех с изпълнението на „The Black Rider“ – версия на операта „Вълшебният стрелец“ от Вебер във форма на мюзикъл (…) Уилсън работи и до днес също върху творби на Бюхнер, Брехт, Вагнер и Щраус и ги извежда на сцената не само в Германия, но и в международен план (…) От средата на 80-те години той работи по няколко проекта с немския режисьор Хайнер Мюлер, с когото се запознават през 1977 г. при второто пътуване на Мюлер до Америка. И двамата артисти имат трайно влияние върху работата на другия. Робърт Уилсън е член на настоятелството на Международното дружество на името на Хайнер Мюлер (…) Полско-американският театрален специалист, театрален критик и преподавател Анджей Уирт довежда Робърт Уилсън в Института за приложни театрални изследвания към университета „Юстус Либиг“ в Гисен (Германия) като гостуващ професор (…) Само през 1990 г. Уилсън създава четири нови продукции в четири различни западногермански града: „Крал Лир“ от Шекспир във Франкфурт, „Лебедова песен“ от Чехов в Мюнхен, една адаптация на „Орландо“ от Вирджиния Улф в Западен Берлин и „Черният ездач“ – сътрудничество на Уилсън, Том Уейтс и Уилям С. Бъроуз, в Хамбург (…) От 1999 г. Уилсън прави премиера на девет театрални произведения в Берлин (…) През 2010 г. Уилсън работи върху нов сценичен мюзикъл с композитора (и дългогодишен сътрудник) Том Уейтс и ирландския драматург Мартин Макдона. Неговата театрална постановка на „Лекции за нищо“ на Джон Кейдж, която е поръчана за честване 100-годишнината на Кейдж на „Руртриенале“ в Германия през 2012 г.

(край на примерите от Германия)

Моето лично мнение за Робърт Уилсън е особено положително, като имам предвид преди всичко многобройните рецензии, които съм чел в различни медии, специално в списание „Opernwelt“ за негови оперни постановки както в Германия, така и в други държави. Те се отнасят за забележителни негови продукции на опери от най-различни епохи и композитори като: „Орфей и Евридика“ и „Алцеста“ от Кристоф Вилибалд Глук (Théâtre du Châtelet, Париж, 1999), „Мадам Бътерфлай“ от Пучини, (Netherlands Opera, 2003), „Орфей“ от Монтеверди (Миланската Скала, 2009), „Пелеас и Мелизанда“ от Дебюси (Париж), „Пръстенът на нибелунга“ от Вагнер в „Théâtre du Châtelet“ в Париж и редица други.

При всички постановки на Робърт Уилсън, не само оперни, но и театрални, прави особено впечатление умерено авангардното тълкуване на редица творби, с изчистен от претрупани декори сцена с класическата строгост на сценичния и мебелен дизайн, особено подходящо осветление и игра на сенките, при което той е отговорен както за режисура, така и за сценография и дизайн на осветлението.

Не правя сравнения на Робърт Уилсън с други великани на режисурата и сценографията в Европа от неговата и предна генерации, като Франко Дзефирели и Джорджо Стрелер от Италия, Жан Пиер Понел от Франция, както и братята Виланд и Волфганг Вагнер (внуци на Рихард Вагнер) в Германия, които реформираха музикалния и драматичен театър след Втората световна война, но спецификата в умерено авангардното интегрално сценично изкуство на Уилсън си остава уникално.

След този малък увод ще премина към биографични бележки и дейност на Робърт Уилсън. За него има в медиите много богата информация на различни езици. Написани са Уикипедия-страници до сега на 22 различни езика, както на основните английски, немски, френски, италиански, испански, руски, но още и на такива като: полски, шведски, гръцки, нидерландски, персийски, китайски, корейски, арабски, норвежки, португалски, финландски, чешки, еврейски (иврит), арменски и други. За съжаление, на български език няма такава страница – вероятно в България изкуството на Робърт Уилсън не е особено познато и оценено.

Аз ползвам материали главно на немски, английски и руски езици, част от които ще предам в превод. Ще цитирам в оригинал извлечения за оперните и театрални постановки на Робърт Уилсън, медали и отличия, които е получил до сега и други материали.

Ще започна първо с такива от източници на немски език:

Робърт “Боб” Уилсън, роден на 4 октомври 1941 г. в Уако, Тексас, е американски режисьор, драматург, художник, светлинен дизайнер, сценограф, видео художник и архитект.

Уилсън учи бизнес администрация в Тексаския университет от 1959 до 1962 г. През 1963 г. се премества в Бруклин, учи архитектура в института „Прат“ и взема уроци при Сибил Мохоли-Наги, вдовицата на фотографа и художник по светлината Ласло Мохоли-Наги, и учи живопис при Джордж Макнийл и работи с хореографите Джордж Баланчин и Мърс Кънингам. Продължава обучението си по архитектура при Паоло Солери в Аризона. Уилсън, който с помощта на танцьора Бърд Хофман успява успешно да преодолее заекването си през 1958 г., по време на следването си вече работи с деца с увреждания. Това завършва през 1968 г. със създаването на училището на Бърд Хофман в Бърдс в Ню Йорк и осиновяването на глухо момче. От 1966 г. Уилсън привлича вниманието в Ню Йорк с театралните си представления. В допълнение към театралната си работа, Уилсън работи като художник, чертожник и дизайнер.

През 1972 г. са представени на Фестивала на изкуствата „Шираз“ в Иран две премиери на Робърт Уилсън – едноседмичната пиеса „Ка планина“ (Ka mountain) и „Guardenia terrace“. През 1976 г. е премиерата му като режисьор в Авиньон на операта „Айнщайн на плажа“ с музика от Филип Глас и Лусинда Чайлдс като главен хореограф и танцова солистка. През същата година той има първата си самостоятелна изложба в галерия „Паула Купър“ в Ню Йорк. От средата на 80-те години той работи по няколко проекта с с немския режисьор Хайнер Мюлер, с когото се запознават през 1977 г. при второто чу пътуване до Америка. И двамата артисти имат трайно влияние върху работата на другия. Робърт Уилсън е член на настоятелството на Международното дружество на името на Хайнер Мюлер.

През декември 2005 г. е възложено на Робърт Уилсън да създаде постоянна изложба за Волфганг Амадуес Моцарт във връзка с юбилейната „Моцартова година 2006“ в родния град на Моцарт – Залцбург. При тази изложба Уилсън съчетава оригинални експонати със собствени произведения.

Полско-американският театрален специалист, театрален критик и преподавател

Анджей Уирт довежда Робърт Уилсън в Института за приложни театрални изследвания към университета „Justus Liebig“ в Гисен (Германия) като гостуващ професор. През 2016 г. Уилсън режисира „Коронацията на Попея“ от Монтеверди в Миланската Скала. Той е отговорен и за сценографията и дизайна на осветлението. През същата година, заедно с естонския композитор Арво Перт (Arvo Pärt), Робърт Уилсън създава постановката на няколко произведения на Перт, като прочутата премиера в Талин с общото название „Страстта на Адам“. Също през 2016 г. е публикувана втората радиопиеса на Уилсън „Вавилонската кула“ с участието на редица сътрудници, между които: Edith Clever, CocoRosie, Daniel Libeskind, Jonathan Meese, Christopher Nell, Fiona Shaw и Daniel Hope.

Робърт Уилсън е считан днес за един от най-важните представители на съвременния международен театър. Поради своята многостранност като режисьор, сценограф, архитект и дизайнер, той фундаментално обновява театъра и пърформанса. Работата му го отвежда и в Германия, което дава на театралния живот там нови импулси. Уилсън постига световен успех с изпълнението на „The Black Rider“ – версия на операта „Вълшебният стрелец“ от Вебер във форма на мюзикъл.

Уилсън работи и до днес също върху творби на Бюхнер, Брехт, Вагнер и Щраус и ги извежда на сцената не само в Германия, но и в международен план.

(край на данните от източници на немски език)

Сега ще цитирам в оригинал на немски език някои данни за Робърт Уилсън: награди и почести, постановки, изложби,

Preise und Ehrungen (Награди и почести)

(край на цитата)

Inszenierungen (Постановки)

Ausstellungen (Изложби)

  • 1982: Robert Wilson – Die Goldenen Fenster/The Golden Windows. Städtische Galerie im Lenbachhaus und Kunstbau, München
  • 2010: Robert Wilson. Video PortraitsZKM, Karlsruhe
  • 2010: Politische Körper. Robert Wilson. Akademie der Künste, Berlin
  • 2013: Living Rooms. Videoinstallation. Louvre, Paris
  • 2016 bis März 2018: Tales. Villa Panza, Varese
  • 2018: Robert Wilson „The Hat Makes The Man“Max-Ernst-Museum, Brühl

als Kurator und Designer (като куратор и дизайнер)

Сега продължавам със сведения за Робърт Уилсън от източници на английски език (някои се дублират с тия на немски език):

Робърт Уилсън, роден на 4 октомври 1941 г., е американски експериментален театрален режисьор и драматург, който е описан от „The New York Times“ като „театрален артист на [Америка] – или дори най-известният авангардист в света“. Той работи и като хореограф, изпълнител, художник, скулптор, видео художник и дизайнер на звук и осветление.

Уилсън е най-известен със сътрудничеството си с Филип Глас и Лусинда Чайлдс при операта „Айнщайн на плажа“ и с честото си сътрудничество с Том Уейтс. През 1991 г. Уилсън създава „The Watermill Center“ – лаборатория за представяне в Ийст Енд на Лонг Айлънд, Ню Йорк, която редовно работи с оперни и театрални компании, както и с културни фестивали. Уилсън се е развил като авангарден художник-артист специално в Европа в най-значимите културни центрове, галерии, музеи, оперни и драматични театри и фестивали, благодарение на това, че дава съвременени интерпретации на редица творби.

Робърт Уилсън е роден в Уако, Тексас като син на Лори Велма (родена Хамилтън) и Д. М. Уилсън, адвокат. След като посещава местни училища, той учи бизнес администрация в Тексаския университет от 1959 до 1962 г. После се премества в Бруклин, Ню Йорк през 1963 г., за да смени сферите на интересите си. Получава бакалавърска степен по архитектура от института „Прат“ през 1966 г. През този период той също посещава лекции на Сибил Мохоли-Наги (вдовица на Ласло Мохоли-Наги) и учи живопис при художника Джордж Макнийл. По-късно заминава за Аризона, за да учи архитектура при Паоло Солери в неговия пустинен комплекс.

Кариера в театъра

След като се премества в Ню Йорк, Уилсън се оказва привлечен от работата на пионерите хореографи Джордж Баланчин, Мърс Кънингам и Марта Греъм, наред с други. През 1968 г. той основава експериментална компания за изпълнение – училището на Бърд Хофман (наречено на учител, който му помага да се справи със заекването, докато е тийнейджър). С тази компания той режисира първите си големи творби, започвайки от „Кралят на Испания“ от 1969 г. и „Животът и времената на Зигмунд Фройд“. Той започва да работи в операта в началото на 70-те години, създавайки „Айнщайн на плажа“ с композитора Филип Глас и хореографа Лусинда Чайлдс. Тази работа донася на артистите световна известност. След „Айнщайн на плажа“ Уилсън работи все повече с големи европейски драматични и оперни театри. За дебюта на първата си опера в Метрополитън в Ню Йорк, управлението на същата позволява на Уилсън да наеме театъра в неделен ден, когато нямат постановка, но не желаят да продуцират произведението.

През 1970 г. Уилсън и група сътрудници, включително хореографът Анди де Гроат и танцьорката и актьорка Шерил Сътън, изнасят на 15 декември „Deafman Glance“ – една „мълчалива опера“ в Айова Сити, където премиерата е в „Центъра за нови сценични изкуства“. Актьорският състав на премиерната продукция на „Deafman Glance“ включва Реймънд Андрюс и Ана Мендиета. Впоследствие спектакълът пътува до Фестивала в Нанси във Франция и до Бруклинската музикална академия. По-късно Уилсън „отваря врати“ в Париж, подкрепян от дизайнера Пиер Карден. Сюрреалистичният поет Луис Арагон го харесва и публикува писмо до сюрреалистичния поет Андре Бретон (починал през 1966 г.), в което похвалва Уилсън като: „Това е личност, от която се роди сюрреализма, и за която сме мечтали да дойде при нас и да отиде след нас”.

През 1983/84 г. Уилсън планира представление за Летните олимпийски игри 1984 г. – „CIVIL warS: A Tree Is Best Measured When It Down Down“; цялата творба трябва да продължи 12 часа, в 6 части. Произведението е завършено само частично; цялото събитие е отменено от „Олимпийския фестивал на изкуствата“ поради недостатъчни средства. През 1986 г. журито на наградата „Пулицър“ единодушно избира „CIVIL warS“ за драматичната награда, но надзорният съвет отхвърля избора и не дава драматична награда през същата година.

Само през 1990 г. Уилсън създава четири нови продукции в четири различни западногермански града: „Крал Лир“ от Шекспир във Франкфурт, „Лебедова песен“ от Чехов в Мюнхен, една адаптация на „Орландо“ от Вирджиния Улф в Западен Берлин и „Черният ездач“ – сътрудничество на Уилсън, Том Уейтс и Уилям С. Бъроуз, в Хамбург. През 1998 г. Уилсън поставя „Мечтана пиеса“ на Август Стриндберг, първо в Стокхолм, след това в Ница, Лондон и Ню Йорк.

Уилсън е известен с това, че измества границите на театъра. Неговите произведения са известни със строгия си стил, много бавното движение и често екстремни мащаби в пространството или във времето. „Животът и времето на Йосиф Сталин“ е 12-часово представление, докато „Kа Mountain“ и „Guardenia Terrace“ са поставени на върха на планина в Иран и продължават седем дни.

През 2010 г. Уилсън работи върху нов сценичен мюзикъл с композитора (и дългогодишен сътрудник) Том Уейтс и ирландския драматург Мартин Макдона. Неговата театрална постановка на „Лекции за нищо“ на Джон Кейдж, която е поръчана за честване 100-годишнината на Кейдж на „Руртриенале“ в Германия през 2012 г., има американската си премиера в Ройс Хол, Калифорния, от „Center for the Art of Performance“. Уилсън продуцира спектакъла „Лекции за нищо“ в австралийската си премиера на фестивала „Supersense 2019“ в Центъра за изкуства в Мелбърн.

През 2013 г. Уилсън, в сътрудничество с Михаил Баришников и заедно с Уилем Дефо, разработва „Старата жена“, адаптация на творбата на руския авангардист Даниил Хармс (Daniil Kharms). Премиерата на пиесата е на MIF13, Международния фестивал в Манчестър. Уилсън пише, че той и Баришников са обсъждали създаването на пиеса заедно от години, може би въз основа на руски текст. Крайната продукция включва танц, светлина, пеене и двуезичен монолог.

От 1999 г. Уилсън прави премиера на девет театрални произведения в Берлин. За разлика от 2013 г. последната му продукция в САЩ е преди 21 години.

Робърт Уилсън продължава да режисира възраждането на най-известните си продукции, включително „The Black Rider“ в Лондон, Сан Франциско, Сидни, Австралия и Лос Анджелис; „Изкушението на св. Антоний“ в Ню Йорк и Барселона; „Очакване“ в Берлин; „Мадам Бътерфлай“ в „Болшой“-театър в Москва; и „Пръстенът на нибелунга“ от Вагнер в „Théâtre du Châtelet“ в Париж. Той също така режисира всички опери на Монтеверди за оперните театри в Миланската Скала и Пале Гарние в Париж.

Визуално изкуство и дизайн

В допълнение към работата си за сцената, Уилсън създава скулптури, рисунки и дизайн на мебели. Той спечелва „Златен лъв“ на биеналето във Венеция през 1993 г. за скулптурна инсталация. Изложени през декември 1976 г. в галерия „Паула Купър“, сторибордовете на Уилсън са описани от един критик като „сериално изкуство, еквивалентно на забавения темп на театралния стил на Уилсън. При рисуване след рисуване,наново след рисуване се предлагат детайли, анализират се – усъвършенствани, предефинирани, преместени през различни позиции.

През 2004 г. Али Хосейни предлага на Уилсън участие в телевизионния канал LAB HD. Оттогава Уилсън, с продуцента Естер Гордън и по-късно с Матю Шатък, е продуцирал десетки видеоклипове с висока разделителна способност, известни като „Портретите на Voom“. Сътрудници по този добре приет проект са композиторът Майкъл Галасо, покойният художник и дизайнер Юджийн Цай, модният дизайнер Кевин Сантос и дизайнерът на осветление Урс Шьонебаум.

Американската поп певица Лейди Гага обявява през 2013 г., че ще си сътрудничи с Уилсън като част от своя проект ARTPOP. Впоследствие той проектира декора за нейното изпълнение на „MTV Video Music Awards“ за 2013 г. Уилсън също предлага Лейди Гага да позира за неговите „Voom“-портрети. Знаейки, че има предстоящо участие като гост-куратор в Лувъра, Уилсън избира теми от колекцията на музея и всички те се отнасят с теми за смъртта. Тези видеоклипове са заснети в лондонско студио в продължение на три дни, като Лейди Гага стои по 14 или 15 часа наведнъж. В залата на Лувъра Уилсън е домакин и участва в поредица от представления, разговори, прожекции на филми и дискусии. В центъра на участието му там е стая, изпълнена с предмети от личната колекция на художника в Ню Йорк, включително африкански маски, стол „Шейкър“, древнокитайска керамика, обувки, носени от Марлене Дитрих и снимка на Уилсън и композитора Филип Глас, направена в началото на 80-те години от Робърт Мапълторп.

През 2011 г. Уилсън проектира арт парк, посветен на финландския дизайнер Тапио Виркала (1915–1985), разположен в квартал „Arabianranta“ в Хелзинки. Плановете му за правоъгълния парк включват централен площад, който се състои от девет полета с еднаква големина, разделени с храсти. Всяко поле е инсталирано с обекти, свързани с дома. Например, една единица се състои от малка камина, заобиколена от камъни, които служат за сядане. Паркът е осветен от големи лампи в стил лайтбокс, вградени в земята, и от по-малки, моделирани на обикновени подови лампи.

Осветление

Уилсън вярва, че “най-важната част от театъра” е светлината. Той е загрижен за това как изображенията се определят на сцената и това е свързано със осветяването на даден обект или декор. Той чувства, че дизайнът на осветлението наистина може да съживи продукцията. Сценографът за „the CIVIL warS“ на Уилсън, Том Кам, описва своята философия: „a set for Wilson is a canvas for the light to hit like paint“. Той обяснява: “Ако знаете как да осветите, можете да направите буклук да изглежда като злато. Рисувам, строя, композирам със светлина. Светлината е вълшебна пръчка”. Уилсън е “единственият голям режисьор, който получава признание като дизайнер на осветление” и е признат от някои като “най-великият художник на светлината на нашето време”. Той проектира светлината да бъде поточна, а не изключен и включен модел, като по този начин прави осветлението си като „музикална партитура“. Дизайнът на осветлението на Уилсън се отличава с „плътни, осезаеми текстури“ и позволява на хора и предмети да изскочат от фона на обстановката.

Робърт Уилсън е перфекционист, упорит да постигне всеки аспект от своята визия. Петнадесетминутен монолог в „Quartett“ му отнема два дни, докато един жест с ръка отнема почти три часа. Това внимание към детайлите изразява убеждението му, че „светлината е най-важният актьор на сцената“.

Реквизит

Интересът на Уилсън към дизайна се простира до реквизита в неговите продукции, които той проектира и понякога участва в конструирането. Независимо дали става въпрос за мебели, крушка или гигантски крокодил, Уилсън третира всеки като произведение на изкуството сам за себе си. Той изисква да се изгради пълномащабен модел на всеки реквизит преди да бъде направен истинският като последен, за да се „провери пропорцията, баланса и визуалните взаимоотношения“ на сцената. След като одобри модела, екипът изгражда съответния обект и Уилсън е „известен с това, че изпраща сътрудниците си отново и отново и отново, докато не го задоволят“.

Той е толкова строг във вниманието си към детайлите, че когато Джеф Мусковин, техническият директор на „Quartett“, предлага да използват алуминиев стол с дървена кожа, а не напълно дървен стол, Уилсън отговаря: „Не, Джеф, искам дървени столове. Ако ги направим от алуминий, те няма да звучат правилно, когато паднат и ударят пода. Те ще звучат като метал, а не като дърво. Ще звучи фалшиво. Просто се уверете, че получавате здрава дървесина. И без възли“. Такова внимание към детайлите и перфекционизмът обикновено водят до скъпа колекция от реквизити. „Кураторите ги разглеждат като скулптури“, а реквизитът е продаден на цени, вариращи от „4500 до 80 000 долара“.

Изложби

Обширни ретроспективи са представени в Центъра „Жорж Помпиду“ в Париж (1991) и „Бостънския музей за изящни изкуства“ (1991). Робърт Уилсън е представил инсталации в музея „Stedelijk“ в Амстердам, Музея „Boymans-van Beuningen“, Ротердам (1993), лондонските „Clink Street Vaults“ (1995), „Neue Nationalgalerie“ (2003) и „Музея на Соломон Р. Гугенхайм“ в Ню Йорк и „Музея Гугенхайм Билбао“. Неговият почит към Исаму Ногучи е изложен в „Музея на изкуствата“ в Сиатъл, а изложбата му „Voom“- портрети“ пътува до Хамбург, Милано, Маями и Филаделфия. През 2012 г. „Times Square Arts“ поканва Уилсън да покаже селекции от неговите триминутни видео портрети на повече от двадесет цифрови екрана, които се намират на „Таймс Скуеър“. През 2013 г. Уилсън участва на Биенале на Белия дом / Биенале 4 в Солун.

Уилсън е представен изключително и по целия свят от RW Work, Ltd. (Ню Йорк), а неговият галерист в Ню Йорк е галерията „Паула Купър“.

The Watermill Center

През 1991 г. Робърт Уилсън създава „The Watermill Center“ на мястото на бивша лаборатория на „Western Union“ в Ийст Енд Лонг Айлънд, Ню Йорк. Първоначално оформен като „лаборатория за изпълнение“, „The Watermill Center“ сега управлява целогодишни резиденции на художници, програми за обществено образование, изложби и представления. Центърът е разположен в градина с десет акра (4 хектара), градини и проектиран пейзаж и съдържа множество произведения на изкуството, събрани от Уилсън.

(край на данните от източници на английски език)

В тази източници също се намират данни за награди и почести на Робърт Уилсън, постановки, изложби и други. Няма да ги цитирам, понеже в основни линии те са същите. Ще дам обаче цитат относно наградите и почестите, тъй като тук той е много по-подробен:

Legacy and awards

(край на цитата)

Почти в края на тази обзорна статия за Робърт Уилсън искам да дам сведения за него и от източници на руски език – в Русия изкуството му е добре познато, понеже той има контакти и с артисти от разни области, родени в Русия, като балетиста Михаил Баришников, авангардиста Даниил Хармс и други. Също така Уилсън гостува през 2007 г. в Русия като специален гост на „Московско биенале“:

Роберт Уилсон (англ. Robert Wilson; род. 4 октября 1941УэйкоТехас) — американский театральный режиссёрсценограф и драматург, один из крупнейших представителей театрального авангарда конца ХХ — начала XXI века.

Учился искусству и архитектуре в Институте Пратта в США и Европе. Первые спектакли показал в Нью-Йорке в 1969, но успех и известность пришли к нему после постановки «Взгляд глухого» в Париже (1971), о которой Луи Арагон сказал, что увидел на сцене то, о чём сюрреалисты мечтали на заре движения, но что осуществилось позднее и пошло гораздо дальше.

С 1992 года Уилсон руководит созданной им театральной академией Уотермилл-Центр на Лонг-Айленд.

Уилсон ставит европейскую классику и авангардную драму, нередко сочиняет материал для постановок сам. Помимо постоянных экспериментов с текстами (включая отказ от слова), телом актёров и сценографией, особенно — световым решением спектакля, постановки Уилсона отличаются необычной продолжительностью: «Жизнь и эпоха Иосифа Сталина» (1973) длилась 12 часов, KA MOUNTain and GUARDenia Terrace (1972) — 7 дней.

В последние годы Уилсон тесно сотрудничает с театром «Берлинер ансамбль», где поставил, в частности, «Трёхгрошовую оперу» Б. Брехта, «Леонс и Лена» по Г. Бюхнеру, «Лулу» Ф. Ведекинда, «Сонеты Шекспира»

После 2004 режиссёр снял для телевизионного канала LAB HD несколько видеофильмов. О нём самом снят в 2006 документальный фильм «Абсолютный Уилсон».

В 2007 году Роберт Уилсон в качестве специального гостя Московской биеннале показал московскому зрителю часть своего проекта «Voom Portraits», в том числе видеопортреты Михаила БарышниковаСтива БушемиБрэда ПиттаВайноны РайдерИзабеллы РосселиниИзабель Юппер и принцессы Каролины.

Творчество Уилсона повлияло на многих современных режиссёров. В частности, Мартин Кушей посвятил ему свою дипломную работу.

Язык

Важнейшим элементом театра Роберта Уилсона является язык. Артур Холбмерг (профессор в Бранейском Университете) утверждает, что “никто другой в театре не драматизировал таким образом кризис языка, как это совершает гений Роберта Уилсона. Он делает видимым в своих работах, вот почему язык так важен для него. Том Уэйтс, известный автор песен и коллега Р. Уилсона по некоторым театральным постановкам, говорит о Уилсоне следующим образом:

«Слова для Боба похожи на гвозди в кухонном полу, когда темно и Вы босиком. Боб расчищает путь, он может пройти сквозь слова и не пораниться. Боб меняет значение форм слов. В некотором смысле они получают больше смыслов, но иногда он заставляет слова терять смыслы“.

(край на цитата)

Отсутствие языка становится также необходимым для его работы. Он использует шум и тишину. В работе над „Королём Лиром“ Уилсон так описывает необходимость тишины:

„Актеры здесь обучены совершенно неправильно. Все, о чём они думают, это как интерпретировать текст. Они беспокоятся о том, как говорить слова, но совершенно ничего не знают о собственном теле. Это можно увидеть по тому как они ходят. Они не понимают веса жеста в пространстве. Хороший актёр может управлять залом путём перемещения одного пальца“.

(край на цитата)

Ещё один метод для Уилсона заключается в том, что слова могут означать для конкретного человека. В его работе „Я сидел во дворе, когда он появился и я думал, что галлюцинирую“ есть только два персонажа, у каждого из которых один и тот же текст-монолог. Разные аудитории и разные зрители едва могли поверить после просмотра спектакля, что они услышали прослушали один и тот же монолог подряд. Вместо того, чтобы говорить слушателям, что слова означают Уилсон открывает их для интерпретации, указывая на то, что „смыслы не привязаны к словам как лошади“ (Холмберг, 61).

Движение

Движение – ещё один из важнейших инструментов Уилсона. Будучи сам танцором, он видит важность того, каким образом перемещается актёр по сцене и те значения, которые может нести движение. Говоря о своей постановке Г. Ибсена „‪Когда мы, мёртвые, пробуждаемся‬“, Уилсон заявляет:

„Я придумываю движение до начала работы с текстом. Потом мы прибавляем движение к тексту, соединяем их. Я начинаю с движения, чтобы быть уверенным в его силе, в том, что движение может уверенно существовать само по себе даже без слов.» Движение должно иметь ритм и структуру. Оно не должно копировать текст. Оно должно подкреплять текст, но не иллюстрировать. То, что вы слышите и то, что вы видите это совершенно разные слои. Когда вы их соединяете, получается текстура“.

(край на цитата)

Свет

Уилсон озабочен тем, как изображения выявляются на сцене, и все это напрямую связано со светом, который падает на объект. Постановщик света Том Камм, который с ним сотрудничал в «Гражданской войне», описывает это так: «сцена для Уилсона это холст, а свет — краски, он пишет светом». Сам же Уилсон продолжает настаивать, что «Если вы хорошо управляете светом, то можете сделать так, чтобы любое дерьмо выглядело как золото. Я рисую, я строю, пишу светом. Свет – волшебная палочка».

Уилсон, несомненно, перфекционист. Постановка света в 15-минутном диалоге в спектакле «Квартет» заняла у него два дня. Такое внимание к деталям несомненно показывает, что свет для него является наиболее важным актером (Холберг 128).

(край на данните от източници на руски език)

Ще завърша тази статия със следната бележка: както на много места обърнах внимание, изкуството на Робърт Уилсън е широко известно тук в Германия и във връзка с неговата 80-годишнина на 4 октомври 2021 г. редица медии обръщат внимание на този забележителен артист на нашата епоха. Тия дни в Радиото на Франкфурт, което слушам редовно, имаше предаване за него, а на 3 октомври в 13:04 часа по същото радио ще бъдат излъчени музикални илюстрации от продукциите на Робърт Уилсън. Ето данни за това предаване в оригинал на немски език, после ще дам превод:

Als Regisseur hat Robert Wilson das Theater und die Performance-Kunst grundlegend erneuert. Musik spielt in seinen Inszenierungen eine entscheidende Rolle.

Gemeinsam mit Philip Glass hat er die Minimal-Oper entwickelt (“Einstein On The Beach”), mit Tom Waits brachte er die Musical-Version des “Freischütz” auf die Bühne (“Black Rider”), mit Herbert Grönemeyer vertonte er Büchners “Leonce und Lena” ganz neu und mit Rufus Wainwright die Sonette Shakespeares. Zum 80. Geburtstag spielen wir die schönsten Musikstücke aus den Inszenierungen von Robert Wilson.

Sendung: hr2-kultur, “Kaisers Klänge”, 03.10.2021, 13:04 Uhr

(край на цитата)

Превод:

Като режисьор Робърт Уилсън е коренно обновил театъра и изпълнителското изкуство. Музиката играе решаваща роля в неговите продукции.

Заедно с Филип Глас той разработва минималната опера (“Айнщайн на плажа”), с Том Уейтс извежда на сцената музикалната версия на “Freischütz” (“Черният ездач”), с Херберт Грьонемайер поставя музикално “Леонсе и Лена” от Бюхнер по съвсем нов начин и с Руфус Уейнрайт – сонетите на Шекспир. За неговия 80-ти рожден ден свирим най-красивите музикални произведения от продукциите на Робърт Уилсън.

Излъчване: hr2-kultur, “Kaisers Klänge”, 3 октомври 2021 г., 13:04 ч.

(край на превода)

Нека днес на 4 октомври 2021 г. поздравим големия съвременен режисьор Робърт Уилсън за неговата 80-годишнина, като му пожелаем здраве, щастие и нови успехи в забележителната му дейност. …….