Trifon Silianovski

Днес почитаме рождението на музиканта и писател Трифон Силяновски

(…) Безкрайно любим, титаничен в мисленето си енциклопедист, уникален музикант, интерпретатор, композитор, колкото рационален толкова и мистичен, аристократ по дух, монах и воин. Световна класа. Ученик на Фуртвенглер, втори органист на Виена, чембалист, пианист, записан в златния фонд на БНР, най-добрият интепретатор и изпълнител на Бах, автор на над 20 000 страници история на изкуствата, световните религии, философия, преработени от мисионер като история на духа.

И всичко това след Белене, Куциан, изселване, живеене в обори и работа по гробищата… Никога не е реабилитиран. Пенсионира се като асистент на известна наша професорка по пиано. Цяло едно поколение от нашите най-добри музиканти тайно се консултираха при него – от най-малкия детайл до най-едрия щрих, той беше гениално точен, не просто като педагог, а с една гениална щедрост и самоотверженост в служенето на духа на музиката“.

(думи на Ирина Делина, учила и работила в България, сега живее в САЩ – ученичка и близка с Трифон Силяновски)

(…) През 1949 г. след смъртта на Георги Димитров на 2 юли група музиканти разглеждат портрети на Ленин, Димитров и Сталин. Трифон Силяновски казва «Първите двама си отидоха, кога ли ще си иде и третият?» На следващата сутрин е арестуван по донос. Вместо да замине на специализация в Москва, заминава на лагер, а творчеството му е забранено. Прекарва три години в концлагерите Куциян, Богданов дол и Белене. Подлаган е на всякакви издевателства, в това число е каран да си копае гроба и два пъти му е инсцениран разстрел (цитатите в този абзац са от Уикипедия, както и много от следващите, свързани с Трифон Силяновски).“

(цитат от статията за композиторът, пианист, философ, музикален писател и педагог Трифон Силяновски)

Драги приятели на оперната (не само оперна) музика, днес на 17 декември 2023 г. е рожденият ден на една от най-емблематичните и същевременно малко познати личности в по-новата история на българското музикално изкуство – починалният преди 18 години – през 2005 г. български композитор, пианист, философ, музикален писател и педагог Трифон Силяновски, роден на 16 декември 1923 г. в София, точно преди 100 години. На 19 май т.г. се навършиха 18 години от неговата смърт.

Цитирам думи на негов приятел като мото на статията ми:

„ (…) Много ме впечатли един негов разказ за престоя му във Виена. За събиранията на група композитори, историци, философи, на които той имал удоволствието да присъства и да участва в разговорите. Всъщност най-впечатляващото бяха очите на Силяновски по време на разказа. И накрая тихо каза: „Това беше най-прекрасното време от моя живот. Никога повече не попаднах сред толкова духовни хора“.

А това „никога повече“ обхващаше и годините прекарани в лагера Белене. Разказа ми как една зимна Коледна нощ за забавление на охраната го извели навън „да си изкопаеш сам гроба в чест на „твоя“ празник“. Накрая, за да е „по-истинско“, го накарали да влезе в изкопания гроб и стреляли във въздуха. След лагера бил няколко години интерниран в някакво село. Принудили го да живее известно време в обор при животните. А Силяновски познаваше Бах в детайли. Коментираше „Изкуството на фугата“ с такъв възторг в очите, че на човек му ставаше много възвишено и много страшно“ …

(ИВАН КОЛЕВ – близък приятел на Трифон Силяновски)

Нека си спомним днес за него – човекът и музикантът с една от най-трагичните истории, които аз като негов съвременник съм преживял. Високо талантлив в редица области, не само в музиката, той става жертва на високия си интелект, на отличната си обща култура и непоносимостта (може би и на ревността) на някои, които не видяха в него огромния потенциал, заложила му природата.

Във връзка с тази кръгла 100-годишнина от рождението на Трифон Силяновски на 17 декември 1923 г., директорът на Софийската опера и балет акад. Пламен Карталов е дал идея една зала в сградата на театъра да носи името на този музикант. В тази зала Силяновски е работил като корепетитор през 70-те години на миналия век.

По повод на това събитие, Българското Национално Радио излъчва предаване, посветено на освещаването на въпросната зала, което е станало на 12 декември 2023 г. Цитирам данни по този повод:

БНР

Софийската опера почита 100-годишнината на Трифон Силяновски

публикувано на 13.12.2023

Автор: Ирена Гъделева

На 12 декември 2023 г. в сградата на Софийската национална опера и балет по идея на директора ѝ, академик Пламен Карталов, беше осветена зала с името на големия български музикант и интелектуалец Трифон Силяновски. В нея музикантът е работил като корепетитор през 70-те години на ХХ в. След освещаването в Камерната зала на седмия етаж прозвучаха и няколко негови произведения.

В предаването “Алегро виваче” по “Хоризонт” акад. Карталов разказа за близкото си сътрудничество с Трифон Силяновски при основаването на Благоевградската камерна опера. За човека и твореца Силяновски и за идеята неговата 100-годишнина да бъде почетена в Националната опера чуйте повече в звуковия файл.

Цитирам линк към това предаване на БНР:

https://bnr.bg/post/101922343/sofiiskata-opera-pochita-100-godishninata-na-trifon-silanovski?fbclid=IwAR1TOfXPXDV0ZKTJcbKFC_FzWNX_GCHNm5veXkBvgsXoTiVOIyhtjh7-QIY

Във връзка с кръглата 100-годишнина от рождението на Трифон Силяновски Българското Национално Радио излъчва предаване на 15 декември 2023 г. Цитирам съответния текст:

БНР

Спомен за Трифон Силяновски

публикувано на 15.12.2023 г.

Автор: Красимира Йорданова

На 16 декември се навършват 100 години от рождението на забележителния български музикант Трифон Силяновски – композитор, пианист, педагог, музикален теоретик и философ, една изключителна личност с много тежка съдба, но въпреки това останала вярна на идеалите си.

Израснал е в среда на високо духовни хора – баща му е известен правист, декан на Юридическия факултет на Софийския университет. В дома им гостуват най-видните интелектуалци на страната. Силяновски учи латински език и орган, завършва класическата гимназия и продължава обучението си във Виена – учи История на изкуствата и стилистика в Университета, а в Консерваторията негов преподавател е прочутият пианист Вилхелм Кемпф. 

Започва активна концертна дейност. Поради войната се завръща в София и завършва висшето си образование с три специалности: право в Софийския университет, композиция при Панчо Владигеров и пиано при Димитър Ненов в Музикалната академия, а проф. Брашованов го готви за свой асистент. През 1948 г. на Общобългарското състезание за певци и инструменталисти е удостоен с втора награда за интерпретацията му на творби от Бах и Бетовен. 

И дотук свършва бляскавият път на Трифон Силяновски. По донос е изпратен в лагер и три години търпи всякакви издевателства и унижения. След освобождаването започва още един жесток период в живота му – не му дават да работи и той се изхранва като свири в кръчми, преподава частни уроци по гръцки и латински, по пиано. Тогава композира първата си симфония и Вариации на тема ВАСН. 

Благодарение на диригента Добрин Петков Трифон Силяновски е представен на гостуващия у нас композитор Дмитрий Шостакович и той дава много викоко оценка на  творчеството му. Може би затова през 1959 г. е позволено да бъде назначен като корепетитор в Софийската опера, но за кратко – изселват го в Смолян. През 1973 г. Силяновски  е назначен като музикален директор в Благоевградската камерна опера, където остава 9 години. 

Едва след 1989 г. Трифон Силяновски заема подобаващото му се място като музикант и интелектуалец – поема майсторските класове по пиано в Държавната музикална академия, преподава и в Пловдив. Умира на 19 май 2005 г.

Като композитор оставя в наследство значително творчество: 3 симфонии, 3 концерта за струннен оркестър, Концерт за пиано и оркестър, камерна музика, както и Миса ординариа, Те Деум и Стабат матер. Оставя и огромен брой изследвания по философия, естетика, теология, история на изкуствата, проблеми на музикалната интерпретация и др.

В Златния фонд на БНР е запазено изказване на композитора Божидар Абрашев от 1992 г. за творческото дело на Силяновски. Чуйте в звуковия файл.

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване на БНР:

https://bnr.bg/post/101922912/spomen-za-trifon-silanovski

На 14 декември 2023 г. в сайта на медията „Площад Славейков“ се появи статия, посветена на 100 години от рождението на Трифон Силяновски. Текста на тази интересна статия не може да се копира, затова само ще дам линк към нея. Моля прочетете я, има редица интересни подробности относно откриването на зала с негово име в сградата на Софийската опера и балет, където по време на откриването преди няколко дни е говорил и директора на театъра акад. Пламен Карталов. Има и редица снимки, които също не може да се копират.

Цитирам линк към тази статия на медията „Площад Славейков“:

Прочетете моля по-долу след малко, какво е казал за Трифон Силяновски композиторът Дмитри Шостакович при едно свое посещение в България. Жалко, жалко, всеки път, когато мисля за Силяновски или гледам някоя от малкото негови снимки, душата ми страда така, като че ли ми е бил най-близък. При това никога не съм го виждал непосредствено. Може би и това е оставило в съзнанието ми този трагичен спомен за неговото битие. По време на моето следване в София между 1951 и 1956 г. имах приятели – студенти в Музикалната академия, които знаеха повече подробности и са ми говорили за него и за таланта му, особено като отличен пианист, както и за внезапното му изчезване от хоризонта.

Но защо да говоря неща, които не знам точно – знам само, че този човек е излъчвал някакво обаяние, имал е някаква аура, която не може да се обясни с думи. Ето цитат от едно изказване за него на философа ВЛАДИМИР ДУЛОВ (в статията ми по-долу ще стане въпрос за подробностите):

„ (…) Запозна ни пианистът Асен Кантарджиев (най-добрият ми приятел, когото нелепата съдба отне през 1988 година). Той ми разказа за един универсално надарен човек – музикант, композитор, философ и теоретик на културата, на когото е забранено да работи, да се свирят негови произведения и да се публикуват негови работи. И въпреки това, той не спира да работи – да пише, да композира и да обучава напълно безплатно музиканти: от начинаещи, до известни светила, които не пропускат неговата консултация когато трябваше да излизат на сцена. Впоследствие аз лично се уверих че е така.

Срещата с него обаче надмина и очакванията, които разказите на Асен бяха създали. Вместо очаквания силен характер, с респектираща ерудиция, срещнах човек, чиято доброта стопляше всичко наоколо. От това уважението ми към него нарасна многократно (между другото, за разлика от повечето хора, които общуваха с него, аз не можех да преодолея страхопочитанието си и дълго време му говорех на “вие” докато той не ме помоли да престана).

(край на цитата)

А лелята на Трифон Силяновски – Татяна Силяновска-Димитрова разказва в една статия в сп. „Тема“ от 2006 г. във връзка с голямата и известна от много години фамилия Силяновски следното: (уводни думи на авторката на статията Искра Ценкова и предадени от нея изказвания на Татяна Силяновска-Димитрова):

„Докато седите под кичестата дюля в задния двор и похапвате ашуре, може и да забележите, че гърбът на триетажната “старица” носи белега на увяхнала красота и вродена аристократичност. Най-заклетите пазители на родовата памет на известната столична фамилия Силяновски вече ги няма. Преди година от този свят си отиде един от най-ярките й представители – композиторът, музикантът, полиглотът, философът, теологът и астрологът Трифон Силяновски-Фончо. Известната изкуствоведка Татяна Силяновска, дъщеря на ген. Васил Силяновски, също отнася със себе си подробности от богатата родова история“:

„ (…) До края на живота си той (бел. Б.К. – става въпрос за дядото на Трифон Силяновски) и семейството му обитават втория етаж на генералската къща. Често на първия етаж при изкуствоведката се отбива и племенникът ТРИФОН – “гениалният пианист” според Шостакович, преминал през  концлагера в Белене. През 1949 г. по време на репетиция в Операта, когато съобщават, че е умрял Георги Димитров, Фончо (Трифон) застава под наредените портрети на Сталин, Ленин и Димитров и казва: “Двама умряха, третият се чака.” Още същия ден се озовава в лагера (…). Фончо свиреше на много инструменти, говореше около 20 езика. “Как можеш да правиш научни изследвания, без да владееш старогръцки и да четеш паметниците в оригинал? Та те ги превеждат неправилно!”, укорявал леля си Татяна. След завършено право и музикално образование във Виена той изучава висша математика и астрономия и се прославя с хороскопите си. Още през 1998 г. обявява в свое интервю, че ЕДНА ОТ НАЙ-ВАЖНИТЕ ГОДИНИ В ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ ЩЕ БЪДЕ ГОДИНАТА 2007“.

(край на цитата)

Като чета сега тези последни думи си мисля, дали Силяновски не е намеквал за влизането на България в Европейския съюз, което стана на 1 януари 2007 г. или е мислил за някое друго събитие? Фактически той говори само за годината, за какво събитие става въпрос, аз мисля, че всеки човек трябва сам да определи.

На първото общобългарско състезание за певци и инструменталисти през 1948 г. Трифон Силяновски получава втора награда и прави силно впечатление със забележителните си интерпретации на Бах и Бетовен. Когато с голямо закъснение той получи известно признание на дейността си, аз вече не бях в България. За щастие в страницата му на български език в Уикипедия (има страница и на английски език) съответните редактори са дали достатъчно богата и реална информация за него, която аз почти без промяна ще дам по-долу. Нека по-широк кръг читатели се запознаят с този знаменит българин, чиято почти непозната дейност в разни сфери на изкуството и науката може да бъде за пример на ония, които имат понижено самочувствие по причина на не винаги доброто име на България по света. Аз съветвам тия хора да прочетат в края на тази статия списъка на трудовете на Трифон Силяновски и колкото човек да няма понятие от всички области, в които той е работил и писал, не може да не остане възхитен от една високо ерудирана и всестранно образована личност. Силяновски ми напомня за ония енциклопедични фигури от времето на Ренесанса, когато Ламартин, Даламбер, Жан Жак Русо или Леонардо да Винчи, които блясват с познанията си в редица области на изкуствата и науките.

В същото време нека животът на Трифон Силяновски бъде предупреждение за онова, което може да се случи понякога в историята на един народ и на една държава. На това място с малко сдържана радост трябва да кажа, че през 1973 г. – преди 47 години Трифон Силяновски заедно с Пламен Карталов създават Камерната опера в Благоевград и Силяновски е неин музикален директор до 1982 г. Така че той има дял и в оперното изкуство на България. Като знам как в последно време се разнесе новината, че Камерната опера в Благоевград ще бъде закрита, как ли Силяновски би посрещнал тази печална новина, ако беше жив!

Сега да се върна към повече конкретни данни по неговата биография и дейност:

Трифон Димитров Силяновски принадлежи на видния крушевски род Силяновски. Прадядо му е строил главната църква в Крушево / Македония. Баща му – проф. Димитър Антонов Силяновски (1892-1971) е сред водещите прависти, специализирал в Германия и в Австрия, автор на учебници и създател на школа в българското гражданско право, декан на Юридическия факултет, дългогодишен активен член и председател на Македонския научен институт. От същия род са генерал Георги Силяновски (1857-?), както и неговият племенник генерал Васил Силяновски (1870-1946).

Трифон Силяновски е роден на 16 декември 1923 г. в дома на проф. Димитър Силяновски в София. Чести техни гости са Йордан Йовков, Николай Лилиев, Симеон Радев, Александър Балабанов и други български духовни първенци. След като учи латински език и орган, Трифон Силяновски завършва класическа гимназия и от 1941 до 1943 г. следва история на изкуствата и стилистика при проф. Ханс Зеделмайер (1896-1984) във Виена. Там е приет и в Консерваторията, където учи при големия немски пианист Вилхелм Кемпф (1895-1991). Същевременно той изнася рецитали като пианист в Скопие и Будапеща. Във Виена Трифон Силяновски слуша многократно концерти на големите немски и холандски диригенти Вилхелм Фуртвенглер (1886-1954), Херман Абендрот (1883-1956), Вилем Менгелберг (1871-1951), Карл Бьом (1894-1981) и Ханс Кнапертсбуш (1888-1965). През 1942 г. присъства на репетиция на Фуртвенглер, който оказва решаващо въздействие за изграждане на неговата концепция относно музикалната интерпретация.

Поради военните събития по време на Втората световна война Силяновски се завръща в София, където се дипломира едновременно в три специалности: в Софийския университет – право, в Музикалната академия – композиция при проф. Панчо Владигеров, и пиано при проф. Димитър Ненов (бел. Б.К.: Димитър Ненов, роден на 1 януари 1902 г. в Разград, също беше човек с голяма обща култура – завършил архитектура в Дрезден и заедно с това следвал и музика – композиция и пиано. Беше личен приятел на леля ми и на свако ми и често е гостувал в Габрово за солови концерти като пианист). Музикологът проф. Стоян Брашованов (баща на известната българска музиколожка Лада Брашованова-Станчева) подготвя Трифон Силяновски за свой асистент по история на музиката и музикална естетика, но „задържането“ му след 9.IХ.1944 година осуетява тези планове. Както писах още в началото, на първото общобългарско състезание за певци и инструменталисти през 1948 г. Трифон Силяновски получава втора награда и прави силно впечатление със забележителните си интерпретации на Бах и Бетовен, записани в Златния фонд на Радио София.

През 1949 г. след смъртта на Георги Димитров на 2 юли група музиканти разглеждат портрети на Ленин, Димитров и Сталин. Трифон Силяновски казва «Първите двама си отидоха, кога ли ще си иде и третият?» На следващата сутрин е арестуван по донос. Вместо да замине на специализация в Москва, заминава на лагер, а творчеството му е забранено. Прекарва три години в концлагерите Куциян, Богданов дол и Белене. Подлаган е на всякакви издевателства, в това число е каран да си копае гроба и два пъти му е инсцениран разстрел (цитатите в този абзац са от Уикипедия, както и много от следващите, свързани с Трифон Силяновски).

На това място, като писах този текст преди 5 години, си спомних неволно за друг текст, който бях писал тогава във връзка със статията за Хилде Цадек, която поместих във Фейсбук. Става въпрос за снимката на Цадек в ролята на Екатерина Измайлова в операта „Лейди Макбет от Мценска губерния“ от Дмитри Шостакович. Тази опера с премиера в Москва през 1934 г., приета с голям възторг от публика и критика, донася през следващата година големи неприятности за 28-годишния „модерен“ композитор, макар че операта се играе също с голям успех в Европа и Америка. Причината е проста: след едно посещение на Сталин на спектакъл на тази опера в Москва на 26 декември 1935 г., по време на паузата той напуска гневно салона. Месец след това през януари 1936 г. в „Правда“ излиза унищожителна критика за творбата на Шостакович със заглавие „Хаос вместо музика“, в която той е обвинен в „неспазване на идеологията и пълен формализъм“. Операта не се играе повече в СССР. За малко Шостакович не заплаща това „своеволие“ с по-жестоки мерки, макар че то не му струва малко. През 1937 г. неговата Пета симфония наново го реабилитира, но преди това трябва да се откаже от премиерата на готовата вече Четвърта симфония. Интересно: през 1936 г. Шостакович е вече професор по композиция в Ленинградската консерватория. Като чета тези подробности в разни енциклопедии, просто се чудя на психичния терор, който такива велики композитори като него (също и Прокофиев в дадени периоди) са изживяли, за да наложат естетическите си виждания в своите произведения. Както след малко ще видим, творба на Трифон Силяновски обръща внимание на Шостакович през 1958 г. при свое гостуване в София. А когато писах наскоро за рождения ден на басът Антон Дяков, също срещнахме името на Шостакович, когато Дяков е имал изяви при солата на 13-а и 14-а симфонии на този голям композитор. Идва ми на ум и за друг малко познат на младите хора български цигулар – легендарният Сашо Николов – „Сладура“, чията жизнена история е много трагична. Ето цитат от мои спомени:

„В началото на 50-те години в София имаше много ресторанти, които не бяха скъпи, вечер в някои от тях свиреха салонни оркестри от 6-7 души. Не мога да забравя ресторанта под хотел “Славянска беседа” на ул. “Раковска”, който преди големия ремонт около 1955 г. беше много уютен и симпатичен. Там вечер в началните години на следването ми съм бил няколко пъти, предимно с моя съквартирант Христо. По това време там свиреше чудесен малък оркестър, воден от незабравямия цигулар Сашо Сладура. И сега виждам в паметта си усмихнатото му лице с тънки мустачки. Той ходеше между масите и извайваше с цигулката си незабравими мелодии. По едно време се разчу из София, че Сашо Сладура е арестуван, понеже разправял политически вицове, насочени против властта на комунистите. Повече не го видяхме, години след това се разбра, че го изпратили на трудов лагер край гр. Ловеч, където съсипали здравето му и той, не можейки да издържи повече тормоза, сложил край на живота си. И сега не мога да простя на ония, които унищожиха този романтичен музикант, свирил редица години първа цигулка в Царския симфоничен оркестър в София с диригент незабравимия проф. Саша Попов. Такива бяха годините тогава!

Пишейки тези последни редове в оригинал на компютър (по изключение в Габрово в началото на октомври 2002 г., където съм за няколко седмици), наново си спомних за Сашо Сладура, след като прочетох тия дни в пресата, че наскоро в Пловдив е бил открит хубав паметник, посветен на незабравимия музикант. Даже го видях на снимка: Сашо, в естествена големина, заедно с неизменната си цигулка, излят от бронз или друга сплав, поставен на видна пловдивска улица. Имаш чувството, че ще те срещне случайно и усмихнат ще засвири някоя романтична мелодия, както навремето в ресторанта на “Славянска беседа”. Браво на пловдивчани и на идеята на добрия скулптор !“

(край на цитата от моите спомени)

След като през 1952 г. излиза от затвора, Силяновски работи като гробар, свири в заведения и дава частни уроци по гръцки, латински и пиано. Тогава създава своите Първа симфония, Вариации по тема В­А­С­Н, Първи концерт за струнен оркестър, 5 песни за сопран и пиано (лява ръка) по стихове на Рилке и католическата меса Missa Ordinaria.

През 1958 г. Трифон Силяновски се среща с именития руски композитор Дмитри Шостакович, който е на посещение в България по покана на Съюза на българските композитори. Тази среща става възможна благодарение на съдействието на българския диригент Добрин Петков. Шостакович проявява интерес към творчеството на Трифон Силяновски и дава изключително висока оценка на неговата Втора симфония. През 1959 г. на Силяновски му се разрешава да работи като корепетитор в Софийската народна опера. Когато честват юбилея му, той връща ордена, който искали да му връчват – в резултат е изселен в Смолян.

През 1973 г. Трифон Силяновски заедно с Пламен Карталов създават Камерната опера в Благоевград и Силяновски е неин музикален директор до 1982 г. През следващите години той преподава четене на партитури в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив (1982-1991 г.), където през пролетта на 1990 г. води първия факултативен курс по сравнително изкуствознание.

След политическите промени в края на 80-те години Трифон Силяновски е избран за извънреден професор в Държавната музикална академия (от 1997 г.). Там той води майсторски класове по пиано. През целия си живот Трифон Силяновски остава дълбоко свързан с културата на Австрия и Германия.

Трифон Силяновски е автор на симфонии, концерти за струнен оркестър, концерт за пиано и други произведения за оркестър; на хорови опуси; камерни и солови пиеси. Голяма част от произведенията му са тематично свързани с ортодоксалната музикална традиция. Това определя и характерни черти от композиционния му стил, в който преобладават ясна структура, плътна музикална фактура и сложна полифония.

С музикалното си творчество Трифон Силяновски върви неотклонно по стъпките на големите западноевропейски композитори. В духовно-концептуален аспект неговата музика е същностно сродна с тази на Антон Брукнер и Цезар Франк, а като музикален език стои встрани както от късната романтика, така и от всички форми на модернизъм.

Като интерпретатор Силяновски следва (без да подражава) традициите на големите немски пианисти и преди всичко Вилхелм Бакхаус и Вилхелм Кемпф.

Трифон Силяновски владее старогръцки, латински, немски и още няколко езика. Автор е на книги, студии и над 70 непубликувани различни изследвания в областта на философията, естетиката, теологията, историята на изкуствата и проблеми на музикалната интерпретация, политология и др.

Когато за пръв път аз видях списъка на тези публикации, останах възхитен и направо без коментар: каква е тази обща култура на този българин, позволила му да се занимава с десетки области, напълно различни една от друга. Та това е енциклопедичния характер на една личност, тръгнала по пътя на Ламартин, на Жан Жак Русо, на големите духовни великани от епохата на Ренесанса, само че в наши дни. И именно той – роденият да направи българската наука и изкуство да получат международно признание, именно той да има тази нещастна съдба ! Нямам думи. В края на тази статия ще видим този богат списък – четете го моля внимателно!

В областта на музиката неговият принос е също значителен (давам едно извлечение от статията за него в Уикипедия):

Избрани музикални произведения

За симфоничен оркестър

  • Симфония № 1 (1952)
  • Симфония № 2 (1954)
  • Симфония № 3 (1972)
  • Концерт за пиано и оркестър (1968)
  • Византийски триптих (1969)

За струнен оркестър

  • Прелюд, ария и токата (1946)
  • Вариации по тема В­А­С­Н (1952)
  • Вариации по тема от Глук (1970)
  • Концерт за струнен оркестър № 1 (1953)
  • Концерт за струнен оркестър № 2 (1955)
  • Концерт за струнен оркестър № 3 (1956)

Камерна музика

  • Соната за обой и пиано (1956)
  • Соната за виолончело соло (1965)
  • Соната за цигулка соло № 1 (1966)
  • Соната за цигулка соло № 2 (2002)
  • Соната за виола соло (1967)
  • Триптих за флейта, обой и фагот
  • Пет миниатюри за пиано

Вокална музика

Хорова музика

Musica sacra catholica:

  • Missa Ordinaria (1954)
  • Te Deum (1956) (II авт. ред. 1996)
  • Stabat Mater (1963)

Теоретически трудове

  • Идея. Вяра (С., 1992)
  • Немският симфонизъм. Стилови и интерпретационни проблеми (С., 2000, 2006)
  • Изкуството във времето. Спецификата на жизнения ритъм в изкуствата и мисълта, Кн. 1, (С., 2002)
  • Въведение в трансценденталната философия. Същност на трансценденталната проблемност (предговор) (С., 2003)

Награди

  • 2000: В чест на 24 май получава почетна грамота и плакет на Министерството на културата.
  • 2003: За 80-годишнината си е награден от Министерството на културата с Приз „Златен век“ – „за принос в развитието на българската култура“.

(край на цитата)

На 19 май 2005 г. Трифон Силяновски умира на 81 години в София.

Други литературни произведения

  1. Различието между мъдреца, философа и научнозаинтересования човек в периода на класическата и елинистична епоха
  2. Находките и влиянията на платонически, неоплатонически, стоически и питагорейски компоненти в средновековната латинска, византийска и арабска философия
  3. Аристотеловата логика като фундамент на ментално-интелигебилната познавателна интервенция за западната, източната и арабската схоластика
  4. Концептуализмът на Албер като междинна инстанция спрямо реализма и номинализма, стимулирайки номинализма при Беренгар от Тур и Росцелин Компиенски
  5. Контроверзията между номиналистите и реалистите, изложена в съчиненията на Анселм, Бонавентура и Тома Аквински
  6. Окончателното средновековно експониране на номинализма при Окам и на волунтаризма при Дънс Скот
  7. Приликите и отликите в „догматиката и аксиоматиката“ (съответно в теологичната и рационално критичната мисловна оперативност)
  8. Ериугена като основно звено при прехода от патристика към схоластика – първият опит в ранното Средновековие за изграждане на общ възглед за света
  9. Николаус от Куза и неговата основна мисъл за coineidentio oppositorum
  10. Борбата на философските традиции, експонирани във философията на Ренесанса
  11. Активната намеса на гносеологично-личната интервенция във философията по време на Ренесанса
  12. Разколебаването на просвещенския оптимизъм при Русо и окончателното му реализиране от Кантовите философски концепции чрез „Критиката на чистия разум“ и „Критиката на силата на съждението“
  13. Пролегомени и Метафизика на нравите
  14. Киркегор и проблемите на съвременния екзистенциализъм
  15. Изходните позиции на неопозитивизма от номинализма
  16. Културата на Византия и нейната апофатическа мистика
  17. Исихазмът като съзерцателно пребиваване в отвъдната действителност
  18. Катафатическата мистика като основа на римо-католическата конфесия, както и на протестантската мистика при Майстер Екхарт, Йоханес Таулер, Хайнрих Зусо, Агрипа Нетесхаймски, Себастиан Франк, Валентин Вайгл и Якоб Бьоме
  19. Философските концепции във Византия при Василий Велики, Григорий Нисийски, Григорий Назянски (кападокийските отци) и при Михаил Псел
  20. Никифор Пфлемид и Халкокондил в смисъл на предвестници на Палеоложката епоха
  21. Изкуството на византийската фреска и мозайка, и нейното иконографично отношение към фаюмския портрет и този на Дура Европос
  22. Конструктивният проблем на византийската централна постройка и тази на кръсто-куполната черква
  23. Характерните специфики на черквата Неа-Мони и Хозис Лукас
  24. Куполната конструкция на Хагия София в Константинопол
  25. Разликата в натоварването и предаване на тежестта върху четирите колони, ограждащи хоровото пространство, и проблемът за засводяване в квадратната романска свързана система и проблемът за кръстатия готически свод, уравновесяващ тежестта в аркбутаните
  26. Разликата и същностната изява в античното архитравно покритие и куполната и сводова покривна конструкция
  27. Планът на базиликата като основна форма за романската и готическата сакрална архитектура
  28. Естетическата типологичност на византийския образ, осъществена чрез скупчването на персонажите
  29. Естетиката на византийската икона
  30. „Византийския октоих“ и проблемно-критичните моменти в транслацията му от невмена в съвременна нотация
  31. Наченките на италианската живопис от IX век нататък
  32. Относно символиката на купола и на свода
  33. Преходът от Чимабуе и Дучо ди Буонинсеня към Кавалини и Джото
  34. Относно проблемите на пондерацията при Тино да Камайно, Донатело и Микеланджело
  35. Проблемът на перспективата от Мазачо и перфектното осъществяване на ракурса при Андреа Мантеня
  36. Графично живопиствуващият Ботичели
  37. Лаконичният и пестелив израз на Пиеро де ла Франческа
  38. Италианската архитектура на „ренесансовото палацо“ и специалното оформяне на фасадния ритъм с пиластрите и ризалитите, завършващи често над атиката или главния корниз на покрива със статуи
  39. Крещящата игра на светлосянката при Караваджо
  40. Портретът на Андреа дел Сарто
  41. Проблемите на маниеризма, свързващ късния ренесанс с барока и взимайки начала от Рафаело и Микеланджело, както и от някои негови следовници
  42. Изключителната графика на Тилман Рименшнайдер, Адам Крафт, Йорг Сирлин, Михаел Волгемут, Пахер, Кранах и Дюрер и нейната съзерцателна откровеност
  43. Вариационният принцип в арабския макам и арабеската
  44. Сицилия – епохата на Фридрих II и приносът на ислямската философия и култура в лицето на ислямските „суфи“, допринесла заедно с аристотелизма на Авероес за културата на Европа
  45. Бунтът на Романтизма срещу Просвещението във философията и изкуствата
  46. Структурата на рационалното и художествено съзнание
  47. Проблеми в интерпретацията на немския симфонизъм
  48. Влиянията между източновизантийската музика и българската (главно родопската, повлияна от манихейско-павликянската музикална семантика) едногласна безмензурна песен
  49. Основи на западната грегорианика, изхождащи от визиготската, келтската, ирландската, нонантолска и беневентанска литургия
  50. Статистичните и динамични структури в изкуствата и тяхното реализиране в степените на културата и цивилизацията
  51. За хода и преображенията в основните духовни действителности във фазите култура и цивилизация
  52. Възможните достижения на философската и научна мисъл относно концептивната им трактовка в областта на културата и цивилизацията
  53. Проблеми в структурата и интерпретацията при пунктуалистичната, сонорна и алеаторна музика
  54. Същността на композицията и интерпретацията и разликата между интерпретация, екзегетика и коментар
  55. Процесите и целите във философията, науката и изкуството
  56. Семантичен обзор на изобразителните изкуства, музиката, литертатурата (в аспекта на вербалните и характерности и възмижности) с оглед тяхната емоционална и рационално-интелектуална диференцираност и отражението им в динамичните и статични взаимноотношения в дейността на изкуството
  57. Проблемите на Готиката, Ренесанса и Барока в музиката
  58. Готическата и барокова същност в изкуството на Й. С. Бах
  59. Естетиката на Моцарт, Бетховен, Брамс и Шуман
  60. Въведение в областта на музикалната интерпретация
  61. Проблемите на звукоизвличането при интерпретацията
  62. Същината на камерното музикално изкуство
  63. Отговорността на диригента – Артур Никиш и Вилхелм Фуртвенглер
  64. Личността в Античността, Средновековието и ранния Ренесанс
  65. Проблемите на реализма, номинализма и волунтаризма в средновековната схоластика
  66. Характерното и типично за западноевропейските нации (италианци, французи, немци и англичани) за времето от Ренесанса, Просвещението от XIX век във философията
  67. Спецификата на просвещенската концептивна философска мисъл при англичаните, френските просветители и немската философия при Лайбниц и Хайнрих Волф
  68. Елинизмът и дидактично-морализиращите елементи в основите на философско-спекулативната му мисъл
  69. Философията като път
  70. Магията и нейните разновидности
  71. Увод в астрологията
  72. Обща теория на окултните науки

(край на цитата)

Само едно бегло преглеждане на тия повече от 70 заглавия показва широкия диапазон от разностранните интереси на Трифон Силяновски, които за съжаление не са намерили своето публикуване и евентуално приложение в теорията и практиката. Заглавия на някои трудове се цитират в справочници на немски език от библиотеки в Германия (могат да се намерят чрез линкове в Интернет). Това показва, че негови трудове на немски език са били публикувани там.

Мисля че е време, това да стане и в България, сигурно има какво да се научи от това голямо, но разнородно богатство. Там е бедата, че то е извънредно разностранно и не се подлага на класификация, кой да го организира. И накрая още една моя мисъл: днес се навършват 154 години (по Григорианския календар) от рождението на големия руски художник Васили Кандински, който като модернист и представител на експресионизма оставя трайни следи в изкуството. Какво ли щеше да напише за него Трифон Силяновски, ако беше жив? Виждаме, че той е познавал творчеството на редица бележити художници от епохата на Ренесанса, но Кандински носи новите „модерни“ течения в това изкуство, които го направиха безсмъртен.

Тази статия почти в същия вид публикувах тук във Фейсбук на 16 декември 2014 г. В същия ден и после през идващите дни се получиха редица коментари, някои от които обогатиха представите ни за Трифон Силяновски и делото му. По тази причина искам днес да цитирам най-важните от тези коментари:

Георги Костов : Всичко това, което се казва за Фончо е вярно, но има и подробности, които не знаете. Лично аз като Ректор съм го поканил да преподава в Академията като извънреден професор. Той бе уважаван много от всички колеги и студенти. Особено интересен с огромната си култура и познания в астрономията, влиянието на звездите, зодиите, парапсихологията и други непознати за широк кръг явления. Изключителен ерудит и много интересен събеседник. Светла му памет!

Boris Kontohow : Искрено Ви благодаря, г-н Костов. Прави Ви чест, че сте го поканили и по този начин сте допринесли да се заличи това тъмно петно, което се е сложило върху личността му. Ние като млади студенти – не музиканти, но обичащи това изкуство, бяхме чули за него. Алипи Найденов е мой приятел – съученик от Габрово, Христо Питев е също мой близък, а пианистката Румяна Хасекиева-Щерева ме информираше за особените личности в Академията в тия години. Защо не напишете нещо за него, догодина (живот и здраве) ще го покажем на любопитните. Желая на Вас и семейството Ви хубави и успешни предколедни дни !

Георги Костов : Благодаря Ви, г-н Контохов, за изключително ценната и интересна информация за големите българи. С удоволствие някога ще прибавям и аз по нещо. Бъдете здрав и приятна вечер!

Aron Aronov : Непременно, скъпи Борис! Сърдечни благодарности за всичко, което правиш! Какъв Музикант и Човек!

Jivko Jelev : Всички ние Ви благодарим много, господин Контохов! Имате изключителна заслуга за запазване в паметта ни живота и пътя на забележителни хора (не само българи)! Дълбок поклон от мен!

Жоро Стефанов, Jivko Jelev, Ivan Konsulov und 6 anderen gefällt das.

Мария Шандуркова : Благодаря ви, г-н Контохов! От сърце! Поклон пред СВЕТЛАТА ПАМЕТ НА ТРИФОН СИЛЯНОВСКИ!

Иван Стоянов : Познавах го, общувал съм с него! Забележителна личност!

Antonia Brankova : Iska mi se mladite da prochetat tazi statiq – te predstava si nqmat zasho nedoliubvame soz. Vremeto.

Jivko Jelev : Благодаря, господин Контохов! Имах възможност да се запозная с този забележителен човек, мноого отдавна! Невероятен човек! За съжаление като че ли ние…българите, сами унищожаваме личностите си! Добре е, че има хора като Вас, за да не изпадаме в неудобно положение! Материалът Ви е първокласен и изключително полезен! И не само този…

(коментари на 17.12.2014)

Георги Костов : Великолепно докрай, и то чрез медиите. Не може едно общество да иска тръгването си по НОВ път без статия за големия български интелектуалец проф. Трифон Силяновски. Но защо не пишете за известния доносник, който след това израсна до партийни висоти и командваше музикалния живот?

Boris Kontohow : Г-н Костов, още един път сърдечно благодаря. Но тук вече навлизаме в една твърде неприятна сфера – първо: в тия години бях студент и не се интересувах пряко от нещата, станали с г-н Силяновски, второ – като неспециалист не съм имал поглед върху “кухнята на българските музиканти” – какво се е готвило там и как се е поднасяло, кой е бил “главен готвач” и прочие. Откровено казано, не знам кой е бил този “известен доносник”. Мога само да кажа мнението си: аз съм привърженик като религиозен човек само на тезата за покаянието – ако този човек е още жив, той трябва да се покае публично, като изкаже причините за дейността си. Ако е правил това под чужд натиск, трудно е да дам мнение. Ако е собствена инициатива – нека българското общество вземе решение, но СЛЕД ПОКАЯНИЕ. Ако вече не е жив, един Господ може да реши, но нека се разкрие истината докрай, и то чрез медиите. Не може едно общество да иска тръгването по НОВ ПЪТ, без преди това да се изяснят поне онези остри камъни, в които хората са се препъвали и са страдали от тях. Това е ! Вие имате авторитет, кажете публично кой е бил този човек, който е командвал музикалния живот, младите хора и незнаещите като мене (аз съм от 40 години извън България) ще бъдат доволни и ще Ви благодарят.

Krassimir Avramov : Поклон пред този изключителен талант и човек с когото имах възможност да контактувам през годините като корепетитор на хор “Планинарска песен – Филип Аврамов “. Благодаря Ви за прекрасната статия, трябва да се запознае нашето младо поколение музиканти с цялостното творчество на този изключителен талант и човек.

(край на коментарите)

В началото на тази статия писах за едно интервю на Искра Ценкова с лелята на Трифон Силяновски, поместено в сп. „Тема“ през 2006 г. Тук ще цитирам целия текст:

сп. „Тема“ 2006 г.

С фрак и декорации

автор: Искра Ценкова

(Из спомени на Татяна Силяновска-Димитрова – леля на Трифон Силяновски)

Наследницата на Васил и Ася Силяновски – Татяна Силяновска-Димитрова, която живее до края на живота си в бащиния дом, е съпруга на акад. Д. Димитров, дългогодишен шеф на Археологическия музей. Двамата са сред учениците на акад. Богдан Филов. Като изкуствовед и научен сътрудник към БАН Татяна прекарва доста време в научни занимания, докато открие, че автор на карикатурите в Ботевите хумористични издания е полякът Хенрих Дембицки. Синът – Константин Силяновски, е дългогодишен преподавател по химия в Медицинската академия. До края на живота си той и семейството му обитават втория етаж на генералската къща. Често на първия етаж при изкуствоведката се отбива и племенникът ТРИФОН – “гениалният пианист” според Шостакович, преминал през  концлагера в Белене. През 1949 г. по време на репетиция в Операта, когато съобщават, че е умрял Георги Димитров, Фончо застава под наредените портрети на Сталин, Ленин и Димитров и казва: “Двама умряха, третият се чака.” Още същия ден се озовава в лагера. Фончо свири на много инструменти, говореи около 20 езика. “Как можеш да правиш научни изследвания, без да владееш старогръцки и да четеш паметниците в оригинал? Та те ги превеждат неправилно!”, укорявал леля си Татяна. След завършено право и музикално образование във Виена той изучава висша математика и астрономия и се прославя с хороскопите си. Още през 1998 г. обявява в свое интервю, че една от най-важните години в историята на България ще бъде 2007-а.

Години наред наследниците на генерала, воювал в Добруджа и при Одрин, водят своя битка. “Накрая продадохме къщата и се преместихме на по-тихо място”, разказват Силяновски.

(край на цитата)

На 29 юни 2015 г. тук във ФБ певицата и моя ФБ-приятелка Христина Ангелакова (мир на праха й!) цитира като линк една статия, свързана с делото на Трифон Силяновски. Намирам тази статия за много полезна и голяма част от нея ще поместя сега в края на днешната ми статия за Силяновски:

(нов материал чрез Христина Ангелакова на 29.06.2015 г.)

„Продължавам да считам за най-смислена мисия на този западащ блог (templar) изнамиране и показване на непровинциални български умове. Става въпрос за хора, които са порасли големи сами по себе си и величината им е универсална. Хора, за които можем да кажем не „големият български писател”, а „големият писател”, например. Човек, който ако отиде във Виена или Лондон пак ще бъде „голям писател”. Надмогнали българския културен и мисловен провинциализъм, дори и тогава, когато един ботуш е дал фира някъде из блатото на последния. По законите на диктатурата на пролетариата, тези хора в България са почти напълно неизвестни. По правило, те са мачкани от комунистите – убити са, минали са през концлагери или пък са емигранти по неволя.Такъв един своеобразен мъдър ум е Трофон Силяновски.“

* * *

Трифон Димитров Силяновски (1923-2005) принадлежи на видния крушевски род Силяновски, дал плеяда бележити представители на националния ни елит. Дядо му е строил главната църква в Крушево. Баща му – проф. Димитър Антонов Силяновски (1892-1971)  е сред водещите прависти, специализирал в Германия и Австрия, автор на учебници и създател на школа в българското гражданско право, декан на Юридическия факултет. Дългогодишен активен член и председател на Македонския научен институт. От същия род са ген. Георги Аврамов Силяновски (1857-), както и  неговият племенник  ген. Васил Константинов Силяновски (1870 -1946), женен за дворянката Ася, дъщеря на губернатора на град Тула, с която се запознава на прием в императорския дворец в Санкт Петербург по време на следването на офицера в Николаевската генералщабна академия.

Трифон Силяновски е роден през 1923 г. В София в дома на професора по право Дим. Силяновски. Чести гости в дома на родителите му  са Й. Йовков, Н. Лилиев, Симеон Радев, Ал. Балабанов и други духовни първенци, от които той „попива“ много. След  като учи латински и орган, а по-късно и пиано (при Дим. Ненов), Т. Силяновски завършва класическа  гимназия и от 1941 до 1943 следва история на изкуствата и стилистика при Ханс Зеделмайер във Виена. Там е приет и в Консерваторията, като изнася рецитали в Скопие и Будапеща. …. (бел. Б.К. описанието след това е същото, което вече направих преди в статията си, затова тук прекъсвам и давам нови факти от тази статия):  

* * *

Ето как си спомня за Трифон Силяновски ВЛАДИМИР ДУЛОВ (бел. Б.К.: малка част от това есе цитирах в началото на днешната ми статия):

Запозна ни пианистът Асен Кантарджиев (най-добрият ми приятел, когото нелепата съдба отне през 1988 година). Той ми разказа за един универсално надарен човек – музикант, композитор, философ и теоретик на културата, на когото е забранено да работи, да се свирят негови произведения и да се публикуват негови работи. И въпреки това, той не спира да работи – да пише, да композира и да обучава напълно безплатно музиканти: от начинаещи, до известни светила, които не пропускат неговата консултация когато трябваше да излизат на сцена. Впоследствие аз лично се уверих че е така.

      Срещата с него обаче надмина и очакванията, които разказите на Асен бяха създали. Вместо очаквания силен характер, с респектираща ерудиция, срещнах човек, чиято доброта стопляше всичко наоколо. От това уважението ми към него нарасна многократно (между другото, за разлика от повечето хора, които общуваха с него, аз не можех да преодолея страхопочитанието си и дълго време му говорех на “вие” докато той не ме помоли да престана).

      Неговото влияние се оказа решаващо за мен, така, както и за много други хора, с които Трифон Силяновски е общувал. По това време идеологическата простотия и плесента, която покриваше сферата на т.н. “обществени науки” ме бяха накарали да поизгубя смисъла на това, което правя . Мислех да захвърля всичко и да тръгна да свиря по кръчмите (щях да печеля повече и да се чувствам доволен). Именно Фончо и неговата воля за борба ме накараха да продължа. Бях наистина впечатлен от този човек, създал огромно творчество без нито грам надежда че то ще види бял свят. Беше с глава по-високо от назначените партийни номенклатурни професори по философия (за музиката просто няма смисъл да се говори – има оценки за него от много големи световни композитори и музиканти), но не демонстрираше превъзходството си. Той караше всички около себе си да разбират, че духовността има смисъл, много по-висш от институционалните, социалните и житейските теми, с които тя обикновено се свързва, че тя има значение за самите нас и нашето вътрешно развитие, а не за ролята, която играем в обществото. Затова той нито за секунда не се преклони пред мъчителите си, дори тогава, когато те се опитваха да замажат това, което са му сторили. Когато честват юбилея му като корепетитор в Пловдивската опера, той връща ордена, който искали да му връчват – в резултат е изселен в Смолян.

От Трифон Силяновски научих, че не е достатъчно да имаш оригинални идеи и мисли и да импровизираш, а е необходима дисциплина на ума, търпелива и системна работа над интелектуалния материал, благодарение на която от бликналата идея може да се появи същностна мисловна конструкция.

Истински шок изпитах когато вече се преселихме в София и му отидох за пръв път на гости – изведнъж попаднах сред хора от друг свят. Много от тях за мен бяха недостижими авторитети, за други научавах неща, които ме караха да изпитвам благоговение. Не можех да повярвам, че седя на една маса с толкова знаменити и уважавани личности. Обръщението беше “господине”, нравите и възпитанието бяха коренно различни от тогавашните нрави и възпитание. Трифон Силяновски беше душата на този свят – неговият интелектуален генератор. Естествено, това бяха преимуществено хора, произхождащи от известни и уважавани преди 1944 година семейства, с блестящо образование и култура. Идваха и доста представители на съвременния артистичен елит, които се стараеха да си впишат в тази атмосфера. Без претенциозност и снобизъм се говореше по широк кръг от теми, хората не се стремяха да блеснат, а наистина се интересуваха от това, което се дискутира и се стремяха да търсят истината. Тези вечери ставаха истински събития, никога няма да ги забравя. За мен беше чест да общувам с тези хора, контактът с тях ми е дал безкрайно много, а липсата им се чувства болезнено.

Фончо беше сред тези, които много бързо след 1990 година разпознаха фалша на това, което се случва. Обзети от “демократична” еуфория, аз и пък и много други не обърнахме внимание на неговите предупреждения, че играем с белязани карти и в тази игра можем да загубим човешката си същност, да станем играчки в ръцете на тези, които създадоха тоталитарните лагери, а после се хванаха да създават демокрацията. И ако все пак в края на краищата успяхме да прозрем цинизма и лъжата, просмукали се в обществото ни, заслугата е пак негова, защото все пак именно той ни е дал ориентирите и координатната система, в която да поместим своите оценки за ставащото. От онова време са нашите най-разгорещени и горчиви спорове, в които, уви, той се оказа прав.

* * *

Вторият спомен, който избрах е на ИВАН КОЛЕВ:

С композитора Трифон Силяновски се срещнах, когато се готвехме да публикуваме Шпенглер – Залезът за Запада. Някой ми каза, че вече има превод. Направил го бил един музикант. Така се запознах с Трифон Силяновски. Живееше в един стар, препълнен с книги апартамент в пресечка на „Патриарха“. И при него обстановката беше като при Свинтила – легло и наоколо от земята до тавана рафтове с книги на по два-три реда. Силяновски беше много фин и деликатен човек, сякаш постоянно заслушан в нещо, което другите около него не чуват. Показа ми преводи от немски на Шпенглер, Винделбанд, Юбервег, Грабман. Правил ги през годините на социализма. Ей така, за себе си, за да не забрави немския, който той много обичаше. 

Много ме впечатли един негов разказ за престоя му във Виена. За събиранията на група композитори, историци, философи, на които той имал удоволствието да присъства и да участва в разговорите. Всъщност най-впечатляващото бяха очите на Силяновски по време на разказа. И накрая тихо каза: „Това беше най-прекрасното време от моя живот. Никога повече не попаднах сред толкова духовни хора“.
А това „никога повече“ обхващаше и годините прекарани в лагера Белене. Разказа ми как една зимна коледна нощ за забавление на охраната го извели навън „да си изкопаеш сам гроба в чест на „твоя“ празник“. Накрая, за да е „по-истинско“, го накарали да влезе в изкопания гроб и стреляли във въздуха. След лагера бил няколко години интерниран в някакво село. Принудили го да живее известно време в обор при животните. А Силяновски познаваше Бах в детайли. Коментираше „Изкуството на фугата“ с такъв възторг в очите, че на човек му ставаше много възвишено и много страшно.

* * *

С тези извадки от линка, за който научих през юни 2014 г. завършвам статията си с доста мисли в главата, както хубави, така и тъжни. Защо тъжни? Прочетете внимателно думите в последния абзац: „ (…) как една зимна коледна нощ за забавление на охраната го извели навън „да си изкопаеш сам гроба в чест на „твоя“ празник“. Накрая, за да е „по-истинско“, го накарали да влезе в изкопания гроб и стреляли във въздуха. След лагера бил няколко години интерниран в някакво село. Принудили го да живее известно време в обор при животните. А Силяновски познаваше Бах в детайли.“

Няма нужда от коментар, не вярвам такова нещо да се случи някъде по света! Едва ли някой е наредил да се копае този гроб. Просто – за забавление на пазачите. До това води атеизма на една нация.

На 16 декември 2015 г. писах статия за Трифон Силяновски, после 3 години не писах за него, но на 16 декември 2018 г. наново писах статия за Трифон Силяновски във връзка с 95 години от рождението му. В интервала от 2014 г., когато писах първата си статия за него, през тия 4 години имах над 600 нови ФБ-приятели и читатели, исках да ги запозная с биографията и делото на този изключителен музикант и човек. Освен това, само 4 дни преди това – на 12 декември Радио София беше излъчило предаване посветено на него. То беше важно, защото съдържаше изказване на композитора Божидар Абрашев от 1998 г., както и интервю със самия Трифон Силяновски от същата година, в което той говори за първите си крачки в музиката. Цитирам текста на това предаване:

БНР

Спомен за Трифон Силяновски

публикувано на 12.12.2018

Автор: Красимира Йорданова

В рубриката “Помните ли…” на предаването “Алегро виваче” по “Хоризонт” отбелязваме 95 години от рождението на Трифон Силяновски – забележителен български интелектуалец, композитор, пианист, педагог, музикален теоретик и философ.

Помните ли… Трифон Силяновски?

За блестящото начало на творческия път на Силяновски и за последвалите тежки репресии по политически причини и техните последствия е говорено много. Тъжното е, че той не можа да осъществи многообещаващата си кариера като пианист, а се посвети на преподавателска дейност в годините, в които беше реабилитиран. Може би това му позволи да създаде значително творчество като композитор, включващо три симфонии, Концерт за пиано и оркестър, “Византийски триптих”, камерна музика, религиозни творби и др. Издаде няколко книги и студии, запазени са и 70 негови непубликувани изследвания в областта на философията.

Трифон Силяновски почина на 19 май 2005 година.

За него говори композиторът Божидар Абрашев в запис от 1998 година, съхраняван в Златния фонд на БНР. Има запазено и интервю със самия Трифон Силяновски от 1998 година, в което той говори за първите си крачки в музиката. Чуйте в звуковия файл.

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване на БНР:

https://bnr.bg/varna/post/101056993/spomen-za-trifon-silanovski

След статията ми от декември 2018 г. се получиха редица коментари и допълнения в моя профил, направени от негови студенти или приятели, които бяха забележителни. Цитирам най-важните от тях – на първо място прекрасното мнение, което даде г-жа Ирина Делина от САЩ – моя ФБ-приятелка, която е познавала много добре Трифон Силяновски.

Г-жа Делина е българка с интересна биография: тя е поет, философ, музикант, писателка и артистка, учила и работила в България в БАН (в годините 1986-1991). После заминава за САЩ, където работи в горните и други области. Има свой профил в Интернет, от който цитирам данни за нея (оригинал на английски език):

Brief Curriculum Vitae

Irinia Delinа* is a poet, philosopher, musician, script-writer and an artist.
M. A. in Philosophy – Sofia University “St. Kliment Ohridsky”
Institute of Culture – Bulgarian Academy of Science, 1986-1991
Assistant Professor of Philosophy in South-West University, Department of Metaphysics 1991-1995
Editor-in-chief of Omnisemantism Publishing House 1992-1998
Lecturer – The New Aesthetic Shift – National Palace of Culture, Sofia, 1995-1997
Producer and Host of Intellectual Satiricon – Evrocom TV, 1998- 1999
World Congress on Peace and Time, Costa Rica, 1999
NASA Conference, Costa Rica ,1999
State of the World Forum – Millennium Conference, New York, 2000
Zero Point Field Energy Project, San Francisco 2004-2006
Foundation for the Law of Time, collaboration with Jose Arguelles, 2007-2011
World Forum of Spiritual Culture, Astana, Kazakhstan, 2010
Project Human Thought Beam – collaboration with Global Coherence Initiative, HeartMath Institute and Foundation for the Law of Time – 2011
Quantum Mind, San Rafael, CA, 2012
Member of Advisory Board of G2 Institute for Integral Aesthetics, Sausalito, CA 2010- 2013
Founder and director of Voice and Void Theatre Company, Berkeley – Sofia, 2015
Director and producer of Rimbaud – musical drama, and I, Justine, or the Misfortunes of Innocence, 2015- 2016.
Mozart’s Requiem – Sofia, 2013.

* Irinia Delin, Irina Delina

Books and Publications

“Corpus Dei” – 1991, poetry book
“Hermes” – poetry magazine –1990 –2010 – more than 20 publications
“Libido Significandi or the Lust for Meaning” , I & II volume– co-author with Johann Ge Moll,
Regent Press, CA, 2007 – “…one of the richest and most unique book of our time…” – Martha Senger.
“I, Justine, or the Misfortunes of Innocence. Gesualdo, or the Misfortunes of Cruelty” English-Bulgarian (bilingual) edition, Altera, Sofia, 2010
Co-author of project for “Theatre of Intellectual Sensitivity – after Artaud and Grotowski”.

(край на цитата)

Ето и коментара на Ирина Делина за Трифон Силяновски:

Irina Delina (USA) am 17.12.2018:

Безкрайно любим, титаничен в мисленето си енциклопедист, уникален музикант, интерпретатор, композитор, колкото рационален толкова и мистичен, аристократ по дух, монах и воин. Световна класа. Ученик на Фуртвенглер, втори органист на Виена, чембалист, пианист, записан в Златния фонд на БНР, най-добрият интепретатор и изпълнител на Бах, автор на над 20 000 страници история на изкуствата, световните религии, философия, преработени от мисионер като история на духа. И всичко това след Белене, Куциан, изселване, живеене в обори и работа по гробищата… Никога не е реабилитиран. Пенсионира се като асистент на известна наша професорка по пиано. Цяло едно поколение от нашите най-добри музиканти тайно се консултираха при него – от най-малкия детайл до най-едрия щрих, той беше гениално точен, не просто като педагог, а с една гениална щедрост и самоотверженост в служенето на духа на музиката. Литургично и смирено. В сумрака на стаята му винаги някой го чакаше, и много често хората, които влизаха и излизаха дори не се запознаваха. При Фончо или при Фонеца, беше култово – влизаха музиканти, кацнали в София за половин час, за да ги чуе преди концерт, току що излезли от затвора политически, оцелелите деца на елита ни от царско време, студенти. Безкрайно топъл и човечен и същевременно супер бохем, а като станеше въпрос за политика и комунизъм, нямаше по-злъчен и обигран в псувните на всички възможни езици. Най-очарователният и всеотдаен събеседник и най-дисциплинираният човек, когото някога съм познавала. Толкова обожаван и толкова обругаван. Никога не съм видяла толкова много респект и страх да витае около някого. …. Нещо в мен е винаги на колене пред теб, Фонец!

(край на цитата)

Ето и още няколко други коментари и бележки:

Lubomir Diakovski – Ех, Фончо… винаги усмихнат, въпреки невероятно сложната си съдба…

Rumen Pavlov – Имах честта да го познавам! Човек с главно Ч!

Krassimir Avramov – Наистина винаги усмихнат и позитивен !!! Поклон !!!

Jolanta Vangelova – Той прекрои своя „Te deum” и написа соло за мен! Благодаря ти, Фончо! Дълбок поклон!

Жоро Стефанов – Фонеца беше прекрасен Човек, Музикант и Приятел ! Мир на праха му !

(край на цитатите)

Чета днес на 16 декември 2020 г. горните коментари и неволно виждам последния коментар на Жоро Стефанов … Как ме прободе сърцето! Та нали Жоро си отиде от нас съвсем наскоро – на 28 ноември, само 2 дни след смъртта на незабравимия тенор Камен Чанев. Сега Жоро и Камен се събраха с Трифон Силяновски … Как хубаво казваше Жоро за него: „Фонеца беше прекрасен Човек, Музикант и Приятел ! Мир на праха му !“ ..

А аз нека кажа – мили Жоро, мир на праха ти! …

Почти в края на днешната ми статия от 16 декември 2023 г. за първи път ще поместя неща, които се появиха наскоро в медии в България – спомени на самия Трифон Силяновски от живота му по лагери и изтезанията, на които е бил подлаган. Цитирам част от тези спомени, поместени в медията „САО.bg“:

Портал „САО.bg“

(без дата)

ТРИФОН СИЛЯНОВСКИ ЗА КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ЛАГЕРИ И ЧОВЕШКОТО ДОСТОЙНСТВО (1 ЧАСТ)

Спомени на Трифон Силяновски за българския Гулаг

Спомени на Tрифон Силяновски (1923-2005), български композитор, пианист, педагог и философ. През 1949 г. след смъртта на Георги Димитров заедно с група музиканти разглеждат портрети на Ленин, Димитров и Сталин.

Трифон Силяновски казва: „Тези двамата си умряха, а кога ли ще си отиде и оня, третият?” Има предвид Сталин. По донос е арестуван още на следващата сутрин. Прекарва три години в концлагерите „Богданов дол” и „Белене”, на остров Персин. След освобождаването си от лагера „Белене”  упражнява различни дейности, преподава и продължава да композира. Трифон Силяновски не е допуснат и не участва активно в политическите процеси след 1989 г.

Спомените на Трифон Силяновски рисуват ежедневното зло на комунистическите лагери, но те са и разказ за човешкото достойнство, за хората, запазили въпреки всички превратности и тъмнината на времето своята чест и съвест непокътнати.

„Беше на 2 юли 1949, по смъртта на Георги Димитров. Правехме репетиция в зала „България“, на другия ден трябваше да има акт-концерт на консерваторията, щях да свиря Бетовен – пети концерт. Дирижираше Марин Големинов, концертмайстор беше Владко Аврамов.

По време на репетицията влезе човек, прекъсна ни и каза, че Георги Димитров е починал и изобщо няма да има концерт. Слязохме от сцената, там отзад имаше портрети: на Димитров, на Ленин, на Сталин. Аз в един по-тесен кръг казах така: тези двамата си умряха, а кога ли ще си отиде и оня, третият? Сталин имах предвид. Това може би е било добре дошло за тези, на които са донесли, защото и преди това правех подобни изказвания и недоволствувах.

На 6 юли в 6.30 сутринта пристигат един милиционер и двама цивилни. Обиск и така нататък, както си му е редът. И след това: елате за кратка справка. И ме набутаха в 6-и участък, в едно мазе ме набутаха. Отначало нямаше никой, после почнаха да хвърчат хора, да прииждат. Дойде Жорж Цилев, после Богдан Бошнаков дойде и така разбрахме, че става нещо. Като влезе Богдан Бошнаков, каза: „Не бойте се, най-много да ни пратят в лагер, е, чудо голямо..”

А плъховете и мишките щяха да ни изядат още там. Можете ли да си представите – едно тъмно мазе, в което нямаше къде да стъпиш даже – като стъпиш, или ще ти джвакне нещо под краката, или след малко ще ти пролазят два-три плъха.

В три часа посред нощ ни натовариха на камиони да ни водят някъде. Камионите открити, от четирите края милиционери с шмайзери. Като седнахме, викнаха: „Сечи глава и надолу гледай.” И ни откараха в 5-и участък, а оттам с още един камион арестанти чак през Школата – Стрелбището, за бъз. Беше с мен един от фамилията Гендович – Сашо Гендович. Вика: „Сега в школата на стрелбището ще ни очистят.”

А Богдан Бошнаков казва: „Айде стига бе, кой ще си цапа ръцете с нас.” Мина и това, стигнахме 3-и участък – на бул. „Прага”. Оттам дойде трети камион с набрани през нощта хора – набор по случай смъртта на Георги Димитров. И оттук като хванахме – право в Богданов дол – край бившето село Батановци, сега Темелково.

Там беше лагерът, имаше мини и се работеха тухли. Пристигнахме към пет часа на присъмване. Посрещна ни един страхотен тип – капитан Гершанов се казваше. Бияч и пияница – еша си нямаше. Всички – камион по камион, ни вкараха в една стая, доста малка, плътно натъпкани. И отгоре пускат някакви пари за обезвъшляване. А ние помислихме, че сме в газова камера. Ще се издушим – вътре седиш по 40 минути.

След това ни удариха по едно псуване и по един бой. „Здравейте, гадове мръсни! Лейбгвардията на Хитлер, авангарда на Труман!…” И след това бой, бой, бой … Като мина и тоя сеанс: „Айде сега, вие сте марципани, ще носите клечки за зъби.” Какво значи клечки за зъби?

Горе на възвишението – линията за Кюстендил. Оттам вагони, пълни с трупи по 10-12 метра – с по двама души, гол те събличат, само по гащи – и оваляхме трупите на рамо и ги редяхме на фигури. Това беше първото запознаване с лагера.

Там видях Стефан Савов, съученика ми, на Димитър Савов син, видях Иван Шарев, много добро момче, също мой съученик, те бяха току-що докарани също по случай погребението на Георги Димитров. Свинтила го видях там, видях Георги Мицков, преводача, още Руси Иконописов, лекар, беше завършил американски колеж и работеше в американската мисия, та той обслужваше там лагера като лекар.

След около месец ме пратиха на тухлите, там те бутват първо в калта, да замесваш кал; ти знаеш ли каква работа е това – това са тонове кал. Имаше един Атанас Македонеца от Петрич – беше антена, т. е. наблюдател в полза на лагера. Псува те, ругае те и те бие бетер милиционерите. Що бой съм изял от него… Щото ето – ти си човек, който няма навик да върши тая работа, а искат норма да изкараш веднага.

Първите два дена, като се връщам от работа, ме долагат на капитана и капитанът ме бие, този Гершанов. Това беше така: Гершанов в средата, в ъглите – четирима милиционери. Той те подеме и те боксира, след това те рита и те хвърля на милиционера. Милиционерът рипа по тебе и те прати на другия да те доскача, след това на другия – 40 или 50 минути, почти час така! След това, целият окървавен, отиваш да седиш в карцера до сутринта – и не закусваш, и отиваш пак на работа. Това беше, майката си трака… Ужасно нещо.

След това … Въртележка има в лагера. На калта стоиш десетина дена, след това те пращат на банкетите, т. е. да простираш тухли. И така месец и половина. После Гершанов вика: „Айде бе, бандити, идиоти, мръсници, да влезете там, дето нема излизане”. И ни разпределиха и по едно време виждам Крум Неврокопски, с него станахме приятели, и ни набутаха в мината.

Крум Неврокопски беше в пътеходната мина, която беше много лоша. С вода вътре, до колене газиш и плюс това камък. Мене ме пратиха уж в по-хубава мина, поне нямаше вода, обаче на 80-100 метра под земята в газ гризу. Като го дишаш тоя газ, побледняваш и губиш апетит, не ти се яде. И те бутат по забоите.

С шилка трябва да направиш метър и осемдесет укар, знаеш какво значи укар – да направиш дупки, да подкопаеш пласта, кюмюрения, да го подготвиш за другата смяна, която идва към 1-2 през нощта и почва да го зарежда с взривове и фитили. И почва бомбардирането на сектор – при тия бомбардирания на хората им се чупеха ребра, падаха подпори, пращяха дървета, въобще нещо страшно.

Тогава бяхме с генерал Янчулев на една смяна. Имаше и един много добър човек, хубав мъж, беше на 29 години, летец-изтребител, Добри Цанчев се казваше. Той избяга от лагера, някъде към сръбската граница го хванаха и пак го върнаха обратно. И в Белене дойде с мен, гол ходеше и през зимата до кръста, на минус 30 градуса така си седи. Пушеше една като саксофон лула такава, холандска, пълни си я, пуши си и вика: „Да, татковци, ще дойда, ще си свърша мойта норма и на вас ще помогна.”

Разбира се, побоищата в това дере през ден валяха. Имаше един, Марин Хаджийски се казваше, куц един такъв, беше ни възпитател. А възпитателите бяха агенти някакви, лица от Държавна сигурност, даваха нареждания какви да бъдат отношенията на охраната към нас. Много се затягаше режимът, когато идваха подобни хора. Не само той, идваха и други, но Хаджийски се застояваше най-много в Богданов дол.

На 4 октомври 1949 сме в мината и към 5 часа с генерал Янчулев сме на въжето – на хаспела. И така се случва, че долу по звената някой заспал, не дал сигнал и се сблъскаха празни с пълни вагонетки, излязоха от релсите, разсипаха се въглища. За три дена не можеше да се разчисти мината: значи саботаж, братче, така ще го минат. И го минаха.

Връщаме се от работа вечерта и Гершанов излиза: „Мръсници! Саботьори! Вие сега ще отидете там, откъдето няма връщане!” И стоим цяла нощ, не ни пусна да спим в бараките. На сутринта към пет докараха четири конски вагона с телени мрежи. Айде сега във вагоните и отиване там, откъдето няма връщане!

Помня го Симеон Пенковски, много добър адвокат, каза му: „Гершане, не говори така, защото утре моя лик ще го носят по митингите, а тебе ще те счукат!” Такъв смелчага беше, и майор Стрихинов също, въобще страхотни хора. Не си пестяха никак думите, говореха, като че ли са си вкъщи.

Набутаха ни във вагоните и пътувахме три дни от Богданов дол до Белене. Вместо за един ден – за три, защото нали крият – маневри, забутат те в глухи линии, чакат да се мръкне, после те откарват и т. н. И ние не знаем къде ни карат, щото ясно – по лагери някъде, ама къде ще бъде – дали ще бъде по добруджанските лагери, или другаде някъде? А вече в Добруджа имаше Ножарево, Заград, Забуново, Куфалджа – тия лагери бяха прочути, в Добруджа и четирите, бяха страшни.

Както и да е, по едно време, на втория ден, аз подочух, че сме за беленската гара. Стигнахме, отвориха вагоните. Вънка пълно с милиция, с насочени пушки, като че ли бандити пристигат. Бил барабана в селото Белене, то е католишко село: „Тук ще пристигнат касоразбивачи, крадци, айдуци.” И онова набожно село, кат се скрило и гледа така, през перденцата, какви, аджеба, идиоти ще скочат от влака. На брега ни направиха преглед, записаха ни на нова сметка имената и почнаха да ни прехвърлят на остров Персин.

Тогава комендант беше Ангел Куртев. Специално аз докато бях, мога да кажа, че Ангел Куртев не удари човек, не би никого, никого не напсува. Човешки се отнасяше с хората, е, човешки, разбира се, в рамките на възможното. Дори беше изтеглил охраната да не ходи с нас по обектите – и фактически ние четири месеца работихме без охрана. Нали нема да бегате – вика, – да не ви главоболят, работете си там. После дойде Китов, той беше майката си трака. Диаметрална противоположност.

Прехвърлиха ни със салове. През юли месец беше отишъл първият ешелон, те бяха вече понаправили землянки. Землянката беше за 70 човека – изкоп квадратен в земята и покрито с леси, с плет, с листа, врата няма. И така през зимата всичко навява – дъжд, вятър, сняг; каквото е вънка, това е и вътре. Но човек свиква с всичко като куче и на 28 под нулата заспиваш – няма накъде.

Първата работа беше бране на коноп. Храната малко. Някаква уж бобена или картофена чорба, а най-често вряла вода с два листа зеле вътре. И малко хля6. 14-15 часа на ден работа, а в Белене, ако не изработиш нормата, оставаш нощно време да доработваш.

Вече като нямаше какво, гладни ще умираме и майор Стрихинов веднъж, като бяхме до Дунава, казва: „Я тук в подмолите да бръкнем, смокове сигурно има.” Хващаш го смока, мачкаш му главата, набучиш го на клечка и малко на огън да му изпука кожата. Смок с оцет и конопено семе: това си дояждахме четири месеца.

Спяхме като сардели. Аз спях до Стойчо Мушанов, зад мен беше Илия Кайряков, пак демократ, до него Стоян Мавров, и той демократ, и т.н. През нощта не можеш да мръднеш, защото първо си като сардела, а второ, не дай си Боже да ти се допикае. Като се върнеш, вече няма къде да легнеш и оставаш дневален до сабахле. И всички бяхме решили да си пикаем в гащите, а спяхме на по една кълка, щото няма място… Така миришеше на амоняк, воня страхотна.”

(край на спомените)

Накрая е отбелязано, че източник на тия спомени е:  trifonsilyanovski.wordpress.com;

На 11 декември 2023 г. в сайта на медията „SKiF“ е публикувана статия от русенския писател и преводач Огнян Стамболиев, който споделя спомени за Трифон Силяновски, с когото са се познавали. Цитирам тази статия:

Портал „SKiF“

11 декември 2023 г.

ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

“Наричаха го Фончо”: Уникалният Трифон Силяновски

На 16 декември се навършват 100 години от рождението му. Той е един от немногото наистина големи български интелектуалци. Шостакович оценява високо неговата Втора симфония и го препоръчва пред властите и Съюза на българските композитори.

Имах щастието да срещна този човек през 1972 г., още по време на следването си в Софийския университет, а през 1979 г. да работя с него в Камерната опера (Благоевград), където бях за кратко драматург, а той – пианист и диригент. Беше наистина удивителна, ярка личност с трудна съдба. Един от  немногото наистина големи български интелектуалци. И днес ми е трудно да отделя коя бе основната му работа и дейност. Защото Трифон Силяновски беше: пианист, композитор, диригент, философ, теолог, естетик, медиевист, изкуствовед, музиковед-теоретик и критик, преподавател по няколко дисциплини, преводач и накрая… астролог. Просто една невероятна, енциклопедична личност, сякаш дошла от епохата на Ренесанса, а не от прагматичния и технизиран ХХ век. При това той владееше старогръцки, латински, немски, френски, руски, италиански, а може би и английски – това вече си спомням. Превеждаше научни трудове от тези езици, те му служеха и за неговите оригинални изследвания, публикации и книги. Той остави и близо 80 ръкописа с изследвания в: естетиката, философията, теологията, историята на изкуствата и музикалната интерпретация…

А произходът и родът му са впечатляващи. Да, Трифон Силяновски принадлежи на видния крушевски род Силяновски. Прадядо му е строил главната църква в българския град Крушево (днес във Вардарска Македония). Баща му – професор Димитър Силяновски (1892 – 1971) е  бил сред най- големите български юристи до 1944 г., специализирал в Германия и Австрия, автор на учебници и създател на школа в българското гражданско право, декан на Юридическия факултет към СУ, дългогодишен активен член и председател на Македонския научен институт. От същия знаменит  род са генералите Георги Силяновски и Васил Силяновски. 

В дома на  проф. Силяновски чести гости са знаменитости като: Йордан Йовков, Николай Лилиев, Симеон Радев, Елин Пелин, Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Николай Лилиев, Александър Балабанов и други български духовни първенци. Сред тази атмосфера израства Трифон Силяновски, роден под знака на Стрелеца, на 16 декември 1923 г. От малък учи пиано и чужди езици, а като гимназист латински и орган. След като завършва класическа гимназия и от 1941 до 1943 г. следва история на изкуствата и стилистика при проф. Ханс Зеделмайер (1896 – 1984) във Виена. Там е приет и в Консерваторията, където учи при Вилхелм Кемпф, един от великите пианисти на ХХ век. Същевременно изнася рецитали като пианист в Скопие и Будапеща. Във Виена Трифон Силяновски слуша многократно концерти на великите немски диригенти Вилхелм Фуртвенглер, Херман Абендрот и Карл Бьом . През 1942 г. присъства на репетиция на Фуртвенглер, който оказва решаващо въздействие за изграждането на неговата концепция относно музикалната интерпретация. Наистина, невероятна база!

По време на войната, както повечето български студенти, Трифон Силяновски се завръща в София, където се дипломира едновременно в три специалности: в Софийския университет – право, в Музикалната академия – композиция при проф. Панчо Владигеров и пиано при проф. Димитър Ненов.  А проф. Стоян Брашованов го подготвя за свой асистент по история на музиката и музикална естетика, но „задържането му за справка“ след смъртта на Георги Димитров на 2 юли 1949 г. осуетява тези блестящи планове. Но преди това трябва да спомена, че става лауреат на Първото общобългарско музикално състезание за певци инструменталисти през 1948 г. и прави записи на музика от Бах и Бетовен, за щастие, съхранени в Златния фонд на Радиото. Очаква го блестяща кариера. Предложен е за специализация в Москва, макар да предпочита Виена или Берлин. Но скоро се случва непоправимото!

През 1949 г. след смъртта на „вожда и учителя” Георги Димитров, на репетиция в зала „България”, където му предстои концерт, влиза развълнуван „другар”, за да съобщи печалната вест. Никой не реагира. Единствен Трифон Силяновски, се обръща към тройния портрет в дъното на сцената, събрал образите на Ленин, Димитров и Сталин, и  весело възкликва:

„Първите двама си отидоха, кога ли ще си иде и третият?“

На следващата сутрин е поканен за „справка” и веднага арестуван. Доносът е дело на негов завистлив  колега, заел мястото му за специализацията в Москва, станал после професор по пиано. И вместо да замине на специализацията, младият, блестящ,  26- годишен Силяновски, е окован и откаран с конски вагон на лагер. Полетът му е прекършен. Цели три години в ада на комунистическите концлагери Куциян, Богданов дол и Белене. Подлагат го на зверски издевателства, като дори е бил принуждаван да си изкопае сам гроба, а на два пъти му е бил инсцениран разстрел… 

Той рядко говореше за това, в тесен кръг, но мъката му беше голяма. Това бе белязало съдбата и живота му… Помня, че в един наш разговор сподели следното:

„Когато бях малко момче, моята майка беше доста строга и ме възпитаваше много строго. Всеки ден ме караше да се мия гол до кръста със студена вода, дори през зимата. Това, за щастие, ме закали. В лагерите, особено в Белене, когато студът бе направо непоносим, аз не измръзвах така, както повечето затворници.  Доста от тях умираха не само от болестите и глада, но и от студа през зимата. А милиционерите просто изхвърляха труповете им без да ги погребат, хвърляха ги за храна на свинете…”

След  като през 1952 г. излиза от този ад (помага му влиятелният и добър Панчо Владигеров) за него обаче няма нормално бъдеще и кариера. Клеймото „враг на народа” си остава чак до  1989 г. Работи като гробар, свири по заведения, дава частни уроци по пиано и чужди езици. Но волята му за живот и за творчество е несломима. Както и вярата му в Истината, за която е готов на всичко. Започва да композира, да пише трудове по музикална история и естетика, да се занимава с историята и изкуството на Средновековието, с медиевистиката. През 50-те и 60-те години създава своите: Първа симфония, Вариации по тема В А С Н, Първи концерт за струнен оркестър, 5 песни за сопран и пиано (лява ръка), по стихове на Рилке и вълнуващата католическа меса „Missa Ordinaria”.

През 1958 г. една щастлива среща с гостуващия у нас Дмитрий Шостакович, на когото бива представен, благодарение на неговия благороден приятел, големият наш диригент Добрин Петков, неочаквано променя, макар и до известна степен, статута му на „вражески елемент”. Шостакович оценява високо неговата Втора симфония и го препоръчва пред властите и Съюза на българските композитори като голям и обещаващ талант. През 1959 г. властите великодушно му разрешават  да работи като пианист- корепетитор в Софийската опера. Той е вече относително свободен, макар и следен непрекъснато от омразната ДС. Зная, че в края на 60-те той започва да се занимава активно с астрология и твърде скоро славата му на добър астролог, предвиждащ събития и съдби, се разнася из столицата и страната.

Фончо”, както фамилиарно го наричаха почти всички, макар да превъзхождаше по талант, култура и морал много хора дори от неговия кръг, предвиди смъртта на Катя Попова. Просто я предупреди да не пътува с този полет до Братислава, където имаше гастрол. Но тя не го послуша. Предупреди за подобна опасност – смърт при самолетна катастрофа и главния диригент Асен Найденов. За щастие, той го послуша и остана жив… Всъщност, много точни бяха неговите изчисления и предсказания.

През 1972 г. в Операта решиха да честват юбилея му. На тържеството той върна ордена. В резултат беше изгонен от работа, от столицата и принудително изселен в Родопите, в Смолян. За щастие, през 1973 г. за него се сети тогава младият и пълен с идеи режисьор Пламен Карталов. Той го покани за пианист и диригент на Камерната опера и двамата заедно реализираха редица интересни постановки, повечето премиери за България. За нея той работи до 1982 г., след което отдаде силите си и знанията си на Пловдивската музикална академия. След промените от 1989 г. го избраха за професор в Софийската музикална академия, където ръководеше майсторски класове по пиано. В последните си творчески години (почина на 19 май 2005) той създаде редица творби за симфоничен оркестър, за хор, много камерни и солови пиеси, песни за глас и пиано. Радваше се на успех и признание, бяха издадени няколко негови книги и партитури, получи и държавни отличия.

Сега музиката му се изпълнява и записва, името му като творец не е под забрана. Беше добър човек, със силен характер, с несломим, бодър дух, щедър към хората, с чувство за хумор.

(край на цитата)

Нека днес на 16 декември 2023 г. да си спомним по случай 100 години от рождението на Трифон Силяновски за този голям български музикант и науковед, така почти безславно преминал жизнения си път в една особено бурна и динамична епоха.

Мир на праха му!

………

………

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht.