~Frankreich – Seite 2

Днес се навършват 200 години от рождението на Едуар Лало

Драги приятели на оперното и симфонично изкуство, днес на 27 януари 2023 година се навършват кръглите 200 години от рождението на прочутия френски композитор, цигулар и виолист Едуар Лало (Édouard Lalo), за когото пиша статия за първи път.

За ония от моите приятели и читатели, които са запознати добре с инструменталната музика, особенно с тази за цигулка, името на Едуар Лало е добре известно – неговите концерти за цигулка и оркестър влизат в репертоара на всеки добър цигулар и се свирят често на концерти в целия свят, особено Вторият концерт в ре-минор, опус 21, който носи допълнителното название „Испанска симфония“ (Symphonie espagnole), написан през годините 1873/74, когато Лало е на 50 години. Вероятно това идва от факта, че Едуар Лало е син на семейство, имигрирало във Франция от Испания през 16-ти век.

Той има и редица други симфонични творби, като: Симфония в сол-минор (1886), „Скерцо за оркестър“ в ре-минор, три концерта за цигулка и оркестър – първия във фа-мажор опус 20 (1873), следващия с название „Норвежка фантазия“ (1878) и последния във фа-минор с название „Руски концерт“, опус 28 (1879). Особено хубав и широко известен е неговият Концерт за виолончело и оркестър в ре-минор от 1877 г. Този концерт е един от най-известните и най-изпълняваните от този вид. ,както и „Скерцо за оркестър“ в ре-минор.

Едуар Лало е автор и на много камерни творби: песни, такива за инструмент със съпровод на пиано, както и струнни квартети и други. После по-долу в статията ще дам подробен списък на всички негови произведения.

Една от причините днес да пиша статия за Едуар Лало е тази, че той се обръща и към оперната музика, особено след втория си брак през 1865 г. с контралтистката Джули Берние дьо Малини, която му отваря допълнителни социални кръгове и повлиява той да се обърне като композитор към жанра на оперното изкуство. Неговият последен и същевременно най-голям успех е премиерата на операта му „Le Roi d’Ys“ („Кралят на Ис“) от 1888 г., която придобива широка популярност. За тази опера, както и за още една – операта „Fiesque“ („Фиеско“), композирана през 1868 г., ще пиша подробности по-долу. Още сега искам да обърна внимание, че тази опера не е поставяна до сега сценично никъде, само през последните години като концертно изпълнение, но в България има предаване за нея в БНР през 2007 г. Ето само няколко думи:

„На 20 април 2007 г. Българското Национално Радио излъчва предаване под заглавие

„Който не се бори, не пада” – това мото пише Едуар Лало през 1868 г. върху корицата на операта си “Фиеско”.

Много интересно четиво, както ще видим!

След този малък увод ще премина към биографични данни и такива за дейността на днешния юбиляр:

Едуар Виктор Антоан Лало (Édouard Victor Antoine Lalo), роден на 27 януари 1823 г. в Лил, починал на 22 април 1892 г. в Париж, е френски композитор, цигулар и виолист.

Живот

Едуар Лало е син на офицерско семейство, имигрирало във Франция от Испания през 16-ти век. Семейството му не е от испански произход, както неговият син Пиер Лало е искал да се смята. Пиер е бил монархист, а баща му убеден републиканец, също така и донякъде антимилитарист.

Лало проявява ранен интерес към музиката, така че през 1833 г. на 10-годишна възраст постъпва в Консерваторията в Лил, където се обучава да свири на цигулка, виола и виолончело, под ръководството на преподавателите Мюлер и Бауман, получава също и обучение по композиция. След това – през 1839 г. се премества в Париж, за да продължи музикалното си образование, против волята на баща си. Там се обучава по цигулка в Консерваторията при Пиер Байо и Франсоа-Антоан Хабенек до 1847 г.

През 1843 г. пианистът Юлиус Шулхоф го въвежда в композирането, но по-късно Лало описва себе си като самоучител по композиция. Своите умения той подобрява чрез контакта си с J.-E. Crèvecoeur (втора голяма награда от Рим). Лало трябва да се справя без материална подкрепа от семейството си, тъй като родителите му са планирали за него офицерска кариера.

Първите му известни композиции – песни със съпровод на пиано, датират от 1848 г., годината, в която той представя две от своите партитури на Ектор Берлиоз. Сприятелява се с цигуларя Жул Арминго, единствения му довереник, и с композитора Пабло де Сарасате, след като се присъединява към „Société Nationale de Musique“ и установява контакти с известни музиканти. Сред неговите приятели е и художникът Огюст Дьолакроа, който не бива да се бърка, както е искал сина му Пиер Лало, с известния Йожен Дьолакроа. Лало никога не влиза в Парижката консерватория, нито като ученик, нито като преподавател. На два пъти участва там само в конкурсно жури през 1876 г.

През следващите години Лало изкарва прехраната си предимно чрез преподаване на уроци; работи временно (1849/1850) и като оркестров музикант. Едуар Лало живее бедно в Пюто до 1865 г., със своята първа съпруга. Вдовец от 1864 г., той се оженва за мецосопраното Жули-Мари-Виктоар Берние дьо Малини и живее в по-голямо удобство в Париж. Тя му отваря допълнителни социални кръгове и повлиява той да се обърне като композитор към жанра на оперното изкуство. Неговият последен и същевременно най-голям успех е премиерата на операта му „Le Roi d’Ys“ („Кралят на Ис“) от 1888 г., която придобива широка популярност. Въпреки това, голямото й значение става ясно само в някои случаи години след смъртта му.

Всеки петък вечер Лало прави в дома си музикални салони, както и посещава другите частни музикални салони в столицата. Лало е резервиран в отношенията си с другите и не обича да се говори за него. Голяма част от кореспонденцията, която пише и получава, е унищожена. Композираните от него с плам инструментални мелодии и симфонии са по-добре оценени в чужбина, отколкото във Франция.

С изключение на две симфонии – унищожени, както изглежда, от композитора – първите му композиции са предназначени за малък вокален или инструментален състав, включително шест популярни романса (1849 г.), след това шест мелодии, по стихове на Виктор Юго (1856 г.), два броя трио с пиано (към 1850 г. и 1852 г.) и различни пиеси за цигулка и пиано.

Той е особено активен в живота на парижката камерна музика, преди всичко като виолист в квартета „Armigaud“. Свири на виола, а след това и на втора цигулка в този квартет от основаването му през 1856 г. През 1856 г. участва, отначало като цигулар, в създаването на този квартет, чиято цел е да популяризира произведения от немски автори. Четири години по-късно композира свой собствен струнен квартет. През 1866 г. завършва „Fiesque“ – първата си опера, която никога не вижда сцена, но служи за основа на други произведения, като Дивертименто за оркестър (1872 г.) и Симфония в сол минор (1886 г.)

От около 1870 г. Лало има по-голям успех като композитор. През следващите години признанието му нараства и той получава повече международно внимание. 70-те години на 18-и век са изключително плодотворни: освен Концерт за цигулка (1873 г.) и Концерт за виолончело (1877 г.), Лало написва и двата си най-известни опуса: „Испанска симфония“ (1874 г.) и операта „Кралят на Ис“ (1875–1881). Спечелва известността си благодарение на „Испанска симфония“, която всъщност е концерт за цигулка в пет части, бляскава композиция, създадена за цигуларя виртуоз Пабло де Сарасате и все още много популярна. Макар и недооценен, Концертът му за виолончело е много интересно произведение. „Кралят на Ис“ е създадена късно, но е триумф.

Една година след този успех Едуар Лало е отличен като офицер на Почетния легион на 1 януари 1889 г.

Макар и страстен почитател на вагнеровия оркестър, той упорито следва свой собствен път. На няколко пъти е получавал подкрепата на Шарл Гуно, който оценява неговите музикални произведения.

Сред значимите му произведения, балетът „Намуна“ (1882 г.) е поръчан от Парижката опера, а хореографията е дело на Люсиен Петипа. Тази музика е приета със смесени чувства, от една страна – освирквания от публиката, от друга – ентусиазъм сред колегите му, сред които Дебюси, Форе и Шабрие. В репертоара се запазва като оркестрова сюити. За балета „Намуна“ Клод Дебюси пише:

„Сред толкова много глупави балети, имаше един достоен да се нарече шедьовър: „Намуна“ на Едуар Лало. Неясно поради каква жестокост, го погребаха толкова дълбоко, че никой не говори вече за него… Това е тъжно за музиката“.

(край на цитата)

Стил на творчество

Самият Едуар Лало вижда своите музикални корени предимно в немскоговорящите страни, преди всичко при Лудвиг ван Бетовен, Франц Шуберт и Роберт Шуман. Тази ориентация е особено очевидна в традиционното му чувство за форма. Но в творбите му могат да бъдат открити и други влияния. От около 1870 г. той все повече се занимава с народната музика на различни страни (Франция, Испания, Скандинавия, Русия), което трябва да оформи неговия тонален език, особено в хармонично отношение, от една страна чрез използването на мотиви от църковната музика, от друга ръка чрез включването на сравнително смели фрази. Фолклорният елемент обаче не доминира, а се използва умерено. Други характеристики на музикалния език на Лало са завладяващият драматизъм на много произведения, удивително диференциран ритъм, който често е конструиран в триоли, и забележително сложно усещане за различни тембри.

Музиката на Лало среща много неразбиране през живота му. В родината си той е избягван като предполагаем вагнерианец. Въпреки това той става важен пионер на импресионизма и е високо ценен от Клод Дебюси заради колоритността на творбите си и неговата прогресивна хармония.

Лало, ценѐн предимно заради богатството на оркестрацията си, допринася и като изпълнител, и като композитор, за обновяване на камерната музика във Франция. В неговия Струнен квартет личи силното влияние от Бетовен, но също така присъства и една много лична ритмична сила.

Съвременна на „Кармен“ на Бизе, Испанска симфония за цигулка и оркестър е едно от първите френски оркестрови произведения, в които се обръща внимание на испанския фолклор и танцувалните му ритми. Интересът към фолклора може да бъде открит и в „Норвежка фантазия“ (1878 г.), в „Норвежка рапсодия“ (1879 г.), в „Руски концерт“ (1879 г.), а също и в „Бретонската легенда“ за Краля на Ис, която Лало съзнателно отказва да направи вагнерова „лирична драма“. Опирайки се на кратките форми, той доказва своите големи музикални и ритмични творчески способности, подкрепени от богата хармонична композиция.

(край на биографичните бележки)

Следва списък на произведенията на Едуар Лало:

Werke (цитат от източник на немски език)

Orchesterwerke

Symphonie g-Moll (1886)
Divertissement (1869)
Klavierkonzert f-Moll (1888)
Violinkonzert Nr. 1 F-Dur op. 20 (1873)
Violinkonzert Nr. 2 d-Moll op. 21 Symphonie espagnole (1873/74)
Violinkonzert Nr. 3 Fantaisie norvégienne (1878)
Violinkonzert Nr. 4 f-Moll op. 29 Concerto russe (1879)
Violoncellokonzert d-Moll (1877)
Scherzo für Orchester d-Moll

´´´´´´´´

Bühnenwerke und andere Vokalmusik

Fiesque, Oper (1866–68) – Gesamtaufnahme unter Alain Altinoglu
Le roi d’Ys, Oper (1875–87)
La Jacquerie, Oper (1889, unvollendet)
Namouna, Ballett (1881/82)
Néron, Pantomime (1891)
23 Lieder

´´´´´´

Kammermusik

Fantaisie originale für Violine und Klavier A-Dur op. 1 (um 1848)
Allegro maestoso für Violine und Klavier c-Moll op. 2 (um 1848)
Deux impromptus [Espérance, Insouciance] für Violine und Klavier op. 4 (um 1848)
Arlequin, esquisse caractéristique für Violine/Violoncello und Klavier (um 1848)
Klaviertrio Nr. 1 c-Moll op. 7 (um 1850)
Impromptus [Pastorale, Scherzo alla Pulcinella] für Violine und Klavier op. 8 (um 1850)
Klaviertrio Nr. 2 h-Moll (1852)
Sonate für Violine und Klavier op. 12 (1853) [auch Grand duo concertant]
Deux pièces [Chanson villageoise, Serenade] für Violoncello und Klavier op. 14 (1854)
Allegro für Violoncello und Klavier Es-Dur op. 16 (1856)
Soirées parisiennes für Violine und Klavier op. 18 (1850) [zusammen mit C. Wehle]
Sonate für Violoncello und Klavier (1856)
Streichquartett Es-Dur op. 19 (1859) [1880 revidiert als op. 45]
Klaviertrio Nr. 3 a-Moll op. 26 (1880)
Guitare für Violine und Klavier op. 28 (1882)
Streichquartett Es-Dur op. 45 (1880) [Erstfassung 1859 op. 19]

(край на цитата)

Основни произведения на Едуар Лало

През 1868 г. Едуар Лало създава първата си опера „Fiesque“ („Фиеско“), която не е поставяна сценично, а само концертно. Относно тази опера в България има предаване на БНР през 2007 г., на което ще се спра по-долу.

Няколко години по-късно втората му опера „Кралят на Ис“ придобива широка популярност. На нея също ще се спра отделно.

Първо за операта „Фиеско“:

На 20 април 2007 г. Българското Национално Радио излъчва предаване под заглавие

„Който не се бори, не пада” – това мото пише върху корицата на “Фиеско” Едуар Лало през 1868 г.

Текста на предаването е написан от Юлиана Алексиева, музикален редактор в БНР с подзаглвие „Предчувствие за една несъстояла се премиера“. Цитирам нейния текст:

За разлика от втората опера на Едуард Лало – “Кралят на Ис”, която си спечелила широка популярност в края на ХІХ в., “Фиеско” се оказала пълен неуспех. Никога не стигнала до сцена и трябвало да чака чак до сега, за да бъде представена. Класически случай на творба, изплъзнала се от вниманието на специалистите за цели 140 години.
Композирана в периода 1866-1868 г., “Фиеско” предизвикала поредица от скандали по неведоми причини. Напълно обезверен, че ще чуе някога творбата си на сцена, композиторът започнал да включва отделни части от нея в парижките си концертни програми, а освен това вложил и отделни музикални моменти от нея в други свои произведения.

Роден през 1823 г., Лало се обърнал към сценичната музика едва на 43-годишна възраст. Бил вече известен в парижките среди като цигулар и виолист, като автор на песни и камерни творби. През 1865 г. се оженил за втори път за една певица, която започнала да го окуражава да тръгне по този нов за него път. Какво го е насочило към този сюжет – ранната драма на Шилер за заговора на Фиеско – не е съвсем ясно. Но историите за смъкнати тирани винаги са били добър сюжет за опера, ако я пише композитор-републиканец. Лало вече бил започнал да пише “Фиеско”, когато в Парижката опера обявили конкурс за написване на творба по свободно избран сюжет. Лало предал операта си в последната възможна дата, октомври 1868 г. Всяко произведение трябвало да има на корицата си мото. Лало избрал цитат от Монтен: “Който не се бори, не пада”.

През юни следващата година след селекциониране и три състезателни тура станало ясно кои са наградените сред 43-те представени творби. На Лало била присъдена трета награда. Кои заели предните 2 позиции: Густав Каноби и Юл Филипо (коментарите са излишни!). Но около конкурса и резултатите се разгоряли дебати, оспорвали се много и различни неща – и оценките, и участието на някои членове на журито, и какво ли не още. Но не това е важното, а фактът, че след всички спорове така и не се стигнало до представяне на всичките 3 наградени опери – била поставена само едната, издържала едва 4 спектакъла и с това всичко приключило.

Лало разбрал, че в Париж произведението му няма шанс да стигне до сцена. Установил контакт с оперния театър в Хамбург, дори превел операта си на немски. Но времето било неспокойно, вълненията през 1870-71 г. възпрепятствали представянето на “Фиеско”. Следващите 2-3 години Лало се преместил да живее в Белгия. Направил постъпки многострадалната му творба поне там да види бял свят. Но въпреки благосклонността от страна на театър “Ла Моне” в Брюксел, до постановка така и не се стигнало. Междувременно обаче Лало започнал да изпълнява части от операта – включвал ги в концертните си програми, използвал отделни фрагменти, вмъквайки ги в редица свои нови произведения. През 1872 г. бил публикуван клавирът на операта, през 1875 г. била отпечатана партитурата и оркестровия материал, появил се и вариант за пиано на четири ръце. Така че операта не била скрита и затрупана нейде в архиви, не била апокриф.

Защо въпреки това е била напълно забравена? На това никой не може да отговори… А дали ще има бъдеще? Това също никой не знае. Предстои сценично представяне, предстоят записи; някои скептици коментираха, че операта е скучновата, други обаче откриха редица качества в нея. Може би лоша услуга на операта оказа голямата предварителна реклама: всички очакваха, че ще се случи едва ли не чудо. А такова, разбира се, нямаше. За сметка на това пък на бял свят се появи произведение с достоинства.

От 20.00 ч. в събота ще чуете “Фиеско” от Едуар Лало – документален запис от световната премиера на творбата – концертно изпълнение, състояло се в рамките на фестивала на Радио Франс в Монпелие, 27 юли 2006 г. Свири оркестърът на Монпелие, хорът е на Латвийското радио, диригент Алан Алтъноглу. В ролята на Фиеско – тенорът Роберто Аланя.

Още една рядко изпълнявана творба – “Едип цар”, едноактна опера от Руджеро Леонкавало (по случай 150-годишнината от рождението му). Документален запис от концертно изпълнение на творбата през 1998 г. Изпълняват хор и оркестър на Виенското радио, диригент Денис-Ръсел Дейвис. Солисти: Алън Титус, Ивон Неф и др.

(край на цитата)

Юлиана Алексиева е известна музиколожка, дълги години работила в БНР като музикален редактор до пенсионирането си. Жалко, през юни 2022 г. тя се помина. Тогава БНР излъчи кратко съобщение за кончината й, което ще поместя:

Сбогом, Юлиана!

публикувано на 10.06.2022

Автор: Светлана Димитрова

В понеделник ще изпратим в последния ѝ път нашия скъп колега Юлиана Алексиева. До пенсионирането си тя беше един от обичаните автори и водещи на програмата ни.

Знакови са предаванията, които подготвяше – “Неделен следобед”, “На опера в събота”, “Музиката, която обичам” и др.

Поклонението ще бъде в понеделник, 13 юни, от 13.30 в храм “Успение Богородично” на Централните софийски гробища.

(край на цитата)

Сега за втората опера на Едуар Лало – „Кралят на Ис“, която придобива широка популярност.

„Кралят на Ис“ (на френски: „Le roi d’Ys“, на английски: „The King of Ys“) е опера в три действия от Едуар Лало. Либретото е написано от Едуар Блау и се основава на бретонска легенда за падането на мистичния град Ис. Произведението е представено за първи път на 7 май 1888 г. в „Опера-Комик“ в Париж.

Действащи лица (в оригинал на френски език, както и изпълнителите при премиерата):

Les rôles:

Rôle	Voix	Créateurs
Le roi d’Ys	baryton-basse	Cobelet
Margared, fille du roi	mezzo-soprano	Blanche Deschamps-Jéhin
Rozenn, fille du roi	soprano	Cécile Simonnet
Prince Karnac	baryton	Max Bouvet
Mylio, un chevalier	ténor	Jean-Alexandre Talazac
Jahel, maître du palais	baryton	Boussac
St. Corentin	basse	René Fournets
peuple, soldats, seigneurs, pontifes, écuyers, dames et suivantes

(край на цитата)

Съдържание

Първо действие

Кралят на Ис иска да омъжи дъщеря си Маргаред за вражеския принц Карнак, за да сложи край на дълъг конфликт. В отчаянието си Маргаред признава на сестра си Розен, че сърцето й все още е привързано към война Милио, който е изчезнал преди години и когото тя също вярва, че обича. Когато Милио всъщност се завръща малко преди сватбата, Маргаред отказва съюза с Карнак, който ядосан се кълне в отмъщение.

Второ действие

Маргаред разбира, че Милио не обича нея, а сестра й Розен. Научавайки за това, кралят предлага на Милио ръката на Розен при условие, че той отблъсне заплахата от настъпващата армия на Карнак. Милио се съгласява, печели битката и се завръща у дома победител. Заслепена от гняв и ревност, унизената Маргаред търси победения Карнак, за да планира заедно с него унищожаването на града. За тази цел Маргаред иска да му даде ключовете за бравите на язовирните стени, които защитават града от морските наводнения.

Трето действие

В деня на сватбата на Милио и Розен, Маргаред има съмнения относно плана си за отмъщение, но Карнак успява да разпали гнева й към влюбените и най-накрая получава ключовете от нея. В отчаянието си Маргаред обявява на празнуващите, че градът е изгубен. Милио убива Карнак, но дори той вече не може да предотврати бедствието, шлюзовете са отворени. Когато големи части от града и неговите жители вече са потънали в наводненията, Маргаред, молейки за прошка и океана за милост, се хвърля в бушуващото море. Светецът покровител на града, Свети Корентин, се появява, укротява вълните и спасява останалите хора.

Оркестър

Състава на оркестъра при тази опера включва следните инструменти:

Дървени духови инструменти: две флейти, два обоя, два кларинета, два фагота

Духови медни инструменти: четири валдхорни, два тромпета, три тромбона, туба

Ударни инструменти: тимпани, голям барабан, малък барабан

Струнни инструменти: цигулки, виоли, виолончели, контрабаси

Съпътстваща музика: четири тромпети, орган

Работна история на операта

Първоначално за Едуар Лало е трудно да намери оперен театър за представяне на операта си, която е завършена през 1878 г. Откази идват от „Théâtre-Lyrique“ и „Opéra National de Paris“. След това той спира усилията си за няколко години, докато не предприема композиционни ревизии на своята опера през 1886 г. и не влиза в нови преговори. Най-накрая, две години по-късно, операта отбелязва своята премиера в „Opéra-Comique“ под палката на Жул Данбе. Режисьор: Шарл-Огюст-Мари Пончар и Луис Парави. Хореографията е на Луи Марке, а декорите на Жан-Батист Лавастр и Йожен-Луи Карпеза. Певците са: Жан-Александре Талазак (Милио), Максимилиен-Никола “Макс” Буве (Карнак), Жан-Анри-Артур Кобалет (Кралят), Рене Фурне (Сен Корентен), Бюсак (Жахел), Бланш Дешан-Жехен (Маргаред) и Сесил Симонет (Розен).

Операта е представена почти 500 пъти в „Opéra-Comique“, преди да се премести в Националната опера на Париж през 1941 г.

„Кралят на Ис“ също е успешно поставена в различни известни оперни театри в останалата част на Европа, в САЩ за първи път през 1890 г. в Ню Орлиънс, после и в Метрополитън опера в Ню Йорк през 1922 г., където прочутата Роза Понсел в ролята на Маргаред играе заедно с Бениамино Джили в ролята на Милио.

През втората половина на 20-ти век популярността на „Кралят на Ис“ значително намалява и концертната версия на операта се радва на известна популярност в САЩ.

Цитирам състава на ансамбъла при премиерата на „Кралят на Ис“ от Едуар Лало на сцената на МЕТ Ню Йорк на 5 януари 1922 г.:

Metropolitan Opera House
January 5, 1922
Metropolitan Opera Premiere

LE ROI D’YS {1}
É. Lalo-É. Blau

King………………..Léon Rothier
Margared…………….Rosa Ponselle
Mylio……………….Beniamino Gigli
Rozenn………………Frances Alda
Karnac………………Giuseppe Danise
Jahel……………….Millo Picco
St. Corentin…………Paolo Ananian

Conductor……………Albert Wolff

(край на цитата)

Както четем, в състава освен Роза Понсел участва и световно известният тенор Бениамино Джили в ролята на Милио.

За тази премиера на „Кралят на Ис“ от Едуар Лало на сцената на МЕТ има коментар на английски език в списание „Musical America“, който ще цитирам, после ще дам мой превод на български език:

Review of Oscar Thompson in Musical America:

Miss Ponselle was melodramatically effective in the part, to which she brought more of physical violence than was necessary to its delineation. Vocally, it might better had it been entrusted to a contralto. She sang many phrases of it with big and luscious tone, but one wished, with her, for a few more phrases above the staff and not so many that called upon her lowest tones.

The Rozenn of Mme. Alda was of a winsome simplicity and lovely to look upon. Vocally, however, she was not entirely herself. There were deviations from pitch and much fluttering of tone in all but her highest notes. Even these had something less than their customary chiming beauty.

The best singing of the evening undoubtedly was that of Mr. Gigli. Even Edmond Clement could scarcely have improved on his mezzo-voce delivery of the “Aubade.” Many other phrases during the opera were charged with the highest lyric beauty, and his vocalism had no small measure of refinement. Less can be said of his acting.

Mylio was as wooden in movement and pose as he was serious and distant of mien. Mr. Danise’s Karñac was sufficiently savage to look upon, and he used his resonant voice with stimulating effect. He can improve, however, his picture of the weary and defeated warrior in the scene at the tomb. Why not put a dent or two in his shining armor or a rent in his purple hose? His entrance on the very heels of Mylio’s departing warriors makes one wonder how he escapes capture. A momentary delay here would cause him no difficulties with his music and would improve the action.

Leon Rothier, regally arrayed, was an imposing figure as the relatively unimportant king after whom the opera is named. Millo Picco cared for the small role of the herald, Jahel.

Chorus and Orchestra Delight

The chorus sang somewhat better at the dress rehearsal than at the performance; but in spite of some lapses of pitch and moments that suggested confusion, Giulio Setti’s choristers again justified his pride in them. Albert Wolff conducted as one who not only knows his score, but also believes in every bar of it. The Overture was played with a finish and warmth that fully justified the exceedingly hearty applause it received. The conductor was called before the curtain repeatedly with the principal singers.

The five scenic sets are among the best Joseph Urban has done for the Metropolitan, but the one for the final scene not only leaves the advance of the sea entirely to the imagination but also suggests a cave rather than a height. The first picture, showing the King’s Palace, and the fourth, the Castle Court, leading to the Charnel, are particularly good examples of scenic art, with the Urban massiveness and the Urban mastery of masonry and trees. The costumes, too, are beautiful to look upon, and save for some crowding, and a few details of lighting, the first performance was a spectacle altogether to be admired.

(край на цитата)

Превод:

Коментар на Оскар Томпсън в „Musical America“:

Мис Понсел беше мелодраматично ефективна в ролята, в която внесе повече физическо насилие, отколкото беше необходимо за нейното очертаване. Вокално би било по-добре ролята да беше поверена на контраалт. Тя изпя много фрази в тази роля с висок и пищен тон, но човек желаеше, заедно с тях, още няколко фрази над петолинието и не толкова много, които призовават най-ниските й тонове.

Розен на Mис Алда беше със завладяваща простота и прекрасна за гледане. Гласно обаче тя не беше напълно със себе си. Имаше отклонения във височините и много трептене на звука във всички ноти, с изключение на най-високите. Дори те имаха нещо по-малко от обичайната си красота.

Най-доброто пеене на вечерта несъмнено беше това на г-н Джили. Дори Едмонд Клемент едва ли би могъл да подобри изпълнението на “Aubade” с мецо глас. Много други фрази по време на операта бяха заредени с най-висока лирична красота, а вокализмът му имаше не малка степен на изтънченост. По-малко може да се каже за неговата игра.

Милио беше колкото дървен в движенията и позата, толкова и сериозен и с отдалечен вид. Карнак на г-н Данис беше достатъчно жесток за гледане и той използваше звучния си глас със стимулиращ ефект. Той обаче може да подобри картината си на уморения и победен войн в сцената в гробницата. Защо не се сложат една-две вдлъбнатини в блестящата му броня или прорез в лилавия му панталон? Влизането му по петите на заминаващите воини на Mилио кара човек да се чуди как успява да избяга от плен. Едно кратко забавяне тук не би му причинило затруднения с музиката и би подобрило действието.

Кралят, представен от Леон Ротие, беше царствено облечен и с внушителна фигура като сравнително маловажния крал, на когото е кръстена операта. Мило Пико се погрижи за малката роля на глашатая Жахел.

Наслада на хор и оркестър

Хорът пееше малко по-добре на генералната репетиция, отколкото на представлението; но въпреки някои пропуски в звука и моменти, които предполагаха объркване, хористите на Джулио Сети отново оправдаха гордостта му от тях. Алберт Волф дирижира като човек, който не само знае партитурата си, но и вярва във всеки такт от нея. Увертюрата беше изсвирена с финес и топлина, които напълно оправдаха изключително сърдечните аплодисменти, които оркестъра получи. Диригентът беше извикан пред завесата многократно с главните участници.

Петте сценични декора са сред най-добрите, които Джоузеф Ърбан е правил за Meтрополитън, но този за последната сцена не само оставя напредването на морето изцяло на въображението, но също така предполага пещера, а не височина. Първата картина, показваща двореца на краля, и четвъртата – дворът на замъка, водещ до костницата, са особено добри примери за сценично изкуство, с особена масивност и майсторство на зидария и дървета. Костюмите също са красиви за гледане и с изключение на известно струпване на хора и някои детайли на осветлението, първото представление беше спектакъл, който заслужава възхищение.

(край на превода)

Ще завърша днешната статия за композитора Едуар Лало с малки биографични бележки за изключителната певица Роза Понсел в ролята на Маргаред в операта „Кралят на Ис“ от Едуар Лало на сцената на МЕТ, където тя играе заедно с Бениамино Джили в ролята на Милио. За Джили съм писал статии до сега, но за Роза Понсел – никога! Това е и моя мотив да пиша днес за нея. Със своя безупречен колоратурен сопран Роза Понсел е един от най-големите вокални таланти в историята на операта!

Роза Понсел, родена на 22 януари 1897 г. в Мериден, Кънектикът, починала на 25 май 1981 г. в Балтимор, Мериленд (всъщност Роза Мелба Понзило) е американска оперна певица (сопрано).

Живот

Роза Понсел е родена през 1897 г. в семейството на италиански имигранти. От 1915 г. Понсел се появява с по-голямата си сестра Кармела (1892-1977) като сестрите Понзило в кина и кабарета в Ню Йорк във водевили. Импресариото Уилям Торнър дава уроци по пеене на Кармела Понзило и също чува Роза Понсел да пее. Торнър я свързва с Метрополитън опера.

Със своя безупречен колоратурен сопран Роза Понсел е един от най-големите вокални таланти в историята на операта. Тенорът Енрико Карузо открива и насърчава младата певица и я отвежда в Метрополитън опера, където тя прави сензационен дебют на оперната сцена през 1918 г. в ролята на Леонора в „Силата на съдбата“ от Джузепе Верди, заедно с Карузо. Изпълнението й има огромен успех и прави Понсел известна за една нощ.

От 1918 до 1937 г. Роза Понсел е член на MЕТ в продължение на 19 последователни сезона, без никога да се появява на друга сцена в САЩ. През 1937 г. тя изненадващо прекратява активната си кариера и преподава пеене в Балтимор.

Роза Понсел е една от най-забележителните певици в цялата история на операта. Нейният необикновено пищен глас (колоратурен сопран) е богат на цветове, изключително балансиран и лесен за промени в регистъра. От 1919 до 1926 г. тя пее още популярни роли. Сред най-важните роли в нейния репертоар от 23 роли са: Сантуца в „Селска чест“ от Маскани, Реция в „Оберон“ на Карл Мария фон Вебер, Елизабета в „Дон Карлос“ на Верди и Матилда във „Вилхелм Тел“ на Росини. През 1927 г. Понсел изиграва вероятно най-добрата си роля – главната роля в „Норма“ на Винченцо Белини. Други роли са Джоконда в едноименната опера на Понкиели, Донна Анна в „Дон Жуан“ на Моцарт, Аида в „Аида“, Елвира в „Ернани“, Леонора в „Трубадур“ и Виолета в „Травиата“ в оперите на Верди.

От 1929 до 1931 г. Понсел пее Норма в продължение на три сезона в Лондон в „Ковънт Гардън“ – Кралската опера, както и ролята на Виолета в „Травиата“. Спектаклите в Лондон също са големи успехи за Роза Понсел. През 1933 г. тя прави единственото си гостуване в Италия. В операта във Флоренция тя играе Джулия във „Весталката“ на Гаспаре Спонтини.

През 1935 г. Понсел пее последната си роля в МЕТ – Кармен в операта на Жорж Бизе. Противно на очакванията, тя получава остри критики за това изпълнение. През 1937 г. Понсел завършва едно последно турне с ансамбъла на „Кармен“ и след това се оттегля от сценичния живот.

Година по-рано тя се омъжва за американския индустриален магнат Карл А. Джаксън, от когото се развежда през 1949 г. Понсел се премества в Балтимор и в края на 40-те години получава мениджърска позиция в новосъздадената „Baltimore Civic Opera“. Там дава уроци по пеене, сред учениците й са Бевърли Силс, Шерил Милнс, Пласидо Доминго, Ричард Касили и Джеймс Морис. През 1954 г. тя записва някои от главните си роли на диск.

В допълнение към класическата музика, Роза Понсел също пее американски народни песни като “My Old Kentucky Home” и “Carry me back to old virginny”.

На 25 май 1981 г. Роза Понсел умира в Балтимор, Мериленд.

(край на цитата)

Нека днес на 27 януари 2023 г. почетем 200 години от рождението на прочутия френски композитор, цигулар и виолист Едуар Лало. Неговото творчество ще остана завинаги в съкровищницата на световната музикална култура.

Мир на праха му!

……

Lalo: Symphonie espagnole, Op. 21 – I. Allegro non troppo …

https://www.google.com/search?q=you+tube+edouard+lalo&rlz=1C1PRFC_enDE756DE756&oq=you+tube+edouard+lalo&aqs=chrome..69i57j0i22i30l2.27575j0j15&sourceid=chrome&ie=UTF-8#fpstate=ive&vld=cid:f36d6c6c,vid:cw20rHFqaPQ

´´´´´´