Willy Decker

Днес е рожденият ден на големия немски оперен режисьор Вили Декер

Драги приятели на оперната музика, днес на 8 септември 2020 г. празнува кръгъл рожден ден – 70 години един от най-значителните оперни режисьори в световен мащаб – немският артист Вили Декер (Willy Decker), чиито постановки на най-важните оперни сцени по света предизвикват заслужени овации и признание.

По принцип не пиша често статии за оперни режисьори, макар че в оперното изкуство основна роля играят не само певците-артисти, а именно постановчиците, заедно със свързаните с тях сценографи, осветители и майстори в различните сфери на цялостното оформление на даден спектакъл. До сега съм писал статии преди всичко за български режисьори, като Петър Райчев, Михаил Хаджимишев, Кузман Попов и още няколко други, макар че все още не съм се спирал на такива имена, като на Драган Кърджиев, Илия Арнаудов, Илия Иванов, Бохос Афеян, Стефан Трифонов, Николай Николов, Петър Щърбанов. Това са солидно подготвени режисьори–професионалисти, които са учили или специализирали в Европа и са пренесли в България много от онова, което са наблюдавали или научили там.

Всички знаем, че през последните десетилетия наред с наложилите се постановчици в световен мащаб, като Франко Дзефирели (1923-2019), Жан-Пиер Понел (1932-1988) или Патрис Шеро (1944-2013) – писал съм статии и за тримата, постановки на които и до днес се играят на редица световни сцени, има и такива „модерни“ режисьори, които често прекаляват с нововъведенията си, с опитите си да приближат съвременната оперна постановка към стандарта на редица развлекателни и зрелищни изкуства и тук критериите са много разнопосочни. Не искам да правя основни изказвания на тази тема, защото първо – не съм специалист, и второ – това е много относително – не може да се ограничава творческата свобода на постановчика в определени рамки, но когато тия рамки надхвърлят нормалното човешко чувство за респект към дадена оперна творба, особено по отношение на музиката, започва да дразни – преди всичко несъобразяването с изискванията на автора или замяната на историческите особености и пренасянето им в съвсем друга епоха.

В крайна сметка нека има промени, но умни и обосновани – времената се менят и различните изкуства също трябва да се съобразяват с това, но моето мнение е, че в областта на оперното изкуство трябва особено да се внимава. То не е като много други изкуства, където тези промени не се чувстват така осезателно. В крайна сметка съвременните оперни интенданти в много театри по света търсят подходяща реклама за обръщане на повече внимание, така и така класическата музика не е в момента на онова ниво, на която е била преди 100 години примерно и това се отразява пряко или косвено на проблема с оперната режисура.

Скоро ми попадна в Интернет една статия на русенския оперен драматург, писател и преводач Огнян Стамболиев, статии от когото често ползвам в моите публикации, когато стане дума за известни оперни певци от Русенската опера, понеже той е написал редица есета за най-важните артисти там от близкото минало. Тази статия, за която сега намеквам, се отнася обаче за общата тема „оперна режисура“.

Ще цитирам цялата статия – тя е няколко страници. Там – по моето скромно мнение – има редица интересни и полезни изводи, поне на мен ми направи това доста дълбоко впечатление. Има и редица конкретни критики по отношение на определени лица, към които критики на автора аз не вземам никакво отношение. Както стои в началото на статията, това е „полемика“ и може би след публикуването й през 2008 г. се е стигнало до такава полемика. Моята цел е преди да премина към данни за днешния юбиляр Вили Декер да покажа поне едно по-пълно отношение на български автор към този кардинален въпрос – оперната режисура. Все пак Огнян Стамболиев дълги години е бил драматург на Русенската опера и познава сферата за която пише много добре. Цитирам неговата статия:

Портал „Културни новини“, 08.10.2008 г.

Полемики

Огнян Стамболиев

Режисьор в Операта?! Такова животно…

Ще стигнем ли европейските стандарти в една област, в която имахме успехи?

Може ли да съществува днес оперен театър без режисура? Абсурден въпрос. Но явно, че може…, поне у нас.

През дългите години на прехода, по “пътя ни към Европа”, по нашите музикални сцени все още битува схващането, че режисурата е едва ли не нещо “второстепенно”, “излишно”, “приложно” към спектаклите, които вече се правят и за две-три седмици! При това от хора със съмнителна професионална подготовка – нерядко „импресарии”, които „скалъпват” за броени дни спектакъла, за да го изнесат навън и да спечелят на гърба на бедните ни и гладни оркестранти и певци…
          
“Професията на оперния режисьор е измислена професия”, заключи много убедено нашият известен диригент-директор Георги Димитров в разговор, в който напразно се мъчех да го убедя, че сценичната част в операта е не по-малко важна от музикалната, че нашата публика все пак е информирана и гледа европейски театри по телевизията. Но той реши да ми “натрие носа” и даде на художника Иван Савов, без никаква подготовка и диплома, и най-главното – без професионално отношение към музиката, да поставя в “неговия” театър мащабни проблемни заглавия като: “Отело”, “Норма”, “Тоска”, “Бал с маски”, “Аида”! И разбира се, резултатите бяха плачевни…
          
Да, това се случваше доскоро в театъра на град Русе, но и не само там. На повечето от българските сцени режисурата е занемарена – не искам да кажа, че поставят непрофесионалисти, но немалко от постановките се правят набързо – със случайно събрани състави, без намек за ансамбловост (по вина на диригентите), при това на чужди езици, което до голяма степен нарушава рецепцията им.
          
Примерите са много, като се започне от “Фауст” или “Отело” в Софийската опера и се стигне до “Кармен” или “Набуко” в Русенската. Някой ще каже: “Не е луд този, който изяжда баницата…” Да, но защо да е така? Защо като една “оперна страна”, дала на света именити певци-актьори като Гяуров, Кабаиванска, Томова-Синтова, Гюзелев, днес България е на опашката в Европа по отношение на сценичната част, на режисурата, а и на сценографията. Да не говорим за т.нар. “художествено осветление”, за което у нас не може да се говори… И защо немалко от нашите спектакли носят една овехтяла, читалищна естетика, ако въобще може да се говори за естетика? Повечето от тях са нещо средно между самодеен театър и костюмиран концерт със зачатъци от някакво действие и движение. Бих нарекъл тази „режисура” „влез- излез”. Тя е преди всичко патент на един бивш певец, който е вече професор!… Такива спектакли сега могат да се видят и в Русе, и в Пловдив, Варна и Бургас, и дори на сцената на Националната опера, която пострада изключително много по време на директорството на диригента Борислав Иванов. Уникален в това отношение бе “Дон Жуан” в Русе, на Мартенските дни – 2006, “режисиран” от диригента Велизар Генчев. Още на първите репетиции той нареди на младите и даровити певци да стоят почти неподвижни, с прилепени до тялото ръце, по време на цялото действие! Е, публиката наистина остана “удивена”, а на втората премиера вече я нямаше…
          
Българската опера има близо стогодишна история. Началото й е скромно и съпътствано от огромни трудности, но в годините между двете световни войни тя определено става професионална, а от 50-те до началото на 80-те е във възход. Разбира се, повече в музикално, отколкото в сценично отношение. В най-добрите сезони нашите трупи бяха желан гост по големите сцени на Запад, особено с руския и италианския си репертоар. Жънеха успехи главно заради отлично комплектуваните си и балансирани солистични ансамбли от първокласни певци и артисти, звучните и гласовити хорове, добрите и гъвкави оркестри, по-малко заради режисурата и сценографията, които, все пак, бяха на едно добро професионално ниво – в традицията на реалистичния музикален театър, в естетиката на  Константин С. Станиславски. Но по това време имахме две поколения солидно подготвени режисьори–професионалисти, които бяха учили или специализирали в Европа: Драган Кърджиев, Илия Арнаудов, Петър Райчев, Илия Иванов, а след тях – най-дълго и плодотворно работилите: Михаил Хаджимишев, Бохос Афеян, Стефан Трифонов, Николай Николов, Петър Щърбанов. Бяха творци с различен темперамент и виждания, но всички те твориха с огромно увлечение и себеотдаване. И всички те правеха добър ансамблов музикален театър! От третото поколение – Веселина Манолова, Цветана Андреева, Бисер Шинев, Ваня Бъчварова, Кузман Попов, Румен Нейков и Пламен Карталов, единствено последните двама оставиха следа и продължават успешната си кариера у нас. Но през последните 10-15 години в операта в България се получи много сериозен вакуум. За зла участ в театрите властта бе завзета почти изцяло от диригентите (а би трябвало те да са преди всичко музикални ръководители, както е в Европа, където театрите се управляват, при това успешно, от мениджъри-интенданти!), като за немалко от тях режисурата се оказа нещо второстепенно. И така се стигна до тази нерадостна ситуация… Още по-сериозни щети нанесоха някои наши псевдоимпресарии, които започнаха да изнасят за жълти стотинки българските оперни театри с постановки, “режисирани” от бивши певци, от диригенти или лица със съмнителни професионални качества.
          
През 90-те години Държавната музикална академия и частният Нов български университет решиха да открият класове по оперна режисура и започнаха почти всяка година да приемат студенти. И докато преди професията бе дефицитна (учеше се в стари и авторитетни катедри в Бърно, Варшава, Берлин, Москва и Петербург), сега има опасност да девалвира. Режисьорски звания започнаха да се дават и на певци… За младите випускници просто няма работа. Само в Стара Загора видях петима, завършили НБУ! И тези млади хора (сред тях има и немалко талантливи, доказали умението си да правят музикален театър) почти не получават ангажименти, защото не могат да се вредят от възрастните си колеги, а и никой не се интересува от тях. Докато към колегите им от драматичния театър се проявява някакъв интерес и се прави нещо… Министерството на културата нехае за операта у нас и отказва да ревизира изключително неудачната “реформа ОФД”, измислена от диригента Алипи Найденов по време на кабинета на Иван Костов, която от 2000 година упорито и целенасочено продължава да съсипва както оперите, така и симфоничните оркестри у нас. И най-странното е, че всичко това продължава и никой от гилдията не надига глас и търпи този абсурд! А в операта вече поставят… и драматични режисьори без отношение към музиката, към драматургията на дадената творба.
          
“Извади ми текста от клавира, защото нотите ми пречат”, ме помоли веднъж режисьорът Аврам Георгиев. “Тук музиката е много!”, каза същият на диригента Иван Филев на репетиция на “Семьон Котко”. “Този Прокофиев е писал, писал… трябва да я посъкратим!”… “Тук този Гуно е написал доста музика, ще трябва да я поизрежем. Можем и без Хора на войниците и Валпургиевата нощ”, заяви друг режисьор. Примери много: драматичният режисьор Асен Шопов постави в Русе “Трубадур” и “Едип цар” от Стравински, без да разбере за какво става дума в тях и не можа да начертае и най-елементарни и логични мизансцени! Същото може да се каже и за неуспешните опити на Бойко Богданов с „Бохеми” в София и с „Лучия ди Ламермур” в Русе.
          
Трети, иначе блестящ в театъра, проф. Пламен Марков, направо се скова от силната и експресивна музика на Верди в “Макбет” в София и противно на големите ни очаквания, предложи един статичен, напълно лишен от динамика спектакъл.
          
Да, доста трудна и не винаги благодарна е професията на оперния режисьор, особено в бедна и изоставаща във всяко отношение страна като нашата. Изисква комплекс от качества. Солидни, задълбочени знания в различни области, езикова култура, дълга подготовка и безспорна музикалност, освен дарба, разбира се. От десетилетия следя нашия музикален театър, ровил съм се и в историята му, и се сещам за един-единствен случай, при който драматичен режисьор, без музикална подготовка, но с дарба, голяма фантазия и умението да чува музиката, успя да се наложи категорично в тази трудна професия. Константин Димчев постави блестящо “Симон Боканегра” и “Макбет” на Верди в Русе, “Мефистофел” на Бойто в София и “Аз, Клавдий” на П. Хаджиев в Оперетата. Тези спектакли бяха събития и единствени изключения в по-близкото минало, както и работите на Евгени Немиров от по-далечното („Дон Карлос”, „Ловци на бисери”, „Дон Паскуале”, „Катерина Измайлова”).
          
Без съмнение, музиката властно диктува своята воля в операта, но реалното си превъплъщение музикално-сценичният образ може да получи единствено в резултат на синтеза на всички средства на музиката и театъра. И във всичко това ролята на режисьора-постановчик е важна, значителна. Тъкмо той е призваният да разкрие сценичното действие, залегнало в партитурата чрез средствата на музиката. Трябва да има солидна музикална подготовка, а според Борис Покровски да умее да чете не само клавира, но и партитурата, защото в нея има много повече неща, отколкото в извлечението за глас и пиано (т.е. клавира). Режисьорът трябва да “чува” действието и да “вижда” музиката. А това го умеят наистина малцина. Защото операта, противно на мнението на някои театрали, съвсем не е толкова “просто нещо”.
          
Операта, както знаем, е драма, създадена със средствата на музиката. Не случайно първите опери от зората на жанра, отпреди 400 години, са били определяни от своите автори като “dramma per musica” (драма чрез музика – ит.). И в това е главната задача на оперния режисьор – да обедини в едно неразривно цяло театралното с музикалното начало. И както настояваха големите оперни режисьори на нашето време Валтер Фелзенщайн, Йоахим Херц, Хари Купфер, Борис Покровски, Маргерита Валман, Франко Дзефирели, Жан Пиер Понел: да съумее да открие в оперната партитура драматургията, предназначена за театър в нейния общ обем, като включи в конкретната логика на действието – чувствата, мислите, индивидуалния образ.
          
И това е главната, най-съществената задача на режисьора като сценичен създател, като съавтор на оперния спектакъл.

Автор: Огнян Стамболиев

(край на цитата)

Нека след този увод се върна към днешния юбиляр Вили Декер. Както казах още в началото, той е един от най-значителните съвременни оперни режисьори в световен мащаб, чиито постановки на най-важните оперни сцени по света предизвикват заслужени овации и признание.

Сигурен съм, че много от моите читатели си спомнят за една много успешна постановка на операта „Травиата“ от Верди през лятото на 2005 година на Музикалния фестивал в Залцбург. Мога да претендирам, че редовно следя този фестивал от редица години, но именно през 2005 г. в цяла Европа се обърна особено внимание на тази постановка на „Травиата“ в Залцбург, може би и по тази причина, че при нея участва в ролята на Виолета извънредно нашумялата тогава Анна Нетребко. Всички знаят, че зад тази талантлива певица и добра актриса стои грамадна пиар-машина, която след като Нетребко започна „да превзема прочутите европейски оперни сцени“, беше време вече и за авторитетния фестивал в Залцбург. Дали много от читателите ми знаят, че именно Вили Декер беше натоварен с не леката задача да инсценира тази нова постановка, като я съобрази с новите изисквания на епохата, но – разбира се, без да прекалява с много особени модернизми, които да дразнят и без това твърде консервативната публика на този елитен фестивал.

Нека веднага да кажа, че това беше „златният момент“ в кариерата на Вили Декер. Вместо да правя общи изводи, нека цитирам кратко и ясно абзац от моята статия:

„През 2004 и 2005 години Вили Декер постигна при Фестивала в Залцбург двата си най-големи успеха до сега (особено вторият) – постановките на „Мъртвият град“ от Ерих Волфганг Корнголд през 2004 г. и „Травиата“ от Верди през 2005 г. И при двете постановки сценограф е Волфганг Гусман (Wolfgang Gussmann) – сценографът, с който Декер работи най-често. При „Травиата“ с Анна Нетребко и Роландо Вийасон в главните роли тази постановка има сензационен успех, който още дълго се помни. Както се казва, постановката има „култов успех или статус“. Фактически това беше една от най-впечатлителните роли на изгряващата звезда Анна Нетребко. Може би и пиара на постановката беше много успешен – в цяла Германия и Австрия имаше големи плакати и билд-бордове по големите улици и площади на редица градове, също и при мен в Дармщадт. По-късно в статията ще се върна наново на тази постановка“.

(край на цитата)

Аз гледах по телевизията предаването от Залцбург – действително постановката и играта на Анна Нетребко и Роландо Вийасон бяха на особена висота, но и самата драматургия и сценография на Вили Декер и Волфганг Гусман бяха изключително сполучливи. Известно е, че Вили Декер предпочита семпли и стилизирани декори без излишни допълнения, символика в някои от предметите на сцената, както тук при „Травиата“ беше непрекъснато един часовников циферблат, който отмерва времето и неговото протичане. И едно голямо червено канапе, на което Анна Нетребко постоянно заемаше различни пози и състояния, отговарящи на душевното й състояние съгласно действието на операта.

Имам една малка рецензия от предаването по телевизията на „Травиата“ от Залцбург и ще я цитирам тук (оригинал на немски език):

28.07.2005

ARD Das Erste

“La Traviata” mit Anna Netrebko und Rolando Villazón im ErstenÜbertragung von den Salzburger Festspielen am 7. August, ab 23.00 Uhr

    München (ots)

Sie werden schon jetzt als das neue Traumpaar der Opernszene gehandelt: Anna Netrebko und Rolando Villazón. Gemeinsam stehen sie als Violetta und Alfredo bei den diesjährigen Salzburger Festspielen in einer Neuinszenierung von Verdis “La Traviata” auf der Bühne. Und die Zuschauer des Ersten können bei diesem Opern-Highlight mit dabei sein: entspannt daheim und ganz ohne Festspielstress. Die ARD überträgt die Premiere aus dem Großen Haus zeitversetzt am Sonntag, 7. August, ab 23.00 Uhr.

    Mit ihrem triumphalen Auftritt 1995 an der San Francisco Opera als “Ludmila” in Glinkas “Ruslan und Ludmila” machte die im russischen Krasnodar geborene Anna Netrebko erstmals auf sich aufmerksam. Der endgültigen Durchbruch zur Weltspitze gelang ihr mit ihrer Interpretation der Donna Anna in Mozarts “Don Giovanni” bei den Salzburger Festspielen 2002. Verdis “Violetta”, die sie im Jahr 2003 bereits an der Bayerischen Staatsoper in München und an der Wiener Staatsoper sang, gehört zu den Paraderollen der Sopranistin.

    Der mexikanische Tenor Rolando Villazón begann seine steile Karriere nach seinem europäischen Debut als “Des Grieux” in Massenets Oper “Manon” 1999. Im März 2005 sang er zum ersten Mal an der Wiener Staatsoper. Mit dem Alfredo Germont in Verdis Oper “La Traviata” gibt Rolando Villazón sein Debut bei den Salzburger Festspielen.

    Die Partie des Giorgio Germont singt der amerikanische Bariton Thomas Hampson, den mit den Salzburger Festspielen bereits eine langjährige Zusammenarbeit verbindet. Seit vielen Jahren ein gefeierter Star auf den internationalen Opernbühnen, setzte Hampson auch abseits des Musiktheaters Maßstäbe als Liedinterpret. Neben seinen Opern- und Konzertverpflichtungen unterrichtet der Kammersänger der Wiener Staatsoper Gesang und ist Ehrendoktor an mehreren Hochschulen.

    Am Pult der Wiener Philharmoniker steht der in Mailand geborene Carlo Rizzi. Regie führt WILLY DECKER. Die Bühnenbilder und Kostüme stammen von Wolf Gussmann.

    Die Übertragung der “La Traviata” ist eine Koproduktion von ORF und BR mit NHK und Unitel. Die Bildregie führt der mehrfach ausgezeichnete Fernseh-regisseur Brian Large. Die Redaktion der Sendung für die ARD liegt bei Mechthild Albus (BR).

(край на цитата)

Интересно, през следващите години след 2005 Вили Декер получи редица покани да направи подобни постановки на „Травиата“ в много оперни театри по света. Аз гледах декорите и цялата сценография на тази опера, поставена от него в МЕТ Ню Йорк, където има промени в редица детайли, но часовникът и червеното канапе е останало и там. Солистите в МЕТ са други, но общата концепция на Вили Декер е почти същата.

Така трябва да бъде – след успеха в Залцбург името му става широко известно и зад океана и в края на 2010 г. – 5 години след Залцбурт, Вили Декер инсценира в МЕТ „Травиата“ като свой дебют там – премиера срещу Нова година точно на 31 декември 2010 г. Ето повече подробнсти:

Както често правя при мои статии, за оперни дейци с изяви в МЕТ Ню Йорк правя по-подробни коментари. Това ще напрвя и при Вили Декер. Той има досега само една оперна постановка там – „Травиата“ от Верди през 2010 г. Както писах по-горе, постановката на същата опера в Залцбург през 2005 г. има такъв успех, че през следните години Вили Декер поставя тази опера на редица сцени, разбира се с промени, но подобни постановки. Тази в МЕТ Ню Йорк прилича на тази от Залцбург, но с други солисти – Анна Нетребко и Роландо Вийасон не са там.

Постановката има общо 51 спектакъла – премиера на 31 декември 2010 г., последна изява на 14 април 2017 г. – в няколко серии през 2010, 2011, 2012, 2013, 2014, 2015 и 2017 години. Цитирам началото и края на всички 51 изяви:

La Traviata {961}
Metropolitan Opera House; 12/31/2010
Debuts: Willy Decker, Wolfgang Gussmann, Susana Mendoza, Hans Toelstede, Athol Farmer, Kyle Pfortmiller, Jennifer Holloway
Broadcast/Streamed
[Met Performance] CID:353726
La Traviata {962}
Metropolitan Opera House; 01/04/2011
[Met Performance] CID:353733
La Traviata {963}
Metropolitan Opera House; 01/07/2011

(…)

[Met Performance] CID:356686
La Traviata {1009}
Metropolitan Opera House; 04/08/2017
[Met Performance] CID:356688
La Traviata {1010}
Metropolitan Opera House; 04/11/2017
Broadcast
[Met Performance] CID:356691
La Traviata {1011}
Metropolitan Opera House; 04/14/2017

(край на цитата)

А ето и ансамблите при премиерата и при последната изява:

Metropolitan Opera House
December 31, 2010 Broadcast/Streamed
New Year’s Eve Gala

New Production

LA TRAVIATA {961}
Giuseppe Verdi–Francesco Maria Piave

Violetta…………………Marina Poplavskaya
Alfredo………………….Matthew Polenzani
Germont………………….Andrzej Dobber
Flora……………………Jennifer Holloway [Debut]
Gastone………………….Scott Scully
Baron Douphol…………….Jason Stearns
Marquis D’Obigny………….Kyle Pfortmiller [Debut]
Dr. Grenvil………………Luigi Roni
Annina…………………..Maria Zifchak
Giuseppe…………………Juhwan Lee
Messenger………………..Joseph Turi
Guest……………………Athol Farmer [Debut]
Gentleman………………..Peter Volpe

Conductor………………..Gianandrea Noseda

Production……………….Willy Decker [Debut]
Designer…………………Wolfgang Gussmann [Debut]

……..

Metropolitan Opera House
April 14, 2017

LA TRAVIATA {1011}
Giuseppe Verdi–Francesco Maria Piave

Violetta…………………Carmen Giannattasio
Alfredo………………….Atalla Ayan
Germont………………….Plácido Domingo
Flora……………………Maya Lahyani
Gastone………………….Aaron Blake
Baron Douphol…………….Dwayne Croft
Marquis D’Obigny………….Jeff Mattsey
Dr. Grenvil………………James Courtney
Annina…………………..Maria Zifchak
Giuseppe…………………Juhwan Lee
Messenger………………..Brandon Mayberry
Guest……………………Sam Meredith
Gentleman………………..Jeongcheol Cha

Conductor………………..Nicola Luisotti

Production……………….Willy Decker

(край на цитата)

При всички 51 спектакли в главните роли играят различни солисти през различните години. При премиерата и при няколко спектакла после Виолета е известният руски сопран Марина Поплавская, играе също Диана Дамрау, а през 2015 и 2017 години и Соня Йончева. Ето един ансамбъл с нея:

Metropolitan Opera House
February 24, 2017 Broadcast/Streamed

LA TRAVIATA {997}
Giuseppe Verdi–Francesco Maria Piave

Violetta…………………Sonya Yoncheva
Alfredo………………….Michael Fabiano
Germont………………….Thomas Hampson
Flora……………………Rebecca Jo Loeb [Debut]
Gastone………………….Scott Scully
Baron Douphol…………….Dwayne Croft
Marquis D’Obigny………….Jeff Mattsey
Dr. Grenvil………………James Courtney
Annina…………………..Jane Bunnell
Giuseppe…………………Juhwan Lee
Messenger………………..Brandon Mayberry
Guest……………………Sam Meredith
Gentleman………………..Paul Corona

Conductor………………..Nicola Luisotti

Production……………….Willy Decker

(край на цитата)

Бащата Жорж Жермон е прекрасният баритон Томас Хемпсън. При някои изяви в тази роля играе Пласидо Доминго. Тенорът Майкъл Фабиано от САЩ е чудесен в ролята на Алфредо. Соня Йончева има редица изяви в ролята на Виолета през годините 2015 и 2017. За тези нейни изяви световните медии публикуваха тогава много ласкави отзиви.

Аз имам една нейна снимка след изява в тази роля в МЕТ и днес ще я приложа.

Преди да премина към други детайли в статията си, искам да цитирам от източник на руски език едно мнение за постановката на „Травиата“ в МЕТ Ню Йорк и специално за Анна Нетребко, публикувано в западна медия:

« (…) Об этой постановке «Коммерсант» писал:

«Травиата» Деккера разошлась каким-то немыслимым тиражом, став предметом культа и сделав для трансатлантической славы русской певицы столько, что дива, вероятно, до конца своих дней останется перед режиссёром в неоплатном долгу. В какой-то момент спектакль, популярность которого с каждым годом лишь возрастала, продолжил жизнь без своей главной героини: публика по всему миру жаждала смотреть «Травиату» исключительно в режиссуре Деккера — пускай и без Анны Нетребко».

Певцы и критики называют режиссёрский стиль Деккера минималистическим, его изобразительный ряд немногословен, даже визуально аскетичен, пространство органично. Костюмы, декорации, мизансцены продуманы до мельчайших деталей и осмыслены. Его постановки метофоричны, иногда почти шокирующи, могут идти «вразрез со словесным текстом, но никогда — с музыкальным»

(край на цитата)

Мисля, че коментари са излишни …

А ето и една рецензия за тази постановка в медия от САЩ (оригинал на английски език):

„Traviata“ am MET, Regie Willy Decker

By Anthony Tommasini

Even die-hard fans of the director Franco Zeffirelli’s productions for the Metropolitan Opera have to concede that his 1998 staging of Verdi’s “Traviata” was terrible. With its opulently garish sets and knee-jerk realism, the production dwarfed the cast, no matter what stars were singing. So the time has long since come for something different. And the intriguing production by the German director Willy Decker that the Met introduced on New Year’s Eve could not be more different.

The entire story is played within the confines of a tall, curved grayish-white wall, as if the action were taking place in an arena under clinically bright lights. And during crucial scenes groups of choristers lean over the wall like voyeurs, watching the deteriorating relationship between the dying, defiant courtesan Violetta and her smitten lover Alfredo, here played by the glamorous Russian soprano Marina Poplavskaya and the sweet-voiced American tenor Matthew Polenzani.

The costumes are modern. Violetta appears at the party in the opening scene in a short blazing red dress, and all the guests, male and female choristers alike, wear black tuxedos, making the crowd look androgynous and threatening. This “Traviata,” which originated at the Salzburg Festival in 2005 and was the hottest ticket of that summer, lives on as a popular DVD starring Anna Netrebko and Rolando Villazón.

No doubt many opera buffs will dismiss it as just another high-concept Eurotrash outrage, though there was surprisingly little booing when Mr. Decker and the production team, in their Met debuts, took curtain calls on Friday night. This was in contrast to the opening night of last season, when the Met’s general manager, Peter Gelb, replaced the popular Zeffirelli “Tosca” with Luc Bondy’s gratuitously modern and lame staging.

In some scenes Mr. Decker’s reconceptions of “La Traviata” are as heavy-handed as the melodramatic clichés he abhors in traditional productions. And though the look here is bare and timelessly modern, the symbolism is forced, especially the ever-present giant clock to indicate the passage of time and the ticking-away of the terminally ill Violetta’s life.

Still, this is an involving and theatrically daring production that belongs at the Met. And unlike the suffocating Zeffirelli staging it replaces, it is a showcase for courageous singers. Mr. Decker clearly worked with his leads here to develop vulnerable, revealing portrayals.

(край на цитата)

След като обърнах внимание на най-големите успехи на Вили Декер в кариерата му, ще се спра на неговата биография и творчески път.

Вили Декер (Willy Decker), роден на 8 септември 1950 г. в Пулхайм, е немски оперен режисьор.

След завършване на средното си образование, Декер започва да следва музикално обучение по цигулка в музикално училище („Rheinische Musikschule“) в Кьолн, но после се прехвърля в Кьолнския университет в специалностите театрално изкуство, музикология, германистика и философия. Заедно с това той учи и вокално изкуство при Йозеф Метерних във Висшето училище за музика в Кьолн.

През 1972 г. започва на 22-годишна възраст работа като асистент на режисьора – първи ангажимент в Градския театър в Есен, после постъпва в Оперния театър в Кьолн като асистент на режисьора, и то при такива имена като тия на Ханс Нойгебауер (Hans Neugebauer), Хари Купфер (Harry Kupfer), Жап-Пиер Понел (Jean-Pierre Ponnelle) и Михаел Хампе (Michael Hampe). От 1986 г. Вили Декер става главен режисьор (Oberspielleiter) на Кьолнската опера.

От есента на 2005 г. Вили Декер е професор по оперна режисура във Висшето училище по музика в Берлин на името на Ханс Айслер (Hanns-Eisler-Hochschule in Berlin).

На 17 октомври 2007 г. Вили Декер е избран за нов интендант (ръководител) на прочутия Музикален фестивал в Рурската област в провинция Рейн-Вестфалия (Ruhrtriennale), с което става наследник на Юрген Флим (Jürgen Flimm), който е на този пост от 2009 до 2011 г. Нека обърна внимание на това, че Юрген Флим е един от най-известните музикални функционери на днешна Германия, заедно с това прочут оперен режисьор, който след смъртта на Аугуст Евердинг (1928-1999) заема редица ръководни постове в музикалния живот на държавата.

От тия години Вили Декер се профилира като превъзходен оперен режисьор, като прави постановки по целия свят. Цитирам няколко най-известни: „Травиата“ от Верди през 2010/2011 в МЕТ Ню Йорк, „Лулу“ от Албан Берг в Парижката опера през 2011 г., „Дон Жуан“ от Моцарт в Саксонската държавна опера в Дрезден през 2012 г. По-късно в статията ще дам подробен списък на постановките му през последните няколко години.

Вили Декер е израснал в строго религиозна католическа среда, но понастоящем се е определил към будизма – т.н. „зен-будизъм“. Нека напиша нещо за това религиозно течение:

Зен (или Дзен) Будизмът е школа, която поставя на централно място осъзнаването на текущия момент и прозрението в същността на нещата чрез личния опит.

Зен може да се определи и като практика, която помага на човек да проникне в своя собствен ум чрез медитация и да превъплъти постигнатото разбиране в ежедневния си живот. Трите основни елемента на практикуването на религиозната философия Зен са: медитация в седнало положение със скръстени крака (т. нар. зазен), извършване на някаква работа и пеене на псалми. Зен-будистки храм е Златният храм в Киото.

Зен започва да се разпространява в Япония през 1191 г. от монаха Ейсай, който се счита за основател на школата Риндзай Дзен. Сложните теории на Риндзай Дзен са били популярни главно в средите на самураите и на военната класа и с тях е свързано практикуването на бойните изкуства. Има и друга разновидност на Зен – Сото Зен, която е била по-популярна сред хората на изкуството.

Японската форма „Зен“ (禅), както и китайската „чан“ (禪), произлиза от санскритската дума „дхяна“ (ध्यान), която буквално означава състояние на вниманието, съзерцание освободено (без) мисли и именно това действие е залегнало в основата на философията. Според нея човек може да достигне просветление чрез медитация и дисциплина.

В български източници думата се среща и като „зен“, и като „дзен“. В Нов правописен речник на българския език, издание на БАН от 2002 година, е кодифицирана като „дзенбудизъм“.

Преки исторически източници за най-ранната история на зен не са запазени до наши дни. Съществуват множество теории за влиянието на други школи върху неговото възникване, но те се основават главно на сходства и съвпадения, а не на писмени текстове или разкази. Според някои изследователи дзен възниква при взаимодействието на махаяна будизма и даоизма, докато други търсят корените му в практиките на йога, а има и други противоречащи си теории.

(край на цитата)

Продължавам с биографията на Вили Декер: през 1978 г. той започва със собствени оперни постановки и съвсем бързо след това името му се налага не само в Кьолн, но и като гостуващ режисьор на редица чужди сцени. Той става и международно известен след като прави някои световни премиери, например през 1980 г. със съвременната опера „Pollicino“ от немския композитор Ханс Вернер Хенце (1926-2012) при „Cantiere Internazionale d’Arte“ в Монтепулчано (Montepulciano) в Италия, както и през 1990 г. с операта „Макбет“ от Антонио Бибало (Antonio Bibalo) в Осло. Антонио Бибало (1922-2008) е италиански композитор, роден в Триест, с дейност в Норвегия, където се е поминал в Ларвик.

През следващата 1991 г. идва истинският голям успех за Вили Декер – постановката на операта „Замъкът“ („Das Schloss“) от съвременния немски композитор Ариберт Райман (Aribert Reimann) на сцената на „Дойче Опер Берлин“.

През следващите 30 години – до днес, Вили Декер е един от най-известните и търсени оперни режисьори в световен мащаб. Той инсценира на най-големите немски оперни сцени, в Парижката опера, във Виенската държавна опера, в държавните опери в Хамбург и Дрезден, при „Maggio Musicale Fiorentino“, в Ковънт Гардън в Лондон, при „Drottningholm Festival“ в Стокхолм, в „ Lyric Opera“ в Чикаго, в оперните театри в Брюксел, Амстердам, Женева, Мадрид, както и в „Gran Teatre del Liceu“ в Барселона.

През 1999 г. Вили Декер предизвика известно недоумение, понеже отказа отправената му покана да инсценира в Байройт операта „Лоенгрин“ от Вагнер поради причини от „художествени съображения“ (оригинал на немски език: „aus künstlerischen Gründen“). Това се случва за първи път в историята на Музикалния фестивал в Байройт – поканен режисьор да откаже предложена му постановка!    

През 2004 и 2005 години Вили Декер постигна при Фестивала в Залцбург двата си най-големи успеха до сега (особено вторият) – постановките на „Мъртвият град“ от Ерих Волфганг Корнголд през 2004 г. и „Травиата“ от Верди през 2005 г. И при двете постановки сценограф е Волфганг Гусман (Wolfgang Gussmann) – сценографът, с който Декер работи най-често. При „Травиата“ с Анна Нетребко и Роландо Вийасон в главните роли тази постановка има сензационен успех, който още дълго се помни. Както се казва, постановката има „култов успех или статус“. Фактически това беше една от най-впечатлителните роли на изгряващата звезда Анна Нетребко. Може би и пиара на постановката беше много успешен – в цяла Германия и Австрия имаше големи плакати и билд-бордове по големите улици и площади на редица градове, също и при мен в Дармщадт. По-късно в статията ще се върна наново на тази постановка.

През 2011 г. Вили Декер инсценира като встъпителна творба за откриването на фестивала „Ruhrtriennale“ операта „Тристан и Изолда“ от Вагнер. Това става в прочутата “Jahrhunderthalle“ в град Бохум в Рейн-Вестфалия.

Що се отнася до постановки на Вили Декер във Виенската държавна опера, ето техния списък:

BILLY BUDD

Inszenierung | 28 Vorstellungen | 12.02.2001–17.02.2011

DIE TOTE STADT

Inszenierung | 23 Vorstellungen | 12.12.2004–20.01.2017

IDOMENEO

Inszenierung | 19 Vorstellungen | 27.01.2006–10.02.2007

LULU

Inszenierung | 21 Vorstellungen | 12.02.2000–20.11.2005

LULU

Regie | 5 Vorstellungen | 03.12.2017–15.12.2017

(край на цитата)

За досегашната си дейност Вили Декер е получил награди и отличия както в Германия, така и в други държави. Ето малка справка на немски език за тях:

Auszeichnungen

Decker erhielt für seine Arbeit viele Ehrungen und Auszeichnungen. Unter anderem wurde er 2006 mit dem „Verdienstorden des Landes Nordrhein-Westfalen“ ausgezeichnet. In Frankreich wurde ihm der Titel eines „Chevalier des Arts et des Lettres“ verliehen.

(край на цитата)

Не давам превод, става дума за две важни отличия – орден от провинцията Северен Рейн-Вестфалия в Германия и титла от Франция.

Интересно, в източник на руски език е дадена и видеографията от постановките на Вили Декер (на немски език не намерих подобна информация, затова цитирам тази от източник на руски език):

Избранная видеография

(край на цитата)

В последната позиция четем името „Стоянова“. По всяка вероятност това е сопранът Красимира Стоянова – запис на „Отело“ в постановка на Вили Декер в Барселона, заедно с тенора Хосе Кура. Аз знам за тази нейна изява там, тя получи прекрасни отзиви през 2006 г.

За да имаме представа за дейността на Вили Декер от декември 2017 г. до сега, както и за плановете му до 2021 г., цитирам подробен план, взет от една банка данни за оперни дейци (източник в Германия):

von / bis

Oper

Rolle

Kulturinstitution / Ort

Produktionssteam

Feb 2021

Götterdämmerung / Regie

Sächsische Staatsoper, Dresden / Semperoper

ML: Thielemann / R: Decker

Feb 2021

Siegfried / Regie

Sächsische Staatsoper, Dresden / Semperoper

ML: Thielemann / R: Decker

Jan-Feb 2021

Die Walküre / Regie

Sächsische Staatsoper, Dresden / Semperoper

ML: Thielemann / R: Decker

Jan-Feb 2021

Das Rheingold / Regie

Sächsische Staatsoper, Dresden / Semperoper

ML: Thielemann / R: Decker

Okt 2020

Werther / Regie

Polish National Opera, Warszawa / Teatr Wielki / Sala Moniuszki

ML: Fournillier / R: Decker

Sep-Okt 2020

Werther / Regie

Oper Frankfurt / Opernhaus

ML: Moriuchi / R: Decker

Mai-Jun 2020

Werther CANCELLED / Regie

Polish National Opera, Warszawa / Teatr Wielki / Sala Moniuszki

ML: Fournillier / R: Decker, Heinrichs

Mai-Jun 2020

Pique Dame CANCELLED / Regie

Staatsoper Hamburg

ML: Gedschold / R: Decker

Mai 2020

La Traviata CANCELLED / Regie

Teatro Real de Madrid

ML: Nánási / Luisotti / Chaves
R: Decker, Castaldi

Dez 2019

Pikovaya Dama / Regie

Teatro di San Carlo, Napoli

ML: Valčuha / R: Decker

Nov 2019

Pelléas et Mélisande / Regie

Staatsoper Hamburg

ML: Nagano / R: Decker

Nov 2019-Feb 2020

Werther / Regie

National Theatre Prague, Praha

ML: Beikircher / Bubak / Kofroň
R: Decker, Heinrichs

Sep-Okt 2019

Katja Kabanova / Regie

Staatsoper Hamburg

ML: Harneit / R: Decker

Jun 2019

Salome / Regie

Tokyo Nikikai Opera / Tokyo Bunka Kaikan

ML: Weigle / R: Decker

Mär 2019

La clemenza di Tito / Regie

Fondazione del Teatro del Maggio Musicale Fiorentino, Firenze

ML: Sardelli / R: Decker

Jan-Feb 2019

Il ritorno d’Ulisse in patria / Regie

Staatsoper Hamburg

ML: Luks / R: Decker, Eßinger

Dez 2018-Jan 2019

Tosca / Regie

Staatsoper Stuttgart / Opernhaus

ML: Meister / R: Decker

Dez 2018

Kát’a Kabanová / Regie

Teatro di San Carlo, Napoli

ML: Valčuha / R: Decker

Sep 2018-Mai 2019

Werther / Regie

National Theatre Prague, Praha

ML: Kofroň / Bubák
R: Decker, Heinrichs

Jul 2018

Tosca / Regie

Ópera Nacional de Chile, Santiago / Teatro Municipal

ML: Chudovsky / Prudencio
R: Decker

Jun 2018

Werther / Regie

National Theatre Prague, Praha

ML: Kofroň / Bubák
R: Decker, Heinrichs

Feb 2018

Peter Grimes / Regie

Palau de les Arts, Valencia / Palau de les Arts Reina Sofía

ML: Franklin / R: Decker

Jan-Feb 2018

Siegfried / Regie

Sächsische Staatsoper, Dresden / Semperoper

ML: Thielemann / R: Decker

Jan 2018

Die Walküre / Regie

Sächsische Staatsoper, Dresden / Semperoper

ML: Thielemann / R: Decker

Jan 2018

Das Rheingold / Regie

Sächsische Staatsoper, Dresden / Semperoper

ML: Thielemann / R: Decker

Dez 2017-Jan 2018

Werther / Regie

Oper Frankfurt / Opernhaus

ML: Viotti / R: Decker

Dez 2017

Lulu / Regie

Wiener Staatsoper

ML: Metzmacher / R: Decker

(край на цитата)

Един грандиозен план, обхващащ опери от най-различни епохи и стилове, постановки по целия свят, преди всичко във Виена, Франкфурт, Дрезден, Валенсия, Прага, Сантиаго в Чили, Неапол, Щутгарт, Хамбург, Флоренция, Токио и Варшава. Както виждаме, включени са и тия проекти, които не бяха осъществени поради „корона“-кризата през настоящата 2020 година.

И накрая към този план искам да прибавя конкретни допълнения за две постановки на Вили Декер – първата през идната 2021 г. в Дрезден („Рейнско злато“ от Вагнер) и една от 2019 г. в Хамбург („Пелеас и Мелизанда“ от Клод Дебюси с участието на Анна Прохаска и Роландо Вийасон в главните роли):

„Rheingold“ Wagner in Dresden

Besetzung am 29. Jan 2021 

´´´´´´

Staatsoper Hamburg

7.11.2019

Mit Rolando Villazón und Anna Prohaska in den Titelpartien und Simon Keenlyside als Golaud treffen in der Staatsoper Hamburg in Pelléas et Mélisande internationale Opernstars zusammen. Ab dem 15. November 2019 ist Claude Debussys einzige Oper in der Inszenierung von Willy Decker für vier Vorstellungen wieder auf der Großen Bühne der Staatsoper Hamburg zu erleben. Am Pult des Philharmonischen Staatsorchesters steht Kent Nagano.  

Kent Nagano /

Claude Debussy

Pelléas et Mélisande

Musikalische Leitung: Kent Nagano

Inszenierung: Willy Decker

Bühnenbild und Kostüme: Wolfgang Gussmann

Licht: Hans Toelstede

Mit: Arkel Tigran Martirossian (Rollendebüt), Geneviève Ks. Renate Spingler, Pelléas Rolando Villazón, Golaud Simon Keenlyside, Mélisande Anna Prohaska (Rollendebüt), Yniold Solist des Tölzer Knabenchors, Un médecin / Le Berger David Minseok Kang (Rollendebüt), Philharmonisches Staatsorchester Hamburg

7. November 201

(край на цитата)

Последните ми бележки в днешната статия се отнасят за други съвременни оперни режисьори от различни държави, които имат особено успешна международна кариера и искам да направя известен паралел с тази на Вили Декер.

Роберт Карсен (Robert Carsen) от Канада (роден на 23 юни 1954 г. в Торонто)

Режисьорът възприема ролята си в постановката преди всичко като предаване на последователен сюжет („Аз съм разказвач, който разказва истории, написани от други), вярвайки, че операта се харесва както на сетивата, така и на ума. А самата тя е игра на любов и смърт. Той подчертава еротичните елементи на сюжета и често представя голи артисти на сцената в своите продукции.


Обръщайки се към нова опера, Карсен винаги внимателно анализира епохата, към която принадлежи действието, и ерата, в която е работил авторът, но той се опитва да предаде в продукцията си не външни атрибути (костюми, интериори, елементи от ежедневието), а особеностите на тези чувства и поведение, които бяха характерни за тях. В своите изпълнения Карсен обикновено се изявява като сценограф, както и дизайнер на костюми и осветление.

……

Джанкарло Дел Монако (Giancarlo Del Monaco) от Италия (роден на 27 декември 1943 г. във Венеция)

Дел Монако има повече от 100 оперни постановки по целия свят – преди всичко от Верди, Пучини, Росини, Белини, Леонкавало, Маскани.

Освен това той е директор (или интендант) на различни оперни театри и музикални фестивали: шеф на Градския театър и опера в Касел (през годините 1980 до 1982), шеф на Оперния театър в Бон (1992 до 1997), шеф на Оперния театър в Ница (от 1997 до 2001), директор на Музикалния фестивал в Мачерата / Италия от 1986 до 1988 г., също такъв на Фестивала в Монтепулчано / Италия през 1975 и на Фестивала в Тенерифе през 2009-2011.

Критиката често пише за него: „ (…) С неговата особено значителна кариера на генерален директор Джанкарло Дел Монако се очертава и като един от най-важните оперни режисьори на своята генерация (…) Той има оперни продукции в целия свят: Барселона, Пекин, Берлин, Болоня, Брегенц (Летният фестивал), Буенос Айрес, Катания, Хамбург, Лос Анджелис, Мадрид, Мюнхен, Милано, Монпелие, Неапол, Ню Йорк, Париж, Рим, Савонлина (Музикален фестивал във Финландия), Щутгарт, Тел Авив, Венеция, Вашингтон, Виена, Цюрих (…)

Не трябва да се пропусне забележката за Дел Монако, че той говори перфектно 5 езика.

Но нека аз добавя, че някои от постановките му предизвикват бурни реакции, често негативни. Това, разбира се, е характерно за много съвременни оперни режисьори .. Да не говорим за такива като испанецът Каликсто Биейто (ще стане дума и за него)..

Дел Монако прави впечатление и с това, че живее заедно (не са женени официално) с оперна певица от Хърватско, която е 41 години по-млада от него. Казва се Лана Кос (Lana Kos). Не обичам клюките, но в официална медия в Хърватия пише следното (не давам превод, моля опитайте с „чичко Гугъл“):

Медия „Свободна Далмация“ (в превод от хърватски)

„Splitska operna publika večeras s nestrpljenjem očekuje Verdijeva “Ernanija”, novu premijeru u Hrvatskom narodnom kazalištu čiju režiju potpisuje jedan od ponajboljih opernih redatelja današnjice Giancarlo del Monaco, ujedno sin čuvenog tenora Marija del Monaca. U glavnoj ženskoj ulozi, pak, nastupa njegova životna partnerica Lana Kos, u čiji smo se anđeoski sopran imali prilike zaljubiti prije nekoliko godina kad je pjevala u “La Traviati”. Večerašnja premijera bila je povod da se susretnemo s ovim simpatičnim i po mnogo čemu inspirativnim parom, koji je s nama podijelio detalje iz svog života“.

(край на цитата)

Какво пък, може да са щастливи … Към горното съобщение в тази медия има снимка на двамата, ще я приложа в моята статия.

…..

Хари Купфер (Harry Kupfer) от Германия (12 август 1935 – 30 декември 2019)

За този изключителен режисьор съм писал статия през 2015 г., когато той навърши кръглите 80 години. Съвсем кратко писах и в края на 2019 г., когато Купфер отлетя от този свят.

Нека цитирам мисли от моята статия:

„(…) Едва ли има друг съвременен немски оперен режисьор, който да е оставил толкова трайни следи в оперния живот на Германия, на Европа и на целия свят, като днешният юбиляр – Хари Купфер (Harry Kupfer), който днес на 12 август 2015 г. празнува своя 80-и рожден ден.

Когато дойдох в тази държава преди 41 години и започнах малко по малко да се интересувам за оперния живот в тогава разделената Германия, първото име, което ми направи особено впечатление, беше това на 40-годишния амбициозен и вече особено прочут режисьор в ГДР – Хари Купфер. В тия години той вече си беше създал име на профилиран и много търсен не само в ГДР, но и в редица други страни оперен режисьор, започнал от 50-те години много успешно да упражнява тази забележителна професия (…)

По-долу в биографията му ще дам подробности, но през 70-е и 80-те години Хари Купфер е безспорно най-известният оперен режисьор на ГДР, като след обединението на двете германски държави той разширява още повече кариерата си. Следват постановки в редица европейски страни, както и извън Европа, част от които са още преди обединението – Грац, Копенхаген, Амстердам, Кардиф, Лондон, Виена, Залцбург, Барцелона, Цюрих, Москва, Сан Франциско, редица градове в Западна Германия, а след 1990 г. – още повече (…)

Хари Купфер е не само оперен режисьор. Той е добър познавач на немската литература и изобщо на изкуствата, заедно с полския композитор Кшищоф Пендерецки работят заедно няколко години при подготовката на операта му „Черната маска“, която има премиерата си на Фестивала в Залцбург през лятото на 1986 г. Хари Купфер и Пендерецки пишат заедно либретото по творбата на немския писател Герхарт Хауптман, роден и творил в източните провинции на Германия преди Втората световна война, някои от които после са преминали към Полша (…) Хари Купфер поставя и опери от Верди, Пучини, Офенбах, Рихард Щраус, Шостакович, Яначек, Берлиоз, Мусоргски и много други. До сега има над 170 оперни постановки в целия свят за 57 творчески години. Последната му постановка на сцената на „Комише Опер“ в Берлин преди официално да се раздели с ръководните постове там през 2002 г. е операта „The Turn of the Screw“ от Бенжамин Бритън. Пресата и музикалната критика оценяват тогава много високо неговата работа, като я определят като „bewunderungswürdig“ (съгласно речника: възхитителна, удивителна) (…)

През последните години Хари Купфер инсценира в Дрезден и в Сидни, поставя „Пръстенът на нибелунга“ в Барцелона и „Парсифал“ в Хелзинки. Наново на негова страна стои както винаги сценографът Ханс Шавернох. През 1978 г. Купфер води Шавернох в Байройт, където при постановката им в стила на психоаналитична трактовка предизвикват смесени реакции.

По време на епохата на ГДР Хари Купфер може да пътува винаги на Запад, но той не иска да напуска изцяло ГДР. Той прави следното изказване за списанието „Opernwelt”: „На Запад не бих намерил такива добри условия за работа. Освен това имах чувството, че в ГДР съм необходим като артист“ (…)

Лично аз намирам тези позиции на Хари Купфер за много навременни в наше време, когато редица оперни режисьори прекаляват с модернизмите си, като искат да бъдат интересни, но често по този начин отдалечават критичната публика от оперните театри, която е свикнала на други трактовки на съответните творби (…)

На нас остава днес на 12 август 2015 г. да поздравим Хари Купфер с кръглата годишнина и да му пожелаем добро здраве и много сили, за да упражнява и по-нататък режисьорската си професия (…)“

(край на цитатите от статията ми за Хари Купфер през 2015 г.)

Както стана въпрос в началото, на 30 декември 2019 г. Хари Купфер се помина – жалко, медиите в Германия отбелязаха много широко неговата смърт.

…….

А сега за най-известният руски оперен и драматичен режисьор – Дмитри Черняков. Цитирам нещо за него на английски език, за да бъде безпристрастно (ако е от източник на руски език):

Dmitri Tcherniakov (Russian: Дмитрий Черняков) (born May 11, 1970) is a Russian theatre director, and winner of numerous national Golden Mask theatre awards, who works with many European opera houses.

Tcherniakov was born in Moscow. In 1993 he graduated from Russian Academy of Theatre Arts as a stage director. He started his career in the Russian Drama Theatre of Lithuania in Vilnius. Then he directed opera and drama in many major Russian cities, including Moscow, Saint PetersburgNovosibirskOmskSamaraKazan and others. He usually creates the scenic design and costumes for his productions.

Awards

Tcherniakov was awarded the Golden Mask for Best Director of Opera for the following productions:

Works

Opera

(край на цитата)

Не цитирам постановките му в драматичния театър, но обърнете внимание: от 1998 г., когато е само на 28 години, има постановки само в Русия, и то също и в Москва и Санкт Петербург, но от 2005 година – на 35 години – съдбата и таланта му отварят вратите на западните оперни театри – първо в Германия, и то като постановчик на „Борис Годунов“, а после и по целия свят: Италия, Франция, Великобритания, Швейцария, Белгия, Нидерландия, САЩ.

Постановката в САЩ е в МЕТ Ню Йорк, където той поставя „Княз Игор“ от Бородин – 9 спектакъла през февруари и март 2014 г. с Алдар Абдразаков в ролята на Княз Игор. Все пак най-много постановки извън Русия има тук в Германия, където е предпочитан режисьор особено в Берлин, Мюнхен, Хамбург.

………

И като последен пример – широко нашумелият през последните 15-20 години режисьор от Испания Каликсто Биейто (Calixto Bieito), роден на 2 ноември 1963 г. в Миранда де Ебро.

За него се носят какви ли не слухове, че прекалява при много от постановките си с „прекалено модерни, пълни с еротика и насилие сцени, които често принуждават групи от зрители да напускат спектаклите му“. Въпреки това, той е един от особено търсените оперни режисьори, което се вижда от дейността му (малко по-долу прилагам списък).

В оригинал на немски език можем да прочетем следната мисъл за него: „ (…) Er hat sich als „Skandalregisseur“ mit modernen, expressiv-gewalttätig zugespitzten oder bewusst sexualisierten Operninszenierungen einen Ruf geschaffen. Zwischen 1999 und 2011 war er Direktor des Teatre Romea Barcelona (…)“.

(край на цитата)

Не мога да забравя големия скандал, който предизвика през февруари 2003 г. постановката му на „Трубадур“ в Хановер, тъй като на сцената е станало почти изнасилване на Азучена в една сцена, при която е имало масови освирквания и напускане на спектакъла. После операта е била свалена от представления, но въпреки това Каликсто Биейто продължава да бъде търсен на много оперни сцени – това се вижда от списъка по-долу. Даже през септември 2003 г. наново той постави в Хановер друга опера – този път „Травиата“, но „с повече задръжки“.

Някъде четох, че причина да прави такива постановки с прекалена еротика и насилие бил факт, свързан с детството му в Испания. През известен период тогава е бил в детски интернат, където често е бил подложен на сексуални извращения и волности, които са се отразили на психиката му – желание сега да отреагира на тия лоши спомени. Чел съм в книги по психология, че това става много често в подобни случаи – желание по-късно по някакъв начин да се отмъсти на обществото за причинените душевни страдания в детството.

(край на цитата)

Цитирам списък на оперните му постановки (оригинал на немски език, има и постановки на драми):

Inszenierungen

(край на цитата)

Действително впечатляващ списък – не само оперни заглавия от всички жанрове и стилове, но и редица драматични произведения.

Нека днес на 8 септември 2020 г. поздравим оперния режисьор Вили Декер за рождения му юбилей, като му пожелаем добро здраве, лично щастие и нови постановъчни успехи по целия свят. Досегашната му дейност е гаранция за това, че ще остане верен на стила си и на онова, което е постигнал с труда и таланта си.

За много години уважаеми г-н Декер!

…….

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht.