Yordan Dafov

Диригентът Йордан Дафов празнува на 18 февруари рожден ден

Драги приятели на оперната и симфонична музика, на 18 февруари 2023 г. навърши 83 години много заслужилия с голямата си и многогодишна дейност диригент Йордан Дафов, творческия живот на когото съм следил от много години. В този ден аз имах тема за друга статия, поради което отложих написването на такава за по-късно.

Днес на 24 февруари 2023 г. ще почета за пръв път със статия маестро Йордан Дафов – отдавна той заслужава тази чест, защото по мое мнение той е един от последните представители на една генерация диригенти и композитори, които са били ученици на такива величия като Панчо Владигеров и Константин Илиев. При това Йордан Дафов е преминал през артистичната си кариера до сега през почти всички значителни центрове на оперното и симфонично изкуство в България – София, Пловдив, Варна, Бургас, Плевен и другаде, както и в чужбина, където е оставил светли следи с дейността си на оперен и симфоничен диригент. В началото на 1981 г. става диригент на Софийската филхармония, като едновременно с това е и главен диригент на Камерния оркестър в Добрич (тогава Толбухин), който под неговата умела диригентска палка успява да си извоюва името на един от най-добрите камерни ансамбли в България.

По-долу ще се спра подробно на неговата биография и дейност, но винаги ми е правило впечатление отношението на Йордан Дафов към проблемите на музикалното възпитание у нас особено след големите промени, които станаха в България след реформите в областта на театралните и оперно-филхармонични организации с цел спестяване на средства, когато по инициатива на Министерство на културата редица такива институции бяха реорганизирани – или получиха съкратен състав, или бяха трансформирани чрез сливане на състави, които рязко се отразиха на състоянието на музикалната култура в България. Тогава Йордан Дафов застана на твърда позиция, в редица негови интервюта и по-късно той разкритикува тази порочна политика и като личен пример подаде през 2010 г. оставка като главен диригент на Плевенската филхармония.

Искам тук в началото да цитирам едно негово изказване по тази тема. Въпрос:

„Никак не е случайно, че получената единица се нарича оперен оркестър – поради оправданата възможност да се докара съставът до 50-60 души. Спестени бройки – спестени пари. А там, където няма оперен театър, направиха едни „Симфониети” – 40-45 души. С такъв оркестър вие, като диригент и композитор, как мислите, какъв репертоар може да се свири, как се отглежда публика?“

На този въпрос Йордан Дафов дава следния отговор:

„В по-широки граници е невъзможно поради броя на изпълнителите. И естествено, репертоарът е много ограничен – всъщност, целият XIX и XX век – голяма част от класиката, не могат да се свирят. В такива случаи винаги се получават карикатурни изпълнения. И не само там. Свидетел съм как, поради намаление на щата в оперен театър, се изпълнява „Бохеми” с липсващи инструменти. И нищо не излиза: долавя се някаква мелодия, позната на слушателя. Певците пеят горе, а оркестърът е сведен до една група, която акомпанира. И това се нарича оперен спектакъл! Сега оркестрите, които са към общините, имат като че ли по-сигурно финансиране в зависимост от местния патриотизъм на ръководителите. Някъде такъв не липсва. Но репертоарът е ограничен. И това е причината, всъщност, нашето музикално изкуство да върви назад, вместо да се развива“.

(край на цитата)

Във връзка с тази тема, искам преди да премина към биографични бележки и дейност на Йордан Дафов, да цитирам една много полезна информация от годината 2015, в която се анализират много от въпросите на тази реформа. Цитирам:

Портал „Култура“ – брой 38 (2830), 6 ноември 2015 г.

Разговор с Йордан Дафов

Разговора води Екатерина Дочева

За културата на поколенията

Йордан Дафов е композитор и диригент. Ученик е на Панчо Владигеров и Константин Илиев. Участвал е в майсторски класове по анализ, композиция и естетика при Оливие Месиeн в Парижката национална консерватория. Започва кариерата си във Варненската филхармония(1966), от следващата година е артистичен директор и главен диригент на Бургаския симфоничен оркестър. От 1981 г. е диригент на Софийската филхармония. Паралелно е главен художествен ръководител на Камерния оркестър на Толбухин, днес Добрич. От 1997-1999 е главен диригент на Варненската филхармония. В Софийската филхармония работи до 2002 година. Бил е главен диригент и на Плевенската филхармония.

Дирижира във Франция, Италия, Швейцария, Русия, Испания, Полша, Унгария и др. Има многобройни записи у нас и в чужбина. В момента е главен диригент – симфонична дейност в Държавната опера в Бургас.

Името на Дафов като диригент е свързано не само с интерпретация на класически произведения, но и със световните премиери на произведения на творци, с които той бе свързан естетически като композитор – Константин Илиев, Лазар Николов, Иван Спасов, Георги Тутев и др.

– Маестро, нека започнем оттам, че реформата на сценичните изкуства, както я наричат нейните автори, засегна не само театрите. Тя много тежко засегна симфоничните оркестри. Те бяха орязани и съкратени. Всъщност, реално останаха само два – тук, в София…

– Аз лично все още се питам защо театрите трябваше да бъдат модел в реформата и на музикалните състави. Предполагам, защото е по-достъпен за всички хора. А и от едно време театърът някак си винаги е бил в центъра на вниманието на управляващите. Защото театърът работи със слово, разбира се какво се говори – приятно или неприятно за тях. Само че този модел не е адекватен спрямо останалите звучащи изкуства. И в това се корени и недоразумението, наречено с общата дума реформа. Има специфика в създаването и представянето на продукта на изкуството и тя не се разбира от повечето от тези, които управляват културата. Например, в театъра и операта един спектакъл може да се играе няколко сезона, въпреки че съм виждал как оперен спектакъл се играе два, най-много три пъти. Докато симфоничният концерт е, общо взето, еднократно явление. В театъра и операта имат шанс да разчитат на приходи от повече от едно представление, за да покрият изразходваните средства, докато в симфоничните оркестри не е така.

Говори се, че културата не трябва да бъде управлявана, но всъщност, днес тя е абсолютно управлявана и не естетически или идеологически, а чрез финанси, на пазарния принцип. Моето мнение, а и мнението на мнозина мои колеги, е, че в изкуството има сфери, които не могат да бъдат печеливши и не могат да бъдат обект на пазар. Има модели в света, които показват как може и как не може. Защо, като разумни хора, не вземат модел, който дава повече резултат. Ако не ги познават, да питат. Тук какво стана? С цел икономии съкратиха всички филхармонии и ги вкараха в оперните театри. Първо се намали броят на оркестрантите, недостатъчен дори за един оперен театър. Защото аз почти не мога да си представя в извънстоличен театър да може да се събере пълноценен оркестър, който да свири Пучини, камо ли Вагнер или „Княз Игор”. И ако чуете изпълнението на такива произведения в провинцията, те са жалко подобие на музиката, която трябва да звучи от оркестрината. Тук се разминаваме във всички посоки с представата какво трябва да бъде звучащото симфонично или оперно изкуство. Навремето, когато в провинцията бяха създадени симфоничните оркестри, те обслужваха и оперните театри. Това беше много хубав модел – въпреки трудностите и тежестите на живота в онзи момент. Имаше симфоничен апарат, който изнасяше своите редовни, редовни казвам, концерти, но обслужваше и операта. Сега за редовни симфонични концерти не можем да говорим. Причината: оркестрите навремето израснаха благодарение на двете страни на музикалното изкуство – симфонична музика, без която не може да се направи хубав оркестър, и оперната музика, която пък не струва без качествен оркестър. Нашите най-големи диригенти бяха призвани да положат основите на симфоничното и оперното дело у нас. И го направиха. Когато дойде време да разделят тези оркестри – на симфоничен и на оперен, те предупреждаваха да не се делят. Имаха предвид, че качеството на музикантите ще се промени. В операта, поради различните условия – брой на репетиции, повторение на спектакли, тогава постъпиха по-слаби музиканти с недотам добри рефлекси – защото, в края на краищата, с повторенията нещата се получаваха. Докато симфоничната програма е еднократна, тя изисква повече сръчност, готви се за една седмица и там се влага друго качество труд, с друга интензивност.

А и у нас има едно погрешно схващане, че има оперни диригенти и симфонични диригенти. Че оперните знаят едно, а симфоничните – друго. Абсолютно погрешно! Диригентът е диригент, той дирижира с еднаква отговорност и оперна, и симфонична програма. Той или е диригент, или не е. За съжаление, това схващане съществува в голяма степен и до днес. Негласно. Когато решиха да събират симфоничните и оперните оркестри, вече ние им казвахме: „Не го правете, ще стане по-лошо. Няма да засвирят по-добре оперните оркестри, а симфоничните ще засвирят по-зле.” По същата причина – друг репертоар и различни условия на подготовка, друга нагласа във времето. Независимо какво казахме ние (казвам „ние”, защото това вече е моето поколение, учениците на основателите), не ни послушаха, направиха го. Резултатът е налице – в един град със симфоничен оркестър от 94 души и оперен оркестър от 50 души – общо 144, при събирането останаха 50-60 музиканти, които свирят в операта, защото няма място за повече, ако могат да се съберат и толкова. И те са наречени оркестър при Държавната опера, който от време навреме свири и симфонична музика.

– Никак не е случайно, че получената единица се нарича оперен оркестър – поради оправданата възможност да се докара съставът до 50-60 души. Спестени бройки – спестени пари. А там, където няма оперен театър, направиха едни „Симфониети” – 40-45 души. С такъв оркестър вие, като диригент и композитор, как мислите, какъв репертоар може да се свири, как се отглежда публика?

– В по-широки граници е невъзможно поради броя на изпълнителите. И естествено, репертоарът е много ограничен – всъщност, целият XIX и XX век – голяма част от класиката, не могат да се свирят. В такива случаи винаги се получават карикатурни изпълнения. И не само там. Свидетел съм как, поради намаление на щата в оперен театър, се изпълнява „Бохеми” с липсващи инструменти. И нищо не излиза: долавя се някаква мелодия, позната на слушателя. Певците пеят горе, а оркестърът е сведен до една група, която акомпанира. И това се нарича оперен спектакъл! Сега оркестрите, които са към общините, имат като че ли по-сигурно финансиране в зависимост от местния патриотизъм на ръководителите. Някъде такъв не липсва. Но репертоарът е ограничен. Не знам как съществуват тези музиканти, които работят честно, всеотдайно. Е, има и хитреци, които гледат да се измъкнат, но това са единици. И музикантите страдат от тази ситуация. Не им е добре. И това е причината, всъщност, нашето музикално изкуство да върви назад, вместо да се развива.

– Според вас, ние, музикантите, умеем ли да защитаваме позиции, да правим предложения, да налагаме идеи?

– Не! Аз пак ще дам пример с нашите учители. Въпреки разногласията си, въпреки различните схващания, емоционални и естетически, майсторите диригенти – Константин Илиев, Добрин Петков, Васил Стефанов, Иван Вульпе, Емил Главанаков, Руслан Райчев (няма да мога да изброя всички) – когато трябваше да защитят кауза, се събираха заедно като юмрук, който беше в състояние да тропне по масата, за да бъдат чути. И ги чуваха. Дали за всичко ги слушаха, е друг въпрос, но те бяха заедно. С авторитета си пред властта. Те ръководеха музикалния живот у нас не само със способността си като диригенти, като майстори на музикалното изкуство, но и със своя авторитет. В днешните условия ние нямаме такива позиции. Защото не сме от същото качество. Нямаме същите идеали. Те държаха тогава България да притежава равностойно на света музикално изкуство. Аз не упреквам никого, моите колеги имат своето право. А за младите… да не говорим. Те гледат своя си мъничък бизнес, който ги задоволява. С други думи – не можем да си подадем ръка поради нашите различия – естетически, морални, човешки. В това се състои разликата между поколенията.

– То и с композиторите е така.

Най-вече. Ако има такива. Защото в Съюза на композиторите навремето трябваше да бъдеш поканен. Имаше изисквания – да си автор на сериозни симфонични произведения, на сериозно ораториално произведение, на камерни произведения. Сега влизат в Съюза на композиторите – 167 ли са, не ги знам точно – такива, които са написали по няколко хармонизирани песнички. Е, това ли е композиторът?

– В тази ситуация какво прави диригентът, когато директорът му съобщи, че трябва де се привличат масите, защото трябва да продадат билетите – тоест, програмата трябва да е популярна.

– Какво прави? Истинският диригент не се смущава от това, защото той, ако е диригент, е длъжен и в най-елементарната творба да намери качествата, които ще се изтъкнат при добра интерпретация. Много зависи от културата и опита на диригента. Един професионалист трябва да си свърши работата докрай, принципно. Това е едната страна на въпроса. Другата е, че музикалният институт възпитава своята публика, не публиката възпитава музикалния институт. Ние стигнахме дотам, че публиката взе да ни възпитава. Аз дирижирам също много такава музика. След Брамс и Бетовен, защо да не свиря и други неща като „Цигулката в киното” и още от Джон Уилямс, например. Не мога да се оплаквам от това. Казват: „По целия свят е така.” Да де, ама малко по-различно е, защото и качеството на изпълнение на тази музика е друго.

– Развлекателните програми не са за сметка на симфоничния репертоар.

– Да, сериозното музикално изкуство е за елит, духовен елит, който разбира. Популярните програми са за широката слушателска маса. Не можем да искаме от нея адекватно отношение към високото изкуство. Да, трябват и програми за забавление. И в XVIII век е имало музика за забавление – какво са дивертиментите на Моцарт, например. А днес се изпълняват в концертните програми като сериозна музика.

– Казахте преди малко, че симфоничната сериозна музика е за духовния елит. Може би да кажем две думи за днешните елити – малка част от тях са днес в концертната зала. А хората, които редовно бяха в залата, вече ги няма, нови нещо не се виждат… Така ли е, според вас?

– Аз не мога да допусна, че в едно развито общество няма да има хора, които да се интересуват от литература, от сериозно изкуство, от поезия и симфонична музика. Не говоря само за любителското отношение към музиката, в салона ние виждаме повече любители… А изкуството изисква познание, обща култура, не само музикална, за да възприеме цялостно едно изпълнение – да оцени едно сфорцато, едно пианисимо, една изтънчена музикална фраза. Понеже не се предлага високо равнище, затова е и ниско равнището на отсрещната страна. И затова вече и духовно извисеният човек не ходи на концертите, които му се предлагат, а предпочита да си пусне компактдиск или да гледа музикалните програми. Защото качеството е друго. Така си го обяснявам. А и времената, в които имахме редовна седмична симфонична програма, която се повтаря на следващия ден в някой близък, по-малък град, вече безвъзвратно са отминали. Няма такова нещо вече.

– Как се отнасяте към твърденията на вашите по-млади колеги диригенти, които твърдят, че упреците към тях са поколенчески, а не естетически. Ето ви удобна теза: по-възрастното поколение музиканти не ни харесва, защото е старомодно. Как преценявате битуващите по-млади диригенти днес?

– Въпрос на култура. Въпрос на възпитание и на култура е да се каже: „Тия са старомодни, тия са остарели, тия да си отиват!”. Комплекс за малоценност. Аз принадлежа към друго поколение. Ние сме се възхищавали от нашите учители и сме се мъчили да ги достигнем. Мога да твърдя това за колегите около моята възраст. На никого не можеше да му дойде на ум да каже: „Да си отиват!” Това е въпрос и на приемственост, без която музикалното изкуство не се развива! Няма как да стане! Нашите учители, които бяха също ученици на по-предишното поколение, не им казваха да си ходят. Друг е въпросът, че имаше разлика в естетическите им схващания. И нека да си спомним, че изпълняваха без разлика всички български композитори. Независимо от тяхната преценка за качеството на музиката, даваха им шанс да чуят музиката си. Чувстваха себе си длъжни да го направят. Този морал в изкуството е абсолютно задължителен и необходим. Ако някой счита, че това е излишно, неговото развитие ще спре до него самия, няма да даде шанс на следващите да продължат това, което той е направил. Сам реже клона, на който седи.

– Имате ли някаква надежда, че нещата могат да се подобрят?

За съжаление, българското общество е незряло. Ние сме склонни да възприемаме най-евтиното, най-болестотворните организми, които идват. Вероятно ще дойде време, когато всичко това ще се промени, но може би ние няма да бъдем свидетели на този процес. Въпреки стагнацията, въпреки идеологическия и естетическия терор, някога имаше система, организъм, който функционираше. Дали това ще се възстанови? Аз се надявам, защото между къклицата расте и пшеница. Надявам се, защото между многото бездарие има сигурно и талантливи хора, които ще се захванат с това и ще убедят тези, от които зависи, в смисъла на една различна система.

(край на цитата)

Една чудесна статия, която трябва да бъде позната за всеки музикален деятел или любител на музиката, който милее за това изкуство. Прекрасен диалог на двама специалисти, защото Екатерина Дочева е музиколог с особено широка дейност и огромни познания във всички области на музикалния живот в България.

Сега ще се спра на биографични данни за маестро Йордан Дафов, които съм черпил от най-различни източници:

Портал „СБК“ (Съюз на българските композитори)

Йордан Дафов

18.ІІ.1940

Пловдив – България

композитор, диригент

Завършва БДК (днес ДМА “Проф. П. Владигеров”) с дирижиране при проф. К. Илиев и композиция при проф. П. Владигеров (1966). Специализира музикален анализ, композиция и естетика при Оливие Месиен в Париж (1970-1971).

Творческият му път е свързан с диригентска практика. Диригент е на Варненска филхармония и Варненска опера (1966-19­77). Главен художествен ръководител на Бургаска филхармония (1977­1981). От 1981 е постоянен диригент на Софийска филхармония. От 1971 до 1996 е художествен ръководител и диригент на Български камерен оркестър ­ Добрич. Като диригент интерпретира репертоар от предкласиката до съвременността. Концертира с всички български симфонични и камерни оркестри. Гостува в Европа, Азия, Америка.


Автор е на: 4 симфонии и други оркестрови и камерни произведения; хорови песни; музика към театрални постановки; оркестрира квартетите на Дм. Шостакович и “Унгарски танци” на Й. Брамс за камерен оркестър, и “Микрокосмос” на Б. Барток за симфоничен оркестър (1974). Негови творби са изпълнявани с успех в САЩ, Япония, Испания, Франция, Германия, Италия, Швеция, Русия и са записвани от “Балкантон”, както и в Япония и Франция.

Творчество

За симфоничен оркестър:

Симфонии: № 1 (1974), № 2 (1975), № 3 (1975), № 4 (1978).
“Утринна музика” (1974); Серенада (1978), “Профил и анфас” (1986).
Концерт за цигулка и оркестър (1971/­1972).

Камерна музика:

Соната за цигулка и пиано (1970).

(Моя бележка Б.К.: повече подробности за творчеството на Йордан Дафов не мога да дам, защото в сайта на Съюз на българските композитори липсват данни за него. Когато преди няколко години започнах да събирам сведения за него, тогава копирах данните, които цитирах по-горе, но в тия дни сега, когато оформям статията си за него, наново влязох в този сайт и не намерих името на Йордан Дафов. Не знам защо е така – в този сайт са дадени отделно данни за българските композитори и музиколози, но за диригенти няма отделна рубрика. Потърсих в тази за композитори, защото той е и такъв, но неговото име липсва при буква „Д“, както започва фамилното му име).

(край на моята бележка)

Сравнително повече данни за биографията и дейността на Йордан Дафов могат да се научат от едно предаване на Българското Национално Радио във връзка със 75 години от рождението му. Цитирам:

БНР

75-годишнината на една светла музикална личност

публикувано на 23.02.2015

Автор: Силвия Тихова

В музикалното съсловие името на Йордан Дафов стои със своята значимост и тежест от десетилетия. Публиката в София го помни като дългогодишния диригент на Софийска филхармония, преди това 15-ина години работи с оркестрите във Варна и Бургас. Най- важното е, че дори и в позицията на втори диригент е следвал своя път и своя репертоарна политика. А тя винаги е била обвързана със съвременната музика, с новата българска музика и по-конкретно с популяризирането на творбите на Лазар Николов, Константин Илиев, Георги Тутев, Иван Спасов.

Йордан Дафов се запознава още като ученик в музикалното училище в Пловдив с младите диригенти Добрин Петков и Константин Илиев, младежките му пориви получават ясна посока и не след дълго той е в класа по дирижиране на Константин Илиев в Музикалната академия в София. С негова помощ получава и шанса да специализира една година в Париж, при Оливие Месиен. Затова пък със своето благородно, отзивчиво към проблемите на съмишлениците сърце и с рядката у нас способност да оцени таланта на друг, Йордан Дафов осигури в Добрич, при себе си подслон на Константин Илиев в труден за него период. И там той създаде някои забележителни произведения, именно заради приятелската атмосфера.


Добрич, тогава Толбухин е градът, който дължи много на Йордан Дафов. Създаденият от него Български камерен оркестър, който той дирижира повече от две десетилетия, показа, че и в провинцията може да се постигат доста добри резултати, а фестивалът на камерната музика пък привлече и много изпълнители български и също и от чужбина. И на този фестивал отново с препоръката на Йордан Дафов се изпълняваха творби от съвременната музика, понякога и премиерни за България, той имаше определена физиономия и дух. Ако някой истински бе поел мисията след Константин Илиев да изпълнява публично новите творби на Лазар Николов, като премине през доста трудния репетиционен период и да сътвори събития, каквото бе изпълнението на Симфония № 5 в зала „България” преди това и на Симфония № 4, това бе диригентът Йордан Дафов. Той продължи след Константин Илиев да учи оркестрите на изпълнение на нова музика, същевременно високият му професионализъм и опит като диригент бяха в полза на оркестрантите навсякъде, където го бе завела диригентската му пътека. Тя е дълга и осеяна с красиви и редки цветя, а вродената му скромност и липса на желание да изтъква себе си я поставят по-встрани от прожекторите. Някои редки случаи като изпълнението на Симфония № 3 на Иван Спасов със СО на БНР  в зала „България” през 2014 г., го  поставят отново в служба на композиторите, с които е генетично свързан.  


Йордан Дафов продължава да дирижира и да пише камерна музика в стила, който му е най-близък, сякаш за да запълни в себе си липсата на онези нови произведения, на които е давал живот на сцената. Ранните му творби, които познаваме под негово диригентство – „Утринна музика” и „В профил и анфас” отдавна са част от  българската класика.

вторник, 24 февруари от 19.30 часа

Програма Христо Ботев Музика Студио „Музика”    Йордан Дафов

(край на цитата)

Цитирам линк към горното предаване на БНР:

https://bnr.bg/post/100525386

Във връзка с рождени дни на Йордан Дафов в медиите има редица статии от различни години, някои от които ще цитирам сега, понеже в тях се дават допълнителни данни за него и артистичната му дейност. Първата от тях е при навършване на 74 години:

Портал „INFO PLEVEN“

Маестро Йордан Дафов празнува рожден ден

By Даниела Дочева in Култура · 18.02.2014

Маестро Йордан Дафов празнува рожден ден днес, 18 февруари. Дълги години той е диригент на Плевенската филхармония – постъпва на 17.09. 2004 г., а от 15.09.2008 г. става главен диригент. На 1 ноември 2010 г. подава оставка и освобождава поста. Специален поздрав за личния му празник днес ще отправи към него директорът на Плевенската филхармония Евлоги Илиев.

Йордан Дафов е роден в Пловдив. Завършва Българската държавна консерватория в София в класа на проф. Константин Илиев. Oт 1970 до 1971 г. като млад диригент специализира музикален анализ, композиция и естетика при проф. Оливие Месиен в Париж.

През 1966 г. започва като диригент на Варненска филхармония, след 11 години става артистичен директор и главен диригент на Бургаска филхармония. В началото на 1981 г. е диригент на Софийския филхармоничен оркестър, като едновременно с това е и главен диригент на Камерния оркестър на Толбухин (Добрич), който под неговата диригентска палка успява да си извоюва името на един от най-добрите камерни ансамбли в България.

От 1997 до 1999 г. е артистичен директор и главен диригент на Варненска филхармония. Паралелно води майсторски клас съвместно с Х. Фаберман (САЩ). От ноември 2000 г. до май 2002 г. е директор и диригент на Софийска филхармония.

Дирижира както в България, така и във Франция, Италия, Русия, Швейцария, Румъния, Испания, Полша, Унгария. Правил е записи за БНТ и БНР, както и за френското и шведско радио и за испанската телевизия.

Композитор е на три симфонии, вокална музика за инструментални камерни състави и театрална музика.

В момента е главен художествен ръководител на Бургаска опера.

(край на цитата)

Следващите две статии за Йордан Дафов са от 2021 и сега през 2023 г. при навършване съответно на 81 и 83 години. Те са поместени в сайта на Бургаската опера, където той има редица години особено интензивна дейност като диригент. Цитирам:

Държавна Опера Бургас

18 февруари 2021 г.

Днес, 18-и февруари 2021 г. маестро Йордан ДАФОВ, художествен ръководител на Държавна опера – Бургас, празнува своя 81‐ви рожден ден!

Пожелаваме му да бъде здрав, все така енергичен, да продължава да вдъхва респект, излъчвайки класа зад пулта и придържайки се към високите измерения на изкуството!

На 25‐и февруари маестро Йордан ДАФОВ ще дирижира оркестъра на Бургаската опера в симфоничен концерт. В програмата ще прозвучи неговото авторско произведение “Утринна музика”, Бенджамин Бритън – “Симпъл симфони”, “Пет скици за струнен оркестър” от Марин Големинов и “Концерт за кларинет и оркестър” в ла мажор, KV622 от Волфганг Амадеус Моцарт. 

Солист – Росен Идеалов, кларинет,  концертмайстор ще бъде Ваня Златева. 

Йордан ДАФОВ е един от най-емблематичните представители на съвременната българска диригентска школа, познат като диригент с висока музикална култура и уважаван заради неповторимата си техника на дирижиране.

Завършва Българската държавна консерватория в София в класа на проф. Константин Илиев. От 1970 до 1971 г. като млад диригент взима майсторски клас по анализ, композиция и естетика при проф. Оливие Месайе в Парижката национална консерватория. През 1966 г. започва като диригент на Варненска филхармония. През 1977 г. е артистичен директор и главен диригент на Бургаска филхармония. В началото на 1981 г. става диригент на Софийския филхармоничен оркестър, като едновременно с това е и главен диригент на Толбухинския камерен оркестър, който под неговата умела диригентска палка успява да си извоюва името на един от най-добрите камерни ансамбли в България. От 1997 до 1999 г. е артистичен директор и главен диригент на Варненска филхармония. Междувременно маестро Дафов води майсторски клас съвместно с Х. Фаберман (САЩ). От ноември 2000 до май 2002 г. е директор и диригент на Софийска филхармония. Познат като диригент във Франция, Италия, Русия, Швейцария, Румъния, Испания, Полша, Унгария. Прави записи за БНТ и БНР, както и за френското и шведското радио и испанската телевизия. Автор е на три симфонии, „Утринна музика и серенади“ (за струнен оркестър), „В профил и анфас“ (за голям симфоничен оркестър), вокална музика за инструментални камерни състави, театрална музика.

КОРОНАЦИОННА МЕСА ЗА СОЛИСТИ, ХОР И ОРКЕСТЪР ОТ В. А. МОЦАРТ

Диригент – ЙОРДАН ДАФОВ, Диригент на хора – НЕВЕНА МИХАЙЛОВА, Концертмайстор – ВАНЯ ЗЛАТЕВА

Солисти: Йоана ЖЕЛЕЗЧЕВА – сопран, Йоана КАДИЙСКА – мецосопран, Яни НИКОЛОВ – тенор, Костадин МЕЧКОВ – бас

Записът е от концерта “Виенска класика” (17.09.2020 г., Зала Опера)

(край на цитата)

Две години по-късно – на 18 февруари 2023 г. маестро Йордан ДАФОВ, художествен ръководител на Държавна опера – Бургас, празнува своя 83‐и рожден ден. По този случай в профила на Държавна опера – Бургас във ФБ на този ден е поместено следното поздравление, заедно с много снимки:

Държавна Опера Бургас

18 февруари 2023 г. Днес маестро Йордан ДАФОВ, главен художествен ръководител на Държавна опера – Бургас, чества своя 83‐годишен рожден ден!

Пожелаваме му да бъде здрав, все така витален, да запази високата си класа и да продължава да бъде еталон за перфекционизъм в културните среди!

Всяко музикално събитие под палката му се превръща в незабравим източник на естетическо зареждане.

Маестро Йордан Дафов е един от най-емблематичните представители на съвременната българска диригентска школа, познат като диригент с висока музикална култура и уважаван заради неповторимата си техника на дирижиране.

Завършва Българската държавна консерватория в София в класа на проф. Константин Илиев. От 1970 до 1971 г. като млад диригент взима майсторски клас по анализ, композиция и естетика при проф. Оливие Месиен в Парижката национална консерватория. През 1966 г. започва като диригент на Варненска филхармония. През 1977 г. е артистичен директор и главен диригент на Бургаска филхармония. В началото на 1981 г. става диригент на Софийския филхармоничен оркестър, като едновременно с това е и главен диригент на Толбухинския камерен оркестър, който под неговата умела диригентска палка успява да си извоюва името на един от най-добрите камерни ансамбли в България. От 1997 до 1999 г. е артистичен директор и главен диригент на Варненска филхармония.

Междувременно маестро Дафов води майсторски клас съвместно с Х. Фаберман (САЩ). От ноември 2000 до май 2002 г. е директор и диригент на Софийска филхармония. Познат като диригент във Франция, Италия, Русия, Швейцария, Румъния, Испания, Полша, Унгария. Прави записи за БНТ и БНР, както и за френското и шведското радио и испанската телевизия. Автор е на три симфонии, „Утринна музика и серенади“ (за струнен оркестър), „В профил и анфас“ (за голям симфоничен оркестър), вокална музика за инструментални камерни състави, театрална музика.

Маестро Дафов е носител на наградата “Златен век” на Министерството на културата. Талантливият и уважаван диригент е сред изявените дейци, отличени за приноса си в развитието на културата и утвърждаването на националната идентичност.

(край на цитата)

Особено ценна и изчерпателна статия за маестро Йордан Дафов е публикувана през 2020 г. в портал „Култура“, когато той навърши 80 години. По-точно това е едно голямо интервю с него, в което маестрото разкрива свои интересни мисли и споделя мнения по важни въпроси на музикалната култура. Цитирам:

Портал „Култура“, брой 5 (2968), юни 2020 г.

Йордан Дафов на 80

Светлана Димитрова

Оркестърът е инструментът на диригента и той трябва да работи с него, да го усъвършенства, за да направи изпълнение, което е за публиката, а не за самия него.“

Колко години сте на сцената?

На сцената съм може би от шестдесет години. Започнах като хоров диригент, много млад. Случайно постъпих като втори диригент в много известния тогава хор „Маяковски“. Казвам случайно, защото още на първия ми изпит по хорово дирижиране като студент при проф. Димитър Русков в залата имаше един непознат човек. След изпита той ме покани на разговор и ми предложи тази работа. Това беше Христо Арищиров, който ръководеше хора. Аз, разбира се, веднага приех. Това бяха щастливи години, защото аз следвах и работех отсреща, в Дома на българо-съветската дружба. Хорът беше много добър, самият Арищиров беше сърдечен с мен, много ми помагаше. Там се запознах с изключителни колеги – Сами Видас, Васил Арнаудов, Георги Робев, Ани Белчева. Всички те остават за мен първо великолепни учители, след това приятели и превъзходни колеги.

Не ви ли задължаваха да се придържате само към онзи репертоар с политическа насоченост?

Не, в никакъв случай. Ние много пътувахме в чужбина за концерти и конкурси. В Арецо, Италия, спечелихме няколко награди. Спомням си, че разделихме хора на три, за да участваме в различните категории. Аз водех женския камерен хор и спечелихме три награди. Беше през 1965 г. Пяхме предкласика, класика, българска музика, която направи великолепно впечатление със смесените ритми, с необичайната хармония.

Ала след това не продължихте с хоровото дирижиране?

Завърших като симфоничен диригент и трябваше да си потърся място в симфоничен оркестър или в опера. Отидох като втори диригент във Варненската филхармония.

Това се случва през 1966 г. и оставате там десет години.

Така стана. След известно прекъсване отново бях поканен да оглавя Варненската филхармония. Както и в Бургас. Историята ми е много разнообразна. Същевременно работех и в Толбухин (днес Добрич).

За Толбухин и за тази гениална страна от биографията ви ще отделим специално място.

Да, добре (смее се). Питате ме за пътя ми. Аз не мога да си направя оценка и равносметка като много други хора. Това никак не ме е интересувало. Никога. Но няма да скрия, че пътят ми е бил много щастлив. Имал съм огорчения, притеснения, но през това минава всеки. А и ако погледнем учителите ми какво са преживели, моето е нищо. Знам Константин Илиев, Лазар Николов, Добрин Петков с какво са се борили. Те са моите учители. Бил съм щастлив и защото съм живял по едно време с тези хора.

Освен това сте били и колеги, а и вие сте дирижирали техни творби. Имаше ли разлика в отношенията ви, когато сте били техен студент, и след това, когато вече сте изработвали произведенията им? Имаха ли изисквания към вас по време на репетициите?

Всички са ме оставяли да работя така, както трябва по време на репетициите. Коментарите и обсъжданията след това бяха като между колеги. Имахме много интересни разговори. Нямаше изисквания и забележки за това, че нещо не правя както трябва или че нещо не знам. Диригентът поглежда една творба отвътре, както тя е написана. Това му дава основание да я прочете, както авторът ѝ иска да се прочете. Ако не е успял, то грешката не е у автора, а у диригента.

Споменахме Варна и Бургас, но вие бяхте и в Софийската филхармония.

Бях повикан от Константин Илиев, когато предстоеше второто голямо турне на филхармонията в САЩ. Той ме покани да разделим концертите, беше през 1981 г. След това, когато Илиев напусна, за главен диригент беше назначен Емил Табаков, но аз продължих да работя. През 2004 г. приключих. Не съм я напускал. Не съм напускал и Варненската филхармония. Бях назначен за главен диригент в Бургас, тъй като Вульпе напусна. Заварих перфектен оркестър. Иван Вульпе беше направил великолепен апарат с невероятна реакция, хубаво отношение към музиката и добра атмосфера. И всички си казаха: „Хайде сега да те видим какво можеш от тук нататък“. Четири години работихме много хубаво. Малко промених репертоара. Свирехме съвременна българска музика, което беше малко смущаващо за моите колеги оркестранти.

Но сте работили и с останалите състави в страната?

Мисля, че няма оркестър, който да не съм дирижирал. Около петнайсетина година работих и с Плевенската филхармония. Сега, като се връщам назад, се чудя какво е минало през главата и ръцете ми. Ще призная, че навсякъде съм се чувствал много комфортно. Дали оркестрите са се чувствали така, е друг въпрос. Но фактът, че винаги са казвали: „Хайде, идвай пак“, говори много. Нашият занаят е много неблагодарен. Мъчително се работи тази диригентска професия. Има наслоени твърдения, че ние – диригентът и оркестърът – сме класови врагове (смее се). А не е така, защото ние сме заедно, от едната страна. Оркестърът е инструментът на диригента и той трябва да работи с него, да го усъвършенства, за да направи изпълнение, което е за публиката, а не за самия него. Така са ме учили моите наставници, в това съм убеден и аз. И по това се различавам от тези, които смятат, че трябва да покажат себе си, а не музиката, която изпълняват.

Това днес е все по-трайна тенденция.

О, това не е само напоследък. От много години има такива диригенти, както казва Шарл Мюнш: „Диригенти, които крият сърца в гънките на фрака си“. Те се стремят да изглеждат зашеметяващо, имат страхотни жестове, изработени до най-малка подробност пред огледало. Това направление продължава да съществува.

Говорите с огромно уважение за българските си учители, но имате срещи и с Оливие Месиен.

Това беше много щастлив период за мен. Вече бях диригент във Варна и получих стипендия от френското министерство на културата. Предложението беше на нашето министерство и на проф. Богомил Стършенов, който ме бе избрал. Заминах и завърших Парижката консерватория в специалностите „Анализ“, „Естетика“ и „Композиция“ при Месиен. Защо при него? Защото тогава той имаше клас в Консерваторията. Другите дисциплини вече ги бях завършил в София. Диригентският клас не беше толкова интересен и всъщност класът ми по дирижиране премина в репетициите и концертите на Парижкия оркестър, на Националния оркестър. Тогава Караян беше главен диригент на Парижкия оркестър. След него дойде Джордж Шолти. Гостуваха невероятни имена, диригенти, които никога нямаше да видя и да чуя тук. Запознах се с тях, ходех на репетициите. Виждах как работят, как се отнасят към оркестрите. Виждах какви резултати се получаваха от подобно сътрудничество. Невинаги качествени, между другото, но и това е поука. Това беше голямата академия! Огромна и сърдечна благодарност дължа на вече покойния Андре Букурещлиев, който се отнесе към мен братски. Той ме въведе в кръг от хора, с които не бях и мечтал да се запозная. Това бяха Янис Ксенакис, Бруно Мадерна, Лучано Берио – авангардът на съвременната музика по онова време. Само не можах да се срещна с Пиер Булез, защото той вече беше в Америка.

Накрая, когато наближи времето да си тръгвам, написах една соната за цигулка и един духов квинтет, който беше изпълнен в радиото. Сонатата също беше изпълнена. Букурещлиев намираше начин и хора, на които да ме представи.

А самият Месиен?

Това е един много дълъг разговор. Мога да изнеса цели лекции какво правеше. Той имаше часове четири дни в седмица. Анализираше музика, и то не само авангард. Произведения на Моцарт, Шопен, Рахманинов, Стравински, на свои съвременници, на младите композитори – Булез, Щокхаузен. И никога своя творба. Правеше великолепни анализи на „Дон Жуан“ на Моцарт или на „Вълшебната флейта“, или на прелюдиите на Шопен. Всеки би си казал: „Този авангарден композитор с какво се занимава!“. Да, с това се занимаваше и на това учеше студентите.

А обсъдихте ли с него това, което вие написахте?

Да, обсъждахме идеята, която имах. Разглеждахме творбите. Няма забележки, няма да каже: „Тук не се пише така. Тук не е това“. Той се интересуваше от идеите на автора. Интересуваше го всеки студент, който му представяше нещо.

Той знаеше ли нещо за българската музика?

Не, но познаваше Константин Илиев. Моето постъпване при него беше благодарение на препоръчителното писмо на Константин Илиев, който беше дирижирал за първи път тук неговата симфония „Турангалила“, което в онези идеологически условия беше нещо изумително. Тогава този наш диригент трябваше да се пребори с много „не“ и много „против“.

Споменахте композициите си. Какво ви вдъхновява? Многократно сте повтаряли, че творчеството ви не е голямо. В каталога ви има много произведения със специални посвещения – на Георги Бадев, Венцеслав Николов, ансамбъл „Силуети“.

Композиторът пише за определен вид инструмент или състав или изпълнител. Така, въобще, не може да се пише. Посвещенията са заради сърдечната и приятелска връзка, която съм имал и продължавам да имам с моите колеги. Вдъхновението за дадена творба не зависи от личностите, за които пиша, а от моите намерения да създам нещо, което на мен ми е интересно – да измисля формата на това произведение, средствата, с които да го напиша. В това се състои трудът на композитора. Моето творчество не е голямо по обем, защото не съм имал много време. А и музиката се пише, за да се изпълни. Когато не виждам перспектива да се изпълни, се чудя какво да правя с написаното. Има такива моменти. Човек пише, за да сподели, а това става все по-трудно. Тези, които успяват да го направят, са все по-малко. Много се възхищавам на Васил Казанджиев и не спирам да се удивявам на неговата работоспособност.

Предстои да бъде изпълнена неговата Осма симфония (премиерата беше отменена заради карантината).

Той успява да сподели схващанията си, да говори чрез музиката си и намира начин тя да се изпълни. Разбира се, все по-трудно е, защото големи ансамбли не останаха. По-малки състави, единични изпълнители има. Затова и моето творчество спада повече към камерната музика, не защото не искам да напиша нещо по-голямо, но се питам кой ще го изпълни. А може би не трябва да се питам! Може би греша, като се питам.

Преди малко споменахте Толбухинския оркестър. Разкажете за него.

Той беше създаден, но оркестър го направих аз. Казвам го без скромност, защото е точно така. През 1964–65 г. съкратиха някои оркестри у нас – в Перник, Толбухин, Разград. В Толбухин решили да оставят част от състава като духова музика към общината. После намерили допълнителни бройки за струнен оркестър. Музиканти като Захари Медникаров, Иван Стоянов са съдействали да се случи. Бяха млади хора, повечето от града. Заварих един ентусиазиран младежки ансамбъл. Канеха диригенти – Руслан Райчев, Васил Стефанов, Константин Илиев, да правят концерти. Нямаха постоянен диригент. Поканиха ме за един концерт. След това разговаряхме с градския ли, с окръжния ли съвет, не помня, и приех за една година. И годините неусетно станаха двадесет и пет. Тогава работех във Варна. Пътувах през ден. Варненските шефове недоволстваха, ревнуваха. „Ще правиш камерен оркестър в Толбухин. Защо не го направиш във Варна?“ Така стана камерният ансамбъл. Бавно, с много търпелива работа. За тяхна чест трябва да кажа, че имаха голямо търпение. Когато станаха истински, хубав оркестър, и те се радваха.

Имахте редовен концертен сезон и публика?

Десет месеца в година всяка седмица концерти. Публиката беше изключително добре настроена към нас, както и тези, от които зависеше съществуването на състава. Да не забравяме, че там работеше Захари Медникаров, който създаде великолепен детски хор, великолепен смесен хор. Той направи истинска музикална академия с тези деца, започваше да ги образова от пет-шестгодишни и работеше с тях до влизането им в големия хор. С тях имахме много концерти. Почти целия кантатно-ораториален репетоар сме представили.

За тях написахте ли нещо?

Написах за детския хор. Пишех главно за камерния оркестър. И хората ги изпълниха, за което съм им благодарен.

Пътувахте ли?

Много. Свирехме редовно на софийска сцена, на всички фестивали у нас. Пътувахме в чужбина. Това беше първият наш оркестър, който замина за Испания след падането на режима на Франко. Имахме огромен успех и бяхме изненада за всички, защото никой не знаеше къде се намира Толбухин. Пътувахме много и при чудесни условия. Не с автобуси, беше въпрос на престиж. Подготовката за пътуване в чужбина беше специална, после започна да става амбулантна търговия със случайно събрани пътуващи трупи. Стана ужасяващо и за музиката, и за изпълнителите. Но това е друга тема и не искам да я захващам, защото ще кажа нещо, което не трябва.

В момента имате ангажимент към Бургаската опера.

Оказа се, че вече петнадесет години съм там.

Но нали и през 1977 г. бяхте там?

Да, за четири години и след голямо прекъсване сега пак. Вече е само опера с много малък оркестър. И причината е, че няма музиканти. Няма кой да свири. Младите хора, които завършват добре подготвени, заминават за чужбина. Аз съм против този плач, че сме изгонили децата си. Нищо подобно! През цялото време, откакто съществуват музикални организации по света, музикантите търсят реализацията си, движат се. Ние бяхме затворена страна, но вече не е така. Няма оркестър и опера в Европа, където да няма български музикант. Много концертмайстори са наши, което е прекрасно. Тези млади хора са достойни за уважение, защото те представляват себе си, но представляват и България. А тук няма, защото условията не са добри. Ангажиментът не е сериозен. Въпросът не опира само до парите. Размисляйки на какво се дължи това, стигам до извода, че в българското управленско мислене битува мнението, че хората на изкуството са паразити. Не се изразява така, но повърхностното отношение личи и в многото вицове: „Какво работиш? – Пея в операта – Да, но кажи какво работиш?“. Тази мисловна нагласа у некомпетентни и неинтелигентни хора довежда дотам. Можем само да си мечтаем за Ренесанса и за Лоренцо Медичи.

За жалост България не можа да създаде своите меценати.

Няма ги. Много ни е хубаво да се кичим с имената на големите артисти в оперното изкуство например. Но ние не ги оценихме тук. Оцениха ги там и след това ние казахме: „Вярно, те били велики!“.

И все пак какво дирижирате в Бургас?

Ако се обърнете към директора, той ще ви каже. Оцеляваме. Не може да се направи симфоничен концерт, защото оркестърът е малък. Публиката – казват – иска друго. Тук отново има грешка в мисленето, че публиката искала по-лека, по-достъпна музика, както се правело по света. То се прави, но не това е основното. Големите оркестри правят шоу продукции с големи поп и джаз изпълнители веднъж годишно. Не от това е печалбата за симфоничното изкуство. У нас обаче се превърна в традиция и в начин за печелене на средства и публика. Чувам, средната заплата в страната била над хиляда лева. Заплатата на оркестрантите ми е 600–700 лева. Не се оплаквам, не хвърлям обвинения, но това е истината. Не мога да кажа друго, защото през тези шестдесет години, в които работя, никога не е било по-различно.

Тъжна констатация!

Да ви кажа, аз се чувствам от доста време много самотен, защото всички ценени от мен големи личности в нашето изкуство си отидоха. Срещаме се и се виждаме с Васил Казанджиев. Разговаряме за миналите времена, за нашите учители и близки Константин Илиев, Лазар Николов, Добрин Петков. Но тези срещи са редки. Всеки е вглъбен в себе си. Големите имена в нашата музика си отидоха. Георги Бадев, Антон Диков, Николай Евров – все скъпи приятели, кръг, в който съм израснал. Днес си давам сметка, че трябва да съм щастлив, че съм живял по едно и също време с тях. Имам и един-двама приятели от ученическите години, с които си спомняме как сме слушали музика, къде сме ходили, с кого сме се срещали.

А какво слушахте и къде? Слушахте ли нещо тайно?

О, да, в Пловдивското музикално училище имаше един шкаф с плочи. Той не беше заключен, но ние ходехме да слушаме без учителите. Там за пръв път чухме „Морето“ от Дебюси, „История на войника“ от Стравински. А симфоничните концерти в Пловдив с Добрин Петков бяха приятно задължение. Чакахме деня на концерта, че и репетицията, че и от училище бягахме, за да отидем да слушаме.

Да избягате от училище, за да слушате репетицията!

Да, така беше. С моите съученици разговаряхме, учехме се едни от други. А после в Софийската консерватория, където имаше цяла плеяда най-невероятни професори – Панчо Владигеров, Марин Големинов, Веселин Стоянов, Парашкев Хаджиев, Владимир Аврамов… Това беше цветът на нашата музикална действителност.

Но вие никога не поискахте да преподавате?

Не са ме канили, а и нямах време. Моята работа беше да преподавам на оркестрите как да свирят, а не на студентите как да дирижират.

Разговора проведе Светлана Попова

(край на цитата)

До края на тази юбилейна статия за маестро Йордан Дафов ще се спра на редица публикации през различни години, свързани с неговата дейност главно като диригент на Софийската и Плевенска филхармонии. Повечето данни са изложени в хронологичен ред:

Портал „Софийска филхармония“

Йордан Дафов временно е Главен диригент на Софийска филхармония

14.11.2000 г.

Маестро Йордан Дафов поема временно функциите на Главен диригент на Софийска филхармония, се казва в съобщение на отдел “Връзки с обществеността” на Министерството на културата. Това се разбра след срещата на министъра на културата Емма Москова, заместник-министъра Юри Дачев и маестро Алипи Найденов – съветник в МК, със състава на Софийска филхармония. Състоя се обстоен разговор за работата на оркестъра и за неговото бъдеще.

След като досегашният Главен диригент и директор на филхармониците ни маестро Емил Табаков подаде оставка, след скандал с музикантите, на преден план излезе необходимостта от генерално разрешаване на проблемите в Софийска филхармония.

В началото на разговора министър Москова очерта приоритетното отношение, което Софийска филхармония, като национален културен институт, фокусира върху себе си от страна на Министерство на културата. Аргумент в подкрепа на това твърдение бе фактът, че заплащането на филхармониците има водещо място, в сравнение с останалите национални културни институти. Министърът напомни, че в последните три години са инвестирани средства в размер съответно 600 милиона стари лева за 1998 година, 191 милиона стари лева за 1999 и 165 хиляди лева за 2000 година, с които е осъществена цялостна реконструкция на зала “България” (и концертна, и камерна зала), ремонт на покрива, климатизация, специално регулаторно осветление за оркестрантите и други.

Министерство на културата е предвидило средства и за закупуване на нови инструменти за групата на валдхорните, които музикантите ще получат в началото на идната година.

Част от разговора бе посветена и на пропуснатите в последно време възможности за достойна реализация на потенциала на оркестъра.

Централната тема в разговора бе перспективата за Софийската филхармония занапред. Министър Москова изложи позицията си, че творческия потенциал на оркестъра е предпоставка той да заеме отворените пред него артистични и, главно, мениджърски ниши, уплътняването на които е гаранция за развитието на оркестъра като музикален институт с безусловен национален и международен авторитет.

Една от най-близките предстоящи стъпки ще бъде обявяването на конкурс за Главен директор на Софийска филхармония.

Още преди обявяването на конкурса на членовете на филхармонията ще бъдат представени за обсъждане длъжностните характеристики на ключовите фигури в ръководството на института – тези на “Главен директор” и на “Музикален директор и главен диригент”. Министър Москова разясни, че реалният подбор в конкурсната процедура ще бъде осъществен от комисия, съставена от независими и авторитетни представители на българския музикален живот, като съставът на филхармонията ще има възможност да наблюдава целия процес на избор.

Междувременно, съгласно самостоятелността, която Закона за закрила и развитие на културата дава на Софийска филхармония, членовете й ще трябва да изработят своя Устройствен план, който да гарантира адекватното ръководство и творческо-мениджърско поведение на института.

(край на цитата)

Портал „Оперно-филхармонично дружество Пловдив“

(без дата)

Йордан Дафов се е доказал като музикант със стил и изпълнителска култура в съвременното ни музикално изкуство. Гостувал е на много европейски сцени – в Италия, Франция, Швейцария, Испания, Русия, Румъния, Полша, Унгария, Чехия, Гърция, Турция; в САЩ и Япония. Има записи за БНР и Националната телевизия, за Испанската телевизия, за Френското и Шведското Радио.

Роден е в Пловдив. Завършва ДМА в София с дирижиране при Константин Илиев и композиция при Панчо Владигеров. През 1970/71г. учи в Парижката консерватория в класа по анализ, композиция и естетика на Оливие Месиен. От 1966 г. е диригент на Държавна филхармония – Варна. През 1972 г. създава и ръководи Камерен оркестър – Добрич (тогава Толбухински камерен оркестър), като изгражда състав с много добра репутация. От 1977 г. е главен артистичен директор и главен диригент на Филхармоничния оркестър в Бургас. Като диригент на Софийска филхармония постъпва през 1981 г., а от 2000 до 2002 г. изпълнява длъжността музикален директор и главен диригент. В периода 1997-1999 г. Дафов ръководи Варненската филхармония в качеството си на артистичен директор и главен диригент. Заедно с Х. Фаберман е водил майсторски курсове в Американската академия по дирижиране във Варна.

(край на цитата)

BG-SERVER

Брой 27 

23 – 29 юли 2010 г.


  ЗАЩО ПОКАНИХМЕ …

Йордан Дафов

След последния за сезона концерт на Плевенска филхармония и когато гръмна последната новина за реформите на музикалните институти, разговаряме с известния диригент за проблемите в бранша, за бъдещето на сериозната музика и за отношението на управляващите към нея.

Свидетели сме на смъртта на музикалното изкуство.

Йордан Дафов е роден в Пловдив. Завършва Българската държавна консерватория в София в класа на проф. Константин Илиев. Oт 1970 до 1971 г. като млад диригент взема майсторски клас по анализ, композиция и естетика при проф. Оливие Месайе в Парижката национална консерватория. През 1966 г. започва като диригент на Варненска филхармония. През 1977 г. е артистичен директор и главен диригент на Бургаска филхармония. В началото на 1981 г. става диригент на Софийския филхармоничен оркестър, като едновременно с това е и главен диригент на Камерния оркестър на Толбухин, който под неговата диригентска палка успява да си извоюва името на един от най-добрите камерни ансамбли в България.

От 1997 до 1999 г. е артистичен директор и главен диригент на Варненска филхармония. Междувременно води майсторски клас съвместно с Х. Фаберман (САЩ). От ноември 2000 г. до май 2002 г. е директор и диригент на Софийска филхармония. Повече от 10 години е диригент на Плевенска филхармония, в момента главен.

Дирижира не само у нас, но и във Франция, Италия, Русия, Швейцария, Румъния, Испания, Полша, Унгария. Правил е записи за БНТ и БНР, както и за френското и шведско радио и за испанската телевизия.

Автор е на три симфонии, вокална музика за инструментални камерни състави, театрална музика.

Интервю на Вяра ЦЕНОВА

– Г-н Дафов, в момента най-актуалният въпрос е реформата на културните институти. По какъв начин ще се отрази това на музикалното изкуство?

– Аз присъствам на смъртта на нашето музикално изкуство. Много е лесно да развалиш, трудно е да го направиш. Който не го е правил, му е лесно да го развали. Мога да твърдя, че аз съм от тези, които са го правили, защото повече от 40 г. съм в този занаят. Тази реформа постепенно ще доведе до затварянето на музикалните училища, защото няма да има реализация на техните кадри. Оттам до затварянето на музикалната академия – и без друго там вече е много ниско равнището на качеството на музикалното присъствие. Следователно се унищожава цял дял от българската духовна действителност. Аз наричам това унищожаване на културно-историческо наследство. Агресивно, безапелационно, престъпно унищожаване на българското културно-историческо наследство.

– Как тази реформа ще засегне филхармонията?

– Ще се намали съставът, защото предложението е да стане симфониета. В същото време този оркестър има авторитет. За него се говори. Всяка година ни канят на Нова българска музика. Сега като го намалим да стане симфониета, кой композитор ще си даде творбите да ги свирим? Как ще ги изпълняваме? Затова ще стане мъртво нашето изкуство и ще стои в чекмеджетата.

– Толкова ли е скъпо вашето изкуство?

– Аз не виждам с какво толкова ще помогне на бюджета съкращението в музикалното изкуство и по-точно в сериозната музика, защото под музикална практика се разбират всички жанрове – поп, рок, чалга. Доколкото съм запознат, бюджетът на музикалните културни институти у нас годишно е около 28 милиона лева. Питам се с 28 млн. лв. какво ще помогне на бюджета съкращението на тези институти. Нищо. Едно сведение скоро излезе – до 1992 г. в България е имало между 8 и 10 хиляди музиканти. Днес са 2 хиляди. Повечето са заминали за чужбина – там работят, получават парите си и реализират изкуството си. Тези 2 хиляди сега ще останат много по-малко. Защото при съкращението на институти, макар че хората, които отговарят за това, избягват тази дума, ще останат навън квалитетни, компетентни музикални изпълнители, които с години са давали изкуството си на тази страна. Те са в плодотворна възраст, не са пенсионирани, не са умрели и изгубени за музикалното изкуство. Те имат пълния капацитет, за да могат да го разпространяват. Тези хора ще останат отвън. В това се състои така наречената реформа.

– Мотивите на управляващите са, че концертите ви не носят приходи, т. е. вашият продукт е неконкурентоспособен, следователно разходите за производството му трябва да се намалят.

– Свидетели сме на масови прояви с хиляди души публика. За тия неща се харчат пари, и то много. Те вероятно и носят пари косвено. Никой не възразява на такъв род събития. Но вредата е по-голяма от прихода. Защото тия концерти са безконтролни – там се събират едни побеснели люде, които се радват на шума. Никой не възразява, че трябва да има и такива забавления за хората с по-ниски изисквания. Сериозната музика – симфоничната, камерната, оперната, за която изпълнителите се учат с години и продължават да учат и след академиите – за това музикално изкуство говорим, което все повече и повече се игнорира от обществеността. Никой не настоява за неговото рекламиране, популяризиране и естествено, че то остава винаги на заден план. Сега ние заставаме пред един факт, когато държавата трябва да закрива оперни театри, симфонични оркестри, за да спести пари под предлог, че тези институции са излишни. Публика означава организация, рекламиране, това не е продукт, както го казват те, а духовна привилегия на хората. Това не е кренвирш. Това е сериозна духовна придобивка на хората. Без нея обеднява и обществото духовно. Младите хора не знаят да четат, не знаят да говорят, да мислят, да пишат. Лишете ги от всичко и ще видите едни псевдолюде, които разполагат с един ограничен речник, нечленоразделен и следователно частта, която се пада на музикалното изкуство, е минимална и следователно от него няма нужда повече. В това се състоят констатациите. Те не са правилни, защото за да имаш реализация на тази дейност, трябва много сериозна организация, подкрепа в обществото. Тази подкрепа на музикантите сега се отказва от държавата.

– Едно е държавната политика, но Плевенска филхармония има проблеми и с управляващите на местно ниво…

– На местно ниво има един умален модел на държавната политика. Ако има на местно ниво общинско ръководство с капацитет, с достатъчно изискан вкус към култура, то тогава тези хора биха помогнали. Ако няма – тях не ги интересува, защото не са запознати. Това не пречи в град Плевен някои от зам.-кметовете да дават оценка на работата на симфоничния оркестър. Дълбоко съм несъгласен с това, защото тук има проблем на компетентността. Можеш да кажеш дали ти харесва едно изпълнение или не, ако си ходил на концертите. Понеже те не идват, аз не съм ги виждал на моите концерти, не знам откъде си вадят сведенията. Но не можеш да даваш професионална оценка на нещо, с което не си запознат. За какво говорим? За едно превишаване на чувството за собствена значимост. И едно високостоящо мнение да оценява културни институти, което изобщо не е работа на тия хора. На тях работата е да се грижат за общината. Нещо друго – Плевенската филхармония не е на никого персонално. Тя се ръководи от административен директор и от главен диригент, но тя е на града Плевен. Защото личностите си отиват, но институциите трябва да останат.

– Конфликтът с административния директор е ясен. Но защо не се търси главният диригент, когато трябва да се решават въпроси, свързани с този вид изкуство?

– Не знам защо не го търсят, но предполагам, че нямат нужда от неговото мнение. Сигурно смятат, че работейки с конфликтната личност административния директор, главният диригент очевидно е негов човек по презумпция. Да, така е, защото ние работим в една и съща област. Ние нямаме конфликти помежду си, защото ако имаме, работата няма да върви. Аз не изпълнявам поръчки на директора. Аз работя това, което се изисква от мен, за да вдигам нивото на оркестъра, помагайки му с професионалните си качества. В този смисъл ние сме тандем – той осигурява административната подкрепа и финансовата, защото се грижи за заплатите, осигурява светлото и топлото в залата, а моята работа е да осигурявам качеството на изпълнението. Аз работя така, че точно тези хора да могат да постигнат максимума в изкуството, което правят. Ако някой се интересува от моите съвети, с удоволствие бих ги дал. Не се интересува никой. Това не означава, че аз съм също в конфликт с тези хора – не, не сме си разменили една дума, но очевидно няма нужда от моето мнение. Очевидно конфликтът отива натам, че вече няма нужда от Плевенската филхармония за градските културни събития.

– Стигнахме до организирането на Лауреатски дни “Катя Попова”…

– Защо ще търсим други оркестри? Не сте доволни от нашата работа? Ще напомня, че Лауреатските дни са инициатива на Плевенската филхармония. Името на Катя Попова не принадлежи на общината. То принадлежи на Плевен. Смисълът на фестивала е изява на лауреати на престижни наши и международни конкурси от последните две години, които да представят изкуството си в Плевен. Плевенският оркестър участва като партньор, за да помогне на изпълнителите. И затова е плевенско събитието, на града. Разбираемо е, че имат желание понякога да участват и други оркестри и аз съм с две ръце за това, но то не се прави с преднамерени и режисирани поръчки. Тук има лични интереси и амбиции. Учудвам се на това, защото в един момент на криза в нашето общество – материална, духовна, морална, би трябвало да сме единни. Аз с удоволствие подавам ръка на всички, които искат нашето мнение, нашето изкуство. Хората, които се занимават със сериозно изкуство, трябва да бъдат обединени, за да можем всички да излезем от кризата. Аз не правя конфликти. Тук съм повече от 10 години. Тук е приятно място за работа – има дисциплина, има ред, има условия. За един музикант това е най-същественото.

– Като професионалист с кои от изискванията за обществена поръчка не бихте се съгласили?

– Програмата зависи от хората, които ще изпълняват произведенията, а ние не знаем кои са. Почнали сме отзад напред. Най-напред се установява кой ще участва като солист, оттам се преценява колко ще бъде голям оркестърът. Неизвестните са много. Първо уточни кой, какво и кога ще свири. Може да трябва една репетиция или да се работи цяла седмица. Ето докъде опира формалното отношение към събитията. Текстът се извлича формално приложен към такава дейност. А трябва да се преговаря, както е в целия свят. А тук е все едно да си наемеш футболен отбор с обществена поръчка.

Ако някой има нужда от моите съвети, ще ги дам. Непоискани съвети обаче не давам. Непоискани услуги не правя. Всички тези неща могат да се уредят по най-простия начин – със сядане на масата, с един нормален човешки разговор, с нормално отношение към материята от двете страни. Конфликтите и конфронтацията са толкова излишни, че само пречат на всички, пречат на града, на хората. Публиката ни знае за всички тези неща и хората са разбутани. Отбележи годишнината на Катя Попова с уважение, не го зачерняй с глупави разправии. Забравили сме какво сме. Ние, музикантите, сме съгласни да работим за общината, за културата на града. И го правим.

(край на цитата)

Портал „Плевенска филхармония“

Главният диригент на Плевенска филхармония напуска поста

30 септември 2010 г.| Люба Нинова

Заявление за освобождаване от длъжност “Главен диригент” на Плевенска филхармония е подал Йордан Дафов. Новината оповести директорът на културния институт Ивайло Атанасов на днешните дебати по гласуване на точката за преминаване на щат към общината на 28-те съкратени филхармонисти.

Причината за подаване на заявлението от Дафов е неговото “принципно и дълбоко несъгласие с политиката, провеждана от Министерство на културата за намаляване на субсидията на симфоничните оркестри”. Мотивите за оставката на главния диригент на Плевенска филхармония са: системен отказ за контакт, координация и сътрудничество от страна на Община Плевен в последните години, събитията от последните два месеца, довели института до абсурдната ситуация да има двама работодатели.

Като трети мотив Дафов посочва липсата на най-необходими финансови средства, както и намаляването на работните заплати. “При такива условия Филхармонията не може да работи изобщо, камо ли да изпълнява своята културна и обществена функция”, се казва още в заявлението. В документа е записано, че Йордан Дафов освобождава длъжността, считано от 30 октомври. Общинските съветници гласуваха днес назначаването на щат към общинската администрация на съкратените 28 души от Филхармонията.

Беше прието и предложение на Бисерка Илиева, с което на плевенския кмет Найден Зеленогорски беше възложено в едномесечен срок от днес да проведе разговори с Министерство на културата. Целта им ще е изясняване на статута на Плевенска филхармония от 1 януари 2011 год., тъй като сега институцията се води под ръководството на две администрации – на местната администрация и на Министерство на културата.

(край на цитата)

В последната част от моята статия ще се спра на някои данни относно записи, в които се среща името на маестро Йордан Дафов като диригент. На първо място са два компактдиска с произведения на композиторите Константин Илиев и Георги Тутев. Както стана въпрос на много места в моята статия до сега, Йордан Дафов отделя особено внимание на съвременната музика, както и на творчеството на композиторите от времето, когато той се е обучавал, специално при Константин Илиев.

Цитирам бележки по първия диск (превод от английски език):

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ – КОМПОЗИЦИИ (компактдиск)

Колекция: Оркестрови произведения

Подколекция: Оркестър

Това е първото издание на един от най-хвалените и отричани творци на българската композиторска школа. Произведенията му винаги са били обект на полемика, най-често завършваща с отричане на съответния опус. Още с първите си творби той се утвърждава като новатор, авангарден автор, непримирим към обикновеното и общоприетото в постоянно търсене на нови пътища за българското музикално творчество. Албумът има характер на ретроспекция, проследяваща развитието на един талант. Комбинацията от „Concerto Grosso“ (1949-50) на Илиев – една от най-ранните му творби в традициите на постнеокласицизма, с неговите „Фрагменти“ (1968) и последната му Шеста симфония (1984-85), дава представа за огромния творчески и интелектуален потенциал на автора. Самият Илиев дирижира своите „Фрагменти“, посветени на ръководената от него с любов и вдъхновение Софийска филхармония. Другите диригенти, включени в този диск, Васил Казанджиев и Йордан Дафов, са двама от най-близките приятели и колеги на композитора.

Изпълняват: А, Диков (пиано), Д. Палиев (тимпани), Д. Бобошевски (ксилофон), И. Лазаров (барабани)

Камерен ансамбъл „Софийски солисти“, Софийска филхармония, Диригенти: Васил Казанджиев, Константин Илиев, ЙОРДАН ДАФОВ

(край на цитата)

Цитирам бележки по втория диск (превод от английски език):

ГЕОРГИ ТУТЕВ – КОМПОЗИЦИИ (компактдиск)

Подколекция: виолончело

Изданието включва три от най-забележителните творби на Георги Тутев, представител на българския музикален авангард. Композиторът е автор на сравнително малък брой опуси, предимно в камерно-инструменталния и симфоничния жанр. Годините работа върху почти всяка негова композиция говорят за зряла обмисленост и прецизност, за логическа стройност. В музиката на Тутев се откриват по-скоро достойни за уважение художествени постижения, отколкото експерименти.

Първото произведение от този компактдиск, „Метаморфози“ за 13 струнни инструмента, принадлежи към ранния период на неговото творчество, докато „Копнежът по изгубената хармония“ представя композитора едновременно като музикант и като философ. Тук той изразява в звуци мислите и чувствата си относно музикалната техника – в перспективата на времето, изминало от 18 век, класицизма до последните десетилетия на 20-ти век, когато хармоничните опори и правила, определени някога от композитори като Хайдн и Моцарт, бяха окончателно отхвърлени.

Целта на Тутев е да направи диалог с това отдавна отминало време и неговата естетика. Неговите “копнежи” отвеждат слушателя в духовния свят на композитора, който копнее за изгубената хармония между човека и природата, между самото човечество. Съставът на „Calvinomuosaik“ е много оригинален. Това е едно от последните произведения на Георги Тутев. Написано е по поръчка на Германското радио в Кьолн и композиторът е вдъхновен от романа “Невидимите градове” на италианския писател Итало Калвино.

Солист: Калина Кръстева, виолончело Камерен оркестър Толбухин, смесен състав, Софийска филхармония Диригенти: ЙОРДАН ДАФОВ, Любомир Денев.

(край на цитата)

Ще завърша статията си с цитиране на данни за музикални записи на Йордан Дафов като диригент, цитирани в каталог, издаден в Германия (тук се среща името и на друг голям български диригент – покойният Димитър Манолов):

Aus dem „Bielefelder Katalog Klassik“:

Plattentitel:

Glière/Pierné/Saint-Saëns: Werke für Harfe und Orchester

Label:

VMS Vertrieb: Codaex Deutschland Bestellnummer: VMS226 EAN: 9120012232266

Medium: 1 CD Veröffentlichungsdatum: 13.05.2011 Laufzeit: 00:55:25 1. Person:

YORDAN DAFOV(Dirigent)

Komponist(en): Name (Lebensdaten)

On Track Saint-Saëns, Camille (1835-1921)    ( 1  2 ) Glière, Reinhold (1875-1956)

2 Pierné, Gabriel (1863-1937) 3 Nr. Art Komponist Titel – (Detail) – Zusatz CD/Tr. 1

Werk Saint-Saëns, Camille (1835-1921)

Konzertstück op. 154 G-dur (für Harfe und Orchester)

Dirigent Manolov, Dimiter Instrumentalist Klintcharova, Suzanna (Harfe)

Orchester Philh. Orchester Sofia Subtracks m:s Konzertstück op. 154 13:58 1/1 2

Werk Glière, Reinhold (1875-1956)

Konzert für Harfe und Orchester op. 74 Es-dur (1939)

Dirigent DAFOV, YORDEN Instrumentalist Klintcharova, Suzanna (Harfe)

Orchester Philh. Orchester Sofia Subtracks m:s 1. Satz: Allegro moderato 10:30

  1. Satz: Tema con variazioni 10:40 3. Satz: Allegro giocoso 5:02

Werk Pierné, Gabriel (1863-1937)

Konzertstück op. 39 Ges-dur (für Harfe und Orchester)

Dirigent Manolov, Dimiter Instrumentalist Klintcharova, Suzanna (Harfe)

Orchester Philh. Orchester Sofia Subtracks m:s Konzertstück op. 39 15:00

Saint-Saëns, Camille (1835-1921)

Geboren am 1835-10-09 in Paris / Frankreich
Gestorben am 1921-12-16 in Algier / Algerien

´´´´´´´´´

Plattentitel: Haydn: Konzerte Label: Capriccio Vertrieb: Delta Music GmbH Bestellnummer: 51102 Medium: 2 CD 1. Person: Yordan Dafov (Dirigent)

2

Teilwerk

Haydn, Joseph (1732-1809)

Konzerte für Klavier (Orgel) und Streicher H 18 (für Tasteninstrumente)
Nr. 4 · G-dur Instrumentalist Evrov, Nicolai (Klavier) Dirigent DAFOV, YORDAN

Orchester Philh. Orchester Sofia

´´´´´´´´´´´´´´´´´´´´´´´´

Web References

Yordan Kojuharov & Petar Ivanov …
www.bbc.co.uk, 12 July 2010

Yordan Kojuharov & Petar Ivanov (trumpets), Teodor Moussev (organ), Sofia Philharmonic Orchestra, YORDAN DAFOV (conductor)

YORDAN DAFOV

Yordan Dafov is one of the most brilliant representatives of contemporary conducting art in Bulgaria, who has gradually made a reputation as a conductor of high musical culture and has gained recognition for his virtuosity in manual technique, and for his mature art – profound and significant.

Yordan Dafov has conducted with repeated success in France, Italy, the USSR, Switzerland, Romania, Spain, Poland, Hungary, Czechoslovakia, Greece, Turkey, USA, Japan, Germany, Sweden, and so on. He has made recordings with the Bulgarian Radio and TV, with the French and Swedish Radio and with the Spanish TV. As a talented representative of the art of contemporary composition, Yordan Dafov demonstrates his art mainly in the field of instrumental music. His stylistics is markedly modern. He is the author of three Symphonies, Morning music and Serenades for a chamber orchestra, Profile and Full face for a big symphony orchestra, Vocal music for instrumental chamber groups, Music for the theatre.

(край на цитата)

Превод на данните за Йордан Дафов:

ЙОРДАН ДАФОВ

Йордан Дафов е един от най-ярките представители на съвременното диригентско изкуство в България, който постепенно се утвърди като диригент с висока музикална култура и спечели признание с виртуозността си в мануалната техника и със своето зряло изкуство – дълбоко и значимо.

Йордан Дафов е дирижирал с многократен успех във Франция, Италия, СССР, Швейцария, Румъния, Испания, Полша, Унгария, Чехословакия, Гърция, Турция, САЩ, Япония, Германия, Швеция и др. Има записи в Българското радио и телевизия, във Френското и Шведското радио и в Испанската телевизия. Като талантлив представител на съвременното композиторско изкуство, Йордан Дафов изявява изкуството си предимно в областта на инструменталната музика. Стилистиката му е подчертано модерна. Автор е на три симфонии, Утринна музика и Серенади за камерен оркестър, „Профил и анфас“ за голям симфоничен оркестър, Вокална музика за инструментални камерни групи, музика за театър.

(край на превода)

Нека поздравим днес на 24 февруари 2023 г. маестро Йордан Дафов за навършване на 83 години на 18 февруари, и му пожелаем добро здраве и нови музикални успехи като диригент и композитор.

За много години, драги маестро!

….