Alipi Naydenov

Диригентът и музикален педагог Алипи Найденов, който се помина на 13 януари 2023 г.

IN MEMORIAM

Драги приятели на оперната, хорова и симфонична музика, вчера на 14 януари 2023 г. късно след обед научих от близък приятел в София, че там се е поминал на 13 януари големия български диригент Алипи Найденов, с когото бяхме съучиници в Габрово и близки приятели чак до последните години на живота му.

Останах като потресен, защото само преди няколко месеца се чухме по телефона с него и той нямаше признаци на някакво сериозно заболяване, което да е причина за кончината му. Но такъв е живота – ние с него сме родени в годината 1931 (той през юли, аз през април) и след като човек вече е навършил 91 години, нищо не знае какво може да му донесе съдбата.

В момента ми е много мъчно, защото Алипи беше един от последните ми живи съученици от прогимназията и гимназият в Габрово, които са още живи. Сега и той ни напусна и съвсем осиротях от тази гледна точка. Даже в момента не си спомням за друг жив мъж от випуска ни в „Априловската гимназия“ в Габрово, завършили през далечината 1949 г. След това на всеки 5 години нашият випуск организираше срещи на 24 май и редица години сме се срещали и празнували, при които често идваше от София и Алипи Найденов. Сега останаха само снимките от тия срещи, някои от които ще покажа след тази траурна статия за Алипи.

През 2019 г. аз написах тук във ФБ статия за него, в която дадох много информация, както за музикалната дейност на Алипи, така и по много други лични въпроси. Сега остава днес да повторя тази статия, тя ще бъде моя принос неговото име да не се забрави бързо, той е направил много за българската музикална култура чрез дейността си на диригент и особено много като доцент в Музикалната академия в София и като дългогодишен преподавател в Музикалната академия “Киджана” в Сиена, Италия. В тази статия има много подробности, които са интересни и които искам да споделя с вас.

МИР НА ПРАХА НА НЕЗАБРАВИМИЯ ПРИЯТЕЛ АЛИПИ НАЙДЕНОВ. ПОЧИВАЙ В МИР, СКЪПИ АЛИПИ!

Цитирам статията ми от 20 юли 2019 г.:

„Драги приятели на оперната, хорова и симфонична музика, днес на 20 юли 2019 г. пиша статия – за пръв път – за един голям диригент от моята генерация, при това – добър мой приятел още от юношеските ми години, с когото сме родени в една и съща година в Габрово, учихме заедно от прогимназията до края на гимназиалното ни образование също там, следвахме в едни и същи години в София, но в различни области, и останахме приятели и до ден днешен … Това е обаятелният човек и музикант Алипи Найденов, когото дълбоко уважавам и обичам, макар и от дълги години да се виждаме сравнително рядко.

Фактически Алипи навърши 88 години преди 3 дни – на 17 юли, но на този ден исках да уважа един негов колега – моят добър ФБ-приятел от няколко години Иван Ангелов, който също е диригент с голяма кариера, и когото уважих на рождения му ден със съответна статия. Не исках в един ден да пиша две статии за диригенти – отложих с 3 дни тази за Алипи, пък и да имам повече време да дам подробности, след като се познаваме с него повече от 75 години. При това денят 20 юли е особено хубав – днес е Илинден, освен това аз лично имам празник: точно преди 59 години – на 20 юли 1960 г. се запознах в Полша с моята съпруга Ренате, с която вече така дълго сме семейна двойка. Алипи ми е един от най-старите приятели, нека статията за него да бъде публикувана на „особена дата“.

Помислете, колко рядко вече се случва днес, двама приятели да се познават толкова дълго – та това са ¾ от един век – от 100 години! А ние с Алипи се срещнахме, когато бяхме на 11 години, завършили 4-ти клас (или едно време „четвърто отделение“), сега сме на 88, аз съм около 3 месеца по-възрастен! Каква е разликата – почти 77 години. Учихме в една прогимназия, и то в една паралелка, после след 3 години постъпихме в прочутата Априловска гимназия в Габрово, също в един клас, която завършихме след 4 години през 1949 г. После останахме 2 години на работа в Габрово (не ни позволиха от отдел „Кадри“ на Общината и на двамата да следваме веднага – ще обясня после причините), през 1951 г. станахме студенти в София – той в Музикалната академия, аз – в Софийския университет и тогава след завършването на висшето ни образование пътищата ни се разделиха. Той пое своята музикална кариера, а аз моята – на математик, и вече не бяхме така близко един до друг, както по време на тия 7 години в Габрово – 3 в прогимназия и 4 в гимназия.

Но както ще разберем от тази статия, макар и по-рядко, продължихме да контактуваме, което остана и до днес. Вярно, той живее постоянно в София, аз – в Германия, но при мои престои особено след 1995 година в София съм бил на негови концерти, а той е идвал по разни поводи в Габрово и там сме се виждали и разговоряли. Особено при традиционните 5-годишни срещи в Габрово на нашия гимназиален „випуск 1949“, когото Алипи е идвал от София. Имам редица снимки от тези срещи, пък и други, които ще покажа след статията.

Още си спомянам за един негов концерт със Софийска филхармония (средата на 90-те години), когато той дирижира една прекрасна програма – не помня точно всички творби, солист беше Йовчо Крушев в концерт за пиано (не помня автора), и след концерта отидохме със съпругата ми да го поздравим в неговата стая зад сцената на зала „България“. Алипи беше много изморен от тежката програма, вече снел официалната риза и сако, но така се зарадва и извика: „Боре, и ти ли си тук … така се радвам …“. Не бяхме се виждали доста години, той не знаеше, че гостувам в България, идвайки от Германия и в момента съм в София и уважихме с присъствието си неговия концерт.

В началото на новия век също бях случайно в София при мой престой там и минах край зала „България“ една сутрин, отбих се, имах свободно време и на входа откъм „Бенковска“ млади хора, които пушеха цигарите си ми казаха, че в момента репетира за Италия софийски симфоничен оркестър, който ще гостува там – диригент е Алипи Найденов. Имаха малка почивка. Помолих да ме пуснат, влязох в малката стаичка за диригенти и видях лицето на Алипи. Той се засмя, попита какво правя тук, казах му, че имам време и минавайки край залата съм се отбил. Алипи ми каза, че след 10 минути продължават репетицията и ако искам, мога да влезя да послушам. Попитах какво ще репетират – „Игра на карти“ от Игор Стравински, ми отговори той. Беше ми много интересно да чуя това, което ще свирят, влязох в почти празната зала и седнах. След минути Алипи излезе на сцената и готовият оркестър започна. Близо 45 минути трая моят престой там, тихо напуснах залата (имах друга работа веднага след това), а те продължиха още известно време. По време на репетицията Алипи беше много концентриран и взискателен към оркестрантите, често ги спираше и искаше наново дадени части според неговите представи за изпълнение, така както е типично за почти всички диригенти.

Това беше едно много интересно и хубаво мое преживяване в тия години …

По-горе споменах, че когато завършихме през 1949 г. Априловската гимназия в Габрово, и на двама ни не беше позволено да започнем следване на висше образование. В моите спомени от това време (редица от тях съм цитирал в автобиографичната ми книга „Спомени“ от 2014 г., издадена в Габрово) имам мисли и за Алипи, които сега ще цитирам на някои места в тази статия. Ето първия цитат във връзка с тази „забрана“:

„(…) След завършване на бригадата през август 1949 г. дойде отрицателното решение от Политехниката в София, което беше удар за моя ентусиазъм да продължа образованието си, но трябваше да се примиря и да приема “съветите” на кадровика Лапаков, който държеше ние – “буржуазните момчета и момичета” да научим живота на пролетариата. Може да е малко тъжно, но Дора Пенчева, Румяна Хаджиева (после съпруга на композитора Александър Танев и майка на пианистката проф. Борислава Танева) и други работиха една година като тъкачки в завод “Васил Коларов”, преди да отидат в София да следват. От моите близки приятели само Божидар Енчев започна веднага да следва електроинженерство в София. От класа ни Никола Арнаудов – активен деятел на ДСНМ също замина там. АЛИПИ НАЙДЕНОВ искаше да учи музика, но го сполетя моята съдба, както и Христо Махлебашиев, Веско Захариев и други. Стефан Хаджистойчев кандидатства архитектура и го приеха (по-късно се чуваше, че е бил доносник на ДСНМ, не знам дали е вярно), Йордан Йорданов – председател на ДСНМ в нашия клас записа машинно инженерство през следващата година. Знам, че от целия ни випуск само 6-7 души започнаха да следват веднага, при най-малко 30 или 40 кандидати, издържали приемните изпити в разни специалности.

В крайна сметка кадровикът Димо Лапаков лиши Габрово от един бъдещ научен потенциал, благодарение на ненавистта си към младежите и девойките, които не произхождаха от неговата среда. Любопитно е да отбележа сега, след повече от 50 години, какво стана с този кадровик, чието нагло държание дълги години се коментираше в Габрово и много мои приятели и съученици имаха крайно негативно отношение към него. Докато живях в Габрово до 1974 г. съм го виждал случайно по улиците – той беше куц с единия крак, нисък на ръст и лесно се забелязваше. Някъде от края на 50-те години го бяха сменили от поста му, понеже донесе много злини и защото беше некадърен за този отговорен пост. Не знам какво е работил след това, сигурно се е пенсионирал преждивременно по инвалидност и затова, че беше ятак преди 9 септември 1944 г. По едно време след промените през 1989 г. съм го виждал да продава зеленчуци и плодове на габровския пазар в центъра на града (…)

(край на цитата)

Коментари очевидно са излишни – такива бяха времената тогава …

Но понеже стана въпрос за Алипи, нека се върна и на други мои мисли първо от общото ни обучение в Габрово:

„ (…) УЧЕНИЦИ В АПРИЛОВСКАТА ГИМНАЗИЯ

През есента на 1945 г. постъпих в Априловската гимназия – можех да отида и в Механотехникума “Д-р Василияди”, където се записа моят приятел от прогимназията Ботю Бетев, но аз и родителите ми държаха на по-общо образование. Освен това габровската гимназия се ползваше с отлично име в цяла България и не съжалявам, че съм направил този избор. Още в 9-ти клас учителят ни по музика Петър Чаракчиев ме избра да пея в гимназиалния хор, заедно с Христо Асенов, с когото отново се събрахме в един клас и стояхме на един чин чак до завършване на гимназията. Гласовете ни бяха вече мутирали и пеехме в бас-баритоновата партия. Репетираше се два пъти седмично по два часа след обед, имаше и ученически оркестър и подготвяхме прекрасни концерти за гражданството. През следващите години аз участвах и в един музикален кръжок към хора, където изнесох два доклада за творчеството на Едвард Григ и Антонин Дворжак. Ученици от оркестъра: АЛИПИ НАЙДЕНОВ (той стана после прочут български диригент – мой приятел и до сега), Божидар Енчев – цигулари, Дора Пенчева, Румяна Хаджиева, Веско Захариев – пианисти и други, изпълняваха откъси от творби на авторите.

Оттогава се разви и моят интерес към музикологията и историята на музиката. Помня добре, в 10-и клас беше обявен конкурс между учениците от гимназията за написване химн на същата по даден текст. Аз участвах с музика към текста и получих една от първите награди, макар и да нямах специални знания по композиране. Аранжимента ми беше за четиригласен смесен хор, като по това време вече бях в състояние по дадена едногласна мелодия да напиша партитурата за останалите три гласа. Трябва да добавя, че си купувах известна педагогична литература по музика, като “Инструментознание” на Марин Големинов, “Хармония” на Парашкев Хаджиев и други, от които овладях основите на композиционното изкуство, макар и най-скромните (…)

(край на цитата)

А ето и някои мисли от по-късно време, свързани със съдбата на някои от моите приятели в гимназията и в Университета:

„ (…) На чина зад нас – аз и Христо Асенов – стояха Веско Захариев, който дружеше с Дора Манева и Божидар Енчев, един от добрите ми приятели и до днес. Божидар се ожени по-късно, след като завърши електроинженерство в София, за Кина Андрейчева, чието семейство познавах още от дете. Съученикът и мой приятел от класа ни АЛИПИ НАЙДЕНОВ – много добър цигулар и концертмайстор на гимназиалния оркестър, който после завърши Музикалната академия и стана прочут диригент в Русе и после в София, дружеше с русата красавица Нина Христова – също наша съученичка. Нина се омъжи по-късно в София за моя добър приятел от студентските години Георги Сталев – математик от нашия випуск. При всички случаи тези ученически връзки бяха нормални временни увлечения, характерни за тая възраст и никоя от тях не завърши по-късно с брак между съответните лица.

След завършване на Университета аз повече не се видях с Гошо Сталев, за което искрено съжалявам. Години по-късно разбрах, че той живее и работи в София, че се е оженил за габровка – моята съученичка от гимназията Нина Христова – приятелката на АЛИПИ НАЙДЕНОВ от нашия клас. На една среща на випуска ни – мисля през 1974 г., малко преди да се изселя за Германия, Нина беше на срещата и специално ме поздрави от съпруга си Гошо – не го бях виждал вече 18 години. Тя ми даде адреса им в София, на ул. “Патриарх Евтимий” и ме покани да ги посетя при мое идване в София. Чак през лятото на 1998 г. видях случайно Нина на габровските гробища, едва я познах, беше заедно със сестра си – съпругата на моя колега-учител от Механотехникума в Габрово инж. Цветан Пенчев – вече покойник. Нина ми каза, че Гошо е сериозно болен, но не разбрах от какво. Последното изречение в този абзац допълвам през 2009 г. с печалната новина, която научих през миналата есен в Габрово: Живко Хлебаров ми съобщи, че нашият мил общ приятел Гошо Сталев се е поминал в София през 2008 г.

Последният участник в нашата постоянна четворка при бридж беше Марсел Леви. Аз го познавах още от времето, когато имах връзка с Веса Ачева, понеже Марсел беше в същата 10-та група на курса ни. Той беше нисък на ръст, с типичния за евреите орлов нос, имаше руса коса и светли искрящи очи. Станахме добри приятели през трети, четвърти и пети курс, когато и той дойде в научния профил и започнахме да играем бридж. Марсел живееше с родителите си недалеч от квартал “Красно село” край София и пътуваше с трамвай всеки ден. Беше роден софиянец, имаше средно техническо образование и като всички евреи беше много амбициозен и упорит. Като студент беше много редовен във вземането на изпитите си, проявяваше се и като добър баскетболист въпреки ниския си ръст (…)

(край на цитата)

И последните извадки от тези спомени, свързани с доста интересни неща за Алипи Найденов и моя милост:

„ (…) Тук трябва да добавя, че известен опит като диригент имах не само от ръководството на бригадирския хор през 1949 г. и многогодишната ми певческа дейност в училище. Още през есента на 1949 г., когато започнах работа в “Стройобединение”, бях потърсен от ръководители на ДСНМ в Габрово, които ми предложиха да сформирам и ръководя градски младежки смесен хор, какъвто до тогава не е имало в Габрово. Задачата не беше лека, понеже почти всички младежи, които бяха потенциални участници в такъв хор, вече пееха в самодейни състави към фабриките и учрежденията, в които те работеха. Колкото и голям да беше ентусиазмът на ръководителите на градския ДСНМ, чийто председател ме познаваше лично и много настояваше да се основе такъв хор, практическото изпълнение на този замисъл се оказа костелив орех. От отделните фабрики и учреждения се изискаха списъци на “музикалните” младежи, но същите не бяха съгласни да жертват толкова от свободното си време, участвувайки както в хоровете където работят, така и в този градски младежки хор. Освен това, много често репетициите на хоровете по места се извършваха в работно време или поне една част от него. Във фабриките се работеше на смени и това водеше до нови затруднения по отношение на репетициите в този “заплануван” хор. Как да е, около един месец можах да започна работа, имах в началото 100-120 души, някои от които идваха от известно любопитство, но после посещението значително намаля. Никак не ми беше лесно, при това не получавах никакъв хонорар, трябваше да жертвам много от свободното си време. Репетициите се провеждаха в един голям салон до цех “Успех” на завода “Георги Генев”, където по това време се намираше градския комитет на ДСНМ.

Все няма да забравя, в една от мъжките партии пееше моят съученик от гимназията АЛИПИ НАЙДЕНОВ, който беше превъзходен цигулар и никак не ми беше приятно да го “дирижирам”, като си мислех, че той е далеч по-добър музикант от мен. Алипи ми беше обаче добър приятел и нито един път не показа нетолерантно отношение към мен. Горкият, по това време и той не беше допустнат да следва (не знам точните причини), работеше някъде и едва през 1951 г. замина да учи в Музикалната академия в София. Така че този градски младежки хор постепенно “се стопи” до 20-30 души и на практика нищо не излезе (…)

(Спомен от студентките години):

(…) През лятото се виждах в Габрово с моя добър приятел и съученик Христо Махлебашиев, който започна заедно с мене да следва във Висшия икономически институт “Карл Маркс” в София – специалност “Финанси и кредит”. Няколко пъти се бяхме виждали преди това и в София, той живееше също на квартира при негови близки, но не беше доволен. В същия жилищен блок на ул. “Парчевич” беше на квартира и моят съученик от гимназията АЛИПИ НАЙДЕНОВ, който следваше в Музикалната академия. Алипи живееше в една стая заедно с друг габровец – Тодор Саламанов, когото познавах добре от смесения хор при читалище “Априлов-Палаузов”, понеже пяхме там през 1949-1951 г. Саламанов беше добър бас – солист на хора, но нямаше даже и средно образование, работеше като стругар в Машинния завод. Понеже се прочу в Габрово чрез този хор, завърши вечерна гимназия и заедно с нас го приеха също в Музикалната академия. Сигурно е имало “специални” места за такива като него, идващи от “пролетариата”. Как е издържал строгия приемен изпит, не знам, той нямаше и понятие от елементарна теория на музиката, солфеж и пиано, които се изискваха от всички кандидати. Имаше хубав глас и приятна външност, но общата му култура не беше на особено ниво, как са живеели заедно с Алипи, който беше от съвсем друго тесто, не ми е ясно! Парадокс е, че години по-късно Алипи стана главен диригент на Ансамбъла на народната армия, а Тодор, след като завърши Академията, отиде на работа като певец в същия ансамбъл. Гостували са в Габрово и там съм ги виждал и разговарял с двамата (…)

(Спомен от последните години – около 2010):

(…) При всяка от тези 5-годишни срещи си правим снимки за спомен на стъпалата на Дома на културата – целият випуск и отделно нашият мъжки “а”-клас. Имаме съученик-фотограф, който се грижи за това и аз имам в албума си почти всички снимки от тези срещи. Трогателно е да се проследи как сме се променили в тези 50 години, но такъв е животът. От всички срещи не съм бил само през 1979 година, тогава бях вече в Германия и като “невъзвръщенец” не смеех да посетя България, но от 1984 година редовно идвах в Габрово. Помня, тогава летяхме през май от Франкфурт за Варна с моя съгражданин инж. Добромир Цанков (той е 5 години по-млад от мене и също имаше среща на випуска си). Изкарвали сме обикновено много весело. След традиционната манифестация на 24 май имаше обед или вечеря в някой габровски ресторант.

Докато бяхме по-млади, правехме дълги разходки вечерта по “Баждар” или други околности, с песни, викове и веселби почти цялата нощ. На другия ден се събирахме по групи в различни жилища на съученици и съученички, разказвахме си преживелици и спомени, често каним при нас и още живи наши учители. Обикновено на тържествената вечеря някой от нас произнася кратко приветствено слово. По неписана традиция много пъти аз съм правил това. Последните няколко срещи се организират главно от нашия съученик от Габрово Николай Дамянов, който напоследък произнася това приветствие. Така беше и на 50-годишния юбилей. Пет години по-късно – на 24 май 2004 г. се събрахме отново в Габрово, аз бях пристигнал от Германия една седмица преди това. Марширувахме, правихме си снимки и обядвахме в ресторант “Хемус” до театъра – около 60-65 души. От София пристигна диригентът АЛИПИ НАЙДЕНОВ, който не беше идвал много години. Времето не беше много хубаво, но настроението ни – великолепно. След обед се събрахме 7-8 души в дома на съученичката Ганка Велковска-Пецова и прекарахме още няколко приятни часа (…)

(край на цитата)

Имам няколко снимки с Алипи от тази последна среща на випуска и ще ги приложа днес след статията.

А сега една добавка от днес: на 24 май 2019 г. беше последната среща на нашия випуск. Аз бях преди това няколко дни в София, след това на 23 май пътувах за Габрово и на 24 май сутринта можах да отида на търгжествената манифестация. За съжаление, бях единствен от този випуск. Докато беше жив милият Николай Дамянов, който имаше списък с адреси на целия випуск, той вършеше тази организационна работа с пращане на покани, организиране на обед и редица други. Николай се помина преди 8 години, и нещата се влошиха. Няма вече кой да прави това и само ония от нас, които се интересуват, идват по своя инициатива. Когато застанах пред паметника на Априлов, към мен се приближи моята бивша студентка Велимира Тодорова, която дълги години беше доцент в ТУ Габрово. Нейната майка е наша съученичка, която има проблеми с ходенето и не може да дойде. Велимира ми каза: „Г-н Контохов, ако знаех, че ще дойдете, щях да поръчам една табелка с надпис „Випуск 1949“, която вие да носите при предстоящата манифестация“. Стана ми и весело, и тъжно – не бих манифестирал сам и само се засмях и я поздравих сърдечно. Дали Алипи Найденов в София е знаел за тази наша среща – не знам и до днес.

Нека добавя накрая и тези мисли: на последната ни среща на 24 май 2019 г. в Габрово фактически само аз бях пред паметника на Васил Априлов – една малка трагедия. Останалите или не дойдоха (някои от тях не живеят в Габрово), другите са или на легло или не могат да се движат. Очаквах че поне Ганка Велковска-Пецова (по-горе стана въпрос за нея при срещата ни през 2004 г.) ще дойде, но и тя е зле в последно време. Съвсем скоро – само преди дни научих, ча милата Ганка се е поминала миналата седмица в Габрово. Жалко, но това е живота …

Сега след този особено голям увод ще премина към данни за живота и дейността на Алипи Найденов.

Започвам с един цитат от профила на Алипи във Фейсбук:

АЛИПИ НАЙДЕНОВ е изявен български оркестров диригент и педагог. Роден е на 17 юли 1931 година в Габрово.

Алипи Найденов е завършил Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ първоначално със специалността Хорово дирижиране при проф. Георги Димитров, след това и Оркестрово дирижиране при Асен Димитров.

Поради проявените талант и изявени диригентски качества, получава възможността да специализира в Италия. Връзките му с Италия и с италиански творци в музикалното изкуство ще играят важна роля в професионалния му път до края на диригентската му и педагогическата му кариера. След завръщането си в България става диригент и ръководител на известния в онези години хор “Маяковски” в периода 1955-1957, а година по-късно става главен диригент на Ансамбъла на БНА за няколко сезона (1958-1965).

Истинският творчески и професионален разцвет Алипи Найденов преживява като главен диригент на Русенската филхармония почти две десетилетия (1972-1991). Това са и годините на утвърждаване на Русенската филхармония извън страната.

Същевременно Алипи Найденов развива и своята педагогическа практика. От 1988 година е доцент в Музикалната академия. Дългогодишен преподавател е в Сиенската музикална академия “Киджана”.

След 1991 година е диригент на свободна практика. Алипи Найденов е гостувал на различни оркестри в страната и чужбина. Дълги години е един от редовно изявяващите се диригенти на фестивала “Мартенски музикални дни” – Русе, бил е гост-диригент на концертите на Софийски фестивален оркестър.

Маестро Алипи Найденов е носител на Ордена на звездата на италианската солидарност. Високото отличие му е присъдено от президента на Италия Джорджо Наполитано за високи заслуги в разпространението на италианската култура.

Жоро Стефанов und 9 weitere Personen

1 Kommentar 4 geteilte Inhalte

Kommentare

(край на цитата)

За Алипи Найденов няма до сега Уикипедия-страница в Интернет, нито особено много сведения в медиите относно биография и творчески път, освен отделни информации, някои от които ще цитирам:

НАЙДЕНОВ, Алипи Веселинов (17.07.1931)

диригент, педагог. Роден в Габрово. Женен, съпруга Теодора, син Веселин. Завършва Музикална академия – София, Хорово диригентство при Георги Димитров; Оркестрово диригентство при Асен Димитров. Специализира в Италия. Дирижира хор “Маяковски”, 1955-1957; главен диригент на Ансамбъла на БНА, 1958-1965; диригент на Русенската филхармония, 1972-1991; доцент в Музикалната академия от 1988; диригент на свободна практика от 1991. Съветник на министър Емма Москова в Министерство на културата, 1997-2001; председател на борда на директорите на “Балкантон”, 1998; член на Управителния съвет на Национален фонд “Култура”, 2000. Гостува на различни оркестри в страната и чужбина; диригент на фестивала “Мартенски музикални дни” – Русе; на концертите на Софийски фестивален оркестър. Ползва италиански, немски и руски език. Хоби: книги

(край на цитата)

БНР

Поздрав за 80-годишнината на Алипи Найденов

публикувано на 20.07.2011

Русенската филхармония изпълнява „Токата за пиано” от Димитър Ненов (оркестрация на Лазар Николов), диригент Алипи Найденов, документален запис от 1981 г.

За 80-ия рожден ден на диригента Алипи Найденов ще излъчим няколко записа, които са регистрирали премиерни за България изпълнения. Ще чуете ораторията „Иван Грозни” от Прокофиев – паметно събитие от афиша на фестивала „Софийски музикални седмици 84”, с участието на Весела Зорова, Димитър Станчев, Борис Моргунов, хор „Дунавски звуци” и Русенската филхармония.

През 2001 година, пак на Софийските седмици маестро Найденов представи за първи път у нас хоровия шедьовър на Бърнстейн „Чичестър псалми” (писан 36 години по-рано). Изпълнителите: фестивален хор „Васил Арнаудов” и Софийският фестивален оркестър.


Ще прозвучи великолепната интерпретация на Русенската филхармония на „Кошутите” от Франсис Пуленк (сюита из балета) – документален запис от 1977 година. Ще почетем рождения ден на Алипи Найденов и с Токата от Димитър Ненов (оркестрация на Лазар Николов), пак концертно изпълнение с Русенската филхармония от 1981. И накрая: прелестната симфония „Венециана” от Антонио Салиери – Алипи Найденов дирижира оркестъра на БНР, студиен запис от 1968 година.

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване на БНР:

https://www.bnr.bg/post/100081457/pozdrav-za-80-godishninata-na-alipi-naidenov

Както е добре известно, почти 30 години от дейността си Алипи Найденов посвети на работата си в „Музикална Академия Киджана“ в Сиена, Италия, заедно с учебния оркестър от София, който вземаше участие там. Тази работа е високо оценена както в България, така и в Италия, и Алипи редовно ми е давал при наши срещи информации относно тези участия. По-горе цитирах мой спомен от репетиция в София на „Игра на карти“ от Стравински. Прилагам една статия от 2004 г. относно тази тема:

в. „Банкеръ“

17 април 2004 г.

Съдби

АКАДЕМИЯ КИДЖАНА ИЛИ ТРИУМФЪТ НА МЕЦЕНАТСТВОТО

Само след месец в Сиена, Италия, започва работа 73-ата „Музикална Академия Киджана“, в която по дълга и трайна традиция участват и българи. Тази година майсторски клас ще води сопраното Райна Кабаиванска (28 юли – 13 август), а диригентският курс на маестро Джанлуиджи Джелмети ще бъде осигуряван от Софийския фестивален оркестър (19-29 юли).

Академия Киджана е създадена с щедър дарителски жест на много богат италианец, който между двете световни войни възстановява меценатството, добре познато в Италия още от времето на Медичите. Идеята му е да създаде условия за усъвършенстване на млади музиканти, ръководени от най-известните, световноутвърдени майстори на инструменталното, певческото, хоровото и оркестровото изкуство.

Почти три десетилетия основният симфоничен оркестър на Академията е български, воден неизменно от доц. АЛИПИ НАЙДЕНОВ. Поне две поколения млади български музиканти са минали през този оркестър, който обслужва диригентските курсове, но винаги завършва участието си със самостоятелен концерт. Мнозина от тях са запазили спомена не само за увлекателната си работа с диригенти от цял свят, но и за докосването до изкуството на най-големите световни музиканти. Ето и имената на някои от привлечените тази година педагози. Заедно с Райна Кабаиванска курс по оперно пеене ще води и прочутият неин колега, баритонът Ренато Брузон. Гостувалият наскоро у нас виолист Юрий Башмет и неговият колега Бруно Джурана са двамата възможно най-титуловани и канени виолисти в света. Програмата на „Академия Киджана“ е много чувствителна към най-новите тенденции в музикалното изкуство и непрекъснато присъединява към афиша си нови, актуални за момента разновидности: Сиена 2004 приема курс по филмова музика, както и показни уроци на територията на съвременните вокални ансамбли, водени от прочутите Суингъл сингърс, гостували в София преди две десетилетия за концерт в рамките на Софийски музикални седмици.

(край на цитата)

А ето и един материал от 2018 г., свързан с работата на Алипи Найденов като главен диригент на Русенската филхармония през годините от 1972 до 1991:

Портал „Културни новини“, 16 ноември 2018 г.

Автор: Никола Бенин

Русенската филхармония чества своя 70-годишен юбилей

Първият концерт на Държавния симфоничен оркестър в Русе се е състоял се на 4 януари 1948 година

С ретроспективен празничен концерт на 15 ноември 2018 г. Русенската филхармония, Оперно-симфоничният оркестър на Държавната опера Русе, чества своя 70-годишен юбилей. Както на първия концерт на Държавния симфоничен оркестър в Русе, състоял се на 4 януари 1948 г., под диригентството на 23-годишния Константин Илиев, и сега бяха изпълнени Concerto grosso op.6, No.3 от Хендел, Сюита из балета „Дон Жуан“ от Кристоф Вилибалд Глук, Симфония №49 от Йозеф Хайдн и творбата на Панчо Владигеров „Класично и романтично“. Празничният концерт бе дирижиран също от млад диригент – родения в Русе и възпитаник на Виенската школа – Димитър Косев.

Първите диригенти на Държавния симфоничен оркестър в Русе са Констнатин Илиев и Добрин Петков, които в два творчески периода работят заедно. През 1956 година диригент става изявеният музикант със световно признание – Руслан Райчев. От 1959 година, в продължение на 12 години, в Русенския симфоничен оркестър диригент е русенецът Саша Попов, който чрез класическото музикално изкуство прославя Русе в Европа. Неговият наследник, Илия Темков, в резултат на обмена между Русенската филхармония и оркестри от Германия създава Международния фестивал Мартенски музикални дни. В периода 1961-1969 година заедно с Илия Темков в Русе работи диригентът и композиторът Александър Владигеров.

След 1972 година в Русенската филхармония започва работата си най-дългогодишният главен художествен ръководител и главен диригент на състава – АЛИПИ НАЙДЕНОВ. В Русе той работи до 1991 година. През този период Филхармонията в Русе постига забележителни успехи.

Други български диригенти-симфоници, които имат заслуга за утвърждаването на културната институция в страната и чужбина, са: Румен Байраков, Емил Табаков, Борис Спасов, Георги Димитров, Деян Павлов, Алексей Измирлиев, Михаил Ангелов, Цанко Делибозов. На русенска сцена изнасят концерти световноизвестни изпълнители.

През 1999 година Русенската филхармония престава да съществува, поради обединението си с Русенската опера, и първоначално се формира Оперно-филхармонично дружество – Русе, което по-късно е преобразувано в Държавна опера – Русе. Но остава запазената марка, която е знак за високо качество. Оркестърът на Държавната опера – Русе се представя редовно пред публиката като симфоничен оркестър – Русенска филхармония.


(край на цитата)

В тази втора част на моята статия ще се спра по-подробно върху работата на Алипи Найденов в „Музикална Академия Киджана“ в Сиена.

Едно много интересно интервю на Алипи може да се чуе в линка:

https://mycentury.tv/bg/bulgaria-bg/263-s-muzika-prez-zhelyaznata-zavesa.html

Историята на Маестро Алипи Найденов – диригент, музикант, учител и възпитател на стотици млади българи, които прекосяват Желязната завеса, следвайки в Италия страстта си към музиката.

Алипи ръководи повече от трийсет години Диригентските курсове в Музикалната академия в Сиена.

Сега над 80-годишен, той си спомня годините под сянката на комунистическата диктатура с постоянно бдителните “тайни агенти”, но и завинаги очарован от красотата на музиката и любовта си към Италия.

Една история за свободата

Цитирам само едно изречение на английски език в тази история:

„Maestro Alipi Naidenov – conductor, musician, teacher and mentor to hundreds of young Bulgarians, who crossed the Iron Curtain to follow their passion for music in Italy. Alipi chaired the Conductor Courses at the Sienna Music Academy for over three decades. Now in his 80s, he recalls a life lived in the shadow of a Communist dictatorship with its ever present ‘secret’ agents, yet always absorbed by the beauty of music, and his love for Italy“.

(край на цитата)

През миналата седмица в Интернет ми попадна една особено интересна статия, свързана с гостуванията в Италия на този български оркестър с диригент Алипи Найденов, написана от член на оркестъра – цигуларката Милка Кралева, която сега работи в симфоничен оркестър в САЩ. Статията е доста дълга, но е написана с голямо майсторство, с особена любов към тия славни години и искам да я предам в целия й вид в статията за Алипи Найденов. Това е основният раздел на тази втора част от днешната ми статия. Цитирам:

Портал „Либерален преглед“

Изкуство – Музика

Защо обичам Сиена

08 август 2012
Автор Милка Кралева (Милка Кралева е българска цигуларка, която живее в САЩ. Тя е съставител на много сборници с творби на Петър Дънов)

Днес е 17 юли 2012. Миналата година, горе долу по това време, бях в Сиена. След разговор на площада пред театъра, сега изпращах с поглед необикновения човек, с когото бях се срещнала. Гледах как бавно се отдалечава стиснал в ръка чантата с партитури. Останаха много неща, които исках да му кажа, и много повече, които исках да чуя от него. Докато той се отдалечаваше аз му говорех на ум, казвах му колко много съм благодарна на Съдбата, че съм била в неговия оркестър през онези години, и колко съм щастлива, че ми отдели часове на площада в кафе Fonte Gaia, точно до Torre del Mangia… Човекът бе АЛИПИ НАЙДЕНОВ. Току що бе минал неговия юбилеен концерт за 40-ия сезон съвместна работа с Академия Киджана. Бях дошла в Сиена за концерта. По-точно, бях дошла в Сиена за да срещна именно този човек, млад и бодър в своите 80. Ще се опитам по-долу да напиша малко повече за всичко, което до тук само загатнах.

Да. Искам да разкажа какво беше Сиена за мен през годините. Искам да разкажа това на него, моя учител и приятел, в най-чистия аспект на тези две дълбоко съдържателни думи.

Лятото на 1971. От есента на 1970 (моята първа година в Консерваторията) свирех в Представителния оркестър на Студентския дом на Културата в София. Междувременно получихме договор за участие в Сиенските летни курсове за усъвършенстване на диригенти, организирани от Академия Киджана, Сиена, Италия. Времето на подготовка мина бързо и дойде време за заминаване. Пътувахме за Сиена с влак. На гара София закачиха за композицията два вагона, в които се бяхме настанили, и с тях пътувахме до Сиена, като ни прикачваха от влак на влак. Весело беше. След дългия период на репетиции, за нас младите оркестранти това пътуване бе първата възможност да се почувстваме по-близки, да сме заедно и да споделяме една и съща надежда за вълнения свързани с музиката. За повечето от нас тя бе професионален, но и фатален избор, избор за цял живот. По-късно щяхме да се почувстваме още по-близки, като в семейство. Щяхме да делим общи стаи, да тичаме заедно сутрин към театъра за репетиция, да се срещаме по масите в Мензата, да ходим вечер из Сиена на групички (само така бе разрешено!) да пазарим заедно в Упим и Станда или просто да „зяпаме“ там през оскъдното си свободно време. Но има нещо, което бе по-важно. Както е във всяко семейство, и нашата оркестрантска фамилия-гранде, си имаше глава. Главата на това семейство бе Маестро Найденов, или, Алипи, както помежду си ние го наричахме от чувство за близост. Той даваше съвети, проверяваше, наблюдаваше, смееше се на глупостите ни, размахваше показалец пред провинилите се, и стоеше винаги с отворени очи за живота ни там. Провинение беше да отидеш на репетиция с пазарлъците си от Упима, което ще рече: никакви удоволствия и простотии преди репетиция. След репетиция – може, но в театъра с торбичка – не!

От момента в който започнаха репетициите за предстоящите диригентски изпити, ние виждахме Маестрото почти само в залата. Той бе неотклонно до Маестро Ферара, брилянтния италиански диригент и педагог, неговият професор от „Санта Чечилия“, легендарната личност, която ни отвори символична врата към музикантския рай, наречен Сиена…

Така беше през 1971. Лятото мина в свирене, концерти, учудвания, емоции, срещи със студентите диригенти, но и с участие в една дейност, която в професионално отношение ни даде материал за развитие за години напред. Всички реплики на Маестро Ферара бяха изказвани пред нас, оркестрантите, и за разлика от нещастните диригенти, ние не бяхме изпитвани, нито поставяни в положение да се надскочим за няколко дни. Ние бяхме спокойни, слушахме и разбирахме понякога повече, отколкото разтрепераните млади диригенти на пулта. Шушукахме си понякога: „как добре му каза, нали“… или: „разбира се, че това темпо изнервя и нас“, или: „защо не ни подаде тук“… Но по-важно беше че обясненията на Маестро Ферара за стилове в музиката, за начин на интерпретиране, за жестовете на диригента, или за идеята на композитора бяха попивани от нас моментално.

Всъщност в края на това лято ние се прибрахме в България със знания и с умения, а и с разширен интерес към музиката, именно благодарение на срещите си с Ферара в Театър Риновати. Можехме да благодарим за това само на Алипи Найденов. Да! На нашия голям приятел. На Алипи! Защото чрез него стана така, че онова, което България не можеше да даде на студентите си, а именно, срещи със световно известни музиканти, ние получихме през това невероятно лято в Сиена. Можехме ли да свирим в България с изключителния виолист Бруно Джурана? Или, щеше ли да акомпанираме на страхотния цигулар Уто Уги? Чрез Сиенските курсове растяхме в професионално отношение с всеки изминат ден. За мен лично, присъствието на Сиенските курсове бе интензивен курс по висше оркестрово майсторство. Вярно е, не получих диплома за това. Но не всичко ценно на този свят има свой материален еквивалент. Аз и досега чувствам ефекта на преминатите месеци в Сиена в близост с Маестро Ферара и Алипи Найденов. И досега се чувствам привилегирована, че бях там. Знам, че без курсовете в Сиена нямаше да съм такава, каквато съм. Курсовете в Сиена бяха life changing experience, тоест опитност, която промени живота ми. Направи ме по-добра във всяко отношение, не само като музикант.

Разбира се, фактът, че се чувствахме добре на сцената на Театър Риновати, бе изцяло заслуга на Алипи Найденов. Преди влакът да ни доведе до Сиенската гара, той най-съвестно подготви с нас цялата репертоарна програма – повече от 20 симфонични пиеси с академична трудност. За целта Маестро Найденов бе поканил свои колеги от Софийската филхармония да работят по групи с нас. Помня, че с първи цигулки работеше Любо Дренников, бащата на известния пианист Иван Дренников, и на нашия колега от консерваторията Андрей. С Любо работихме детайлно и изтощително всички пасажи от програмните пиеси. Още помня наизуст пасажа от „Вълшебния стрелец“… А „Жар птица“ на Стравински е така „запомнена“ от пръстите ми, че колкото пъти след това съм я свирила, те сами си се лепват там където трябва и когато трябва… 

Малко преди заминаването ни се получи доста стресова ситуация. Тя касаеше мен. Моите документи за пътуване в чужбина, още повече, в капиталистическа страна като Италия, не бяха подписани от Бургаския клон на МВР. В очите на властимащите аз бях потенциален емигрант, защото семейството ми бе свързано с идеите на Петър Дънов. С две думи: не ме пускаха. Срещу този акт аз нямах алтернатива. Но, Алипи Найденов имаше. За моя най-голяма изненада той направи жест, с който ме впечатли, трогна и спечели уважението ми за цял живот. Маестрото ме повика в стаята си на горния етаж в Студентския дом. Когато влязох, първо срещнах строгия поглед на бай Анастас, отправен към мен иззад очилата му с огромен диоптър. Той промърмори преди да чуя каквото и да е от Маестрото: „Абе, ти … е… ние знаем че си от хората на Добрин“… „Добрин“ значеше Добрин Петков. „Хората на Добрин“, значеше дъновистите… Алипи само ме погледна и каза: „Какво ще правим сега, Милке? Само за теб не съм получил разрешение…“ И без да ме дочака даже да се опитам да кажа и дума, продължи: „Аз мислих. Ще дойдеш на моя отговорност. Нали няма да останеш там? В МВР от това се страхуват, да не избягаш. Но аз знам, че ще се върнеш.“ Така разговорът, което всъщност бе негов монолог, приключи. Тръгнах за Сиена без разрешително от МВР, просто така, благодарение на доверието му. Помислих си: Ами как иначе, нали съм от хората на Добрин?!… Да се смееш ли, да плачеш ли… Какви ти „хора на Добрин“. Аз бях като всички мои връстници – с отворена за музика и за красота душа.

Участвах в диригентските курсове в Сиена като оркестрант и през 1972, и през 1973. Това бяха години на професионално и духовно растене, каквото човек може да получи само при среща с истинско изкуство, с истински професионализъм, с истински живот. Никой не можеше да ме разубеди, че пътуванията в Сиена са по-важната част от моето образование. Наученото за няколко месеца в Сиена не можеше да се сравнява с онова, което научих за четирите години в Консерваторията. Не че там не научих много. Научих. Но главното, онова за което исках да следвам в Консерваторията бе цигулката и усъвършенстването ми по отношение на цигулковото майсторство. С половин час при професора си аз нямах кой знае какви шансове да прогресирам. Разбирах че участието ми в оркестър дава много повече шансове. И когато избрания от мен оркестър се превърна в пътуващ оркестър, в оркестър свързан с един от най-реномираните европейски образователни центрове, с Академия Киджана, аз разбрах, че просто съм се родила с късмет. Сиенското образование измести Софийската консерватория по важност. Е, имах преподаватели, които се опитваха да ме настроят негативно, подхвърляйки, че ме привличало заплащането в Сиена, отивала съм там заради валутата. Тази дума, „валута“, по онова време беше многозначна. С нея се определяха повече неща, отколкото просто пари. Тя означаваше и нещо като връзка с „мракобесния капитализъм“. И затова най-вече моите преподаватели се дразнеха. Голяма част от тях бяха членове на партията. Е, не е нужно да крия, че вътрешно се изсмивах на техните опити да променят мисленето ми. Разбирах, че тези опити са резултат от ограничен ум и завистлив нрав. И досега помня погледа на една моя преподавателка, когато след поредно пътуване в Сиена ме видя в Консерваторията облечена „по италиански“! Погледът й не излъчваше благородство… Тук ще отворя малка скоба за да кажа, че пътуванията в Сиена отвориха „врата“ за нас, момичетата в оркестъра, и към още един вълшебен свят – светът на модата. Нямаше зле облечена италианка по улиците на Сиена. Нямаше лошо изглеждащи дрехи в магазините. Просто онемяхме, когато видяхме това през 1971…

На една снимка съм с една колежка от оркестъра, и с китайската певица, участничка в курсовете на Киджана, с които делях една стая в пансиона. Веднага щом се върнах в България си уших не една, а три рокли като тази на моята китайска приятелка. Носех си ги из улиците на Бургас с такава гордост, въпреки че в очите на някои хора прочитах противоречиви мисли: Що за мода? Дълга до петите рокля? Пет пари не давах. Нали съм била в Сиена, нали така се обличат в Италия? Облечена с такава рокля аз се пренасях в Италия, ходех по улиците на Сиена по въображаем начин.

Имаше още много неща, които „донесох“ със себе си от Сиена. Например отношението към храната. Започнах да варя спагети, да използвам босилек и розмарин като подправка, да ям не съвсем узрели домати, да пека пици и др. Помня как майка ми се възмущаваше, че не влизам в бургаските магазини. Така беше. Не можех. Трябваше ми време. Една част от мен остана да живее в Италия… и като че ли, и досега е там.

След много години, (вече свирех в Бургаската филхармония), в оркестъра на гастрол дойде проф. К. Илиев. Солистката бе моя колежка от Консерваторията. След концерта ги поканих с професора у дома. От дума на дума се разприказвах за Сиена. Не знам какво съм казала, но на тръгване К. Илиев се пошегува: Милке, теб те е вербувало италианското ЦРУ… Помислих си само, без да му го кажа: Не, професоре, „вербува ме“ Алипи Найденов със своята любов към младия български музикант.

През 1973, солист на оркестъра в Сиена бе Минчо Минчев. Той изпълни на няколко наши концерта малко познатият Виенявски, първи концерт за цигулка. Беше малко познат, защото бе труден за изпълнение и малко цигулари го свиреха… За първи и за последен път акомпанирах този концерт. Не се случи никога повече да го свиря с друг цигулар. Изключително труден, с акордова техника, която като че бе писана за Минчо… но също и безкрайно красива музика. Щях наистина да съм по-бедна духовно, ако никога не бях изпълнявала този концерт. И това също дължа на Алипи Найденов.

През 1999 г. напуснах Бургаската филхармония. Дойдох в София, но не намирах достатъчно работа. Наближаваше лятото, което значеше: Алипи ще ходи с фестивалния оркестър в Сиена. Потърсих го в Министерството на културата, където работеше като съветник на Е. Москова. Прие ме много приятелски, и искрено поиска да ми помогне. Каза, че има място за цигулар… но било във втори цигулки. Досмеша ме. Искаше ми се да му кажа: Кой ти мисли за първи-втори цигулки и тинтири-минтири… Това е Сиена! Сиена!!!!! Има ли значение дали ще свиря шестнайсетини с вторите цигулки, или четвъртини с първите. Все са ноти. Ама ще свиря пак там, в театъра, и пак ще дишам сиенски въздух и ще усетя топлия паваж на площада, и мелодиката на италианския език ще гали ушите ми навсякъде край мен… Но не се издадох! Останах сериозна, даже не се усмихнах. Казах му с благодарност: Маестро, не е проблем за мен… И чудото стана. Още веднъж, около 30 години след студентските ми пътувания, аз пак работих в Театър Риновати. Е, признавам, че по време на работата с оркестъра през това лято, тръпката от първите години ми липсваше. Разбира се, причината не бе в Алипи. Професионалният музикант, музикантът на възраст, няма ентусиазма на младия човек. През 1971 ние бяхме пълни с енергия, с живот. Бяхме идеалисти. В очите ни гореше плам. Плам за още, и още, по отношение на изкуството. И ние младите, не се колебаехме да дадем всичко от себе си, че и да се забравим чак. Това Алипи усещаше най-вече по време на концертите ни. По репетициите спираше, и често ни хокаше или кореше. Даже замери един духач с нещо, толкова се бе ядосал… Но на концерт оркестъра заедно с него се превръщаше в един организъм. Дишахме, и усещахме музиката еднакво. Беше магия…

Мога да пиша още, има и за какво… Например, за пътуването ни с Юри до Сиена през 2007. То беше като пилигримско поклонение. Отидохме заедно като в наша въображаема Мека, като поклонници в един свещен за нас град, обединил любов и професионална страст в едно цяло. Искахме да походим по улиците му, да изядем по едно джелато, да нахраним гълъбите на площада. Инициативата бе изцяло на Юри. И беше приета с благодарност от мен. С него имахме хубава сърдечна връзка, която Алипи Найденов мълчаливо наблюдаваше и струва ми се, одобряваше. И ние двамата с Юри го обичахме много, осанката му всякога ни възхищаваше. Млади години! Италия! Има ли по-добра комбинация от „младост“ и „Италия“ за едно романтично преживяване?

През 1971 г. аз се върнах от Италия, не останах там, както МВР се опасяваше. Никога след това и през ум не ми мина да напусна България и да живея в чужбина. Но демократичните събития в през 90-те донесоха много промени в личния ми живот. И аз се реших. Оставих всичко и всички и тръгнах да си търся късмета в чужбина. Емигрирах в САЩ с надежда да намеря по-стабилен живот и отново да работя свободно. Като музикант с ценз и опит намерих работа в оркестър с добро ниво. Един ден, в списъка на музикантите видях името Ханде Ердем. При нас идваха да свирят и колеги от съседни оркестри. Ханде идваше за първи път. Веднага я заговорих . Беше свирила в оркестъра на Анкара. Тогава ми мина през ума мисълта да я запитам за единствения турски музикант, когото познавах лично. За Гюрер Айкъл. Един от младите диригенти, който беше в Сиена през 1972 г. и ми беше направил впечатление с потенциала си за добро професионално бъдеще. На въпроса ми дали го познава, Ханде се засмя: „Ами да, той е нашия главен диригент, в симфоничния оркестър на Анкара. Откъде го познаваш?“ … Започнах да й разказвам, и по очите й разбрах, че в момента си мислеше, същото, което бе и в моята глава: Колко малък е светът!!…

През 2011, 40 години след първия ми курс в Киджана, реших да посетя отново Сиена – този мой съдбовен град. Събираха се много годишнини за честване. 40 години български оркестър на курсовете в Академия Киджана, 100 години от рождението на Франко Ферара и 80-та годишнина на Маестро Алипи Найденов. Подготвих това пътуване с голямо вълнение. За първи път щях да посетя Сиена съвсем сама – без цигулка, като турист, като свободен човек. Пътувах със самолет през океана от летище Сан Франсиско до Софийското летище. Взех още един самолет – от София до Рим. Пътувах и с влак – от Рим до Сиена – за да имам шанс да гледам красивата Тоскана по-дълго, да се радвам на онези хълмове в далечината, с обичайните заобиколени с кипариси кипри италиански вили, и за да си спомня чувствата от онази паметна 1971…

Сиена ме посрещна с дъжд. Дъждът е благословение за този град. Влагата през лятото е рядкост. Като че ли с този неочакван дъжд Сиена ми казваше: Ще ти върви като по вода тук… Слязох от автобуса и с усмивка, бавничко поех по сиенския калдъръм към центъра. Вървях по средата на улицата и си теглех малкия американски куфар, който сигурно се дивеше защо съм толкова щастлива под дъжда. От двете страни на улицата, под стрехите на магазините стояха хора и изчакваха дъжда да спре. По едно време практичното чувство ме подведе и влязох в малко магазинче да си купя някакъв чадър. Но докато продавачката се суетеше да го търси, аз се скарах на себе си: Какво? Чадър? Ти си в Сиена. Я, се зарадвай на момента. Виж къде си, Милкано. Ти си в Сиена! Сиена!! Използвах, че любезната продавачка бе с гръб към мен и с гузно „Извинете, мисля че ще се откажа“, аз с една крачка се върнах отново под дъжда. И не под какъв да е дъжд, а под Сиенският дъжд. Емоции! Всеки би ги изпитал, дори и да е куха лейка. На това място човек се преобразява…

Намерих си хотела, на 20-ина метра от Пиацата, представих се на Стефано, собственика му, пуснах куфара в стаята и с неописуемо вълнение излязох отново навън. В Сиена! Градът с тесните улички и стари зидове, строени и надстроявани през вековете, по които имаше петна от зазидани или „прекроявани“ прозорци, по които още се виждаха плаки с гербовете на благородническите средновековни фамилии, обитавали ги в миналото, и по които се развяваха вече знамената на различните контради за наближаващото Палио. Отидох на площада, но Театър Риновати не показваше знаци на каквато и да е музикална дейност. За щастие там висеше афиш за концерта на българите. В друг театър, Театро деи Роси. Е, добре, ще го намеря, нали имам два дни на разположение, си казах, и продължих разходката из Сиена. Поне знаех къде ще е концерта. Минах покрай Катедралата. Огромна, обсипана с какви ли не детайли, но въпреки това стройна и импозантна. И бяла!! Загледах се в няколко магазинчета с шедьоври на италианската рисувана керамика. Очите ми ги погалиха, защото тази шарена гледка ми е стара слабост. И така вървейки бавно, аз бях част от туристическия поток, ей така, под небето на Сиена. Слушах звучната и мелодична италианска реч и усмивката не слизаше от устата ми. Кой знае как съм изглеждала. Като луда, предполагам. Но кой ти мисли за това, когато е щастлив? И така, както си вървях стъпка по стъпка из улиците и разглеждах надписите на това и онова, изведнъж погледът ми се спря на една метална табелка: Театро деи Роси. Ха! Това е то, мястото което ми е нужно. Като че „духът“ на Сиена беше разбрал, че точно това ми трябва, и ме беше довел тук. Стават и такива неща…

На другия ден се върнах пак там, и изненадах Маестро Найденов в паузата на сутрешната му репетиция. Душата ми плачеше от радост, че въпреки годините, въпреки разстоянията, въпреки всички знайни и незнайни пречки, аз дойдох тук, на това място, което промени живота ми. Идването ми бе най-вече духовен поклон пред моя Учител по Оркестър. Като ме зърна, той възкликна: Милке, ти го направи!… Да, Маестро, направих го!… отговорих гордо, и не без патетизъм… „Направих“ означаваше: пропътувах океана за да съм тук. В Сиена. С всички вас, Маестро!

След първата ми среща с Маестрото, все се въртях край оркестъра. Стоях в тъмната ложа докато репетираха и тайно се усмихвах на богатия, бащински поднесен хумор на Алипи. Смеех се откровено, когато чувах онези думи, които и на нас казваше преди години… Към края на една от репетициите той дълго говори нещо, което не чувах. Погледите към моята ложа ми подсказваха, че не се е стърпял, и споделя нещо за мен, вероятно че съм свирила тук като тях преди години. След „словото“ му оркестърът изсвири Рапсодията от Лист, която бе подготвяна за бис. Партитурата на тази пиеса имаше предистория. Можеше да се намери само в САЩ, в тяхното голямо издателство за ноти Калмус. Помогнах на Маестрото да се сдобие с нея и да я включи в своя юбилеен концерт. Е, получих си наградата. И то каква награда! Оркестърът, целият български фестивален, сиенски и алипи-найденовски оркестър ми изсвири Рапсодията с толкова сърце и по славянски, че онемях, и даже не изръкоплясках от вълнение. Бях безумно щастлива!

Разбира се, през цялото време докато бях в Сиена се надявах Алипи да издържи на напрежението и на летните жеги, както и на оркестрантската отпуснатост при тези жеги… Знаех това последното от собствен опит. В Сиена е не само горещо, там става жежко, и мозъкът ти просто отказва да работи нормално. Затова през дните се разхождах из Сиена, а вечерите стоях на площада пред Театъра заедно със стотиците туристи отпиващи разни хладни течности, и с не по-малко жаден поглед попиващи неповторимата гледка наоколо.

На 8-ми август вечерта, преди концерта, получих от Кърник, инспектора на оркестъра, място в една от ложите на Театро деи Роси. За първи път гледах, а не свирех на български концерт в Сиена. И естествено, и като човек, и като музикант, се вълнувах. Пред мен свиреше един прекрасно балансиран и с високи технически и музикантски качества оркестър, воден от диригент на световно ниво в своите 80, който не отстъпваше на много млади по енергичност и внушителност. Гледах, и в душата ми имаше гордост. Казвах си: Ето това е моят диригент! Ето това е моят, български оркестър! Ето това е българската култура! … В края на първата част аплодисментите на публиката извикаха няколко пъти Маестрото на сцената. Беше изпълнена музика от Фр. Ферара по случай неговата 100 годишнина. Накрая Алипи, изморен да се връща и връща отново, спря пред пулта, взе партитурата, вдигна я над главата си (от което, заедно с вдигнатите ноти, стана над 2 и половина метра, внушителен до немай къде…) и я тръсна няколко пъти напред-назад, сякаш за да каже на сиенчани: „На него пляскайте, на Ферара, той е когото чествам днес!“. Излезе и не се върна повече, колкото и да го аплодираха… Мина и втората част, при същото вълнение и радост и за мен, и за публиката. Бисът бе изпълнен както само славянски оркестър може да изпълнява. И със сърце, и с душа. Алипи Найденов не показа ни най-малък признак на умора. След концерта го поздравих сърдечно. Но бях слаба да изразя веднага онова което чувствах. Моменти като този са голяма рядкост в живота на човека. Усещането им е като блясъка на чист брилянт. И за тях обикновено думите не стигат…

Онова което остана в съзнанието ми от последните часове в Сиена е убеждението, че съм била щастлива да присъствам духом в подвига на един българин, дал младостта и целия си дух и талант, за да обогати с музикална култура и професионален опит две поколения български музиканти. И че съм учила при един музикант, с огромен принос за българската култура. При един музикант, чиято интелигентност и организаторски талант направиха така, че музикална Италия да погледне към българския музикант с възхищение, и с благодарност. Това е заслуга на Маестро Найденов. Затова годините в неговия оркестър са ми така ценни. Защото от него научих не само как да работя в оркестър, но и как да разбирам музиката, и как да бъда служител в нейния храм. 

Така, застанала по средата на улицата и загледана в отдалечаващата се фигура на Маестрото, аз леко се стреснах: Това истина ли е? Наистина ли го направих? … Чух само гукането на един гълъб, скрит някъде в стар сиенски зид. Той ме върна към реалността. Да, направих го. Душата ми сега се радва. И е свободна. Знам, че българският музикант е страдал много, но също знам, че той може да се почувства и свободен. Може!

Милка Кралева, Модесто, САЩ

(край на цитата)

Една действително впечатлителна изповед, която много ми хареса …

Забелязахте ли името на Франко Ферара – този забележителен цигулар и педагог, който е обучил стотици диригенти при тези летни курсове в Сиена? Нека напомня със съответен абзац:

„ (…) През 2011, 40 години след първия ми курс в Киджана, реших да посетя отново Сиена – този мой съдбовен град. Събираха се много годишнини за честване. 40 години български оркестър на курсовете в Академия Киджана, 100 години от рождението на Франко Ферара и 80-та годишнина на Маестро Алипи Найденов (…)

(край на цитата)

Във връзка с Франко Ферара давам списък на много от неговите ученици – ще прочетем имената на редица диригенти, които сега стоят в челната група световно известни диригенти (източник на италиански език):

Ученици-диригенти на Франко Ферара:

Allievi

Gli allievi che Franco Ferrara ebbe nell’ambito dei corsi tenuti nell’arco di oltre un trentennio sono stati quasi 600. Molti di essi sono diventati direttori d’orchestra di livello internazionale, o comunque hanno raggiunto traguardi di tutto rilievo.
Tra i tanti si possono menzionare:

(край на цитата)

Аз открих в друг източник на немски език още имена, между които стои и това на легендарния Емил Чакъров. Цитирам:

„Viele bekannte Dirigenten wurden von ihm unterrichtet, darunter Edo de Waart, Emil Tschakarow, Gabriel Chmura, Zoltán Peskó, Riccardo Chailly, Aldo Ceccato, Gaetano Delogu, Gabriele Ferro, Hubert Soudant, Andrew Davis und Richard Vardigans“.

(край на цитата)

В края на днешната статия ще дам информация за дискографията на Алипи Найденов. Тя е непълна, но все пак отразява и тази негова дейност, която е внушителна – работа с различни звукозаписни фирми в България и в други държави. Цитирам:

Дискография:

Alexander Nevsky, cantate opus 78; Ivan le terrible, ouverture, final

By Orchestre philharmonique de Mexico / Symphony Orchestra of the Rousse Philharmonic / Fernando Lozano / Alipi Naydenov

Orquesta Filarmónica de la Ciudad de México
Русенска филхармония [Rousse Philharmonic Orchestra]
Fernando Lozano
Алипи Найденов [Alipi Naydenov]


Performer Orchestre philharmonique de Mexico / Symphony Orchestra of the Rousse Philharmonic / Fernando Lozano / Alipi Naydenov Orquesta Filarmónica de la Ciudad de México
Русенска филхармония [Rousse Philharmonic Orchestra]
Fernando Lozano
Алипи Найденов [Alipi Naydenov] Composer Сергей Прокофьев [Sergei Prokofiev] / Владимир Луговской [Vladimir Lugovskoy] Type Compilation Released 1996

……..

Albums
BCA 10899
Dimitar Nenov, Anton Dikov, Alipi NaidenovDimitar Nenov, Anton Dikov, Alipi NaidenovConcerto For Piano And Grand Orchestra ‎(LP)БалкантонBCA 10899Bulgaria1979
UM 6530/31
Sergei Prokofiev, Boris Morgounov, Vessela Zorova, Dimiter Stanchev, Danube Sounds Choir, Symphony Orchestra Of The Rousse Philharmonic*, Alipi NaidenovSergei Prokofiev, Boris Morgounov, Vessela Zorova, Dimiter Stanchev, Danube Sounds Choir, Symphony Orchestra Of The Rousse Philharmonic*, Alipi NaidenovIvan Le Terrrible, Op 116 ‎(2xLP, Album + Box, Album)ForlaneUM 6530/311985
FF022Prokofiev*Mexico City Philharmonic Orchestra, Fernando Lozano, Symphony Orchestra Of The Rousse Philharmonic*, Alipi Naydenov*Prokofiev*Mexico City Philharmonic Orchestra, Fernando Lozano, Symphony Orchestra Of The Rousse Philharmonic*, Alipi Naydenov*Alexandre Nevsky, Cantate Opus 78 / Ivan Le Terrible, Ouverture, Final ‎(CD)Forlane FiorettiFF022France1991
DGL 2157
Händel*Sofia Philharmonic Orchestra & Alipi NaidenovBulgarian Chapel ChoirHändel*Sofia Philharmonic Orchestra & Alipi NaidenovBulgarian Chapel ChoirThe Messiah ‘Highlights’ ‎(CD)Grand GalaDGL 2157Germany1992
Miscellaneous
10037
Вебер*, Ансамбълът На МНО* , Дир. Алипи Найденов*Вебер*, Ансамбълът На МНО* , Дир. Алипи Найденов*Хор На Ловците Из Оп. “Вълшебният Стрелец” ‎(Flexi, S/Sided, Mono, Card, Fot)
Балкантон10037Bulgaria1965

(край на цитата)

Имам редица снимки от обложки на някои от горните записи и ще ги приложа в края на тази статия.

Нека днес на 20 юли 2019 г. поздравим маестро Алипи Найденов с неговата славна 88-а годишнина, която той навърши преди 3 дни – на 17 юли. Желая му от сърце крепко здраве, лично и семейно щастие и дано Бог ни даде още сили и възможност да се виждаме в бъдеще – от нашия габровски випуск, завършилите гимназия през 1949 г. съученички и съученици – 180 на брой тогава, днес са живи едва 10-12. Както писах по-горе, на последната ни среща на 24 май 2019 г. в Габрово фактически само аз бях пред паметника на Васил Априлов – една малка трагедия. Останалите или не дойдоха (някои от тях не живеят в Габрово), другите са или на легло или не могат да се движат.

(край на статията ми от 2019 година)

Забележка: след поместването на горната статия за Алипи Найденов във ФБ, получих редица коментари, от които искам да цитирам един:

Басът Петър Петров след статията:

Драги Борисе, Желая още веднъж да ти благодаря за туй, че си посветил статия на Алипи Найденов ! Аз съм работил с него и той ме проводи с едно писмо до гениалния диригент и педагог Франко Ферара, с когото той работеше в Сиена с български оркестър в продължение на много години. Този оркестър работеше с млади диригенти от целия свят и чест беше, че Алипи Найденов работеше с Франко Ферара, в дома на когото в Рим прочетох на една обща снимка на която бяха той, Бърнстейн и Караян! На нея пишеше: На най-голямия музикант между нас м-ро Ферара: Караян и Бърнстейн! Ето с кого работеше толкоз години Алипи Найденов! Аз с него за първи път пях соловата партия в 13-та симфония на Шостакович с него през 1978 г. на Софийски музикални седмици в зала „България“! Това е една прекрасна творба, която критикува сталинския режим по стихове на Евтушенко! След изпълнението той ме поздрави и прегърна и ми каза: „Ако нашите партийци разберат какво свирихме и пяхме с теб, не зная кой ще ни носи цигари в затвора!“ Но за щастие ни се размина. Прегръщам те и ти се възхищавам: Петьо.

……

Борис:

Прекрасно Петьо, трогна ме .. Моля разгледай снимките днес и прочети текста, ще видиш колко сме близки с Алипи, чак до сега … И него горкият още от ученик не го обичаха комунистите в Габрово … Бъди здрав и все така .. На 18 юли му се обадих в София по телефона, за да го поздравя “на патерици” за рождения ден. Не знам дали знаеш, жена му от години е на легло, и той има доста ангажименти в къщи. Какво да се прави – животът е безмилостен!

Петър:

Не съм го виждал отдавна. Последният път се видяхме в Швеция в Юребру, той беше постоянен гост-диригент на тамошната филхармония! След него русенската филхармония не е на същото ниво! Ако не ти представлява трудност, дай ми неговите координати – адрес и телефон, ще го потърся да го видя! Благодаря ти предварително ! Петьо.

(край на коментарите)

Нека днес на 15 януари 2023 г. почетем светлата памет на маестро Алипи Найденов, който се помина на 13 януари 2023 г. в София и беше един от малкото живи мои съученици от „Априловската гимназия“ в Габрово, която завършихмеи заедно през далечната 1949 година.

Мир на праха му!

…..

На 17 януари 2023 г. Вела Лазарова ми изпрати следния материал за диригента Алипи Найденов:

Алипи Найденов

Сп. „Култура“

http://kultura.bg/web/%d0%bc%d1%83%d0%b7%d0%b8%d0%ba%d0%b0-%d0%bc%d0%b0%d0%b5%d1%81%d1%82%d1%80%d0%be/

 Соня Александрова

17.01.2023

Музика, маестро!

IN MEMORIAM

Не съм свирила под палката на Алипи Найденов (1931–2023), но познавам и помня нейния размах от десетилетните му посещения с неговия Софийски симфоничен оркестър в Сиена. През годините оркестърът променяше името си, в него за четири десетилетия (1971–2011) се изредиха поколения български музиканти, днес водещи фигури във Филхармонията, Радиоркестъра и други наши състави. Специализирал диригентство в римската академия „Санта Чечилия“ при Франко Ферара, Алипи беше у дома си в Италия. Поканен от своя маестро да участва в летните диригентски курсове на академията „Киджана“ в Сиена със свои музиканти, Найденов превърна тази чест в мисия на живота си.

Избираше лично всеки от състава. Оркестрантите трепереха от неговия надзор, защото не само ги учеше как да свирят, а най-вече изграждаше дисциплина и морални стойности – търпение, постоянство, колегиална етика, каквито самият той притежаваше. Курсовете в Сиена за млади диригенти се ръководеха от негови колеги. Въобще не беше задължен, но всяка сутрин идваше на репетициите и гледаше строго леко закъснелите, дошлите с къси панталони („В театър сме, разберете го“) или недоспалите.

Всички чакахме обаче „концерта на Алипи“, задължителна част от престоя. Меломаните го следяха, където и да се изнасяше – на закрито (театри, църкви) или на открито – в прекрасното абатство без покрив „Сан Галгано“, любимо място на диригента заради чудесната акустика. За своя концерт маестрото работеше предварително в София – съставяше програмата, в която задължително включваше италиански композитор, за да уважи домакините. Заставайки пред партитурата, оркестрантите не само следяха нотните знаци, пред погледа им сякаш се рееше цялата история на произведението до най-малки подробности. Алипи вече ги беше подготвил, за да знаят на какво да акцентират. И ако свъсените вежди на маестрото започваха да се повдигат, значи „не се свири като по ноти“. След концерта, на който нерядко освен ръководството на Академията идваше и Райна Кабаиванска, Алипи се отпускаше и за да се отблагодари за къртовския труд в знойните лета, организираше екскурзии с автобус. Тук вече говореше ерудитът, който познаваше Рим, Флоренция или други места по-добре от тамошните гидове. Трудно настигаха бодрата крачка на този висок и красив мъж далеч по-младите му колеги. Даже и когато се попрегърби, не изгуби ентусиазма си.

Почетният жител на Сиена направи много, за да подобри битовите и най-вече финансовите условия на музикантите, които го боготворяха. Висеше с часове из кабинетите на „Киджана“, докато не получи онова, което заслужаваха.

А за себе си маестро Алипи Найденов, оставил значим принос в развитието на българо-италианската музикална култура, мечтаеше само едно – да бъдат издадени трите части на спомените му „Разказ за изминатия път“ след неговата смърт. Дано някое българско издателство осъществи последното му желание.

………

На 14 януари 2023 г. Иван Стоянов – диригент на Габровския камерен оркестър, е изпратил следното писмо до редица журналисти, медии и други лица, поради смъртта на Алипи Найденов в София на 13 януари т.г.:

„Здравейте, приятели!

На 13 януари 2023 г. на 92 г.  е починал Алипи Найденов  (1931-2023). Той е първият оркестров диригент роден в Габрово през 1931г. , който има значима национална кариера. С Христо Питев и Борето Контохов го свързваше приятелство още от ученическите години. Завършва Априловската гимназия. Учи цигулка при Петър Чаракчиев и е концертмайстор на гимназиалния оркестър.  След това учи в Музикалната академия в София, а по-късно специализира в Италия. Дългогодишен главен диригент на Русенската филхармония и преподавател по оркестрово свирене в Музикалната академия в София,  той има огромен принос за издигането на фестивала “Мартенски музикални дни” в Русе като авторитетен форум, където при програмирането се даваше трибуна на съвременната експериментална музика. Неговите концерти в Русе винаги бяха място за интересна информация относно забравени и нови произведения. На него се дължат премиерите на много значими български произведения. Споделям лични впечатления, че когато бях ученик в Русе моят хоризонт значително се разшири благодарение на този човек. Когато Алипи Найденов беше съветник в Министерството на културата в екипа на Емма Москова, в онези ужасно трудни години той помогна Община Габрово да бъде вписана в регистъра на Министерството, независимо, че нормативно нямахме право, за да можем да кандидатстваме за субсидии за развитието на Дните на камерната музика. Въпреки желанието от негова страна и покани да му гостувам  в дома му, моята свръхзаетост не позволи да се сближим, за което дълбоко съжалявам, защото Алипи Найденов е един от най-големите музикални ерудити в България. Сега си давам сметка, че без да осъзнавам, вървя по неговия път, а по случайност в момента заемам неговото преподавателско място в Музикалната академия в София. 

Ако решите да публикувате нещо, можете да намерите много интересни неща за Алипи Найденов в Спомените на Борис Контохов, част от които се публикуваха в 100 вести!

Вечна памет за Алипи Найденов. Габрово може да се гордее с личността му!

Иван“.

…….

Линкове с дирижирания на Алипи:

Кратък филм за Алипи Найденов:

https://www.facebook.com/watch/?v=787941218958794

……………