operastars – by kontohow

Днес се навършват 25 години от кончината на италианския драматичен тенор Карло Косута

Драги приятели на оперната музика, днес на 22 януари 2025 г. пиша за пръв път статия за един тенор от ранга на Лучано Павароти и Пласидо Доминго, който е техен съвременик, но не е успял да постигне нивото на тяхната слава, макар че редица специалисти и меломани го определят като по нищо отстъпващ на Павароти или Доминго. Това е италианският драматичен тенор с корени в Словения Карло Косута (на италиански Carlo Cossutta, на словенски Karlo Košuta – акустично Карло Кошута на български), роден в Триест на 8 май 1932 г., починал в Удине на 22 януари 2000 г. Днес на 22 януари 2025 г. се навършват кръглите 25 години от неговата кончина.

Не знам доколко името на Карло Косута е познато в България, но той е гостувал на всички големи оперни сцени по света, на редица международни фестивали и то в главни роли от опери на Монтеверди, Керубини, Понкиели, Верди, Пучини, Белини, Доницети, Маскани, Бузони, Сен Санс, Стравински и редица други.

Музикалните критици определят така гласовите качества на Карло Косута:

„Оборудван с мощен глас със звучен тон, открита и солидна техника, която му осигурява много издръжливост и мек звук. Отличава се с драматичен репертоар и мощен тенор, имайки голям успех в творбите на Джузепе Верди. Въпреки че е един от най-важните тенори от своето поколение, той никога не постигна славата на други съвременни тенори като Франко Корели и Марио дел Монако или по-късно като Пласидо Доминго и Лучано Павароти“.

(край на цитата)

Друго мнение: „Косута има мощен глас, подкрепен от солидна техника, която му дава изключителна издръжливост. Той блести в драматичния и спинтов теноров репертоар и е особено успешен в оперите на Джузепе Верди. Особено известен е с изпълненията си в главната роля в „Отело“ от Верди и в ролята на Полионе в „Норма“ от Белини. От 1965 до 1970 г. Косута е главният драматичен тенор на „Театро Колон“ в Буенос Айрес, пеейки разнообразни роли като Алфредо, Енцо Грималдо в „Джоконда“ от Понкиели, Язон в „Медея“ от Керубини, Отоне в „Коронацията на Попея“ от Монтеверди, Пинкертон в „Мадам Бътерфлай“ от Джакомо Пучини, Рикардо в „Бал с маски“ от Верди и Улдино в „Атила“ от Верди“.

(край на цитата)

Както се вижда от неговата биография, Карло Косута е роден в словенско семейство в Санта Кроче близо до Триест в Италия. След като завършва две години гимназия със словенски език в Триест, той емигрира в Аржентина през 1948 г., където първоначално работи като дърводелец с чичо си Анджело Хроватин. След като открива своя вокален талант, той учи пеене при Манфред Мисели, Марио Мелани и Артуро Волкен в Буенос Айрес. Косута прави професионалния си оперен дебют през 1956 г. в малък аржентински театър в ролята на Алфредо в „Травиата“ от Верди. Първата му забележителна изява идва две години по-късно, когато за първи път се изявява в „Театро Колон“ през 1958 г. като Касио в „Отело“ от Верди.

През следващите четири десетилетия той пее редовно в този оперен театър, първоначално главно в поддържащи роли. Забележителни ранни представления в „Театро Колон“ включват Едгардо в „Лучия ди Ламермур“ (1959), Марио Каварадоси в „Тоска“ (1962) и Родолфо в „Бохеми“ (1963). Годината 1964 се оказва крайъгълен камък в кариерата на Косута. Това бележи началото на мандата му в „Театро Колон“, където той играе четири роли през 1964 г.: главната роля в световната премиера на „Дон Родриго“ от Алберто Джинастера, Габриеле Адорно в „Симон Боканегра“ от Верди, Калаф в „Турандот“ от Феручо Бузони и главната роля в „Цар Едип“ от Стравински. През същата година той стартира международната си оперна кариера, като прави европейския си дебют в Лондон в Кралската опера „Ковънт Гардън“ като Херцога от Мантуа в аплодирана постановка на „Риголето“ от Верди.

Дадох тук в началото тези първи сведения за кариерата на Карло Косута, защото тя започва именно от Буенос Айрес, после се разширява в Европа и отново в Северна и Южна Америка. За всичко това ще стане въпрос в моята статия по-долу. В този кратък увод ще спомена само, че в последните две десетилетия на миналото столетие

международната кариера на Карло Косута постепенно намалява, понеже той има раково заболяване и трябва да намали участията си.

Жалко, на 22 януари 2000 г. Карло Косута умира в Удине в Италия на 67 години.

След тези уводни бележки ще се спра на биографията и дейността на тенора Карло Косута. Първо ще изложа данни за него в оригинал на немски език, после мой превод на български:

Carlo Cossutta (slowenisch: Karlo Košuta; 8. Mai 1932 – 22. Januar 2000) war ein bekannter italienischer dramatischer Tenor slowenischer Abstammung, der von Mitte der 1950er bis Ende der 1990er Jahre eine bedeutende internationale Opernkarriere hatte . Er begann und beendete seine Karriere am Teatro Colón in Buenos Aires , wo er von 1958 bis 1998 regelmäßig sang. Er erregte erstmals internationale Aufmerksamkeit, als er 1964 die Titelrolle in der Weltpremiere von Alberto Ginasteras Don Rodrigo sang, was in den 1960er Jahren zu einer Reihe von Auftritten an der Royal Opera in London führte. In den 1970er Jahren erlebte er einen steilen Aufstieg seiner internationalen Karriere mit Auftritten an den meisten großen Opernhäusern in Europa und den Vereinigten Staaten. In den 1980er Jahren blieb er auf der internationalen Bühne aktiv, doch in den 1990er Jahren nahm seine Karriere deutlich ab, nachdem er an Leberkrebs erkrankte.

Cossutta hatte eine kraftvolle Stimme, die durch eine solide Technik gestützt wurde, die ihm außergewöhnliches Durchhaltevermögen verlieh. Er brillierte im dramatischen und Spinto -Tenorrepertoire und war besonders erfolgreich in den Opern von Giuseppe Verdi. Besonders berühmt war er für seine Auftritte in der Titelrolle in Verdis Otello und der Rolle des Pollione in Bellinis Norma. Obwohl er mit seinen Auftritten zu den führenden Tenören seiner Generation zählt, erreichte er nie ganz den Starstatus seiner frühen Zeitgenossen wie Franco Corelli und Mario del Monaco oder späterer Zeitgenossen wie Plácido Domingo und Luciano Pavarotti.

Biographie

Frühes Leben und Karriere

Geboren in Santa Croce (slowenisch: Križ) in der Nähe von Triest (slowenisch: Trst), Italien, in einer slowenischen Familie. Nachdem er zwei Jahre slowenischsprachiges Gymnasium in Triest absolviert hatte, wanderte er 1948 nach Argentinien aus , wo er zunächst mit seinem Onkel, Angelo Hrovatin, als Möbeltischler arbeitete. Nachdem er sein stimmliches Talent entdeckt hatte, studierte er Gesang bei Manfredo Miselli, Mario Melani und Arturo Wolken in Buenos Aires. Sein professionelles Operndebüt gab er 1956 an einem kleinen argentinischen Theater als Alfredo in Verdis La Traviata. Seinen ersten nennenswerten Auftritt hatte er zwei Jahre später, als er 1958 zum ersten Mal am Teatro Colón als Cassio in Verdis Otello auftrat. In den folgenden vier Jahrzehnten sang er regelmäßig an diesem Haus, anfangs hauptsächlich in Nebenrollen. Zu den bemerkenswerten frühen Auftritten am Teatro Colón zählen Edgardo in Lucia di Lammermoor (1959), Mario Cavaradossi in Tosca (1962) und Rodolfo in La bohème (1963).

Aufstieg zum internationalen Erfolg

Das Jahr 1964 erwies sich als Meilenstein in Cossuttas Karriere. Es markierte den Beginn seiner Amtszeit am Teatro Colón, wo er 1964 vier Rollen verkörperte: die Titelrolle in der Weltpremiere von Alberto Ginasteras Don Rodrigo, Gabriele Adorno in Verdis Simon Boccanegra, Kalaf in Ferruccio Busonis Turandot und die Titelrolle in „Oedipus Rex“ (Strawinsky). Im selben Jahr startete er seine internationale Opernkarriere und gab sein europäisches Debüt in London an der Royal Opera Covent Garden als Herzog von Mantua in einer gefeierten Produktion von Verdis Rigoletto.

Von 1965 bis 1970 war Cossutta der wichtigste dramatische Tenor des Teatro Colón und sang so unterschiedliche Rollen wie Alfredo, Enzo Grimaldo in Ponchiellis La Gioconda, Jason in Luigi Cherubinis Médée, Ottone in Claudio Monteverdis L’ incoronazione di Poppea, Pinkerton in Puccinis Madama Butterfly, Riccardo in Verdis Un ballo in maschera und Uldino in Verdis Attila. Während dieser Zeit setzte sich seine internationale Karriere fort. Sein amerikanisches Debüt gab er am 4. Oktober 1963 mit der Lyric Opera of Chicago in der Rolle des Abdallo in Verdis Nabucco und sang in dieser Saison auch Cassio in Otello und Walter in Tannhäuser. 1966 kehrte er nach Chicago zurück, als Dimitri in Boris Godunow, 1971 Don Carlo, 1974 Gabriele Adorno in Simon Boccanegra, 1975 Otello, 1978 Dick Johnson in La Fanciulla del West und 1981 Samson. 1965 kehrte er nach Covent Garden zurück, um Turiddu in Pietro Mascagnis Cavalleria rusticana zu singen und 1968 erneut, um den Titelhelden in Verdis Don Carlos zu spielen. Sein Debüt an der Wiener Staatsoper gab er 1966 als Cavaradossi in Puccinis Tosca, und in den folgenden 25 Jahren trat er dort in mehr als 130 Vorstellungen auf, darunter sogar in der Rolle des Froh in Richard Wagners Rheingold. 1970 trat er als Tenorsolist in einer Produktion von Verdis Requiem mit dem Chicago Symphony Orchestra auf.

Nach 1970 blühte Cossuttas internationale Karriere auf. Er trat bis 1998 weiterhin regelmäßig am Teatro Colón auf, allerdings weniger häufig als in den 1960er Jahren, da seine internationale Karriere an Bedeutung gewann. Am 6. Januar 1971 gab er sein Debüt an der Deutschen Oper Berlin, wo er den Alfredo in Beverly Sills ‘ Violetta sang. In der Saison 1971-1972 gab Cossutta seine Debüts an der Scala, am Teatro Lirico Giuseppe Verdi, beim Festival dei Due Mondi und an der Opéra National de Paris. Am 23. September 1972 trat er zum ersten Mal an der San Francisco Opera auf und sang den Radames in Verdis Aida. Am 17. Februar 1973 gab Cossutta sein Debüt an der Metropolitan Opera in New York City als Pollione in Bellinis Norma mit Montserrat Caballé in der Titelrolle, Fiorenza Cossotto als Adalgisa, Giorgio Tozzi als Oroveso, Charles Anthony als Flavio und der Dirigent Carlo Felice Cillario. Im August 1973 trat er zum ersten Mal beim Festival der Arena von Verona auf und kehrte im Sommer 1974 erneut dorthin zurück. 1974 sang er in Covent Garden zum ersten Mal die Titelrolle in Verdis Otello, eine Rolle, die im Laufe des folgenden Jahrzehnts zu einer seiner Markenzeichen wurde. Im selben Jahr gab er auch sein Moskauer Debüt als Radames während einer Europatournee mit der Scala.

1975 sang Cossutta den Manrico in Verdis Il trovatore im Palais Garnier und kehrte 1979 dorthin zurück, um den Ismaele in Verdis Nabucco zu singen, beide Stücke mit Viorica Cortez . 1977 nahm Cossutta an einer hochgelobten Gesamtaufnahme von Otello teil, mit Margaret Price als Desdemona, Gabriel Bacquier als Jago und Sir Georg Solti am Pult der Wiener Philharmoniker. Im selben Jahr hatte er seinen ersten von vielen Auftritten an der Hamburgischen Staatsoper, wo er bis zum Ende seiner Karriere regelmäßiger Gast war. 1978 sprang Cossutta für den jüngeren Tenor Plácido Domingo in einer Aufführung von Otello an der San Francisco Opera ein; Domingo revanchierte sich einige Jahre später, 1983. 1979 kehrte Cossutta an die Met zurück, um erneut den Pollione zu singen, diesmal neben Shirley Verretts Norma.

Späteres Leben und Karriere

In den 1980er und 1990er Jahren trat Cossutta weiterhin in Opern auf der ganzen Welt auf, obwohl seine Karriere erheblich ins Stocken geriet, als er an Leberkrebs erkrankte. Er hatte mehrere Erfolge mit der Rolle des Samson in Samson et Dalila von Camille Saint-Saëns, das er 1982 zum ersten Mal am Teatro Lirico Giuseppe Verdi sang. Er nahm die Rolle 1988 live bei den Bregenzer Festspielen auf. Seinen letzten Auftritt in dieser Rolle hatte er 1996 in Hamburg. Weitere bemerkenswerte Auftritte in diesen Jahren umfassten 1986 eine Aufführung des Don Alvaro in La forza del destino an der San Francisco Opera und 1991 Aufführungen des Manrico an der Opéra Bastille und der Hamburgischen Staatsoper. Außerdem sang er 1991 die Rollen des Samson und des Canio an der Wiener Staatsoper.

Cossutta zog sich 1998 von der Opernbühne zurück, nachdem er seinen letzten Auftritt am Teatro Colón als Macduff in Verdis Macbeth hatte. Er starb in Udine.

(край на цитата)

Превод:

Карло Косута (на словенски: Karlo Košuta; 8 май 1932 – 22 януари 2000) е известен италиански драматичен тенор от словенски произход, който има значителна международна оперна кариера от средата на 1950-те до края на 1990-те. Започва и завършва кариерата си в „Театро Колон“ в Буенос Айрес, където пее редовно от 1958 до 1998 г. За първи път привлича международно внимание, когато пее главната роля в световната премиера на „Дон Родриго“ от Алберто Джинастера през 1964 г., което води до поредица от изяви в Кралската опера в Лондон през 60-те години. През 70-те години той преживява бърз възход в международната си кариера с изяви в повечето от големите оперни театри в Европа и Съединените щати. Той остава активен на международната сцена през 80-те години на миналия век, но кариерата му намалява значително през 90-те години, след като е диагностициран с рак на черния дроб.

Косута има мощен глас, подкрепен от солидна техника, която му дава изключителна издръжливост. Той блести в драматичния и спинтов теноров репертоар и е особено успешен в оперите на Джузепе Верди. Особено известен е с изпълненията си в главната роля в „Отело“ от Верди и в ролята на Полионе в „Норма“ от Белини. Въпреки че неговите изпълнения го поставят сред водещите тенори на неговото поколение, той никога не е постигнал статуса на звезда на своите ранни съвременници като Франко Корели и Марио дел Монако, или по-късни съвременници като Пласидо Доминго и Лучано Павароти.

Биография

Ранен живот и кариера

Карло Косута е роден в Санта Кроче (словенски: Križ) близо до Триест (словенски: Trst), Италия, в словенско семейство. След като завършва две години гимназия със словенски език в Триест, той емигрира в Аржентина през 1948 г., където първоначално работи като дърводелец с чичо си Анджело Хроватин. След като открива своя вокален талант, той учи пеене при Манфред Мисели, Марио Мелани и Артуро Волкен в Буенос Айрес.

Косута прави професионалния си оперен дебют през 1956 г. в малък аржентински театър в ролята на Алфредо в „Травиата“ от Верди. Първата му забележителна изява идва две години по-късно, когато за първи път се изявява в „Театро Колон“ през 1958 г. като Касио в „Отело“ от Верди. През следващите четири десетилетия той пее редовно в този оперен театър, първоначално главно в поддържащи роли. Забележителни ранни представления в „Театро Колон“ включват Едгардо в „Лучия ди Ламермур“ (1959), Марио Каварадоси в „Тоска“ (1962) и Родолфо в „Бохеми“ (1963).

Издигане до международен успех

Годината 1964 се оказва крайъгълен камък в кариерата на Косута. Това бележи началото на мандата му в „Театро Колон“, където той играе четири роли през 1964 г.: главната роля в световната премиера на „Дон Родриго“ от Алберто Джинастера, Габриеле Адорно в „Симон Боканегра“ от Верди, Калаф в „Турандот“ от Феручо Бузони и главната роля в „Цар Едип“ от Стравински. През същата година той стартира международната си оперна кариера, като прави европейския си дебют в Лондон в Кралската опера „Ковънт Гардън“ като Херцога от Мантуа в аплодирана постановка на „Риголето“ от Верди.

От 1965 до 1970 г. Косута е главният драматичен тенор на „Театро Колон“, пеейки разнообразни роли като Алфредо, Енцо Грималдо в „Джоконда“ от Понкиели, Язон в „Медея“ от Керубини, Отоне в „Коронацията на Попея“ от Монтеверди, Пинкертон в „Мадам Бътерфлай“ от Джакомо Пучини, Рикардо в „Бал с маски“ от Верди и Улдино в „Атила“ от Верди, През това време международната му кариера продължава. Той прави своя американски дебют на 4 октомври 1963 г. в Оперния театър на Чикаго в ролята на Абдало в „Набуко“ от Верди и също пее Касио в „Отело“ и Валтер в „Танхойзер“ през този сезон.

През 1966 г. Косута се завръща в Чикаго като Димитри в „Борис Годунов“, през 1971 г. като Дон Карлос, през 1974 г. той играе Габриеле Адорно в „Симон Боканегра“, през 1975 г. е Отело, през 1978 г. – Дик Джонсън в “Момичето от Златния запад“ на Пучини, и през 1981 г. е Самсон в „Самсон и Далила“. Той се завръща в “Ковънт Гардън” през 1965 г., за да пее Туриду в “Селска чест“ от Маскани и отново през 1968 г., за да изиграе главната роля в “Дон Карлос” от Верди.

Косута дебютира във Виенската държавна опера през 1966 г. като Каварадоси в „Тоска“ от Пучини и през следващите 25 години се изявява там в над 130 представления, включително ролята на Фро в „Рейнско злато“ от Рихард Вагнер. През 1970 г. той се изявява като солист в теноровата партия на Реквием от Верди с Чикагския симфоничен оркестър.

След 1970 г. международната кариера на Косута процъфтява. Той продължава да пее редовно в „Театро Колон“ до 1998 г., макар и по-рядко, отколкото през 60-те години, когато международната му кариера придобива значение. На 6 януари 1971 г. той дебютира в „Дойче Опер Берлин“, където пее Алфредо в „Травиата“ заедно с Бевърли Силс в ролята на Виолета. През сезон 1971-1972 г. Косута дебютира в Миланската Скала, после в „Театро Лирико Джузепе Верди“ в Триест, при Фестивала на Световния ден в Сполето и в Националната опера на Париж. На 23 септември 1972 г. той дебютира в Операта на Сан Франциско като Радамес от „Аида“ на Верди.

На 17 февруари 1973 г. Косута дебютира в Метрополитън опера в Ню Йорк като Полионе от „Норма“ на Белини с Монсерат Кабайе в главната роля, Фиоренца Косото като Адалджиза, Джорджо Тоци като Оровезо, Чарлз Антъни като Флавио и диригента Карло Феличе Силарио. През август 1973 г. той участва за първи път на фестивала „Арена ди Верона“ и се завръща там отново през лятото на 1974 г. През 1974 г. той пее главната роля в „Отело“ от Верди за първи път в „Ковънт Гардън“ – роля, която се превръща в една от запазените му марки през следващото десетилетие. През същата година той дебютира и в Москва като Радамес по време на европейско турне с Миланската Скала.

По-късен живот и кариера

През 80-те и 90-те години на миналия век Косута продължава да играе в опери по целия свят, въпреки че кариерата му е в значителен застой, когато е диагностициран с рак на черния дроб. Има няколко успеха с ролята на Самсон в „Самсон и Далила“, която пее за първи път в „Teatro Lirico Giuseppe Verdi“ през 1982 г. Той записва ролята на живо на Фестивала в Брегенц през 1988 г. Последната му изява в тази роля е в Хамбург през 1996 г. Други забележителни изяви през тези години включват изпълнение на Дон Алваро в „Силата на съдбата“ в Операта на Сан Франциско през 1986 г. и изпълнения на Манрико в „Операта на Бастилията“ в Париж и в Държавната опера на Хамбург през 1991 г. Той също така играе ролите на Самсон и Канио във Виенската държавна опера през 1991 г.

Карло Косута се оттегля от оперната сцена през 1998 г. след последното си участие в „Театро Колон“ като Макдъф в „Макбет“ от Верди.

Умира в Удине на 22 януари 2000 г.

(край на превода)

Ще цитирам други данни от биографията и дейността на Карло Косута от източници на италиански език, но ще дам направо превод на български език:

Карло Косута (на италиански: Carlo Cossutta, на словенски: Karlo Košuta – акустично Карло Кошута на български), роден в Триест на 8 май 1932 г., починал в Удине на 22 януари 2000 г., е италиански тенор със словенски корени, който има много дълга международна кариера, обхващаща повече от четиридесет години, от средата на 50-те до края на 90-те години.

Започва и завършва кариерата си в „Театро Колон“ в Буенос Айрес, където пее редовно от 1958 до 1998 г. Първата му публична изява е изиграването на главната роля в премиерата на операта „Дон Родриго“ от Алберто Джинастера, която след това изпълнява няколко пъти по време на шейсетте години в Кралската опера „Ковънт Гардън“ в Лондон. Кариерата му избухва през 70-те години на миналия век, когато пее в големите световни оперни театри. Той остава активен до 1998 г., когато му откриват рак и е принуден да се оттегли от сцената.

Оборудван с мощен глас със звучен тон, открита и солидна техника, която му осигурява много издръжливост и мек звук. Отличава се с драматичен репертоар и мощен тенор, имайки голям успех в творбите на Джузепе Верди.

Известен е с ролите на Верди в творби като „Отело“, но също и с ролята на Полионе в „Норма“ от Белини. Въпреки че е един от най-важните тенори от своето поколение, той никога не постигна славата на други съвременни тенори като Франко Корели и Марио дел Монако или по-късно като Пласидо Доминго и Лучано Павароти.

Биография

Младост и ранна кариера

В младостта си Карло Косута емигрира в Аржентина, където първоначално работи в дърводелски цех. След като откриват вокалните му качества, той учи пеене при Манфред Мизели, Марио Мелани и Артуро Волкен в Буенос Айрес. Дебютира през 1956 г. в малък театър в Аржентина като Алфредо в „Травиата“ от Верди. Първият му успех идва само две години по-късно, когато дебютира в „Театро Колон“ в ролята на Касио от „Отело“ на Верди. След това пее редовно в този театър в Буенос Айрес през следващите четиридесет години, първоначално в поддържащи роли. Първите му изяви в „Театро Колон“ включват Едгардо в „Лучия ди Ламермур“ от Доницети (1959), Марио Каварадоси в „Тоска“ (1962) и Родолфо в „Бохеми“ (1963) от Пучини.

Международна кариера

Годината 1964 е крайъгълният камък в кариерата на Карло Косута. Това е началото на огромния му успех в „Театро Колон“, където през 1964 г. той изиграва четири централни роли: той е главният герой в световната премиера на операта „Дон Родриго“ от Алберто Джинастера, Габриеле Адорно в „Симон Боканегра“ на Верди, Калаф във „Ферандо“ от Феручо Бузони и главният герой в „Цар Едип“ от Игор Стравински. През същата година започва своята международна кариера, като прави европейския си дебют в Лондон в Кралската опера „Ковънт Гардън“ в ролята на Херцога от Мантуа в запомнящата се постановка на „Риголето“ от Верди.

От 1965 до 1970 г. Косута е главният драматичен тенор в „Театро Колон“, където играе ролите на Алфредо в „Травиата“, Енцо Грималдо в „Джоконда“ от Амилкаре Понкиели, Язон в „Медея“ от Луиджи Керубини, Отоне в „Коронацията на Попея“ от Клаудио Монтеверди, Пинкертон в „Мадам Бътерфлай“ от Джакомо Пучини, Рикардо в „Бал с маски“ от Верди и Улдино в „Атила“ от Верди, за да назовем само няколко. Дебютира в Съединените щати на 5 ноември 1965 г. във „Philadelphia Lyric Opera Company“ в ролята на Алфредо, заедно с Дороти Кирстен в ролята на Виолета и Мануел Аусенси в тази на Жермон. През 1965 г. се завръща в „Ковънт Гардън“, за да пее Tуриду в „Селска чест“ от Пиетро Маскани и през 1968 г. в ролята на Дон Карлос в операта от Верди. През 1970 г. той пее теноровата партия в Реквиема на Верди с Чикагския симфоничен оркестър.

След 1970 г. кариерата на Косута се разширява. Той играе редовно в „Театро Колон“ до 1998 г., макар и по-рядко, отколкото през 60-те години, докато международната му кариера придобива значение, макар и с малко, но избрани представления. На 6 януари 1971 г. дебютира в „Дойче Опер Берлин“ в ролята на Алфредо с Бевърли Силс в ролята на Виолета. През сезон 1971-1972 г. Косута дебютира в Миланската Скала, после в „Театро Лирико Джузепе Верди“ в Триест, при Фестивала на Световния ден в Сполето и в Националната опера на Париж. На 23 септември 1972 г. той дебютира в Операта на Сан Франциско като Радамес от „Аида“ на Верди.

На 17 февруари 1973 г. е неговият дебют в Метрополитън опера в Ню Йорк в ролята на Полионе в „Норма“ с Монсерат Кабайе в главната роля, Фиоренца Косото в ролята на Адалджиза, Джорджо Тоци като Оровезо, Чарлз Антъни като Флавио, под ръководството на Карло Феличе Силарио. Косута дебютира на „Арена ди Верона“ през август 1973 г. и се завръща там през 1974 г. На 3 ноември 1973 г. той дебютира в „Лиричната опера на Чикаго“ в ролята на Дон Карлос със Шерил Милнс като Родриго и Пилар Лоренгар като Елизабет. Завръща се в Чикаго в ролята на Габриеле Адорно (1974), Фернандо във „Фаворитката“ (1975) и „Отело“ (1975). За първи път участва в „Отело“ в Ковънт Гардън“ през 1974 г. – роля, която се превръща в негов работен кон през следващото десетилетие. През същата година той също пее в Москва и играе Радамес по време на европейско турне с компанията на Миланската Скала.

През 1975 г. Косута е Манрико в „Трубадур“ от Верди в „Опера Гарние“ в Париж, където се завръща през 1979 г. като Исмаел в „Набуко“ от Верди. През 1977 г. Косута участва в запомнящ запис на „Отело“ от Верди с Маргарет Прайс в ролята на Дездемона, Габриел Бакие като Яго и сър Джордж Шолти, ръководещ Виенската филхармония.

През същата година Косута се изявява за първи път във Виенската държавна опера в ролята на Полионе, отново с Кабайе, с която пее за първи път в Хамбургската опера, където е редовен гост до края на кариерата си. През 1978 г. Косута заменя младия тенор Пласидо Доминго в операта на Сан Франциско в изпълнение на Отело и Доминго му връща услугата няколко години по-късно – през 1983 г. През 1979 г. Косута се завръща в MЕТ, за да пее отново Полионе, този път със Шърли Верет в ролята на Норма.

Край на кариерата и последна година

През 80-те и 90-те години на миналия век Косута продължава да пее по целия свят, въпреки че кариерата му запада след битката му с рак на черния дроб. Той има многобройни успехи в ролята на Самсон в „Самсон и Далила“ от Камий Сен Санс, като пее за първи път в театър „Джузепе Верди“ в Триест през 1982 г. През 1988 г. записва операта на живо на фестивала в Брегенц.

Последната му изява в цялостно оперно произведение се състои през 1996 г. в Хамбург.

Сред изпълненията му през тези последни години си спомняме интерпретацията му на Дон Алваро в „Силата на съдбата“ през 1986 г. в Операта на Сан Франциско и през 1991 г. като Манрико в „Операта на Бастилията“ в Париж и в Хамбургската опера. Той също така пее ролите на Самсон и Канио във Виенската държавна опера през 1991 г.

Косута се оттегля от сцената през 1998 г. след последното си участие в „Театро Колон“ в ролята на Макдъф от „Макбет“ на Верди. Той умира в Удине след дълга битка с рак на черния дроб.

(край на превода)

Цитирам дискографията на Карло Косута от източник на немски език – без превод:

Partielle Diskographie:

De Falla – La vida breve – Victoria de los Ángeles , Carlo Cossutta, Juan de Andia , Ana Maria Higueras , Jose Maria Higuero , Gabriel Moreno , Victor de Narké , Ines Rivadeneyra , Luis Villarejo – Spanisches Nationalorchester , Rafael Frühbeck de Burgos

Puccini – Tosca – Sena Jurinac , Carlo Cossutta, Franz Kunz , Hans Hotter – Wiener Staatsoper Orchester und Chor , André Cluytens .

Verdi – Otello – Carlo Cossutta, Margaret Price , Gabriel Bacquier , Kurt Equiluz , Peter Dvorsky , Stafford Dean , Hans Helm , Jane Berbié , Kurt Moll – Wiener Staatsoper Orchester und Chor , Sir Georg Solti .

Verdi – Il Trovatore – Carlo Cossutta, Gilda Cruz-Romo , Fiorenza Cossotto , Matteo Manuguerra , Agostino Ferrin – Chor und Orchester des Maggio Musicale Fiorentino , Riccardo Muti .

Verdi – “Messa da Requiem” – Carlo Cossutta, Nicolai Ghiaurov, Mirella Freni, Christa Ludwig (Deutsche Grammophon | Berliner Philharmoniker | Herbert Von Karajan).

(край на цитата)

Четем при последната позиция участие на баса Николай Гяуров при запис на Реквием от Верди с диригент Херберт фон Караян и Берлинските филхармоници заедно с прочути певци солисти: Мирела Френи, Криста Лудвиг и Карло Косута.

Както обикновено постъпвам при певци с кариера във Виенската държавна опера и в МЕТ Ню Йорк, ще дам допълнителни сведения за изявите на Карло Косута на тия две сцени.

Първо във Виена: там той има изяви в 16 различни опери в периода от 1966 до 1991 г. общо в 131 спектакъла. Цитирам подробен списък на изявите по азбучен ред на оперите, роли и данни за изявите – брой и дати:

(край на цитата)

Дебюта на Карло Косута във Виена е на 7 февруари 1966 г. в ролята на Каварадоси в „Тоска“ от Пучини. Цитирам състава на ансамбъла при този негов дебют:

Besetzung | 07.02.1966

Dirigent	Berislav Klobučar
Inszenierung	Margarethe Wallmann
Bühnenbilder und Kostüme	Nicola Benois
Einstudierung der Chöre	Roberto Benaglio
Floria Tosca	Sena Jurinac
Mario Cavaradossi	Carlo Cossutta
Baron Scarpia	Eberhard Waechter / Wächter
Cesare Angelotti	Hans Braun
Der Mesner	Erich Kunz
Spoletta	Erich Majkut
Sciarrone	Harald Pröglhöf
Roberti	Ludwig Mikura
Ein Schließer	Ljubomir Pantscheff
Ein Hirt	Wiener Sängerknabe

(край на цитата)

Последната изява на Карло Косута във Виена е на 10 април 1991 г. в ролята на Канио в „Палячи“ от Леонкавало. Цитирам състава на ансамбъла при тази последна изява:

Besetzung | 10.04.1991

Dirigent	Adam Fischer
Inszenierung, Bühnenbild und Kostüme	Jean-Pierre Ponnelle
Choreinstudierung	Helmuth Froschauer
Canio (Pagliaccio)	Carlo Cossutta
Nedda (Colombina)	Patricia Wise
Tonio (Taddeo)	Matteo Manuguerra
Beppo (Arlecchino)	Helmut Wildhaber
Silvio	Georg Tichy
Erster Bauer	Adolf Tomaschek
Zweiter Bauer	Gerhard Eder

(край на цитата)

Изяви на Карло Косута в МЕТ Ню Йорк:

Карло Косута има общо 13 изяви в МЕТ Ню Йорк в ролята на Полионе в „Норма“ от Белини през периода от 17 февруари 1973 г. до 13 април 1979 г. Първите 5 изяви са през месеците февруари и март 1973 г., останалите 8 изяви – от 17 март 1979 г. до 13 април 1979 г.

В първата серия от 5 изяви през 1973 г. негови партньори в главните роли са: Монсерат Кабайе (Норма), Фиоренца Косото (Адалджиза) и Джорджо Тоци (Оровезо) – при първата изява. При две от изявите в ролята на Оровезо играе Иво Винчо, при други две – Руджеро Раймонди.

Във втората серия от 8 изяви през 1979 г. негови партньори в главните роли са: Мариса Галвани и Шърли Верет (Норма), Елена Образцова (Адалджиза) и Пол Плишка и Джон Макърди (Оровезо).

(край на цитата)

Цитирам в оригинал на руски език и в превод на български части от една публикация в руска медия през 2024 г., където става дума за изяви на Карло Косута заедно с руската певица Елена Образцова в операта „Норма“ от Белини на сцената на МЕТ Ню Йорк, където тя играе в ролята на Адалджиза, а Карло Косута – на Полионе:

Портал „Belcanto.ru“

21.07.2024

Игорь Корябин

«Норма» в честь Адальджизы. Посвящение 85-летию со дня рождения Елены Образцовой

Услышать «Норму» в Москве на сцене репертуарного театра сегодня можно только в Музыкальном театре имени Станиславского и Немировича Данченко, и на нашем портале об этой премьере прошлого года разговор в свое время мы уже вели. Поводом настоящего обращения к той постановке стал ее очередной спектакль, состоявшийся 6 июля накануне и в честь дня рождения великой отечественной примадонны XX века Елены Васильевны Образцовой (1939–2015). В этом году 7 июля ей могло бы исполниться 85 лет, но, увы, осуществиться этому уже давно не было суждено…

(…)

Среди обширного репертуара Елены Образцовой партий в операх бельканто не так уж и много, и все они были спеты за рубежом. Адальджиза на сцене «Метрополитен-опера» в Нью-Йорке – одна из них. С 12 марта по 13 апреля 1979 года певица приняла участие в серии из восьми представлений, так что смысл заголовка настоящих заметок абсолютно оправдан. Ее партнершей в партии Нормы на первом спектакле была американская сопрано Мариса (Мариза) Гальвани (род. 1936), певица яркого драматического дарования, но нам практически неизвестная. Эта ее единственная «Норма» в «Метрополитен-опера» – дебют на главной оперной сцене Америки, но в 1972–1983 годах (более десятилетия!) эта певица была постоянной солисткой Нью-йоркской городской оперы (New York City Opera).

В остальных спектаклях названной серии Норму исполняла другая американка – Ширли Веррет (1931–2010), которая с концертами выступала и в России и которую отечественные меломаны, конечно же, знают. Партию Поллиона исполнял КАРЛО КОССУТТА (1932–2000), один из значимых итальянских драматических теноров XX века, международная оперная карьера которого длилась с середины 50-х до конца 90-х годов. В 1974 году на гастролях театра «Ла Скала» в Москве певец исполнял партию Радамеса в «Аиде» Верди, и сегодня мало кто вспомнит, что «итальянец» Карло Коссутта (по-словенски Karlo Košuta [Косута]), имевший словенские фамильные корни, родился в Словении, но его эмиграция в 1948 году в Аргентину, где и обнаружились вокальные способности юноши, неожиданно положила начало его карьере, которая началась и закончилась в Буэнос-Айресе в „Teatro Colón“…

(…)

(край на цитата)

Превод:

Портал “Belcanto.ru”
21.07.2024 г.
Игор Корябин

“Норма” в чест на Адалджида. Посвещение към 85 години от рождението на Елена Образцова

Днес можете да чуете „Норма“ в Москва на сцената на репертоарен театър само в Музикалния театър „Станиславски и Немирович Данченко“ и вече имахме разговор за тази премиера от миналата година на нашия портал. Поводът за това обръщение към тази постановка е нейното последно представление, състояло се на 6 юли, в навечерието и в чест на рождения ден на великата руска прима на 20 век Елена Василиевна Образцова (1939–2015). Тази година на 7 юли тя можеше да навърши 85 години, но, уви, това не беше писано да се случи отдавна…

(…..)

Сред обширния репертоар на Елена Образцова няма толкова много партии в белканто опери и всички те са изпяти в чужбина. Адалджиза на сцената на Метрополитън опера в Ню Йорк е една от тях. От 12 март до 13 април 1979 г. певицата участва в поредица от осем представления, така че смисълът на заглавието на тези бележки е напълно оправдан. Неин партньор в ролята на Норма при първото представление е американското сопрано Мариса (Мариза) Галвани (родена през 1936 г.), певица с ярък драматичен талант, но практически непозната за нас. Това е единствената й „Норма” в Метрополитън опера – нейният дебют на главната оперна сцена на Америка, но от 1972 до 1983 г. (повече от десетилетие!) тази певица е постоянна солистка в Нюйоркската опера.

В останалите представления от тази серия на „Норма“, главната роля на Норма се играе от друга американка – Шърли Верет (1931–2010), която също е изнасяла концерти в Русия и която руските меломани, разбира се, познават. Ролята на Полионе се изпълнява от КАРЛО КОСУТА (1932–2000), един от най-значимите италиански драматични тенори на 20 век, чиято международна оперна кариера продължава от средата на 50-те до края на 90-те години. През 1974 г., по време на турне на Миланската Скала в Москва, певецът изпълнява ролята на Радамес в „Аида“ от Верди, а днес малко хора си спомнят, че „италианецът“ Карло Кошута (на словенски Карло Кошута [Košuta]), който имаше словенски семейни корени, е роден в Словения, но емиграцията му през 1948 г. в Аржентина, където се откриват вокалните способности на младия мъж, неочаквано стартира кариерата му, която започва и завършва в Буенос Айрес в „Театро Колон”…

(…)

(край на превода)

Ще завърша днешната статия за тенора Карло Косута с една малка публикация на немски език в портал от Мюнхен, където става дума за велики изпълнители на ролята на Отело в едноименната опера на Верди, между които е и Карло Косута. После ще дам превод на български език:

Портал „BR Klassik“ Мünchen

Fünf Otellos für die Ewigkeit – eine Bestenliste Opfer und Täter in einer Person

19.11.2018 von Volkmar Fischer

Keine Opernfigur hat einen so spektakulären Auftritt wie Verdis Otello: Nach siegreicher Schlacht schmettert er sein triumphales “Esultate!” dem Volk entgegen und darf auf Anhieb einhundert Prozent seiner Leistungsfähigkeit abrufen. Er sollte eine hochdramatische, baritonal grundierte Stimme ins Feld führen können, die zu großer Differenzierung imstande ist. Es gibt nur wenige Rollen im Opernrepertoire, die an den Sänger auch als Darsteller vergleichbar vielfältige Ansprüche stellen: Als “Loser” eigener Couleur sollte der Mann physisch und psychisch belastbar sein.

Ramón Vinay

Wie sehr sich der Titelheld von Verdis Eifersuchtstragödie “Otello” jenseits normaler Verhaltensmuster bewegt, machte kurz nach Ende des Zweiten Weltkriegs der Chilene Ramón Vinay klar. Ein Otello-Interpret, der sich auf atemberaubende Weise in die Wahnvorstellung hineinsteigerte, seine Frau sei ihm untreu. Auch und gerade wegen Vinay sind die legendären monauralen Live-Tondokumente aus New York einerseits, Wien andererseits (unter Arturo Toscanini und Fritz Busch beziehungsweise Wilhelm Furtwängler) wichtige Beiträge zur Rezeptionsgeschichte der Oper.

Mario del Monaco

Der vielfach als Haudegen eingestufte Italiener Mario del Monaco war ein “Tenore robusto”. Grandios seine gewissermaßen flammende Strahlkraft in der Höhe – und sein Timbre ließ eine für Otello willkommene Prise dekadenter Morbidezza assoziieren, etwa in Studioproduktionen von Alberto Erede in Rom und Herbert von Karajan in Wien; in Live-Aufnahmen aus Venedig unter Nino Sanzogno, aus New York unter Fausto Cleva sowie aus Buenos Aires unter Antonino Votto.

Jon Vickers

Der Kanadier Jon Vickers lieferte den Beweis dafür, dass man keine im herkömmlichen Sinn “schöne” Stimme zu haben braucht, um Porträt und Profil des Otello überzeugend gestalten zu können. Die Anteile von Opfer und Täter balancierte Vickers in der reizbaren Psyche des Helden souverän aus. Man hat die Wahl unter den verschieden akzentuierten Interpretationen aus Rom und Berlin: unter der Leitung der Dirigenten Tullio Serafin und Herbert von Karajan (einst auch im Kino!).

Carlo Cossutta

Mit dem richtigen Augenmaß, dem richtigen Feeling für eine Balance zwischen Notentext und Emotion: So bewältigte der Italiener Carlo Cossutta den Außenseiter Otello. Für die gleichsam kaltschnäuzige Bewältigung von Rollendetails galt Cossutta als angemessen “bulliger” Schwergewichtler. Die Gründe entnimmt man einer Studioeinspielung, die zu den besten der gesamten Diskografie zählt – entstanden in Wien unter der hochspannungsgeladenen Leitung des Dirigenten Georg Solti.

Plácido Domingo

Eine charismatische Persönlichkeit mit viel Theaterblut in den Adern: Nicht zufällig sind es die tragischen Charaktere, mit denen Plácido Domingo in aller Welt begeisterte und noch begeistert. Als Otello hat der Spanier latent masochistische Neigungen bereitwillig ausgelebt – auf der Bühne zu leiden beziehungsweise so zu tun als ob, war gerade innerhalb dieser Fabel sehr nach seinem Geschmack. Domingo stellte sich der größten tenoralen Herausforderung Verdis u.a. unter Carlos Kleiber in Mailand, unter James Levine in London, unter Zubin Mehta in Wien: Auch für einen ambitionierten Opernfilm unter Lorin Maazel gab der den Otello; Regie führte Altmeister Franco Zeffirelli.

(край на цитата)

Превод:

Портал “BR Klassik” Мюнхен

Пет Oтело за вечността – най-добър списък. Жертва и извършител в едно лице

19.11.2018 г. от Фолкмар Фишер

Никой оперен герой няма толкова грандиозно участие като Отело на Верди: След победна битка, той изпява триумфалната си “Esultate!” към хората и може незабавно да използва сто процента от потенциала си за изпълнение. Той трябва да може да внесе силно драматичен, базиран на баритон глас в диапазона, който е способен на голяма диференциация. Има само няколко роли в оперния репертоар, които поставят еднакво разнообразни изисквания към певеца като актьор: Като “тенор напуснал жанра” в собствената си линия, певецът трябва да бъде физически и психологически устойчив.

Рамон Винай

Малко след края на Втората световна война чилиецът Рамон Винай дава да се разбере доколко заглавният герой на трагедията за ревност на Верди „Отело“ надхвърля нормалните поведенчески модели. Преводач на Отело, който изпада в спираща дъха заблуда, че жена му му е изневерила. Освен това и особено поради Винай, легендарните монофонични звукови документи на живо от Ню Йорк от една страна и Виена от друга (под ръководството на Артуро Тосканини и Фриц Буш или Вилхелм Фуртвенглер) са важен принос към историята на рецепцията на операта.

Марио дел Монако

Италианецът Марио дел Монако, често класифициран като измамник, е “tenore robusto”. Неговото огнено излъчване във високите ноти е великолепно, а тембърът му напомня добре дошла нотка на упадъчна болезненост за Отело, например в студийни продукции на Алберто Ереде в Рим и Херберт фон Караян във Виена, в записи на живо от Венеция под ръководството на Нино Санзоньо, от Ню Йорк под ръководството на Фаусто Клева и от Буенос Айрес под ръководството на Антонино Вотто.

Джон Викерс

Канадецът Джон Викерс дава доказателство, че не е необходимо да имате „красив“ глас в традиционния смисъл, за да можете да създадете убедителен портрет и профил на Отело. Викерс майсторски балансира ролите на жертва и престъпник в раздразнителната психика на героя. Можете да избирате между различно акцентирани интерпретации от Рим и Берлин: под ръководството на диригентите Тулио Серафин и Херберт фон Караян (веднъж и на кино!).

Карло Косута

С правилното око за детайла, правилното усещане за баланс между музикален текст и емоция: така италианецът Карло Косута овладява аутсайдера Отело. Косута е смятан за подходящо “обемист” тежък играч заради хладнокръвното си отношение към детайлите на ролята. Причините се крият в студиен запис, който е един от най-добрите в цялата дискография – записан във Виена под изящното ръководство на диригента Джордж Шолти.

Пласидо Доминго

Харизматична личност с много театрална кръв във вените си: неслучайно трагичните персонажи на Пласидо Доминго вълнуваха и продължават да вълнуват публиката по целия свят. Като Отело, испанецът охотно изживява латентните си мазохистични наклонности – страданието на сцената или по-скоро преструването, че страда, което е много по вкуса му, особено в тази басня. Доминго се сблъсква с най-голямото тенорово предизвикателство на Верди под ръководството на Карлос Клайбер в Милано, под ръководството на Джеймс Ливайн в Лондон, под ръководството на Зубин Мета във Виена. Между другото, той също играе Отело в амбициозен оперен филм под ръководството на Лорин Маазел. Филмът е режисиран от ветерана Франко Дзефирели.

(край на превода)

Нека днес на 22 януари 2025 г. почетем 25 години от кончината на забележителния певец Карло Косута, който остава в музикалните летописи като един от най-добрите драматични тенори в годините между 1960 и 1990.

Мир на праха му!

…

Записи: