Композиторът, диригент и педагог Милко Коларов празнува днес кръгъл рожден ден
Драги приятели на музиката, днес на 8 март 2026 г. – Международният ден на жената – празнува своята 80-годишнина големият български композитор, диригент, педагог и музикален деец проф. Милко Коларов – един от последните ученици на титана на българското музикално изкуство проф. Панчо Владигеров.
Особено съм щастлив да напиша днешната си първа статия за великолепния музикант и човек Милко Коларов, когото познавам лично от дълги години. Както е известно от неговата биография, в продължение на близо 20 години от началото на 80-те години на миналия век той ръководи Камерния оркестър в Габрово, където основава фестивала „Дни на камерната музика“. Понеже през този период аз често бях в Габрово, многократно сме се срещали с него и тези срещи продължиха и след като той замина за Варна, където живее и до сега. Негов наследник в Габрово стана симпатичният диригент Иван Стоянов, който продължава и до сега успешното дело на предшественика си.
Милко Коларов има хубава лятна къща край Габрово в китното село Борики, където той от години наред прекарва приятни месеци не само през лятото. Сигурен съм, че той също и там твори свои музикални произведения сред красивата природа в полите на Балкана и птичките му пригласят когато той тананика някоя току-що завършена мелодия.
Спомням си много добре, че преди 5-6 години той гостува през септември при „Дните на камерната музика“ в Габрово, където се изпълняваха негови творби. Аз също гостувах в Габрово тогава и си спомням, че като наближих сградата на Художествената галерия при Кукления театър, където обикновено се провеждат концертите на Камерния оркестър, го настигнах и заедно вървяхме до сградата няколко стотин метра и си говорихме. Какъв прекрасен спомен!
Милко Коларов е многополюсен човек и музикант с много широки интереси не само в музикалното изкуство. Като музикален творец той е наследил от учителя си Панчо Владигеров толкова хубави качества и методи на работа. Освен това тяхната близост е пословична, защото Милко Коларов е бил ученик на Панчо Владигеров точно 10 години, като последните няколко години живее в дома му. Всеки ден са били заедно, навсякъде са ходили заедно. Милко Коларов споделя в едно интервю, че „това са най-щастливите години в моя живот“. И добавя още: „ (…) Владигеров например развиваше теорията, че автоцензурата е най-важна за твореца. Човек трябва да има своя ценностна система, която да не му позволява да се занимава с халтура и други дейности от този порядък. После – перфектният професионализъм, 10 години Панчо Владигеров ме посвещаваше в тайните на оркестъра, оркестрацията, музикалната конструкция, музикалната форма и т.н. Много са нещата, които съм научил от него, той е всичко в моя професионален живот. Говорехме си непрекъснато, що музика сме слушали заедно – целия Рихард Щраус, целия Рихард Вагнер и още много други, като чутото задължително се придружаваше от анализ“.
(край на цитата)
След тези уводни бележки ще се спра на биографията и дейността на проф. Милко Коларов. Първо ще цитирам данни от сайта на Съюза на българските композитори:
Портал „Съюз на българските композитори (СБК)“
(без дата)
Милко Коларов
композитор, диригент, педагог, роден на 8 март 1946 г. във Варна
Проф. Милко Коларов завършва БДК (днес ДМА “П. Владигеров”) през 1973 г. Учи композиция при проф. П. Владигеров и оркестрово дирижиране при проф. К. Илиев. Специализира в Париж (1986-87 г.). След дипломирането си има активна творческа, изпълнителска и педагогическа дейност. От 2001 г. е доцент по полифония и симфонична оркестрация във Варненския свободен университет.
Проф. Милко Коларов е автор на 2 балета и 2 опери; 1 оратория, сюита за хор и оркестър; симфонична музика; солови и хорови песни; инструментални пиеси, театрална и филмова музика и др. Негови композиции са публикувани, записвани и изпълнявани в Русия, Италия, Великобритания, Германия, Австрия, Чехия, Япония, Полша, Франция и много други страни.
Творчество
Музикално-сценични творби:
Балети: “Корени” (1986 г., Варна); “Корен дълбоко в небето” (1993 г., Варна).
Опера: “Най-щастливият човек” (1991 г., Варна),
Опера за деца: “Малка коледна приказка” (1994 г., Варна)
Хорово-оркестрови произведения:
“Април 1876” – оратория (1978 г.); “Китни гости коледари” – сюита за смесен хор, детски хор и симфоничен оркестър (1994 г.).
Произведения за симфоничен оркестър: Симфонични вариации (1973 г.). “Елегия” за голям симфоничен оркестър и орган (1996 г.). Концерти: Концерт за кларинет и оркестър (1981 г.); Концерт за цигулка и оркестър (1984 г.); Концерт за бас тромбон и оркестър (1998 г.).
Камерна музика: Соната за соло цигулка (1985 г.); Соната за соло кларинет. “Приказни пътечки” – клавирен цикъл (1987 г.).
Вокална музика: “Позиции” – цикъл (1976 г.).
Хорова музика: “Годишните времена” – цикъл (1974 г.); “Защо чука капчука” – детски цикъл (1982 г.); Две песни в памет на Васил Арнаудов (1992 г.); “Малка коледна приказка” (1995 г.).
(край на цитата)
Много подробности в това отношение могат да се научат от една статия за Милко Коларов през юли 2021 г.:
Портал „Varnafestivals.eu“
20.07.2021
Проф. Милко Коларов: “Живях с музика, с моя лична хармония”
Разговор на Татяна Капричева с проф. Милко Коларов по случай неговата 75 годишнина
сп. „Музикални хоризонти” бр.4/2021
Милко Коларов е роден през 1946 г. Завършва Музикалната академия в София – композиция при проф. Панчо Владигеров и оркестрово дирижиране при проф. Константин Илиев. Специализира в Париж през 1986 г.
Още след дипломирането си през 1973 г. развива активна творческа изпълнителска и педагогическа дейност, за което е отличаван многократно с престижни национални и международни награди. Бил е диригент на Варненската филхармония (тогава създава и Фестивален камерен оркиестър), диригент на Варненската опера, и зам. главен редактор на Радио София – БНР (1980-1984).
В продължение на близо 20 години (от 1973 г.) ръководи по съвместителство Габровски камерен оркестър, където през 1976 г. по негова инициатива се създава фестивала „Дни на камерната музика“. От 1991 до 2009 г. успоредно с преподавателската си работа във Варненския свободен университет е диригент и на Симфоничния оркестър на Музикалното училище във Варна. От 13.03.2005 г. започва дейността си със създаденият и ръководен от него Камерен ансамбъл „Симфониета“, който освен ежегодните си участия в ММФ „Варненско лято“ е изнесъл и десетки неделни концерти – матинета, посетени от над 17 000 слушатели в Градската художествена галерия на Варна.
Милко Коларов е професор по инструментознание, симфонична оркестрация и дирижиране. В периода 2000–2005 г. заедно с проф. Лари Уайт, САЩ и проф. Марин Чонев, хор „Морски звуци“, хора на Варненската опера и солисти – певци от САЩ, ръководи майсторски курсове на американски студенти от всички американски щати, с които подготвя творби като: „Реквием“ от Верди, „Реквием“ от Моцарт, „Меса до мажор“ от Бетовен, „Немски реквием“ от Брамс, „Te Deum“ от Жорж Бизе и др.
Милко Коларов твори във всички музикални жанрове. Произведенията му са изпълнявани, записвани и издавани в много страни по света – Русия, Италия, Великобритания, Германия, Австрия, Швейцария,, Франция, Полша, Турция, Япония, САЩ, Южна Корея, Сингапур, Унгария, Гърция, Нидерландия и др. През 1996–1998 г. БНТ заснема едночасов филм-портрет за композитора Милко Коларов, излъчен за първи път през 1999 г. Почти цялото творчество на Милко Коларов е записано (и у нас, и в чужбина) на грамофонни плочи, компактдискове и DVD. Бил е член на жури на наши и международни конкурси. Председател е на фондация „Добри Христов“. Почетен гражданин на Габрово и Варна.
Награди:
Награда „Варна“ – 1979 г., 1984 г., 1996 г.
Първи награди на СБК – 1974 г., 1978 г., 1982 г., 1985 г., 1996 г. за творбите: „Симфонични вариации”, Оратория „Април 1876”, Концерт за кларинет и оркестър, Концерт за цигулка и оркестър и „Елегия за голям симфоничен оркестър и орган”
Голямата награда „Златният делфин“ за театрална музика – 1977 г.
Наградата на БНР – 1982 г.
Награди на Министерството на просветата и „Седмицата на изкуствата за деца“ – 1981 г., 1983 г., 1986 г. за творбите: детски хоров цикъл „Защо чука капчука“, музикална приказка „Най-щастливият човек” и клавирен цикъл „Приказни пътечки”, Концерт за цигулка и оркестър (1984) – селекционирана творба на международната трибуна на композиторите в Париж
Награда за музика на Четвъртия национален преглед на куклените театри в България – 1985 г. за музиката към „Палечко” на Валери Петров
Отличие на Парижката консерватория – 1985 г. за вокален цикъл „Позиции”, изпълнен от френската певица проф. Каролин Дюма
Награда за филм-балет „Корени“, Амстердам, Нидерландия – 1986 г. по музика на Милко Коларов и хореография на Маргарита Арнаудова с балет „Арабеск”
Златен медал „Добри Христов“ и почетен знак 1986 г. за големи заслуги в изграждането на авторитета на ММФ „Варненско лято” и забележителни творчески постижения в музикалната ни култура
„Награда за постижение на XX век“ в областта на музикалното изкуство, Кеймбридж, Великобритания – 1992 г.
Носител на голямата награда на годината „Съзвездие – Варна’97“ – 1997 г.
Наградата на името на проф. Васил Арнаудов – 1999 г. за изключителен принос към българската музикална култура
Награда „Златното петолиние“ на СБК – 2005 г.
„Златна лира“ на СБМТД – 2006 г.
Голямата награда „Варна“ – 2012 г.
Орден „Св. св. Кирил и Методий“ I степен огърлие – 2018 г. за високи творчески постижения и особено значими заслуги за развитието на културата и изкуството в Република България
´´´´´´
– Честита 75-годишнина, проф. Коларов! Какво Ви натъжава и какво Ви дава сили и творчески импулс от позицията на Вашите 75 години?
– Много неща ме натъжават и все по-малко неща ми дават „сили и творчески импулс”, както Вие сте написали, от позицията (?!) на моите 75 години – колко бързо минаха годините!!!
– Как се отразява пандемията на творец като Вас?
– Както на всички хора – страхуваме се, стараем се да бъдем дисциплинирани, слушаме от сутрин до вечер най-различни неща (и много глупости – огромна говорилня), като се надяваме всичко това да свърши някой ден, хората да се успокоят и да си вършат работата – кой каквато и колкото има.
– Разкажете за новия Ви сборник с хорови песни?
– Ето нещо, което ми даде „сили и творчески импулс” – за което ме питахте. Този доста обемист сборник „Хорови и солови песни” ме зарадва много. В него има мои песни още от 1959 година, до днес. На корицата чудесно стои картината на големия български художник Стоимен Стоилов – „Изгрев”. Уводните думи са от Теодора Павлович, Елена Пушкова, Дарина Кроснева – великолепни български хорови диригенти и актрисата Славка Славова (мир на праха ѝ). Аз съм много благодарен на издателство „Славена” за голямото внимание, усилията на всички и чудесният резултат, който се получи. Твърдя го уверено!
– Работите ли върху нова творба или творчески проект? Кога и къде да очакваме техните премиери?
– Да, работя върху нова творба. Тя ще бъде кратка – 16/17 мин. – Концерт (Сонатина, Бавно движение, Бързо движение) за баскларинет, малък щрайх, четири дървени духови инструменти, тромпет и пиано. Този концерт се осъществява в партньорство на „Елит Проджектс Мениджмънт”, ММФ „Варненско лято”, Национален фонд „Култура” и ще бъде изпълнен (живот и здраве) за първи път на 10 октомври тази година, в рамките на фестивала „Варненско лято“, може да се нарече и „Варненска есен” заради пандемията. (Дано само да не стане „фестивал” от Гергьовден до Димитровден, че даже и до дядо Коледа.
– Да очакваме ли това лято голям юбилеен авторски концерт?
– „Голям юбилеен авторски концерт” ми звучи много тържествено, а пък аз не виждам нищо тържествено в това човек да стане на 75 години. Този концерт на 10 октомври, за който стана дума, е достатъчен. Ще бъдат изпълнени: една по-малко известна творба на Панчо Владигеров – „Дивертименто”, която аз направих за струнен оркестър, моят концерт за баскларинет, със солист Мартин Чоров – от Симфоничния оркестър на БНР, и накрая солмажорната „Меса № 2” от Франц Шуберт, с два чудесни хора, които (Слава Богу!) запазиха своето високо изпълнителско равнище – Хора на Варненските момчета и младежи, с диригент Дарина Кроснева – Стаменова и Детския хор „Добри Христов”, с диригент Галина Станишева. В месата ще вземат участие и трима солисти от Варненската опера. Произведенията ще бъдат изпълнени от „моя” оркестър „Симфониета”, който създадохме с прекрасни колеги преди вече почти 20 години.
– Кога ще имат своето първо изпълнение „Четири мадригала за смесен хор” по текстове на Салваторе Куазимодо?
– Аз работих дълго, дори няколко пъти започвах и съвсем отначало тези песни (могат да се нарекат и поеми) по стихове на големия италиански поет – нобелист – Салваторе Куазѝмодо. Блестящият превод на Драгомир Петров ми помогна много – „Далечна зима”, „Вятър в Тѝндари”, „…Славейчето, дето пееше пред всеки залез”, „Уличка.Бе някога” – това са заглавията на песните, като някои заглавия не са същите при стихотворенията. За съжаление, тези Мадригали (песни, поеми – както искаме можем да ги наречем) станаха много трудни. Казвам за съжаление, защото все по-малко български хорове се залавят с нещо трудно, проблемно. Е, имам някакви предварителни разговори с две великолепни камерни вокални формации от чужбина, които са изпълнявали и други мои работи. Ще видим, не знам какво ще стане.
-Какъв е пътят на изкуството от тук нататък, според Вас?
– Това е много сложен въпрос. Труден ще бъде пътят на изкуството (изкуствата) и ще става все по-трудно да се измъкнем от тази нечиста дупка, в която ни натикаха разни бодряци – някои нарекоха това, което се случи – „тайфуна на разюзданата посредственост”. Впрочем, по възрастови причини моето поколение едва ли ще участва в това, което предстои – просто няма да ни има. Тогава какво да коментирам. Желая успех.
– Чувствате ли се благословен от съдбата?
– Вижте, аз имам една солова песен за нисък глас и пиано, която съм написал някъде през 70-те години, по текст на поета Веселин Ханчев – „Имам всичко”, е заглавието на песента, и завършва така:
„…Имам всичко.
Имам вас благословени мои спомени.
Останете, за да оживея.
Страшно ще е ако вас ви няма,
О, благословени мои спомени…”
Дано да съм отговорил на този въпрос.
– Какво ще пожелаете на читателите на „Музикални хоризонти”?
– На читателите на „Музикални хоризонти” желая здраве и успешни, верни решения. Изкуството не трябва да загуби своята почтеност.
´´´´
Мисли за Милко Коларов:
„За мен Милко Коларов е един голям музикант, със свое ярко присъствие в българската музика“ – проф. Панчо Владигеров (1974 г.)
„ (…) Милко Коларов е музикант от висш порядък.“ – проф. Константин Илиев (1976 г.)
„Творчеството на Милко Коларов носи оригиналното умение да преосмисля ценностното наследство на музикалните ни традиции, да ги обогатява с яркия си и богат музикален език, с превъзходни си художествен вкус и искрена, одухотворена и вълнуваща емоционалност. Най-висока оценка заслужава безупречният му професионализъм, освободен от всякаква маниерност – съвременен в истинския смисъл на думата.“ – проф. Иван Маринов (2001 г.)
…“Родината е в моето сърце“ – това е заглавието на една от ранните песни на Милко Коларов. Тази песен – една от най-прекрасните песни за България – се запя от всички български хорове, навсякъде в страната ни. И което е най-важно – цялото творчество на Милко Коларов е пропито от безпределна обич към родината“ – проф. Васил Арнаудов (1986 г.)
„…Досега не бяхме слушали музика на Милко Коларов – майсторска музика, заредена с толкова много страст, деликатност и мощ“ сп. „Ек“, Бостон, САЩ – (2009 г.)
(край на цитата)
Във връзка с честванията по случай 80-годишнината на проф. Милко Коларов през настоящата 2026 г., в медиите има редица материали, посветени на този негов юбилей. Те са много интересни и особено новата постановка на неговата опера-приказка „Най-щастливият човек“, което стана във Варна на 6 и 7 февруари т.г. Цитирам в хронологичен ред няколко такива публикации:
Портал „Държавна опера Варна“
23 януари 2026 г.
Милко Коларов: Творецът да бъде откровен и честен
Известният композитор, диригент и педагог, проф. МИЛКО КОЛАРОВ разказва пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за щастието да посвети живота си на музиката и премиерата на „Най-щастливият човек“ в Държавна опера Варна на 6 и 7 февруари 2026 година, посветена на неговата 80-годишнина; за уроците и мъдростта на незабравимия учител Панчо Владигеров; приятелствата с Валери Петров, Емилиян Станев, Радой Ралин, Светлозар Игов, Дечко Узунов и изкуството, което се вдъхновява от съприкосновението с друго изкуство; ораторията „Април 1876“, емблемата на ММФ „Варненско лято“, Габровският камерен фестивал и Варненският камерен ансамбъл „Симфониета“; жанровите превъплъщения на „Най-щастливият човек“ и първата постановка на оперната приказка във Варненската опера през 1991 година; стойността на наградите, откровеността и честността…
– Вие сте щастлив творец, маестро Коларов, не може да отречете…
– Всъщност „Най-щастливият човек‘‘ е доста тъжна приказка за човека и човешкото щастие, философска притча за целта, която преследваш в живота. Често казваме, че средствата оправдават целта, но според мен именно средствата, с които човек постига целите си, го правят да бъде или да не бъде личност. Да, съгласен съм с Вас – аз съм щастлив човек, защото цял живот съм правил това, което обичам. Междувременно се наложи да изпия и много горчилки, но ако трябва да започна отново, бих избрал същия път.
– И още в началото срещате големия български композитор Панчо Владигеров, Вашия учител, наставник и кумир, оказал огромно влияние върху мисленето и творчеството Ви.
– Дълга тема. Бях ученик на Панчо Владигеров точно 10 години, като последните няколко години живеех в дома му. Всеки ден бяхме заедно, навсякъде ходехме заедно – това са най-щастливите години в моя живот.
– Разкажете за уроците на Панчо Владигеров.
– Те са много. Владигеров например развиваше теорията, че автоцензурата е най-важна за твореца. Човек трябва да има своя ценностна система, която да не му позволява да се занимава с халтура и други дейности от този порядък. После – перфектният професионализъм, 10 години Панчо Владигеров ме посвещаваше в тайните на оркестъра, оркестрацията, музикалната конструкция, музикалната форма и т.н. Много са нещата, които съм научил от него, той е всичко в моя професионален живот. Говорехме си непрекъснато, що музика сме слушали заедно – целия Рихард Щраус, целия Рихард Вагнер и още много други, като чутото задължително се придружаваше от анализ.
– Като никой друг български композитор Панчо Владигеров доближава българското до универсалното светоусещане за класическа музика. Това, предполагам, също е важен урок.
– Така е. Нека не забравяме, че майка му доктор Елиза Пастернак – Владигерова, много интелигентна жена, половин еврейка, братовчедка на Борис Пастернак, добре преценява, че по онова време за синовете ѝ няма подходящи учители в България и заминава с близнаците за Берлин, където Панчо и Любен получават блестящо музикално образование. Още с първите си композиции Панчо привлича вниманието на европейската музикална общественост, Берлинската филхармония изпълнява негови произведения, 12 години работи в Театъра на Макс Райнхард. Берлинската школа оформя мащабното и космополитно мислене на този наш велик композитор, чиято музика носи силен български корен.
– Коя от премиерите на Ваши произведения е оставила траен спомен в съзнанието Ви?
– Премиерното изпълнение на моята оратория „Април 1876“, посветена на Априлското въстание, беше много вълнуващо. Панчо Владигеров дойде във Варна специално за премиерата и това много ме зарадва, но организаторите ме упрекнаха, задето не съм ги предупредил за такова високо присъствие, та трябваше да ги убеждавам, че и аз самият съм изненадан от жеста. Няма да забравя и 22 юли 1978 година, когато в ММФ „Варненско лято“ дирижирах премиерата на операта „Цар Калоян“ от Панчо Владигеров. Много хубаво се представиха солистите на Варненската опера Мария Бохачек и Тодор Костов. Тогава Панчо Владигеров се поклони за последен път пред публика, светла му памет.
– И не друг, а Милко Коларов, последният ученик на Панчо Владигеров, дава идеята с Българска рапсодия „Вардар“ да се открива ММФ „Варненско лято“, превърнала се в една от най-хубавите фестивални традиции.
– Българска раподия „Вардар“ е един от духовните химни на България.
– Много спорихме с Иван Маринов, главния диригент на Варненската филхармония, който настояваше откриването на фестивала да бъде с „Празнична увертюра“ на Веселин Стоянов. Това произведение е посветено на 15-годишнината от 9 септември 1944 година, а на мен такива посвещения не ми допадат. Разговорите с Иван Маринов бяха трудни, но накрая се прие моята идея. Наред с всичко останало, Панчо Владигеров е и един от първите радетели за създаването на летен музикален фестивал във Варна, подобен на музикалния фестивал в Залцбург, за което пише в едно свое писмо от Берлинския си период.
– Тук мога да добавя, че в Музея за история на Варна се съхранява роялът, марка „Плейел“ (Playel), на който Панчо Владигеров е свирил на първите Летни празници през 1926 година, предвестници на бъдещия голям ММФ „Варненско лято“.
– Много интересно, не знаех за този роял. Възвръщането му към живот за 100-годишнина на фестивала, която се навършва през 2026-та, би било един жест към миналото.
– Характерно за Вашето изкуство е, че творите в различни жанрове. От 1974 година участвате във всяко издание на ММФ „Варненско лято“, а от 2005 година изнасяте концерти и с основания от Вас Камерен ансамбъл „Симфониета“, прочул се с матинетата си в Градската художествена галерия. Как избирате жанра, как решавате да композирате камерна музика или оперна приказка като „Най-щастливият човек“?
– Различно е, не мога да кажа как точно става, но когато пиша, аз винаги си представям конкретен изпълнител, например Йовчо Крушев на пианото. А историята на „Най-щастливият човек“ е следната. През 1977 година директорът на Кукления театър Йордан Тодоров ме покани да напиша музика за постановка по едноименната поема на Максим Асенов. Тогава Злати Златев получи първа награда за режисура, художникът архитект Иван Цонев взе първа награда за сценография, аз – първа награда за театрална музика. После работих известно време в Радио София и в разговор със Славка Славова и Асен Кисимов спонтанно решихме да превърнем „Най-щастливият човек“ в музикална приказка. Участваха и други известни актьори, Николай Бинев беше четец, целият процес ни достави голямо удоволствие. Музикалната приказка излезе и на грамофонна плоча в „Балкантон“. После дойде моята идея да направим и оперна приказка, по чието либрето работихме двамата със Злати Златев. В самата поема няма никакво действие, нито сблъсъци на характери, така че доста се потрудихме, докато накрая стигнахме, мисля, до най-доброто сценично решение.
– И естествено – първата постановка в България на оперната приказка поверявате на Варненската опера.
– Да, Варненската опера постави за пръв път „Най-щастливият човек“. Аз бях диригент, Кузман Попов – режисьор, Лора Маринова – художник, а ролята на Мечтата изпълняваше сопраното Даниела Димова, сега директор на Театрално-музикалния продуцентски център. Запомнил съм датата 22 март 1991 година, освен с радостта от премиерата и с тъжната вест за кончината в същия ден на другия мой голям приятел, хоровия диригент Васил Арнаудов.
– В книгата си „Записки“, изд. Славена“, споделяте разбиранията си за твореца и времето, изкуството и властта. Разказвате също за приятелствата си с Емилиян Станев, Йордан Радичков, Валери Петров, Радой Ралин, Христо Фотев, Петър Алипиев, Светлозар Игов, Стоимен Стоилов, Милко Божков и други творци, с които сте част от интелектуалния елит на България.
– Забелязвате ли, че почти всички вече не са между нас и аз тежко преживявам липсата им. Правих музиката за „Палечко“ от Валери Петров, всеки ден се срещахме за последните репетиции в Прегледа на куклените театри и веднъж той ми сложи един лист в джоба на сакото с думите: „Я, виж, дали ще ти хареса“. Това беше текст за Баба Яга, за който написах музика и песента придоби голяма популярност. Поискаха я от Сингапур, Дания, Чехословакия, излезе и в музикална поредица на Рут Е. Дуайер в САЩ. Питахте ме преди малко как става – ето така става. Тогава за „Палечко“ Валери Петров бе отличен с първа награда за драматургия, а аз – за музика. Бях много щастлив. 22 години живях в София с всички тези непрежалими приятели. Творчеството на всеки от нас се раждаше в съприкосновение с различни изкуства. По този повод си спомням една друга велика мисъл на Панчо Владигеров: „Музиката се ражда чрез музика, никой не е научил музика от читанките“. Срещата на едно изкуство с друго изкуство, е вдъхновяваща. Така беше с Дечко Узунов, който често ме канеше в ателието си. Първото издание на Камерния фестивал в Габрово…
– …който Вие създадохте…
– … да, който аз създадох…, открихме с камерна творба на Панчо Владигеров и с изложба на Дечко Узунов, разположена на три етажа. „О, благословени мои спомени! Страшно ще е, ако вас ви няма“ – колко точно го е написал Веселин Ханчев…
– Хората си отиват, но историята за тях остава.
– Зависи как остава. Емилиян Станев твърди, че „Историята не е това, което е било, а това, което знаем за нея“ и аз съм напълно съгласен с него. Най-лесно се манипулира историята, затова трябва така да направим, че да се знае истинската история. Проблемът на историята е, че всички претендират за автентичност. За Втората световна война, например, има написани няколко истории и коя от тях е вярната? Светлозар Игов, с когото бяхме много близки приятели, ме възхищава като литературен критик и историк. С някои творци той дори не си говореше, но написаното от него за тях е обективно. Да отделиш човека от неговото творчество е много трудно и Светлозар Игов го защитава блестящо. Ето така трябва да се пише, така се създава истинската история. Сещам се още за великолепната студия на Светлозар Игов за разликата между шедьовъра и бестселъра. Някои смятат, че това е едно и също, но бестселърът минава и заминава, а шедьовърът е вечен.
– Антония Велкова Гайдарджиева написа чудесна книга за цялостното творчество на Светлозар Игов.
– Във Велико Търново през есента се проведе голяма научна конференция с 40 доклада от различни страни, посветени на 80-годишнината от рождението на Светлозар Игов, но жалко, че той не доживя.
– Вие какво значение отдавате на наградите и кои сред многобройните си отличия особено цените?
– Е, да, наградите имат значение, разбира се, но общуването ми с хората, които споменавам и всичко, което получих от тях, са най-голямата ми награда. Ето сега в съзнанието ми изниква изпълнението на моя Концерт за цигулка и оркестър по време на един от Прегледите на симфоничните оркестри в зала „България“. Иван Маринов дирижира Варненската филхармония, солист е Минчо Минчев и гледам – в ложата Радой Ралин. След концерта той дойде при мен и ми подари стихосбирката си „Войнишка тетрадка“ с посвещението: „Милко, твоята прекрасна творба Концерт за цигулка и оркестър ме прави още по-силно да те обичам! Браво, приятелю! Радой“. Това е награда, която ме прави щастлив.
Спомням си третата година преди уволнението ми от флота и жеста на тогавашният директор на Варненската опера Мирчо Мирчев, по чиято инициатива бе организиран мой авторски концерт в Дом Народен Флот. Като ученик и матрос не пропусках нито едно представление на нашия оперен театър, ходех дори на репетициите. Тогава много ме впечатлиха двете постановки на Борис Черпански „Годеж в манастира“ от Сергей Прокофиев и „Албърт Херинг“ от Бенджамин Бритън. Познавах всички артисти и на въпросния мой авторски концерт половината зала се напълни с артисти от Варненската опера. Александрина Милчева, чиято световна кариера тръгна от Варненската опера, изпя моите песни. Ето такива са най-големите ми награди.
– Какъв трябва да бъде творецът?
– Откровен и честен. Откровен до неприятност, ако трябва. Истината невинаги е приятна, но замазването на проблемите е ужасяващо. Вече стана дума, че днес вместо оценъчна система имаме реклама. Всичко е великолепно, всичко е супер, но не е така. Дарбата на едни е в повече, на други – по-малко, господ така е разпоредил. И какво лошо има в това някой да е по-добър от друг? „Няма как в една чаша за вода да се налее цяла кана вода“, казваше мъдрецът Панчо Владигеров.
…..
Биография
Милко Коларов завършва в Музикалната академия в София композиция при проф. Панчо Владигеров и оркестрово дирижиране при проф. Константин Илиев (1973). Специализира в Париж (1986). Утвърждава се като една от значимите фигури в съвременната българска музикална култура. „За мен Милко Коларов е един голям музикант, със свое ярко присъствие в българската музика“, изтъква проф. Панчо Владигеров (1974); „Милко Коларов е музикант от висш порядък“, отсъжда проф. Константин Илиев (1976). Като диригент на Варненската филхармония създава Фестивален камерен оркестър, застава и на диригентския пулт на Варненската опера, работи като заместник-главен редактор на Радио София, БНР. В продължение на близо 20 години ръководи Камерния оркестър на Габрово, където основава фестивала „Дни на камерната музика“. Преподава във ВСУ „Черноризец Храбър“, дирижира Симфоничния оркестър на Музикалното училище във Варна. През 2005 година полага дългогодишната традиция на Камерния ансамбъл „Симфониета“, с който участва във всички издания на ММФ „Варненско лято“, със „Симфониета“ изнася и многобройни матинета в Градската художествена галерия. Като професор по инструментознание, симфонична оркестрация и дирижиране, член на жури в редица наши и международни конкурси, председател на фондация „Добри Христов“, той развива богата педагогическа и обществена дейност.
Твори във всички музикални жанрове – опера, балет, симфонична, вокално – симфонична, камерна, хорова, театрална музика. Негови композиции са изпълнявани и записвани, освен в България, в Италия, Великобритания, Франция, Германия, Русия, Турция, Япония, САЩ, Южна Корея и други страни. Сред произведенията на Милко Коларов широк отзвук имат ораторията „Април 1876“, Концерт за цигулка и оркестър, Елегия за голям симфоничен оркестър и орган, Токата за голям симфоничен оркестър, Концерт за баскларинет и камерен оркестър, балетът „Корени“, оперната приказка „Най-щастливият човек“ и др.
За своя принос към българската музикална култура Милко Коларов получава многобройни отличия, сред които три награди „Варна“ и Голямата награда „Варна“; Почетен знак на ММФ „Варненско лято“, златен медал „Добри Христов“, няколко първи награди на СБК за ораториални и симфонични творби, Голямата награда на МКФ „Златният делфин“ за театрална музика, награда на Парижката консерватория за вокалния цикъл „Позиции“, награда на Амстердам за филма – балет „Корени“ с балет „Арабеск“, награда от университета „Кеймбридж“ за „Постижение на XX век в областта на музикалното изкуство“, награда „Златното петолиние“ на СБК, „Златна лира“ на СБМТД, орден „Св. св. Кирил и Методий“ I степен с огърлие за високи творчески постижения и особено значими заслуги за развитието на културата и изкуството в Република България. Милко Коларов е удостоен със званието Почетен гражданин на Габрово и Почетен гражданин на Варна. Домът му във Варна, случайно или не, се намира на улица „Петър Райчев“ – първият световноизвестен български тенор, основател и пръв художествен ръководител на Варненската опера.
(край на цитата)
Портал „Impressio“
4 февруари 2026 г.
Виолета Тончева
БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ТВОРЦИ
Милко Коларов: Истината не винаги е приятна, но замазването на проблемите е ужасяващо
Премиерата на “Най-щастливият човек” в Държавна опера Варна е на 6 и 7 февруари 2026 година и е посветена на 80-годишнината на композитора
Известният композитор, диригент и педагог, проф. МИЛКО КОЛАРОВ разказва пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за щастието да посвети живота си на музиката и премиерата на “Най-щастливият човек” в Държавна опера Варна на 6 и 7 фвруари 2026 година, посветена на неговата 80-годишнина; за уроците и мъдростта на незабравимия учител Панчо Владигеров; приятелствата с Валери Петров, Емилиян Станев, Радой Ралин, Светлозар Игов, Дечко Узунов и изкуството, което се вдъхновява от съприкосновението с друго изкуство; ораторията “Април 1876”, емблемата на ММФ “Варненско лято”, Габровският камерен фестивал и Варненският камерен ансамбъл “Симфониета”; жанровите превъплъщения на “Най-щастливият човек” и първата постановка на оперната приказка във Варненската опера през 1991 година; стойността на наградите, откровеността и честността…
– Вие сте щастлив творец, маестро Коларов, не може да отречете…
– Всъщност “Най-щастливият човек” е доста тъжна приказка за човека и човешкото щастие, философска притча за целта, която преследваш в живота. Често казваме, че средствата оправдават целта, но според мен именно средствата, с които човек постига целите си, го правят да бъде или да не бъде личност. Да, съгласен съм с Вас – аз съм щастлив човек, защото цял живот съм правил това, което обичам. Междувременно се наложи да изпия и много горчилки, но ако трябва да започна отново, бих избрал същия път.
– И още в началото срещате големия български композитор Панчо Владигеров, Вашия учител, наставник и кумир, оказал огромно влияние върху мисленето и творчеството Ви.
– Дълга тема. Бях ученик на Панчо Владигеров точно 10 години, като последните няколко години живеех в дома му. Всеки ден бяхме заедно, навсякъде ходехме заедно – това са най-щастливите години в моя живот.
– Разкажете за уроците на Панчо Владигеров.
– Те са много. Владигеров например развиваше теорията, че автоцензурата е най-важна за твореца. Човек трябва да има своя ценностна система, която да не му позволява да се занимава с халтура и други дейности от този порядък. После – перфектният професионализъм, 10 години Панчо Владигеров ме посвещаваше в тайните на оркестъра, оркестрацията, музикалната конструкция, музикалната форма и т.н. професионален живот. Говорехме си непрекъснато, що музика сме слушали заедно – целия Рихард Щраус, целия Рихард Вагнер и още много други, като чутото задължително се придружаваше от анализ.
(край на цитата)
Портал „БТА“
Кореспондент на БТА във Варна Валентина Добринчева
Варна,
06.02.2026
(БТА)
Варненската опера отбелязва 80-годишнината на композитора Милко Коларов с нова постановка на „Най-щастливият човек“ днес и утре
Осемдесетгодишнината на композитора Милко Коларов ще бъде отбелязана във Варна с нова постановка на неговата оперна приказка „Най-щастливият човек“, съобщават от Театрално-музикалния продуцентски център (ТМПЦ) в града. Представленията са днес, 6 февруари, и утре – 7 февруари.
Произведението разказва за герой, който е творец, философ и визионер, и сбъдва мечтата си, припомнят от трупата. Композирана по либрето на Максим Асенов, приказката излиза на грамофонна плоча в „Балкантон“ през 1983 г. в запис на оркестър „Симфониета“ с диригент Милко Коларов, с участието на актьорите Николай Бинев, Надежда Топалова, Славка Славова, Асен Ангелов Кисимов, Борис Арабов.
Оперната приказка „Най-щастливият човек“ е поставена за пръв път във Варненската опера през сезон 1990/1991 с диригент Милко Коларов, режисьор Кузман Попов, художник Лора Маринова, хореографията и пластиката са на Желка Табакова. В премиерата на 22 март 1991 г. главните роли изпълняват Арсений Арсов (Най-щастливия човек) и Даниела Димова (Мечтата).
Втората варненска постановка на оперната приказка – в настоящия сезон, е поверена на диригента, който е брат на композитора Нелко Коларов, както и на режисьорката Вера Стойкова. Сценографията и костюмите са дело на Адриана Добрева. В главните роли влизат Артьом Арутюнов и Лилия Илиева-Михайлова.
Милко Коларов е завършил Музикалната академия в София с композиция при проф. Панчо Владигеров и с оркестрово дирижиране при проф. Константин Илиев. Специализира в Париж. Като диригент на Варненската филхармония създава Фестивален камерен оркестър, застава и на диригентския пулт на Варненската опера, работи като заместник-главен редактор на Радио София. В продължение на близо 20 години ръководи Камерния оркестър на Габрово, където основава фестивала „Дни на камерната музика“. Преподава във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“, дирижира Симфоничния оркестър на Музикалното училище във Варна. През 2005 г. полага дългогодишната традиция на Камерния ансамбъл „Симфониета“, с който участва във всички издания на Международния музикален фестивал „Варненско лято“, и изнася многобройни матинета в Градската художествена галерия „Борис Георгиев“.
Професор по инструментознание, симфонична оркестрация и дирижиране, Милко Коларов е член на жури в редица наши и международни конкурси, председател на фондация „Добри Христов“. Твори с еднакъв успех във всички музикални жанрове – опера, балет, симфонична, вокално-симфонична, камерна, хорова, театрална музика. Негови произведенията са изпълнявани и записвани, освен в България, в Италия, Великобритания, Франция, Германия, Русия, Турция, Япония, САЩ, Южна Корея. Широк отзвук имат „Оратория Април 1876“, Концерт за цигулка и оркестър, Елегия за голям симфоничен оркестър и орган, Токата за голям симфоничен оркестър, Концерт за баскларинет и камерен оркестър, балетът „Корени“, оперната приказка „Най-щастливият човек“.
За своя принос към българската музикална култура Милко Коларов получава три награди „Варна“ и Голямата награда „Варна“; Почетен знак на ММФ „Варненско лято“, златен медал „Добри Христов“, няколко първи награди на Съюза на българските композитори (СБК) за ораториални и симфонични творби, Голямата награда на кукления фестивал „Златният делфин“ за театрална музика, награда на Парижката консерватория за вокалния цикъл „Позиции“, награда на Амстердам за филма-балет „Корени“ с балет „Арабеск“, награда от университета „Кеймбридж“ за „Постижение на XX век в областта на музикалното изкуство“, награда „Златното петолиние“ на СБК, „Златна лира“ на СБМТД, орден „Св. св. Кирил и Методий“ I степен с огърлие за високи творчески постижения и особено значими заслуги за развитието на културата и изкуството в Република България. Милко Коларов е Почетен гражданин на Габрово и на Варна. Той е автор на идеята ММФ „Варненско лято“ да се открива с рапсодия „Вардар“ на Панчо Владигеров, която през тази година ще ознаменува началото и на стотното фестивално издание.
(край на цитата)
Портал „Moreto.net“
6 февруари 2026 г.
Oперата-приказка „Най-щастливият човек“ премиерно днес във Варна
Първата премиера за годината в Държавна опера Варна е на операта-приказка „Най-щастливият човек“.
Операта е подходяща за деца и възрастни и съчетава класическо пеене и актьорски диалози. Сюжетът е издържан в приказна стилистика с класическа борба между доброто и злото, но засяга и вечни философски теми за щастието, изкушението и изборите, които правим. Едно момче е влюбено в своята Мечта, двамата живеят идилично в красива гора, но се появява Гарванът, който им завижда, а на помощ му се притичва неговата сестра – Змията. Щастието е поставено на изпитание, а краят ще изненада зрителите.
„Най-щастливият човек“ ще се играе премиерно на 6 февруари от 19 часа и на 7 февруари от 12:30 часа на Основна сцена на Варненската опера
Либретист на операта „Най-щастливият човек“ е Максим Асенов. Спектакъла ще дирижира Нелко Коларов, а режисьор е Вера Стойкова, директор на Варненския куклен театър. В главните роли са солистите на Държавна опера Варна Лилия Илиева-Михайлова, Артьом Арутюнов, Гео Чобанов, Силвия Ангелова.
Визуално спектакълът е решен така, че да носи необходимата ефирност на мечтите. Костюмите и сценографията са поверени на художничката Адриана Добрева, а прожекционният мапинг е дело на двукратния носител на „Икар“ Тодор Тодоров. Важна е и ролята на хористите, които се превъплъщават в различни герои с напредване на сценичното действие.
„Хепиендът трябва да остане в нас, да ни накара да се замислим до каква степен сме способни да следваме мечтата си и до каква – да се доверяваме на чужди съвети в живота си. В тази приказка има много поука, подходяща за всички възрасти“, казва режисьорът Вера Стойкова.
С постановката се отбелязва 80-годишният юбилей на Милко Коларов, автор на творбата.
Професор Коларов е завършил Композиция в Музикалната академия при Панчо Владигеров. Професионалната му диригентска кариера преминава през свързаните с родния град Варненска филхармония и Варненска опера. Близо 20 години ръководи Габровския камерен оркестър. Бил е диригент на Симфоничния оркестър на Музикалното училище във Варна, преподавател във ВСУ „Черноризец Храбър“. Ръководи създадения от него Камерен ансамбъл Симфониета. Автор е на музикално-сценични творби, сред които операта „Най-щастливият човек“ и балета „Корени“, на симфонични и вокално-симфонични произведения, камерна музика, хорови цикли, театрална музика. Милко Коларов е носител на орден „Св. св. Кирил и Методий“ първа степен с огърлие за високи творчески постижения и особено значими заслуги за развитието на културата и изкуството. Почетен гражданин е на Варна.
(край на цитата)
През август 2019 г. случайно открих в Интернет интересни спомени на проф. Милко Коларов за учителя си в Софийската музикална академия – проф. Панчо Владигеров, които помествам тук в края на днешната ми статия за Милко Коларов във връзка с неговата 80-годишнина днес на 8 март 2026 г. Цитирам тия спомени:
Първата ми среща с професора [1]
Първата ми среща с Владигеров беше организирана от проф. Пенчо Стоянов. Той е учил при него и се познаваха добре. През тези години в Консерваторията композиция предаваха: Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Марин Големинов и Парашкев Хаджиев – една изключително силна катедра по композиция. Изпитвах огромно уважение към всички тези големи български композитори, но нека ми бъде простено пристрастието – моята голяма любов беше и си остана Владигеров, един международно признат, грандиозно осъществен в мащабите си композитор по отношение на фантазия, на композиционни средства, на виртуозно оркестрово майсторство. Много впечатляваща беше и неговата педагогическа работа – почти всички известни български композитори от Парашкев Хаджиев, Александър Райчев и Константин Илиев насам бяха негови ученици. С голямо вълнение прекрачих за първи път прага на неговия дом на улица „Якубица“ №10 в софийския квартал „Лозенец“ през късната ноемврийска есен на 1968 г. За първата си среща с Владигеров са писали и говорили по различни поводи много негови ученици, но най-добре, най-точно го е казал Васил Казанджиев, затова ще си позволя да го цитирам дословно: „Още при първата си среща с проф. Владигеров останах възхитен, очарован и изумен. Възхитен от неговата огромна енергия и виталност, очарован от неизчерпаемото му чувство за хумор и неподправена естественост и изумен от изключителната, достигаща до разточителство щедрост, която е проявила природата, когато го е надарила с музикален талант“.
Владигеров чу работите ми – някои му изсвирих, други (на които имах) му пуснах на запис. Той каза няколко добри думи и най-важното – каза, че ще ме вземе в класа си по композиция, като не пропусна да ми каже, че всичко, което съм написал досега, трябва да го прибера някъде под дюшека, можело и да ми потрябва някой ден, но ние ще започнем отначало. Уговорихме се да се видим втория семестър, веднага след ваканцията, защото до Коледа оставаше по-малко от месец и първата задача, която ми постави, беше да напиша някаква пиеса (или цикъл пиеси) за пиано и една песен със съпровод на пиано по какъвто си избера текст. После слушахме негова музика, която току-що беше записал с оркестъра на Радиото, а след това ме покани и на вечеря. По-късно щях да разбера, че поканата за вечеря вече беше една оценка. Ето какво е написала за това съпругата му Елка Владигерова в едно свое интервю доста години след смъртта му:
„В различни етапи – различни млади хора са печелили неговото доверие и са го изпълвали с надежди заради таланта си. Оценката си Панчо изразяваше бурно, по детски. Ако кажеше сухо „Довиждане“ ученикът трябваше сериозно да се замисли. Но обръщаше ли се към мен с подкана да сложа трапезата, това бе знак за висше задоволство от урока. Следваше пиршество не само на трапезата, но и в настроението. Контрастите бяха много силно изразени – ученикът или си отиваше сериозно опечален, или урокът прерастваше в празник. Като се затвореха в кабинета, аз чувах и се ориентирах как ще мине денят нататък.“
Късно вечерта и много щастлив напуснах гостоприемния дом на „Якубица“, където щях да прекарам оттук нататък цели десет години. Не взех трамвая, а си тръгнах пеша за вкъщи. Дълго вървях из софийските улици и си мислех за най-различни неща. Вече бях ученик на Панчо Владигеров. Какво повече можех да искам! Бях толкова щастлив. Останалото зависеше от мен, и само от мен. И още на другия ден започнах работа – огромна, денонощна работа.
Уроците на Панчо Владигеров [2]
Аз бях ученик на Панчо Владигеров точно 10 години, последният му ученик – от есента на 1968 г. до внезапната му смърт на 8 септември 1978 г. След като се дипломирах, почти пет години живях и в дома му (бившата къща на Елка Владигерова) – „долната къща“, както я наричаше. Живеех съвсем сам, без никакви финансови условия, в малката двукатна къща с двор на тихата уличка „Чумерна“ (тогава се казваше „Коста Янков“), в самия „идеален център“ на София. Пак по това време Владигеров ми подари и чисто ново, разкошно пиано „August Förster“, което беше доставено от Германия (уж за него) – най-големият подарък, който съм получил през живота си. („Горната къща“, в която живееше семейство Владигерови, беше на „Якубица“ в кв. „Лозенец“.) Виждахме се почти ежедневно. Това са най-красивите, най-щастливите ми години.
Големият урок, който съм получил от проф. Панчо Владигеров е, че човек трябва да има търпение, ако иска да се изгради като полезна личност и че всеки човек, особено талантливият, е роден с мисия, която трябва да изпълни. Неговата (Владигеровата) методика и педагогическа школа се състоеше (според мен) в много майсторското (бих казал виртуозно) овладяване на професионалните похвати за работа с музикалния материал и изграждане на формата, прецизно изработване на всички детайли и създаване на навици за системна и интензивна творческа работа. Към това трябва да прибавим и съвършеното овладяване на оркестъра и оркестрацията, което беше задължително. Много по-късно, вече професор по симфонична оркестрация, аз написах и учебник (сборник лекции) – „Симфоничният оркестър и неговите инструменти – въведение в оркестрацията“, където се опитах да събера двете теоретични дисциплини – инструментознание и оркестрация – в една обща материя, на един по-достъпен език и с възможно най-ярки музикални (нотни) примери. „Винаги си поставяйте високи цели, бъдете самокритични и самовзискателни, обичайте и бъдете честни с това, което правите“ – казваше Владигеров.
Мисля, че в неговия гостоприемен дом на ул. „Якубица“ – 10, където постоянно идваха много големи музиканти, художници, писатели, артисти (и български, и чужди), аз почувствах и разбрах смисъла на „Honos alit aetes“ (Почитта храни изкуствата). И още: Панчо Владигеров, който повече от 20 години беше живял, учил и работил в Германия, беше получил най-високи и авторитетни европейски (включително и две Менделсонови) награди – отлично и всестранно познаваше (и) българската култура. Тя беше онзи извор, от който черпеше своето изкуство…
„… Вдъхновен, винаги сигурен в онова, което пише, здраво стъпил на земята, която обича и най-възторжено възпява, Панчо Владигеров превръща в музика всичко, до което се докосне… Наша музикална гордост и слава, Владигеровите неувяхващи творби винаги ще носят очарованието и свежестта на едно голямо и пламенно въображение…“
Николай Лилиев
„… Всичко, абсолютно всичко, което бях научил при Панчо Владигеров, се потвърди от другите ми учители. За мен той е изключителен педагог от световен мащаб, много по-добър от много нашумели имена. Благодаря му за всичко.“
Алексис Вайсенберг
[1] Фрагмент от книгата „Недовършена анкета“, издание на ММФ Варненско лято“ – 2006 г.
[2] Из книгата „Записки“. Славена, 2018 (под печат)
(край на цитата)
Нека днес на 8 март 2026 г. поздравим големия български композитор, диригент, педагог и музикален деец проф. Милко Коларов за неговата 80-годишнина днес. Той е един от последните ученици на титана на българското музикално изкуство проф. Панчо Владигеров. Аз лично пожелавам на Милко Коларов отлично здраве, много щастие и нови успехи в музикалната му дейност.
За много години драги маестро Коларов!
…..
Записи:
Милчо Коларов. Габровски камерен оркестър.Солист Ст …
…..
СЛОВО НА ПРОФ. МИЛКО КОЛАРОВ ЗА ДОБРИ ХРИСТОВ
….
Позиции – вокален цикъл: 1. Вечерна музика · Pavel Gerdjikov · Svetla Protich Милко Коларов: Избрани произведения
…..
Позиции – вокален цикъл: 2. Зимна приказка · Pavel Gerdjikov · Svetla Protich Милко Коларов: Избрани произведения
….
Аз притварям очи и те слушам · Nikolai Evrov · Rumyana Valcheva-Evrova
Милко Коларов: Избрани произведения
……
Тиха нощ, муз. Милко Коларов
…..