Marlene Dietrich

Немската певица Марлене Дитрих, родена на днешния ден преди 120 години

Драги приятели не само на операта, но и на филмовото изкуство и музика, днес на 27 декември 2021 г. пиша за пръв път статия за една забележителна певица и филмова актриса, която е родена на този ден през далечната 1901 г., точно преди 120 години. Това е легендарната вече Марлене Дитрих (на немски: Marlene Dietrich), която след един много разнообразен и пълен с възходи и падения живот умира в Париж на 6 май 1992 г., навършила месеци преди това достойните 90 години.

Животът на тази световно известна личност преди всичко като филмова звезда още от ранните 20 години на миналия век първо в родната й Германия, после от началото на 30-те години във Франция, след което в САЩ и отново в Европа след края на Втората световна война, е идеален сюжет за филм, който би имал голям успех. Правени са опити за такива филми както в Европа, така и в Холивуд, където самата тя е имала огромни успехи във филми, в които е участвала заедно с големи американски колеги след установяването си там, но едва ли ще се намери актриса, която да изиграе напълно сполучливо всички толкова разнообразни фасети в личността на Марлене Дитрих.

Тя изменя непрекъснато както външния си вид, така и начина си на живот постоянно: от млада певица и актриса с твърде едра фигура в Германия в средата на 20-те години, във Франция и в САЩ тя постоянно навлиза в други периоди на предпочитания по отношение на външен вид, като значително отслабва, става „модна икона“ за милиони млади жени, в известни моменти изглежда като жена, в други – почти мъж, което се дължи на радикалната смяна на тоалетите си. Като слушам сега непрекъснатите дискусии по медиите на темата „джендър идеология“, мисля си, че още в тия далечни времена Марлене Дитрих е била една от най-горещите привърженички на това „ново“ течение в антропологията, което прокламира не рязкото разграничаване на двата човешки пола – мъж и жена.

Без да изпадам в подробности, нека обаче подчертая, че сексуалното влечение на Марлене Дитрих е било смесено – тя е имала интимни оттошения както с мъже, така и с жени. Ето един цитат в медия във връзка с горните мисли: „ (…) В „Мароко“, първият й холивудски филм от 1930 г., тя целува друга жена в смокинг. По този начин Дитрих не само революционизира модния свят, но и скъсва с традиционната роля на половете. Дотогава смокингът е дреха, запазена за мъже. Въпреки това, Дитрих също се появява насаме в мъжки дрехи и често се снима в костюм и вратовръзка. Широките панталони с висока талия, които тя носи, са копирани толкова често, че са намерили своя път в много модни лексикони под името „Панталони на Марлене“. Мъжкият й стил на облекло й придава андрогенна аура, от която жените и мъжете са еднакво привлечени. Кенет Тайнън, един от нейните приятели, пише за нея: „Тя притежава определен пол, но няма положителна полова идентичност“.

(край на цитата)

Това разбира се не е новост, но като се четат данни от биографията й в различни източници, същото се цитира много често. Не е толкова важно, но от друга страна може би интуитивно Марлене Дитрих става една от първите световни личностти в областта на изкуствата, които застават зад желанието относно равенство на двата пола във всички области на нашия живот. А както знаем, това е едно изконно желание на десетки генерации жени, които са се борили за равни права с мъжете. По време на Втората световна война Марлене Дитрих е заедно на фронтовете с американските военни части, помага при лекуване на ранени войници, изнася концерти пред войсковите поделения, както в САЩ, така после и в Европа. Заради безусловната си солидарност с борещите се войници тя се превръща в един от най-популярните и търсени актьори в подкрепата на американските войски в Африка и Европа.

По-късно тя обобщава, че никога повече не е имала толкова интензивен контакт с публиката си. Както ще видим после от моите описания за нея, тя е отявлен противник на националсоциализма в Германия, поради което напуска родината си още преди идването на Хитлер на власт, заминава за Франция и после за САЩ, където й се удава забележителна филмова кариера в Холивуд, но по време на Втората световна война вече става и активен участник на страната на противниците на националсоциализма. За всичко това ще пиша след този кратък увод към статията ми за нея.

Фактически аз писах някои неща за Марлене Дитрих наскоро, когато във връзка с годишнина от рождението на немския композитор на песни и филмова музика Фридрих Холендер стана дума и за Дитрих, която преди напускането на Германия е изпълнявала много негови песни. Ето как започва тази статия от 19 октомври 2021 г.:

„Драги приятели на музиката и филмовото изкуство, днес на 19 октомври 2021 г. нямам планирана дата за статия на оперна тема, но съм предвидил такава за една личност от Германия, на която вчера се почетоха кръглите 125 години от рождението. Това е немският композитор за ревю- и звукови филми, кабаретист, пианист и музикален поет Фридрих Холендер (на немски Friedrich Hollaender), роден на 18 октомври 1896 г. в Лондон, починал на 18 януари 1976 г. в Мюнхен“.

(край на цитата)

Нека припомня сега кратко за Марлене Дитрих, което писах в тази статия: „ (…) Много от песните на Фридрих Холендер по това време стават „прочути шлагери на епохата“, изпълнявани от известни певци и артисти. Той пише и филмова музика, която при някои ленти получава и световна известност, като например тази във филма „Синият ангел“ от 1930 г. в главната роля с Марлене Дитрих (1901-1992), която заснема образа на звезда от берлинско кабаре. Ролята й на Лола Лола в този филм ѝ донася международна известност и тя заминава за Съединените щати, където се превръща в една от звездите на Холивуд. Филми като „Шанхай Експрес“ (1932) и „Желание“ (1936) затвърждават нейната репутация и я превръщат в една от най-скъпо платените актриси на епохата (…)“. (край на цитата) След този увод ще дам сведения от биографията и дейността на Марлене Дитрих, които ползвам от източници на различни езици:

Марлене Дитрих (на немски: Marlene Dietrich) е германско-американска актриса и певица. Тя е известна с дълбокия си глас и продължителната си кариера, в хода на която неколкократно променя своя имидж и професионален профил.

Мария Магдалене Дитрих е родена на 27 декември 1901 г. в Шьонеберг, район на германската столица Берлин, умира на 6 май 1992 г. в Париж. Още в детска възраст Мария Магдалене слива двете си имена и използва до края на живота си името Марлене.

Дитрих започва своята кариера като кабаретна актриса през 20-те години в Берлин, където играе също в театъра и в неми филми. Ролята на Лола Лола в „Синият ангел“ (1930) ѝ донася международна известност и тя заминава за Съединените щати, където се превръща в една от звездите на Холивуд. Филми като „Шанхай Експрес“ (1932) и „Желание“ (1936) затвърждават нейната репутация и я превръщат в една от най-скъпо платените актриси на епохата.

Марлене Дитрих е отявлен противник на националсоциалистическия режим в Германия, отказва няколко предложения да се върне в родината си и през 1937 година става гражданин на Съединените щати. По време на Втората световна война тя активно подкрепя Обединените нации и участва в множество представления за воюващите по фронтовете на войната. Макар че след войната участва в няколко филма, тя посвещава основното си време от 50-те до 70-те години на сценични представления.

През 1999 г. Американският филмов институт включва Дитрих под Номер 9 в класацията на най-големите жени звезди на класическото холивудско кино.

Младежки години

Мария Магдалене Дитрих е родена на 27 декември 1901 г. в Шьонеберг, район на германската столица Берлин. Тя е по-малката от двете дъщери на Луис Ото Дитрих и Вилхелмина Елизабет Йозефине Фелзинг. Майката е от заможно берлинско семейство, което притежава фабрика за часовници, а бащата е офицер от полицията. Луис Ото Дитрих умира през 1911 г. и през 1916 г. Вилхелмина се жени повторно за неговия приятел Едуард фон Лош, офицер с благороднически произход. Той също умира малко по-късно, след като е тежко ранен по време на Първата световна война. Фон Лош не осиновява официално Мария Магдалене и сестра ѝ Елизабет, поради което те запазват фамилията Дитрих. Още в детска възраст Мария Магдалене слива двете си имена и използва името Марлене.

От 1907 до 1917 г. Дитрих учи в девическото училище „Август-Виктория“, а година по-късно завършва училището „Виктория-Зойзен“. По това време тя се учи да свири на цигулка и започва да се интересува от театър и поезия. Желанието й да стане концертираща цигуларка се проваля, след като наранява китката си. Въпреки това през 1922 г. тя свири на цигулка в група, акомпанираща при прожекциите на неми филми в берлински кинотеатър. Това е нейната първа работа, от която е уволнена на четвъртата седмица.

Ранна кариера

Първите професионални сценични изяви на Марлене Дитрих са като певица в хора на водевилните представления на Гидо Тилшер и Рудолф Нелсон. През 1922 г. тя се явява без успех на прослушвания в драматичната академия на известния театрален режисьор и импресарио Макс Райнхардт, а малко по-късно отново пее във вариететни хорове и играе няколко малки драматични роли, като първоначално не прави особено впечатление. В киното дебютира с епизодична роля във филма от 1922 г. „So sind die Männer“ („Такива са мъжете“).

По време на снимките на друг филм през същата година – „Tragödie der Liebe“ („Трагедия на любовта“), Марлене Дитрих се запознава с продуцента на филма Рудолф Зибер, за когото се оженва на 17 май 1924 г. На 13 декември 1924 г. се ражда дъщеря им Мария Елизабет, единственото дете на Марлене Дитрих.

До края на 20-те години Дитрих продължава да играе в театъра и киното както в Берлин, така и във Виена. В театъра тя играе роли в различни пиеси, като „Кутията на Пандора“ на Франк Ведекинд, „Укротяване на опърничавата“ и „Сън в лятна нощ“ на Уилям Шекспир, „Назад към Метусалем“ на Джордж Бърнард Шоу, но най-голямо впечатление правят участията ѝ в мюзикъли като „Broadway“, „Es liegt in der Luft“ („То стои във въздуха“) и „Zwei Krawatten“ („Две вратовръзки“). В края на 20-те години тя изиграва и няколко по-значими роли в киното – в „Café Elektric“ (1927), „Ich küsse Ihre Hand, Madame“ („Целувам ръката ви, мадам“) (1928) и „Das Schiff der verlorenen Menschen“ („Корабът на заблудилите се хора“) (1929).

През 1929 г. Марлене Дитрих получава ролята, с която получава международна известност – на Лола Лола, кабаретна певица, която предизвиква падението на уважаван учител, във филма „Синият ангел“, режисиран от Йозеф фон Щернберг. Филмът е известен и с това, че включва емблематичната за Дитрих песен „Ich bin von Kopf bis Fuß auf Liebe eingestellt“ („Аз съм от главата до петите изградена за любов“), която е издадена и като отделен звукозапис.

Филмова звезда

След международния успех на „Синият ангел“ и със съдействието на Йозеф фон Щернберг, който вече се е установил в Холивуд, Марлене Дитрих се премества в Съединените щати и сключва договор с „Парамаунт Пикчърс“. Студиото се опитва да я наложи на пазара като германска алтернатива на Грета Гарбо, шведската сензация на конкурентната „Метро-Голдуин-Майер“. Първият американски филм на Марлене Дитрих – „Мароко“, отново е режисиран от Йозеф фон Щернберг и ѝ донася единствената номинация за Оскар за цялата ѝ кариера. По това време тя говори много слабо английски и произнася репликите си чисто фонетично.

Между 1930 и 1935 година Марлене Дитрих играе в шест филма за „Парамаунт“, режисирани от Фон Щернберг: „Мароко“ (1930), „Обезчестена“ (1931), „Шанхай Експрес“ (1932), „Русата Венера“ (1932), „Алената императрица“ (1934) и „Дяволът е жена“ (1935). Със съдействието на Фон Щернберг тя успешно си създава имиджа на бляскава фатална жена. Той я окуражава да отслабне и усилено я обучава, а тя му се доверява и за разлика от други известни актьори следва понякога авторитарните му методи на режисиране.

Важна роля за успеха на съвместните им филми играе изключителното умение на Фон Щернберг при осветлението и заснемането на Дитрих, така че да бъде постигнат максимален ефект. Критиците продължават да спорят кой от двамата има по-голяма заслуга за успеха на тези филми, но след като „Парамаунт“ уволняват Фон Щернберг и двамата спират да работят заедно, те така и не постигат същите резултати.

Вече без Фон Щернберг Марлене Дитрих участва във филма „Knight Without Armour“, който претърпява тежък финансов провал. Тя постига известно възстановяване на кинокариерата си с участието си в уестърна „Дестри язди отново“, в който изпълнява друга своя известна песен, „The Boys in the Back Room“.

Макар че така и не успява напълно да възстанови репутацията си в киното, Марлене Дитрих продължава да играе във филми, включително в продукции на известни режисьори, като Били УайлдърФриц ЛангАлфред Хичкок и Орсън Уелс – „Чуждестранна афера“, „Свидетел на обвинението“, „Сценична треска“, „Допир до злото“ и други.

Подкрепа на войските във Втората световна война

Година преди избухването на войната Дитрих премества основното си европейско местожителство от Берлин в Париж, откъдето започва активно и финансово да подпомага бежанци от Германия и емигриращи художници. На 9 юни 1939 г. Дитрих се отказва от германското си гражданство и приема американското.

След като нейният интимен приятел в Париж – филмовият артист Жан Габен се включва доброволно във Френските освободителни сили в САЩ, Дитрих също се увлича да участва в борбата срещу националсоциализма. Тя решава, ако не й е позволено да се бори като мъж, тогава да участва като певица за амириканските войници, възможно най-близо до фронта. Тя иска да бъде там по-рано при настъплението към Германия. По време на „Офанзивата на Ардените“ тя успява да избяга на косъм от плен. Заради безусловната си солидарност с борещите се войници тя се превръща в един от най-популярните и търсени актьори в подкрепата на американските войски в Африка и Европа. По-късно тя обобщава, че никога повече не е имала толкова интензивен контакт с публиката си. Няколко думи за тази много популярна по време на Втората светова война „Офанзива на Ардените“:

„ (…) Арденската офанзива(кодово наименование на Вермахта на немскиWacht am Rein, в превод: „Стражата на Рейн“, официално наречена от Съюзниците на английски: „Battle of the Bulge”транскрипция: Батъл ъф дъ Бълдж, в превод: „Битката при издатината“) е операция на Нацистка Германия на Западния фронт в хода на Втората световна война. Проведена е в периода 16 декември 194428 януари 1945 г. в Ардените (югозападна Белгия) с цел промяна в обстановката на Западния фронт, разгром на съюзните сили в Белгия и Холандия, и освобождаване на сили, които да бъдат предислоцирани на Източния фронт“.

(край на цитата)

В Щолберг, зад германо-белгийската граница близо до Аахен, Марлене Дитрих е разпозната от германец и за нейна голяма изненада е поздравена с радост. Тази неочаквана реакция не трябва да остане изолиран инцидент; други жени в селото събират парчета от приготвени сладкиши за „добре дошли“ и я почерпват, за което после Дитрих твърди, че това е било „най-вкусното ястие в живота й“.

Докато преминава през Южна Германия с американските войски, след освобождението на концентрационния лагер Берген-Белзен от британците на 15 април 1945 г., тя получава новини от сестра си Елизабет. Заедно със съпруга си Георг Вил, те държат казино и кино в казарма в градчето Берген в региона на „Люнебургер Хайде“ (Люнебургското поле или Люнебургската пустош (на немскиLüneburger Heide) e обширна леко хълмиста равнина в Северна Германия, провинция Долна Саксония, разположено в западната част на Средноевропейската равнина), близо до концентрационния лагер Берген-Белзен по време на Втората световна война. Марлене Дитрих посещава сестра си преди края на войната и я подкрепя, като се застъпва от нейно име пред окупационните сили.

Дитрих също подкрепя финансово Елизабет Вил в по-късните години, но винаги го отрича, за да я държи далеч от заглавията в пресата. Единственият син на семейство Вил – Ханс Георг, по-късно работи за филмовата компания UFA във Федерална република Германия. Марлене Дитрих преживява края на войната с американските войски в Пилзен, Чехия. През следващите майски дни тя успява да посети роднините на съпруга си в Усти над Лабем в окупираната от СССР част на Бохемия, които обаче са експулсирани малко по-късно. Докато Дитрих се завръща в Ню Йорк в началото на лятото на 1945 г., майката на Дитрих е намерена от съветските войски в окупирания Берлин, които информират американските си съюзници за това. Когато американците маршируват в Берлин през юли 1945 г., Дитрих успява да говори за кратко с майка си по военното радио и да я види отново няколко седмици по-късно, в края на септември, на друго концертно турне на USO в Берлин. Майка й, която се е заклела да преживее Хитлер, умира през ноември 1945 г. Дитрих успява да долети навреме за погребението на гробището на улица „Stubenrauchstrasse“ в Берлин-Фриденау.

Политическият и обществен ангажимент на Марлене Дитрих срещу режима на националсоциалистите е признат много по-рано в международен план, отколкото в родната й страна Германия, където много от действията й срещат неразбиране. Чрез своите действия тя действа не само срещу Хитлер, но и срещу много милиони обикновени немски войници. Терминът „предател“ е (все още днес) широко публикуван и обсъждан. Още през 1947 г. Марлене Дитрих получава „Медал на свободата“, най-високото отличие в САЩ за цивилни. През 1950 г. френското правителство я удостоява с титлата „Chevalier de la Legion d’Honneur“ (Кавалер на Почетния легион). По-късно френските президенти Помпиду и Митеран я повишават в „Офицер“ и накрая в „Командир“ на Почетния легион за нейните заслуги. С началото на Студената война ангажимента на Марлене Дитрих става все по-пацифистки. Тя прави това най-ясно с песента „Tell Me Where The Flowers Are“ на Пийт Сигър.

Завръщане в следвоенния период

След края на Втората световна война Дитрих играе в триъгълната комедия на Били Уайлдър „An Foreign Affair“ (1948) в ролята на немска певица в нощен клуб в разрушения Берлин, която има близки отношения с нацисткото ръководство по време на Третия райх. Във филма тя критикува системата на черния пазар от онова време след края на войната с песента „Black Market“; Фридрих Холендер й акомпанира на пианото. В Холивуд през 1948 г. Дитрих за първи път среща по-младата немска артистка Хилдегард Кнеф, с която тя поддържа почти майчинско приятелство от десетилетия. Година по-късно Дитрих играе в трилъра „Die Rote Lola“ (1950), режисиран от Алфред Хичкок, последван от британската филмова драма „The Journey into the Unknown“ (1951) заедно с Джеймс Стюарт и уестерна „Ангелът на преследваните“ (1952) на Фриц Ланг .

От 1953 г. тя е почти изключително на сцената като певица и отпразнува световния успех със своите „говорещи вокали“ и песни като „Лили Марлен“, която става известна главно чрез първото изпълнение на тази песен от немската певица Лале Андерсен (Lale Andersen). От 1953 до 1954 г. Дитрих изнася сценични представления в Лас Вегас в хотел „Sahara“ и в Лондон в „Café de Paris“. Нейният музикален спътник е американският пианист и композитор Бърт Бакарак в продължение на около десет години от 1955 г., който й помага с аранжименти по поръчка, за да превърне образа си от певица в нощен клуб в този на експресивен артист; тя вече не се появява по клубове, а само в театри и развива прословутата си „шоу-програма от една личност“.

По време на европейско турне тя се завръща в Западна Германия и Западен Берлин през 1960 г. Както самата тя изтъква, публиката й харесва нейното шоу. Тя обаче не среща само приятелска публика, но се вижда и изложена на враждебност от части на населението и пресата като предполагаема „предателка на отечеството“. В Дюселдорф тя е оплюта от младо момиче, а на сцената някой хвърля яйце и я удря в главата. Дитрих обаче категорично отказва да „допусне руса нацистка да я прогони от сцената“, а хвърлилият яйцето едва не е линчуван от публиката на театъра и се налага да бъде изведен от театъра под закрила. В интервю след този инцидент, на въпроса дали се страхува от нападение, Дитрих дава лаконичен отговор: „Страх ли ви е? Не, не се страхувам. Не от германците, а само за лебедовото ми палто, от което едва ли бих могла да отстраня получените петна от яйца или домати, от това малко ме е страх”.

През 1961 г. Дитрих снима последния си голям филм „Съдът от Нюрнберг“, който се занимава с Нюрнбергския процес и един от ключовите въпроси на следвоенния период е: „Какво се знаеше за периода на нацизъма?“ Като актриса тя говори текстове, в които не е била убедена, че са верни. В последните си роли Дитрих опровергава мнението, че е само умерено талантлива като актриса, че не може да играе изблици на емоции и спечелва голямо признание за изпълнението си, което почти й донася „Златен глобус“ за ролята й в свидетел при обвинителния процес. Марлене Дитрих участва в гала-концерт на УНИЦЕФ в Дюселдорф през 1962 г.

През 1963 г. следва нейна изява в Баден-Баден на немски шлагерен фестивал. До 75-годишна възраст Дитрих обикаля целия свят. Тя е първата немска артистка, която се изявява в Русия след Втората световна война. Приета е с ентусиазъм и на концерти в Полша и Израел. Когато Дитрих има изява във Варшавската конгресна зала през 1964 г., тя е придружена от полския музикант Чеслав Ниемен с групата „Niebiesko-Czarni“ (Синьо-черните). Тя чува тяхната песен „Czy mnie jeszcze pamiętasz“ („Спомняш ли си още за мен“), която толкова й харесва, че скоро записва своя собствена версия (Майко, прости ли ми?). В Израел нейният мениджър изрично я предупреждава да не изпълнява песни с немски текстове на сцената, което е забранено след Втората световна война. Въпреки това тя спонтанно се противопоставя на заповедта му: “Не пея една песен на немски – а девет!” Първоначално публиката е шокирана, но след това ледът се счупва и тя е аплодирана, защото публиката е впечатлена от смелостта и честността й. Това я прави първата певица, на която е разрешено да пее немски текстове на сцената в Израел. По време на полета за Израел Дитрих е научила една израелска народна песен от стюардеса, която тя изпява на бис при концерта си, за което израелската публика я обиква и оценява.

Завръщане в Париж

Марлене Дитрих получава все повече проблеми с алкохола и прекратява сценичната си кариера след фрактура на шийката на бедрената кост, която получава по време на представление в Сидни на 29 септември 1975 г.

Три години по-късно тя се появява за последно пред камерата за филма „Красиво жиголо, бедно жиголо“ (1979) – заедно с Дейвид Бауи, наред с други. След снимките тя се оттегля напълно от погледа на обществеността и заживява в уединение в апартамента си в Париж на „Аvenue Montaigne 12“, където не е излизала от леглото си през последните единадесет години до смъртта си. Дъщеря й Мария Рива се грижи за своята вече пристрастена към хапчета и алкохол майка, която използва специално направено захващащо рамо, за да донесе до себе си всички неща, които са поставени около леглото й. Тя наема секретарка и камериерка и често й доставят приготвена храна от немски специализиран ресторант. Освен служителите и близките й, никой не е допуснат в дома й. Марлене Дитрих поддържа телефонна връзка с „великите на света“, както и с приятели и семейства, на които се обажда до тридесет пъти на ден, особено с дъщеря си. Телефонът е единствената връзка с външния свят, чрез която Дитрих все още има голямо влияние върху околната среда. Журналистът Петер Бермбах се превръща в един от малкото й телефонни партньори през това време и разговаря с нея „за Бога и света“: „Обсъждахме с часове, често и вечер, доколкото можехме. Защото бързо забелязах, че надвечер тя започва да търси думи и да бърбори. Нейното очарование и „нахалната й берлинска муцуна“ (бел. Б.К.: в оригинал на немски „die freche Berliner Schnauze“ няма как да се преведе) винаги са били там. Но тя просто не отговораряше или започваше да говори на друга тема, а често започваше да пее. Да, Марлене все по-често ми пееше любимите си шансони“.

Години по-късно Марлене Дитрих се съгласява да работи по документален филм за себе си. Режисьорът и артист Максимилиан Шел получава одобрението й да го заснеме. Малко преди началото на снимките обаче тя оттегля съгласието си и разрешава само запис на касета. Когато Шел се приближава до нея по време на интервюто, тя казва: „Бях снимана до смърт […]“. Максимилиан Шел, изправен пред провала на идеята си за проекта, решава да оформи филма като колаж и да ползва касетите със снимки и откъси от филмите на Дитрих. Филмът завършва с рецитиране на стихотворението „О, скъпа, стига да можеш да обичаш“ от Фердинанд Фрайлиграт, което трогва Дитрих до сълзи. Филмът „Marlene“ (1984) е номиниран за Оскар за най-добър документален филм и печели няколко европейски награди. Първата й книга е публикувана през 1963 г. със заглавие „ABC of My Life“, а през 1979 г. е публикувана автобиографията й „Take Just My Life“. През 1987 г. се появява леко модифицирана версия на автобиографията със заглавие „Ich bin, Gott sei Dank, Berlinerin“ („Аз съм, слава Богу, берлинчанка“). Дитрих помолва дъщеря си Мария Рива: „Напиши книга за мен. Само ти можеш да го направиш. Цялата истина. Но само след моята смърт”. Една година след смъртта на Дитрих, Мария Рива публикува книгата „Meine Mutter Marlene“.

Смърт и колебливо признание в родния й град

Марлене Дитрих умира в Париж на 6 май 1992 г. – официално от сърдечна и бъбречна недостатъчност. Секретарката и приятелката на Дитрих – Норма Боске, която я посещава почти всеки ден в апартамента й в Париж през последните няколко седмици от живота й, казва, че актрисата вероятно се е самоубила с предозиране на сънотворно лекарство, след като два дни по-рано е получила втори инсулт.

Дитрих е погребана в Берлин с голямо съчувствие на населението на гробището Шьонеберг III в обикновен гроб в отделение 34–363 близо до гроба на майка й в отделение 17–486, което става след голямо опело в парижката църква „Сент Мари-Мадлен“ („Света Мария Магдалена“) (на френски: église Sainte Marie-Madeleine), наричана още „Църквата на Мадлен“ или само „Ла Мадлен“ („Мадлената“). Гробното място е един от почетните гробове в територията на провинция Берлин.

Надгробният надпис „Hier steh ich an den Marken meiner Tage („Тук стоя върху крайпътните камъни на дните ми)“ е ред от сонета „Сбогом на живота“ на поета Теодор Кьорнер, който по своето време през 19-и век е бил тежко ранен. В дните след смъртта си Марлене Дитрих е спорна личност само сред малцина като „предател на отечеството“. В писма на читатели до редактори на медии и актрисата Евелин Кюнеке я критикуват по този въпрос и планираното мемориално събитие тогава е отменено – официално по организационни причини. През 1996 г. в Берлин все още има спорове за името на улица, която да носи нейното име. През 1997 г. в тогавашния берлински квартал „Тиргартен“ се дава на централния площад между новопостроените аркади на „Потсдамер-Плац“, хотел „Grand Hyatt“ и музикалния театър/казино името „Марлене-Дитрих-Плац“. Посвещението гласи: „Световната звезда на киното и шансона на Берлин. Ангажимент за свободата и демокрацията за Берлин и Германия”. На 100-ия й рожден ден през 2001 г. провинция Берлин официално се извинява за враждебността към Марлене Дитрих. Посмъртно тя получава почетно гражданство на Берлин на 16 май 2002 г.

Ефект и прием Икона за стил

Марлене Дитрих се смята за олицетворение на икона за стил. В продължение на десетилетия тя успява да се преоткрие оптически, да се постави на сцена и да зададе модни тенденции. Тя въплъщава блясък, елегантност и съвършенство. Дитрих предизвиква сензация за първи път в може би най-известната сцена във филма „Синият ангел“ от 1930 г., в която тя е седнала на бъчва в ролята си на певица в нощен клуб с тиранти, обувки с високи токове и с цилиндър. Десният й крак е кръстосан пред ръцете й и тя пее песента „Аз съм от главата до петите изградена за любов“. Сцената я превръща в секс символ, а дългите й крака – в запазена марка. Пристигнала в Холивуд, Дитрих, която преди това е доста едра жена, започва да се превръща във фатална жена. Тя отслабва с около 15 килограма, носи най-добри облекла и усъвършенства грима си; тя очертава високите си, тънко изскубани вежди с черен контурен молив (т.н. каял), нанася няколко слоя сенки за очи, за да направи очите й да изглеждат по-големи, и прави устните си във формата на сърце, което може да се целуне. Тя дори стига дотам, че изважда четирите кътни зъба, за да подчертае високите си скули. В „Мароко“, първият й холивудски филм от 1930 г., тя целува друга жена в смокинг. По този начин Дитрих не само революционизира модния свят, но и скъсва с традиционната роля на половете. Дотогава смокингът е дреха, запазена за мъже.

Въпреки това, Дитрих също се появява насаме в мъжки дрехи и често се снима в костюм и вратовръзка. Широките панталони с висока талия, които тя носи, са копирани толкова често, че са намерили своя път в много модни лексикони под името „Панталони на Марлене“. Мъжкият й стил на облекло й придава андрогенна аура, от която жените и мъжете са еднакво привлечени. Кенет Тайнън, един от нейните приятели, пише за нея: „Тя притежава определен пол, но няма положителна полова идентичност“.

От 50-те години на миналия век сценичните дрехи на Марлене Дитрих предизвикват сензация, която създава с дизайнера на костюми Жан Луис и която лондонската преса отбелязва като „най-голямото постижение в света на театъра след изобретяването на сгъваемата врата“. От плат, произведен в Италия, наречен “Souffle”, който е боядисан за нея в тена на кожата й, е ушита тясна, дълга до пода рокля в същата кройка като нейния скрит корсаж, в който тя може едва да се движи, толкова тясна е роклята. В нея тя стои пред огледалото с часове и принуждава специализирани шивачки от американски филмови студия да нанасят пайети, перли, пискюли или кристални камъни върху роклята, които често се местят до петдесет пъти, докато Дитрих не се задоволи с визуалния ефект. Камъните, пискюлите и перлите на роклята са маркирани с малки червени конци и Дитрих често работи с бродиращите в продължение на няколко месеца по изпълнението. Известна американска дизайнерка на костюми казва: „Не правиш дрехи за Марлене Дитрих, а ги правиш с нея“.

В тези дрехи, от които Дитрих си приготвя няколко десетки, тя е облечена елегантно, но все пак изглежда гола и сякаш „обсипана със звезди“. Тя казва за себе си: „Не мога да пея. Така че това, което нося, трябва да е сензация.” Изработката на сценичната й мантия е много артистична. С триметров кръгъл шлейф, спираловидни ръкави и кръгла яка, която често се спуска през раменете й на сцената, изработена с лебедови пера от гърдите им, зашита в концентрични, тесни кръгове върху основно суфле-палто и изглеждаща по-ценна от бяла кожена материя. Някои вестници полудяват от предположението, че всичко е направено от извънземен материал. Дитрих винаги пътува с две такива палта, които трябва да се разклащат няколко минути преди представлението, за да развият пълния си обем.

Твърди се, че 3000 лебеда са загубили живота си заради тези палта. Тя използва различен принцип на „голите си дрехи“ в своите „ветрови рокли“, в които суфлето е драпирано и пришито върху корсажа й, също направен от суфле, и е издухано в дълги воали от вятърна машина срещу и от тялото й, здраво зашито и очевидно държано само от бижу на нивото на ханша, така че краката й да се виждат напълно. Марлене Дитрих е желан обект за много фотографи. Тя става безсмъртна чрез снимките на Едуард Стайхен, Ървинг Пен, Ричард Аведън, Милтън Грийн, Франсоа Граньон, Джон Енгстед, Джордж Хъръл, Антони Армстронг-Джоунс, Сесил Бийтън и Уили Ризо.

Закон за търговските марки

С решение от 24 април 2008 г. Федералният съд в САЩ постановява по отношение на портрета на Марлене Дитрих, че „портретът на (жив или починал) човек обикновено е достъпен за защита на търговска марка“. След това фигуративната марка „Marlene Dietrich“ е регистрирана в Германското ведомство за патенти и търговски марки за дрехи, обувки и шапки, наред с други неща.

Завещание

На 24 октомври 1993 г. по-голямата част от имението на Дитрих е продадено на фондация „Deutsche Kinemathek“, след като американските институции не проявяват интерес към него. Имението става част от изложба в Берлинския филмов музей. Колекцията съдържа повече от 3000 облекла от 1920-те до 1990-те, включително филмови и сценични костюми и повече от 1000 артикула от личния й гардероб; 15 000 фотографии, включително от Сесил Бийтън, Хорст П. Хорст, Джордж Хъръл, лорд Сноудън и Едуард Стайхен; 300 000 страници с документи, включително кореспонденция с Бърт Бакарак, Юл Бринер, Морис Шевалие, Ноел Кауърд, Жан Габен, Ърнест Хемингуей, Карл Лагерфелд, Нанси и Роналд Рейгън, Ерих Мария Ремарк, Йозеф фон Старнберг, Орсън Уелс и Били Уайлдър, както и филмови плакати и звукозаписи. Части от апартамента на Дитрих в Манхатън, заедно с други лични вещи като бижута и дрехи, са продадени на публичен търг от „Sotheby’s“ в Лос Анджелис на 1 ноември 1997 г. Апартаментът на „Park Avenue“ е продаден за $615 000 през 1998 г. Златен пръстен с диаманти, който немският филмов режисьор Бернд Айхингер купува на този търг и е даден на партньорката си по това време Катя Флинт, е продаден на търг за добра кауза в аукционната платформа на „United Charity“ през юли 2018 г.

(край на биографичните бележки и дейност на Марлене Дитрих)

До края на моята статия за Марлене Дитрих ще цитирам данни за нейната филмография (първо от източник на български език, после от такива на немски език), после театрография, песенен репетоар и награди и отличия (също от източници на немски език):

Избрана филмография

годинафилморигинално заглавиеролярежисьор
1930Синият ангелDer blaue EngelЛола ЛолаЙозеф фон Щернберг
1930МарокоMoroccoЕйми ДжолиЙозеф фон Щернберг
1932Шанхай ЕкспресShanghai ExpressШанхайската лилия/МадлинЙозеф фон Щернберг
1932Русокосата ВенераBlonde VenusХелън Фарадей/Хелън ДжоунсЙозеф фон Щернберг
1935Дяволът е женаThe Devil Is a WomanКонча ПересЙозеф фон Щернберг
1950Сценична трескаStage FrightШарлот ИнуудАлфред Хичкок
1956Около света за 80 дниAround the World in 80 DaysСобственичка на салонМайкъл Андерсън
1957Свидетел на обвинениетоWitness for the ProsecutionКристин ВоулБили Уайлдър
1961Нюрнбергският процесJudgment at NurembergФрау БертолтСтенли Крамър

…….

Filmografie

Stummfilme

…..

Tonfilme

……

Dokumentarfilme mit Marlene Dietrich

…….

Theatrografie

……..

Lieder

  • Nimm dich in Acht vor blonden Frau’n
  • Ich bin von Kopf bis Fuß auf Liebe eingestellt
  • Wenn die beste Freundin
  • Quand l’Amour meurt
  • Wenn ich mir was wünschen dürfte
  • Die Welt war jung
  • Ich hab noch einen Koffer in Berlin
  • Es liegt in der Luft
  • Ich bin die fesche Lola
  • Give Me the Man
  • Falling in Love Again
  • Kinder, heut’ abend, da such ich mir was aus
  • Jonny, wenn du Geburtstag hast
  • Paff, der Zauberdrachen (auch englisch Puff, the Magic Dragon)
  • Leben ohne Liebe kannst du nicht
  • Cherche la Rose
  • Sag mir, wo die Blumen sind
  • Du hast ja keine Ahnung, wie schön du bist, Berlin
  • Die Antwort weiß ganz allein der Wind
  • Wo hast du nur die schönen blauen Augen her
  • Just a Gigolo
  • Lili Marleen
  • The Boys in the Backroom
  • Awake in a Dream
  • Illusions
  • The Laziest Gal in Town
  • I May Never Go Home Anymore
  • Allein in einer großen Stadt
  • Bitte geh nicht fort (Ne me quitte pas)
  • Mein blondes Baby
  • Blond Woman
  • You’ve Got That Look
  • Peter
  • Hot Voodoo
  • Lieber Leierkastenmann
  • Untern Linden… untern Linden
  • Das war in Schöneberg
  • Das war sein Milljöh
  • Wenn du einmal eine Braut hast
  • Mein Mann ist verhindert
  • Ich weiß nicht, zu wem ich gehöre ……

Auszeichnungen und Ehrungen (Auswahl)

Auszeichnungen der Showbranche

Sonstige Ehrungen

  • Der 1923 entdeckte Asteroid (1010) Marlene ist nach ihr benannt.
  • 1940/41: Max Ernst schuf das Gemälde Marlene, das ihre Gesichtszüge trägt.
  • 1947: Auszeichnung mit der Freiheitsmedaille (Medal of Freedom), der höchsten zivilen Auszeichnung der Vereinigten Staaten von Amerika
  • 1950: Ernennung zum Ritter der französischen Ehrenlegion (Chevalier de la Légion d’Honneur)
  • 31. Oktober 1960: Auszeichnung des Staates Israel
  • 16. März 1963: Verleihung des belgischen Leopoldsorden durch den belgischen König
  • 1971: Ernennung zum Offizier der französischen Ehrenlegion (Officier de la Légion d’Honneur)
  • 1972: Medaille der Freiheit der US-Frontkämpfervereinigung
  • 1989: Ernennung zum Kommandeur der französischen Ehrenlegion (Commandeur de la Légion d’Honneur)
  • Am 14. August 1997 erschien Marlene Dietrichs Konterfei auf einer deutschen Briefmarke in der Dauermarkenserie Frauen der deutschen Geschichte.
  • 8. November 1997: Benennung des Marlene-Dietrich-Platzes in Berlin-Tiergarten (♁Lage)
  • 16. Mai 2002: Postume Verleihung der Ehrenbürgerschaft von Berlin
  • 2007 brachte der deutsche Luxus-Schreibgerätehersteller Montblanc die Marlene Dietrich Special Edition auf den Markt. Die limitierte Kollektion besteht aus Füllfederhaltern und Kugelschreibern aus schwarzem Edelharz, die mit einem dunkelblauen Saphir verziert sind.
  • Einer der ersten neuen Intercity-Express-Züge (ICE 4) wurde Ende Oktober 2017 nach Marlene Dietrich benannt.


(край на цитатите)

Нека днес на 27 декември 2021 г. почетем 120 години от рождението на забележителната певица и филмова актриса Марлене Дитрих, оставила незалечими спомени от дейността си в киното и шоу-програмите в миналото …

Мир на праха й!

…….

Във връзка със 120 години от рождението на Марлене Дитрих днес на 27 декември 2021 г. берлинският портал и вестник „Берлинер цайтунг“ помества специална статия на 27 декември под заглавие:

Marlene Dietrich, ein Berliner Weltstar in Aquarell

Ето линк към тази публикация:

https://www.bz-berlin.de/leute/marlene-dietrich-zum-120-geburtstag-des-berliner-weltstars-neuer-comic

……

Изпълнения на Марлене Дитрих:

Цитирам линк към по-късно изпълнение на песента на Фридрих Холендер „ICH BIN VON KOPF BIS FUSS AUF LIEBE EINGESTELLT” в изпълнение на Maрлене Дитрих, в съпровод на голям оркестър и чудесна оркестрация на песента:

https://www.youtube.com/watch?v=xntJCG8oL2s …..

Има много различни акустични версии на “Прекрасен жиголо, беден жиголо“, които могат да ви дойдат на ум в светлината на текстовете на Юлиус Брамер (Julius Brammer) от 1928 г. (музика: Leonello Casucci). Вземете например дълбокия глас на Марлене Дитрих, която меланхолично вдъхва в микрофона английската си версия на „Беден жиголо“.

Marlene Dietrich (1901-1992) enregistrée en 1978. Dernier disque extrait de son dernier film “Just A Gigolo” / “Schöner Gigolo – Armer Gigolo” de David Hemmings.

´´´´