Kaludi Kaludov

Калуди Калудов днес навършва 67 години – за много години на големия тенор!

„В бъдеще се надявам да бъда още по-полезен и пропагандирам скъпата ни татковина. Ако ние българите не си я хвалим, никой няма да ни я похвали. Някои от политиците ни наричат страната “Таа държава”, сякаш те не са произлезли от нея. Някой беше казал, че “материалът е лош”, сякаш той е от някакъв друг. Аз се гордея, че съм от този материал“ / „Страната ни има нужда от големи сърца. Сърца, които са изпълнени по шевовете си с ЛЮБОВ. Само там е истината!“

(Мисли на Калуди Калудов, изказани на 24 февруари 2014 г. в негово интервю в България).

Драги приятели на оперната музика, днешният 15 март 2020 г. е не само „центърът“ на този хубав почти пролетен месец, но и рождената дата на една „централна“ фигура в съвременния български и световен оперен театър – тенорът Калуди Калудов, роден на този ден през 1953 г. Днес той празнува рожден ден – 67 години.

На този ден през 2018 г. Калуди Калудов навърши кръглите 65 години и аз му посветих голяма статия от почти 30 печатни страници с редица подробности: биографични бележки, вокална и педагогическа дейност, административни функции (бил е известно време директор на Пловдивската опера), различни статии и интервюта с него в медиите, рецензии и отзиви за изяви и много още. Тази година пак ще го уважа със статия, но не искам да е толкова обемиста. Избрал съм само най-важните пунктове от богатия му артистичен живот, като наблягам на дейността му през последните години, особено през 2017 и 2018 г. – навечерието и годината 2018, в която той празнува 40-годишна непрекъсната вокална дейност, която беше ознаменувана с редица важни събития и изяви.

Дейността на Калуди Калудов в България и в чужбина е толкова широко известна, че не е необходимо всяка година да повтарям всички детайли – аз пиша вече 7 пъти статии за него от 2014 г., цитирал съм толкова много факти и не трябва да се повтарям непрестанно. Така че нека днес бъда по-кратък. Ще приложа редица снимки с текстове, които напълно ще задоволят любопитството на неговите почитатели, както и това на новите ми 140-150 ФБ-читатели от март 2019 г. до сега. Приятно четене!

…..

Когато се чете биографията и творческия път на Калудов, човек мисли, че чете сюжета на холивудски филм от света на фантастиката: малко момче, родено в село не далеч от красивата черноморска Варна, но в семейство, което обича музиката, особено народната и не знаещо как да започне пътя си, като все пак чувства, че светът на музиката ще му принадлежи. Както много често става, първите стъпки са плахи, даже погрешни, като почва с техническо образование, което не му допада, после опитва нещо в света на естрадната музика. За голяма радост (негова и на нас – слушателите му сега) се явява онази фигура – също както в приказките – която му подава ръка и го насочва по правилния път. И след години от това момче израства световен певец, който покорява редица оперни и концертни сцени по целия свят с чудесната си игра и приказен глас, с неподправеното си реално и здраво чувство за ценностите на живота и неговия смисъл. Намесва се и в много от проблемите на родния оперен театър.

След като гастролира непрекъснато по света намира време да играе и в родината си, където е започнала кариерата му преди, главно в София, в Пловдив (до нещастната 2010 г., когато като директор на операта там бива уволнен – ах каква съдба), Стара Загора, Русе, Варна, концерти в Плевен и Велико Търново и т.н. Кажете, кой съвременен български певец или певица на възраст около 60-те има такава богата творческа биография и такова желание да бъде полезен за родината си? Той не живее постоянно в България, след брака си преди много години със съпруга от Полша остава там, но не забравя от къде е. Дал е толкова много интервюта на български журналисти, на радио- и телевизионни редактори и други, които не мога да сравня с никой друг. Ако отворите електронните медии и се информирате в Интернет, в Уикипедия както на български език, така и на латиница в немски, английски, полски и други издания, ще се уверите за това, което пиша. Мисля, че характерът на Калуди Калудов е такъв – отворен към света и хората, към почитатели и непознати, винаги готов да сподели онова, което го вълнува в момента.

КАЛУДИ КАЛУДОВ е израснал във Варна, откъдето започват първите му певчески изяви. За класическото пеене го открива Веселина Зафирова – тогава преподавател по пеене в Музикалното училище във Варна. През 1978 година завършва Музикалната академия в София като ученик на доц. Лиляна Жабленска. По-късно работи с Никола Николов. Дебютира на Пловдивска сцена в ролята на Алфред от операта на Верди – “Травиата”. От декември същата година е солист на Националната опера – София, на чиято сцена пее в продължение на 12 сезона. Стартът е стремителен, възходящ, получава по шест роли на година и става един от основните изпълнители в театъра.

Активната международна кариера на Калуди Калудов започва през 1983 година с “Реквием” на Верди в Ковънт Гардън в Лондон и ролята на Форесто от операта “Атила” на Верди във Виенската Щатсопер. Следват години на неспирен възход по големите световни оперни сцени. В Миланската скала има вече договор през 1985 година и пее в “Сватбени ризи” на Дворжак, а по-късно в “Атила” и в “Бал с маски” на Верди, в “Манон Леско” на Пучини. Пял е в най-големите европейски оперни театри, както и в САЩ, Япония, Южна Корея, Чили, Австралия.

Калуди Калудов е единственият български оперен певец, който повече от 10 години е водещ тенор в програмата на Оперния фестивал в Савонлина, Финландия. Многократно е участвал в спектакли с най-прочутите певци в света и с диригенти като Клаудио Абадо, Чарлз Макерас, Рикардо Мути, Фабио Луизи и др. Зубин Мета е привлечен особено от таланта на Калуди Калудов, с когото прави много спектакли и концерти.

Калуди Калудов има в репертоара си над 60 тенорови партии. Като се започне с Вердиевите – Алфред от “Травиата”, Радамес от “Аида”, Дон Карлос, Дон Алваро от “Силата на съдбата”, Манрико от “Трубадур”, Херцогът от “Риголето”, Рикардо от “Бал с маски”, Ернани и др., Пучиниевите Каварадоси – “Тоска”, Рудолф – “Бохеми”, Де Грийо – “Манон Леско”, Калаф – “Турандот”, Пинкертон – «Мадам Бътерфлай». Към тях трябва да се прибавят още главните тенорови роли от опери на Доницети, Росини, Белини, Бизе, Понкиели, Леонкавало, Маскани, Джордано, Офенбах и др., а от руската класика – Дмитрий от “Борис Годунов”, Владимир от “Княз Игор”, Княз Голицин от “Хованщина”, Ленски от “Евгени Онегин”. Внушителен е и концертният му репертоар, в чийто списък наред с Реквиемите на Моцарт и Верди, с Деветата симфония на Бетовен, се четат още и “Stabat Mater” от Росини и Дворжак, “Меса Глаголица” от Яначек, «Звънчетата» от Рахманинов.

Има студийни записи  и издания на Балкантон, NAXOS, Sony Classic, Decca, Българско национално радио, Радио Катовице, радио RAI, Музикална къща “Гега ню”, видеозапис на RAI на операта “Атила” на Верди в Миланската Скала и  др.

Основател и дългогодишен артистичен директор на Оперния фестивал „Вива ил канто” в Чешин, Полша. С вокална педагогика се занимава от близо 20 години. През 1995 година за първи път води Майсторски клас в Савонлина, Финландия по покана на престижния оперен фестивал. Доктор на Консерваторията в Катовице, Полша. Канен е да провежда майсторски класове в България, Полша, Италия, Румъния, Финландия, Естония, Украйна и др.“

Както е редно при рождени дни на артисти, ще се спра на биографията на Калуди Калудов. Цитирам данни от български източници, а после и от чужди, за да се направи сравнение. Този път имам и конкретни данни за изявите му в моя архив – през годините 1994 до 2004 в редица бележки, свързани с гостувания на Калудов тук в Германия, също и другаде, отразени в списание „Opernwelt“. За детските и младежки години на Калудов ще стане отделно въпрос в редица от интересните му интервюта. По-горе в сайта на Старозагорската опера са дадени някои данни, които няма да повтарям.

Калуди Калудов е роден на 15 март 1953 г. в с. Любен Каравелово – на 25 км. от Варна. Когато е на 8-годишна възраст, семейството се премества във Варна. Там започват и първите му певчески изяви. За класическото пеене го открива Веселина Зафирова – тогава преподавател по пеене в Музикалното училище във Варна. През 1978 г. завършва Музикалната академия в София като ученик на доц. Лиляна Жабленска. По-късно работи с Никола Николов. В последните години, паралелно с изпълнителската си дейност активно се занимава и с вокална педагогика. Прави майсторски класове във Варна, Букурещ, Румъния, Бразилия, Полша, Финландия. През 2003 г. е преподавател в Музикалната академия в Катовице / Полша, където защитава научна преподавателска степен – доцент. От 2006 г. е хоноруван преподавател във Вокалния Департамент на Нов Български университет.

Както често постъпвам, обичам да правя справки в речника на Kutsch & Riemens, който според мене е най-подробното ръководство за световните оперни артисти. Ето какво се казва за Калуди Калудов (изпускам някои начални пасажи, данните за изявите му във Виенската опера са мои) : „Още по време на обучението си в София Калудов обръща внимание на певческите конкурси в Генуа, Атина и Москва. През 1978 г. е назначен в Софийската държавна опера, където остава до 1989 г. Чрез многобройните си гастроли Калуди Калудов изгражда значителна международна кариера. Той гостува във Виена и Хамбург, в Париж и Бордо, в Мадрид и Билбао, в Копенхаген и Амстердам, в Мюнхен и Франкфурт, в Модена и Лондон. През 1990 г. в Нанси / Франция той играе в ролята на Де Грийо в „Манон Леско“ от Пучини, също в „Teatro San Carlo“ в Лисабон в ролята на Фауст в „Мефистофел“ от Бойто“. През 1990 и 1991 г. го слушаме на сцената на Виенската държавна опера като „Италианският певец“ в „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус (10 пъти между септември 1990 и юни 1991 г.). Още от май 1987 до май 1988 г. Калудов пее 17 пъти в ролята на Касио в „Отело“ от Верди, като няколко пъти е заедно на сцената с Пласидо Доминго. Обърнете внимание – само в един сезон 17 участия в една опера. Калудов е „стар познат“ на тази авторитетна европейска оперна сцена – още през февруари 1984 г. той играе във Виена една от коронните си роли – Форесто в „Атила“ от Верди – на 19 февруари 1984 г. В тази роля той пее там 8 пъти чак до ноември 1988 г. Тук ще направя една справка от архива на Виенската държавна опера, от която съм дълбоко впечатлен – между 1984 и 1994 година Калудов е гастролирал общо 45 пъти (!) в 6 различни роли, като освен споменатите, още тия на Манрико в „Трубадур“, Алфредо в „Травиата“ и Макдуф в „Макбет“ от Верди.

Titel des Werks Rolle/Funktion der Person Datum der ersten/letzten Vorstellung Anzahl der Vorstellungen
Attila Foresto 19.02.1984–28.11.1988 8 mal
Der Rosenkavalier Ein Sänger 02.09.1990–24.06.1991 10 mal
Il trovatore Manrico 21.01.1994–15.03.1994 3 mal
La traviata Alfredo Germont 28.01.1987–28.06.1990 4 mal
Macbeth Macduff 02.11.1992–08.11.1992 3 mal
Otello Cassio 10.05.1987–14.05.1988 17 mal

(край на цитата)

Сега по-нататък от Kutsch & Riemens: „Други гастроли на Калудов през 1991 г.: в „Teatro Carlo Felice“ в Генуа като Рикардо в „Бал с маски“ от Верди, в Познан / Полша като Алваро в „Силата на съдбата“ от Верди, в Хюстън / Тексас и в Чикаго като Димитри в „Борис Годунов“ от Мусоргски, през юли 1991 г. в Миланската Скала като Форесто в „Атила“ от Верди, после през 1992 г. пак там като Де Грийо в „Манон Леско“ от Пучини. През 1992 г. Калудов гостува в Тел Авив / Израел като Радамес в „Аида“ от Верди. Други негови роли: Исмаел в „Набуко“ от Верди, Ленски в „Евгений Онегин“ от Чайковски, Владимир в „Княз Игор“ от Бородин, Василий в „Хованщина“ от Мусоргски, Неморино в „Любовен елексир“ и Едгардо в „Лучия ди Ламермур“ от Доницети, Ферандо в „Така правят всички“ от Моцарт. Калуди Калудов изгражда значителна кариера и като концертен певец и солист в кантатно-ораториални произведения: Девета симфония от Бетовен, „Стабат матер“ от Росини и от Дворжак, “Меса Глаголица” от Яначек, „Реквием“ от Верди“.

Особено впечатление прави неговото редовно участие на Музикалния фестивал в Савонлина във Финландия (за него стана въпрос по-горе). В моите бележки съм отбелязъл такива през следните години: на 6 юли 1996 в ролята на Ерик в „Летящият хорандец“ от Вагнер, на 12 и 23 юли 1997 г. като Туриду в „Селска чест“ от Маскани, на 14, 17, 20, 23 и 25 юли 1998 г. като Алваро в „Силата на съдбата“ от Верди, на 12 юли с.г. пак като Туриду, на 20, 23, 26 и 28 юли 2001 г. като Макдуф в „Макбет“ от Верди. Може би през годините 1999 и 2000 и след 2001 г. той да има пак участия във Финландия, които аз не съм отбелязъл. В моите бележки има негови гостувания след дадените в Kutsch & Riemens (изданието на речника е от 1993 г.) през годините от 1994 до 2001 на други сцени, като: Берлинската държавна опера, „Линден“-операта в Берлин, Дрезденската опера, „Opera Bastille“ в Париж, в Хамбургската държавна опера, Операта в Цюрих (септември 1997 в „Мадам сан Жен“ от Джордано, заедно с Мирела Френи). В международната енциклопедия „International Who’s Who in Music“ са дадени подобни данни, както и тези: изявите в Хюстън и Чикаго са под диригентството на Клаудио Абадо, 1992 г. като Манрико в „Трубадур“ на Фестивала в Залцбург, Де Грийо в „Манон Леско“ в Триест, същата роля през 1993 г. в Палермо, „Реквием“ от Верди в различни години в Лондон, Хюстън, Тел Авив (диригент в Тел Авив – Зубин Мета). Тук са дадени и много от записите му на музикални носители.

(край на биографичните бележки)

Както писах в статията си на 15 март 2018 г., главно през годините от 2010 до 2014 Калуди Калудов е дал редица интервюта в български медии, част от които цитирах тогава, сега няма да повтарям. Те имат връзка с биографията и певческата му дейност, но често засягат общи проблеми на нашия живот и култура, което ги прави особено интересни за любопитния читател. Има и такива, които засягат личния му живот. Аз съм толерантен и няма да цитирам подробности и неща, които засягат приватната му сфера. В днешния свят на „папараци“ и любопитни журналисти не трябва да се забравя житейското правило, че всеки човек – известен или неизвестен – има право да пази известни неща само са себе си. Който повече се интересува, нека се „разрови“ в Интернет и в Уикипедия, ще намери подробности.

Както е известно, през 2013 г. Калуди Калудов навърши кръглите 60 години. Наред с другите си артистични задължения в България и в чужбина, той намери време да отпразнува по най-тържествен начин юбилея си, като го свърза и с няколко интересни концертни изяви през месеците ноември и декември с.г. Ето две извадки от българските медии по това време:

(ноември 2013 г.) 

ГЛАСОВЕТЕ НА „ARENA DI VERONA“ ЗА ПЪРВИ ПЪТ В БЪЛГАРИЯ ! 

По случай шейсет-годишния юбилей на световния тенор Калуди Калудов (Kaludi Kaludov) ще гостува Хора на Верона (Coro di Verona) –  на 19 ноември в зала 1 на НДК, София, от 19:00ч., като част от „Салон на изкуствата НДК 2013“, и на 20 ноември в ДКС „Васил Левски“, Велико Търново, от 19:00ч., кактои на 21 ноември във Фестивален комплекс, Варна, от 19:00ч.

CORO DI VERONA и Калуди Калудов ще изпълнят част от шедьоврите на Верди, които век и половина след своето създаване са напълно автентични, непроменени, в обичайния оперен репертоар. Верона, със знаменитата си „Антична Арена“, ще покаже своята сила и красота за първи път и в България с над 150 артисти на сцената.

От 80-те години и досега международната кариера на Калуди Калудов е възходяща и той е нареждан от ценителите на операта в челото на тенорите в света. Пял е в Ла Скала в Милано, в Барселона, Виенската Щатсопер, Цюрих, Женева, Театро Колон- Буенос Айрес, Япония, Австралия, Филаделфия, Земпер опера в Дрезден, Дойче щатс опера „Унтер ден Линден“ Берлин, Дойче опера Берлин, Театро ла Фениче във Венеция и много други водещи театри по света. Изпълнявал е главните тенорови партии в опери на Верди, Пучини, Маскани, Бизе, Леонкавало и др. Сега Калуди Калудов ще участва заедно със солистите Анна Дитри (Anna Dytry) – сопран, Елена  Чавдарова – Иса – мецосопран и Юлиян Константинов – бас, с изключителното участие на гласовете от „Арена ди Верона“ и Русенската филхармония, под диригенството на Найден Тодоров, музикант на годината 2012.

И още едно съобщение през м. декември :

(13.12.2013)

Държавна опера Русе ще зарадва почитателите на популярната италианска канцонета с празничния гала концерт „Canzonetta” на Калуди Калудов – на 13 декември от 19.00 часа в Доходното здание в Русе, а на 14 декември, от 19.00 часа в ДКТ ”Иван Радоев” – Плевен.

„Златният глас” на България Калуди Калудов и Маестро Найден Тодоров са подбрали букет от най-обичаните и любими песни „Не ме забравяй”, „Завръщане в Соренто”,  „Неблагодарно сърце”, „О, соле мио”, „Матината”, „О, Мари” и др. Ще прозвучат още инструменталните хитове „Фарандола“ от „Арлезианката” и прелюдия от операта „Кармен” на Жорж Бизе, както и неповторимото Интермецо от операта „Селска чест” на Маскани.

В концерта в Плевен ще се присъединят великолепните оперни певци Анна Дитри, Андреана Николова, Петър Костов и Александър Крунев, които ще обогатят празничната програма с изпълнения на канцонети, арии и дуети от обичани оперети. Концертите ще се състоят в бляскавия акомпанимент на  Русенска филхармония под диригентството на Найден Тодоров.

(край на цитата)

През януари 2014 г. Калуди Калудов даде интервю пред журналист за в. „Стандарт“, което също съдържа ценни мисли и негови анализи по различни въпроси от света на операта и по-общи. Особено ми допаднаха мислите му по отношение на „импровизацията“. Вижте какво хубаво негово изречение:

„И понеже усещането за класика наистина е различно, трябва да се търсят различни средства, които да внесат атмосферата на нашето време, а не да се изсмукват от пръсти неща, които ни напомнят някакво нескопосано ретро, в което крием дефектите на душевната си пустота“. Или тази мисъл: „Изразителността е индивидуално качество, което се проявява в зависимост от обстановката. Тя се разгръща в пълния си капацитет там, където намира своя чернозем и съответно загива, когато я поставят в ялова почва“.

(край на цитата)

Особено ми хареса едно интервю с Калуди Калудовпрез 2014 г. което искам и днес да поместя:

Интервю на Димитър Генчев във в. „Стандарт“ от 26.01.2014 г.

Калуди Калудов, който тръгва да завладява музикалния свят от варненското село Любен Каравелово, дебютира като Алфредо от “Травиата”. Пял е във виенската Щатс опер, миланската Ла Скала, Лисео в Барселона, лондонския Ковънт гардън, Метрополитън в Ню Йорк. Работил е с диригенти от класата на Рикардо Мути, Фабио Луизи и отишлия си наскоро Клаудио Абадо. Дълги години живее в Полша и обира овации на най-голямата оперна сцена там – „Театр велки“ във Варшава. Ръководи няколко майсторски класа в Полша, Италия и България.

– Господин Калудов, на 14 февруари в София ще пее вашият приятел и колега Пласидо Доминго. С него сте били на една и съща сцена и сте играли в един и същ футболен отбор, съвсем буквално – що за личност е той?

– Ритахме заедно в отбора на певците по време на втората поредица представления на “Отело” във Виена. Вече се познавахме доста добре, дори бях поканен на неговия 45-ти рожден ден. Пяхме, говорихме, работихме, смяхме се. По същото това време стана нещо наистина интересно и хубаво. От дружеството “Любители на белкантото” в Гелзенкирхен, градче на около 30 километра от Виена, ни поканиха да направим благотворителен мач срещу местния тим. “Битката” беше между артисти и футболисти. Завършихме наравно – 8:8, а Пласидо вкара към 3-4 гола, доколкото си спомням.
В началото бях дясно крило, но второто полувреме ме сложиха на вратата. Не ме питайте колко гола съм пуснал с моя ръст от 170 сантиметра.

– С какво ще запомните Клаудио Абадо?

– Светла му памет! С него имам много хубави спомени. Но ще ги споделя в мемоарите си. Той беше истински благороден и невероятно талантлив и добър човек.

– Какво, според вас, е бъдещето на операта и въобще на класиката днес, когато музиката прелива от модерни течения?

– Операта и България имат едно и също бъдеще. Ако политиците ни продължават да загърбват проблемите на народа, от когото произлизат, то никой в нашата държава няма да има бъдеще. Ние сме тези, които градим утрешните си дни и е време да го осъзнаем. А не да се питаме дали имаме или нямаме бъдеще. Нещата опират до много работа, отговорност и професионализъм.

– Казвате, че дори импровизацията трябва да е много добре заучена. Как се случват обаче подобни неща и не е ли абсурд импровизация да бъде организирана?

– Не е, разбира се! Това става във всяка област на живота. Всеки професионалист би трябвало да е наясно, че само осъзнато подобреният “продукт” има смисъл. Импровизацията трябва да е така тренирана, че на публиката да й се струва, че извира от нас самите, че сякаш я създаваме в същия момент. Помислете си колко движения е направил Пикасо, за да нарисува своя иконичен гълъб. Гениалността е в сигурността, с която правим нещо, а тя никога не идва даром. Нека големите импровизатори музиканти кажат с ръка на сърце колко пъти са повтаряли гамата на инструмента, който владеят и ще разберете истината.

– Понякога изглеждате тъжен…?

– Тъга има у всеки. Но аз съм доста весел човек и колегите ми го знаят много добре. Споделям обаче болката именно от недобре подготвената импровизация. Не може да се поставя едно произведение за петнадесет дни, защото днес светът е друг. И понеже усещането за класика наистина е различно, трябва да се търсят различни средства, които да внесат атмосферата на нашето време, а не да се изсмукват от пръсти неща, които ни напомнят някакво нескопосано ретро, в което крием дефектите на душевната си пустота.

– Може ли някой да попречи на творците да изразяват докрай себе си?

– Не. Кой може да попречи на една невероятна и изпълнена със свободомислие личност да бъде себе си? Но пък и никой не е в състояние и никога няма да се случи да бъдеш навсякъде и във всичко еднакъв. Изразителността е индивидуално качество, което се проявява в зависимост от обстановката. Тя се разгръща в пълния си капацитет там, където намира своя чернозем и съответно загива, когато я поставят в ялова почва.

– Има ли фалшиви аплодисменти?

– Има, но те са в политическите партии. На определен подаден знак се вика “Урааа!”. На следващия подаден знак се казва “Няма да гласуваме” – за приемането на бюджета или за нещо друго. Публиката обаче харесва, цени и разчита на изкуството. Много повече обича нас, артистите. Защото сме “по-башка” хора.

– Извън операта коя е любимата ви музика?

– Мои фаворити са всички, които все още не са забравени – Емил Димитров, Бисер Киров, Боян Иванов, Орлин Горанов, Лили Иванова, Йорданка Христова и още много от този тип ракети на прекрасната българска естрада, носители на красота.

– Да, но как ще я караме занапред, след като недоучилите зрители и слушатели станаха в пъти повече от кадърните артисти – кой кого ще довърши?

– Това е въпрос на възпитание и култура. Ще отговоря иносказателно – аз никога нищо не довършвам. Всичко е движение. Просто трябва да вървим, докато преминем в отвъдното.

– А когато нещо те задържи задълго на едно място?

– Да, така се случи при мен. Във Варшава живях 25 години и по-голямата част от творческата ми биография се градеше в тази прекрасна страна.

– Харесвате ли Чеслав Ниемен?

– О, да! Той беше един от най-големите вулкани – и като композитор, и като изпълнител!

(край на интервюто)

През 2015 г. аз публикувах статия за рождения му ден, която му изпратих лично и тогава си разменихме няколко писма. Действително Калуди Калудов е не само отличен певец с голяма световна кариера, той е мил и внимателен приятел, който цени връзките си с различни личности, а що се отнася до мен, сърдечно ми благодари за написаните редове. Ето цитат от негово писмо:

„Здравейте скъпи г-н Контохов! Много Ви благодаря за всичко. Аз започнах да чета материала. Много е хубаво, че сте се захванали с толкова отговорно нещо. Последно четох за Божидар Николов и много ми хареса. Ние бяхме много добри приятели, но вятъра на времето ни разнесе по различните краища на света и сега се срещаме за жалост много рядко. Той беше гост на Фестивала “Viva il canto”. Това име което измислих аз стана мода в Полша и много от новите фестивали се наричат с италиански имена, като например фестивала, който се състои в Wlocławek: “Belcanto per sempre” (“Красиво пеене за винаги”). Там Артистичен Директор е Дариуш Стахура, който е и мой ученик – първият тенор с който работих преди 26 години в Полша. Искам да ви споделя, че мои ученици са Artur Rucinski, Rafał Siwek, Dariusz Stachura и много други певци. Но да не се отплесвам. Днес отивам в Плевен за да пея с Бургаската опера спектакъл на “Аттила”. Като се върна във Варна ще давам лекции и ще мога да ви пиша и да направим нещата постепенно така както си трябва. Аз обичам да пиша както виждате“.

По-нататък в писмото си той ме запознава с живота си в Полша (моята съпруга Ренате също е родена в Полша, но има немско потекло, обаче се е оформила като личност в Полша. Мир на праха й, помина се на 29 октомври 2019 година). Калуди Калудов ми пише и за втория си брак с Анна Дитри през 2013 г. Цитирам: „С Анна Дитри сме женени от 2013 година, но сме заедно през цялото време. Аз пея все още, но имам големи постижение във вокалната педагогика. Ще си пишем още много. Прегръщам ви и надявам се че имате по-добра яснота за моето семейно положение. Ани е също полякиня. Приятен ден.


С огромно уважение – Калуди Калудов.

(край на цитата)

А що се отнася до това, че Калуди обича да пише, убедих се в една статия от 2005 г. с автор Деси Тодорова. Тя публикува тогава в Интернет 5 кратки разказа на Калуди Калудов, които е записала от него. Ще ви цитирам тук първият:

1. Образът в огледалото

Няма да забравя една история. За първи път имам истински запланувана семейна ваканция. Съпругата ми беше платила карти за всички край едно езеро в Полша. Пристигнахме, убедихме се, че е удобно и приятно. Живеехме в къщичка и се хранехме на стол. Къпехме се в езерото, играехме федербал, а аз футбол с децата. Изобщо – атмосфера на пълно бездействие, която продължи едва до третия ден.

Рано сутринта бях потърсен по телефона от тъщата за нещо много важно. Отидохме до съседното градче. Оказа се, че ме издирвал моят стар приятел и колега Паата Борчуладзе. Налагаше се да отлетя спешно не къде да е, а до Сантяго в Чили. Тенорът се разболял и трябваше да ги спасявам. Тъга, разлъка, поредната несбъдната ваканция за жена ми и децата ни.

Бързо оправих багажа си и потеглихме за Варшава. Билетът чакаше на летището. И така, пристигам в Сантяго. Оказа се обаче, че имам още малко време за аклиматизация и репетиции. Въпреки разликата във времето и климата, аз – както винаги – бях усмихнат и радостен от живота. Една от моите колежки – италианското мецосопрано Лучана Динтино, ме попита:

– Калуди, какво правиш, че си винаги усмихнат?

– Нищо особено. Всяка сутрин, когато се събудя, влизам в банята и се събличам гол. Голям майтап пада.

Всички се разсмяха. На другата сутрешна репетиция Лучана влиза, но намръщена. Погледна ме, приближи до мен и ми каза:

– Не е никак смешно! Трагично е!

– Но Лучана, аз не говорех за теб, а за себе си. Ела при мен да ти покажа.

Смяхме се дълго. Но спасих премиерата на “Дон Карлос”.

(край на цитата)

Статията ми през 2018 г. беше много обширна, но включваше редица нови и интересни материали, от които днес искам да припомня един – едно интервю от 6 юли 2017 г.:

Портал „Площад Славейков“

Калуди Калудов: Искам, пеейки, да кажа чао на България

„Аз съм един от малкото оперни певци, които нямат никаква статистика за своите изяви. Никога не ме е интересувало какво е минало. За мен е важно настоящето“, казва Калуди Калудов.

Виолета ЦВЕТКОВА

06.07.2017

Тази вечер всички пътища в Стара Загора ще водят към стадион „Берое“. Но не заради футболен мач, а заради изкуство. На специално изградената сцена точно в 21 часа ще прозвучат първите акорди от операта „Кармен” под диригентството на Ивайло Кринчев. Режисьор на постановката на Старозагорската държавна опера е Огнян Драганов, хореограф е Силвия Томова, а в четири от водещите роли са поканени трима световноизвестни български оперни певци: Веселина Кацарова (Кармен), Цветелина Василева (Микаела) и Калуди Калудов (Дон Хозе), както и французинът Сирил Ровери (Ескамилио).

Преди генералната репетиция поканихме Калуди Калудов на разговор за „Площад Славейков” – за оперното изкуство, за културата, политиката и нещата от живота.

– Г-н Калудов, довечера ви предстои да бъдете Дон Хозе в операта „Кармен” от Бизе на стадиона в Стара Загора – пеенето на открито не е ли твърде голямо изпитание за оперния певец?

– За мен наистина е голямо изпитание, защото обичам естествената акустика. Когато пея с микрофон, винаги имам проблем. Зависи обаче от озвучителя – ако е много добър, певците се чувстват комфортно. Просто трябва да има добро обръщане на звука, за да се контролираме. На открито гласът се експлоатира по друг начин, тъй като акустиката на цялото ни тяло се измества навън. Когато пееш на микрофон, ти всъщност чуваш гласа си, а когато пееш без микрофон – чувстваш гласа си. Аз цял живот пея с усещането за гласа си, затова когато имам микрофон, ми е чоглаво. Но се надявам на атмосферата, която ще имаме в този спектакъл, защото да пееш с Веси Кацарова и Цвети Василева е повече от щастие. В момента аз съм богопомазан! И мисля, че това щастие, радост и удоволствие да пеем заедно ще компенсира известното неудобство, за което говорим.

– Какво е предизвикателството да сте на една сцена с тях – вие сте по-опитният, но те са по-младите?

– Предизвикателството е за мен. Защото в момента аз отрязвам последните резенчета от своята баница. На 64 години съм, вече съм настъпил 65-ата и няма да ми е никак лесно да се съревновавам с тези млади лъвици хубавици, тъй като със сигурност имам повече минуси, отколкото очаква публиката. Но ще се старая да бъда поне добър партньор с тези две прекрасни същества.

– Да не очакваме надпяване?

– Не. Със сигурност ще усетите много любов. Защото пеенето с хора с големи души става чрез красиво пеене. Когато един човек бълва красота и другият я поема или продължава, това е истината на голямото, великото изкуство. Мисля, че няма да има надпяване, а предаване от едно в друго – също както енергиите ин и ян преминават една в друга, така и ние това ще сътворим. Защото двете дами са ненадминати в красивото си пеене и това ще ни обединява още повече, няма да има конкуренция или фалшиви надбягвания. Те не са необходими за оперната сцена.

– Обикновено истинските, големите артисти казват, че винаги пеят като за последно – това ли да очакваме?

– Да! Ама няма да е за последно, защото догодина правя 40 години, откакто съм се пръкнал на сцената, и тогава ще си направя едно за последно (смее се).

– И за това искам да си поговорим, но нека го оставим за финала. Сега нека ви попитам друго. През последните години оперното изкуство не само че не загива, каквито бяха вещанията през 90-те години на миналия век, ами преживява като че ли своя ренесанс – много нови постановки, много фестивали, включително на открито, много гастроли и все по-често завръщане на успелите по света български певци на родна сцена… Имате ли и вие това усещане и с какво го обяснявате?

– Моите усещания са много бегли, защото в България пея рядко и само във Фейсбук виждам разни реклами или отчитане на събития, които са много чести, много бързи, много динамични. Докато моето време беше време на добре изстраданата интерпретация. Тоест една интерпретация трябва да е толкова добре оттренирана, че когато излезеш на сцената, тя да изглежда така, сякаш ти е съдбата, твоята първа натура. За мен днешната динамика е много, много бърза. Не обичам толкова бързо да става всичко около мен. Аз съм професионалист, предпочитам да оттренирам нещата и тогава да ги предложа на слушателите и на зрителите. Така че всичко, което става в момента, според мен е малко надут балон и не е съвсем чисто и искрено. Много се бърза, а бързите неща не стават хубаво. За мен всяко нещо трябва да бъде много добре изпипано, ако искаме да вкусим пълната му палитра.

– Искате да кажете по-малко на брой, но по-качествени събития?

– Това е една от истините, които винаги са ме ръководили. Другото ме напряга, притеснява ме, чувствам се несигурен. Все едно да се учиш да плуваш и изведнъж да тръгнеш да преплуваш Варненския залив примерно (смее се). Много е прибързано всичко. Фактът, че операта излиза на открито, че дава достъп на повече зрители, че на зрителите им е по-интересно – това е хубаво. Хубаво е, че се доближава до опероманите, но същевременно не се постига кой знае колко голямо качество, защото акустиката си прави шега с певците, изравняват се, звучат по един и същи начин. Не всички оперни певци имат хубавите микрофони на естрадните ни звезди, адаптирани към качества на гласа, а всичко е въпрос на случайност. Да, ако има хубаво озвучаване, може да стане прекрасен празник, но… може и да не е толкова прекрасен.

Който е добър, бяга от България

– Многотията, която вие не приемате, донякъде е продиктувана и от политиката към културата у нас…

– Такава политика все още няма. Надявам се, че един ден ще има министър, който да помисли за по-напредничаво реформиране на нашата култура на базата на всички страни, които имат просперитет в това отношение. Засега няма никаква реформа в културата. Реформата според мен започва отвътре навън, а не от външната опаковка. Да смениш името на театрите, да унищожиш филхармонии с десетки години традиции, да оставиш музикантите да гладуват на улицата или да се занимават с други професии… това не е реформа на културата. Съжалявам, че го казвам, но това не помага на развитието на младите таланти. Напротив, който е добър, бяга от България и се справя навън. Да, наистина, добрият артист се справя, но има други „мравки”, които трябва да вършат своята апостолска дейност тук, в нашата държава, и да раздават на хората малко повече естетика. За целта трябва да се инвестира в културата, а не през цялото време да си мислим, че тя ще ни донесе някакви приходи. Културата не е фабрика.

– Именно – тези „мравки”, които трябва да вършат апостолската си работа тук, обикновено чуват „няма пари”. Какви са вашите наблюдения в други държави?

– Различно е. В Германия например има категоризиране на театрите, подобно на футбола, където има групи А, Б… За по-малките трупи отпуснатите средства са по-малко, затова тези „мравки апостоли” там пеят малко по-разнообразен репертоар – от оперета и мюзикъл до опера. А на големите сцени се правят по-големи неща за повече пари, канят се най-изтъкнати артисти срещу по-големи хонорари. Театри като Ла Скала, Виенската опера и т.н. са визитната картичка на своята нация. Докато по-малките театри си имат щатен солистичен състав, който има определена норма от брой спектакли, която ако се прехвърли, певците имат право да получават минимален хонорар. Ето това са реформите, които трябва да се извършват тук, а не да се закриват оркестри. Както се казва, всяка паланка трябва да има хубава зала. Знаете ли, че филхармонията в полския град Вроцлав има зала с 1800 места? А в Катовице има национален оркестър, който със своята активност убива пазара на малките залички, но в малките залички се правят малки концертчета? Това е – реформата е отвътре навън. Трябва да си изчистим дворчето и около къщичката, за да можем да имаме чисти тротоари и улици, по които хората да вървят спокойно и колите ни да са паркирани там, където трябва…

– Не ни ли е нужна стратегия за националната ни култура – от четвърт век все пишем, даже в момента и най-нова такава се очаква?

– Няма такива неща! Стратегията е в това да квалифицираш своите работници, те да имат своята категория. Едно време, по комунизма, който толкова плюем, имаше категория артисти с голям потенциал, които носеха репертоара, имаше и по-малки, които играеха по-малки ролички – оттам идваше и заплащането. А сега какво? Големият артист може да бъде подмятан както всеки друг или казват: „Ами този няма да го каним, защото взема много пари!”. Всъщност не са много парите. В България няма как да вземеш много пари, защото няма кой да ги даде. Затова е добре да има категоризация. Един хорист, който сега встъпва на длъжност, не може да взема толкова, колкото хорист с 25 години опит и носи около 30-40 роли в главата си. Не може да получи голяма заплата само защото е талантлив. Да, талантлив е, но трябва да се докаже. Абсурдно е един солист, който не е изпял пет опери в живота си да иска да взема 1000 лева или колкото другия, който е създал 60 роли… Всяка жаба да си знае гьола! Не бива да се правят нещата на юруш, без никаква компетенция.

– Има и друго при нас, може би е от манталитета ни – не можем без скандали, а в културата те като че ли са задължителни. Последният пример е ремонтът на НДК…

– Това са неща, които не мога да коментирам, тъй като са политически игрички, а аз съм привърженик на един изключителен философ – Ошо. Не съм чул думите на нито един политик да имат някакво златно покритие. Оказва се, че и този е опошлен, и онзи е опетнен… Ако някой в политиката не им отговаря, веднага ще го изтъпанчат по първите страници. Ще го оплюят, ще го охрачат, ще го унищожат, само и само да не им пречи, защото човекът говори някаква истина, която не им отговаря. Това са политически игри – кой ще вземе сега НДК, за да може да лапа. Ама извинявайте, какво е поправено в НДК от Людмила-Живково време насам, че да мога да седна и да не ми пропадне задникът в стола?! А погледнете Софийската опера – Пламен Карталов направи и заличка за дечица! Значи, нека да хванат хора, които да мислят в перспектива за НДК. Зала 1 може да е визитна картичка на България, но тя има нужда от тотално ремонтиране. Ала имам чувството, че битката е кой да седи на престола и кой да налапа парите от ремонта, а не кой ще бъде позитивният и ще направи нещо за НДК.

Няма да вляза в политиката, но бих бил министър на културата

– На последните парламентарни избори пак се засили интересът на хора от сферата на културата към депутатските столове, някои дори вече са в Народното събрание – смятате ли, че там им е мястото?

– Мисля, че хората, които са апостоли на духовното извисяване на българина, нямат право да влизат в политиката. Защото политиката опошлява човека. Няма начин да не влязат в схеми. За мен това са хора, които не са достатъчно ангажирани професионално.

– Но вие също демонстрирахте пристрастия – ако не се лъжа, бяхте обвързан с АБВ…

– Аз никога не съм бил обвързан с никаква партия и няма да бъда. Предлагали са ми да взема някакво участие. Но единственото участие, което бих взел, е това да бъда министър на културата, където има нужда от сериозна реформа и от хора, които искат да я направят. Знаете ли, аз съм си аз и си вървя с моженето, а това, че в България нямам възможност да правя нещо… Бях директор в Пловдив, но през цялото време срещу мен се пишеха доноси. Никой досега не изясни на българина какво Калудов успя за една година да направи в Пловдив. Всички пишат за неговото фиаско, простотии, простотии… Никой не говори за спонсорството на един човек, благодарение на когото бе поправен и течащият таван на филхармонията, и оперната къща, в която в момента има десет стаи с бани и тоалетни… За това не се говори, Калудов просто е претърпял фиаско! Но аз съм щастлив, че се махнах и запазих здравето си.

– Запазихте здравето си и, както вече стана дума, вече сте в своята 65-а година, 40 от които на сцена – как ще разбере публиката за тези кръгли годишнини?

– А защо трябва да го разбира?! Аз дойдох в България и реших да направя нещо за страната си с това, което мога да умея. Оказа се, че нямам право, защото не съм политически ориентиран. Не съм „гербер”, не съм в БСП, не съм в която и да е патриотска дружина – аз съм си аз. Мисля, че България има нужда от истински професионалисти. Да влезеш в парламента, само за да влезеш, това нищо не значи. Един артист може да бъде полезен, само ако върши това, което може.

– И все пак какво предвиждате за вашите кръгли годишнини?

– Предвиждам… ако директорите на оперните театри в страната се съгласят да приемат моето изкуство, евентуално да мина по всички български сцени с един спектакъл и да кажа „чао” на България.

– Е чак пък „чао”?!

– Вижте, аз вече имам други дейности, които ме съблазняват и ми дават много по-голяма удовлетвореност, отколкото сцената.

– За преподаването ли говорите?

– И за преподаването, и за мениджърството. Отварям си фирма – в България вече е регистрирана, предстои и в Полша (и двата брака на тенора са с полякини – бел. авт.), с която да мога да помагам на мои хора, вече проспериращи с пеенето си по света. Един от тях е Михайло Малафи, който пя в постановката на Старозагорската опера „Бохеми” на сцената на Народния театър на 1 юли. Той е мой ученик, носител е на много първи награди от международни състезания и е лауреат на конкурса в Сеул. На шесто място в целия свят, изключително признание за неговия талант и за неговия педагог. А на 4 юли във Варна пя друг мой ученик – Назър Татсишин, лиричен тенор. Пя в „Лучия ди Ламермур”, ще го слушат и във Велико Търново на 14 юли. Той е от Украйна, където ме приемат като един от любимите педагози. Ходя там, за да поддържам нивото на солистите. Украйна е една невероятна държава, която ми дава много признателност.

– Преди 12 години, в друго наше интервю, ми казахте следното: „Греша, значи помъдрявам”. Какъв е сега балансът между грешките и помъдряването при Калуди Калудов?

– Човекът така е създаден, че всяка негова грешка се превръща в урок. Никой не е застрахован от грешки, затова ние, българите, е добре да се научим да функционираме заедно, да се обичаме, подкрепяме и уважаваме, а не през цялото време да враждуваме и да си мислим, че сме безгрешни и че от нас започва ерата на българския възход. Преди нас е имало много хора, които са давали сърце и душа за България и българина, след нас също ще има. Така че ние, живеещите тук и сега, трябва да направим всичко възможно страната ни да просперира. И не да помъдряваме, а да се поучим от грешките си. Защото мъдростта… тя е Божа работа.

– На какво се постарахте да научите порасналите си вече четири деца и по-различно ли и сега с най-малкия ви син?

– Него се опитвам да го уча на търпеливост, но той не отбира, защото е само на година и осем месеца. Бих искал наистина да го науча на търпение, защото хубавите неща стават бавно, с много прецизност – мисълта винаги да върви преди действието. Колкото до големите ми деца, тях не успях да ги науча на много неща, но те вече са достатъчно пораснали, за да се учат от собствените си грешки. Стараех се да ги поддържам във всяко тяхно начинание. Ако имах някакви страхове, споделях ги. Казвах си без притеснения, тъй като всеки е ковач на собствената си съдба, отговаря и плаща за своите избори. Така че на нищо не съм ги научил, просто съм гледал на тях сериозно и те вече са проспериращи хора. Синовете ми имат успешна професионална реализация – единият е в Норвегия, другият е мениджър в „Даймлер клъб”. Голямата ми дъщеря засега се е посветила на майчинството, но има интересни планове. А по-малката тази година влезе в Консерваторията в Гданск. Моите професори ми казаха, че момичето е страшно талантливо и е взело гласа на баща си.

– Тя явно ще наследи таланта ви?

– Всички са ми гордост. А най-малкият вчера ми изпя „А, бе, це, де…”, песничката за азбуката, изключително вярно – никой не знае откъде може да изскочи зайчето (смее се).

– Едновременно сте баща на малко дете и дядо с внучета – какво е усещането?

– Прекрасно! Децата, на които съм им дядо, ги чувствам като мои деца. А пък нашето детенце (от втория брак на тенора с Ана Дитри, бел. авт.) – то си е наше детенце, обичам си го, златен ми е, забавляваме се, ходим на дълги разходки, сега тати има повече време, много ми е хубаво.

– Децата ви обаче растат във време, в което светът е изпълнен с насилие – страхувате ли се за бъдещето им?

– Светът в момента е доста объркан. И това започна от динамиката на развитие на тези модерни технологии, които уж ни дават възможности за комуникации помежду ни, ала в същото време ни отдалечават един от друг. Защото навремето ние седяхме, говорехме си и се държахме за ръка, а днес двама млади седят един до друг, не се гледат в очите, а се взират в екраните на своите смартфони. Не го приемам. Честно казано, понякога и на мен ми се случва, но жена ми бързо ме вкарва в релсите: „Сега с мен ли ще говориш, или ще си пишеш с някого…”. Тази динамика на комуникационното развитие днес започва да пречи на човека да общува с близките си, да обменя мисли на живо. Ето това ме притеснява. А другото е, че в момента се появяват много политици, които печелят от своята арогантност, от своя просташки език, нямат редукция на изразните средства и това до голяма степен унищожава вярата на обикновения човек в собственото му бъдеще.

– Сбъркаха ли някои визионери и „пророци“ с прогнозите, че XXI век ще бъде век на духовността?

– Аз бих казал, че този век ще бъде век на връщане на човешкия дух към тези стойности. Но, ние, тези, които сме създадени да раздаваме духовна топлина и любов на хората, трябва по-често да ни виждат и чуват; защото като кажем нещо добро, ние наистина го искаме, а не го правим, за да спечелим нечие доверие. Хората на изкуството са създадени не за да пресъздават, а да отварят очите на другите, да им дават повече духовна светлина. Така че връщането на човечеството към изкуството, към духовното ще се случи. Дано съм жив поне да видя началото.

– Какво не успяхте да постигнете през пълния си с толкова много успехи живот?

– Ами… не мога да кажа. Сигурно много неща съм пропуснал. Сигурно много избори са били не тези, които е трябвало да бъдат. Но не обичам да гледам назад. Това, което е трябвало да свърша, е свършено. И съм един от малкото оперни певци, които нямат никаква статистика за своите изяви. Добре, че бившата ми съпруга успя да направи три албума с моите постижения и доказателства къде и какво съм пял. Никога не ме е интересувало какво е минало, единствено настоящето – хубаво ли ми е, или ми е лошо. Сега ми е хубаво и благодаря на Господа за това, което ми дава. Не очаквам повече. Имам планове, на които, ако ми позволи и ми даде да ги реализирам, по-нататък ще се чувствам така, както днес. Със сигурност моите планове ще бъдат свързани с развитието на младите хора и с това, което бих могъл да им дам от себе си – целия свой опит и знания.

Операта не свършва с Калудов или Карузо

– Ще държим ли един ден в ръцете си книга от типа „житие грешного Калудия”?

– Не знам. Имам един приятел, който ме посъветва да започна да пиша. И аз започнах със спомени от детството си, но… какво да ви кажа, нали обясних, че много рядко се заглеждам в това, което е минало. Знам, че би било интересно да опиша случки от моя живот, които са ме дарили с вътрешна усмивка. Защото като се усмихваш вътрешно, душата ти се отваря и става още по-чувствителна, а животът – още по-сладък. Слюнчените жлези започват да работят по-добре от такава усмивка (смее се). Понякога си записвам някои неща, защото би било хубаво хората да ги прочетат. Както например случката с диригента Клаудио Абадо, който веднъж след представление във Виенската опера дойде да ни поздрави на сцената, доближи се и до мен и с неговата топла, чиста, наивна усмивка ми каза: „Господин Калудов, чудесно пяхте тази вечер. Помните ли ме?”. За мен това беше шок. Един велик човек, колос на музицирането да ти каже „помните ли ме”.

– Вие какво отговорихте?

– Какво отговорих ли – ами казах, че цял свят знае кой е Клаудио Абадо, надявам се и аз да имам достъп до такава информация (смее се). С риска да се повторя, ще разкажа пак историята. Години преди това в Чикаго, след последно представление на „Борис Годунов”, в което участваха големи звезди, Абадо ни покани на ресторант, за да ни почерпи. Така се случи, че седях до него и той ме попита дали знам „О, соле мио”. Казах „да”, той седна зад пианото и ме покани да пея. Застанах до него, пях, целият ресторант крещеше и ръкопляскаше, а аз бях най-щастливият човек, защото Клаудио Абадо ми акомпанираше. След осем години той стана интендант на Виенската опера, а аз пях с Николай Гяуров и други именити певци в едно от последните представления на „Атила”. Точно след това представление беше случката с „помните ли ме“.

На младите оперни певци днес какво бихте пожелали?

– Да не се отказват. Операта е като лента, в която е важно да има възел от любов. Неуспехите ще ги направят успели. Трябва да пеят, да работят. Ако не работи, за какво е дошъл човек на тая земя?! Да чака някой да го награди ли? Само в тотото има награди, но и там трябва да се потрудиш, както се казва в един виц: да си пуснеш фиша и да зачертаеш квадратчетата. Операта има нужда от любов. А нашите зали, залите на света – от оперното изкуство. Да не си мислят, че с Калудов или Карузо е свършила операта. Напротив. С тях нашето изкуство може да стане още по-красиво. Защото всеки е неповторим и единствен.

– Благодаря ви и ме извинете, че ви измъчих с това дълго телефонно интервю…

– Може да съм измъчен, но съм щастлив.

(край на цитата)

Годината 2018 беше много важна за Калуди Калудов – той навърши 65 години и празнува 40 години на сцената. По този случай днес ще цитирам в хронологичен ред някои материали, които подбрах измежду десетките такива, които се появиха в най-различни медии.

На 8 март 2018 г. Българска Национална Телевизия излъчи предаване, посветено на Калуди Калудов. Цитирам:

БНТ

На 9 март от 19:00 часа в Русенската опера ще бъде представен юбилеен спектакъл на един от най-обичаните български тенори Калуди Калудов. Той ще отбележи 40 години на сцена с една от най-хубавите пучиниеви опери “Тоска”, като се превъплъти в образа на Марио Каварадоси.

Какво сподели Калуди Калудов пред камерата на “Денят започва с култура” вижте във видеото.

Калуди Калудов – 40 години на сцена

“Денят започва с култура” | “Европа на скорост култура: Гърция” – 08.03.2018

Цитирам линк към това видео:

https://www.bnt.bg/bg/a/kaludi-kaludov-40-godini-na-stsena

…….

Калуди Калудов – 40 години на сцената

В Стара Загора: Опера в цирка за първи път в България

19 юни 2018

Автор: Дарик Стара Загора

В Стара Загора: Опера в цирка за първи път в България

Със спектакъла на операта “Палячи” на 20 юни, от 19.00 часа под купола на Академичен цирк „Балкански“ в Стара Загора ще бъде почетен големият български тенор Калуди Калудов. 40 години по най-престижните световни оперни сцени, години на активна артистична и педагогическа дейност, овенчани с триумфален възход, с щедри аплодисменти и не на последно място – с успехите на неговите последователи и ученици.

На 14 юли от 11.00 часа в зала „Правец“ на хотел Риу Правец ризорт ММФ „Моцартови празници“ ще отбележи годишнината на Златния глас на България в традиционната за фестивала „Среща с автограф“. 14-то издание на ММФ „Моцартови празници“ в Правец ще бъде официално закрито на 15 юли на сцената на езерото със спектакъла на Старозагорската опера на операта „Палячи“ с участието на Калуди Калудов в ролята на Канио.

През есента – „Палячи“ – операта в цирка ще гостува във Варна (на 3 и 4 септември), в Пловдив (22 и 23 октомври) и в София (19 и 20 ноември).
 
КАЛУДИ КАЛУДОВ е израснал във Варна, откъдето започват първите му певчески изяви. За класическото пеене го открива Веселина Зафирова – тогава преподавател по пеене в Музикалното училище във Варна. През 1978 година завършва Музикалната академия в София като ученик на доц. Лиляна Жабленска.

По-късно работи с Никола Николов. Дебютира на Пловдивска сцена в ролята на Алфред от операта на Верди “Травиата” на 15 януари 1978 г. От декември същата година е солист на Националната опера – София, на чиято сцена пее в продължение на 12 сезона. Стартът е стремителен, възходящ, получава по шест роли на година и става един от основните изпълнители в театъра.

Международна кариера на Калуди Калудов започва през 1983 година с “Реквием” на Верди в Ковънт Гардън Лондон и ролята на Форесто от операта “Атила” на Верди във Виенската Щатсопер. Във Виенската щатсопер се връща многократно като пее в «Отело» (с Пласидо Доминго, Анна Томова-Синтова, диригент Зубин Мета), «Травиата», «Макбет», «Трубадур», а ролята на италианския певец от «Кавалерът на розата» на Рихард Щраус го превръща в легенда.

Следват години на неспирен възход по най-големите световни оперни сцени. В Миланската
Скала има вече договор през 1985 година и пее в “Сватбени ризи” на Дворжак, а по-късно “Атила” и “Бал с маски” на Верди, “Манон Леско” на Пучини. Пял е в най-големите европейски оперни театри, както и в САЩ, Япония, Южна Корея, Чили, Австралия.

Калуди Калудов е единственият български оперен певец, който повече от 10 години е водещ тенор в програмата на Оперния фестивал в Савонлина, Финландия. Многократно е участвал в спектакли с най-прочутите певци в света и с диригенти като Клаудио Абадо, Чарлз Макерас, Рикардо Мути, Фабио Луизи, Марчело Виоти и др. Зубин Мета е привлечен особено от таланта на Калуди Калудов, с когото прави много спектакли и концерти.

Калуди Калудов има в репертоара си над 60 тенорови партии. Като се започне с Вердиевите – Алфред от “Травиата”, Радамес от “Аида”, Дон Карлос, Дон Алваро от “Силата на съдбата”, Манрико от “Трубадур”, Херцогът от “Риголето”, Рикардо от “Бал с маски”, Ернани и др., Пучиниевите Каварадоси от “Тоска”, Рудолф от “Бохеми”, Де Грийо от “Манон Леско”, Калаф от “Турандот”, Пинкертон от «Мадам Бътерфлай». Към тях трябва да се прибавят още главните тенорови роли от опери на Доницети, Росини, Белини, Бизе, Понкиели, Леонкавало, Маскани, Джордано, Офенбах и др., а от руската класика – Дмитрий от “Борис Годунов”, Владимир от “Княз Игор”, Княз Голицин от “Хованщина”, Ленски от “Евгени Онегин”.

Внушителен е и концертният му репертоар, в чийто списък наред с Реквиемите на Моцарт и Верди, с Деветата симфония на Бетовен, се четат още и “Stabat Mater” от Росини и Дворжак, “Меса Глаголица” от Яначек, «Звънчетата» от Рахманинов.

Има студийни записи  и издания на Балкантон, NAXOS, Sony Classic, Decca, Българско национално радио, Радио Катовице, радио RAI, Музикална къща “Гега ню”, видеозапис на RAI на операта “Атила” на Верди в Миланската
Скала и др.

Основател и дългогодишен артистичен директор на оперния фестивал „Вива ил канто” в Чешин, Полша. С вокална педагогика се занимава от повече от 25 години. През 1995 година за първи път води Майсторски клас в Савонлина / Финландия по покана на престижния оперен фестивал. Доктор на Консерваторията в Катовице, Полша, канен е да провежда Майсторски класове в България, Полша, Италия, Румъния, Финландия, Естония, Украйна и др.

(край на цитата)

БНР

“Опера в цирка” за първи път в България

публикувано на 28.06.2018

  • Репортаж на Светлана Димитрова

Опера в Летния театър, Опера на стадиона, Опера в парка, Опера на върховете, Опера на шлеп на реката – през последните години аплодираме всички тези превъплъщения на операта. А ето, че вече е факт и Опера в цирка. На 20 и 21 юни в Стара Загора обединиха творческа енергия Старозагорската опера и цирк „Балкански“ в спектакъл на операта „Палячо“ от Леонкавало в шапитото на цирка, разположено в Парк „Артилерийски“.

С този спектакъл световноизвестният български тенор Калуди Калудов празнува 40 г. творческа дейност! 40 години на най-престижните световни оперни сцени, години на активна артистична и педагогическа дейност, увенчани с триумфален възход, щедри аплодисменти и не на последно място – с успехите на неговите последователи и ученици.

Идеята на Калуди Калудов за Опера в цирка е прегърната възторжено от режисьора и директор на Старозагорската опера Огнян Драганов. Изборът на заглавието е операта „Палячо“ от Леонкавало – единствената опера със сюжет по действителен случай, разказващ за живота и личната драма на артиста. В новата постановка действието се развива в цирка сред естествения декор на арената на Академичен цирк „Балкански“. Диригент е Ивайло Кринчев. Автор на сценографията и костюмите е румънският художник Каталин Йонеску-Арборе.

В звуковия файл чуйте репортажа на Светлана Димитрова в предаването за музикално-сценични изкуства „Каста дива“.

След премиерните спектакли с новата постановка на операта „Палячо“ ще се закрие 14-то издание на Международния музикален фекстивал „Моцартови празници“ в Правец на 15 юли, а през есента „Опера в цирка“ ще гостува във Варна (на 3 и 4 септември), в Пловдив (2 и 23 октомври) и в София (19 и 20 ноември).

Програма Хоризонт Музика Каста дива   

(край на цитата)

Портал „Марица“ Пловдив

Калуди Калудов празнува 40 години на сцената

“ПАЛЯЧИ” – опера от Руджеро Леонкавало под купола на академичен цирк „Балкански“ на 22 октомври

от Иван Кирев , 22.10.2018

За първи път в България операта влиза в цирка. Премиерата на “Палячи” под купола е тази вечер от 19 часа в шапитото до Колодрума. Представлението е съвместна продукция на Държавна опера – Стара Загора и Академичен цирк „Балкански“ и ще бъде в Пловдив. Със спектакъла ще бъде честван Калуди Калудов, който отбелязва 40 години на сцената. Големеят тенор е започнал своя творчески път от Пловдив. Идеята за опера в цирка е именно на Калудов. Осъществена е от режисьора и директор на Старозагорската опера Огнян Драганов.

Операта „Палячи“ на Леонкавало е единствената със сюжет по действителен случай и разказващ за живота и личната драма на артиста. В новата постановка пътуващата трупа е циркова и действието се развива в шапито сред естествения декор на арената на академичен цирк „Балкански“.

Спектакъла ще дирижира главният диригент на Държавна опера Стара Загора Ивайло Кринчев. Художници на костюмите са Каталин Йонеску-Арборе от Румъния и Салваторе Русо от Италия. В ролята на Канио ще бъде Калуди Калудов. В ролята на Неда ще се представи Анна Дитри. Ролите на директора на цирка и Тонио ще си поделят Александър Крунев и Нико Исаков. Валери Турманов зрителите ще видят в ролята на Силвио, а Ивайло Йовчев – в ролята на Бепо. След гостуването спектакълът на операта „Палячи“ ще бъде представен и в София на 19 и 20 ноември.

(край на цитата)

Портал „Северозапазена БГ“

Калуди Калудов ще изнесе концерт по случай обявяването на Монтана за град

19.11.2018

Калуди Калудов и Анна-Дитри Калудов ще изнесат концерт в Монтана на 30 ноември по време на тържествата по повод обявяването на населеното място за град. Монтана празнува 127 години от връщането на градския си статут – през 1891 г. село Кутловица става град и приема името на княз Фердинанд, подписал указа. По-късно е преименувано на Михайловград, а в ново време връща римското си име – градът всъщност възниква в древността около военен гарнизон и се нарича Montana, вероятно заради хълма, на който е изградена крепостта.

По случай градския си рожден ден община Монтана подарява концерта на всички ценители на хубавата музика, които могат да получат безплатни покани със запазено място от касата на театъра. Концертът ще започне от 18.30 на сцената на ДТ „Драгомир Асенов“.

Световноизвестният тенор Калуди Калудов ще пее със сопраното Анна Дитри-Калудов любими оперни арии и дуети, италиански канцонети и филмови мелодии. Акомпанимента ще бъде на салонен оркестър „Moderato” с диригент Орлин Бебенов от Полша.

С концерта „Бъди моята любов” Калуди Калудов празнува и своя 40-годишен сценичен юбилей, разказват от Община Монтана.

В последните години паралелно с изпълнителската си дейност Калуди Калудов активно се занимава и с вокална педагогика. Преподава в Музикалната академия на Катовице – Полша, във Вокалния департамент на Нов български университет – София, прави майсторски класове в България, Румъния, Бразилия, Полша, Финландия.

Съпругата му Анна Дитри-Калудов е полска оперна певица – сопран. Най-значимите й изяви са концертът по време на аудиенция при папа Йоан Павел II във Ватикана (2004), цикъл от концерти по случай 250 години от рождението на Моцарт (Полша, 2006), концерти в Букурещ, Виена, както и в България с Шуменската, Плевенската и Видинската филхармонии. Репертоарът й включва ролите на Тоска от едноименната опера, Мими от „Бохеми” и Лиу от „Турандот” на Пучини, Елизабет от „Дон Карлос” и Леонора от „Трубадур” на Верди, Микаела от „Кармен” на Бизе, Графинята от „Сватбата на Фигаро” и Донна Елвира от „Дон Жуан” на Моцарт и др. Анна Дитри-Калудов пее на оперните сцени в Полша, Австрия, Германия, Чехия, Румъния, Италия, Бразилия и в България.

Орлин Бебенов е инструменталист, диригент на Салония оркестър „Moderato”, оркестратор, композитор и оперен певец. От 1988 г. той живее в Полша, където завършва оперно пеене, хорово дирижиране в Музикалната акдемия „Феликс Нововиейски“ в гр. Бидгошч и защитава докторска дисертация по дирижиране и оркестрация. Д-р Бебенов се занимава и с педагогическа дейност, провежда майсторски курсове за камерни и хорови състави и духови оркестри. Той е сред победителите в Националния конкурс за нови творби за духов оркестър, организиран от Община Монтана в рамките на Дико-Илиевите празници.

(край на цитата)

Това бяха последните бележки от днешната ми статия през 2020 г. за Калуди Калудов.

И понеже с него сме и добри лични приятели, и то от доста години, нека му отправя накрая и моето пожелание:

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, скъпи приятелю! Бъди здрав и все така жизнен, радостен и усмихнат, за да радваш още дълги години почитателите си като вдъхновен Радамес и Манрико, влюбен Родолфо и Алфредо, ревнив и горд Калаф, Дон Хосе и де Грийо и още много други роли, които дълги години майсториш по световните сцени! Следвай примера на Алфредо Краус и поне още 10 години радвай публиката с голямото си изкуство!

…………………….