Franz Schreker

Австрийският композитор, диригент и университетски преподавател Франц Шрекер, починал на днешния ден преди 110 години

Драги приятели на оперната музика, днес на 21 март 2024 г. пиша за пръв път статия за австрийския композитор и университетски педагог Франц Шрекер (на немски: Franz Schreker), останал в музикалните летописи като един от най-известните в епохата си немскоезични оперни композитори наред с Рихард Щраус. Франц Шрекер е роден на 23 март 1878 г. в Монако, починал на 21 март 1934 г. в Берлин. Именно датата на смъртта му преди 110 години е повод да пиша днес статия за него.

И понеже пиша специално за това, че е известен оперен композитор, нека веднага още в началото да цитирам списък на оперните му произведения:

Bühnenwerke/Opern

(Libretti, soweit nicht anders angegeben, von Franz Schreker)

  • 1901–1902: Flammen – 1 Akt. Libretto: Dora Leen (1880–1941; eigtl. Dora Pollak). UA Wien 1902 (konzertant), Kiel 2001 (szenisch)
  • um 1903–1910: Der ferne Klang – Oper in 3 Aufzügen, UA 18. August 1912, Frankfurt am Main
  • 1908–1912: Das Spielwerk und die Prinzessin – 2 Akte, Prolog, UA 15. März 1913, Frankfurt am Main / Wien
  • 1911–1915: Die Gezeichneten – Oper in 3 Akten, UA 18. April 1918, Frankfurt am Main
  • 1915: Das Spielwerk (Umarbeitung von Das Spielwerk und die Prinzessin) – 1 Akt, UA 30. Oktober 1920, München (Bruno Walter)
  • 1915–1918: Der Schatzgräber – Oper mit Vorspiel, 4 Akten, Nachspiel, UA 21. Januar 1920, Frankfurt am Main (Ludwig Rottenberg)
  • 1919–1922: Irrelohe – Oper in 3 Akten, UA 27. März 1924, Köln (Otto Klemperer)
  • 1924–1928: Der singende Teufel – Oper in 4 Akten, UA 10. Dezember 1928, Berlin (Erich Kleiber)
  • 1924–1928: Christophorus oder Die Vision einer Oper – Vorspiel, 2 Akte (3 Bilder), Nachspiel, UA 1. Oktober 1978, Freiburg (Klaus Weise)
  • 1929–1932: Der Schmied von Gent – Oper in 3 Akten, Text nach Charles De Coster, UA 29. Oktober 1932, Berlin (Paul Breisach)
  • 1933–1934: Memnon (nur Skizzen)

(край на цитата)

Превод:

Сценични произведения/опери


(Либрета, освен ако не е посочено друго, от Франц Шрекер)


1901-1902: „Пламъци“ – 1 действие. Либрето: Дора Лийн (1880-1941; известна още като Дора Полак). Премиера – Виена 1902 (концертно изпълнение), Кил 2001 (сценично изпълнение)


Около 1903–1910: „Далечният звук“ – опера в 3 действия, премиера на 18 август 1912 г., Франкфурт на Майн.


1908–1912: „Играчката и принцесата“ – 2 действия, пролог, премиера 15 март 1913 г., Франкфурт на Майн / Виена.


1911–1915: „Белязаните“ – опера в 3 действия, премиера на 18 април 1918 г., Франкфурт на Майн.


1915: „Играчката“ (преработка на „Играчката и принцесата“ – 1 действие, премиера 30 октомври 1920 г., Мюнхен (диригент Бруно Валтер)


1915–1918: „Иманярът“ – опера с прелюдия, 4 действия, епилог, премиера 21 януари 1920 г., Франкфурт на Майн (диригент Лудвиг Ротенберг)


1919–1922: „Иррелое“ – опера в 3 действия, премиера на 27 март 1924 г., Кьолн (диригент Ото Клемперер).


1924–1928: „Пеещият дявол“ – опера в 4 действия, премиера на 10 декември 1928 г., Берлин (диригент Ерих Клайбер).


1924–1928: „Кристофер или представата за една опера“ – пролог, 2 действия (3 картини), епилог, премиера 1 октомври, 1978 г., Фрайбург (диригент Клаус Вайзе).


1929–1932: „Ковачът от Гент“ – опера в 3 действия, текст по Чарлз Де Костър, премиера 29 октомври 1932 г., Берлин (диригент Пол Брайзах)


1933-1934: „Мемнон“ (само скици).

(край на превода)

Както виждаме, Франц Шрекер е автор на 10 завършени опери и на един проект за операта „Мемнон“, но поради смъртта му през 1934 г. същата не е завършена.

В хода на тази статия аз ще се спра по-късно на отделните опери, но все пак нека още сега отбележа, че най-големия му успех е операта „Далечният звук“ с премиера на 18 август 1912 г. във Франкфурт на Майн. И веднага да отбележа, че поради еврейския произход на Франц Шрекер, след идване на власт в началото на 30-те години на националсоциалистите в Германия и после в Австрия, творбите на Франц Шрекер са забранени за изпълнение, а оперите му са снети от сцена. Каква трагедия, той даже не успява да замине за друга държава, тъй като още в началните години на националсоциализма се разболява и умира в Берлин на днешния 21 март през 1934 г. – 2 дни преди да навърши 56 години.

През 20-те години на миналия век Франц Шрекер е смятан за един от най-важните оперни композитори в Германия след Вагнер; неговите опери понякога постигат по-високи резултати от тези на Рихард Щраус. Подобно на него, Шрекер е късен романтик. Същевременно в неговия музикален език има експресионистични елементи. Характеризира се с постоянна хармонична флуктуация с блестящи, преливащи се акорди. Артистичните инструментации на Шрекер и неговите фини смесвания на звукови картини му спечелват репутацията на „магьосник на звука“.

В България името на Франц Шрекер е почти неизвестно, освен на музикантите професионалисти. Негова опера изобщо не е поставяна в България, може би поради специалния характер на творбите му, макар че много от тези 10 опери имат прекрасна музика, която все пак не е „традиционната“ класическа или романтична оперна музика, с която се е свикнало десетки години. Веднага трябва да добавя, че музиката на Шрекер е една смесица от различни стилове, главно символизъм, експресионизъм, импресионизъм, но в много от тия опери има мелодии и липсват атонални съчетания, характерни за други дейци от същата епоха, като Арнолд Шьонберг и Албан Берг. Факта, че автор на либретата на почти всички свои опери е самият Шрекер, това му дава възможност така да оформя твърде фантастичните си сюжети, че те да отговарят и на музикалния му стил. Нека цитирам и едно обобщаващо изказване на музикален критик за изкуството на Шрекер:

„Франц Шрекер е австрийски композитор, диригент, учител и администратор. Той е предимно оперен композитор и развива стил, който се интегрира в плурализма на 20-ти век чрез естетическо множество (смес от романтизъм, натурализъм, символизъм, импресионизъм, експресионизъм и нова обективност), звукови експерименти, стратегии за разширена тоналност и концепция на тоталния музикален театър на 19-и век – музика на века“.

(край на цитата)

Изобщо епохата преди и около Първата световна война (1914-1918) е решително нова епоха в историята на всички изкуства и не е както при предкласика, класика, романтизъм и късен романтизъм, при които всяка нова насока се развива като естествено продължение на предната. Сега в този период успоредно се развиват различни течения като символизъм, експресионизъм, импресионизъм,, някои се смесват или влияят на другите.

Може би и самата жестока Първа световна война и резултатите от нея да е оказала влияние по косвен път, така че редица млади композитори, художници, писатели и поети виждат света с други очи и творят по други естетически принципи.

На това място ще направя малък скок в историята – кратка справка за Първата световна война, свързана с тия нови течения в изкуствата:

Първата световна война е военен конфликт, продължил от 28 юли 1914 до 11 ноември 1918 година. В него се включват повечето Велики сили, обединени в две противостоящи коалиции – Антантата (ФранцияРуска империяВеликобританияСърбия, впоследствие САЩ и други държави), срещу Централните сили (ГерманияАвстро-УнгарияОсманска империя и България). 

Над 70 милиона войници, от които 60 милиона европейци, са мобилизирани в една от най-тежките войни в човешката история. Убити са повече от 15 милиона души, което прави Първата световна война една от най-унищожителните. В периода 1918–1939 г. е наричана само Световната война, Голямата война или Европейската война.

Военните действия започват с германско настъпление в Белгия и Люксембург, за да настъпват от равнините, австро-унгарско настъпление в Сърбия и руско нападение срещу Прусия. След като германското настъпление към Париж е спряно, на Западния фронт се води статична окопна война с фронтова линия, която почти не се променя до 1917 година. На Източния фронт руската армия напредва успешно срещу австро-унгарците, но е отблъсната от германските войски. Нови фронтове се откриват с влизането във войната на Османската империя по-късно през 1914 година, България и Италия през 1915 година и Румъния през 1916 година. През 1917 година Русия и Румъния са принудени да излязат от войната. Опитът за решително германско настъпление на Западния фронт през 1918 година е спрян след намесата на Съединените щати. През следващите месеци Централните сили капитулират една по една, като краят на войната е поставен в 11 часа на 11 ноември 1918 година с подписаното от Германия примирие.

Драги приятели, спомняте ли си от училищното обучение по история как започва тази жестока война, отнела в течение на 4 години живота на повече от 15 милиона души ? Ако не си спомняте, ето какво е станало точно преди 110 години:

„ (…) Локалната криза в Австрия – малко на юг от центъра на Европа, дава ход на Първата световна война, която не е от значение за европейското равновесие на силите, и „casus belli“ (поводът за война – бел. Б.К.) е толкова случаен, колкото и безразсъдна е предшестващата дипломация:

На 28 юни 1914 г. Франц Фердинанд, наследник на хабсбургския трон, заплаща с живота си за необмисления ход на Австрия да анексира Босна и Херцеговина през 1908 г. Дори и начинът на неговото убийство не избягва изключителната смесица от трагизъм и абсурд, бележеща разпадането на Австро-Унгарската империя. Младият сръбски терорист не успява в първия си опит да убие Франц Фердинанд, като вместо него ранява шофьора на ерцхерцога. След като пристига в губернаторската резиденция и нахоква австрийските администратори за небрежността им, Франц Фердинанд, придружаван от съпругата си, тръгва да посети жертвата на атентата в болницата. Новият шофьор на кралската двойка завива в погрешна посока и, връщайки на заден ход, спира пред смаяния убиец, който в това време гаси разстроените си чувства с алкохол в тротоарното кафене. След като самото Провидение му изпраща наново жертвата, този път той не греши.

Така един избегнат първоначално инцидент с неотвратимостта на гръцка трагедия се превръща в стихиен пожар. Тъй като съпругата на ерцхерцога не е с кралска кръв, никой от европейските монарси не присъства на погребението. Едно събиране на коронованите глави би им дало възможност да обменят мнения и те може би нямаше с такава охота да влязат във война няколко седмици по-късно заради един терористичен акт“.

(край на цитата)

Откровено казано, аз самият бях забравил тия подробности, по-спциално за този парадокс с „повторния опит за убийство“, и то в същия ден! Каква игра на съдбата !!!

(край на бележките около Първата световна война)

Сега по няколко изречения за отделните нови насоки в изкуствата – символизъм, експресионизъм и импресионизъм:

В системата на Шопенхауеровата естетика едно изкуство стои много над останалите – и в ценностно отношение, и във философски смисъл, и по сила на въздействието. Докато другите изкуства могат единствено да подражават на идеите, това уникално изкуство – музиката, има привилегията да е проводник на самата воля. Музиката е именно такава непосредствена обективация и отражение на цялата воля, подобно на самия свят, подобно на идеите, чието размножено явление представлява светът на отделните неща. Следователно музиката не е в никакъв случай отражение на идеите като другите изкуства, а отражение на самата воля, чиято обектност са и идеите.

Символизъм в музиката

Има ли символистична музика?

В литературата е възможно да не се изразява пряко идея, а символично да се посочи какво всъщност се има предвид. А картините на Фердинанд Ходлер и Куно Амиет например показват, че живописта познава и символиката. Художниците са по-малко загрижени за изобразяването на реалността по натуралистичен начин, отколкото за разкриването на по-дълбоките слоеве на тази реалност. Но как инструменталната музика може да бъде означавана символично? Например, като поставим пред партитурата на струнен секстет символистично стихотворение – и по този начин накараме музиката да изглежда като въображаем акомпанимент към този мечтателен, загадъчен текст. Арнолд Шьонберг следва тази стратегия в ранната си творба „Преобразена нощ“, базирана на едноименната поема на Рихард Демел. Клавирният квинтет на Цезар Франк също има символистичен характер

……

Експресионизъм в музиката

Основен стилистически критерий за музиката от този период е еманципацията на дисонанса. Откриват се нови тонални системи до атонална музика и додекафония, при която всички дванадесет тона на октавата са равноправни. Много други губят своята валидност и се появяват нови тембри.

Експресионизмът в музиката се развива главно в Германия и Австрия.

Представители на експресионизма в музиката:

…..

Импресионизъм в музиката

Периодът на импресионизма е следващият голям етап в историята на класическата музика. Името произлиза от едноименното движение в живописта, което се занимава с почти същото – стремеж за създаване на картини чрез звук.

Импресионизмът възниква във Франция. За разлика от композиторите-националисти в други европейски държави, френските композитори не изпитват потребност да използват народни мотиви в творчеството си. Причината е, че французите имат утвърдена музикална култура, вековни традиции и винаги са вървели по свой път в света на класическата музика.

Един от първите композитори-импресионисти е Ерик Сати (1866–1925). На мащабните и драматични творби на романтиците той противопоставя основно кратки и простички пиеси за пиано.

Импресионизмът се развива успешно и оставя трайна следа благодарение на Клод Дебюси (1862–1918). Дебюси е усърден студент в Консерваторията под опеката на учители-романтици. На младини той е под влиянието на творчеството на Вагнер и най-вероятно е щял да стане композитор, създаващ музика в стила на късния романтизъм, но приятелството му със Сати променя това. Дебюси притежава големи технически способности и изгражда собствен стил, основан на ефирен звук, необичайни гами и екзотични тембри.

Третият голям френски импресионист е Морис Равел (1875–1937). Равел е изобретателен оркестратор и има завиден слух към детайла. Той развива принципите на импресионизма, зададени като основа от Дебюси, и в своята музика вгражда и други влияния, като например испанска народна музика, виенски валс, барокова клавирна музика и дори джаз. Равел се превръща в изкусен майстор на композирането и създава редица шедьоври.

(край на цитатите)

След този голям увод ще премина към биографични данни и творчество на композитора и музикален педагог Франц Шрекер:

Франц Шрекер (на немски Franz Schreker, първоначално Schrecker), роден на 23 март 1878 г. в Монако, починал на 21 март 1934 г. в Берлин; е австрийски композитор и либретист. Той е един от най-изпълняваните немскоговорящи композитори на своето време.


Живот


Франц Шрекер е син на покръстения придворен фотограф Игнац Ференц Шрекер и втората му съпруга Елеонора фон Клосман. Той учи композиция в Консерваторията на Дружеството на приятелите на музиката във Виена при Роберт Фукс. През 1911 г. поема ръководството на създадения от него Филхармоничен хор, а от 1912 г. води клас по композиция в Музикалната академия във Виена.

Изградената вече слава носи на Франц Шрекер директорския пост в Берлинския академичен музикален университет (днес Берлински университет по изкуствата), където работи от 1920 до 1931 г.

На Франц Шрекер е предложен форум от „Universal Edition“ в музикалното списание „Anbruch“, в което се появяват 103 статии от и за него между 1919 и 1937 г. Още в края на 20-те години Шрекер е обект на културната политика на националсоциалистите. През 1932 г., поради нацисткия терор, планираната във Фрайбург премиера на операта му „Кристофер“ е оттеглена от самия Шрекер и той е принуден да подаде оставка от позицията си на директор на Берлинския музикален университет, който ръководи от 1920 г. От 1932 до 1933 г. е и ръководител на майсторски клас по композиция в Пруската академия на изкуствата. Един от учениците му там е Владислав Шпилман. Малко след принудителното му пенсиониране от Макс фон Шилингс, той умира от сърдечен удар на 21 март 1934 г., който е предшестван от инсулт, и е погребан в гробището на Далемската гора. Гробът се намира в секция 10A-6 и е посветен като почетен гроб на град Берлин.


На 10 ноември 1909 г. Шрекер се жени за сопраното Мария („Мици“) Анна Йозефа Биндер (родена на 10 ноември 1892 г., Виена; † 23 декември 1978 г., Берлин) във Виена. Двойката има две деца: Отили Хедвиг (по-късно Хайди Шрекер-Бурес; родена на 9 август 1910 г., Виена; † 15 декември 1993 г., Буенос Айрес) и Емануел Леополд (роден на 23 декември 1914 г., Виена; † 9 август 1971 г. Мелбърн, Австралия).


През 1959 г. „Franz-Schreker-Gasse“ във Виена-Фаворитен (10-ти район) и през 1936 г. „Schrekergasse“ в Ottakring (16-ти район на Виена) са кръстени на него.

Дейност

През 20-те години на миналия век Франц Шрекер е смятан за един от най-важните оперни композитори в Германия след Вагнер; неговите опери понякога постигат по-високи резултати от тези на Рихард Щраус. Подобно на него, Шрекер е късен романтик. Същевременно в неговия музикален език има експресионистични елементи. Характеризира се с постоянна хармонична флуктуация с блестящи, преливащи се акорди.


С едно изключение („Пламъци“), Шрекер сам пише текстовете за своите опери. Повлиян от психоанализата на Зигмунд Фройд, либретистът Шрекер рисува безпощадни емоционални портрети на своите оперни герои, някои от които съдържат и автобиографични препратки.

Оклеветени от националсоциалистите като „изродени“, творбите на Шрекер са почти забравени след 1933 г. В края на 70-те години на миналия век започва „ренесансът“ на Шрекер, който продължава и до днес, например изпълненията на оперите „Белязаните“ (1979 г., реж. Ханс Нойенфелс) във Франкфуртската опера, през 2005 г. на Залцбургския фестивал, през 2015 г. в Лионската опера, през 2017 г. в Баварската държавна опера и през 2018 г. в „Komische Oper Berlin“, „Ковачът от Гент“ в Берлинската държавна опера през 1981 г., в театър Билефелд през 1993 г. и в театър Кемниц през 2010 г., поредица с по-рядко срещаните заглавия „Пламъци“, „Кристофер или представата за една опера“ и „Играчката и принцесата“ в Оперния театър в Кил под режисурата на Кирстен Хармс, както и „Далечният звук“ във Виенската държавна опера, 2015 г. в Оперния театър в Грац, в Националния театър Манхайм и 2017 г. в Театър Любек.

Преоткриването на Франц Шрекер е основно резултат от музиколожка конференция в Грац в средата на 70-те години. От 90-те години на миналия век фоно-индустрията издава все повече и повече записи на негови произведения. Голяма част от наследството му е в Австрийската национална библиотека във Виена, а части от ценната му частна библиотека са в Библиотеката на „Берлинския университет по изкуствата“.

По-подробна биография

След ранната смърт на баща му семейството обеднява. Майката се премества с децата във виенското предградие „Дьоблинг“, където се бори да издържа семейството, като управлява смесен магазин. Благодарение на стипендия, музикално надареният Франц Шрекер успява да учи пиано, орган и музикална теория от 1889 г. През 1892 г. той започва обучението си във Виенската консерватория и става студент по композиция на Роберт Фукс (1847–1927), при когото – наред с други личности – учат също Хуго Волф, Густав Малер и Александър Землински. По време на обучението си Шрекер пише предимно песни, хорови произведения, камерна музика и някои симфонични произведения. Стилово те съответстват на предпочитания във Виенската консерватория тонален език на Йоханес Брамс, но по отношение на чувствителността на хармоничните нюанси далеч надхвърлят модела на Брамс.

Първата опера на Шрекер „Пламъци“ по текст на неговата приятелка от детството Дора Лийн (известна още като Дора Полак, 1880-1942 г. депортирана) – премиера във версия за гласове и пиано във Виена през 1901 г. – все още е повлияна от късния романтизъм.

Със следващата си опера „Далечният звук“ (написана около 1903-1910 г.) Шрекер се осмелява да експериментира с психологически музикален театър в свой стил. Той получава вдъхновение за тази артистична драма, която изобразява социални несправедливости като проституция и угодничество в символично пречупване, от съвременната литература на „Млада Виена“ (Херман Бар, Хуго фон Хофманстал, Артур Шницлер и др.), както и от новите възгледи за човечеството във все още младата психоанализа на Зигмунд Фройд. Влиянието на Ото Вайнингер също е очевидно. В музиката към „Далечният звук“ Шрекер също пробва нова музикална основа. Късната премиера под ръководството на Лудвиг Ротенберг (1864–1932) в експериментиращата Франкфуртска опера през 1912 г. е триумф и поставя Шрекер наравно с водещите оперни композитори на своето време.

Още през 1907 г. Шрекер основава Филхармоничния хор във Виена, с който изпълнява особено нова музика (Шьонберг, Малер, Землински, Делхис и др.). Тук среща и бъдещата си съпруга, сопраното Мария Биндер. Връхната точка в работата на Шрекер като директор на Филхармоничния хор е премиерата на „Gurrelieder“ на Шьонберг през 1913 г. Назначен като преподавател по композиция във Виенската консерватория през 1912 г. и назначен за професор през 1913 г., Шрекер пише главно опери през следващите години, текстовете за които той сам създава. По този начин Шрекер задълбочава подхода си към психологическия музикален театър, но избира предимно приказен или исторически материал. За да представи психологически гранични ситуации, той използва нова техника за проследяване на процесите на съзнанието чрез лайтмотивни, хармонични и формални процедури, които доразвиват идеята на Вагнер за поетично-музикалния период, неговото отношение към певческите гласове и мотивно-тематичната работа. В допълнение, разнообразно диференцираните тембри на оркестъра придобиват собствена семантична стойност. Артистичните инструментации на Шрекер и неговите фини смесвания на звукови картини му спечелват репутацията на „магьосник на звука“. По-специално неговите опери „Далечният звук“, „Белязаните“ и „Иманярът“ създават репутацията на Шрекер като водещ немскоезичен оперен композитор заедно с Рихард Щраус (1864–1949).

През 1920 г. Шрекер е назначен за директор на Берлинския музикален университет, като по този начин получава една от най-влиятелните позиции в културния живот на младата Ваймарска република. Много нови музикални разработки се появяват от класа му по композиция, който Шрекер не винаги иска да следва. Сред неговите ученици са: Бертолд Голдшмит, Алоис Хаба, Яша Хоренщайн, Рудолф Колиш, Ернст Кршенек, Феликс Петирек, Артур Родзински, Ханс Шмид-Исерщед, Игнас Страсфогел и Грете фон Цириц.

От средата на 20-те години на миналия век Шрекер се оказва все по-изложен на критика от своите ученици и пресата. Разкошният музикален театър на Шрекер вече не отговаря на променящите се вкусове на времето след Първата световна война, което се стреми към нова обективност. Въпреки това, в късните му творби – повратната точка е „Иррелое“, чиято премиера е в Кьолн през 1924 г. – може да се види все по-интензивно изследване на нови стилове: “Пеещият дявол” (1928) показва части от рязко линейна полифония; В „Христофер“ (1925-1929) Шрекер включва елементи от кабаре и джаз и изследва техниката на дванадесет тона на своя приятел Арнолд Шьонберг (1874-1951).

Възникващият националсоциализъм вижда Шрекер като „изроден“. Той е принуден да оттегли премиерата на „Христофер“, планирана за 1933 г. във Фрайбург (Бр.). Премиерата на последната му опера „Ковачът от Гент“ в Берлин през 1932 г. е прекъсната от националсоциалистически демонстранти. Когато Шрекер отказва да уволни преподаватели-евреи в своя университет, той е принуден да подаде оставка и се пенсионирва с малка пенсия. Шрекер се опитва да емигрира, но получава тежък инсулт през декември 1933 г. и умира през март следващата година. Семейството му емигрира в Аржентина, но съпругата му се завръща в Берлин в края на 30-те години.

След 1945 г. първоначално до голяма степен на Шрекер е отказана реабилитация. Само високо оценената продукция на „Белязаните“ във Франкфурт на Майн през 1979 г. проправя пътя за преоткриване. Оттогава оперите на Шрекер отново се появяват редовно в графика на оперните театри и музиколозите откриват нови начини за разбирането му чрез интензивни изследвания на композитора. Фондация „Франц Шрекер“, основана през 1986 г. от Кристофър Хейли, насърчава изследването на живота и творчеството на Шрекер и подготвя нови издания на произведенията му.

(край на биографичните бележки)

В началото на тази статия цитирах списък на сценичните творби на Франц Шрекер. Сега ще цитирам списък на другите му творби:

Orchesterwerke (без превод)

  • 1896: Liebeslied für Streichorchester und Harfe (verschollen)
  • 1899: Scherzo
  • 1899: Symphonie a-Moll op. 1 (Finale verloren)
  • 1900: Scherzo für Streichorchester
  • 1900: Intermezzo op. 8 – Satz für Streichorchester (später Teil der Romantischen Suite)
  • 1902–1903: Ekkehard, symphonische Ouvertüre für großes Orchester und Orgel op. 12
  • 1903: Romantische Suite op. 14
  • 1904: Phantastische Ouvertüre op. 15
  • 1905: Der Geburtstag der Infantin, Suite nach dem gleichnamigen Märchen von Oscar Wilde für Kammerorchester (für Orchester 1923, Pantomime Spanisches Fest für Orchester 1927)
  • 1908: Festwalzer und Walzerintermezzo
  • 1908: Valse lente
  • 1908–1909: Ein Tanzspiel für großes Orchester
  • 1909: Nachtstück aus der Oper Der ferne Klang
  • 1913: Vorspiel zu einem Drama (zusammengestellt aus Teilen der Oper Die Gezeichneten)
  • 1916: Kammersymphonie (auch für größere Besetzung als Sinfonietta)
  • 1918: Symphonisches Zwischenspiel aus der Oper Der Schatzgräber
  • 1928: Kleine Suite für Kammerorchester
  • 1929–1930: Vier kleine Stücke für großes Orchester

1933: Vorspiel zu einer großen Oper (aus der unvollendeten Oper Memnon)

´´´´´´

Sonstige Werke (Auswahl)

  • 1898: Sonate für Violine und Klavier
  • 1899: König Tejas Begräbnis (Felix Dahn) für Männerchor und Orchester
  • 1900: Der 116. Psalm op. 6 für Frauenchor und Orchester
  • 1902: Schwanengesang op. 11 (Dichtung von Dora Leen) für Chor und Orchester
  • 1903: Zwei Gesänge für mittlere Stimme und Klavier: Sommerfäden (von Dora Leen) und Stimmen des Tages (von Ferdinand Saar)
  • 1909: Fünf Gesänge (instrumentiert 1922)
  • 1909: Der Wind – Pantomime für Violine, Violoncello, Klarinette, Horn und Klavier
  • 1916: Orchestrierung von 2 Liedern von Hugo Wolf
  • 1923: Zwei lyrische Gesänge (Walt Whitman, instrumentiert 1929 u.d.T. Vom ewigen Leben)
  • 1932–1933: Das Weib des Intaphernes – Melodram (Eduard Stucken)
  • 1933: Orchestrierung von Franz Liszts Ungarischer Rhapsodie Nr. 2
  • ca. 40 Lieder

(край на цитата)

В биографията на Франц Шрекер стана въпрос за федерация, която носи неговото име. Цитирам превод на съответен текст на немски език:

Портал на фондация „Франц Шрекер“.

Добре дошли!


Фондация „Франц Шрекер“ иска да задълбочи разбирането на творчеството на Шрекер и да му даде признанието, което заслужава въз основа на неговото музикално и естетическо качество.

Мисията на фондацията е:

да управлява наследството на композитора Франц Шрекер,

да публикува висококачествени и музикологично обосновани издания на неговите произведения,

да насърчава изпълнението на неговите произведения и да предоставя научна подкрепа,

да спомага за осъществяване на записи на звукови носители,

да насърчава научни изследвания в областта от живота, работата и околната среда на Шрекер чрез организиране и финансиране на симпозиуми, лекции и публикации.

Фондация Франц Шрекер е основана през 1986 г. от Кристофър Хейли по искане на Хайди Шрекер-Бурес, дъщерята на композитора, и финансира дейността си от наследството и хонорарите на Франц Шрекер.


(край на цитата)

Цитирам в оригинал на немски език и после в мой превод една интересна статия за Франц Шрекер, свързана със забраната по време на националсоциализма да се свирят творби от автори с еврейски произход:

Портал „Music and the Holocaust“

(без дата)

Franz Schreker, der Toast der deutschen Oper in den frühen Weimarer Jahren, wurde 1878 geboren. 1888 starb sein Vater plötzlich in Linz, woraufhin die Familie nach Wien zog. Als junger aufstrebender Musiker arbeitete Schreker in verschiedenen Gelegenheitsjobs, um seine Mutter und seine drei Geschwister zu versorgen, bevor er 1892 ein Stipendium am Wiener Konservatorium erhielt, wo er Violine und Komposition studierte.

Schreker erwarb sich nach und nach den Ruf eines der begabtesten jungen Künstler im Europa der Jahrhundertwende. 1909 heiratete er die Sopranistin Maria Binder, die in der Folge mehrere Hauptrollen in seinen Inszenierungen sang. In diesen Jahren entstanden mehrere Liedsätze und symphonische Werke. Als Opernkomponist sollte er sich jedoch einen Namen machen. Eines seiner frühesten Werke, eine einaktige Oper mit dem Titel Der ferne Klang, setzt sich offen mit Fragen der Sexualität und Erotik auseinander. 1912 wurde er als Professor an die Wiener Musikakademie berufen, wo er sich den Ruf eines begabten und engagierten Lehrers erwarb.

Schrekers nächste Oper, Das Spielwerk und die Prinzessin, wurde weniger gut aufgenommen, und der Ausbruch des Ersten Weltkriegs im folgenden Jahr unterbrach den anhaltenden Erfolg von Der ferne Klang. Während des Ersten Weltkriegs unterrichtete Schreker weiterhin am Wiener Konservatorium, und es waren die Zwischenkriegsjahre, in denen seine Karriere kurzzeitig aufblühte.  1920 wurde er zum Direktor der renommierten Berliner Musikhochschule ernannt. In diesen Jahren stand Schreker im Mittelpunkt vieler positiver Schlagzeilen: Ein einflussreicher Frankfurter Kritiker schrieb zum Beispiel, der Komponist repräsentiere eine wichtige Strömung in der deutschen Musik:

Es gibt derzeit drei [bedeutende] deutsche Opernkomponisten: Hans PfitznerRichard Strauss, Franz Schreker … Erst mit dem Auftauchen von Franz Schreker ist der Übergang vollzogen … Zum ersten Mal seit Jahrzehnten haben wir eine Reihe von Werken, die jenseits jeder Trendverfolgung, jeder spekulativen Theorie, jenseits von bloßem artifiziellem Stil oder jeder Art von formalen Experimenten steht … Schreker sieht die Bühne der Oper mit dem Auge des irrationalen und emotionalen Phantasiemenschen.  Aus dieser Grundhaltung ergibt sich der Unterschied nicht nur zur doktrinären Ideenoper von Pfitzner oder der intellektuell beschränkten Kunstfertigkeit von Strauss …  Schreker ist im Vergleich zu diesen … eine Naturgewalt.

Ende der 1920er Jahre begannen die Nazis, Schrekers Aufführungen zu boykottieren und mit antisemitischen Drohungen zu unterbrechen. 1932 musste die Premiere seiner neuen, Schönberg gewidmeten Oper Christopherus wegen Gewaltandrohungen abgesagt werden (sie wurde erst 47 Jahre später uraufgeführt).Zu diesem Zeitpunkt war Schrekers musikalisches Schicksal besiegelt, und er trat im März 1932 aus der Akademie aus. Er starb im März 1934 in Berlin, kaum ein Jahr nach Hitlers Machtübernahme.

(край на цитата)

Превод:

Портал „Музиката и Холокоста”
(без данни)

Франц Шрекер, тостът на немската опера в ранните години на Ваймарската република, е роден през 1878 г. През 1888 г. баща му внезапно умира в Линц, след което семейството се премества във Виена. Като млад амбициозен музикант, Шрекер работи различни случайни работи, за да издържа майка си и тримата си братя и сестри, преди да получи стипендия във Виенската консерватория през 1892 г., където учи цигулка и композиция.

Шрекер постепенно си спечелва репутацията на един от най-талантливите млади музиканти в Европа в началото на века. През 1909 г. се оженва за сопраното Мария Биндер, която впоследствие изпълнява няколко главни роли в неговите постановки. През тези години са създадени няколко поредици от песни и симфонични произведения. Въпреки това Шрекер трябва да си създаде име като оперен композитор. Една от най-ранните му творби, операта с име „Далечният звук“ открито се занимава с въпроси на сексуалността и еротиката. През 1912 г. той е назначен за професор във Виенската музикална академия, където си спечелва репутация на талантлив и ангажиран учител.

Следващата опера на Шрекер „Играчката и принцесата“ е по-слабо приета и избухването на Първата световна война през следващата година прекъсва продължаващия успех на „Далечният звук“. По време на Първата световна война Шрекер продължава да преподава във Виенската консерватория и това са годините между двете войни, когато кариерата му за кратко процъфтява.

През 1920 г. той е назначен за директор на прочутия Берлински музикален университет. През тези години Шрекер е във фокуса на много положителни заглавия. Влиятелен франкфуртски критик пише например, че композиторът представлява важно движение в немската музика, като допълва:

„В момента има трима важни немски оперни композитори: Ханс Пфицнер, Рихард Щраус, Франц Шрекер… Едва с появата на Франц Шрекер преходът е завършен… За първи път от десетилетия имаме група от работещи композитори, която надхвърля всяко проследяване на тенденциите, всяка спекулативна теория, отвъд обикновения изкуствен стил или всякакъв вид формални експерименти… Шрекер вижда оперната сцена с окото на ирационалния и емоционален „фентъзи“ човек. Това основно отношение води до разликата не само с доктринерската опера на идеите на Пфицнер или интелектуално ограничената артистичност на Щраус… В сравнение с тях Шрекер е една „природна сила“.

(край на цитата)

В края на 20-те години на миналия век нацистите започват да бойкотират представленията на Шрекер и да ги прекъсват с антисемитски заплахи. През 1932 г. премиерата на новата му опера „Кристофер“, посветена на Шьонберг, трябва да бъде отменена поради заплахи за насилие (премиерата е представена чак 47 години по-късно). В този момент музикалната съдба на Шрекер е решена и той подава оставка от Академията през март 1932 г.

Той умира в Берлин през март 1934 г., една година след като Хитлер идва на власт.

(край на превода)

Искам да приключа общата част от живота и творчеството на Франц Шрекер с една хубава обзорна статия, преди да премина към неговите оперни творби. Цитирам:

Франц Шрекер е австрийски композитор, диригент, учител и администратор. Шрекер е предимно оперен композитор и развива стил, който се интегрира в плурализма на 20-ти век чрез естетическо множество (смес от романтизъм, натурализъм, символизъм, импресионизъм, експресионизъм и нова обективност), звукови експерименти, стратегии за разширена тоналност и концепция на тоталния музикален театър на 19-и век – музика на века.

Шрекер е роден в Монако като най-големият син на бохемско-еврейския придворен фотограф Игнац Шрекер и съпругата му Елеонора фон Клосман, които принадлежат към католическото благородство на провинция Щирия в Австрия. Той израства, пътувайки през половин Европа и след ранната смърт на баща му, семейството се премества от Линц във Виена (1888), където Шрекер посещава Виенската консерватория през 1892 г. с помощта на стипендия. Започва да учи цигулка при Сигизмунд Бахрих и Арнолд Йозеф Розе (1863-1946), след което се премества в класа по композиция на Роберт Фукс (1847-1927) – също учител на Густав Малер (1860-1911) и завършва обучението си като композитор през 1900 г.

Той отбелязва първия си успех с „Интермецо за струнни“ опус 8, което печели важна награда, спонсорирана от „Neue musikalische Presse“ през 1901 г. След като завършва консерваторията, той работи на различни работни места в продължение на няколко години. Първата му опера „Пламъци“ е завършена през 1902 г., но не получава сценично изпълнение.

Шрекер започва да дирижира през 1895 г., когато основава „Асоциацията на музикалните приятели“ на Дьоблинг. През 1907 г. той основава Виенския филхармоничен хор, който ръководи до 1920 г.: многобройните му премиери включват „Псалм XXIII“ от Александър фон Землински (1871-1942) и „Мир на земята“ и „Gurre-Lieder“ от Арнолд Шьонберг (1874-1951).

Неговата пантомима „Рожденият ден на инфантата“, която танцьорката Грете Визентал (1885-1970) и нейната сестра Елза поръчват за откриването на художественото шоу през 1908 г., за първи път привлича вниманието към развитието му като композитор. Успехът на проекта е толкова голям, че Шрекер композира за двете сестри още няколко произведения, свързани с танца, включително „Вятърът“, „Valse lente“ и „Една танцова игра“ (Рококо).

През ноември 1909 г. е бурната премиера на сложната оркестрова интерлюдия (нощна пиеса) от „Далечният звук“ – операта, върху която той работи от 1903 г. През 1912 г. премиерата на цялата опера във Франкфурт затвърждава славата му. През същата година режисьорът Вихелм Боп предлага на Шрекер временна преподавателска позиция в консерваторията, където Шрекер е учил, сега Виенската музикална академия. В началото на 1913 г. той е назначен за редовен професор.

Този пробив предвещава десетилетие на голям успех за композитора. Следващата му опера „Играчката и принцесата“, чиято премиера е едновременно във Франкфурт и Виена на 15 март 1913 г., е по-слабо приета (творбата е преработена през 1915 г. като едноактна пиеса „Mysterium“ с простото заглавие „Играчката“. Скандалът, който тази опера предизвиква във Виена само допринася името на Шрекер да стане още по-известно.

Избухването на Първата световна война прекъсва успеха на композитора, но с премиерата на операта му “Белязаните” на 25 април 1918 г. във Франкфурт, Шрекер се нарежда в челната група на съвременните оперни композитори. Премиерата на „Иманярът“ на 21 януари 1920 г. във Франкфурт е връхната точка в кариерата му. Камерната симфония, композирана между двете опери през 1916 г. за факултета на Виенската академия, бързо навлиза в репертоара и остава най-често изпълняваната творба на Шрекер и до днес.

През март 1920 г. Шрекер е назначен за директор на Музикалния университет в Берлин и между 1920 и 1932 г. дава изчерпателни уроци по музика по различни предмети на учениците си, като: Бертолд Голдшмид, Алоис Хаба, Яша Хоренщайн, Юлиус Бюргер и Ернст Кршенек (1900–1991). Други негови ученици са Артур Родзински, Стефан Волпе, Зденка Тихарич и Грете фон Цириц.

Славата и влиянието на Шрекер достигат своя връх в ранните години на Ваймарската република, когато той е най-изпълняваният жив оперен композитор след Рихард Щраус (1864-1949). Упадъкът на артистичното му състояние започва със смесения прием на „Иррелое“ в Кьолн през 1924 г. под ръководството на Ото Клемперер (1885-1973)  и провала на „Пеещият дявол“ в Берлин през 1928 г. под ръководството на Ерих Клайбер.
Политическите събития и разпространението на антисемитизма също допринасят за това, като и двете творби предвещават края на кариерата на Шрекер. Демонстрации на десни екстремисти прекъсват премиерата на „Ковачът от Гент“ в Берлин през 1932 г., а натискът от страна на нацистите принуждава отмяната на планираната премиера на „Кристофер“ във Фрайбург през 1933 г. (където произведението най-накрая е представено през 1978 г.).

Накрая през юни 1932 г. Шрекер губи работата си като директор на музикалния университет в Берлин, а на следващата година губи и работата си като професор по композиция в Академията по изкуствата.

По време на живота си той се превръща от празнуван като бъдеще на немската опера до смятан за неуместен композитор и маргинализиран като педагог. След като получава инсулт през декември 1933 г., той умира в Берлин на 21 март 1934 г., два дни преди 56-ия си рожден ден.

Въпреки че Шрекер е повлиян от композитори като Рихард Щраус (1864–1949) и Рихард Вагнер (1813–1883), неговият зрял стил показва силно индивидуален хармоничен език, който, макар и широко тонален, се характеризира с хроматични и политонални пасажи.

След десетилетия в неизвестност, Шрекер преживява забележително възраждане на репутацията си в немскоговорящите страни и в Съединените щати. През 2005 г. Залцбургският фестивал представя (и заснема) незавършена постановка на „Белязаните“, режисирана от Кент Нагано, а Еврейският музей във Виена представя изложба, посветена на живота и творчеството му. През 2010 г. са представени нови постановки на „Далечният звук“ в „Staatsoper Unter den Linden“ в Берлин и Цюрихската опера, както и в по-малки оперни театри в Германия. Операта „Иррелое“ е представена във Народната опера във Виена през 2004 г. и отново в Оперния театър в Бон през ноември 2010 г.

В началото на годината опера на Шрекер е представена за първи път в САЩ – „Белязаните“ в операта на Лос Анджелис; и месеци по-късно идва втора опера – „Далечният звук“ по време на фестивала „Bard Summerscape“.

Има малко доказателства за изневярата на Франц Шрекер по време на брака му. Той се оженва за певицата Мария Биндер (1892–1979) през 1909 г. и по-късно има любовни връзки с жени – ситуация, която със сигурност трябва да е повлияла върху изобразяването от него на женската сексуалност в следващите му творби и може също да обясни впечатлението на Алтенберг за „отвъдност“. Афера между Франц Шрекер и Алма Малер (1879-1964) се състои само година след смъртта на Густав Малер и две години след брака му с Мария Биндер. Увлечението на Франц надвива всяко чувство за благоприличие или дори най-елементарното съображение към младата му и несъмнено сексуално неопитна съпруга. Страстта му към Алма се усилва до такава степен, че посвещението на „Играчката“ вече не е посветено на Мария, а на Алма. Въпреки това, когато работата е завършена, Алма се е преместила в „по-зелените пасища“ на художника Оскар Кокошка (1886-1980), който е седем години по-млад от нея.

(край на цитата)

ОПЕРНО ТВОРЧЕСТВО НА ФРАНЦ ШРЕКЕР

В последната част на моята статия за Франц Шрекер ще се спра на три от неговите оперни творби: “Далечният звук”, „Белязаните“ и „Пеещият дявол“. Както в началото писах, те са общо 10 и няма да се спирам на всички.

“Далечният звук” (Der ferne Klang) е опера в три действия от Франц Шрекер. Премиерата е през 1912 г. в Оперния театър във Франкфурт на Майн.


Действие


Кратко съдържание на операта

Първо действие

Действието се развива в Германия и Венеция около 1900 г. Младият композитор Фриц изоставя Грете, своята избранница, и търси в чужбина „далечния звук“, който ще изпълни неговото артистично творчество. В нетрезво състояние бащата на Грете залага дъщеря си на хазарт в страноприемницата „Zum Schwan”. Тъй като Грете не иска да приеме предложението за брак на ханджията, тя напуска къщата на родителите си през мъгливата нощ. Първоначално тя мисли за самоубийство, но докато гледа огрения от луната пейзаж, желанието й за живот надделява. Тя среща своя стара приятелка, която я последва.


Второ действие

Години по-късно Грете, станала известна куртизанка, празнува пищно парти със своите почитатели на остров край Венеция. Присъстващият граф се е влюбил лудо в Грете, но тя го отхвърля, защото й напомня прекалено много на Фриц. За да се разсее, тя обявява конкурс: който изпее най-красивата песен, ще прекара една нощ с нея. Малко преди края на състезанието се появява Фриц, чието търсене на „далечния звук” засега е безплодно. Той разпознава Грете, пее за любовта си и е коронован за победител. Когато разбира какво се е случило с бившата му любима, той се отвръща от нея с отвращение. В отчаянието си Грете се отдава на графа.


Трето действие

Операта на Фриц „Арфата“ се проваля на премиерата. Сред зрителите е Грете, която сега работи като улична проститутка. Фриц разбира твърде късно, че не е трябвало да отблъсне Грете. Когато тя се връща при него, той умира от изтощение в ръцете й.

…..


Сега следва по-подробно описание на трите действия:

Първо действие

Композиторът Фриц и Грете Грауман, дъщеря на беден пенсиониран офицер, са влюбени. Фриц иска да се ожени за Грете, но й казва, че първо трябва да напише страхотно музикално произведение и да открие мистериозния, далечен звук, който чува в себе си. Грете напразно се опитва да го убеди да остане с нея. Фриц напуска любимата си от детството и тръгва да търси далечния звук.

Когато Грете се връща към дома си, тя среща странна старица, която пита изненаданото момиче за Фриц и обещава да помогне на Грете, ако иска. Грете продължава пътя си към дома.

Вкъщи, майката на Грете – г-жа Грауман, разговаря с Грете за дълговете, които семейството е натрупало. Г-жа Грауман е решила, че вместо да взема пари на заем, Грете трябва да започне работа, за да подобри финансовото им състояние. Грете се оплаква, че баща й пие твърде много.

Точно когато тя казва това, бащата на Грете пристига в къщи с приятелите си по чаша – един актьор и д-р Вигелий. Бащата на Грете току-що е заложил на хазяина на дома им дъщеря си при игра на зарове и те идват да съберат дълга. Когато Грете отказва, баща й се ядосва. Преди да успее да нарани дъщеря си, другарите му завличат Грауман обратно в страноприемницата.

За да успокои майка си, Грете се държи така, сякаш е щастлива да се омъжи за ханджията. Но когато майка й я оставя сама в стаята, тя скача през прозореца и се втурва да намери Фриц.

Грете вече не може да настигне Фриц и пада изтощена на брега на едно езеро. Тя мисли да се удави, но тогава осъзнава красотата на природата през нощта. Тя заспива и сънува любовта си. Възрастната жена, която я среща преди това, всъщност е проститутка, появява се отново и обещава на Грете светло бъдеще, ако само я последва.

Второ действие

Десет години по-късно Грете е прочутата „кралица на нощния живот“ на остров във Венецианския залив, където може да бъде намерена в известния танцов салон „La Casa di Maschere“.

Но въпреки славата и успеха си, тя все още мисли за Фриц. В този ден тя обещава да сложи край на мъките на своите ухажори и да избере следващия си любовник, като обявява, че този, който успее да докосне сърцето й най-дълбоко с песен, ще я спечели. Графът пее „In einem Lande ein bleicher König“ (Един невзрачен крал на една държава) – тъжна, но красива песен, която е аплодирана от тълпата. Един случаен посетител контрира с песента „Das Blumenmädchen von Sorrent“ (Продавачката на цветя от Сорент) – една непристойна песен, на която публиката се наслаждава, докато той я пее твърде силно.

Преди Грете да вземе решение коя песен й допада по-добре, в групата от присъстващи се появява непознат посетител. Това е Фриц, който веднага разпознава Грете и отива право при нея. Той й казва, че не е намерил „далечния звук“, който му е убягвал през последните десет години и вместо това е тръгнал да я търси и сега иска да я направи своя жена.

Въпреки че Грете все още е влюбена във Фриц и би искала да бъде с него, тя решава да му разкрие, че е куртизанка и след това го пита дали все още той иска да се ожени за нея. Първоначално той не й вярва, но когато графът го предизвиква на дуел, Фриц, шокиран и разочарован, отказва дуела и си тръгва. Отчаяна, Грете се хвърля в обятията на графа.


Трето действие

Изминават още пет години и Фриц завършва своята опера „Арфата“. На премиерата първото действие върви добре, но третото действие завършва с бунт на публиката, защото никой не харесва музиката.

Сега Грете е загубила защитата на графа и е станала обикновено улично момиче. Тя научава за бунта и се тревожи за Фриц. По пътя към дома си непознати се приближават към нея на улицата, при които тя разпознава д-р Вигелиус и актьорът, които са отседнали в близкия хотел. Те й казват, че искат да я спасят от евентуалния тормоз на случайни минувачи. Д-р Вигелиус придружава Грете до дома й и казва, че много съжалява, че преди време Грауман е заложил на него дъщеря си.

Фриц седи вкъщи, стар и депресиран. Твърде късно осъзнава, че е унищожил не само живота си, но и любовта си. Приятелят му Рудолф напразно се опитва да го развесели и му напомня, че все още има време да пренапише операта. Фриц му казва, че е в края на живота си и иска да види само Грете, която той глупаво отблъсква два пъти. Рудолф тръгва да я търси, но д-р Вигелиус идва вместо него и води Грете със себе си.
Грете и Фриц с благодарност се прегръщат.

Композиторът най-накрая чува далечния звук, който сякаш винаги е бил в обсега му. Той с радост започва да пише нов край за своята опера, но преди да успее да го завърши, умира в ръцете на любимата си.

Оформление

Музика

С операта „Далечният звук“ композиторът Франц Шрекер отбелязва първия си оперен успех. Основните елементи на неговия специален звуков език са ясно видими: богати на модулация и движещи се хармонии чак до ръба на тоналността, както и пищна оркестрация. Певческите гласове са развити с интензивност на белканто по примера на Пучини. Проблемите на артисти, музиканти и художници тогава, както и подразбиращото се бягство в илюзорни светове, се обсъждат много често в годините около 1900 г. Характерът на Фриц има автобиографични черти. По времето, когато е създадена тази опера, Франц Шрекер също търси „чист звук“.


Оркестър

Оркестровият състав на операта включва следните инструменти:

Дървени духови инструменти: три флейти (2-ра и 3-та също пиколо), три обоя (3-ти също английски рог), два кларинета, бас кларинет (също ми бемол кларинет и тенор саксофон), два фагота, контрафагот.

Духови медни: четири валдхорни, три тромпети, три тромбона, туба (също туба- контрабас)

Тимпани, барабани: бас барабан, малък барабан, чинели, триъгълник, камбани, ниска камбана, тамбурина, баски барабан, ксилофон, кастанети, глокеншпил, две арфи,
пиано, челеста

струнни инструменти.

Съпътстваща музика на сцената: венецианска музика (флейта, кларинет, две валдхорни, тимпани, дайре, арфа, три мандолини, две китари, струнни), циганска музика (ми бемол кларинет, също малък кларинет в „ре“, цимбал, струнни)

Съпътстваща музика зад сцената: челеста, пиано, арфа „ad libitum“.


Работна история

На премиерата във Франкфуртската опера през 1912 г. тенорът Карл Гентнер (1876–1922) играе и пее главната мъжка роля на Фриц.


Дискография

1990: Томас Мозер, Габриеле Шнаут, Виктор фон Халем, Зигмунд Нимсгерн, Ханс Хелм, Роланд Херман, Юлия Юон, Барбара Хан, Гудрун Зибер, Гертруд Отенхол, „Риас Камерхор“, „Rundfunkchor“ Берлин, Радио-симфоничен оркестър Берлин; Герд Албрехт (диригент), „CD Capriccio“ 60 024-2.

2000: Томас Харпер, Елена Григореску, Андреас Халер, Хорст Фийл, Рюдигер Бунзе, Ерика Пилари, Пол Фрис, Мариса Алтман-Алтхаузен, Вернер Хан, Петер Николаус Канте, Райнхард Лайзенхаймер, „Оперен хор на Хаген“, „Филхармоничен оркестър на Хаген“; Михаел Халас (диригент), „CD Naxos“ NAX 8660074-75.

(край на цитата)

„Белязаните“ (Die Gezeichneten) е опера в три действия от Франц Шрекер, който е композирал музиката и написал либретото. Сюжетът е базиран на пиесата „Hidalla“ или „Sein und Haben“ (1904) от Франк Ведекинд и се развива в Генуа през периода на Ренесанса. Премиерата на операта е във Франкфуртската опера през 1918 г.


Съдържание

Първо действие

Първа сцена (зала в двореца на Алвиано Салваго, в която той е събран с шестимата генуезки благородници Гуидобалд, Меналдо, Микелото, Гонсалво, Хулиан и Паоло):

Алвиано Салваго е млад, гърбав благородник от Генуа, който поради своята деформация се е отказал от жените. Той притежава изкуствен остров, наречен „Елизиум“, построен в морето пред града, в чиято тайна пещера генуезките благородници, водени от граф Тамаре, празнуват оргии с насилствено отвлечени обикновени момичета и след това убиват момичетата. Градът е ужасен от многократните изчезвания на млади момичета. Самият Салваго нито е стъпвал на острова, нито е участвал в оргиите и се срамува от тези ужаси. За да прекрати оскверняването на мечтаното от него място, той обяснява на шестимата си приятели, че планира да дари острова на града на следващия ден. Всички граждани на Генуа ще могат да посещават свободно острова „Елизиум“.

Втора сцена (Шестимата благородници помежду си): Шестимата приятели се страхуват, че действията им ще бъдат разкрити и смятат плана на Салваго за глупаво начинание. Те с нетърпение очакват граф Тамаре да намери изход и обсъждат колебанието на техния помощник Пиетро да участва в планираното отвличане на дъщерята на гражданина Джиневра Скоти.

Трета сцена: Тамаре пристига и съобщава за красива, непозната жена, в която се влюбил, когато тя минавала покрай него в каретата на баща си.

Четвърта сцена (благородници и Тамаре, появяване на Подеста Нарди със сенаторите, съпругата му и дъщеря му Карлота Нарди, плюс Салваго и нотариуса): Дарението на острова трябва да бъде нотариално заверено, но по искане на гражданите, само херцогът Адорно трябва да даде съгласието си. Тамаре разпознава Карлота като жената, в която се е влюбил. Тя го отхвърля в разговора.

Пета сцена (Мартуча и Пиетро): Пиетро спори с икономката на Салваго Мартуча, с която има връзка. С лъжи и добри думи той я убеждава да скрие Джиневра Скоти, която е отвлякъл от името на Хулиан, в двореца на Салваго.

Шеста сцена (Салваго и Карлота): Карлота, която има сърдечно заболяване и рисува, моли Салваго да й бъде модел. Тя умее да вижда вътрешността на човека и често го е виждала мимоходом и разпознава красотата на душата му във фигурата на Салваго и накрая я рисува. Само лицето все още липсва. Салваго най-накрая се съгласява да я посети в студиото й за портрет.

Второ действие

Първа сцена (Зала в двореца на херцог Адорно, Подеста и трима сенатори): Колебанието на херцог Адорно да се съгласи с дарението е неодобрено от Подеста и сенаторите.

Втора сцена (Адорно и Тамаре): Херцог Антониото Адорно е моделиран по историческия Антониото II Адорно (1479–1528), който е бил дож на Република Генуа от 1522 до 1527 г. Тамаре разкрива тайната на острова и Любовната пещера на Адорно и го моли да спре дарението.

Трета сцена (След завесата и трансформацията: В студиото на Карлота, Карлота и Салваго): В студийната сцена Салваго и Карлота признават любовта си един на друг.

Трето действие

Сцени от първа до двадесета (на остров „Елизиум“):

Гражданите на Генуа идват на острова и се възхищават на красотата му. Салваго моли Подеста за ръката на Карлота. Тя отговаря уклончиво и излиза сама на разходка. В пещерата тя среща Тамаре, която я съблазнява и я отвежда в стаите на любовта. Графът, за да отклони вината от Тамаре и другите благородници, обвинява Салваго в отвличания. Хората обаче не му вярват и Салваго успява да избяга, разгорещен, защото се страхува за изчезналата Карлота. Той открива жената да лежи в безсъзнание в леглото и Тамаре до нея, който злонамерено го унижава заради любовта му към Карлота, при което Салваго го намушква в крайна възбуда. Карлота се събужда и с последния си дъх копнее за Тамаре, с когото иска да умре заедно. Салваго полудява и бяга.

(край на цитата)

„Пеещият дявол“ (Der singende Teufel)

Франц Шрекер (1878 – 1934)
Опера в четири действия
приблизително 160 минути
С една почивка

До 20-те години на миналия век Франц Шрекер е единственият оперен композитор в немскоговорящите страни, чиито изпълнения са в крак с тези на Рихард Щраус. Шрекер е любимец на критиците.

Този статус започва да се разпада с премиерата на операта му „Иррелое“ в Кьолн през 1924 г. Критиките на рецензентите показват промяна в отношението, без Шрекер да се е отклонил от пътя, който някога е поел и винаги е бил аплодиран.

В същото време настроенията срещу него надигат и националсоциалистите, които стават все по-силни. Условията едва ли биха могли да бъдат по-лоши, когато на 10 декември 1928 г. се състои премиерата на неговата опера в Берлинската държавна опера под музикалното ръководство на Ерих Клайбер: „Пеещият дявол“ се проваля. Първите бунтуващи се орди на „SA“ седят в публиката и вероятно са допринесли значително за провала.

От 1933 г. нататък произведенията му вече нямат право да се изпълняват в Германия и изчезват от международните репертоари. Само много бавно, започвайки с няколко радио продукции през 1940-те и 1960-те години, Франц Шрекер се завръща в съзнанието на тогавашната публика и на оперната сцена. По време на този ренесанс „Пеещият дявол“ в оригиналната си форма, все още живее в сенчесто съществуване и до днес.

(край на цитата)

Накрая в днешната статия за Франц Шрекер ще направя една равносметка, нещо като сравнение с друг негов съвременник – австрийският композитор Ерих Волфганг Корнголд (1897-1957), също с еврейски корени и също преследван по време на националсоциализма. Разликата е, че поради болестта си и последвалата смърт Франц Шрекер остава в Германия, докато Ерих Волфганг Корнголд емигрира в Америка и там прави огромна кариера като филмов композитор в Холивуд. За това ще стане въпрос след малко. Интересен факт е този, че оперите „Далечният звук“ на Щрекер и „Мъртвият град“ на Корнголд от 1920 г. имат някаква музикално-сценична прилика – не само в илюзорно-фантастичния сюжет на действието, но и в музикалното изграждане на творбите. Така че в тази епоха Рихард Щраус, Ерих Волфганг Корнголд и Франц Шрекер са представители на новите течения в областта на оперното изкуство в Австрия и Германия.

Животът на Ерих Волфганг Корнголд е много интересен. Като типичен „вундеркинд“ той получава отлично музикално и общо образование, в което много помага и баща му. Роден е през 1897 г. в Бърно, но фамилията заминава скоро за Виена. Още като 9-годишен обръща особено внимание на Густав Малер, на 11 години написва първата си балетна пантомима, която е изнесена през 1910 г. във Виенската Придворна Опера. На 19 години написва двете си едноактни опери „Виоланта“ и „Пръстенът на Поликрат“. С „Мъртвият град“ от 1920 г. обаче идва музикалният му триумф. От 1927 г. той е вече професор във Виенската музикална академия, където преподава композиция, теория на музиката и дирижиране. В същото време работи и заедно с Макс Райнхардт в Берлин при продукцията на съвместни оперетни постановки.

През 1933 г. идва кризата – понеже има еврейски произход, Корнголд трябва да емигрира и през 1934 г. последва Макс Райнхардт в Америка – той вече е там. Годините след това са съвсем други – Корнголд трябва да пише музика за ревюта, филми и други, което също му се удава. Особено голям е успеха му при филмови продукции – написва музиката за 18 филма в Холивуд. По-късно успява да пише музика и в жанровете от класиката – симфонии, камерна музика, инструментални концерти с оркестър. Все пак световно известен остава с операта си „Мъртвият град“.

На 29 ноември 1957 година Ерих Волфганг Корнголд умира в Лос Анджелис.

За неговата опера „Мъртвият град“ има един рядък парадокс, какъвто срещам за пръв път – една нова оперна творба, която да има премиерата си В ЕДИН И СЪЩ ДЕН НА ДВЕ РАЗЛИЧНИ СЦЕНИ! Това става през 1920 г. на сцените на оперните театри в Хамбург и в Кьолн. Не ми е известно защо тази опера е имала премиерата си в един ден на две места. Обикновено композиторите обичат да бъдат на премиерите на своите творби – това е напълно естествено, те трябва да видят каква е реакцията на публиката и на критиката, и то на мястото на събитието. Защо Корнголд е решил това да стане по твърде необичаен начин, не мога да знам. Може би плановете на двата театъра в Хамбург и в Кьолн през 1920 г. не са позволили друг вариант, може би той просто е желаел така. Но това сега не е важно. И сега в последно време „Мъртвият град“ се играе много успешно в редица оперни театри не само в Европа, но и в други континенти.

Що се отнася до самата музика, тя е мелодична и в стила на „късния романтизъм“, с влияние от импресионистите и сюрреализма, от оркестровата техника на Рихард Щраус, от хроматичното изкуство на Рихард Вагнер и най-сетне – от влиянието на „веризмото“ в Италия, преди всичко от Пучини. Съдържанието на операта дава възможност за голяма свобода в музикалното му тълкуване и осмисляне чрез средствата на ония техники, за които стана въпрос. И действително това Корнголд постига много добре. Разбира се, всичко е въпрос на вкус. На мен лично голяма част от тази музика ми допада и някои пасажи от операта слушам многократно. На първо място остава артията „Glück, das mir verblieb“ (Щастието, което ми остана).

(край на бележките относно опери на Франц Шрекер и Ерих Волфганг Корнголд)

Нека днес на 21 март 2024 г. почетем 110 години от смъртта на Франц Шрекер на тази дата през 1934 г. Само след 2 дни – на 23 март ще се навършат 146 години от неговото рождение през 1878 г.

Мир на праха му!

Trailer zu »Der ferne Klang« von Franz Schreker | Oper Frankfurt

https://www.google.de/search?q=franz+schreker&sca_esv=40a49942b39644b8&source=hp&ei=ddn5Zb32J82Nxc8P18upuAE&iflsig=ANes7DEAAAAAZfnnhYSNMSPqX7gWGXlBn5TobaBV9sh-&gs_ssp=eJzj4tTP1TcwLivLyTVg9OJLK0rMq1IoTs4oSs1OLQIAdroJKA&oq=franz+schrecker&gs_lp=Egdnd3Mtd2l6Ig9mcmFueiBzY2hyZWNrZXIqAggAMgcQLhgKGIAEMgcQABiABBgKMgcQABiABBgKMgcQABiABBgKMgcQABiABBgKMgcQABiABBgKMgcQABiABBgKMgcQABiABBgKMgcQABiABBgKMgcQABiABBgKSPFMUABYyC1wAHgAkAEBmAHxCKAB5yeqAQ00LjUuMi41LTEuMS4yuAEByAEA-AEBmAIOoALzIMICERAuGIAEGLEDGIMBGMcBGNEDwgIFEAAYgATCAg4QLhiABBjHARivARiOBcICCxAAGIAEGLEDGIMBwgIFEC4YgATCAgsQLhiABBixAxiDAcICERAuGIAEGLEDGMcBGK8BGI4FwgIOEAAYgAQYigUYsQMYgwHCAg4QLhiABBixAxjHARjRA8ICDhAuGIAEGIoFGLEDGIMBwgIREC4YrwEYxwEYsQMYgAQYjgXCAgsQLhiDARixAxiABMICCBAuGIAEGLEDwgILEC4YrwEYxwEYgATCAggQABiABBixA8ICERAuGIAEGLEDGIMBGMcBGK8BwgILEC4YgAQYsQMY1ALCAhQQLhiABBixAxiDARjHARivARiYBcICDhAuGK8BGMcBGIAEGI4FwgIHEC4YgAQYCsICEBAuGAoYrwEYxwEYgAQYjgWYAwCSBw8xLjguMi4wLjEuMC4xLjGgB6TXAQ&sclient=gws-wiz#fpstate=ive&vld=cid:6b417b62,vid:hgUdz54yCKw,st:0

´´´´

Schreker: 2 Lyrische Gesänge – No. 2, Das Gras

https://www.google.com/search?q=you+tube+franz+schreker&oq=you+tube+franz+schreker&gs_lcrp=EgZjaHJvbWUyBggAEEUYOTIICAEQABgWGB4yBggCEEUYQNIBCjEyNTYzajBqMTWoAgCwAgA&sourceid=chrome&ie=UTF-8#fpstate=ive&vld=cid:77237b8e,vid:A468EZ-5Tn8,st:0

´´´´

Franz Schreker: Der Wind (1908/1909)

https://www.google.de/search?q=franz+schreker+der+wind&sca_esv=f821761c2da7a39d&source=hp&ei=9e75ZZ27N4Tw6APXjL34Dw&iflsig=ANes7DEAAAAAZfn9BZsnG4Bitdng59XnUUeHdXTz4iAr&oq=franz+schreker&gs_lp=Egdnd3Mtd2l6Ig5mcmFueiBzY2hyZWtlcioCCAIyBRAuGIAEMgUQABiABDIFEAAYgAQyBRAAGIAEMgUQABiABDIFEAAYgAQyBRAAGIAEMgUQABiABDIFEAAYgAQyBRAAGIAESMRjUABYoyVwAHgAkAEAmAGzA6AB6hCqAQk4LjIuMS4yLjG4AQHIAQD4AQGYAg6gAvURwgIREC4YgAQYsQMYgwEYxwEY0QPCAg4QLhiABBjHARivARiOBcICCxAAGIAEGLEDGIMBwgILEC4YgAQYsQMYgwHCAhEQLhiABBixAxjHARivARiOBcICDhAAGIAEGIoFGLEDGIMBwgIOEC4YgAQYsQMYxwEY0QPCAg4QLhiABBiKBRixAxiDAcICERAuGK8BGMcBGLEDGIAEGI4FwgILEC4YgwEYsQMYgATCAggQLhiABBixA8ICDhAuGK8BGMcBGLEDGIAEwgIIEAAYgAQYsQPCAhEQLhiABBixAxiDARjHARivAcICCxAuGIAEGLEDGNQCwgIUEC4YgAQYsQMYgwEYxwEYrwEYmAXCAg4QLhivARjHARiABBiOBZgDAJIHCTcuMy4xLjIuMaAHwsAB&sclient=gws-wiz#fpstate=ive&vld=cid:87b188e2,vid:e4_GHcLp-3Q,st:0

´´´´

Schreker: Der ferne Klang – Nachtstück

https://www.google.de/search?q=franz+schreker+der+ferne+klang&sca_esv=f821761c2da7a39d&ei=Bu_5Zc6GIeOoi-gPtOG3gAg&oq=franz+schreker+&gs_lp=Egxnd3Mtd2l6LXNlcnAiD2ZyYW56IHNjaHJla2VyICoCCAgyChAAGIAEGIoFGEMyBRAAGIAEMgUQABiABDIFEAAYgAQyBRAAGIAEMgUQABiABDIFEAAYgAQyBRAuGIAEMgUQABiABDIFEAAYgARI7ztQ9QVY9QVwAXgAkAEAmAFGoAFGqgEBMbgBAcgBAPgBAZgCAqACXcICCBAAGIAEGLADmAMAiAYBkAYBkgcBMqAHjQ0&sclient=gws-wiz-serp#fpstate=ive&vld=cid:9c0b7c07,vid:mVkBdGRUBJU,st:0

´´´´

Schreker: Kammersinfonie ∙ hr-Sinfonieorchester ∙ Stefan Asbury

https://www.google.com/search?q=you+tube+franz+schreker&oq=you+tube+franz+schreker&gs_lcrp=EgZjaHJvbWUyBggAEEUYOTIICAEQABgWGB4yBggCEEUYQNIBCjEyNTYzajBqMTWoAgCwAgA&sourceid=chrome&ie=UTF-8#fpstate=ive&vld=cid:e61a0e70,vid:UYaxVlJeGeA,st:0

´´´´´´