Сопраното от САЩ Флорънс Фостър Дженкинс, животът на която служи за филм през 2016 година
Драги приятели на оперната музика и на филмовото изкуство, днес на 23 ноември 2016 г. ще пиша на една тема, която няма връзка с дата на рожден юбилей или друго събитие от света на оперното изкуство, но е тясно свързана с него. Това е темата за „въображаемото високо майсторство“, което някои оперни певци си внушават че имат и трагикомедиите, които следват от това самовнушение.
В никакъв случай не искам да правя някаква статистика колко често се случва това, но историята на световното вокално изкуство ни дава конкретни примери за това – в различни държави и в различни епохи. Няма да се спирам на причините, които водят до този феномен, те са също най-различни – най-често внушение от самия индивид, от негови близки, роднини, приятели или лица, които имат полза от това, както и неговото материално състояние, което позволява да се дават средства за „мнима реклама“ и още десетки други причини.
Защо именно сега съм решил да се спирам на този въпрос – на 24 ноември 2016 г. в Германия беше старта на един нов филм със съответна на горния феномен тематика със заглавие „Фло́рънс Фо́стър Дже́нкинс (на английски език Florence Foster Jenkins)“ – една британско-френска продукция с участието на първокласни артисти в главните роли, като Мерил Стрип в ролята на певицата Флоренс и Хю Грант и Саймон Хелбърг в двете главни мъжки роли – съответно съпругът на Флорънс и нейният пианист. Филмът беше рекламиран широко в различни медии, включително и в централните емисии след новините при държавните телевизии – Първа и Втора немска програма. Даже днес на 23 ноември – денят, в който почнах да пиша тази статия (не знам кога ще я завърша) по обед гледах 5-минутно предаване по Първа програма (ARD) за филма, който ще стартира в Германия утре на 24 ноември.
Преди да се спра по-подробно на филма и неговия сюжет, както и основата на сценария, който почива на действително съществувала американска певица със същото име, родена през 1868 г. и починала през 1944 г. в Ню Йорк, искам да кажа, че се сетих за друг истински случай, когато писах една статия за големия български оперен певец Петър Райчев. По-късно в тази статия ще се спра на него.
Сега ще дам кратки сведения за тази американска певица Фло́рънс Фо́стър Дже́нкинс, чийто живот и дейност е основа на въпросния филм с Мерил Стрип. Цитирам данни за певицата в превод от английски език:
Флорънс Фостър Дженкинс, родена на 19 юли 1868 г. в Уилкс-Баре, Пенсилвания, починала на 26 ноември 1944 г. в Ню Йорк, е американска певица – сопрано. Често е била осмивана за певческите си изяви, защото не отговаряла на тона или ритъма на избраните композиции.
Живот
Флорънс Фостър е дъщеря на Мери Джейн (1851–1930) и Чарлз Доранс Фостър (1836–1909), богат адвокат и банкер. Дженкинс взема уроци по пиано като дете и свири като дете-чудо в Пенсилвания на така наречените “певчески фестивали” и в Белия дом по време на администрацията на президента Ръдърфорд Б. Хейс. Баща й не искал да финансира желанието й да учи пеене.
През 1885 г. тя се омъжва за доктора Франк Торнтън Дженкинс. Скоро след това тя е заразена със сифилис от съпруга си. Поради лечението с живак и арсен, които са били обичайни по това време за болестта, тя губи косата си и трябва да носи перуки до края на живота си. Вероятно заболяването и/или методите на лечение са причинили трайно увреждане на слуха и централната нервна система.
Двойката се разделя през 1902 г. Дженкинс изкарва скромен живот като учител по пиано. През 1909 г. тя се запознава с английския шекспиров актьор Сейнт Клер Бейфийлд. Те сключват брак, който продължава до края на живота им. По-късно той става неин мениджър. През същата година баща й умира и й оставя толкова много пари, че тя успява да се концентрира изцяло върху певческата си кариера, за което родителите й я съветват. Тя започва да участва в музикалния живот във Филаделфия, основава и финансира „Verdi Club“, взема уроци по пеене и изнася първия си концерт през 1912 г. на 44-годишна възраст.
Репутацията й на лоша певица скоро се разпространява, първо във Филаделфия, а след това и в цялата страна, а концертите й се превръщат в странен съвет за вътрешни хора. След автомобилна катастрофа с такси, тя дава на шофьора кутия пури, защото високото й „фа“ е станало още по-високо след сблъсъка.
Въпреки че публиката изисква повече изпълнения, Дженкинс се ограничава до редки изяви пред избрана публика по свой избор, като годишните й концерти в хотел „Ritz-Carlton“ в Ню Йорк. На 25 октомври 1944 г. тя най-накрая се поддава на обществения натиск и на 76-годишна възраст пее на концерт в „Карнеги Хол“, който е разпродаден седмици преди това и чиито билети струват големи суми на черния пазар.
Месец по-късно тя умира от инфаркт. Приятели подозират, че е умряла от мъка заради унищожителните отзиви.
Изкуство
Записите на Флорънс Фостър Дженкинс показват, че тя не се придържа към интонацията и ритъма. Тя има сравнително малък вокален диапазон и трудности при поддържането на нотите. Корепетиторът на пиано трябва непрекъснато да взема под внимание нейните колебания в темпото и ритмичните грешки. Освен пеенето, впечатление прави и екстравагантният й тоалет, който често сменя по време на концерт, в зависимост от ролята, която пее. Тя е обичана от публиката и защото хората могат да се забавляват на нейните концерти. Някои критици пишат, че тя служи на музикалното изкуство в смисъл, че кара хората да се интересуват от класически концерти.
Флорънс Фостър Дженкинс има непоклатимо самочувствие и се сравнява с велики певици на своето време, като Фрида Хемпел или Луиза Тетрацини. Тя възприема смеха, който често идва от публиката на нейните концерти, като злоба на завистливите й конкуренти. Тя отговаря на критиките с думите:
„Хората може да казват, че не мога да пея, но никой не може да каже, че не съм пяла“
– Флорънс Фостър Дженкинс.
Това изречение може да се прочете и на надгробния й камък.
Музикалната селекция на концертите на певицата се състои от стандартите на оперния репертоар (Волфганг Амадеус Моцарт, Джузепе Верди и Рихард Щраус), песни (например от Йоханес Брамс), както и произведения, композирани от нея самата или нейния акомпанятор Косме Макмун. Тя пее и особено трудни арии – особено известна е нейната интерпретация на арията на Кралицата на нощта „Der Hölle Rache“ от „Вълшебната флейта“ на Моцарт.
Дискография
- The Glory (????) Of The Human Voice. RCA Victor Gold Seal 1992 (CD-Ausgabe Nr. GD 61175)
- Der Hölle Rache. Membrane Music, Hamburg 2004 (1 CD)
- Murder on the High Cs. Naxos Jazz, Berlin 2003 (1 CD)
The Muse Surmounted – F.F.J. and eleven of her rivals. Homophone 2004 (1 CD)
…….
Пиеси и филми за Фостър Дженкинс
Най-известна е пиесата на Стивън Темпърли „Сувенир“, която има голям успех на Бродуей в Ню Йорк през 2005 г. Той прави Фостър Дженкинс отново известна и оттогава тази пиеса е преведена на няколко езика. Други произведения включват „Glorious!“ от Питър Куилтър, чиято премиера е в Лондон през 2005 г., и „Viva La Diva“ от Крис Балънс от 2001 г. Пиесата за едно лице „Богинята на песента“ от Чарлз Дж. Фури е публикувана в Южна Африка през 1999 г.
Няколко музикални групи са посветили песни на Флорънс Фостър Дженкинс.
През 2015 г. животът на Фостър Дженкинс служи като вдъхновение за игралния филм на Ксавие Джаноли „Мадам Маргьорит или изкуството на грешните тонове“ (оригинално заглавие: „Маргьорит“). Въпреки това Джаноли премества действието в Париж през 20-те години на миналия век и избира за главната роля френската актриса Катрин Фро.
Друг биографичен игрален филм, озаглавен „Флорънс Фостър Дженкинс“ е заснет в Лондон през май 2015 г. Режисиран е от Стивън Фриърс. Флорънс Фостър Дженкинс е изобразена от Мерил Стрийп. Премиерата на филма в немските кина е на 24 ноември 2016 г. Немската продукция „The Florence Foster Jenkins Story“ (режисьор: Ралф Пфлегер, премиера в кината: 10 ноември 2016 г.) също се занимава с феномена на „най-лошото сопрано“ като монтаж на игрови сцени и експертни интервюта. Във филма несъответствието между илюзорното себевъзприятие и осмиваната реалност е представено от американската оперна певица Джойс ДиДонато.
(край на цитата)
В началото на статията ми стана дума за един разказ на българския оперен певец Петър Райчев, в който има паралели с описания феномен от САЩ – Флорънс Фостър Дженкинс.
Ще цитирам съответно място от тази статия:
„Драги приятели на оперната музика, днес на 9 март 2016 г. отново се връщам към един от най-заслужилите дейци на българското оперно изкуство – маестро Петър Райчев, роден на този ден през далечната 1887 година.
По една или друга причина вече няколко пъти аз пиша статии за него – както по повод на рождението му, така и на кончината му на 30 август 1960 г. Именно на 30 август 2015 г. беше последната статия – точно 55 години от смъртта му. В тази статия синтезирах много от нещата, които бях написал за него в предните години, които последователно се допълваха с нови сведения и информации. Но през последните 6 месеца имам нови читатели (сега малко математика: на 30 август имах точно 304 ФБ-приятели, сега на 9 март те са 379) – именно 75 личности, които не знаят какво съм писал за Петър Райчев. При това много от тях сега четат редовно моите статии и искам днес да им поднеса четивото за този голям български артист. По тази причина ще повторя статията си от 30 август 2015 г. …..
(……)
Ето края на статията:
Що се отнася до литературните му способности, вече писах моето мнение в началото. Ще завърша тази моя статия с едно негово есе от новата книга на Петър Райчев-младши (негов внук), което показва силното му критично чувство към способностите на колеги от оперния сектор и как често те прекаляват със самочувствието си:
ЗВЕЗДА И ДИРИГЕНТСКА ПАЛКА
Оперният сезон в Ница започва и завършва с най-прочутите изпълнители и диригенти на света. Една ненарушима традиция е всяка опера да се пее на езика, на който е създадена. Освен това и диригентът й трябва да произхожда от страната, от която е и композиторът на операта.
През оперния сезон на 1926 година за италианските опери беше ангажиран прочутият италиански диригент Артуро Тосканини. В афишите за „Травиата“, които бяха изключително големи, се съобщаваше, че главната роля в операта ще се изпълнява от не помня вече коя прочута „американска звезда“. На първата оркестрова репетиция се яви една певица, придружена от няколко секретари, един лекар и една дузина кученца. Нямаше съмнение, че пред нас стоеше някаква ексцентрична американска милионерка. Започнахме репетицията. Още в началото Тосканини я спря и най-любезно й направи забележка, че пее неритмично. Дамата се извини, опита се да поправи грешката си, но след малко същата история пак се повтори. Търпението на великия диригент още не го беше напуснало. Но когато дойде ред на нейната ария, Тосканини нервно почука с диригентската си палка и й каза:
„Госпожо, какво правите? Вие постоянно грешите и освен това пеете фалшиво! Моля Ви, съсредоточете се в изпълнението, внимавайте!“ Никакъв признак на смущение не се появи в държанието на американката. Напротив, наместо да се извини, тя най-нахално излезе напред към авансцената и като се обърна към диригента, дръзко му каза:
„Маестро, Вие забравяте, че аз съм една оперна звезда!“ Тосканини се усмихна. Усмихнахме се и ние, другите изпълнители в операта. Настана мълчание. Тогава Тосканини се обърна към нея: „Госпожо, нима още не сте разбрали, че звездите са на небето и че тук, на земята, има само добри и лоши певици? Ето, Вие сте една лоша, ама много лоша певица! И като остави палката си на пулта, излезе, без да я погледне.
Разбира се „звездата“ повече не пя и не се показа нито на сцената, нито в театъра. Но това не беше от голямо значение за нея. После научихме, че тя заплатила на директора на операта всичките разходи за представлението на „Травиата“, като в замяна на това получила десетина афиша, в които се съобщава, че е пяла под диригентството на великия Тосканини.
Какво ли е правила с афишите в Америка? ….
(край на есето)
Не можеше да намеря по-подходящ край от този за днешната си статия, в която исках да припомня великото дело на Петър Райчев. И сполучливото и културно държане на такъв диригент като легендарния Артуро Тосканини.
Нека днес на 30 август 2015 г. да почетем 55 години от смъртта на големия певец, художник, писател, оперен режисьор, музикален педагог и организатор Петър Райчев и да не забравяме на каква висота е поставил летвата за сравнение на певческите таланти“.
(край на статията за Петър Райчев)
Едва ли тази певица е била Флорънс Фостър Дженкинс, за която днес пиша, но след като Дженкинс се е поминала през 1944 г., теоретично това е възможно, понеже събитието в Ница е станало през 1926 година.
Сюжета на филма, за който пиша днес, почива на факти от последните години в живота на Дженкинс. Понеже ролята й играе Мерил Стрип, това е правдоподобно, понеже в тези години от сюжета Дженкинс е почти на близка възраст като Мерил Стрип. Не мога да дам критики за играта й, но световната премиера на филма е била на 23 април 2016 г. по време на Кинофестивала в Белфаст / Ирлания и положително в медиите има редица такива. Това, което беше показано в Първа програма (ARD) на немската телевизия ми внуши една чудесна игра на Мерил Стрип, която така добре изгражда всички разнообразни роли, в които се превъплъщава. Хареса ми също и Хю Грант в ролята на съпруга й.
Ето началото и края на сюжета – давам само най-важното в превод от немски език:
Ню Йорк Сити през годината 1944: Флорънс Фостър Дженкинс е наследница на милионери и може да се радва на един безгрижен и луксозен живот. Но вместо да си почива и се радва на това безгрижие, тя решава да стане оперна певица. Нейният съпруг Клер Бейфилд я подкрепя при това и става неин мениджър. Особено в това е, че Дженкинс и Бейфилд не живеят под един покрив. Може би причината в това е, че Дженкинс се е заразила от сифилис при предния си съпруг и Бейфилд често се среща с метресата си Кетлин (Kathleen Weatherley). Флоренс назначава при себе си пианиста Косме МакМун (Cosmé McMoon), както и един вокален педагог, за да усъвършенства гласа си. Много скоро МакМун забелязва, че Флоренс притежава ужасен глас, но с учудване установява, че вокалният й педагог и съпругът Бейфилд скриват този факт от Флоренс, като вместо това хвалят особено подчертано певческите й възможности. Двамата даже изискват от МакМун никога той да не упражнява критика към нея.
Съпругът Бейфилд скоро аранжира една малка първа нейна изява. По време на това шоу много от гостите трябва да въздържат смеха си и става ясно, че повечето от присъстващите считат тази изява за планиран комичен номер. Още по-комично е това, че голяма част от гостите са членове на музикалния клуб „Верди“, който е основан от Флоренс, така че отзивите след това за нейното участие в този „концерт“ са повечето положителни. Скоро след това Флоренс записва и първата си грамофонна плоча, която изпраща на членовете на клуба „Верди“. Една плоча тя подарява и на пианиста МакМун, като му доверява, че като дете е била добра пианистка. Даже е имала гастрол при тогавашния президент на САЩ. МакМун установява, че е възможно Флоренс да не е чак толкова без талант, както той първоначално е предполагал.
Така Флоренс и МакМун започват да се разбират все по-добре и започват да съчиняват собствени песни, които след това изпълняват. След като някои от тези песни се изпълняват и по радиото, Флоренс става твърде известна. Но тя не е оценена за това благодарение на оперния си глас, а защото слушателите намират нейните песни за весели. Флоренс обаче се радва на това множество от нови фенове и резервира за една вечер Карнеги Хол в Ню Йорк, където планира да изнесе един концерт, при който да раздаде безплатно 1000 карти на ветерани от войната. Съпругътъ й Бейфилд се опитва да я предпази от публично бламиране, като иска тя да се откаже от този план, но не успява.
Вечерта на концерта става ясно, че залата е препълнена, при което между присъстващите са личности като Cole Porter или Tallulah Bankhead . (бел. Б.К.: Cole Porter (1891-1964) е композитор от САЩ и автор на текстове за песни, Tallulah Bankhead (1902-1968) е артистка от САЩ). Флоренс започва да пее и присъстващите ветерани веднага скандират и започват да се смеят на висок глас. Обаче приятелите на Флоренс успяват да успокоят ветераните и даже да ги убедят да аплодират и възторжено да възхваляват певицата. На един журналист от „Ню Йорк Пост“ този концерт му е за твърде прекален и при напускане на залата заявява на Бейфилд, че ще напише отрицателна критика във вестника си.
Бейфилд и МакМун искат с всички средства да осуетят това, че Флоренс ще научи за такава негативна критика от концерта й и закупуват всички броеве на вестника в околността на квартала, в който тя живее, като после ги хвърлят в кошовете за смет. Но една група млади мъже заприказва Флоренс за това, какви са били отзивите за концерта й в пресата. Тогава тя търси навсякъде вестник и намира един брой в кош за смет. Прочита статията за изявата си и след като остава разочарована, пада в несвяст.
Когато лежи в смъртното легло, тя си представя, как като ангел пее прекрасни оперни арии. В нейните мечти тя стои на една сцена, до нея са Бейфилд и МакМун, които се покланят на аплодиращата публика. При тази ситуация тя заспива спокойно и умира.
(край на цитата и превода)
Няколко думи за продукцията на филма и отзивите за него.
Филмът „Флорънс Фостър Дженкинс“ е осъществен с бюджет от около 19 милиона щатски долара. Снимките за него са правени във Великобритания, по-точно в Лондон, Wirral (централна Великобритания) и Ливерпул в периода от май до юли 2015 г. Както писах в началото, световната премиера на филма е на 23 април 2016 г. по време на Кинофестивала в Белфаст / Ирлания. Общо взето първите критики са положителни.
Цитирам данни за отзивите от източници на немски език:
Уеб-сайта Rotten Tomatoes за рецензии, оценки, критики, информация, новини и база данни за филми дава оценка от 86%, която се базира на 175 оценки и средна оценка от 7/10. Уеб-сайта Metacritic оценява филма със 71 точки от 100 възможни, като се основава на 41 критики. Повечето критици хвалят преди всичко Мерил Стрип за играта й в главната роля на Флорънс Дженкинс.
Това беше всичко за днес в моята статия от 23 ноември 2016 г., посветена на американската певица Флорънс Фостър Дженкинс, родена на 19 юли 1868 г. в Уилкс-Баре, Пенсилвания, починала на 26 ноември 1944 г. в Ню Йорк, която често е била осмивана за певческите си изяви, защото не отговаряла на тона или ритъма на избраните композиции.
……
FLORENCE FOSTER JENKINS – offizieller Trailer
´´´´
FLORENCE FOSTER JENKINS – Making of
´´´´
FLORENCE FOSTER JENKINS Trailer German Deutsch (2016)
´´´´