Konstantin Iliev

Композиторът, диригент, педагог и музиколог Константин Илиев, роден днес преди 100 години

” (…) Йордан Дафов (първият ученик на проф. Илиев) сравни личността на Константин Илиев с откривателя Фернандо Магелан, заради сблъсъка му с общественото неразбиране, злонамереност, завист, отхвърляне и много трудности. Мнението за него е било полярно, имало е яростни действия срещу личността и творчеството му в тежките в българския обществен живот години през втората половина на 20-и век. Но, според Дафов, Илиев винаги е имал сила и …вяра да преодолява пречките и е успял да популяризира българската култура, издигайки я и изравнявайки я с европейската. „Ярка фигура, силна и волева натура, той е един от създателите на нашето оперно и симфонично дело, автор на магистрални творби, вдъхновител на млади музиканти и композитори. Борбата за ново изкуство го извежда на върха. Той е един от големите майстори, като композиционното му творчество често изпреварва по време творбите на неговите колеги и от Изток и от Запад“.

(проф. Пламен Джуров сподели едно напомняне във Фейсбук на

9.03.2020 г.: „На този ден през 1924 г. е роден Константин Илиев“)

Драги приятели на оперната и симфонична музика, днес на 9 март 2024 г. се навършват кръглите 100 години от рождението на легендарния вече композитор, диригент и педагог Константин Илиев (1924-1988) – едно име, което напомня неимоверно много на ония, които са имали щастието да го познават лично, в това число и самият аз.

Първият ми спомен за него беше следният: няма никога да забравя симфоничния концерт в началото на месец ноември 1951 г. – бях първа година студент по математика в София и това беше първо посещение на такъв концерт на Софийската филхармония. Концерта дирижираше като гост главният диригент на Русенската и Варненска опери Константин Илиев – наскоро завършил в Чехословакия и назначен по-късно в периода 1956-1969 за главен диригент на Софийската филхармония и там успешен продължител на делото на проф. Саша Попов (диригент на Царския симфоничен оркестър преди 1947 г.), който беше заминал за Египет като главен диригент на филхармонията в Кайро.

За пръв път бях в чудната зала “България”, имах билет в първата половина на салона и останах очарован. Концерта започна с поемата “Морето” и сюитата “Следобедът на един фавн” от Клод Дебюси, после концерт за пиано и оркестър (мисля от Бетовен, със солист проф. Ото Либих) и във втората част – Пета симфония от Чайковски. Никога няма да забравя този концерт – Илиев имаше чудна осанка и стройна, красива фигура и водеше сигурно огромния оркестър, който изпълваше с прекрасни звуци известната с много добра акустика зала “България”, светнала под огромните полюлеи и изпълнена с хубави хора – млади и възрастни – ценители на музиката. Винаги посещенията на тия симфонични концерти са ми доставяли особена радост. Това бяха малки празници за душата и сетивата ми, разкрасяващи строгото ежедневие в света на математиката, пълен със сухи доказателства на теореми, изводи на формули и строга логика. От тогава обаче разбрах, че тези два свята ме привличат еднакво, колкото и противоречиви да бяха те по смисъл и съдържание.

Концертите дирижираха (също и през следващите години) най-често проф. Саша Попов (той гостуваше периодично от Египет), Константин Илиев и Добрин Петков. Петков беше превъзходен цигулар, млад като Илиев и много способен и се издигна до ранга на особено добър диригент. Често като гост дирижираше някои концерти Васил Стефанов – главен диригент на Софийския радиооркестър – един превъзходен състав, чийто концерти често съм посещавал. Също Руслан Райчев, главен диригент в Пловдив е бил гост на Софийската филхармония. Не рядко на диригентския пулт заставаха и гости от чужбина. Като солисти съм слушал елита на тогавашна България: Недялка Симеонова, Боян Лечев, Люба Енчева, Ото Либих, Юри Буков, Димитър Ненов, Венцислав Янков и други от по-младата генерация, както и много солисти от чужбина. Дълги години си водех бележки за програмите и солистите, купувах и събирах печатните програми към концертите. Слушах произведения на автори, които знаех само от музикалната енциклопедия на Иван Камбуров, също и от съвременни автори, повечето съветски и български композитори. Константин Илиев и Добрин Петков бяха диригенти от нова генерация, при тях чух симфонии на Густав Малер и Антон Брукнер (почти неизпълнявани до тогава у нас), Ернест Шосон, Цезар Франк и много други. Помня, през пролетта на 1954 г., когато бях студент в края на третата учебна година в София се проведе преглед на симфоничните оркестри в България (София, Пловдив, Русе, Варна, Бургас, Добрич, Враца, Плевен). Десетина вечери се наслаждавах на музика, запознах се с нови творби и дълго помнех тези музикални празници.

Личната ми среща с Константин Илиев стана съвсем случайно през пролетта на 1963 г. в Габрово. През август предната година се роди сина ни Борислав и решихме със съпругата ми Ренате тя да отиде от ноември с невръстното ни дете за 7-8 месеца в Полша при родителите си, където да й помага майка й. По това време в Габрово у дома нямахме такава възможност. Освен възрастният ми баща (тогава на 75 години) и аз – с големи служебни ангажименти като асистент в ТУ Габрово и с предстоящ изпит за преподавател в края на пролетта на 1963 г. бях в усилена подготовка.

През тази пролет на 1963 г. гостува за няколко дни в Габрово като диригент на Габровския камерен оркестър именно Константин Илиев. Той беше отседнал в близкия до къщата ни хотел-ресторант „Балкантурист“. Вечер аз често ходех там за вечеря и развлечение, и така случайно две вечери бяхме седнали с Константин Илиев на маса за двама души – той беше сам и понеже салона беше пълен, помолих да седна на неговата маса – другият стол не беше зает. Той се усмихна и ме покани. Понеже бяхме само двамата, водихме интересен разговор заедно с храненето и после още час-два. Аз му напомних посещението на концерта под негово ръководство през ноември 1951 г. – 12 години преди това, като после съм бил в София и на други негови концерти. През 1963 г. той вече беше главен диригент на Софийската държавна филхармония.

Запомнил съм Константин Илиев като великолепен партньор в общите ни разговори – той разбра, че не съм музикант по професия, но обичам музиката и сме говорили на всякакви общи, също и музикални теми. Високо ерудирана и симпатична личност, която винаги ще помня.

След този малък предговор ще премина към същността на днешната статия – 100 години от рождението на маестро Константин Илиев.

В началото ще цитирам няколко информации във връзка с този кръгъл юбилей, на първо място предаване за него на Българското Национално Радио преди два дни:

БНР

Спомен за маестро Константин Илиев

публикувано на 07.03.24 в 18:32 

Автор: Красимира Йорданова

На 9 март отбелязваме 100 г. от рождението на един от големите български музиканти от втората половина на ХХ век – Константин Илиев, композитор, диригент, педагог и музиколог.

Като композитор той е в аванграда на нашите творци, като диригент, освен традиционния репертоар, той представя пред българската публика съвремената музика, новите идеи на творците на века, като педагог възпитава плеада български диригенти, освен това е много ерудирана личност – неговите рецензии, публикации и книги впечатляват. В Златния фонд на БНР се пазят записите на изказвания, интервюта и беседи на Константин Илиев – те са на високо професионално ниво, впечатляващи с ясния си и точен изказ. 

Константин Илиев е роден на 9 март 1924 г. в София. На 11 години започва да учи цигулка при Иван Пеев, след това при Камен Попдимитров. Взема уроци по композиция и хармония при Парашкев Хаджиев. Завършва Музикалната академия като студент по композиция на проф. Панчо Владигеров, дирижиране при проф. Марин Големинов и цигулка при проф. Владимир Аврамов. Още като студент организира Клуб на младите български композитори, където се изучава новата европейска съвремена техника на композициране. След завършването си специализира в Прага – композиция при Ржидки и Хаба, дирижиране при Талих и Дедечек. 

Първата му работа е в Националното радио като музиколог. През 1948 г. заминава за Русе, където участва в създаването на Русенския симфоничен оркестър. За един сезон е диригент на балетните постановки на Софийската опера и отново се връща в Русе, за да подготви първите спектакли на Русенската опера. До 1952 е главен художествен ръководител и диригент на новосъздадения състав и заедно с Добрин Петков допринасят много за постигането на високото професионално ниво на театъра. 

Следващият етап в неговата дейност е четиригодишния престой като главен диригент на Варненсия симфоничен оркестър. От 1956 до 1984 г. Константин Илиев е ръководител на най-престижния български оркестър – Софийската филхармония. Правят много задгранични турнета, включително и два пъти в САЩ, и представят блестящо българското изпълнителско изкуство. 

За известно време прекъсва работата си със Софийската филхармония – през 1969/1971 ръководи Оркестъра на Консерваторията и прави записи за „Балкантон“, а от 1972 до 1976 г. работи в Добрич – там организира Фестивал на камерната музика, който сега носи неговото име. 

Последният концерт пред публика Константин Илиев дирижира в Русе през януари 1988 г. На 6 март същата година умира.

Като композитор той е ярък представител на българския музикален авангард – автор е на две опери, един балет, шест симфонии, четири струнни квартета, духов квинтет, хорови творби, песни за соло глас и пиано, оратории, сред които „Похвално слово за Константин Философ, наречен Кирил“, кантати, „Темпи кончертанти”, филмова музика. Пише три книги, много статии и студии. 

В звуковия файл можете да чуете съхранявано в Златния фонд на БНР изказване на Константин Илиев от 1985 г.  

По публикацията работи: Ирена Гъделева

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване на БНР:

https://bnr.bg/horizont/post/101959568/spomen-za-maestro-konstantin-iliev

Вчера на 8 март 2024 г. диригентът на Габровския камерен оркестор и мой добър приятел Иван Стоянов публикува във ФБ следото съобщение:

„Утре, 9 март, от 18 часа в „Сити март арт център“ ще бъде представено второто издание на книгата „СЛОВО И ДЕЛО“ на композитора и диригента Константин Илиев. Това са спомени на големия музикант, които заедно със спомените на Лазар Николов и Боян Лечев дават подробна информация за музикалния живот в България от 1930 до 1988 г.

Още при първото издание тази книга се превърна в библиографска рядкост и днес може да бъде заета само от библиотеката на Музикалната академия, но това е достъпно единствено за учещите и работещите там. Вероятно и второто издание ще има същата съдба.

Съветвам всички млади колеги, които обичат да пишат ноти или да застават бодро със съчка в ръка пред родните ни и чужди оркестри да си купят книгата и да я прочетат. И едните и другите има какво да научат.

В края на книгата има и непълен дневник на концертите, които Константин Илиев е изнесъл като диригент у нас и в чужбина. Четейки тези страници колегите кондуктори вероятно ще бъдат потресени не само от световните оркестри пред които е заставал Константин Илиев в цяла Западна и Източна Европа, Австралия и Япония, но и от репертоара, който е изпълнявал с тях. В нито един гастрол, включително и със Софийската филхармония (минимум четири – пет пъти годишно) той не е пропуснал да включи българско произведение, а понякога и цели програми от всички композиторски поколения. За отбелязване е, че сред изпълняваните автори има и такива, които са му тровели живота. Приятелят му Лазар Николов се оплаква в спомените си от Константин Илиев, че не го изпълнявал. От тези дневници се оказва, че в чужбина с оркестри, които имат световно реноме, а и при турнета на Софийската филхармония най-често свиреният е именно той…Много по-често от Владигеров, Пипков, Големинов и Веселин Стоянов.

След тази справка всеки ще може тъжно да съпостави къде сме били тогава и къде сме днес… Вероятно младите колеги-диригенти ще преживеят истински шок като сравнят репертоара на Софийската филхармония тогава и днес. Тихо, без да придава никакво значение на изпълнителската си дейност този човек е сътворил невероятни неща, които са непостижими за прославените ни днешни диригенти с добра кариера в чужбина. Поглъщайки тази информация нелепи и предизвикващи снизходителни усмивки и „провинциални“ ще ни изглеждат всички постижения на днешните успешни в странство диригенти, които когато изпълнят на 5-10 години „Класично и романтично“ или „Вардар“ от Владигеров или Празнична увертюра от Веселин Стоянов започват самохвално да кудкудякат по социалните мрежи, а радиа и телевизори с огромно умиление и гордост отбелязват „невероятните им успехи“. Тези, които си купят книгата ще преживеят едно изключително и много увлекателно четиво. Без да преувеличавам, за мен тази композиторска хроника с концертния дневник на Константин Илиев като изпълнител е музикалната „История славянобългарска“… Тя е и документ, който показва нагледно огромния духовен упадък в цяла Европа, чието начало поставя управлението на Маргарет Тачър във Великобритания.

(край на цитата)

Изказвам моя респект тук за това ценно съобщение на Иван Стоянов и дано повече интересуващи да го прочетат и възползват от възможността да се снабдят с това ново издание на книгата „СЛОВО И ДЕЛО“ на композитора и диригента Константин Илиев.

Също вчера на 8 март 2024 г. Софийската опера и балет публикува в сайта си ценна информация, свързана със 100-годишнината от рождението на Константин Илиев. Цитирам:

08 МАРТ 2024

СОФИЙСКА ОПЕРА И БАЛЕТ

100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА КОНСТАНТИН ИЛИЕВ – КОМПОЗИТОР, ДИРИГЕНТ, ПРЕПОДАВАТЕЛ, ТЕОРЕТИК, МУЗИКАЛЕН КРИТИК

Диригент

Още през 1944 г. основава „Клуб на младите български композитори“.

През 1947 г. основава Русенския симфоничен оркестър. От 1948-49 е диригент на балета на Софийската опера. Специално е поканен и е сред основателите на Русенската опера, остава неин главен художествен ръководител и главен диригент до 1952 г., като дирижира първия спектакъл – „Травиата“ от Джузепе Верди. Следва варненският период от 1952 до 1956 г. като главен диригент на Варненския симфоничен оркестър. Името на Константин Илиев е свързано и със Софийската филхармония, чийто главен диригент е в няколко периода: от 1956 с прекъсвания до 1984 г.

Между 1972 и 1978г ., се установява в Добрич, където основава Фестивал на камерната музика, който днес носи неговото име, и ръководи Камерен оркестър.

Последният му концерт е в Русе през 1988 г.

През целия му творчески път като диригент той осъществява много премиерни за България изпълнения на различни произведения от чужди и наши композитори.

Композитор

Опери: „Боянският майстор“, поставена в Софийската опера през 1962 г. и „Еленово царство“ от 1974 г. с премиера в Русе; Шест симфонии; 7 Tempi concertati за различни инструментални ансамбли; ораторията „Похвално слово за Константин философ, наречен Кирил”; кантати; камерни и солови творби като четири струнни квартета, песни и хорови пиеси; музика към филми: „Наша земя” (1952), „Ребро адамово” (1956), „Гераците” (1957), „Сиромашка радост” (1958), „Пътища” (новела “Другото щастие”) (1959) и „Златният зъб” (1962), „Отвъд хоризонта” (1959).

На 3 октомври 1962 г. в Софийската опера е премиерата на операта „Боянският майстор“ от Константин Илиев с либрето на Михаил Хаджимишев. За основа на либретото е използвана повестта „Празник в Бояна“ от Стоян Загорчинов и нейната драматизация „Ръка Илиева“. Постановъчен екип: Васил Казанджиев, Михаил Хаджимишев и Ана Хаджимишева. Участват: Йордан Знаменов, Георги Генов, Асен Селимски, Павел Герджиков, Димитър Кожухаров, Лили Йорданова, Бойка Косева, Иван Михайлов, Ана Алексиева, Надя Шаркова.

Константин Илиев посвещава операта на Любомир Пипков.

Преподавател

От 1967 г. е преподавател по дирижиране в НМА „Проф. Панчо Владигеров“. Негови ученици са Васил Казанджиев, Йордан Дафов, Алексей Измирлиев, Милко Коларов, Пламен Джуров, Веселин Байчев, Андрей Андреев.

Автор е на статии, монографии за Любомир Пипков и Лазар Николов, както и на автобиографичната книга „Слово и дело“.

Както казва самият Константин Илиев, роден е сред учени, а „атмосферата в семейството му е сериозна“. Семейните приятели са художници, писатели, културни дейци. Завършва първа мъжка гимназия. Увлича се по литература и живопис – рисува много, пише стихове и прави първите си опити да композира. Първите уроци по нотно пеене получава от баща си. Първите му преподаватели по цигулка са Иван Пеев, а след това Камен Попдимитров, с когото учи солфеж, пиано, музикална теория. Следва среща с Парашкев Хаджиев и първите уроци по хармония и композиция. В Музикалната академия освен Владигеров негови преподаватели са Владимир Аврамов по цигулка и Марин Големинов по дирижиране. Специализира композиция и дирижиране в Пражката музикална академия – композиция с Алоис Хаба и дирижиране с Вацлав Талих.

Памет за Константин Илиев

През новия сезон 2024-2025 г., на 6 декември в Софийската опера ще бъде изпълнена кантата „Коледа” за женски и мъжки хор, тенор, бас, говорещ глас, 2 рояла и ударни, композирана през 1984 г. и „Фрагменти“ от 1968 г.

Константин Илиев е роден в София на 9 март 1924 г., умира на 6 март 1988 г. във Видин.

(край на цитата)

Също вчера на 8 март 2024 г. в портала „Classic FM“ е поместена хубава статия за Константин Илиев с автор виолончелиста проф. Венцислав Николов. Цитирам:

Портал „Classic FM“

Проф. Венцислав Николов разкрива пред „Classic FM“ спомените си за маестро Константин Илиев

На 9 март 2024 г. се навършват 100 години от рождението на големия български маестро

Публикувано на 08.03.2024

На 9 март 2024 г. се навършват 100 години от рождението на големия български диригент, композитор и общественик Константин Илиев. По този повод от 19.00 ч. в „Сити Марк Арт център“ (бившето кино “Левски”) в София Камерен ансамбъл „Силуети“ и проф. Венцислав Николов подготвят специална вечер. От дистанцията на времето всеки зрител ще си спомни за личността на големия наш музикант през погледа на две различни поколения с разкази, документални записи и музика. Ще бъде представена и отново преиздадената автобиографична книга на Константин Илиев “Слово и дело”. 

Проф. Константин Илиев завършва ДМА (днес НМА “проф. П. Владигеров”) през 1946 г., припомнят от Съюза на българските композитори. Учи композиция при проф. Панчо Владигеров, дирижиране при проф. Марин Големинов и цигулка при проф. Владимир Аврамов. Специализира в Пражката академия за музикално изкуство дирижиране при проф. В. Талих и композиция при Я. Ржидки, посещава заниманията по четвърттонова композиция на проф. Алоис Хаба (1946­-47). През 1947 г. се завръща в България. За кратко време работи като музиколог в Радио София, след което има активна диригентска дейност.

Основава ДСО ­ Русе (1947­-48 г.). Диригент на балета на Софийската опера (1948­-49). Главен диригент на ДСО и Народна опера ­ Русе (1949­-52). Главен диригент на Варненския симфоничен оркестър (1952­-56). От 1956 г. (с прекъсвания) е диригент и главен диригент на Софийската филхармония. Професор по оркестрово дирижиране в БДК (от 1967). През 1969 г. напуска филхармонията и до 1971 г. осъществява цикъл от концерти и записи за грамофонната фирма “Балкантон” с оркестъра на ДМА. През годините 1971­-72 и 1978­-84 отново е назначен за главен диригент на Филхармонията.

От 1972 до 1978 г. живее в Добрич и поставя началото на Фестивала на камерната музика. Последната изява на проф. Константин Илиев на диригентския пулт е в Русе (1988 г.). Като диригент получава признание в много страни на Европа, Америка и Азия и изиграва изключително голяма роля в пропагандирането на музиката на ХХ век. Има множество записи в БНР, “Балкантон” и в чужди радиостанции.

Проф. Константин Илиев е един от най-значимите съвременни български композитори, творчеството му се свързва и с така наречения „български музикален авангард“. Пише в различни жанрове: 2 опери и 1 балет; кантатно-ораториални творби; 6 симфонии и други произведения за симфоничен оркестър; 7 Tempi concertati за различни инструментални ансамбли; 4 струнни квартета; духов квинтет и друга камерно-ансамблова и солова музика; 5 песни за глас и пиано; хорова музика за различни състави, репертоарни за изпълнителите; филмова и театрална музика. Aвтор е на три книги, статии и студии.

(край на цитата)

Сега ще цитирам Уикипедия-страницата на Константин Илиев в Интернет (освен на български език, има още такива на руски, полски и датски езици):

Константин Николов Илиев е български диригент, композитор, музикален педагог и критик.

Биография

Роден е на 9 март 1924 г. в София. Започва да се занимава с музика още на 11-годишна възраст, като учи цигулка първо при Иван Пеев, а после при Камен Попдимитров. През 1940 г. посещава уроци по хармония и композиция при Парашкев Хаджиев.

През 1946 г. Константин Илиев завършва Държавната музикална академия, където негови преподаватели са Панчо Владигеров (композиция), Марин Големинов (дирижиране) и Владимир Аврамов (цигулка). По време на следването си често дебатирал с професорите си, особено с Владигеров, за съвременните европейски композиционни техники, които не се преподавали в Академията, и през 1944 г. учредява „Клуб на младите български композитори“, чиято цел е изучаване на тези техники.

През 1946 – 47 г. Илиев прави специализация в музикалната академия в Прага композиция при Я. Ржитки и А. Хаба, и дирижиране при В. Талих и Дедечек.

След завръщането си в България през 1947 г. за кратко работи в Радио София като музиколог. През 1947-48 г. помага за основаването на симфоничен оркестър в Русе и за кратко става негов диригент. През 1948-49 г. е диригент на балета в Софийската народна опера, но през 1949 г. отново заминава за Русе по настойчивите покани на русенската музикална общественост, за да учреди Русенската опера, чийто художествен ръководител и главен диригент остава до 1952 г. Работи заедно с диригента Добрин Петков и характерно за дейността им е, че налагат в репертоара на операта творби на млади български композитори и изграждат у оркестрантите активен творчески манталитет.

От 1952 до 1956 г. Константин Илиев е главен диригент на Варненския симфоничен оркестър. Работи в Софийската филхармония като диригент през 1956– 57 и 1958– 62 г., и като главен диригент в периодите 1957– 58, 1962– 69, 1971­-72 и 1978­-84 г. През 1978 г. и 1982 г. Филхармонията прави два успешни гастрола в САЩ с осъществени общо 84 концерта.

От 1967 г. е професор по оркестрово дирижиране в Музикалната академия. Негови възпитаници са Васил Казанджиев, Йордан Дафов, Алексей Измирлиев, Милко Коларов, Пламен Джуров, Веселин Байчев, Андрей Андреев и други.

През 1969 г. Илиев за първи път напуска Софийската филхармония и до 1971 г. реализира цикъл от концертни записи за „Балкантон“ като диригент на Щатния Оркестър на БДК. При второто му напускане, от 1972 до 1978 г., живее в Добрич, където учредява Фестивала на камерната музика. Последната изява на Илиев на диригентския пулт е в Русе през 1988 г.

Умира на 6 март 1988 г. във Видин.

Творчество и признание

Около средата на 1950-те години Константин Илиев започва да се изявява и като композитор, освен като диригент, и творчеството му се свързва с т.нар. български музикален авангард. Автор е на композиции в различни жанрове, сред които две опери и един балет; кантатно–ораториални творби; шест симфонии и други произведения за симфоничен оркестър; седем Tempi concertati за различни инструментални ансамбли; четири струнни квартета; духов квинтет и друга камерно-ансамблова и солова музика; пет песни за глас и пиано; хорова музика за различни състави, репертоарни за изпълнителите. Пише музиката за филмите „Наша земя“ (1952), „Гераците“ (1958), „Сиромашка радост“ (1958), „Ребро Адамово“ (1958), „Другото щастие“ (1960), „Отвъд хоризонта“ (1960), „Златният зъб“ (1962).

Първоначално изхождайки от интонациите на българската народна песен, в търсене на собствен стил и идентичност, той дава различна насока на творчеството си, базирана на съвременните европейски композиционни и интонационни техники и похвати, загърбвайки традициите на предходното поколение български композитори. Заради това оценките за личността му стават противоречиви: той е остро критикуван като композитор, дори от преподавателя си Панчо Владигеров, докато приносите му като композитор намират признание, включително в двукратно присъдената му Димитровска награда III степен през 1951 и 1959 г. и званието „Заслужил артист“ през 1963 г.

Поради необходимостта да защити тезите си за развитието на композиционните техники, Илиев развива и публицистична дейност. Пише около 30 статии по въпроси на музикалната история и естетика, както и критични статии, в които дискутира въпросите на българската музика и анализира творчеството на Панчо Владигеров, Парашкев Хаджиев, Димитър Ненов, Любомир Пипков, на когото посвещава и отделна монография.

(край на цитата)

Моя бележка – Б.К.: Струва ми се, че в предпоследния абзац на горния текст има грешка – вместо думите „приносите му като композитор намират признание“ трябва да се четат така: „приносите му като ДИРИГЕНТ намират признание“. Нали точно като композитор той е бил често критикуван ???

Ето този абзац: „Заради това оценките за личността му стават противоречиви: той е остро критикуван като композитор, дори от преподавателя си Панчо Владигеров, докато приносите му като композитор намират признание, включително в двукратно присъдената му Димитровска награда III степен през 1951 и 1959 г. и званието „Заслужил артист“ през 1963 г.“

Ще цитирам една ценна публикация, в която е описана хронологично биографията и дейността на Константин Илиев:

Константин Илиев – живот в дати

1924 – роден на 9 март в София.

1942 – завършва Първа мъжка гимназия и заедно с това средния отдел на Музикалната академия в София като частен ученик.

1946 – завършва ДМА, София, със следните специалности: цигулка при проф. Владимир Аврамов, композиция при проф. Панчо Владигеров и дирижиране при проф. Марин Големинов.

1946-47 – специализация в Прага: дирижиране при Вацлав Талих, композиция при Ярослав Ржидки; посещава лекциите на Алоис Хаба. Първа симфония.

1947-1948 – основава Държавния симфоничен оркестър – Русе; 9 февруари 1948 за първи път дирижира Софийската филхармония.

1949-52 – главен диригент на Държавния симфоничен оркестър и Народната опера – Русе. Създава Дивертименто за оркестър (1949), Кончерто гроссо за струнен оркестър, пиано и ударни (1949-50) и Симфония № 2 (1950-51). Дирижира за първи път в България Симфония № 5 и Оратория “Песен за горите” (Шостакович – 1949, 1952); световна премиера на Концерт за струнен оркестър от Лазар Николов (1951).

1952-56 – главен диригент на Държавния симфоничен оркестър – Варна. Първи изпълнения на “Любовна магия” (Де Файя), Концерт за оркестър (Барток). След първото изпълнение на неговата Втора симфония (януари 1954) музиката му е заклеймена като упадъчна. Пише Симфония № 3, посветена на Добрин Петков (1954).

1956-1969 – главен диригент на Софийската държавна филхармония. Първи изпълнения на творби от Онегер (Симфонии 3 и 5 и “Летен пасторал”), от Шостакович (Концерт за пиано № 2 – солист авторът, и Симфонии 7, 8, 11, 12 ), Берлиоз (“Ромео и Жулиета”), Стравински (Симфония в три части и “Пролетно тайнство”); и още творби от Месиен, Пипков, Лютославски, Николов, Тутев… Пише Симфония № 4 (1957-58), посветена на майка му; Симфония № 5 (1958-59), посветена на Лазар Николов; операта “Боянският майстор” (1962); Хоров цикъл “Зелени облаци” (1965), Три импровизации върху “Дон Кихот” за смесен хор (1966); Tempi Concertati 1 (1968); Фрагменти за симфоничен оркестър (1968). Професор по дирижиране в Консерваторията (1967).

1969 – напуска Филхармонията и прави серия записи за “Балкантон” с оркестъра на Българската държавна консерватория.

1971-72 – отново главен диригент на Филхармонията; Концерт за цигулка и оркестър, посветен на Георги Бадев. Пореден скандал във връзка с този концерт.

1972-78 – живее в Толбухин (Добрич); основава Фестивал на камерната музика. Пише операта “Еленово царство” и Музикални моменти за Симфоничен оркестър (1973); ораторията “Пролетни празници”; Кантата за женски хор “Гората и птиците” (1976); Трио за цигулка, виолончело и пиано (1976), посветено “На Марчето и Жоро Тутеви”; Световни премиери на “Монолози на една самотна жена” (Иван Спасов), както и на творби от Тутев, Дафов, Джуров, Коларов. Много гастроли в чужбина.

1978-1984 – отново главен диригент на Софийската филхармония. В този период са създадени Темпи кончертати 4 и 5 (1980, 1981); “Ли ин Мемориам” (1982);

Симфония № 6 (1983-84), посветена “На Валя”.

1984 – напуска Съюза на българските композитори. Пенсиониран е като главен диригент на Филхармонията. Композира оратория “Коледа”, посветена на Веселин Байчев.

1987 – “Очите на нощта” – за голям симфоничен оркестър, посветена “На Алипи Найденов, диригента и приятеля”; пише и соловите творби, посветени на Венцеслав Николов и Георги Бадев.

1988 – последна завършена композиция „Solo per Clavistella“, посветена на Стела Димитрова; 15 януари – последен концерт с Русенската филхармония.

(край на цитата)

До края на тази юбилейна статия във връзка със 100 години от рождението на Константин Илиев ще изложа в хронологичен ред няколко статии от видни негови ученици, съвременници и приятели, като Пламен Джуров, Любомир Сагаев, Огнян Стамболиев, Емил Янев, Любомир Денев, Иван Стоянов и Драгомир Йосифов, както и две предавания на БНР за него от различни години.

Първо една обширна и много впечатлителна публикация от 2004 г. на неговия ученик проф. Пламен Джуров. Моето скромно мнение е, че ако нищо друго не знаехме за маестро Илиев, тази статия би била достатъчна да имаме пълна представа за човека и музиканта Константин Илиев:

Портал „в-к „Култура“,

бр. 13, 26 март 2004 г.

Пламен Джуров

Урокът, наречен Константин Илиев

Когато вървеше из шумните и задимени коридори на Музикалната академия, разговорите леко стихваха. Беше краят на 60-те години, името му се споменаваше много често. Не забелязвах у никого желание и смелост за фамилиарничене. Сигурно мнозина са искали да бъдат по-близо. Но дистанцията се получаваше, без да разбереш как. Единствената проява на фамилиарност беше, че помежду си го наричахме Константин. Ще ми позволите и сега да го назовавам така. Само най-близките му приятели и колеги можеха да произнесат: “Коце…” Приемах го с разбиране, но това обръщение не ми харесваше. Името Константин Илиев звучеше някак си другояче – по-вярно, по-призивно, по-задължаващо.Той беше Филхармонията, Композиторът, Авангардистът, Различният. Той беше Константин Илиев.

Легендата

Като студенти не се интересувахме особено от взаимоотношенията между личност и институции, а и нямаше как да ги познаваме. Такива отношения рядко се демонстрираха. Общественото пространство на Константин Илиев беше сцената, най-голямата притегателна сцена – зала “България”. Всъщност тогава в София имаше три основни сцени – зала “Славейков” (за камерни концерти), Студио “Музика” – малко салонче, което трудно побираше любителите на записи на международни величия, непознати автори, изпълнители и, разбира се, зала “България”. Софийската опера? О, да! Но това беше друга опера…

В моето съзнание тогава се утвърди представата, че зала “България” е основният храм на музиката, в който Константин Илиев беше първожрец. Не че нямаше и други. Напротив! Какво ли не сме слушали там – Лайнсдорф, Маркевич, Добрин Петков, Мета, Рихтер, Гилелс, Коган, Ойстрах – за разлика от сега, гостуващите прочути артисти бяха много. В такава международна среда той продължаваше дълги години да бъде безспорният авторитет, жадувана страст за различност, за провокация, за вдъхновение. Много често се правеха съпоставки между отделните прояви на самия Константин – прочутите му концерти с Шостакович, първото изпълнение на симфонията “Турангалила” и гостуването на Месиен. Като устен фолклор се говореше за епохата Русе, когато заедно с Добрин Петков формират Русенската филхармония; за Варна и известното “публично обсъждане” на Втора симфония на Константин; какво му казал Шостакович, какво си говорили с Месиен. Въобще около името му винаги имаше особени вибрации.

Hе помня негова програма, в която да не са ясни целта и адресатът; в която да е сместил нещо от себе си, за да постигне намеренията си. Неговата цел беше реалният слушател в залата. За Слушателя беше всеотдаен. Освен всичко, Константин изглеждаше много красив и изразителен на сцената. Темпераментен, енергичен, подчиняващ, ясен в музикалния си синтаксис. Не можеше да откъснеш очи. Забравяш, че гледаш само гърба му. Но го виждахме отразен във Филхармонията. Да, същата Софийска филхармония. Но с много и различни личности. Какъв оркестър беше за нас! Наистина национална гордост: отляво Боян Лечев, отдясно Богомил Караконов, навътре Петко Радев, Георги Желязов, незабравимият Мисак Годжикян, съвсем младичката Лидия Ошавкова… Споменавам малка част от имената, за да припомня на по-младите, че силният оркестър се изгражда от силни личности. И цялото това прекрасно съзвездие се насочваше в орбита от Константин.

Тогава започнахме да долавяме конфликт между институциите, между личността и институцията. Особено категорично пролича през 1968 г. премиерата на “Фрагменти”-те на Константин Илиев. Мисля, че зала “България” не помни такъв аплауз. Всъщност това не беше аплауз, беше шумна демонстрация на подкрепа и одобрение. Предполагам, че в ложите се е споменала думата “скандал”… Вляво – на Съюза на българските композитори, там седяха живите класици, вдясно – на Съюза на музикалните дейци. Там бяха деятелите, някои от които са били и музиканти. Първият ред беше за партийни и държавни ръководители, които идваха рядко, както и сега.

Изпълнието завърши блестящо. При нас, на втори балкон, настъпи ураган, чудно как издържаха столовете. В партера и част от първи балкон – сходна ситуация. В ложите – “зона на тишината”, виждаха се само ръкомахания и бърза размяна на реплики. Струва ми се, единствено Филип Кутев ръкопляскаше силно и невъзмутимо. Тогава нашата група студенти-пианисти възприе това противопоставяне само по оста стара-нова музика, авангардни-академични средства. Подозирахме, че има и някакво друго високо напрежение около глобалния въпрос “Как се претворява българският фолклор?” или “Как да съхраним националната си идентичност”, казано в съвременен превод. Тъй като Константин беше бръкнал в дълбокото, зад “цитата” – и при това в неприемлива за правоверните композиционна система. Поне словесно се споменаваха подобни поводи. Но бяха само поводи. Причината е друга. Много силна беше гравитационната сила на Константин, потискащо беше присъствието му за тези, които искаха да блестят по всякакъв начин. Авторитетът, магнетизмът, ежеседмичното му присъствие привличаше толкова силно публичния интерес, че жадните за слава трябваше да се задоволяват с трохите. Той беше в центъра, Филхармонията, там беше блясъкът, виковете “Браво”, вратата, през която влизаше Европа, разходките в историята на музиката. Там беше живата и търсена музика, първият и най-силен обект на завист. И още едно “утежняващо обстоятелство” – Константин Илиев беше не просто композитор, беше Композиторът, който проправя път на новата музика, на новите композиционни техники, подходи и слушателски навици. Това идваше вече много. И някои български композитори, със съответната им пишеща свита, искрено се възмущаваха от подобно всекидневно и непредвидимо доминиране. По-късно Марин Големинов ми обясни ситуацията по своему: “Големите риби изяждат малките.”

В мисията за Новата музика негови съратници бяха Барток, Онегер, Стравински, Лазар Николов, Месиен, Шостакович, Георги Тутев. По-късно Васил Казанджиев, Иван Спасов и други, чиито премиерни изпълнения дирижира. И когато той, макар и рядко, поставяше свое произведение, търсеше мястото и смисъла му в обкръжението на автори и авторитети. Така, преди да го познавам лично, през 1970 г. 46-годишният Константин Илиев беше легенда и реалност в едно.

Педагогът

През 1972 г. станах ученик на Константин Илиев. Формално това се постига след изпити, които не се славят като много лесни. Интересът ми към тази тайнствена и, както някои неточно цитират, “съмнителна професия” допълнително усилваше Георги Нотев, който учеше при Константин. Благодарение на него попаднах на часовете по дирижиране. Попаднах в очарователно тайнство и изпитвах усещането, че трудно се вниква в механизмите за постигането му. При пианото всичко ми се струваше по-ясно. Но, както за всичко, пак ми помогна проф. Мара Балсамова, която младите вероятно знаят само по име, а тя беше велик човек. За нула време разби страховете ми, подкрепи ме, покани Константин на един от поредните ни концерти и така се запознах с него. Часовете по дирижиране бяха публични лекции. Всички бяхме там през цялото време. Опитвахме се да попием всичко, максимално да разберем забележките му. Много по-късно осъзнавах, че е доста трудно да проумееш опита, който се крие в една препоръка. Мисля, че обикновено разбирахме само първия план на думите му, приемахме ги буквално – за конкретно място от конкретната партитура. Май твърде стерилни бяха мислите ни за музикална интерпретация. Не можехме да проумеем това гъвкаво и тромаво, сложно и живо, винаги различно построение, наричано симфоничен оркестър. Спасявахме се с повече старание в мануалната техника, като (за всеки случай) се опитвахме да имитираме жеста на Константин. Това изглеждаше гаранция за сигурност и непогрешимост. Не винаги проумявахме провокацията му да издирижира един и същи фрагмент по различни начини. Когато обясняваше защо го прави, ние кимахме в знак на съгласие, но мисля, че много негови думи трябваше да преоткриваме по-късно, в практиката. При това той предупреждаваше: “Ако не изстрадаш една истина, за теб тя не съществува…”

Писмена методика за обучение по дирижиране тогава нямахме. Ако е имало, тя е била в някоя канцелария и затова не съм я чел. Но вече знам, че в съзнанието на Константин Илиев такава методика не само съществуваше, но тя беше с такива показатели, които не могат да се опишат.

Вероятният първи раздел е “Диригентска техника” – двама пианисти свирят, а ти дирижираш. Препоръките на Константин бяха за яснота на жеста, за яснота на намеренията. Когато някой не проумяваше нещо, успяваше с малко думи да внуши образ. Например за началото на Четвърта симфония на Бетовен веднъж каза: “Не, не… Представи си замръзнала ледена пустиня, всичко е бяло-сиво, няма движение, няма емоции…” Вдигна плавно ръце, изпъна ги напред, прегърна това замръзнало пространство и леко, леко го раздвижи.

Роялът прозвуча съвсем различно…

Мисля, че за него този дял от методиката не беше най-важният. Веднъж влезе тогавашният ректор Александър Нейнски и запита: “Учиш ли ги?” “Уча ги – подсмихна се Константин, уча ги на гимнастика!”

Провеждаше и часове на анализ върху партитурата, обясняваше ни как да я подслушаме, какво е закодирано в нея, какво можем да откриваме и преоткриваме. Това беше сложна материя. Той подхождаше към нея и като композитор, и като диригент. Трудно го следвахме. Знанията, които имахме от часовете по инструментознание, история на музиката и музикални форми, бяха твърде теоретични и схематични.

Най-важни бяха дните, в които се работеше с оркестъра на Академията. Независимо от заетостта си, успяваше да идва на някои от репетициите. Там понякога ни спираше и, за нескрито удоволствие на оркестъра, показваше малък фрагмент. Винаги беше на концерта – всъщност анализът и оценката след това бяха най-същностни и персонализирани, макар и изречени в броени думи. Днес съм убеден, че акцентът в неговата методика беше практическата музикантска работа, но не само като диригент, но и като изпълнител или оркестрант. Мен например ме изпрати за два месеца като оркестрант-пианист при Добрин Петков, и то във II симфония на Георги Тутев и “Мандарина” на Барток. След това ме изпрати при Данчо Дафов, който заедно с феноменалния Георги Бадев подготвяше цигулковия концерт на Константин Илиев. Тогава видях наистина “кухнята” отвътре, критериите на Данчо, Добрин и Бадев. Тази школа беше жестока и реална. Това, че подобни хора ме приеха да бъда с тях в такива отговорни програми, явно се дължеше на авторитета на Константин и доверието в целите, които той следва. Беше пълно с опитни и прекрасни пианисти, които сигурно можеха да свършат далеч по-леко и успешно работата. Мисля, че подобни подходи имаше и към другите си ученици, в зависимост от специалността. Повечето бяха и хорови диригенти.

Това, което прави методиката на Константин Илиев различна, е, че ние продължавахме да бъдем негови ученици и след като получавахме дипломи. Имаше, разбира се, няколко условия:

1. След дипломирането си диригентите постъпваха на стаж в провинциален оркестър. (Безработица в нашата професия беше неприлична дума, нещо повече, всички студенти подлежаха на разпределение.)

2. Местоназначението си научавахме обикновено от Константин, още преди да има административна заповед за това от Главна дирекция “Българска музика”.

3. Статутът и заплатата бяха на стажант-диригент, който след година работа и изпит придобиваше статут на професионален диригент.

И така ние навлизахме в практиката, съгласувайки с него всичко – планове, репертоар, солисти и пр. Често Константин споменаваше: “Заминавам за Видин, защото Георги (Нотев) има концерт вдругиден…” Така беше и за Андрей Андреев, Алексей Измирлиев, Веселин Байчев. Така беше и с мен. Пристигаше в Плевен, слушаше репетиция, коментирахме, подсещаше ме за нещо, окуражаваше. Понякога и готвеше в моята квартира, за да обядваме заедно. (В скоби да спомена – Константин беше изискан и талантлив кулинар с инвенция, множество рецепти, някои от тях откровено предизвикателни на вид, вкус и аромат.)

Между учениците му, струва ми се, само Йордан Дафов беше поставен различно. Той беше първият, най-талантливият – за нас и пример за подражание. На него Константин имаше пълно доверие – поверяваше му своя композиция за първо изпълнение и го оставяше да работи сам до генералната репетиция.

В нашето общество, както често се случва, добрите дела често се одумваха. Чувал съм реплики: “На какво прилича това? Учениците на Илиев са навсякъде!?” Горките тези… Заслепени от комплекса, че не могат да блеснат, те не разбираха отговорността, с която Константин и административното ръководство на музикалния живот се отнасяха към формирането на диригентите. Те не искаха да видят усилията и последователността, които се съдържаха в “разстановката” на диригентски кадри, не се интересуваха, че Константин плаща от джоба си, за да бъде до своите ученици във важен момент.

В неговите напътствия се съдържаше комплексът от грижи за един оркестър. Казваше: “Диригентът трябва да е първи на работа, много преди оркестъра. Трябва да провери дали всичко е наред – от водопровода и осветлението до щимовете по пултовете.”
Константин нееднократно беше преминавал най-сложния път на формирането и развитието на оркестър – от нулата до сценичния блясък. Той знаеше, беше изстрадал цикъла на създаването на този сложен организъм. Той беше и педагог за голяма част от българските оркестри, защото това беше част от мисията му. Един от паметните “строители на музикална България” – това е Константин Илиев.

Композиторът

Странно е как обществената мълва може приживе да разкъса един човек, да “гризе” с неприкрита злоба тази част от дейността му, която й е достъпна. Оценките за композитора Константин Илиев бяха полярни. Обединяващото беше, че нямаше произведение, което да мине тихомълком, и фактът, че цялостното му творчество и досега е трудно достъпно. Много малко са неговите партитури, които можете да намерите в библиотека, няма записи, които един простосмъртен музикант може да си купи. Слава богу, че наскоро излезе един каталог, за да можем по него да се ориентираме колко не знаем за композитора Константин Илиев. И колко условни и неверни са оценките за него в претенциозните си обобщения. Произведенията му познаваха изтънко тези, които ги изпълняваха, и добрите му приятели – колегите Георги Тутев, Иван Спасов, Лазар Николов, Йордан Дафов.

Той беше сдържан, дори донякъде свенлив, когато ставаше дума за произведенията му. Когато го поздравяваха, изслушваше много внимателно, изпитателно и често загатваше съмнение дали е постигнал целта си. По отношение на класиците беше възторжен. Случваше се по време на часове да спре и да извика: “Ти представяш ли си как е измислил това въведение. Това е нечовешка инвенция. Това е геният…”

Веднъж ми каза: “Пиши! Трябва да се пише всеки ден! И като минат 10 години, изгори всичко, което си написал!” Стреснах се. По-късно проумях, че в тази фраза се съдържа цялата му настройка към композицията – непрекъсната работа и огромна отговорност към написаното. Малко говореше за творбите си, но много се интересуваше от технологичните подходи в композицията. Анализираше, изследваше партитури на колегите си от Европа. Когато се връщаше от чужбина, винаги носеше по няколко партитури и плочи, събираше ни да слушаме и търсим логиката, инвенцията, новото, необичайното. Макар и в устна форма, той разпространяваше най-последователно същината на различните композиционни системи. Следеше и познаваше развитието на Булез, Щокхаузен, Хенце и, разбира се, Месиен и Букурещлиев. Кореспондираше си с много от големите имена (Константин не обичаше телефонните разговори, предпочиташе писмото като средство за разбиране), но никога не го демонстрираше публично.

За собствените си опуси можеше да се “отвори” само ако усетеше искрен музикантски интерес. Така през 1978 г. в тясна среда донесе запис и подробно обясни личната си проекция върху тропите на Хауер в Триото – за мен един от редките моменти, когато за собствено произведение не само говореше, но лицето му придоби светлина и одухотвореност, като че ли беше на диригентския пулт.

За себе си имам един възможен ключ-хипотеза към произведенията на Константин Илиев и евентуалният им анализ: Като най-всестранният действащ български музикант на своето време, той беше наясно с вкусовете и потребностите на нашето музикантско общество. Като ръководител на Софийската филхармония не само знаеше каква е реалната публика на всеки музикален жанр, но и какви са специфичните музикални предпочитания. Знаеше какви книги и плочи се продават в страната, следеше развитието на музикалните вкусове. Но винаги е бил добронамерен към слушателите, знаеше, че не може да очаква прекалено много. Пределно ясно му беше каква е потенциалната публика на “Фрагменти”-те с инструменталния език, който използва, каква свръхавангардна цел се крие зад плакатното послание на “Поема за мъртвите, посветена на живите”, едно-единствено изпълнение. Той беше наясно и със слушателите на камерните си произведения, и на хоровите си творби. И спрямо тези доста конкретизирани слушатели той търсеше и намираше езика за общуване.
На това може да се възрази… Нима другите композитори не правят същото, не търсят общуване с конкретния слушател. Търсят го, разбира се. Но не всички го намират. Защото не са толкова навътре в музикантското ежедневие и често се заразяват от някакъв специфичен композиторски егоизъм. Същият този егоизъм или комплекс, който ги кара да излязат от залата веднага след като е прозвучало произведението им, дори следващото да е от Бетовен, Брамс или Чайковски. Комплекс ли е това или страх?
Който има представа от музиката на Константин Илиев, нека си припомни детските му песни, лиричните послания, пресъздадени от Васил Арнаудов, или строго новаторските предизвикателства в серията “Темпи кончертати”. Желанието за общуване с модерен, чувствителен, информиран български слушател е в основата на композиторската му мотивация. Другото е посвещението към близки, приятели, колеги, съмишленици: “Violongio” (за Георги Бадев), “Venzicello” (за Венцеслав Николов), “Klavistella” (за Стела Димитрова), “LI in memoriam” (в памет на Лиляна Илиева)… Мисля, че това е възлов момент в подходите към произведенията на Константин Илиев – вслушвайки се в конкретната насоченост на всяко отделно произведение, да намираш и логиката в световната еволюция на музикалния език. И обратно… Той вярваше и знаеше мисията си на просветител. Никога не се отклони от нея. Казваше: “Има два вида компромиси – голям и малък. Малкият е допустим, но големият е грях…” Дали е правил компромиси? И какви? Само той би могъл да каже, ако беше между нас. Сега си мисля, че е направил компромис. По-скоро е проявил наивност. Много е вярвал на музикалната същност на нашето общество, на развитието му, на дълбочината му. Мисля го днес, когато много от нещата, които постигнаха заедно с Добрин, Васил Стефанов, Иван Спасов, се срутиха така, че в останките с мъка различавам титаничния им целеустремен труд и вяра…

Есента на 1976 г. в Русе беше премиерата на “Еленово царство”. Всичко беше както трябва. Веселин Байчев (диригент), Константин Илиев (като режисьор) и целият колектив на Русенската опера се бяха постарали максимално да постигнат тази сложна и трудна партитура. Беше успех, разбира се, с цветя, поздравления… Седях по-назад в салона. Виждах и слушах реакциите. Не бяха много хората, които успяха да обхванат езика и смисъла на посланието. Човек наистина чува това, което може…

Контрапункти

Преди много години Йордан Дафов ми каза: “Има един период от живота на Константин, където не е ясно дали въобще е спал, дали се е хранил…” През цялото време близо до него се удивлявах на енергията и динамичността му. Дори до последната ни среща във Видин, след поредицата удари върху здравето му. Като че ли се състезаваше с времето, с тялото си. Вулканичният му нрав сигурно е притеснявал много хора, острият език е сковавал неразбиращите го. Около него можеше да бъде нормално и спокойно само когато се търси смисълът на явлението, когато има напрежение на мисълта. Когато се слуша музика, чете се поезия, когато изказваните от някого думи носеха дълбочина и познание. Малко хора знаят колко нежен бе всъщност Константин, каква ранима чувствителност криеше зад маската на родения лидер, на непоколебимия бунтар. Тъмните му очи бяха обградени с много гъсти и черни мигли. Тези очи гледаха изпитателно, гневно, решително. Но в тези очи аз съм виждал сълза. И знам повода за тази толкова трудно отронена сълза. Сълзата, която няма да забравя, докато съм жив, и заради която не приемам едномерността спрямо личността му.
Тези, които не познават Константин Илиев, могат да се опитат да го разберат, ако прочетат поезията, която той превърна в музика.

Много хора се сковаваха при срещи с него. Сигурно са го смятали за непредвидим. А всъщност той беше безкомпромисно последователен. Малцина от музикантите от Филхармонията и другите български оркестри знаят, че условията им на работа, щатове, ноти, инструменти се дължаха на непрекъснатия натиск, който Константин и Добрин оказваха на административни и партийни фактори. Никога не съм чувал от тях двамата да се гордеят с това, което са постигнали. А постигаха много…

Ако смисълът на един живот се измерва и с въпроса: “Какво си взел и какво си дал ?”, то Константин и Добрин решително са в категорията на много, много даващите. В някои случаи дори трудно обяснимо. Константин Илиев включваше в свои програми солисти и “композитори” още от студентската скамейка (мен и Велизар Генчев например). Симфоничната литература е пълна с шедьоври, а той се спрял на нещо мое. Защо го правеше? За да даде криле, да възпитава чувство за отговорност, за да видиш живота си като в мечта? Смел човек беше Константин. Щедър и непоколебим… Но и нетърпим към балканската отпуснатост и небрежност. Затова бяха и острите му реплики и избухвания по време на репетиции, язвителните и остроумни бележки по повод на мудност и незаинтересованост в професията. А всъщност беше съвсем наясно за манталитета по нашите земи. Знам го, защото го слушах как прави паралел след гостуване в Белград, Скопие, Анкара и много цветисто, анекдотично описваше поведение и реакции в съответните оркестри. Понякога ми се струва, че интуитивно е усещал, че трябва да бърза… Не към успеха, не към признанието. Той ги имаше.

Кода

Бързаше заради Времето. Или той самият ускоряваше времето на живота си. Защо ли? За да го изживее пълноценно, смислено? Заради собственото си самоусъвършенстване? За да изгори в него? Изгоря… Но остави много искри у много хора, в нотните листа, в писмените знаци.

Дали го разбираме, дали го признаваме и оценяваме? Едва ли… За да разбираш, чувстваш и чуваш, трябва усилие. Но урокът, наречен Константин Илиев, отзвучава много дълго, разпростира се нашироко. Защото той беше Учител не само в музиката. Такъв беше и в живота.

Старата ми учителка по литература казваше: “Дългът към родителите и учителите не се връща. Той само се пренася към поколенията…”

Пламен Джуров

(край на цитата)

Много харесвам тази публикация на Пламен Джуров от преди 20 години и 16 години след кончината на маестро Илиев през 1988 г. Чел съм я няколко пъти и днес наново я четох при цитирането тук. Само какъв задълбочен анализ на всичко, което може да се каже и пише за маестро Константин Илиев! Браво драги Пламен, сега и ти си вече в пенсионна възраст, далеч от пряката диригентстка и преподавателска работа, но и твоите студенти сигурно са поели много от това, което Константин Илиев е предал на самия теб и ти го носиш като ценно наследство от него. Бъди здрав и щастлив!

Цитирам една публикация от 2009 г. на русенския писател, преводач и оперен деец Огнян Стамболиев, който е бил и драматург на Русенската опера:

Огнян Стамболиев

ЕДНО НЕПУБЛИКУВАНО ИНТЕРВЮ С КОМПОЗИТОРА КОНСТАНТИН ИЛИЕВ

На 16 ноември 1976 година Русенската опера (тогава във възход) представи за първи път „Еленово царство” на Константин Илиев по едноименната пиеса-легенда на Георги Райчев. По това време бях драматург на операта и имах щастието да общувам с големия наш композитор и диригент. Имахме дори общ проект с него – да напиша либрето за опера по романа на Карел Чапек „Майка”, а той да композира музиката, но безвременната му смърт през 1988 г. осуети осъществяването му. За програмата към постановката взех това интервю, което трябваше да излезе в печата, но остана непубликувано. В него авторът изрази надеждата си, че: „Еленово царство” ще бъде още едно стъпало в развитието на българското музикално-сценично изкуство”. И това наистина се случи. Тази прекрасна опера, реализирана музикално и сценично на едно изключително високо ниво (с режисьор – авторът!) се посрещна като истинско събитие и може определено да се каже, че достигна европейските стандарти в жанра музикална драма. (По същия сюжет направи опит да напише голяма опера – „Алгара” и театралният режисьор Бойко Богданов, но за съжаление, въпреки многото вложени средства и рекламен шум, се роди едно недоносено произведение, което след концертното изпълнение не достигна до сцената!). Спомням си, че целият, първокласен тогава, състав на Русенската опера – солисти, хор и оркестър, даде максимума от възможностите си, за да защити тази твърде трудна и сложна в интерпретационно отношение музикално-сценична творба на Константин Илиев. Тя беше неговата втора и за съжаление, последна опера, след „Боянският майстор” (либрето Михаил Хаджимишев), която бе представена от Софийската опера на 3 октомври 1962 г. В тези две опери той широко използва инструменталните форми, с които постигна търсената от него звукова атмосфера. Константин Илиев беше забележителен майстор на формата. Сгъстената звучност, широката темброва скала и оригиналността на ритмиката издигнаха тези две български опери до големите образци на съвременната европейска музикална драма. Ще припомня, че през 1949 г. младият, едва 25-годишен, Константин Илиев е сред основателите на Русенската опера и неин първи главен диригент.

– Уважаеми професор Илиев, какво мислите за бъдещето на оперния театър? Не е ли вече остарял, както твърдят мнозина днес?

– Изтъкнатият френски музикант Пиер Булез в една своя статия, публикувана преди няколко години във френския печат, постави твърде остро въпроса за бъдещето на жанра. Така той предизвика към една твърде интересна и важна дискусия всички големи музиканти на нашето време. Може би Пиер Булез беше твърде категоричен и краен, но мисля, че все пак, той безспорно имаше право в едно: днес операта, след такива могъщи автори като Верди и Вагнер, Мусоргски, Пучини, Албан Берг, изживява сериозна криза. Без да вземам страна в този доста горещо разразил се спор, мисля, че ние, българските композитори, сме все още в дълг към своята национална оперна култура. Ако те решат собствените си проблеми, биха влезли и в международната дискусия.

– Как се насочихте към пиесата на Георги Райчев?

– Преди няколко години ръководството на Старозагорския оперен театър ми предложи да напиша опера по тази пиеса-легенда на много интересния и малко противоречив писател и драматург Георги Райчев. Либретото, работа на сина на писателя, литератора Михаил Райчев, и режисьора Николай Ружин, в основни линии е запазило духа на литературния първоизточник. Най-хубавото тук е, че е напълно съхранен прекрасният образен и поетичен език на оригинала.

– Какви основни проблеми поставя тази втора по ред Ваша опера, след „Боянският майстор”?

– Както знаете, действието в „Еленово царство” не е исторически точно определено. То се развива „някога” и „някъде”, за да остане на преден план бащинската и държавническата жертва, която цар Гедон принася, за да спаси своя прокълнат народ, както и личната саможертва на поетичната Алгара, която, спасявайки брат си, Алкмен, изкупува трагичната вина на своя род.

Всички главни действащи лица в „Еленово царство” живеят и действат под знака на една съдбовна обреченост. Оттук преминава и основната водеща линия в музикалната драматургия на творбата, която поставя главните герои в една звукова атмосфера, характеризираща се от лайттемата на Старата жена (Съдбата), докато всички останали персонажи имат своя собствена музикална характеристика.

– Какъв според Вас е характерът на музиката, на певческите партии и ролята на оркестъра тук?

– Използвал съм всички познати до днес оперни форми: речитатив, ария, дует, ансамбъл, масова хорова сцена. Моята амбиция бе да ги подчиня изцяло на вярното сценично действие, на общия поток на драматургията.

– А солистичните партии?

– Солистичните партии реших в един обширен диапазон от шепота и говора до белкантото и човешкия вик. По този начин съм се стремил да изразя най-точно психическото състояние на всеки отделен герой във всеки момент. Стремих се към една по-богата и гъвкава музикална изразност. И дано да съм успял!

– Оркестърът акомпанира или участва в действието?

– Определено не акомпанира. Той по-скоро коментира сценичното действие тук и на моменти сам е действащо лице. Това бяха намеренията ми, а доколко те са постигнати, ще реши преди всичко публиката, която е най-важният съдник. Иска ми се да вярвам, че след забележителните опери на Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Любомир Пипков и Парашкев Хаджиев – моята опера „Еленово царство” ще бъде още едно стъпало в развитието на българското музикално-сценично изкуство.

– Намирате ли връзка между „Еленово царство” и други Ваши произведения?

– Работата ми върху тази опера беше прекъсвана на два пъти, за да напиша други две големи произведения: ораторията „Поема за живите, посветена на мъртвите” и Концерта за цигулка и оркестър. Несъмнено, между тези две композиции и операта „Еленово царство” има органична връзка. Това ще откриете, както в решението на оркестровите партии, така и в интонационната сфера. Особено близки са във формалната си организираност, т.е. използването на т.нар. „отворена форма”, която би могла да се сравни с модерната днес форма в световната литература – „поток на съзнанието”. Струва ми се, че този музикален език съответства най-много на художествената и жизнената правда, към които се стремим днес.

– И накрая: Вашите впечатления от работата на състава над „Еленово царство”.

– Чувствам се особено щастлив, че поради стеклите се обстоятелства, вместо в Стара Загора моята опера ще бъде представена в Русе. С този първокласен български музикален театър съм свързан още от момента на създаването му – 1949 година, когато поставих музикално Вердиевата „Травиата”.

Голяма част от солистите, хористите и оркестрантите в Русе са не само мои уважавани колеги, но и близки, сърдечни приятели, с които делихме трудните и радостни дни на началото. Много съм доволен от всички изпълнители и особено от сопраното Кунка Кузманова, която подготви с много амбиция и любов трудната роля на Алгара. Благодаря й!

XI.1976, Русе

© Огнян Стамболиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.02.2009, № 2 (111)

(край на цитата)

Следва една статия на музиколога Любомир Сагаев (без дата на поместването в Интерет, по всяка вероятност написана преди кончината на маестро Илиев):

Любомир Сагаев

Константин ИЛИЕВ

Константин Илиев е български композитор от поколението, което се изяви и спечели първите си творчески успехи непосредствено след Втората световна война. Постоянно търсеща творческа личност, Илиев още с първите си произведения прояви явен стремеж към съвременен музикален език и новаторство и желание да допринесе за насочването на българската музика по нови пътища на развитие. Без да се придържа строго към някои от съвременните направления в музиката, той се ориентира към използуването на различни композиционни техники. Константин Илиев е овладял в най-висока степен професионалното майсторство и произведенията му винаги са безупречни в композиционно-техническо отношение. В дългия си творчески път композиторът е изживял сериозна еволюция по отношение на тематиката и националния облик.

Българската тема заема все по-голямо място в творчеството му и националният колорит е все по-осезаем. Константин Илиев е написал голям брой произведения в почти всички жанрове — пет симфонии, симфонични пиеси, между които Дивертименто, Вариации, Кончерто гросо, Фрагменти, Китка, вокално-инструменталии произведения — кантатата „Септември 1923“, „Похвално слово за Константин Философ, наречен Кирил“, камерно-инструмеитални творби, песни и др. Автор е на оперите „Боянският майстор“ и „Еленово царство“. Към привършване е третата му опера „Време разделно“ по сюжет на едноименния роман от Антон Дончев.

Константин Илиев е роден на 9 март 1924 г. в София. Музикалното си образование е получил в Българската държавна консерватория, като ученик по композиция на Парашкев Хаджиев и Панчо Владигеров и диригентство на Марин Големинов. През 1947 г. заминава на специализация в Прага. Там учи композиция при проф. Ржидки и Алоис Хаба, а диригентство — при Вацлав Талих. След като се завръща в България Константин Илиев работи като диригент. Ръководи оркестрите в Русе и Варна, а от 1956 г., вече повече от четвърт век с малки прекъсвания е главен диригент на Софийската държавна филхармония. Като професор в Консерваторията Илиев, е подготвил голям брой млади диригенти. Освен музикални произведения Константин Илиев е написал редица статии по музикални въпроси. Той е автор и на една монография за Любомир Пипков. За заслугите си като диригент Константин Илиев е удостоен на два пъти с Димитровска награда и със званието „народен артист“.

(край на цитата)

Както е известно, музикологът Любомир Сагаев издаде преди години уникалната „Книга за операта“, в която е включена и операта „Боянският майстор“ от Константин Илиев. Цитирам части от тази статия:

БОЯНСКИЯТ МАЙСТОР

Опера в четири действия (пет картини)

Либрето Михаил Хаджимишев

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Илия, млад зограф — тенор

Китан, негов помощник — баритон

Севастократор Калоян — бас

Десислава, негова жена — мецосопран

Станой, болярин — баритон

Липа, селска девойка — сопран

Ангел, неин брат — тенор

Отец Гавраил, отшелник — бас

Калистрат, иконописец от Средец — бас

Петър, негов помощник — тенор

Майстор Драган, зограф от Търново — тенор

Никодим — тенор

Славота — бас

Първи купец — тенор

Втори купец — бас

Овчарчето — сопран

Боляри, стражи, прислужници на севастократора, отроци, търговци, селяни, селянки, народ.

Действието се развива в село Бояна, край София, около 1260 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

За основа на либретото на операта „Боянският майстор“ е използувано съдържанието на повестта „Празник в Бояна“ от Стоян Загорчинов, както и нейната драматизация „Ръка Илиева“. В повестта на Загорчинов е пресъздадена една от легендите за сътворяването на изумителните стенописи в старинната църква в Бояна — дело на гениален художник. Този неизвестен творец, подписал се скромно само с „Ръка Илиева“, се явява истински предтеча на Ренесанса. И днес Боянската църква със своите чудни стенописи е един от най-значителните художествени паметници в нашата страна. Голямото дело на скромния и за съжаление останал неизвестен български художник е прекрасен повод за създаване на произведения на изкуството. Талантливият оперен режисьор и музиковед Михаил Хаджимишев (1914) изгражда върху този сюжет хубаво и наситено с драматизъм либрето. Той сгъстява действието, като изхвърля много епизоди и подробности от повестта. Либретото допада на композитора, тъй като дава възможност за създаването на опера с голямо драматично напрежение. Константин Илиев работи бързо и напрегнато и завършва операта си за по-малко от една година. Първоначалното намерение на композитора е да напише „Боянският майстор“ като камерна опера, но в процеса на работата той все повече разширява участието на народа, като създава и няколко масови сцени. Своята творба Константин Илиев посвещава на именития композитор Любомир Пипков. Първото представление е на 3 октомври 1962 г. в Софийската народна опера под диригентството на Васил Казанджиев в постановка на автора на либретото Михаил Хаджимишев.

СЪДЪРЖАНИЕ

Севастократор Калоян е наредил да се изгради нова църква в Бояна, край издигащия се в подножието на планината негов замък. За изографисването й той е поканил най-добрия зограф майстор Драган от Търново. Старият майстор е изпратил своя ученик Илия и помощникът му Китан да разчертаят по неговите кройки стените. Когато Илия и Китан пристигат в Бояна, пред църквата са се събрали много хора. Дошли са и различни търговци, които шумно предлагат своите интересни и привлекателни стоки, играчки и дреболии. Децата, бутайки се, разглеждат играчките. Едно овчарче взема една от изложените свирки и подхваща хубава мелодия, но търговецът грубо си дръпва свирката като нахоква момчето. Развълнуван, Илия купува свирката и я подарява на овчарчето. Веселият глъч е прекъснат от втурналите се стражи. Те разпъждат народа, защото шумът пречел на църковната служба в болярския параклис. На площада остават само Илия и Китан. Илия споделя със своя приятел и помощник, че е решил сам да изографиса църквата. Той отдавна мечтае за такъв случай. Китан, уплашен от дръзкото желание на Илия, го моли да не прави това. Службата в параклиса свършва и севастократор Калоян, придружен от жена си Десислава, довежда своите гости, за да им покаже новата църква. Боляринът Станой съветва севастократора да се откаже от услугите на дошлите от Търново двама млади зографи и да покани за изписването на църквата опитния гръцки иконописец Калистрат. За Илия и Китан се застъпва Десислава и Калоян решава ликовете на царя и царицата да бъдат нарисувани от Илия и Китан, а неговият и на Десислава — от Калистрат. Неочаквано идват група отроци. Техният водач Ангел смело поисква от севастократора да плати на всички, които са работили по построяването на църквата, тъй като не са успели да засеят нивите си и сега са обречени на глад. Калоян заповядва на стражите да отведат и затворят непокорниците. Жестокостта на болярина и неговите стражари възмущава Илия. Напразно той се опитва да ги защити. Калоян му казва, че отроците са си получили заслуженото, и поканва гостите на обяд.

Илия вече завършва царските ликове. Замислен, зографът дори не забелязва селяните Тихол и Първан, които му носят свещи и яйца за боите. Идва средецкият майстор иконописец Калистрат и помощникът му Петър. Двамата искат да започнат работа върху образите на севастократора и жена му, но Илия и Китан отказват да им дадат ключовете от църквата. Те ще ги получат само след като Илия завърши напълно царските ликове. Възмутените Калистрат и Петър си отиват. Илия споделя с Китан вълненията си за тежката съдба на зографите. В църквата идва отец Гавраил и се заглежда в рисунките. Старият свещеник упреква Илия, че е извършил голям грях, като е смесил небесните и земните дела. Влиза Липа. Тя моли отец Гавраил да се застъпи за брат й Ангел, който е хвърлен в затвора. Думите на отец Гавраил са смутили Илия. От своя страна Липа също започва да го кори, че вече не се сеща за нея. Променило ли се е нещо между тях? Илия й показва завършените образци. Сега той иска да нарисува и образа на Десислава. Липа е смутена. Тя разбира, че Илия е влюбен в жената на севастократора.

Стаята на Десислава. Болярката е облякла празничните си дрехи, в които трябва да я нарисува Калистрат. Тя съжалява, че това няма да направи Илия, когото цени като истински майстор. Липа разказва на Десислава, че Илия непрекъснато рисува нейния образ върху липови дъсчици. Развълнуваната болярка изпраща Липа да извика Илия. Щом девойката излиза, младата севастократорка започва да съжалява за тази своя лекомислена постъпка. Когато Илия идва, Десислава вече се е овладяла. Тя надменно го запитва кой му е позволил да я рисува. Но младият човек вместо да отговори, вдъхновено започва да рисува красивото й лице. Неочаквано влиза завърналият се от лов Калоян. Севастократорът е неприятно изненадан — зографът не само че не е изпълнил нареждането му да замине, но дори се е осмелил да влезе в дома му. Съобразителната Липа казва на Калоян, че тя е помолила болярката да разреши на Илия да я нарисува. Когато Калоян вижда липовата дъсчица, на която зографът е скицирал образа на Десислава, остава поразен от неговия талант и майсторство. Той решава, че Илия трябва да изпише цялата църква, включително и двата ктиторски портрета.

В църквата. Илия вече е свършил работата си. Остава му само да изпише очите на Десислава. Зографът се измъчва, че не може да намери техния точен израз. Уморен и подтиснат, той съпоставя образите на двете жени, за които непрекъснато мисли: Липа — младата, хубава и жизнена девойка, влюбена в него, и Десислава — гордата, красива и загадъчна болярка — жена на севастократора. В църквата нахлува Китан. Пристигнал е майстор Драган, повикан от Калистрат. Илия веднага заключва вратата и решава да не пуска в църквата никого, докато не свърши всичко. Той с настроение се залавя за работа. Постепенно догаря последната му свещ. Илия е отчаян. Неочаквано се чува гласът на Липа. Тя му е донесла свещи. Сега вече нищо не може да Попречи на младия зограф да довърши делото си докрай.

На площада пред църквата. Майстор Калистрат и другите защитници на старите догми са убедили Калоян да призове на съд Илия, зографа-богохулник. След като севастократорът изслушва обвиненията на Калистрат, той поисква да чуе и мнението на майстор Драган. За голяма изненада на всички старият майстор се изказва възторжено за работата на своя ученик и от сърце му прощава прегрешението. Изкуството на Илия дълбоко го е развълнувало. Отец Гавраил също горещо защищава младия и вдъхновен творец. Севастократор Калоян разбира истината. Той не само че не осъжда Илия, но заявява, че сам ще бъде кум на сватбата му с Липа.

МУЗИКА

Операта „Боянският майстор“ представлява едно по-ново явление в нашето оперно творчество. Константин Илиев написва музиката на своята опера с колоритен и остро звучащ съвременен език. Отличителните белези на музиката са по отношение на своеобразието на формата, съставната звучност, широката темброва скала и оригиналността на ритмиката. Композиторът използува в операта си инструменталните форми. „Боянският майстор“ може да бъде разглеждана като свободно изградена сонатна форма, на която първата й част от втората картина представляват експозицията, разработката обхваща част от втората, третата и четвъртата картина, а петата картина е нещо като реприза с кода. В съвременното оперно творчество използуването на инструменталните форми не е рядкост. Например операта „Воцек“ от Албан Берг е изцяло построена върху такава основа. Употребата на инструментални форми в оперното творчество допринася много за единството на музикалния език. Такова единство е постигнато и в „Боянският майстор“.

В операта си Константин Илиев прибягва до най-разнообразни съвременни изразни средства за осъществяване на творческите си намерения. Някъде музиката е изградена определено върху тонална основа, другаде се е получило широко разсейване на тоналния център, а на много места тя е изведена изцяло от руслото на тоналната система. В мелоса преобладават секундовите и квинтовите интервали и техните обращения, както и ноните и ундецпмите. Това придава на мелодията начупеност и острота. В мелодическите звукореди се избягват повторенията на тоновете, като един тон се използува отново едва след седем, осем, девет различни тона, без да се достигне никъде до изреждане на цяла дванайсеттонова серия.

Една от ценните страни на музиката е нейната народностна окраска. Българското звучене е постигнато чрез мелодически, ритмически и орнаментални съставки от народнопесенното ни богатство, което се чувствува най-силно в масовите сцени и в партиите на представителите на народа. Народностният елемент е изразен най-ярко в двете масови картини — първата и петата, и отчасти във втората картина. От епизодите в български дух найсилно впечатление правят песента на овчарчето от първа картина, на която са придадени лайтфункции, и песента на, Китан за цар Борил. В силно драматичните моменти и сцените, в които се разкриват душевните преживявания на героите, народностният елемент почти изцяло е елиминиран.

Цялата звукова атмосфера на операта се осъществява от симфонично разгърнатия оркестър чрез действен, колоритен, но твърде усложнен музикален език. От музикалните образи най-силен, обаятелен и внушителен е този на главния герой Илия, който е разкрит най-силно в големия му монолог от четвърта картина. Освен зографа по-релефно са очертани Десислава — болярката, измъчвана от противоречиви чувства, и Липа — момичето от народа, което умее да действува и да тласка развитието на действието в желаната от нея посока. Обликът на Липа е сравнително най-български и с богата душевност.

Целият музикално-драматургичен материал в операта е организиран с вещина, стройно и с логична последователност.

(край на цитата)

Портал „Новинар“

Проф. Константин Илиев – музикалният лидер

проф. Емил Янев

25 март 2009 г.

Като композитор бил обвиняван за проводник на западни идеи, а като диригент – хвален

Поредица за живота и работата на прочути български музиканти – диригенти, композитори и инструменталисти започва на страниците на “Новинар”. Целта е читателите да се запознаят с големите имена, превърнали симфоничната музика в призвание и изградили основите на българската класическа традиция. Един от тях е Константин Илиев.

В личността на проф. Константин Илиев органично се преплитат дарованието на композитор, диригент, педагог, публицист и общественик – една от най-ярките творчески фигури в българският музикален живот със значителен принос за неговото приобщаване към глобалните музикални процеси. При това фигура многообразна и често противоречива.

Въпреки приоритета на композиционната му дейност, която мотивира останалите му изяви, музикантската мисия на проф. Константин Илиев (09.03.1924, София – 06.03.1988, Видин) и обществените обстоятелства, го направиха национален лидер, който до края на дните си остана верен на категоричното си заявено творческо кредо – да служи всеотдайно на каузата на съвременната музика!

Въпреки старанието ми за обособяване на диригентската му дейност от останалите му изяви, на практика това се оказа невъзможно, защото те бяха доминирани от неговите композиционни пристрастия. До 11-годишната си възраст интересите на бъдещия лидер били “разстроени” между музиката, литературата и живописта. За разлика от бъдещите си колеги диригенти от началото на века (проф. Саша Попов, Атанас Маргаритов, Васил Стефанов) той не се увличал толкова от интерпретационните проблеми, а от творческите. И въпреки че бил старателен ученик по цигулка, не станал виртуоз като тях.

Постепенно музиката и композирането все повече завладявали юношата и в 1942 г. той станал студент в Софийската музикална академия. Там негови учители били проф. Панчо Владигеров, проф. Марин Големинов, проф. Владимир Аврамов, проф. Парашкев Хаджиев, проф. Веселин Стоянов и други видни български музиканти. По време на студентските години, бързо успял да навакса късното започване на музикалното си обучение и нерядко изказвал несъгласия с някои от преподавателите си по отношение на философията и възможностите за развитие на музиката. Дори през 1944 г. инициирал създаването на “Клуб на младите български композитори”, с цел изучаване на новите европейски композиционни техники, които не се преподавали в академията.

Първият диригентски сезон на Константин Илиев бил 1947/1948, когато положил основите на Държавния симфоничен оркестър в Русе, където бил до 1952 г. заедно с колегата си Добрин Петков и в оркестъра и в новосъздадената русенска опера. Там Илиев намерил подходяща почва за осъществяване на творческите си идеи. Като главен диригент той значително обогатил тематичния обхват както на операта, така и на симфоничния оркестър, в който по-често звучали произведенията на млади български композитори.

Благодарение на целенасочените усилия на двама диригенти – Константин Илиев и Добрин Петков, постепенно негативизмът на оркестрантите бил видоизменен в друг музикантски манталитет – на активно творческо съдействие.От този момент започнал и един интересен дуализъм в обществените оценки за Константин Илиев като диригент и композитор. От една страна, като композитор, утвърждаващ новите европейски композиционни техники и похвати, той е остро критикуван (включително и от учителя си проф. Панчо Владигеров), че не продължава традициите на композиторите от предходното поколение. От друга страна, като диригент, в периода 1952/1956 година, Константин Илиев вече е главен диригент на Държавния симфоничен оркестър във Варна заедно с колегата си Емил Главанаков. И тук като композитор е обявен за “формалист” и “проводник на упадъчните западни художествени тенденции”, а като диригент е възхваляван за артистичните си постижения и удостоен със звание “Заслужил артист”. Това е резултат от вечната и закономерна борба между старото и новото, която няма да приключи, докато има човешко общество. По необходимост Константин Илиев става и публицист, за да защитава своето творческо кредо.

Върхови изпълнителски резултати постига с русенския и варненския оркестър при концертното изпълнение на симфониите № 4 и № 5 от Чайковски, четирите симфонии на Брамс, “Фантастична симфония” от Берлиоз, симфониите № 3 и № 5 от Онегер, “Дон Кихот” от Рихард Щраус, симфониите № 1 и № 2 от Любомир Пипков, концертите за пиано № 1 и № 2 от Лазар Николов, Дивертименто от Васил Казанджиев, както и своите симфонии № 1, № 2 и № 3, Дивертименто и др. През 1956 г. след отстраняването на проф. Саша Попов от Софийската филхармония Константин Илиев заема неговото място. Добре е, че “скандалната” му слава като “композитор-формалист” не се отразява на диригентската му кариера, защото той я “компенсира” успешно с активното изпълнение на българска музика. Под палката му прозвучават произведения от Любомир Пипков, Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Марин Големинов. Много успешно изпълнява и музиката на Чайковски и късните романтици – Йоханес Брамс, Хектор Берлиоз, Цезар Франк, Густав Малер.

Илиев осъществяваше мисията си за по-голям стилов обхват на произведенията, изпълнявани от Софийската филхармония и я “европеизира”. Благодарение на него за първи път в България прозвучаха творби от Артур Онегер, Паул Хиндемит, Бела Барток, Игор Стравински, Дмитрий Шостакович, Оливие Месиан, Бенжамен Бритън, Франсиск Пуленк, Андре Жоливе, Франк Мартен, Арнолд Шьонберг… Филхармонията реализира и редица сполучливи европейски турнета. Десет години след оглавяването на Софийската филхармония Константин Илиев започна и педагогическа работа в Музикалната академия. Една година преподава “оркестрово свирене”, а от следващата поема обучението на младите български оркестрови диригенти. Така той стана “баща”, пример за подражание от почти всичките диригентски кадри, завършили Академия в периода 1966-1985 г., когато е пенсиониран.

През 1972 г. внезапно подава оставката си, напуска Софийската филхармония и отива в Добрич. Там живее, композира и концертира с Добричкия камерен оркестър. Това продължава до 1978 г., когато отново е поканен да оглави Софийската филхармония. “Вторият” му период във филхармонията е белязан с нови върхови изпълнения и два блестящи гастрола в САЩ – през 1978 г. и 1982 г., с осъществени 84 концерта! “Особено съм благодарен на софийските филхармоници за огромната радост, която ми доставиха с великолепното изпълнение на мои творби под талантливото ръководство на Константин Илиев”, са думите на Дмитрий Шостакович. Интересен епизод от това време е изживяната от Константин Илиев кратка любовна авантюра, задържала го известно време в Париж.
След изоставянето му от желаната жена, заради която необмислено рискува кариера и разрушава семейството си, той останал самотен и като че ли беззащитен… После с типичен криминално-разузнавачески екшън стил през Берлин той бил “откаран” в България… След време сключил трети брак с музиковедката Валентина Тачева и се установил във Видин.

Какво характеризира диригентския облик на Константин Илиев? Твърдо отстояване на естетически позиции; ясна концепция; експедитивност в репетиционния процес; ясно изразяване на конкретни указания за изпълнението на отделните епизоди; строг ред и дисциплина по време на работата, често съпровождана с викове, а понякога и с обидни думи, предизвикващи пререкания с хората, което го афишира като “конфликтна” личност.

Творците и особено техните водачи неизменно се стремят към новото, непознатото. Те винаги са “с едни гърди напред” и обективно са “локомотивите” на човешкият прогрес. Естествената дистанция между лидерите и останалата част от обществото неминуемо поражда противоречия. С борба е протекло и утвърждаването на вечно новите идеи и естетика на ренесанса, класиката, романтиката, импресионизма… Това определя мястото и значимостта на диригентското дело на проф. Константин Илиев в българската музикална култура.

(край на цитата)

За Константин ИЛИЕВ

Lyubomir Denev

26.12.2010

Интервю с Любомир ДЕНЕВ за Константин Илиев.

– Каква личност беше К. Илиев?  

– Той бе преди всичко роден артист. С чар, обаяние и магнетизъм. Човек, към когото не можеш да останеш равнодушен, дори понякога да си подразнен от неговата провокативност. В нелекото време на социалистическата действителност той отстояваше артистичните си позиции без да прави компромиси, което му донесе и голям авторитет след музикалните среди. Но понеже беше понякога неразбран и недооценяван, това го правеше лесно раним и обидчив, често пъти неоснователно мнителен, и в такива случаи оставяше след себе си впечатлението, че това дори го захранва с мотивация в упоритостта му, сякаш противодействието е, което го държи изправен. Сложна личност, противоречива, но силна и страшно привлекателна!    

– На какво Ви научи К. Илиев (или кое е най-ценното, което научихте и запомнихте от него)?  

– В часовете по дирижиране той ни учеше на “Закон Божи”, както сам се изразяваше, което означаваше основните и най-важни неща на занаята, а именно – постановка и проста, но ефективна техника, яснота на схемата, разделяне на функциите на лява и дясна ръка, усвояване на традициите в интерпретацията на класическия репертоар. Не обичаше търсенето на външни ефекти, както и печеленето на лесна слава. Изискваше от студентите си всеки сам да намери средства, според своя натюрел, не ни налагаше своя диригентски маниер. Незаменими бяха редките моменти, когато вземаше палката и сам показваше даден фрагмент! Едно от най-ценните неща, които съм научил и запомнил от Константин Илиев, това е, е диригента трябва да има физическо усещане за звуковата материя и да внушава това на оркестъра.   

– Какво място заема К. Илиев в българската професионална музика. В световната?  

– Ние още не можем да обозрем в цялост гиганския труд, който той положи за изграждане на професионалното оркестрово изпълнителско изкуство (рамо до рамо с Добрин Петков, разбира се). Тяхното сътрудничество беше изключително ползотворно и те така се допълваха в работата си със Софийска филхармония и толкова си вярваха и се уважаваха един друг, че когато К. Илиев напусна Филхармонията с гръм и трясък, никой не се изненада от жеста на солидарност от страна на Добрин – и той веднага да подаде оставка.   

Една от главните заслуги на Константин Илиев е, че той обновяваше репертоара и направи първи изпълнения на много произведения, дотогава непознати на нашата публика или считани за непосилни. Днес ни се струва невероятно какво голямо място в програмите на Филхармонията още през 60-те години заемат творби на Шьонберг, Веберн и Берг, Стравински и Барток, наред с много български Премиери. По негово време Филхармонията доби и международен авторитет чрез задгранични турнета, за пръв път оркестъра направи турнета и в САЩ.  

Диригентската практика, като всяко изпълнителско изкуство, остава в миналото и обикновено потъва в забрава, но през годините на своето професорство в Академията К. Илиев подготви няколко поколения диригенти – това е линията, която чертае проекция в бъдещето и чрез която неговото изкуство прекрачва времето.   

Що се отнася до композитора Константин Илиев, най-напред трябва да се каже, че той е посланикът на европейския музикален авангард в България и заедно с Лазар Николов проправят пътя на най-новите съвременни тенденции, при това с цената на упорита и неотстъпчива борба, често пъти излагайки себе си на риск пред неразбиращите властимащи…

Просто те изпревариха времето си и това за дълго ги обрече на артистична самотност, което обаче никога не ги разколеба.      

– Смятате ли, че музиката на К. Илиев е недооценена? Защо?  

– Бих казал, че композиторът К. Илиев е от друга планета, която е още неизследвана. Неговите опуси са познати все още само на тесен кръг специалисти и изпълнители. Приживе той никога не натрапваше произведенията си, като че ли влагаше повече енергия в диригентската дейност. Но има обемисто творчество в различни жанрове – 2 опери, 6 симфонии, камерни творби… за мен най-изненадващото е обаче песенното му творчество – преди време се наложи да направя компютърен препис на негови хорови песни за издаване  и с възхита открих едно съкровище – такава чистота на изказа, естествено бликаща мелодичност, новаторство в езика, но пределна яснота в гласоводенето – направо бисери!   

К. Илиев рядко слагаше в програмите си с Филхармонията своя творба, но когато това се случваше, се превръщаше в Събитие. Например спомням си Премиерата на ораторията “Похвално слово за Константин, наречен Кирил” и как останах поразен и от необикновената изразност, и от мащаба на композиторското мислене… Впечатлението бе така дълбоко, че и до ден днешен си представям пълната с изпълнители сцена и чувам онези незабравими камбани… естествено – препълнена зала „България“, бурни аплодисменти! Но спонтанните реакции на публиката не отговаряха на критиките от страна на силните на деня – по време на социалистическата действителност  неговата музика не влизаше в рамките на “Социалистическия реализъм” – ето това “изпреварване във времето” е основната причина за неразбиране и недооценяване.   Днес, 20 години след смъртта му, разгръщайки неговите партитури, все повече се убеждаваме в тяхната голяма стойност. Осмелявам се да твърдя, че в тях се откриват с по-ранна дата много от идеите и елементите, станали характерни за така наречения Европейски музикален авангард! Но кой музиковед на Запад би признал заслугата на композитор от една малка Източноевропейска страна? Все пак, уверен съм, че времето за преоценка на музиката на Константин Илиев е дошло и тя много скоро ще заеме полагащото й се място в нашата и в световната музикална култура.

– Разкажете интересна или забавна случка, която си спомняте с участието на К. Илиев.  

– Бях току-що завършил в часовете по композиция (с проф. Цв. Цветанов) моята Студентска увертюра и реших да я покажа на Маестрото с молба за съвет. Първоначално той ми отказваше с думите “Не не, съвети по композиция не давам никому”, което означаваше “аз толкова съм бит, че не бих искал заради мен и на други да се случи същото”. Аз обаче настоявах и в един момент той каза “донеси я следващия път”. И следващия път сам седна на пианото да я пресвири. Изненадах се с каква лекота чете партитурата и макар че не беше добър пианист, свири безгрешно духовите инструменти в транспорт. На едно място казва “Какво е това във валдхорните, паралелни квартсекстакорди? Че кой в днешно време пише с квартсекстакорди?” Обяснявам, че отдолу е подложен оргел бас и това е цитат-парафраза на Химна на студентите “Gaudeamus igitur”. Накрая за моя изненада ми предложи да сложа Увертюрата в следващата ми програма с Академичния симфоничен оркестър (тогава се наричаше Щатният оркестър на Консерваторията). Дойде на репетициите, похвали ме за Увертюрата и точно по повод фрагмента с квартсекстакордите каза “Браво бе, ти ще получиш Световната студентска награда”!     

Работим в час по дирижиране Симфонията от Хайдн “Часовникът”. В края на частта, която поради константния пулс дава и наименованието, аз правя ритардандо, което не е написано в партитурата. Професорът ме пита:   

– Защо забавяш накрая?   

Отговарям:

– Грешно ли е, не трябва ли?  

Той:

– Абе не бе, брате (този израз често употребяваше в общуването си с нас), не казвам дали е правилно или погрешно, но искам да знам ти имаш ли обяснение.   

– Ами, – казвам – нали е “Часовникът”, в един момент му се развива пружината и спира…

Той – А, добре! Знай че в дирижирането можеш да правиш всичко, но трябва да имаш мотивирано обяснение.

Любомир Денев

18.05.2009

(край на цитата)

БНР

Вторник, 29 април 2014

публикувано на 28.04.2014

Избрано от програмата

от 0.15 до 3.00 часа

Заедно след полунощ с Радио Благоевград

• Силви Вартан в Благоевград – среща в ефир със световноизвестната певица от български произход, подкрепяща кандидатурата на София и Югозападен регион за европейска столица на културата през 2019 г.;
• „Да убиеш Сталин” – среща в ефир с Бойка Асиова след представянето на новата й книга в Разлог;
• „Три жени в полите на Витоша” – интервю със сценариста Хелия Чавдарова и с автора на музиката Константин Цеков за новия филм, представен наскоро в София.

(…)

от 19.30 до 21.20 часа

Музикалните вечери – Студио Музика

Обръщаме се към творби от 50-те години на Константин Илиев, като част от опита на нашата музика да бъде в крак с търсения на европейския авангард и начинът по който се посрещат тези творби тогава. Коментар на диригента Веселин Байчев, спомените му за постановката на операта „Еленово царство” на К. Илиев в Русе и изпълнението на Ораторията „Пролетни празници” под негово диригентство.

(край на цитата)

Драгомир Йосифов hat seinen Notiz geteilt.

Facebook

Днес, 9 март 2015 г. Константин Илиев щеше да стане на 91 години. Извинявайте за рисково личния, може би, текст – още повече веднъж публикуван тук. Но искам да напомня за него.

(…) В края на октомври 1987, Лазар Николов заведе Цветана и мен при Константин Илиев. Бяхме студенти-първокурсници и в някакъв смисъл – право-курсници, не ни пукаше, понеже имахме цел в живота – да обичаме Веберн и Лазар и да свирим много нова музика, и стара музика, да си говорим до насита, да отидем на всички концерти, да мислим непрестанно, да пушим “Арда”, да чуем всички записи и да научим всичко.

Гордо знаме ни е Веберн, пръв учител – Глен Петрович Гулд.

Константин живееше на ул. „Васил Априлов“ 9. Въпреки, че бяхме много важни, името му предизвикваше страхотрепет, неудържим. Лазар имаше реални измерения, а Константин – все още – не, културен герой, Прометеят на 50, 60, 70-те. Музикантът. Устойчивият. Константин-ът.

Срещнахме се с Лазар и той ни заведе. Константин Илиев беше с лилава риза, много мощен, невисок, някак целият като присвито и наблюдаващо око, леко отметнат назад, с тъмна и плътна аура. С металносива коса, самият той – с цвят на мавър (когато отишъл в Прага да учи, един професор, подмамен от цвета му, попитал наивно “Пане Илиеве – мате сниих? Имате ли сняг по вас, т. е. – от Африка ли идвате); отпуснат, а готов да скочи. В апартамента му беше и Жоро Тутев – и той да ни види и чуе. Ах, като влъхви бяха тримата!

Първо показах една огромна партитура, която бях писал в казармата – безнадеждна, принципно незавършена, сложна, поли-всякаква… пишех я ей така, за утеха и за да отхвърлям мъртвото казармено време… едни огромни листи, едни квинтоли, едни акорди страшни… Константин внимателно я чете и току ме попоглежда (аз – изстинал леко).

– Слушай, моето момче – ако не искаш неприятности, остави ги тези работи.
– (изстинал)
– Но ти май искаш неприятности, так че – продължавай, пиши, много хубави неща има вътре. Ама недей като Лазар – всичко да изписваш, не знам за друго, ама за това ще имаш неприятности… (смях) Ей този ансамбъл с чембалото е хубав, да видя какво ще направиш с него нататък.

После му свирих 6 полифонични пиеси за пиано, писани току преди уволнението, двугласни, строги, малко под влияние хем на Шчедрин, хем на Шьонберг.
– Това фуга ли е?
– Амии… фуга…
– Фуга е, чувам аз. Виж какво – ако Димитър Христов ти каже, че не е фуга – не му вярвай… аз, Константин Илиев ти казвам, че е истинска полифония това.
– … (изстинал от историческия момент)

После Цветана свири – свои пиеси и Дванайсета соната от Моцарт – както тя може, стряскащо, превъзходно и безмилостно.

…. комплименти, вълна от специфичните сърдечности на тримата, спомням си, че Лазар се държеше някак като горд баща. Това всъщност беше огромен подарък за нас, че ни заведе при Константин, огромен подарък. Много важно нещо, което чак напоследък избуя. Подаръците от Лазар бяха все такива – особени и съдбоносни.

(внезапно) – Ти, моето момче – дирижираш ли? Мислил ли си за тази професия?
– …ъми… не. Искам композитор… ако може.
– Виж какво – аз сега отивам във Видин, после имам други работи, но към средата на март ще съм тук. Вземи една симфония на Хайдн, от Лондонските, и я научи хубаво. Не като диригент, като композитор я научи, музиката й научи. и няма да ходиш при Тотьо Лазаров да те учи – сам. Като се върна, ти ще дойдеш при мен, ще застанеш ей тук и ще вдигнеш ръце. Пък аз ще ти кажа дали ще стане работата. Според мен ще стане (усмивка, смях – Жоро Тутев – също, Лазар – сериозен)

Тримата останаха; ние си тръгнахме летейки, естествено! Летейки – поне аз. Няколко месеца реалност плюс едно съкровено място, запазено за Константин Илиеви мечти – как ще уча при него, как ще разказва, как ще стана диригент (наистина, тази мисъл не си я бях позволявал дотогава)…

И 6 март, може би 7 – наближава, наближава. Връхлитам в Консерваторията, във фоайето – масичка, на масичката – снимка. Константин Илиев. Пред снимката – цветя.
И един цял сринал се свят. Така в мен се отвори първата загуба.
Така и не разбрах ставам ли за диригент.

(край на цитата)

БНР

Седмицата на камерната музика в Добрич ще носи името на проф. Константин Илиев

публикувано на 01.03.2017

Автор: Мая Щърбанова – кор. на БНР в Добрич

Седмицата на камерната музика в Добрич занапред ще носи името на своя създател – професор Константин Илиев. Решението е на Община Добрич и е взето след проведена анкета с гражданите.

Седмицата на камерната музика в Добрич се провежда от десетилетия и с времето се е превърнала в една от традициите на града. Първото издание е през 1975-а и през годините се утвърждава като сцена на известни артисти от страната и чужбина. Неин създател е Константин Илиев, който е дългогодишен главен диригент на Софийската филхармония и други формации, професор по дирижиране, автор на композиции, монографии и новатор в музикалното изкуство.

(край на цитата)

Нека днес на 9 март 2024 г. почетем 100 години от рождението на легендарния вече диригент, композитор, педагог и музиколог Константин Илиев, който остави светла диря в историята на българското музикално изкуство, която винаги ще напомня за неговата уникалност, праволинейност и неспокоен творчески характер.

Мир на праха му!

….

Записи:

Konstantin Iliev (1924-1988): Three improvisations after Don …

https://www.google.com/search?q=%D1%8E+%D1%82%D1%8E%D0%B1+%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD+%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%B5%D0%B2+%D0%B4%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D1%82&rlz=1C1PRFC_enDE756DE756&oq=%D1%8E+%D1%82%D1%8E%D0%B1+%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD+%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%B5%D0%B2+%D0%B4%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D1%82&gs_lcrp=EgZjaHJvbWUyBggAEEUYOTIKCAEQABiABBiiBDIKCAIQABiABBiiBDIKCAMQABiABBiiBNIBCjQ3OTcwajBqMTWoAgCwAgA&sourceid=chrome&ie=UTF-8#fpstate=ive&vld=cid:c928875c,vid:K3T7rrSf0k4,st:0

……

Symphony No.2 in C Major, Op.61: 1. Sostenuto assai — Allegro, ma non troppo

Symphony No.2 in C Major, Op.61: 1. Sostenuto assai — Allegro, ma non troppo · Sofia Philharmonic Orchestra · Konstantin Iliev, Symphony No.2 in C Major, Op.61 ℗ Balkanton Released on: 2011-07-17 Composer: Robert Schumann

……

Symphony No.6: I. Andante

Symphony No.6: I. Andante · Alipi Naidenov · Rousse Philharmonic Orchestra Konstantin Iliev: Symphony No.6 – Musical Moments ℗ MIK BALKANTON Released on: 1988-09-07 Orchestra: Konstantin Iliev

….

Symphony No. 8 in G Major, Op. 88: 1. Allegro con brio

Symphony No. 8 in G Major, Op. 88: 1. Allegro con brio · Sofia Philharmonic Orchestra · Konstantin Iliev Antonin Dvorak: Symphony No. 8 in G Major, Op. 88 ℗ Balkanton Released on: 2011-07-24 Composer: Antonin Dvorak

…..

Symphony № 1: 1. Allegro moderato

Symphony № 1: 1. Allegro moderato · Konstantin Iliev · Sofia Philharmonic Orchestra Lyubomir Pipkov: Symphony N 1 in D minor, Simphony N 4, Op. 74 for String Orchestra

………