Dimitar Petkov

Басът Димитър Петков е роден на днешния ден

Драги приятели на оперната музика, днес на 7 март 2020 г. – хубавият празник „Тодоровден“ – пиша статия за баса Димитър Петков, който имаше годишнина от рождението си преди 2 дни – на 5 март. Поради това, че на тази дата писах статия за певицата Катерина Тупарова, отложих тази за Димитър Петков за днес – на 7 март нямам оперна личност за която да пиша. На 5 март беше датата на смъртта на Нели Божкова, но за нея писах предния ден – на 4 март.

Димитър Петков и Нели Божкова са две личности от оперната история на България, които са допринесли извънредно много за популяризиране на това изкуство не само в родината им, но и в много страни в Европа и по целия свят. И двамата ни напуснаха много рано и твърде неочаквано – незабравимият бас Димитър Петков, роден на 5 март 1938 г., починал на 11 декември 2005 г. на 67-годишна възраст, след като беше покорил с изпълненията си по целия свят световната оперна публика.

Втората личност – мецосопранът Нели Божкова, от много години член на ансамбъла на Виенската държавна опера и участвала в редица главни роли, в разцвета на творческата си кариера, едва навършила 56 години, се помина на 5 март 2004 г. Тази годишнина – 16 години от смъртта й беше повод да пиша за нея, а не на рождения й ден 25 май (обикновено на този ден не съм в Германия, където пиша статиите си). И двамата големи артисти си отидоха от нас в разстояние на по-малко от две години – Божкова във Виена, Петков в София. Статията ми за нея намери голям отклик от страна на читатели и нейни приятели и колеги, които споделиха мнения или кликнаха на снимките и статията.

И двамата бяха артисти от висока класа, особено ценени за играта си както в роли от славянски, предимно руски композитори, така също и в такива от всички стилове и епохи. И двамата оставиха значителен брой записи на различни музикални носители, които сега позволяват да се вникне в изпълненията им и да се възстанови онази епоха в последните десетилетия на миналия век, когато десетки български артисти гостуваха с голям успех по оперните театри на света и редица техни участия са останали на музикални носители. За тях ще стане въпрос по-късно. Разбира се, и сега такива участия на десетки артисти извън България пак продължават (може би броят им е вече над 100-150, които пеят или като редовни членове на ансамбъла на даден оперен таеатър, или като гости на определен спектакъл), но делото на Нели Божкова и Димитър Петков (и много други от това време) е особено ценно, защото в годините преди 1990 не беше винаги лесно всички желаещи български артисти да пътуват и гастролират по световните сцени.

Димитър Петков е роден на 5 март 1938 г. в София. Проявява музикални дарби и постъпва в Държавната музикална академия, където учи вокално изкуство при проф. Христо Бръмбаров. Като студент, насърчаван от своя преподавател той постъпва в Софийската опера, където дебютира през 1964 г. в ролята на Фараонът в операта „Аида“ от Верди. Три години по-късно – през 1967 г. на „Третия международен конкурс за млади оперни певци“ той печели голямата награда и „Златен пръстен на София“ – уникален успех, който все още не е постигнат от никого. Заедно с работата в Софийската опера, където е ангажиран за големите роли в руския и италиански репертоар, започва и неговата международна кариера. Когато мисля за Димитър Петков, винаги си спомням за нещо, което бях чел преди години и съм запомнил, именно: „Едва навършил 30 години участва в спектакъл на операта “Дон Карлос” от Верди на “Арена ди Верона” в Италия. Това е дебютът му в ролята на Крал Филип, което съвпада и с дебюта на Пласидо Доминго на италианска сцена. В “Дон Карлос” Димитър Петков играе негов баща, а в книгата за него известният българин споделя, че след тази “обща съдба” на сцената при всичките им срещи Пласидо Доминго е продължавал да го нарича “папи”.

В годините до 1974, когато живеех в България, знаех за големите успехи на Димитър Петков най-вече от наградите му през 1967 г., както и от някои посещения на опери в София, когато съм бил там по служба или в отпуска. След 1974 г. дълго време не съм имал контакт с оперния свят, само от предавания по телевизията, но не съм го гледал в негови изяви на Запад, само съм чел някои рецензии в специализираната литература – списания, речници и енциклопедии. По-късно ще дам някои подробности в това отношение.

Първите изяви на Димитър Петков са в международни турнета на Софийската опера през 1969 г. на Музикалния фестивал във Висбаден / Германия. Още през 1968 г. той участва в Летния оперен фестивал в Глайндбърн (Великобритания) като Oсмин в „Отвличане от сарая“ от Моцарт и през 1970 г. като Гремин в „Евгений Онегин“ от Чайковски. След това следват изяви в Париж, Неапол, Москва и Барселона. През 1969 г. той играе ролята на Крал Филип в “Дон Карлос” от Верди на “Арена ди Верона” заедно със световно известни артисти като Пласидо Доминго и Монсерат Кабайе и отново там през 1981 г. като Закария в „Набуко“ от Верди. Между 1972 г. и 1976 г. следват изяви във Виенската държавна опера, включващи Крал Филип и Мефистофел във „Фауст“ от Гуно. Ето една извадка от всичките му изяви на сцената на този прочут оперен театър (на немски език):

Titel des Werks Rolle/Funktion der Person Datum der ersten/letzten Vorstellung Anzahl der Vorstellungen
Boris Godunow Boris Godunow 24.03.1975 1 mal
Chowanschtschina Fürst Iwan Chowanski 26.03.1975–03.11.1979 4 mal
Don Carlo (Ital.) Filippo II. 15.03.1972–06.01.1976 4 mal
Faust Méphistophélès 04.12.1974–17.11.1975 4 mal
Fürst Igor Kontschak 11.11.1979 1 mal

(край на цитата)

Допълнителни изяви следват: във Валенсия играе в ролята на Силва в „Ернани“ от Верди през 1976 г., в „Teatro Liceo Barcelona“ пее Фиеско в „Симон Боканегра“ от Верди през 1977 г., и през 1978 г. Варлаам в „Борис Годунов“ от Мусоргски в Римската опера. Между 1978 г. и 1989 г. следват ролите: Ablimelech в „Самсон и Далила“ от Сен Санс и Търговецът Дикой в „Катя Kaбанова“ от Яначек в Парижката опера, Крал Енрико VIII (Хенрих) в „Aнна Болейн“ от Доницети и Рамфис в „Аида“ от Верди в „Театро Комунале Болоня“ и в Марсилия във френската премиера на операта „Русалка“ от Дворжак в ролята на Водният Цар (партия за бас-баритон). В Миланската Скала Димитър Петков играе различни роли между 1981 г. и 1984 г., в Цюрихската опера между 1984 г. и 1985 г. и през 1982 г. в „Teatro San Carlos“ в Лисабон като Граф Валтер в „Луиза Милер“ от Верди. През 1988 г. следват изяви в „Deutsche Oper“ в Берлин, а през 1989 г. в Оперният театър в Нанси / Франция играе една от най-емблематичните си роли – Борис в операта на Дмитри Шостакович „Лейди Макбет от Мценск“, която е записана на дискове под диригентството на Мстислав Ростропович, където главната роля играе съпругата му Галина Вишневска. В тази си роля Димитър Петков играе на много оперни сцени. В моя архив съм отбелязъл неговото участие през 1993 г. в Марсилия, както и това в ролята на Търговецът Дикой в „Катя Kaбанова“ от Яначек в театър „Opera Bastille“ в Париж също през ноември 1993 г. И двете му участия са отбелязани в списанието „Opernwelt“, брой 11 от 1993 г., стр. 62 и 63.

Ето по-конкретни данни за записа на „Лейди Макбет от Мценск“: още през 1978 г. е осъществен запис на тази опера от фирмата EMI (2 CD’s) с London Phylharmonic Orchestra под диригентството на Ростропович със солисти: Галина Вишневска (Екатерина), Николай Геда (Сергей) – лека му пръст, наскоро Геда се помина, Димитър Петков (Борис), Биргит Финиле (Сонетка) и др. Все още желаещите могат да закупят записа например от фирмата „Амазон“ по електронен път или както е възможно да чуят някои части в YouTube (както и редица други изпълнения на Димитър Петков). Разбира се, съществуват редица други записи, главно на опери от Чайковски, Мусоргски („Борис Годунов“ и „Хованщина“), Бородин („Княз Игор“) и други композитори с участия на Димитър Петков.

На това място ще посоча една препоръка от източник на немски език, която се отнася до записи на опери от руски автори, публикувана напоследък:

Zu empfehlen von „GODENRATHS OPERNPARADIESE“ (27.10.2012)

Aufnahmen russischer Oper (за препоръчване от „GODENRATHS OPERNPARADIESE – така се нарича препоръчващия портал) – записи на руски опери:

Modest Mussorgsky: Khovantchina

Zu empfehlende Aufnahmen : (в скоби следва един запис на „Хованщина“, който не се оценява като особено добър)

(Eine schöne Aufnahme dieser Oper entstand unter der Leitung von Boris Khaikine mit Irina Arkhipova, TatianaTougarinova, Alexei Krivtchenia und Vladislav Piavko, der leider nicht ganz so überzeugend ist).

За разлика от горното следва (по-долу): в този запис под ръководството на Валери Гергиев имаме удоволствието да чуем мецосопраното Олга Бородина. Булат Миниелкиев пее в ролята на Иван, Владимир Галузин слушаме като Андрей и Алексей Стеблянко пее в ролята на Голизин (с малки изключения за препоръчване):

Auch in dieser Aufnahme unter der Leitung von Valery Gergiev haben wir das Vergnügen die Mezzosopranistin Olga Borodina hören zu können. Bulat Minjelkiev singt den Ivan, Vladimir Galusin hören wir als Andrei und Alexei Steblianko singtn den Golisyn.

Mit kleinen Einschränkungen zu empfehlen.

Без особен коментар следва:

Dimiter Petkov singt in dieser Aufnahme unter der Leitung von Atanas Margaritov den Fürsten. Der Dosifej wird von Nicola Ghiuselev gesungen und als Marfa hören wir die wunderbare Alexandrina Milcheva.

(превод: Димитър Петков пее в този запис под ръководството на Атанас Маргаритов в ролята на Княз Ховански. Никола Гюзелев пее в ролята на Досифей и като Марфа слушаме прекрасната Александрина Милчева).

Следва коментар за един запис, направен „на живо“ – не в студио: става въпрос за участието на Николай Гяуров в ролята на Иван Ховански, Чезаре Сиепи като Досифей, Фиоренца Косото като Марфа и др. Дирижира Bogo Leskovich. Ето оригиналния текст:
Eine in italienischе mitgeschnittene Aufführung bietet uns Elena Souliotis 1973 in einer russischen Oper. Nicolai Ghiaurov bietet uns einen guten Prince Ivan und Veriano Luchetti einen überzeugenden Prince Andrey. Cesare Siepi singt hier den Dosifey und Fiorenza Cossotto singt eine gute Marfa. Bogo Leskovich dirigiert)“. (Live – Aufnahme)

(край на коментарите)

В течение на годините Димитър Петков разширява постепенно репертоара си, като включва такива главни роли в неговия жанр в оперите: “Борис Годунов” от Мусоргски, “Княз Игор” от Бородин, “Набуко”, “Силата на съдбата”, “Ернани”, “Аида”, “Атила” от Верди, “Йоланта” от Чайковски, “Фауст” и “Ромео и Жулиета” от Гуно, “Сомнамбула”, “Пуритани” и “Норма” от Белини, “Анна Болейн” и “Лучия ди Ламермур” от Доницети и др.

За пръв път извън Европа – по-точно в Америка, Димитър Петков пее през 1989 г. в САЩ, в Оперния театър в Далас / Тексас в операта „Катя Кабанова“ от Яначек в ролята на Търговеца Дикой, която роля той е играл в Парижката опера. В по-късните години от своята кариера Петков е предпочитан изпълнител и за произведения на Рахманинов, Шостакович, Яначек и др., както и песни от много автори, които изнася на рецитали и концерти.

Ето някои мои бележки за Димитър Петков, взети от различни речници и енциклопедии на немски и английски език: в петтомния музикален речник на Kutsch & Riemens (изданието от 1997 г.), наред с изброяването на десетките му изяви по света, които цитирам и в тази статия, са дадени следните данни:

„Големи успехи при гостуванията му в: Държавните опери във Виена и Берлин, в Националните опери в Прага, Белград, Будапеща, в Бордо, Лил, Марсилия, Брюксел, Ница, Женева, Цюрих. Не по-малки успехи в „Болшой“-театър в Москва, в оперните театри в Санкт Петербург, Монте Карло, Болоня, Неапол, Парма, Палермо, Букурещ, Барселона, Кьолн, Хамбург, при „Maggio musicale“ във Флоренция, при Музикалните празници във Висбаден / Германия и на „Arena di Verona“ (1969, 1981), при Фестивала в Глайндбърн (1968 – Осмин в „Отвличане от сарая“ от Моцарт, 1970 – Гремин в „Енгений Онегин“ от Чайковски). Като член на МЕТ в Ню Йорк, не само изяви в Ню Йорк, но и с ансамбъла на МЕТ гостувания във Вашингтон и Далас през 1983 г. Следват и други данни със заключението: участва при филмирането на оперите „Борис Годунов“ и „Хованщина“ от Мусоргски, при които се изявява и като голям артист. Димитър Петков владее един много широк репертоар с партии в опери от: Моцарт, Глинка, Чайковски, Сметана, Римски-Корсаков, Верди, Росини, Майербер, Рахманинов, Прокофиев, също и някои знаменити буффо-роли“.

(край на цитата)

В международната енциклопедия „Who’s Who in Music“ в изданието от 1996 г. също се изброявят десетките му изяви по години (в началото на статията се споменава съпругата му Anne-Lise Petkov, годината му на раждане е погрешно дадена като 1939). Изброени са един след друг всички по-важни оркестри, с които е гастролирал, както и много подробно са дадени всичките му записи на музикални носители със съответните диригенти. Като адрес е посочен такъв в Женева, където Петков живее от много години. Даже е споменато, че във филма „Фитцкаралдо“ на режисьора Вернер Херцог (за него пиша на друго място в тази статия) Петков пее в ролята на Силва в операта „Ернани“ от Верди на сцената на оперния театър в Манаос в джунглите на Бразилия. Този филм имаше голям успех тук в Германия, в който участваха легендарният немски артист Клаус Кински и италианката Клаудия Кардинале.

В петтомната „Международна оперна енциклопедия“ (на английски език) има кратка рецензия на известната журналистка Elizabeth Forbes, която също е положителна, но по размер не отговаря на делото, което остави Димитър Петков през живота си.

Моите лични бележки от последните изяви на Димитър Петков в началото на новия век са следните: на 5 и на 23 февруари 2000 г. в Оперния театър в Бон той пее в ролята на Борис в „Борис Годунов“ от Мусоргски. Каква чест за него и за ръководството на този театър да го поканят месец преди рождения му ден – 5 март, да пее коронната си роля в този престижен немски оперен театър, навършвайки 62-годишна възраст. Сигурно е имало и официални поздравления – това не знам, но допускам. От 2003 г. българският бас-баритон Мартин Цонев – мой „Фейсбук“-приятел – пее в този оперен театър като член на ансамбъла им и може да знае за тази изява на Петков, ако е бил по това време евентуално в Бон. През ноември 1999 г. Цонев е гастролирал в Холандия с тяхната „Nationale Reise-Opera“ в Еншеде при премиерата на съвременната опера на унгареца Eötvos „Три сестри“ (по Антон Чехов) в ролята на Вершинин (премиера на 29 ноември 1999, друга изява на 4 декември 1999). Изглежда оперният театър в Бон е бил предпочитан от Петков в тези почти последни документирани изяви, защото в моите бележки има още следното: на 10 март 2000 г. играе пак като Борис Годунов и най-сетне на 7 и 28 април 2001 г. пак в Бон, но в друга коронна негова роля – Крал Филип в „Дон Карлос“ от Верди. Може после да е имало и други негови гастроли, за които нямам сведения. Понеже Мартин Цонев и сега пее с голям успех не само в Бон, но и на други сцени, ще се радвам, ако той реагира на тия редове, след като ги публикувам във „Фейсбук“.

Тук трябва да обърна внимание на факта, че през 2017 г. написах кратко писмо на Мартин Цонев с молба да вземе отношение по въпроси, които засегнах по-горе. Той бе любезен веднага да ми отговори. Цитирам неговото мнение:

„Привет! Не съм засичал г-н Димитър Петков в Бон. За съжаление. Но през общи познати, на по-късен етап, получих от него подарък – неговият солов CD Албум, с поздрав и автограф. Подобна съдба имах и с маестро Никола Гюзелев и с маестро Антон Дяков. Думи на уважение и сърдечност, но за съжаление винаги от разстояние … Без контакт на четири очи и възможност за непосредстен обмен на “басови тайни”. Нека почиват в мир и вечна слава!

Приятно е да ме споменете с операта на Eötvos „Три сестри“ – 2-ра световна премиера беше. (След Лион). Но през 2000 и 2001 години записвах и изпълнявах роли в „Концертгебау“ Амстердам и „Арена Ахой“ в Ротердам (6 хиляди места) – Гран Сачердоте в „Набуко“ и Ферандо в „Трубадур“. Все още са на пазара в CD и DVD формати. Също така първият си „Атила“ с Фестивал “Ротердам опера”.

(край на цитата)

Понеже в описанията по-горе стана въпрос за кариерата на Димитър Петков главно между 1978 г. и 1989 г., трябва да отбележа, че едно по-подробно изброяване на всички гастроли и участия, както и интересни епизоди от дейността му могат да се научат от различни интервюта на Димитър Петков в медиите, както и от предавания по Българското радио. Ето защо по-нататък ще цитирам части от такива информации. Някои от тях са свързани с годишнини от рождението или смъртта му през 2005 г., но най-напред ще цитирам едно интервю на Димитър Петков от годината 1998, а после части от спомени на колегата му – баритонът Стоян Попов, направени една година преди смъртта му.

(Интервю пред в. „Капитал“ на 21.03.1998 г. с Невена Коралова)

Празнувам юбилея си в компанията на древногръцки и библейски образи

Оперният певец Димитър Петков пред “Капитал”

В последните два месеца кръстосвахте от единия до другия край на света. Какви бяха ангажиментите ви ?

– В началото на януари бях в Сан Хосе – Калифорния, където пях под палката на Леонид Грийн две партии от операта на Игор Стравински “Едип цар” – Креон и Вестителя. Първоначално знаех, че ще бъде само концертно изпълнение, но впоследствие се оказа, че трябва да се обличам в старогръцки тоги и сандали. При американците винаги има изненади, за да се получи шоу. От Калифорния директно летях за Тел Авив, за да се включа в репетициите на операта “Самсон и Далила” от Сен-Санс.

На почит ли е в Израел оперното изкуство?

– Говоря само за Тел Авив. Там определено към оперното изкуство има голям интерес. Иначе как да си обясним факта, че по време на всичките представления в залата, която е за около 2000 души, нямаше нито едно свободно място. И тук бих добавил, че тази модерна зала е с фантастична акустика – и с най-тиха динамика да пееш, гласът се носи и се чува еднакво добре във всички точки на салона.

Как се подпомага финансово музикалният живот в Израел?

– Специално за операта държавата и кметството осигуряват една част от издръжката – там щатни са само оперният хор и техническите служби. Наема се оркестърът – обикновено това е Израелският симфоничен оркестър “Ришон ле-цион”. Ако има нужда от балет, вземат се танцьори от една известна тяхна балетна трупа “Бат дор къмпани” и накрая се канят солистите от цял свят. Допълнителните средства се набавят от спонсори, които са изписани в програмите, и са разпределени на нива – най-отгоре са хората или организациите, вложили значителни суми.

Колко бяха дали спонсорите за спектакъла на “Самсон и Далила”?

– Не знам дали това са средства, дадени само за тази постановка, или въобще за целия сезон, но седем фирми бяха дали по 350 000 шекела, което прави приблизително 100 000 долара. Оттам нататък следва един дълъг списък с около 300 имена на хора и компании, които са предоставили по 10 000, 8000, 2000 долара и т.н.

Тези дни вие навършихте 60 години. Неприятно ли ви е, че Софийската опера, в която сте започнали кариерата си, не се сети за вас?

– Вероятно и Софийската опера не е подмината от ежедневните проблеми за оцеляване, с които се бори българското общество, и затова, предполагам, няма да си спомнят за мене. Пък и аз не съм от хората, които ламтят за почести или използват своите юбилеи като единствен начин да напомнят за себе си. За мен не е важно да бъда почетен член на Софийската опера, а съзнанието, че немалка част от моята 35-годишна кариера е свързана със Софийската опера и нейните международни успехи. Това се потвърждава от уважението на хората, които обичат оперното изкуство, и от поканите към мен на други институции като фестивала “Варненско лято” и Пловдивската опера, както и от международните ми ангажименти.

Сега какво ви предстои?

– Заминавам за Флоренция за техните прочути “Майски музикални тържества”. Ще участвам в операта “Лейди Макбет от Мценска губерния” от Шостакович под диригентството на Семьон Бичков.

Липсват ли ви достатъчно изяви в италианския репертоар?

– Италианският и класическият руски репертоар са били винаги моите бойни коне. Но един оперен артист трябва да обогатява репертоара си с други стилове и школи.

За да оцелее в днешно време?

– Да, има нещо вярно и в това, защото богатият репертоар на един певец му дава възможност да издържи на голямата конкуренция. Затова пея и Яначек, и Шостакович, и Стравински. Слава богу, с не по-малък успех отколкото любимите ми “Дон Карлос” и “Набуко” на Верди или “Борис Годунов” и “Хованщина” на Мусоргски, или “Княз Игор” на Бородин. Сега, когато водим този разговор по повод 60-годишнината ми, не съм излизал още от компанията на древногръцките герои от “Едип цар” и библейските на “Самсон и Далила”, а трябва бързичко да превключа и да се отправя добре подготвен за Мценската губерния на Лейди Макбет. Тази година, малко по-късно, ще пея Вердиевия си репертоар в България и в Америка.

(край на интервюто)

Искам да добавя няколко реда: ето – така се отнася Софийската опера към бившите си герои – да не се усетят да поздравят Димитър Петков за 60-годишнината му. Така ли се постъпва с един артист, който редица години е бил стълб в басовия репертоар на нашия първи оперен театър. Аз не разбирам, няма ли в щатния персонал на такъв институт (може да е обикновен човек от администрацията, който да следи по календар юбилеите на 100-200 бивши и настоящи артисти и да ги съобщава на ръководството на театъра (директорът няма време за това!). Може би са очаквали Димитър Петков да навърши 70 години, но животът си върви и съдбата не пита дали се сещаме за някого навреме. Извод: дано в сегашната администрация на Софийската опера има лице, което да изпълнява тази не толкова тежка функция – трябва му един нов календар с празни полета за всеки ден от годината и 40-50 дни, в които да потърси и нанесе съответните дати. Ако разбира малко от компютри, може да се направи програма, която да го подсеща за всички юбилеи. Защо имаме днес тази техника, тя трябва да се използва рационално.

Следва извадка от интересно интервю на баритона Стоян Попов на 29 април 2004 г. във в. „Стандарт“, в което става въпрос както за Димитър Петков, така и за други видни наши певци от тази епоха:

  • Бил сте ученик на Христо Бръмбаров, какво си спомняте за него?
  • При него през 1958 г. започна професионалният ми път. Той покани Николай Гяуров да му стане асистент. Маестрото му вика да ме разпее в другия кабинет. Стигам до горно до, започвам да връщам, връщам и… няма край. Гяуров скочи и вика: “Маестро, какъв е тоя глас, какво е туй чудо!” Имах широк диапазон и това го объркваше. Така се стигна до назначението ми в Софийската опера. Бръмбаров ми казва: “До януари искам да ми приготвиш “Палячи”, “Риголето”, “Княз Игор”, “Фигаро”, всичко бравурно за баритон. Един приятел меломан ми даде оригинални плочи на баритона Аполо Гранфорте да се уча. Зяпнах. Тя нашата професия е такава – няма нищо общо с проблемите на земята. Ако я разбереш навреме и полетиш с нея, ще имаш успех. Ако останеш долу в проблематиката й, цял живот ще се мъчиш. Явих се на фестивала в Хелзинки през 1962 г. Спечелих между 35 баритона. Всички се надигат срещу ми, пускат връзки, интриги, аз си трая. Обрахме златните медали с Никола Гюзелев, ДИМИТЪР ПЕТКОВ, Тодор Бонев, Цветанка Аршинкова. А през 1963-а за подготовката за конкурса „Млади оперни певци“ получихме по 30 лв. на ден за храна. От парите, които спестих тогава, си купих пиано. Там се представих с граф Ди Луна от “Трубадур”. Тоти дел Монте беше в комисията, скочи и рече: “Сто баритона имате в гърлото си!” Той дори ме предложил за първа награда, но конкурсът е пазар – не могат всички награди да дадат на българи – не бях предвиден.

– Кой е вашият професионален връх?

– Направихме триумфални походи с колегите от Националната опера. “Хованщина”, “Княз Игор”, “Борис Годунов”, “Дама Пика” – това бяха първите големи турнета на националния театър. Започнахме през 1969 г. с Борис Христов в Неапол, после Виена и минахме през всички големи градове на континента. Европа ни посрещаше на колене. Върхът беше в “Болшой театър” с “Хованщина”. Както се казва – „на краставичар краставици продадохме“, и то на висока цена, така че да ни се поклонят и да ни кажат, че такова нещо и при тях не е правено. В Рим пяхме “Хованщина” на следващия ден след делото “Антонов” в Рай Уно. Сградата на Съдебната палата беше точно отсреща ни. Бяхме в невероятен състав – Никола Гюзелев, ДИМИТЪР ПЕТКОВ, Надя Афеян, Любомир Бодуров, Любомир Михайлов, Александрина Милчева, Стефка Минева, Стефан Еленков. Ролите, в които не се появи дубльор, бяха моята като Шакловити и на Гюзелев като Досифей. Този триумф продължи до 1986 г. и благодарение на Националната опера направих световна кариера.

(край на извадката)

И тук могат да се направят интересни изводи, но г-н Стоян Попов е толкова красноречив и голям оптимист. При това цени и изтъква всички свои колеги, чудесно качество. Не му е било лесно, когато говори за фестивала в Хелзинки през 1962 г. За прочутото качество „завист“, което тържествува по всички страни на света сега ми хрумна едно изказване на проф. Александър Чирков преди години, когато при едно интервю го запитали от „какво трябва да се откаже човек, за да бъде щастлив“. Помня, че в отговора му от няколкото качества най-важно било човек да не бъде завистлив. Имаше и още две или три други качества, едно от тях беше да се научи да прощава.

Ето и някои отзиви в пресата по случай кончината на Димитър Петков (някои данни в коментарите се дублират с информации, които дадох по-горе):

„След продължително боледуване на 11 декември 2005 г. почина на 67 години големият оперен певец Димитър Петков. Приживе той развива и богата концертна дейност – пял в най-престижните зали като “Карнеги хол” в Ню Йорк, “Концертгебау” в Амстердам, в Рим, в Сан Франциско, в Монреал, в Берлин, в Москва. Опелото ще бъде на 14 декември (сряда) от 11,30 ч. в църквата “Света София”.

„На 67 години след дълго боледуване днес почина големият оперен певец Димитър Петков, съобщиха за БГНЕС от семейството. Димитър Петков бе първи бас в Софийската опера, известен е с многото си роли по цял свят, гостувал е на всички световни сцени – в Карнеги Хол, в Концертгебау в Амстердам, в Монреал, Сан Франциско, Рим, Милано, Лондон, Берлин.

Димитър Петков е роден на 5 март 1938 г. в София, завършил е Музикалната академия в София, работи в Софийската опера като първи бас (…) Димитър Петков участва и в предаване по Би Би Си, посветено на Дмитрий Шостакович, в което се изпълнява “13-та симфония” на Шостакович (б.а. Б.К.: тази симфония на Шостакович в си-бемол минор трае около 1 час, компонирана е през 1962 г. в 5 части за голям симфоничен оркестър, мъжки хор – предимно баси, със солист също бас. Чест е било за Димитър Петков да бъде поканен и да изпълнява соловата партия при това предаване на Би Би Си). Димитър Петков е известен и с интерпретацията на много песни и различни вокални цикли, заснети на музикални носители. От него съществуват записи и на “Лейди Макбет от Мценск“ от Шостакович, “Йоланта” на Чайковски, под диригентство на Ростропович. Димитър Петков е пял под диригентството на най-големи диригенти, сред които Сейджи Озава, Джон Причард, Джузепе Патане, Зубин Мета, Клаудио Абадо, Шарл Дютоа, Джулини, Пендерецки, Ростропович, Рождественски и синът на Дмитрий Шостакович – Максим, с когото са близки приятели. От 1978 г. Петков живееше в Швейцария със съпругата си Ан-Лиз, където замина, за да има възможност да развие кариерата си. Той бе най-търсеният и известен изпълнител на Иван Ховански, както и един най-известните изпълнители на ролята на Борис Годунов и на Филип от „Дон Карлос“. Сред последните му изпълнения преди три години са това на сцената на „Земпер Опер“ в Дрезден в ролята на Борис Тимофеич от „Лейди Макбет от Мценск“, това в операта в Бон като Борис Годунов и в театро „Сан Карло“ в Неапол в операта „Йенуфа“ от Яначек заедно с Райна Кабаиванска, както и изпълненията му в “Йоланта” от Чайковски в Монте Карло и Неапол. “Димитър Петков бе една личност в нашия свят, човек с биография, човек, който имаше невероятно присъствие и като актьор и като певец. Националната опера се прекланя пред паметта му”, заяви за БГНЕС по повод трагичната новина заместник-директорът на Националната опера Здравко Попов. Поклонението пред тленните останки на големия български бас ще бъде в 11.30 ч. в сряда, 14 декември, в църквата „Св. София“.

(край на отзивите в пресата)

По случай 75 години от рождението на Димитър Петков, на 28 февруари 2013 г. Радио София – програма „Хоризонт“ посвети голямо предаване по този случай, придружено с негови изпълнеия. Ето целият текст на предаването (на някои места правя мои допълнения):

Димитър Петков – един от могъщите български гласове

Така го наричаше световният печат. На 5 март Димитър Петков щеше да навърши 75 години. Уви, не ги дочака. Отиде си през 2005 г., но до последно се вълнуваше от стореното през годините. За около 35 години ролите на Димитър Петков доближиха цифрата 100. Коронните му роли бяха: Кончак, Борис, Филип ІІ, Закария, Атила, крал Рене, Борис Измайлов… Над 150 пъти се е появявал певецът на сцената в одеждите на руския цар Борис Годунов. В средата на 60-те и началото на 70-те години на миналия век Софийската опера осъществява серия от паметни турнета, превърнали се в легенда. В Париж, Брюксел, Неапол, Мадрид, Барселона… Съставът смаял специалистите с ансамбловост и великолепни солисти, сред които блестял удивителният талант на Димитър Петков.

Кариерата му започва с най-тежките басови партии. През 1971 г. със спектакли на Борис Годунов в „Гран опера“ в Париж българите накарали парижани да забравят за току-що отминалите гастроли на Болшой.


Над всички в главната роля се извисява Димитър Петков „с осанка на Шаляпин и глас с несравнима мощ и топлота”, според публикация на Жан Мистер в „Орор”. Самият Димитър Петков не обичаше статистиката, излишния шум и перчене. Певецът, който с неподражаем усет осветяваше на сцената потайните кътчета на душата, обичаше да изтъква важните неща. От 1960 г. е студент в класа на проф. Христо Бръмбаров в Музикалната академия. А като третокурсник дебютира в Софийската опера с ролята на Фараона от „Аида”. Ръководството на театъра без колебание приема Димитър Петков в трупата. Следващата роля се превръща в топсъбитие за столицата, а Кончак му носи и световно признание по време на гастролите на Софийската опера. В Париж Жан Гури отбелязва: „Голямото откритие бе младият Димитър Петков! Неговият Кончак е импозантен и напомня Орсън Уелс в хубавите му години. Какъв огромен глас – с впечатляваща звучност и точно интониране. Без съмнение това ще е един от най-големите оперни артисти в идващите години!”, предрича Жан Гури в средата на 60-те години. И се оказва абсолютно прав. Неутолимият хъс за работа тласка певеца към дълбоките води. За броени години
се оформя твърде респектираща палитра от роли. Две от тях: Кончак и Иван Ховански, му осигуряват Голямата награда и Златния пръстен на конкурса за млади оперни певци в София през лятото на 1967 година. За 29-годишния бас това е трамплинът, който го изстрелва в звездна орбита. Получава покани от най-престижните театри по света… Огорчението идва през 1975. Тогава българинът се установява в Швейцария, а чевръсти чиновници заличават името на първия носител на Голямата награда и единствен на Златния пръстен на София от архивите на конкурса. Преди петнайсетина години Димитър Петков ми каза, че приема това философски. Никога не си е губил времето в сплетни и интриги. То му е било потребно за важните неща. По време на турне на Софийската опера с прословутата постановка на „Хованщина” на Борис Покровски Манфред Шуберт пише в „Берлинер цайтунг”: „Като първокласен артист се изяви Димитър Петков в ролята на Иван Ховански – красив и гъвкав глас, прекасно овладян, той доминираше над всички!”

А от Париж Жан Гури допълва: „Димитър Петков запя с такава зрялост (вокална и артистична), че буквално онемяхме! Неговият Ховански е еталон за колегите му по света! Малцина обаче притежават подобен стихиен темперамент, който помита всичко по пътя си, щом стъпи на сцената. А българинът няма и 30 години!”, удивлява се Жан Гури. И не само той. За колегите на Димитър Петков и днес остава загадка магическото преобразяване на Митко, усетил сцената под краката си. „Той бе твърде различен от стандарта”, твърди Павел Герджиков. „Привидното житейско спокойствие, дори в известна степен флегматичност изчезваха като с магическа пръчка по време на спектакъл”. Още една паметна постановка се оказва ключова спирка в артистичния път на Димитър Петков. През лятото на 1969 г. на най-престижната открита оперна сцена, тази във Верона, режисьорът Жан Вилар поставя „Дон Карлос“. Там Димитър Петков за първи път извайва контурите на своя Филип. Изумила го акустиката в театъра. Асистентът на Вилар Пиеро Фаджони пуснал монета в средата на огромната сцена, а звукът съвършено отчетливо достигнал чак до последния ред… Потребна е солидна доза смелост, за да изиграеш за първи път Филип ІІ във Верона. И то в компанията на Монсерат Кабайе, Фиоренца Косото, Пласидо Доминго, Пиеро Капучили. А костюмите на Пиерлуиджи Пици не отстъпвали по великолепие на образците в музея Прадо… Тогава Димитър Петков е на 31 години. Това са първите големи попадения на певеца. Сетне кариерата му се завърта в обичайното русло и с обичайните за съответното ниво пределни обороти.


Изпял е почти всички основни басови партии в оперите на Верди и руските класически образци. Нарича ги „моите бойни коне”. Още заглавия: „Фауст”, „Ромео и Жулиета”, „Сомнамбула”, „Пуритани”, „Норма”, „Лучия”, „Анна Болейн”, „Манон”… В Миланската скала, в театрите на Мюнхен, Хамбург, Берлин, Лондон, Париж, Барселона, Ню Йорк… Петков работи с най-големите диригенти: Абадо, Мути, Зубин Мета, Жорж Претр…
Пак от паметната 1969 година е и участието на Димитър Петков в постановка на Римската опера. С партньори като Мерилин Хорн и Николай Геда. На сцената оживява в целия му блясък и великолепие грандиозното творение на
Хектор Берлиоз „Проклятието на Фауст”. През 90-те години Димитър Петков осезаемо разширява обхвата на своя репертоар: с филхармонията на Сан Франциско и Херберт Бломстед правят „Камбаните“ на Рахманинов, „Глаголическа меса“ на Яначек, „Едип цар“ от Стравински… В Парма пък за участието в постановка на „Атила“ от Верди награждават българинът със „Златен знак“ на Вердиевото дружество.


Певецът държеше твърде много на приятелството си с Ростропович. Изтъкваше този факт с нескрита гордост. Има защо. Заедно осъществиха изключително ценни проекти. Аплодираха възторжено Вишневска, Ростропович и Димитър Петков за спектаклите на „Царска годеница“ от Римски-Корсаков в „Метрополитън“ и в „Карнеги хол” в Ню Йорк. Петков и Вишневска имат честта да открият тържествата по повод 100-ия юбилей на Берлинската филхармония с 14-та симфония от Шостакович под диригентството на
Кшищоф Пендерецки. (б.а. Б.К.: тази симфония на Шостакович в сол-минор трае около 45 минути, компонирана е през 1969 г. и се различава коренно от другите му симфонии, понеже е за камерен струнен оркестър, ударни инструменти и двама солисти – сопран и бас. Чест е било за Димитър Петков пак да бъде поканен за соловата партия. Друг именит български бас – Антон Дяков (лека му пръст, той се помина през 2016 г.) също е пял в тази симфония, както и в 13-та симфония. В статията за него по случай рождения му ден – 9 декември, писах подробно по тази тема, както и интересната история по пренасяне от СССР на Запад на оригиналната партитура на 14-та симфония от Шостакович. Понеже темата е свързана с днешния рожден ден на Димитър Петков, ще цитирам най-важното: „Антон Дяков обаче е бил солист и в следващата 14-та симфония на Шостакович. Ето какво разбрах от него за участието му, след като прочетох в същия ден за линка му, при който написах:

А сега 14-та симфония – браво ! Много се радвам. Премиера на 29 ноември 1969 г. в Ленинград. Солисти Галина Вишневская и басът Марк Ришетин – не го познавам – чета на полски език в една енциклопедия. Привети!“

Антон Дяков ми отговори от Базел на 2.11.2014 г.:

„Дмитри Шостакович ми прати копие – лично на тази “14-та Симфония” в ръкопис, чрез един общ наш приятел, директор от “Ла Роше”, късо преди кончината си с молба да я изпълня някъде в Европа. Аз се обърнах към няколко диригенти за да я изпълним, което би било и ПЪРВОТО Й ЕВРОПЕЙСКО изпълнение. За жалост, всички бяха заети с други задачи и договори и докато това се изпълни, Шостакович почина… След това излезе първото Руско издание на творбите му. Аз съм я пял в Залцбург, Берн, Гранада Фестивал, Баден Баден, Тюбинген, Ст. Гален (запис излязал на компакт диск, с Карол Смит, Цюрих – с Галина Вишневская, диригент Рудолф Барашай) и т.н. Това е запис с полския диригент Казимиеж Корд, но аз имам и друг запис с Ури Сегал и Ева Чапо, които ще публикувам в следващите дни. Марк Решетин познавам лично, пяли сме заедно. Добър, но малко скучен бас….“

Сега като пиша тия дни статията за Петков, ми идват следните мисли: каква интересна съдба са имали тези два големи български баса – Димитър Петков и Антон Дяков! Световни певци, започнали от София, прочули се по целия свят като артисти от голяма класа, но не много обичани от официалната власт в България преди 1989 г., понеже и двамата останали на Запад. Как може през 1975 г. да заличат името на Димитър Петков от архивите на певческите музикални фестивали в София? Не по-леко е било и за Антон Дяков, да не говорим за Борис Христов. По едно стечение на съдбата може би и двамата – Петков и Дяков са останали да живеят постоянно в Швейцария. Те са се познавали добре, след тази статия ще приложа една обща снимка, направена в Париж, на която са и двамата в компанията на още един голям български артист – тенорът Михаил Светлев.

(край на бележките ми)

Открояващ е и записът на 13-та симфония с Димитър Петков, Лондонския Симфоничен оркестър и Андре Превен на диригентския пулт. Андре Превен се помина на 28 февруари 2019 г. в Ню Йорк. Продуциран от EMI този запис все още е в челото на дискографските класации.

Певецът с охота приемаше покани за концертни изпълнения, участия в кантатно-ораториални творби. Вердиевият Реквием през 1969 с Лондонския Симфоничен оркестър и диригента Карло-Мария Джулини взривиха публиката в „Ройал Фестивал хол” в Лондон. Димитър Петков имаше огромен успех на най-престижните сцени в Ню Йорк, Амстердам, Рим, Берлин, Сан Франциско, Москва, Монреал, Латинска Америка… Сълзи блестяха в очите му, когато разказваше за тълпата почитатели, обсадили „Театро Лисео“ в Барселона. Чакали го търпеливо след спектакъл за автограф… Едно непознато холандско семейство пък години наред изпращало на Димитър Петков огромен букет след всяко представление по сцените на Стария континент… Върхово постижение на Димитър Петков е участието му в историческия запис на нецензурираната версия на „Лейди Макбет от Мценска губерния” на Шостакович.
За първи път през април 1978 година в студиото на EMI в Лондон се вграждат нотите на оригиналната партитура. Дълго лелеяна мечта на автора, чийто шедьовър е зачеркнат почти веднага след шумния успех на премиерата през 1934 година в Санкт Петербург и Москва по заповед на Сталин. Опера с трудна съдба, разпъвана между триумфа и тоталното обругаване. Борис Измайлов бе ролята, с която Димитър Петков особено се гордееше. За нея получи подобаващо признание и на спектаклите в Берлин, Флоренция, Марсилия, Нанси…

Идеята за записването на музикален носител е на Мстислав Ростропович и Галина Вишневска, които собственоръчно пишат: „ Щастливи сме, че осъществихме записа на оригиналната партитура на „Лейди Макбет” от Шостакович. Светла му памет на нашия любим приятел и учител. Посвещаваме му този запис с надеждата да бъде достоен за неговия безсмъртен гений.”

В съботната вечер ще излъчим споменатия запис на „Лейди Макбет от Мценска губерния” на Дмитрий Шостакович. С участието на Галина Вишневска, Димитър Петков, Николай Геда, Вернер Крен, Амброзианския оперен хор и Лондонската филхармония с диригент Мстислав Ростропович.

(край на предаването по Радио София)

Поради особения интерес на това предаване прилагам и линк към него, който позволява да се слушат изпълнения с участие на Димитър Петков:

http://bnr.bg/post/100085625/dimityr-petkov-edin-ot-mogyshtite-bylgarski-glasove

Аз лично съм впечатлен от хубавия текст в това радиопредаване от февруари 2013 г., защото то отразява обективно и доста подробно всички важни етапи от живота и делото на този голям български бас. Останах удивен от огромния му репертоар и интереса му към опери от най-различни жанрове и епохи, особено за интереса му към такива от Яначек, Берлиоз, Шостакович, както и от участията му в кантатно-ораториални творби. По тази причина направих малки допълнения към участията му в симфонии от Шостакович, което е рядкост за български оперен певец или певица. Липсата на роли в опери от Рихард Вагнер или от Рихард Щраус не намалява стойността на делото му. Не може един артист да обхване всичко, сътворено през последните няколко века. За това не може да стигне един творчески период в рамките на максимум 30-35 години активна певческа кариера.

Ето и някои отзиви в пресата по случай кончината на Димитър Петков (някои данни в коментарите се дублират с информации, които дадох по-горе):

„След продължително боледуване на 11 декември 2005 г. почина на 67 години големият оперен певец Димитър Петков. Приживе той развива и богата концертна дейност – пял в най-престижните зали като “Карнеги хол” в Ню Йорк, “Концертгебау” в Амстердам, в Рим, в Сан Франциско, в Монреал, в Берлин, в Москва. Опелото ще бъде на 14 декември (сряда) от 11,30 ч. в църквата “Света София”.

„На 67 години след дълго боледуване днес почина големият оперен певец Димитър Петков, съобщиха за БГНЕС от семейството. Димитър Петков бе първи бас в Софийската опера, известен е с многото си роли по цял свят, гостувал е на всички световни сцени – в Карнеги Хол, в Концертгебау в Амстердам, в Монреал, Сан Франциско, Рим, Милано, Лондон, Берлин.

Димитър Петков е роден на 5 март 1938 г. в София, завършил е Музикалната академия в София, работи в Софийската опера като първи бас (…) Димитър Петков участва и в предаване по Би Би Си, посветено на Дмитрий Шостакович, в което се изпълнява “13-та симфония” на Шостакович (б.а. Б.К.: тази симфония на Шостакович в си-бемол минор трае около 1 час, компонирана е през 1962 г. в 5 части за голям симфоничен оркестър, мъжки хор – предимно баси, със солист също бас. Чест е било за Димитър Петков да бъде поканен и да изпълнява соловата партия при това предаване на Би Би Си). Димитър Петков е известен и с интерпретацията на много песни и различни вокални цикли, заснети на музикални носители. От него съществуват записи и на “Лейди Макбет от Мценск“ от Шостакович, “Йоланта” на Чайковски, под диригентство на Ростропович. Димитър Петков е пял под диригентството на най-големи диригенти, сред които Сейджи Озава, Джон Причард, Джузепе Патане, Зубин Мета, Клаудио Абадо, Шарл Дютоа, Джулини, Пендерецки, Ростропович, Рождественски и синът на Дмитрий Шостакович – Максим, с когото са близки приятели. От 1978 г. Петков живееше в Швейцария със съпругата си Ан-Лиз, където замина, за да има възможност да развие кариерата си. Той бе най-търсеният и известен изпълнител на Иван Ховански, както и един най-известните изпълнители на ролята на Борис Годунов и на Филип от „Дон Карлос“. Сред последните му изпълнения преди три години са това на сцената на „Земпер Опер“ в Дрезден в ролята на Борис Тимофеич от „Лейди Макбет от Мценск“, това в операта в Бон като Борис Годунов и в театро „Сан Карло“ в Неапол в операта „Йенуфа“ от Яначек заедно с Райна Кабаиванска, както и изпълненията му в “Йоланта” от Чайковски в Монте Карло и Неапол. “Димитър Петков бе една личност в нашия свят, човек с биография, човек, който имаше невероятно присъствие и като актьор и като певец. Националната опера се прекланя пред паметта му”, заяви за БГНЕС по повод трагичната новина заместник-директорът на Националната опера Здравко Попов. Поклонението пред тленните останки на големия български бас ще бъде в 11.30 ч. в сряда, 14 декември, в църквата „Св. София“.

(край на отзивите в пресата)

Във връзка с 10 години от смъртта на Димитър Петков през декември 2015 г. Българското Национално Радио излъчва предаване по този повод. Цитирам:

Спомен за баса Димитър Петков

публикувано на 23.12.2015

Автор: Красимира Йорданова

На 11 декември 2005 година от този свят си отиде един от големите гласове на България – басът Димитър Петков. Певец с голяма международна кариера, гостувал на всички най-престижни оперни театри по света, той се превъплъщава в над 100 образа, оставяйки вълнуващ спомен с красивия си, мощен глас и незабравимо актьорско присъствие.

Димитър Петков е роден на 5 март 1938 година в София. Завършва Музикалната академия в класа на проф. Христо Бръмбаров. Още като студент е приет в състава на Софийската опера. Дебютът му е през 1963 година в ролята на Фараона от “Аида” на Верди. Веднага привлича внимението и на публиката, и на специалистите с певческите и артистичните си качества. Решаваща роля за кариерата му изиграва победата в Третия международен конкурс за млади оперни певци. След него Петков е канен на много наши и международни сцени, пее с партньори като Борис Христов, Монсерат Кабайе, Пиеро Капучили, Фиоренца Косото и мн. др.

Чуйте още от биографията на Димитър Петков и негови думи, съхранени в Златния фонд на БНР.

Програма Хоризонт Музика Алегро Виваче    Помните ли…

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване на БНР:

https://www.bnr.bg/horizont/post/100942518/spomen-za-basa-dimitar-petkov

Да си спомним на днешния 7 март 2020 година с почит и признание за делото на незабравимия Димитър Петков. Ако съдбата не беше така решила, той на 5 март 2020 г. щеше да навърши 82 години.

…………….

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht.