Radosveta Boyadzieva

Днес почитаме рождената дата на диригентката Радосвета Бояджиева

Драги приятели на оперната и симфонична музика, днес на 11 януари 2020 г. пиша статия за една личност в българското музикално изкуство, която години наред беше за мен символ на борбеност, на жена с особен талант и безкомпромисен характер, чието изкуство съм следил още от моите младежки години в България – непрежалимата Радосвета Бояджиева, която си отиде от нас на 18 септември 2018 г.

Когато през 2019 г. влязох в нейната Уикипедия-страница в Интернет, за да науча нещо ново и с голямо желание да попълня статията си от 2018 г., бях с някакво смътно чувство на несигурност – през 2018 г. тя навърши 95 години, а такава възраст е пълна с рискове и неочаквани здравословни обрати. Не се излъгах – още в първото каре в тази страница забелязах вестта – поминала се в София на 18 септември 2018 г. Стана ми много мъчно – тайно желаех да поживее още някоя и друга година … В края на страницата прочетох и конкретните думи за края на живота й. Цитирам: „На 19 септември 2018 г. нейната внучка Елица Ткачова съобщи, че предният ден Радосвета Бояджиева почина в дома си на 95 години.[3]

От цитирания източник в края – [3] се научава и медията, която дава подробности за кончината й – портал „24 часа.bg“. Цитирам тази информация:

Почина първата жена диригент в България Радосвета Бояджиева

19.09.2018

На 96 години почина първата жена диригент в България и почетен гражданин на Враца Радосвета Бояджиева. Това станало вчера в дома й в София, съобщи внучката й Елица Ткачова.

Голямата Радосвета е родена през 1923 г. във Враца, в семейството на видния адвокат Анто Бояджиев. Тя става първата жена професионален диригент на оперно-симфонична музика в България и първата жена в света, дирижирала „Девета симфония” на Бетовен.

През 1941-1945 г. учи теория на музиката и дирижирането в Музикалната академия, а след това завършва аспирантура по симфонично и оперно диригентство в Ленинградската консерватория. Работила е в Болшой театър и като асистент-диригент в Московската филхармония.

За първи път дирижира на 23 години в Народния театър. Диригент е в Националната опера (1950-1973). Създател (1973) и главен художествен ръководител (1973-1988) на Врачанската филхармония. Организира към община Враца камерен оркестър “Враца” (2001), който по-късно се преименува “Радосвет” и изнася поредица от концерти в страната.

Диригент на симфонични оркестри в Полша, Румъния, Италия, Белгия, Германия, Куба. Повече от 20 години преподава в Държавната консерватория. В репертоара й са включени оперите „Аида“, „Травиата“, „Риголето“, „Отело“, „Мадам Бътерфлай“, „Тоска“, „Бохеми“, „Кармен“, „Борис Годунов“, „Дама Пика“, „Евгений Онегин“, балетите „Лешникотрошачката“, „Лебедово езеро“ и много други.

Маестрата помни наизуст класическите произведения и ги дирижира без партитури. Дирижира до 86-годишна възраст.

Поклон пред светлата й памет!

(край на цитата)

Нека сега припомня началото на статията си за Радосвета Бояджиева от 11 януари 2018 г., а след това ще я изложа до край – имам за една година над 150-160 нови ФБ-приятели и читатели, нека научат какво съм писал тогава:

„Драги приятели на оперната и симфонична музика, вчера на 10 януари 2018 г. навърши достойните 95 години една от най-възрастните представителки на диригентското изкуство по широкия свят – неговата гранддама в България Радосвета Бояджиева, почти непозната за най-младите любители на класическата музика, но за хората от моята и следваща генерации – символ на високо образован музикант с твърд и борчески характер, безкомпромисна в налагането на собствените си музикални виждания и първата жена в България с тази професия, доминирана от мъже. За нея големият руски диригент Евгений Мравински казва: „Ненадминат талант, с нищо несравнимо излъчване, притежаваща уникална музикална памет и култура на интерпретацията на произведенията, музикант до дъното на душата си.”

Защо аз пиша малко по-горе думите „с твърд и борчески характер“ – много ясно, вижте какво казва самата тя при едно интервю с нея през 2016 г.:

Въпрос: „Трудно ли е да си първи?“

Отговор: „Ами трудно е, защото непрекъснато ми поставяха препятствия. Даже главният диригент на Софийската опера казваше: “Абе, ти ще бъдеш златна кака под корито, доде аз съм жив”. Все гледаха да ме сложат под корито. Но аз им казвах така: “Вижте какво, вие ще ме забавите, но няма да ме унищожите. Това, което мога да направя за пет години, ще го направя за петнайсет, но пак ще го направя. Щото аз съм котешка душа. Ще ви преживея.“

(край на цитата)

Само какъв отговор! И с право, вчера на 10 януари 2018 г. Радосвета Бояджиева навърши 95 години – не е ли това потвърждение на нейната житейска философия?

Аз съм неин съвременик – Радосвета Бояджиева е 8 години по-възрастна от мен, но съм имал щастието многократно до 1974 г. да се радвам на изкуството й при посещение на оперни спектакли в София и при симфонични концерти главно в моите студентски години от 1951 до 1956 и по-късно, на които съм присъствал при мои престои в София. Това изкуство беше дълбоко впечатлително по различни показатели – блестяща музикална памет (дирижираше всички творби наизуст), изработване и на най-малките детайли в тълкуването на дадено произведение, хубави жестове – типични за нейния начин на дирижиране, прецизна и задълбочена подготовка при поднасяне на съответната творба. Няма да навлизам в детайли – не съм специалист, но съм слушал мнението на нейни колеги и те са били на подобна позиция като моята.

Нека обърна внимание, че в тези почти 5 години, в които пиша моите „оперни истории“ от средата на 2013 г., съм писал до сега 2 или 3 пъти по косвен път за Радосвета Бояджиева. Това беше при статии за нейната колежка Росица Баталова, родена на 3 септември 1930 г., починала на 19 януари 2015 г. Последен път писах на 19 януари 2017 г. именно по повод на 2 години от кончината й и там дадох сведения не само за нея, но и за други български диригентки като Радосвета Бояджиева и две от по-младата генерация – Любка Биаджони и Вилиана Вълчева. Нека припомня информациите за Радосвета Бояджиева в тази статия:

„ (…) А сега нека се спра на гранддамата на българската симфонична и оперна музика Радосвета Бояджиева, която преди 9 дни навърши 94 години. Ще напиша две страници за нея – за мнозина млади любители на музиката тази даровита артистка не е позната:

Радосвета Бояджиева е родена на 10 януари 1923 г. във Враца в семейството на видния адвокат Анто Бояджиев, който по призвание е поет и музикант. По нейни думи, „музиката в нашата къща беше едно от най-главните неща”. Тя е първата жена професионален диригент на оперно-симфонична музика в България. Също и първата жена-диригент в света, дирижирала „Деветата симфония” на Бетовен.

През 1932 г. семейството се премества да живее в София и всичките й братя и сестри започват да пеят в хор „Бодра смяна” под ръководството на Бончо Бочев. Седемнадесетгодишна започва да учи пиано при Недялка Чернаева и цигулка при Васил Чернаев, който й преподава и композиция.

Завършва Софийската консерватория и на 31 март 1946 г. дирижира първия си концерт. В тази паметна вечер за първи път в българската музикална история зад диригентския пулт застава жена. Тя дирижира увертюрата към операта “Оберон” от Вебер, концерт за цигулка и оркестър от Чайковски и Симфония № 7 от Бетовен. От 1946 г. до 1948 г. прави аспирантура в Ленинградската консерватория по симфонично и оперно диригентство. От 1950 г. до 1973 г. заема поста на диригент в Софийската народна опера, където прави своя дебют със спектакъл на “Евгений Онегин” от Чайковски, а след това и първата си самостоятелна постановка – операта “Царска годеница” от Римски-Корсаков.

През 1973 г. се връща в родния си град Враца като главен художествен ръководител на Врачанската филхармония и дълги години е неин диригент. През 2002 г. създава Камерен симфоничен оркестър. Радосвета Бояджиева е почетен гражданин на Враца.

През 2016 г. във връзка с 93-годишнината на Радосвета Бояджиева в медиите имаше новини за нея. Ето част от едно интервю, поместено в електронен портал. Стана ми мъчно за нея, ще видим причината от един откъс на интервюто:

Портал „България Днес“

Първата жена диригент в света Радосвета Бояджиева: Няма признание за мен!

Диригентката знае наизуст всички партитури

Коя е тя?

Първата жена диригент в света Радосвета Бояджиева навърши 93 години на 10 януари 2016 година. Маестрата, която впечатлява музикалните светила Абендрот и Караян, помни наизуст класическите произведения и ги дирижира без партитури. Радосвета Бояджиева завършва Музикалната академия в София като възпитаничка на Панчо Владигеров и Марин Големинов. После учи диригентско майсторство при големия педагог и диригент Борис Хайкин. В Петербург (Ленинград) дирижира радиооркестъра, преди това стажува в Московската филхармония и в „Малий оперен театър“ в Петербург. Защитава дисертация и получава званието кандидат на изкуствознанието. През 1950 г. става диригент в Софийската опера, където работи двадесет и три години.

Лили АНГЕЛОВА

  • Маестра Бояджиева, скоро навършихте 93 години, как минават дните ви?
    – Ами как, в момента се връщам от МВР болница, имам счупен прешлен и много ме боли. Абе, старост-нерадост. Сама съм, внуците ми са в Германия. Тази Коледа и Нова година само по болниците ходя, забравена съм от всички.
  • Не говорете така. Та вие сте първата жена диригент, легенда сте…
    – Каква легенда? Кой и за какво ме е признал? Сама съм като куче, говоря си с чиниите, а вечер чакам да мине химнът на България и после заспивам разплакана. Много тежък живот съм имала, миличка, много.
  • Стига ли ви пенсията?
    – Бойко Борисов ми я направи преди две години 700 лв. моята, на Росица Баталова и на Рангел Вълчанов. Сама се справям с всичко, но ми е мъчно, че ме забравиха всички. Няма нужда България от мен. Колко хора станаха академици, доктори хонорис каузи, какво ли не! Няма признание за мен и цял живот е било така.
  • 31 март 1946 г. какво ви говори?
    – Това беше датата, на която стъпих в препълнената зала на Народния театър за първи път да дирижирам оркестър. Бях на 23 г. В бедните следвоенни години нямаше какво да облека, та ми дадоха назаем моите най-добри приятелки Стоянка Мутафова и Блага Димитрова дрехите си. Стоянка ми даде дългата си черна пола, а Блага – бялата си блуза. Носех старомодни лачени обувки с връзки и висок ток, дадени на майка ми от роднинска сватба. Като видях тъмната зала, ми заприлича на море, пълно с акули, които искат да ме изядат. Но щом ударих първия акорд, останах само аз и музиката на Моцарт.
  • Кои са първите ви учители и хората, които повярваха във вас?
    – Ами, много трудно от началото ми вярваха, защото бях жена. Но например Любомир Пипков повярва. Проф. Марин Големинов повярва още когато в класа бях най-нахалната и непрекъснато исках да дирижирам. Повярва ми и Хайкин, след като ме сложи на оркестър. Навсякъде ме водеше с него, на всички репетиции, на всички концерти. Непрекъснато пречех на мъжете и те ме мразеха.
  • Трудно ли е да си първи?
    – Ами трудно е, защото непрекъснато ми поставяха препятствия. Даже главният диригент на Софийската опера казваше: “Абе, ти ще бъдеш златна кака под корито, доде аз съм жив.” Все гледаха да ме сложат под корито. Но аз им казвах така: “Вижте какво, вие ще ме забавите, но няма да ме унищожите. Това, което мога да направя за пет години, ще го направя за петнайсет, но пак ще го направя. Щото аз съм котешка душа. Ще ви преживея.“
  • Кое беше първото ви участие в чужбина по онова време?
    – През 1960 година, когато операта отиде за пръв път в Брюксел с три спектакъла, аз дирижирах “Дама Пика”. Когато стана въпрос да отиде “Дама Пика” и че аз я водя, главният диригент Асен Найденов каза: “Не. Аз ще дирижирам.” Искаше да ме елиминира. Министърът на културата Александър Лилов обаче извикал партийното бюро и попитал защо не ме пускат мен да замина в Брюксел. Ония му казали, защото завиждат. Тогава заминах аз. Това бяха девет спектакъла, по три на “Борис Годунов”, “Дама Пика” и мисля “Аида” по средата. “Дама Пика” беше последна. Аз дирижирах третия спектакъл и на сутринта трябваше да си тръгваме. Нито съм ходила да разглеждам града, нито нищо. Даже си спях с партитурата, защото така правех винаги. Колкото и да я знаех наизуст, винаги три-четири дни спях с партитурата и казвах, че в живота си най-много съм спала с умрелите композитори. Защото просто човек трябва да се претвори в тая музика.
  • Срещали сте се и с Прокофиев.
    – Да, един от големите! Това беше една среща, след като аз бях в Прага една седмица и гледах неговия “Годеж в манастира“ – операта, която бях гледала в Ленинград. Имаше един диригент и режисьор Кашлик, а оперният театър се наричаше “Пети май”. Кашлик беше направил тази опера, чиито декори бяха по скици от Пикасо. Аз го помолих да ми даде тези скици. И в Москва се запознах с Прокофиев и му ги дадох. И той каза: “Цял живот съм мечтал ето така тази опера да бъде направена. Мога ли да ги задържа?” “Аз за вас ги донесох” – викам. И той беше страшно благодарен.

– Славите се с феноменална памет.
– Всичко, което съм дирижирала, съм дирижирала по памет. Има една стара поговорка диригентска: “Или главата в партитурата, или партитурата в главата.” Много е сложно, когато главата е в партитурата. Много е лесно, когато партитурата е в главата. Тогава можеш да правиш истинско творчество. Смятам, че всеки трябва да си знае партитурата наизуст, тя ни е учебникът. А паметта ни е родов “дефект”. Баща ми също всичките си дела по памет водеше. Имаха я и сестрите, и братята ми, и синът ми. А другите си мислеха, че седя и зубря партитури денонощно. Боже Господи!

  • Били сте и мъжът в семейството.
    – Така е, разделих се с мъжа си, това за първи път го казвам. Той беше Йосиф Шухов, но синът ми от него искаше да вземе фамилията на дядо си Анто Бояджиев. И му разрешиха. Не се разбирах с мъжа си, той ми взимаше заплатите, а аз само исках да работя и да съм на спокойствие …..

(край на цитата)

Много съм доволен, че случайно попаднах в Интернет на този материал. Радвам се, че тази даровита и упорита жена се бори храбро в живота след толкова големи успехи в областта на диригентското изкуство. Ах, тези мъже завистници! Респект и поклон пред делото на маестра Бояджиева! Цялото интервю може лесно да се намери в Интернет.

(край на моите бележки от 2017 г. за Радосвета Бояджиева в статията за Росица Баталова)

Медиите в България редовно поместват статии и информации за Радосвета Бояджиева главно по повод на неин рожден ден. Така през 2013 г. по повод на 90-годишнината й медия във Враца – нейният роден град, публикува следната статия:

ГОЛЯМАТА ДЪЩЕРЯ НА ВРАЦА,
ПЪРВАТА ЖЕНА-ДИРИГЕНТ В БЪЛГАРИЯ

РАДОСВЕТА БОЯДЖИЕВА
НА 90 ГОДИНИ

                                                       На 31 март 1946 година, в залата на
                                            Народния театър, на диригентския пулт пред

                                            Софийската държавна филхармония за пръв
                                            път застава жена – абсолвентката Радосвета
                                            Бояджиева, дъщерята на известния юрист
                                            Анто Бояджиев. И дирижира увертюрата
                                            “Оберон” от Вебер, концерт за цигулка и
                                            оркестър от Чайковски и Симфония № 7
                                            от Бетховен.

На 10 януари 2013 година Почетният гражданин на Враца Радосвета Бояджиева навърши 90 години. Радосвета Бояджиева завършва Музикалната академия в София като възпитаничка на Панчо Владигеров и Марин Големинов. После учи диригентско майсторство при големия педагог и диригент Борис Хайкин.

В Ленинград има щастието да дирижира Радиооркестъра, Ленинградската филхармония, оперната студия. Стажува в Московската филхармония и в „Малий оперен театър“ – Ленинград. Защитава дисертация и получава званието кандидат на изкуствознанието. През 1950 г. става диригент в Софийската опера, където работи двадесет и три години.
Репертоарът на Радосвета Бояджиева включва симфонии и концерти от Бетовен, Бах, Моцарт, Менделсон, Шуберт, Берлиоз, Мусоргски, Чайковски, Шостакович, Прокофиев, Стравински и много други. С любов дирижира произведенията на българските композитори – Владигеров, Пипков, Големинов, Христов…
Дирижирала е над двадесет музикално-сценични творби от Верди, Пучини, Бизе, Мусоргски, Чайковски, Моцарт, Прокофиев…
За високи художествени постижения й е присъдено званието “народен артист”.


През 1973 г. Радосвета Бояджиева се завърна във Враца и стана главен художествен ръководител на Врачанската филхармония. По-късно, през 2002 г. създаде Камерен симфоничен оркестър, който получи високи оценки за художествената си продукция. През целия си творчески живот тя бе толкова голяма, колкото си иска. Но никога не поиска толкова, колкото бе голяма.
Евгений Мравински казва за Радосвета Бояджиева: “Ненадминат талант, с нищо несравнимо излъчване, притежаваща уникална музикална памет и култура на интерпретацията на произведенията, музикант до дъното на душата си.”

Когато честваше 85 годишнината си. Радосвета Бояджиева зарадва любителите на музиката в България със своето великолепно произведение “Молитва за България”, посветено на 130-та годишнина от Освобождението на България и възстановяването на българската държавност. То бе изпълнено в столичната зала “България” от Софийска филхармония, Националният филхармоничен хор “Светослав Обретенов”, солистите Диляна Георгиева, Румяна Петрова, Иван Ангелов, Марио Аппен, Христо Чешмеджиев под диригентството на Иван Кожухаров.

Сега, деветдесетгодишната Радосвета Бояджиева работи над ново произведение. Дано по-скоро ни ощастливи с неговата реализация. И да завърши започнатия преди години автобиографичен роман, защото животът й е щастливо “преплетен” с живота на видни личности от обществения, музикалния, литературния, театралния живот на България.
Да е честита 90-годишнината на първата жена-диригент в България!

И да ни е жива и здрава!

(край на цитата)

Продължавам със статията си от 2018 г.:

Вчера на 10 януари 2018 г. Българското Национално Радио посвети специално предаване посветено на 95-годишнината на Радосвета Бояджиева. Цитирам:

95 години от рождението на първата жена диригент в България Радосвета Бояджиева

публикувано на 10.01.2018 г.

Автор: Красимира Йорданова

Имаме повод да си припомним първата жена диригент в България – Радосвета Бояджиева. По-възрастните слушатели ще си я спомнят на пулта на Софийската опера, където тя бе неотменно в продължение на 23 години, ще си спомнят колко много спектакли сме гледали под нейно ръководство: “Травиата“, “Аида“, “Трубадур“, “Кармен“, “Мадам Бътерфлай“, “Дама Пика“, “Евгений Онегин“ и още и още – спектакли, които ръководеше с много вдъхновение и устрем, и винаги наизуст. Тя е гостувала и на извънстоличните оперни театри, на Софийската филхармония, нейното изкуство бе познато в Белгия, Полша, Германия, Италия, Румъния, в бившите СССР и Чехословакия.

Помните ли… Радосвета Бояджиева?

Радосвета Бояджиева е родена точно преди 95 години – на 10 януари 1923 г. във Враца, в семействота на видния адвокат Анто Бояджиев. Децата в семейството са пет и всички се занимават с музика, даже сформират семеен хор. През 1932 г. Бояджиеви се преместват в София. Радосвета се научава сама да свири на китара, а когато в дома им се появява пиано, тя отделя цялото си време на този инструмент. Първи нейни учители в музиката са пианистката Недялка Чернаева и нейният съпруг – прочутият български цигулар Васил Чернаев. Бояджиева постъпва в Теоретичния отдел на Музикалната академия – учи при Панчо Владигеров, Марин Големинов, Людмила Прокопова и Ана Тодорова. Ученичка по пиано на Андрей Стоянов, още в младежките си години тя показва необикновенна работоспособност и постоянство, свири по 16 часа на ден. Брат й Петър Бояджиев се изявява като изключително надарен цигулар и започва концертните си прояви още 7-годишен, а Радосвета му акомпанира на пиано. Все повече се интересува от диригентското изкуство, изучава партитури и на абсолвентския си изпит дирижира увертюрата към операта „Дон Жуан” от Моцарт. На 31 март 1946 г. е първият й самостоятелен концерт като диригент. За този концерт и за последвалите събития в живота й разказва самата Радосвета Бояджиева в запис, съхранен в Златния фонд на БНР.

Това и още подробности от биографията на видната наша диригентка чуйте в звуковия файл, в рубриката “Помните ли…” на предаването “Алегро виваче” по “Хоризонт”.

Програма Хоризонт Музика Алегро Виваче    Помните ли…

(край на цитата)

Помествам линк към това предаване, тъй като чрез него могат да се чуят по всяко време думите на Радосвета Бояджиева, съхранени в Златния фонд на БНР:

ttp://bnr.bg/horizont/post/100918671/95-godini-ot-rojdenieto-na-parvata-jena-dirigent-v-balgaria-radosveta-boadjieva

До края на тази юбилейна статия ще цитирам един материал за Радосвета Бояджиева, поместен през 2013 г. във вестник „Дума“:

Радосвета Бояджиева – потомка на два славни български рода

Прадядото на диригентката е пял заедно с Ботьо Петков в църква в Калофер

вестник „Дума“, 23 януари 2013 г., брой 18  

Борис Врачовски
За изтъкнатата жена-диригентка, при това първа в България – Радосвета Бояджиева, която на 10 януари 2013 г. навърши 90 години, се знае много. Своенравна, особнячка, дирижираща без ноти, тя освен в София и Враца е ръководила с палката си и оркестри в Букурещ, Ленинград, в Германия и другаде.

Родена е във Враца и е живяла най-много в този град. По-точно в “държавата на баща си и майка си” (така тук се наричат земеделските имоти, в които винаги има и лозе).
Та от тази “държава” като птица е излитала и долитала цели 90 години. Баща й – Анто Бояджиев, е известен като „адвокатът на бедните“ във Враца, голям общественик. За майка й малко се знае. До миналата година, когато тя неволно изтърва, че дядо й по майчина линия (тук тя грешеше, защото по-късно се оказа, че става дума за прадядо й) е пял в една църква заедно с Ботьо Петков, бащата на Христо Ботев.
– Някакви доказателства? – попитах я.
– Не са нужни никакви доказателства. Щом го казвам аз, значи е така.

Във Враца сме свикнали с необичайността в постъпките и думите на Радосвета Бояджиева, но казаното не можеше да не се провери.

Знаеше само фамилията на дядо си – Розов, пеел много хубаво. За прадядо си нищо. Във Враца – нито в митрополията, нито в църквата, нито в архивите се знаеше нещо. Отидох в Калофер. Пак нищо. Директорката на музея – Ася Николова, почти се беше предала, когато опряхме в първото издание на “Калофер в миналото” на Никола Начов, на стр. 207 прочетохме: “Христо Петков (Розов), брат на Никола Петков (Розов), учител в малкото училище, от Казанлък, седял през годините 1855-1858. После Христо се оженил за Ана, дъщеря на видния калоферски чорбаджия от Хаджийската махала и търговец в Цариград Иван Стефчов и останал в Калофер. Вече не учителствуваше, но пееше в черквата “Свети Атанас”. Търгуваше по Цариград”. 

Триумф. Уведомих Радосвета Бояджиева за откритието си и стана двойна изненада. Скара ми се, че връзката с Ботьо Петков щяла да прозвучи като реклама, каквото тя в никой случай не желае. “Аз съм важната, казва, а не той!” Направо ме наруга. И, ако съм искал да зная, дядо й (и двамата не знаехме, че съм открил прадядо й) не е имал брат. Но това за Ана беше вярно. На нея била кръстена майка й. Ругатните пропуснах. Но за дядото (чието първо име тя не знаеше), че нямал брат, бе смущаващо.

Нови ялови проверки, докато не попаднах в двора на църквата “Св. Константин и Елена” във Враца на гроб с надпис върху камъка: “Упокой Господи свещеник Георги Николов, свещеник ПЕТКО ХР. РОЗОВ (курсивът мой), Мишо Коцов Михов.”
Розов вече не е Христо, а Петко. Значи това е синът, дядото на Радосвета Бояджиева, който действително не е имал брат. Бил е доведен (Петко Розов) за поп най-вероятно от архимандрит Константин. На дошлия също от Калофер тук архимандрит е трябвал свой човек, на когото да се опира.

Архимандрит Константин развива богата дейност във Врачанско, става владика, а по-късно член на Светия синод и негов председател.

В една малка книжка на свещеноиконом Петко П. Станев от 1967 г. за друга по-стара църква – “Свети Николай” във Враца, на стр. 22 седми поред свещеник в храма е посочен Петко Христов Розов. За да бъде погребан в църквата, е безспорно признание за дейноста му.

Съобщава се, че е родом от Калофер, следвал в Одеската духовна семинария, 8 години е учителствал в Калофер. Свещенодействал е в храма “Свети Николай” във Враца от 1896 г. до 1898 г. По-късно е преместен в църквата “Свети Константин и Елена”, където сега е гробът му, без никой да го знае.

На 20 май 1901 г. Петко Розов отслужва панихида за Ботев и Ботевите четници. Пак на 20 май, но 1910 г. извършва молебен за героите. Даден е обяд от Врачанската община. Реч произнася кметът – Иван Симеонов, известен като „рунтавият кмет“. Същият кмет не позволява на студента Гладнев да рецитира Ботевото стихотворение “Борба”.
Самата Радосвета Бояджиева си спомня и сега своя дядо – Петко – висок, красив, пеел много хубаво. „Беше сърдит на нашите и не им говореше, защото без брак народили деца. Веднъж с връстници от махалата го проследих. Мина покрай нашата къща, стигна голямата поляна, където сега са останките от училище “Митрополит Константин”, и влезе в двуетажния си дом” – добавя тя. Там Розови са имали имот до 1951 г., когато е одържавен.

Следващи проучвания вероятно ще разкрият по-пълно личността на Христо Розов, пял заедно с бащата на Христо Ботев – Ботьо Петков, в една църква. Безспорно е обаче, че това е голям, достоен български род, който заедно с друг подобен род от Враца – Бояджиеви, са създали изявената жена-диригентка Радосвета Бояджиева.      

(край на цитата)

И последните редове от статията ми през 2018 г.:

Радвам се, че днес на 10 януари 2018 г. – един ден след навършване на 95-та си година можах да поздравя Радосвета Бояджиева за рождения й ден със специална статия. Все още я виждам около 1951-52 г. да стои гордо изправена в оркестрината на Софийската народна опера и да приема овациите на многобройната публика след края на оперния спектакъл, който е дирижирала както винаги наизуст. Това винаги ми е правило особено впечатление.

За много години, уважаема маестра Бояджиева, желая ви най-сърдечно да празнувате след 5 години една съвсем бележита и много рядка годишнина – 100 години!

(край на статията ми от 10 януари 2018 г.)

Уви, моите пожелания в горния абзац не се сбъднаха – съдбата пожела да я откъсне от нас живите и сега тя вече е високо в небесата … Може би дирижира небесния оркестър положително без партитура пред себе си.

Аз завърших моята траурна статия през 2019 г. с нещо твърде печално – статия в медия, която е имала възможност да разговаря с Радосвета Бояджиева малко след рождения й ден в края на януари 2018 г. Цитирам:

Портал „България днес

Стоянка Мутафова играе в памет на най-добрата си приятелка

21 септември 2018 г.

Първата ни жена диригент Радосвета Бояджиева издъхна на 96 г. във Враца, забравена от всички

“Умирам! Навърших 96 г. и постоянно си мисля за миналото – за Стоянка Мутафова, за Блага Димитрова, колко хубаво детство имахме. А сега съм сама вкъщи и след смъртта на сина ми само един портиер се грижи за мен”.

Това сподели единствено пред “България днес” първата жена диригент у нас Радосвета Бояджиева малко след рождения си ден в края на януари. Маестрата, която впечатлява музикалните светила Абендрот и Караян, която помни наизуст класическите произведения и ги дирижира без партитури, е съученичка на Стоянка Мутафова и Блага Димитрова.

Радосвета бе ценена от целия свят с уменията си

“Седяхме на един чин. Бяхме най-добри приятелки. Блага искаше да дирижира като мен, но най-много я биваше да свири Шопен. Не искахме да сме конкурентки, защото много се обичахме трите. Но моят живот бе най-труден и от на трите, а на Стоянка много й пречеха през годините. Винаги е така с талантливите хора”, сподели ни тъжно тогава Бояджиева.

От години никой не се свързваше с нея, макар да има внуци, които живеят в Германия.

“Мислех, че ще умра на рождения си ден, защото и синът ми, и половината ми рода умряха около рождените си дни. Но сега вече чувствам, че скоро това ще стане, постоянно плача”, каза тъжно Радосвета, която така и не успя да допише биографията си. До 86-годишната си възраст Радосвета дирижира. После се разболява и спира. „Болниците сега са ми като дом. Постоянно съм там. Но Враца е моят град“, сподели ни маестрата.

От своя страна съученичката й Стоянка Мутафова се сеща за Радосвета също с хубави чувства. “Обожавах я. Тя имаше фотографска памет и помнеше всички партитури наизуст. Знаехме си и кътните зъби, сменяхме си дрехите, всичко. Сега разбирам, че е много зле, и ми е мъчно за нея”, каза Мутафова, след като честити за последно рождения ден на приятелката си.

Мутафова още помни с подробности живота си с маестрата на младини

След това двете не успели да се видят. Турнето през лятото на комичката ни не стигна до Враца, а и Радосвета вече бе доста зле физически.

“Ще играя в нейна памет във вторник в представлението “Госпожа Стихийно бедствие”, лаконична бе Стоянка, която скърби за загубата на най-добрата си приятелка. “България няма да има друга като нея, едва ли ще се роди по-добра диригентка”, сподели тъжно голямата Стоянка Мутафова.

(край на цитата)

Какво ново мога да добавя сега през 2020 г. за Радосвета Бояджиева? Нищо ново, но именно авторката на горните реплики – легендарната Стоянка Мутафова също си отиде от нас съвсем наскоро – на 6 декември 2019 г., на 97 години… Сега двете добри приятелки са заедно, дано в отвъдния свят са пак заедно и си помагат, ако там това е необходимо …

Нека днес на 11 януари 2020 г. почетем 97 години от рождението вчера на 10 януари на незабравимата маестра Радосвета Бояджиева (родена е на този ден през 1923 г.). На 18 септември 2020 г. ще се навършат 2 години от кончината й през 2018 г. Не писах вчера за нея поради статията ми за баритона от САЩ Шерил Милнс, който празнува вчера своя 85-и рожден ден.

Мир на праха на маестра Радосвета Бояджиева!

……….