Nicolai Ghiaurov

Днес се навършват 91 години от рождението на великия Николай Гяуров

Драги приятели на оперната музика, днес на 13 септември 2020 г. се навършват 91 години от рождението на един от най-великите български оперни певци – чаровният бас Николай Гяуров, роден на този ден през 1929 г. във Велинград, починал на 2 юни 2004 г. в Модена / Италия.

На този ден през 2019 г. аз написах първата си статия за него – на тази дата винаги съм в България, а аз пиша моите статии в Германия, това е причината. През 2019 г. направих изключение – не заминах както всяка година в началото на септември – съпругата ми Ренате беше в тежко здравословно състояние и останах тук. Както знаете, на 29 октомври 2019 г. тя се помина, а тази година също не заминах поради световната „корона“-криза. Така че наново на рождената дата на Николай Гяуров съм пак в състояние да пиша и ще направя това за втори път.

Между другото, във връзка с кръглата 90-годишнина през 2019 г. не можах да напиша подобаващата статия за Гяуров поради малка неприятност, за която писах тогава. Нека припомня причината (цитирам първите няколко абзаца от тази първа статия):

„(…) Бях запланувал голяма статия за него, но вчера след обед при работа в дома ни нараних лявата си ръка и пиша много бавно с два пръста на дясната. Просто по невнимание стана това и днес ще се огранича само с повече цитати, които мога да копирам. Моля за вашето разбиране и дано при друг случай напиша повече за Николай Гяуров. В крайна сметка за него има толкова много информации в медиите, така че аз няма какво ново да кажа, ще се спра повече на факти, казани и написани в медии на Запад (…) Днес в деня на 90-годишнината от рождението на Николай Гяуров пиша статия за него за първи път. Обикновено в този период през месец септември не съм в Германия, където пиша статиите си – това е било причина до днес да не му посветя статия. Лично аз имам спомени от неговите не много на брой изяви главно през годината 1956, когато бях студент последна година в София и съм посещвал редовно спектакли на Софийската опера, но в този период той е имал съвсем малко участия на тази сцена. Както знаем, Николай Гяуров учи оперно пеене в Софийската консерватория при Христо Бръмбаров, а през 1950 г. продължава обучението си в Ленинград (сега Санкт Петербург), а след това и в Москва (…)

(край на цитата от статията ми през 2019 г.)

В днешната втора статия ще допълня написаното от 2019 г. с повече данни за неговите изяви, цитати от чуждия печат, както и биографични бележки и такива за дейността му, публикувани в западни медии, както и речници и енциклопедии издадени там. Трябва веднага де се каже, че и до сега всички такива източници пишат с голям възторг и отлично отношение за него, така че няма особена разлика в преценките на Изток и на Запад.

Понеже аз дойдох да следвам в София през есента на 1951 г., почти до края на учението си не съм бил на негови изяви, но си спомням много добре за оживените разговори с колеги и приятели, когато научихме през 1955 г., че Николай Гяуров е спечелил голямата награда на престижния конкурс за оперни певци в Париж. Фактически оттогава започва и голямата му международна кариера. Спомням си и за неговия дебют на сцената на Софийската народна опера на 18 март 1956 г. в ролята на Дон Базилио в „Севилският бръснар“ от Джоакино Росини, когато тази изява и последвалите още няколко придизвикаха неописуем фурор. Тогава бях студент в София – последна година.

През есента на същата 1956 година Николай Гяуров замина за Москва, където няколко сезона работи в Болшой театър. Тогава аз вече не бях в София, през юни 1956 г. се бях дипломирал и напуснах столицата. Чак след началото на 1960 г. той гостува по-често в България и съм бил няколко пъти на негови спектакли. Помня много добре ролята му на Мефистофел в операта „Фауст“ от Гуно, която предизвика в тия години огромен успех на софийска сцена.

На 20 февруари 1960 г. Гяуров участва в постановка на „Борис Годунов“ в миланския театър „Ла Скала“, в която участват и двама други изтъкнати български певци – Борис Христов като Борис Годунов и Димитър Узунов като Самозванеца. Този спектакъл става повратна точка в кариерата му, донасяйки му поредица ангажименти в „Ла Скала“, които го превръщат за дълго в постоянен водещ бас на театъра.

Той изпълнява роли и във виенската Щатсопера, парижката Гранд опера, лондонската Ковънт Гардън, нюйоркската Метрополитън опера, както и в много други престижни театри.

Чел съм и много статии, отзиви и рецензии за изкуството му, както в дневната и седмична преса, така и в списания като „Българска музика“, за което бях абониран чак до 1974 г., когато заминах за Германия. Чел съм после в Германия (там в нашия клуб на Немско-българското културно дружество в Дармщадт получавахме редовно вестници като „Народна култура“, от където съм получавал информации за важни факти в българската музика.

Когато Николай Гяуров се помина през юни 2004 г., бях в Габрово и там четох за кончината му, слушах предавания за него по радиото и телевизията. Респект пред делото на този забележителен артист!

Понеже стана въпрос за Виенската държавна опера, нека започна именно от изявите на Николай Гяуров на тази сцена. Цитирам списък на всички негови участия на тази сцена:

Vorstellungen mit Nicolai Ghiaurov

Titel des Werks Rolle/Funktion der Person Datum der ersten/letzten Vorstellung Anzahl der Vorstellungen
Aida Ramfis 14.10.1957 1 mal
Attila Attila 21.12.1980–31.01.1987 17 mal
Boris Godunow Boris Godunow 21.02.1976–28.05.1985 26 mal
Chowanschtschina Fürst Iwan Chowanski 21.01.1989–16.01.1993 15 mal
Don Carlo (Ital.) Filippo II. 30.01.1963–25.05.1999 46 mal
Don Giovanni Don Giovanni 12.01.1965–09.06.1965 4 mal
Eugen Onegin Fürst Gremin 16.05.1988–06.05.1990 13 mal
Faust Méphistophélès 23.02.1963–15.09.1972 16 mal
Il barbiere di Siviglia Basilio 27.04.1974–15.10.1997 33 mal
Konzerte Mitwirkende 01.09.1979 1 mal
La forza del destino Pater Guardian 09.05.1964–08.03.1972 13 mal
Macbeth Banquo 07.02.1982–08.11.1992 20 mal
Pelléas et Mélisande Arkel 11.06.1988–23.09.1988 8 mal
Simon Boccanegra Jacopo Fiesco 28.03.1969–03.03.1985 16 mal

(край на цитата)

Както виждаме, участия в 13 опери през периода от 1957 до 1999 г. общо в 129 спектакъла. Респект!

Дебюта му е в операта „Аида“ от Верди в ролята на Рамфис на 14 октомври 1957 г. Ето списък на главните участващи артисти:

Aida Maria Kinas
Der König Frederick Guthrie
Amneris Christa Ludwig
Radames Eugenio Fernandi
Ramfis Nicolai Ghiaurov
Amonasro Rolando Panerai

(край на цитата)

Последното му участие на тази сцена е на 25 май 1999 г. като Крал Филип в операта „Дон Карлос“ от Верди – последно от 46 участия в тази роля! Цитирам списък на основните солисти при този спектакъл:

Filippo II. Nicolai Ghiaurov
Don Carlo Keith Ikaia-Purdy
Rodrigo Dmitri Hvorostovsky
Il Grande Inquisitore Egils Siliņš
Un frate (Carlo V.) Goran Simić
Elisabetta Miriam Gauci
Eboli Violeta Urmana
Tebaldo Stella Grigorian

(край на цитата)

Наред с Гяуров играят такива артисти като Дмитри Хворостовски и Виолета Урмана (бележит мецосопран от Украйна).

Нека сега видим участията на Николай Гяуров на сцената на МЕТ в Ню Йорк. Там той има общо 84 участия (справка архива на МЕТ).

Първото му участие там е на 8 ноември 1965 г. в операта „Фауст“ от Гуно, само 8 дни след това е и изявата му в „Дон Карлос“ от Верди.

Ето подробности:


[Met Performance] CID:204410
Faust {589}
Metropolitan Opera House; 11/8/1965
Debut: Nicolai Ghiaurov
Review
[Met Performance] CID:204480
Don Carlo {70}
Metropolitan Opera House; 11/16/1965
Review

(край на цитата)

А ето и съставите при тези две първи изяви:

Metropolitan Opera House
November 8, 1965

FAUST {589}

Faust...................Barry Morell
Marguerite..............Jean Fenn
Méphistophélès..........
Nicolai Ghiaurov [Debut]
Valentin................Robert Merrill
Siebel..................Marcia Baldwin
Marthe..................Gladys Kriese
Wagner..................Russell Christopher

Conductor...............Georges Prêtre

…..

Metropolitan Opera House
November 16, 1965
In Italian

DON CARLO {70}
Giuseppe Verdi--François Joseph Méry/Camille du Locle

Don Carlo...............Richard Tucker
Elizabeth of Valois.....Raina Kabaivanska
Rodrigo.................Robert Merrill
Princess Eboli..........Irene Dalis
Philip II...............
Nicolai Ghiaurov
Grand Inquisitor........David Ward
Celestial Voice.........Margaret Kalil
Friar...................Luben Vichey
Tebaldo.................Mary Ellen Pracht
Count of Lerma..........Gabor Carelli
Countess of Aremberg....Sally Brayley
Herald..................Robert Nagy

Conductor...............Thomas Schippers

(край на цитата)

При тази втора изява в ролята на Кралица Елизабет играе Райна Кабаиванска, а в ролята на Фриар – третият българин при този спектакъл – басът Любомир Вишегонов, който в САЩ е известен и като Любен Виши. Каква чест за българското оперно изкуство тази вечер!

Другите изяви на Николай Гяуров на сцената на МЕТ са в оперите „Силата на съдбата“ (Падре Гуардино), „Симон Боканегра“ (Фиеско), „Макбет“ (Банко) и „Риголето“ (Спарафучиле) от Верди, „Фауст“ (Мефистофел) от Гуно, „Евгений Онегин“ (Гремин) от Чайковски, „Пелеас и Мелизанда“ (Аркел) от Дебюси, „Севилският бръснар“ (Дон Базилио) от Росини и „Борис Годунов“ (Борис Годунов) от Мусоргски.

Понеже ролята на Борис Годунов е една от коронните роли на Николай Гяуров, ще цитирам състава при първата от двете му изяви там – на 22 октомври 1990 г. (втората изява е на 27 октомври с.г.)

Metropolitan Opera House
October 22, 1990

BORIS GODUNOV {242}

Boris Godunov...........
Nicolai Ghiaurov
Prince Shuisky..........Peter Kazaras [Debut]
Pimen...................Sergei Koptchak
Grigory.................Gary Lakes
Marina..................Stefania Toczyska
Rangoni.................John Shirley-Quirk
Varlaam.................Paul Plishka
Simpleton...............Andrea Velis
Nikitich................Andrij Dobriansky
Mitiukha................James Courtney
Shchelkalov.............Alan Held
Innkeeper...............Mignon Dunn
Missail.................Charles Anthony
Officer.................Philip Cokorinos
Xenia...................Heidi Grant Murphy
Feodor..................Ted Huffman
Nurse...................Sondra Kelly
Khrushchov..............John Gilmore
Lavitsky................Dwayne Croft
Chernikovsky............Michael Forest
Boyar in Attendance.....John Horton Murray

Conductor...............Emil Tchakarov

(край на цитата)

Забележително, и двата спектакъла дирижира Емил Чакъров!

Последната изява на Николай Гяуров в МЕТ е на 26 октомври 1996 г. в „Риголето“. Цитирам състава:

Metropolitan Opera House
October 26, 1996

RIGOLETTO {714}
Giuseppe Verdi--Francesco Maria Piave

Rigoletto...............Juan Pons
Gilda...................Ruth Ann Swenson
Duke of Mantua..........Frank Lopardo
Maddalena...............Victoria Livengood
Sparafucile.............
Nicolai Ghiaurov [Last performance]
Monterone...............Stephen West
Borsa...................Bernard Fitch
Marullo.................Stephen Powell
Count Ceprano...........Denis Sedov
Countess Ceprano........Emily Pulley
Giovanna................Diane Elias
Page....................Patricia Steiner
Guard...................Glenn Bater

Conductor...............Carlo Rizzi

(край на цитата)

За други изяви на Николай Гяуров в конкретни оперни театри няма да пиша, а ще цитирам неговия оперен репертоар (източник на италиански език):

Repertorio

Repertorio operistico

Ruolo Titolo Autore
Conte Rodolfo La sonnambula Bellini
Oroveso Norma Bellini
Sir Giorgio I puritani Bellini
Papa ClementeVII Benvenuto Cellini Berlioz
Mefistofele Mefistofele Boito
Khan Konchak Il principe Igor Borodin
Principe Gremin Eugenio Onieghin Čajkovskij
Creonte Medea Cherubini
Arkel Pelléas et Mélisande Debussy
Enrico VIII Anna Bolena Donizetti
Raimondo Bidebent Lucia di Lammermoor Donizetti
Baldassarre La Favorita Donizetti
Méphistophélès Faust Gounod
Goryantchikov Da una casa di morti Janáček
Il cieco Iris Mascagni
Indra Le roi de Lahore Massenet
Le Prieur Le Jongleur de Notre Dame Massenet
Don Quichotte Don Quichotte Massenet
Marcello Gli Ugonotti Meyerbeer
Seneca L’incoronazione di Poppea Monteverdi
Don Giovanni Don Giovanni Mozart
Boris Godunov
Varlaam
Boris Godunov Musorgskij
Ivan Chovanskij Chovanščina Musorgskij
Alvise Badoéro La Gioconda Ponchielli
Colline La bohème Puccini
Timur Turandot Puccini
Don Basilio Figaro Il barbiere di Siviglia Rossini
Mosè Mosè Rossini
Gualtiero Guglielmo Tell Rossini
Zaccaria Nabucco Verdi
Don Ruy Gomez de Silva Ernani Verdi
Attila Attila Verdi
Banco Macbeth Verdi
Sparafucile Rigoletto Verdi
Ferrando Il trovatore Verdi
Jacopo Fiesco Simon Boccanegra Verdi
Padre Guardiano La forza del destino Verdi
Filippo II
Il Grande Inquisitore
Don Carlo Verdi
Ramfis Aida Verdi

(край на цитата)

Известно е, че Николай Гяуров прави редица ценни записи по време на блестящата си международна кариера, като негови партньори са отлични певци от съответната епоха, дирижирани също от знаменити диригенти. Цитирам едно доста подробно извлечение на дискографията му (източник на италиански език):

Discografia

Anno Titolo
Ruolo
Cast Direttore Etichetta
1964 Il barbiere di Siviglia
Don Basilio
Teresa Berganza, Manuel Ausensi, Ugo Benelli Silvio Varviso Decca
1965 Don Carlos
Filippo II
Carlo Bergonzi, Renata Tebaldi, Dietrich Fischer-Dieskau Georg Solti Decca
1966 Faust
Mephistofeles
Franco Corelli, Joan Sutherland, Margreta Elkins Richard Bonynge Decca
Don Giovanni
Don Giovanni
Walter Berry, Christa Ludwig, Claire Watson Otto Klemperer EMI
1970 Anna Bolena
Enrico VIII
Elena Souliotis, Marilyn Horne, John Alexander Silvio Varviso Decca
1970 Boris Godunov
Boris Godunov
Galina Višnevskaja, Martti Talvela, Ludovic Spiess Herbert von Karajan Decca
Macbeth
Banco
Dietrich Fischer-Dieskau, Elena Souliotis, Luciano Pavarotti Lamberto Gardelli Decca
1971 Lucia di Lammermoor
Raimondo Bidebent
Joan Sutherland, Sherrill Milnes, Luciano Pavarotti Richard Bonynge Decca
1972 Turandot
Timur
Joan Sutherland, Luciano Pavarotti, Montserrat Caballé Zubin Mehta Decca
La bohème
Colline
Mirella Freni, Luciano Pavarotti, Rolando Panerai Herbert von Karajan Decca
1973 I puritani
Giorgio
Joan Sutherland, Luciano Pavarotti, Piero Cappuccilli Richard Bonynge Decca
1974 La Favorita
Baldassarre
Fiorenza Cossotto, Luciano Pavarotti, Gabriel Bacquier Richard Bonynge Decca
Eugenio Onieghin
Gremin
Bernd Weikl, Teresa Kubiak, Stuart Burrows Georg Solti Decca
1976 Il trovatore
Ferrando
Luciano Pavarotti, Joan Sutherland, Ingvar Wixell Richard Bonynge Decca
Macbeth
Banco
Piero Cappuccilli, Shirley Verrett, Plácido Domingo Claudio Abbado Deutsche Grammophon
1977 Simon Boccanegra
Jacopo Fiesco
Piero Cappuccilli, Mirella Freni, José Carreras Claudio Abbado Deutsche Grammophon
Nabucco
Zaccaria
Matteo Manuguerra, Renata Scotto, Veriano Luchetti Riccardo Muti EMI
1978 Don Quichotte
Don Quichotte
Regine Crespin, Gabriel Bacquier, Michèle Command Kazimier Kord Decca
Guglielmo Tell
Gualtiero Fürst
Sherrill Milnes, Mirella Freni, Luciano Pavarotti Riccardo Chailly Decca
Don Carlo
Filippo II
José Carreras, Mirella Freni, Piero Cappuccilli Herbert von Karajan EMI
Faust
Méphistophélès
Placido Domingo, Mirella Freni, Michèlle Command Georges Prêtre EMI
1979 Le Roi de Lahore
Indra
Joan Sutherland, Sherrill Milnes, Huguette Tourangeau Richard Bonynge Decca
Rigoletto
Sparafucile
Piero Cappuccilli, Ileana Cotrubaș, Plácido Domingo Carlo Maria Giulini Deutsche Grammophon
1980 La sonnambula
Conte Rodolfo
Joan Sutherland, Luciano Pavarotti, Nicolaj Ghiaurov Richard Bonynge Decca
La Gioconda
Alvise Badoéro
Montserrat Caballé, Luciano Pavarotti, Nicolaj Ghiaurov Bruno Bartoletti Decca
Aida
Ramfis
Katia Ricciarelli, Plácido Domingo, Nicolaj Ghiaurov Claudio Abbado Deutsche Grammophon
1982 Mefistofele
Mefistofele
Nicolaj Ghiaurov, Mirella Freni, Luciano Pavarotti Oliviero De Fabritiis Decca
1983 Don Carlos
Le Grand Inquisitor
Placido Domingo, Katia Ricciarelli, Ruggero Raimondi Claudio Abbado Deutsche Grammophon
1986 Boris Godunov
Boris Godunov
Stefka Mineva, Nikola Gjuzelev, Michail Svetlev Emil Čakărov Sony
1987 Il principe Igor
Kan Konchak
Boris Martinovich, Stefka Evstatieva, Kaludi Kaludov Emil Čakărov Sony
1988 Rigoletto
Sparafucile
Leo Nucci, June Anderson, Luciano Pavarotti Riccardo Chailly Decca
1989 Chovanščina
Ivan Chovanskij
Zdravko Gadjev, Aleksandrina Milčeva, Marija Petrova Popova Emil Čakărov Sony

DVD & BLU-RAY parziale

(край на цитата)

По-горе в дискографията забелязваме един общ запис с други български колеги на Николай Гяуров на операта „Борис Годунов“ през 1986 г. – Стефка Минева, Никола Гюзелев и Михаил Светлев, дирижира Емил Чакъров:

1986 Boris Godunov
Boris Godunov
Stefka Mineva, Nikola Gjuzelev, Michail Svetlev Emil Čakărov Sony

(край на цитата)

Ще споделя едно мнение за Николай Гяуров, дадено от колегата му – знаменитият баритон от САЩ Шерил Милнс. Тази информация е цитирана в български портал за класическа музика:

Портал „Classic FM“

(без дата)

Шерил Милнс: „Гяуров беше „Гигантът”!”

„Певците от моето поколение вече сме музейни експонати”, заяви световноизвестният оперен изпълнител Шерил Милнс. „Не го казвам, за да се оплача”, подчертава американският баритон и допълва, че ветераните продължават традициите, поставени още от времето на Моцарт.

В интервю за испанското списание „Platea magazine” 82-годишният баритон разкрива любопитни истории за оперните артисти от своето поколение, като подчертава значимостта на големия български бас Николай Гяуров: „А, Николай! Той беше „Гигантът”. Не беше с толкова дълбок басов тембър колкото този на Чезаре Сиепи. Но водещото при Гяуров беше нещо невероятно. Какъв актьор, каква фразировка, какъв изказ! И какъв голям колега и голям човек! Аз пях на дебюта му в Метрополитън опера в постановката на „Фауст” от Шарл Гуно. Впоследствие сме се изявявали и на още много места”, спомня си Шерил Милнс.

Легендарният оперен певец разкрива, че силно влияние върху изграждането му оказва Тито Гоби. „През 70-те години участвах в негов майсторски клас, в който той ни разказваше за богатата си кариера. Изненадах се, когато установих, че колегите ми са разочаровани от това – струваше им се досаден или старомоден. В една от почивките застанах пред тях и заявих: „Този човек от 1940 г. до 1960 г. промени сценичната изява на цяло поколение певци. Не сте впечатлени, тъй като всички днес пеем като него и това е нормално, както за сопраните е Мария Калас. Невероятно е, че днес предаването на този опит изглежда остаряла форма”, посочва Милнс в интервюто.

Американският баритон преживява забележителни моменти на сцената с най-големите диригенти – Бьом, Караян, Шолти, Джулини, Мути, Абадо и др. Пял е на една сцена с Бергонци, Павароти, Карерас, Доминго и т.н. „Само с дел Монако не съм излизал на една сцена. Той вече не пееше, когато започваше кариерата ми”, казва още Шерил Милнс. Той смята все още, че оперните изпълнители не трябва да изразяват мнение относно политиката. В тази връзка често си припомня един истински случай, превърнал се в анекдот. Случаят е с една от неговите любими партньорки на сцената – оперната прима Монсерат Кабайе. Шерил Милнс споделя, че по време на пресконференция в САЩ журналист й задава въпрос относно действията на генералисимус Франсиско Франко. А тя отговаря: „Обожавам Франко! Франко Корели! Много голям тенор!”

(край на цитата)

Този разказ на Шерил Милнс завършва действително интересно – дали Монсерат Кабайе не е познавала историите с генералисимус Франко в собствената си родина, или просто не е искала да говори по тези въпроси.

В общи линии това бяха информациите в статията ми за Николай Гяуров през септември 2019 година. Сега ще направя съответни допълнения, така както писах в началото на днешната стития. Първо с някои данни от източници на Запад.

Първата информация е превод на статията за Гяуров в речника на „Kutsch & Riemens“ (изданието от 1997 г. стр. 1316 и 1317 от том 2):

Николай Гяуров, бас, роден на 13 септември 1929 г. в Лъджене при Велинград, България като син на църковен прислужник или клисар (Б.К.: оригинал на немски език „Messner“, в превод на български език „църковен прислужник / клисар“). Като дете пее в църковен хор. По време на военната му служба е открит необичайно хубавия му глас.

Започва вокалното си обучение в София при прочутия педагог Христо Бръмбаров и продължава същото през 1950-1955 в Музикалните академии на Ленинград (сега Санкт Петербург) и Москва. В оперното студио в Москва пее през 1955 г. партията на Дон Базилио от „Севилският бръснар“ на Росини. Истинският му оперен дебют е през 1956 г. в Софийската опера в тази роля. През 1955 г. участва на Международния вокален конкурс в Париж, където печели първа награда.

Николай Гяуров бързо постига блестяща световна кариера. През 1957 г. гостува във Виенската държавна опера в ролята н Рамфис в „Аида“, като през същата година има големи успехи в „Болшой“-театър в Москва, както и в Парижката „Grand Opéra“, където играта му в ролята на Мефистофел във „Фауст“ от Гуно е приета с особено големи овации. През 1960 г. има дебют в Миланската Скала в ролята на Варлаам в „Борис Годунов“ от Мусоргски. После на същата сцена той получава огромни аплодисменти за интерпретирането на двете си основни роли там: Борис Годунов в операта на Мусоргски и Крал Филип Втори в операта „Дон Карлос“ от Верди. Също в Миланската Скала са и дебютите на други големи негови роли: Закария в „Набуко“ от Верди през 1966 г., Креон в „Медея“ от Керубини, Балтазар във „Фаворитката“ от Доницети, Дон Жуан в операта от Моцарт, Марсел в „Хугеноти“ от Майербеер, Инквизиторът в „Дон Карлос“ от Верди.

През 1962 г. следва дебюта на Николай Гяуров на сцената на „Ковънт Гардън“ в Лондон в ролята на Падре Гуардиано в „Силата на съдбата“ от Верди. От 1962 г. той е постоянен гост на Виенската държавна опера, от 1963 г. – на Оперния театър в Чикаго. В годините 1961-1964 взема участие при Музикалните фестивали на „Арена ди Верона“. През 1961 г. участва при турнето на Софийската опера в Германия, като заедно с многото си изяви в чужбина, участва и в спектакли на Софийската опера в родината си или при нейни гостувания зад граница.

Големи са успехите на Николай Гяуров при неговите гастроли в Брюксел, Лиеж, в Държавната опера в Хамбург и на други водещи световни оперни сцени.

През 1961 г. той има своя дебют при Музикалния фестивал в Залцбург като солист при Реквием от Верди, след това като Борис Годунов през годините 1965-1967, Дон Жуан (1968-1970), Крал Филип в „Дон Карлос“ (1975-1978), Рамфис в „Аида“ (1979), Банко в „Макбет“ от Верди (1984-1985) и последно в ролята на Горянчиков (роля за баритон) от „Записки от мъртвия дом“ от Леош Яначек (по Достоевски) през 1992 г.

През 1974 г. Николай Гяуров гостува в Парижката „Grand Opéra“ в главната роля на Дон Дихот в едноименната опера от Жюл Масне. През 1965 г. започват и успешните му изяви в МЕТ Ню Йорк, като дебюта му там е в ролата на Мефистофел от „Фауст“ на Гуно (бел. Б.К.: на друго място в статията дадох редица подробности за тия гастроли в МЕТ). През следващите години той има над 50 изяви в МЕТ в ролите на Падре Гуардиано в „Силата на съдбата“ от Верди, Крал Филип, Фиеско в „Симон Боканегра“ от Верди, а после през сезона 1990-1991 и като Борис Годунов в операта от Мусоргски. През 1994-1995 следват там и ролите на Аркел в „Пелеас и Мелизанда“ от Клюд Дебюси и на Дон Базилио в „Севилският бръснар“ от Росини.

През 1987 г. Николай Гяуров участва в първия спектакъл при откриване на новата сграда на Оперния театър в Хюстън / Тексас в ролята на Рамфис от „Аида“ на Верди. През 1989 г. той играе Иван Ховански в „Хованщина“ от Мусоргски в Държавната опера във Виена, като същата роля изнася през 1990 г. Оперния театър в Сан Франциско. През 1990 г. играе Борис Годунов в Барселона. На 1 февруари 1996 г. взема участие в ролята на Колин от операта „Бохеми“ на Пучини при тържествения спектакъл в „Teatro Regio Turin“ във връзка със 100 години от премиерата й. През същата година гостува във Виенската опера като Крал Филип от „Дон Карлос“ на Верди.

Във връзка с 50-годишнината на Николай Гяуров през 1979 г. в България е издадена специална пощенска марка в негова чест.

Синът на Николай Гяуров – Владимир Гяуров е известен диригент. Известната италианска певица – сопранът Мирела Френи (родена през 1935 г.) е втора съпруга на Николай Гяуров.

Неговият широко дименсиониран тъмен басов глас има изключително голяма изразителност, като освен това драматичният му талант е особено впечатлителен. Най-популярните му роли са тия на Борис Годунов и на Крал Филип.

(край на цитата)

Тъй като разполагам с речника на „Kutsch & Riemens“ от 1997 г., дотук приключват сведенията за изявите на Николай Гяуров. След дадените в това издание, следва описание и на дискографията му, която няма да цитирам тук, понеже на друго място в статията дадох подробно описание.

Както знаем, Николай Гяуров има над 50 изяви в МЕТ Ню Йорк. При някои от тях печатните медии в САЩ пишат критики, с някои от които разполагам. Цитирам в оригинал на английски език тия, които притежавам. Първо ще поместя една статия след дебюта на Гяуров в МЕТ в ролята на Мефистофел от „Фауст“ на Шарл Гуно:

Review of Harold C. Schonberg in The New York Times


Out of Bulgaria has come Nicolai Ghiaurov. He is a basso, 36 years old, and has been receiving the kind of adulation all over the world normally reserved for sopranos and tenors, and last night he made his debut at the Metropolitan Opera. "Faust" was the vehicle-not a bad opera to display the gifts of a basso.

The man indeed is sensational. He not only has a remarkable voice, but he is also big in every way. A good actor, though somewhat of the old school, he simply dominated the stage. He has presence, the kind that his illustrious predecessors had, the kind that jumps over the footlights and seizes the listener in a palpable embrace.

If the voice has any defect, it is in the lower range, where it sounds just a shade thin and even uncomfortable. But around a C it takes on strength, and from there it is a thing of glory. They say that Mr. Ghiaurov can go up to high A full voice. The equivalent would be something like a running high jump of nine feet.

As contrasted with a "black" bass, Mr. Ghiaurov is a basso cantante. He has a smooth line, a voice of velvet and of unusually large size, and he handles it with utmost flexibility. It is a dominating voice but not an aggressive one, and it fits beautifully into ensemble work. Mr. Ghiaurov appears to be an artist. He did not try to sing through the second-act quartet, and his entire work was that of a good trouper trying to fit into the unified conception of the opera...Mr. Ghiaurov is a 19th century orthodox kind of devil. He is not bored with Faust's soul. He wants it very much. He is a bit of a bully, with a streak of cruelty, and he really likes his work. He is romantically evil, a big, mean strutting devil, all over the stage, the central figure wherever he is.

(край на цитата)

А сега една рецензия за ролята на Гяуров като Крал Филип в „Дон Карлос“ от Верди:

Review of Irving Kolodin in the December 4, 1965 issue of the Saturday Review

For his second Metropolitan Opera role, Nicolai Ghiaurov exchanged the robes and sword of a king of darkness (Méphistophélès) for the robes and sword of a king of light (Philip II) and showed himself equally capable of an engrossing character study. Verdi's" Don Carlo" presented him with a dramatic problem more static, less dynamic than Gounod's "Faust," and he modified his methods accordingly. Overall, however, there was the same inclination to paint in broad strokes at a cost to the finer shades of meaning.

Though the historic Philip married Elizabeth of Valois at thirty-three and took his fourth wife, Anna, at forty-three, Ghiaurov chose to play him as venerable and yellowing, rather than merely elderly and graying. To be sure, historic terms cannot be directly equated with operatic values, but the relationship of the factual and the fictional could have been closer. The result was to isolate Philip from the other persons of the drama, rather than to draw them together. Dramatically his treatment of Philip's great third act solo was more theatrical than some others that have been seen in recent years, especially when Ghiaurov chose to convert it from a reflective soliloquy into a dramatic monologue by leaving the king's chair and addressing the audience from the footlights.

Vocally, Ghiaurov's Philip extended by more than a little the impression of his Méphistophélès, particularly in his ability to sustain a vibrantly beautiful quality in his upper register. This has so much of a baritonal timbre that he was able to make the beginning of "Ella giammai m'amo" much more of a fully formed "mezza voce" than it often is with bassos who have to watch their ways in this register. On the other hand, he pays for it with a contraction of volume and richness at the bottom. The moment of vocal truth came in the confrontation with David Ward, whose tall, gaunt Grand Inquisitor belongs in the grand tradition of Hotter, Schoeffler, and Uhde (also Hines). Here the Scotch basso's bottom notes were distinctly broader and more to the dramatic point than those of his adversary. It was, otherwise, a Tucker-Merrill " Don Carlo," with a gain to all-around quality of sound

(край на цитата)

До края на днешната статия ще се спра на статии, мнения, спомени, предавания по БНР и други, свързани с дейността на Николай Гяуров (по възможност в хронологичен ред).

(Интервю на Александър Абаджиев с редактор на вестник на 11.12.2009 г. – спомени за Николай Гяуров)

Александър Абаджиев на 6-годишна възраст започва да учи музика при Панчо Владигеров. Рано прекъсва дейността си на концертиращ пианист и акомпанятор и се отдава на писането. Автор е на десетки книги, сценарист и режисьор на документални тв филми. Книгата му за големия бас Николай Гяуров излиза в Москва през 1983 г. в тираж 192 000 бройки.

– Миналата седмица излезе информация, че е продадена къщата на Николай Гяуров в Бояна?
– Не, къщата на Гяуров не е продадена. Цената, която синът му Владимир иска, е 3 млн. и 500 хил. лв. и все още няма купувач. Но аз смятам, че макар и нова, издигната преди 40 години, това е къща с историческа стойност. Българската държава не бива да допуска да я вземе чужденец, не бива да я взема и българин просто така – за да направи някакво казино. Това е къщата на най-известния българин в света през последните години. А колкото до вилата във Варна, тя е продадена много отдавна.
Намира се точно до Международния дом на журналистите и вече не е собственост на семейство Гяурови.

– С какво се занимава синът му Владимир?
– Владимир е в чужбина. Той живее в Италия с втората си съпруга Румяна, но е гражданин на света, дирижира от Щатите до Япония, и в Европа.

– Внукът на Николай Гяуров – Мартин, поразително прилича на дядо си, скоро българските зрители го видяха в сериала “Забранена любов”…
– Мартин е от първата съпруга на Владимир. Очарователна дама, показаха ми я на премиерата на “Ромео и Жулиета”, преди година и половина… Николай много се радваше навремето, когато се раждаше внукът му Мартин… Николай Гяуров е започнал кариерата си като актьор. Първата му роля е в пиесата “Тоска” от Сарду. И дъщерята на певеца – Елена, е актриса. Николай е бил много добър волейболист като млад. В Московската консерватория той в първи – втори курс, когато не са ги пускали още да пеят, е бил известен като много добър играч. Като е започнал да пее после, казали: “А, това е българинът, който много добре играе волейбол! Невероятен глас!”

– Как съжителстваше Николай Гяуров с коварната болест, която го съпътства толкова години?
– Николай Гяуров боледува от левкемия още от 70-те години. В средата на 80-те беше много болен, страшно беше отслабнал, даже мислехме, че си отива, но после се оправи и стана пак същият Николай – здрав, силен, енергичен. Лекуваха го, сменяха му кръвта… На два пъти имаше големи кризи, но все се оправяше. Когато сме говорили за това, Николай ми каза: “Аз съм живял такъв живот, видял съм всичко, всичко съм постигнал, какво да се прави!” Живееше му се още, разбира се. Почина от усложнения от рака на 2 юни 2004 г. в Модена преди 5 години.

– Как Николай Гяуров се запознава с първата си съпруга Златина, майката на Владимир?
– Аз запознах Златина и Николай. Златина Мишакова беше една изключително красива и талантлива млада дама. Тя беше пианистка. Заминаваха на големия фестивал във Варшава през 1955 г. Трябваше да съкратят групата и от ЦК на Комсомола ми казаха, че като най-млад ще се наложи да остана. Златина замина да акомпанира на Гяуров, но спечели награда и в конкурса за пианисти. Когато се върнаха след месец от Варшава, те очевидно бяха влюбени. Златина се разведе заради Николай със своя красив съпруг и великолепен музикант от филхармонията Лилчо Борисов.

– Заради връзката на съпруга си с Мирела Френи ли се разболя Златина?
– Златина беше изключително силен характер. Тя се разболя от нарушение на обмяната на веществата значително по-късно. Веднъж като беше дошла от Милано тук, в операта, ме предупредиха, че ако не я позная, тя много ще се разстрои. И аз търсех тогава да видя очите на Златина, които бяха изключителни, нещо невероятно. И наистина, видях ги… Но тя беше ужасно напълняла, изглеждаше зле. А беше едно изящно създание! След няколко години почина.

– Кога се появи Мирела Френи в живота на Гяуров?
– При едно от поредните си гостувания в дома им със Златина през 1967 г. няколко пъти излизахме с Николай и Мирела Френи до близки езера, по ресторанти, но съм си мислел, че той я взема просто за да има дамска компания, понеже Златина оставаше с децата, които бяха малки. Не съм забелязвал тогава нищо по-особено в поведението им един към друг. Като се върнах в София, викам: “Бяхме с Мирела Френи…” А всички: “А, така ли, знаеш ли, май нещо там има!” Какво да знам, нищо не знаех тогава…
Мирела е изключително мил, мек и отзивчив човек. Би могла да извади душата на всеки, но с памук. Беше една от красавиците на Милано. Николай беше много влюбен в нея. Златина беше по-твърда като характер. Мирела беше жена, на която не можеше да се устои. Тя беше очарователна, пленяваше цялата компания. Владко и сестра му Елена я приеха, нея никой не можеше да не я приеме… Те с Николай живяха 10-12 години и едва тогава тя получи развод и се ожениха. В Италия е много сложно с разводите. След това и Николай се разведе със Златина.

– Какви бяха страстите на Гяуров?
– Николай беше голям запалянко на италианския “Интер”. През 1965 г. той ми казва: “Ще те водя на мач на “Интер”! Нямах си представа тогава какво означава италиански стадион! Голям стадион, три пъти по-голям от нашия, тълпата реве и изведнъж виждаш как великият бас Гяуров става и изревава с пълно гърло: “У-у-у!”. Освен това Гяуров беше голям рибар. Петър Гугалов, републиканският шампион по модерен петобой, разкошен певец тенор, акомпанирал съм му многократно, ми е разказвал как са ловили риба с ръце като деца в подмолите на Чепинската река. Ходил съм с Николай на риба в Алпите. “Лаго ди Комо” е там, наблизо. И той, който в града си пазеше гласа и не ядеше сладолед, там нагазваше във водата да лови пъстърва, без дори да се замисли. Николай беше ученик на маестро Христо Бръмбаров, който също беше страстен рибар. Бил съм с тях двамата на риба на Шабленското езеро. Гостите във вилата на Николай във Варна много често ядяха риба, хваната от него. Гяуров беше и луд любител на автомобилите. Според мен той беше човекът, който пръв вдигна над 200 км/ч в България. През 1962 г. репетирахме в профсъюзната школа в Горна баня за фестивала в Хелзинки с Гюзелев, Димитър Петков, Стоян Попов – все бъдещи суперзнаменитости. На висок партерен етаж бяхме… Изведнъж чуваме, че навън се набиват страшни спирачки. И на прозореца се появява Николай, качил се на парапета.
Казва на Бръмбаров: “Маестро, аз съм с новия си Ситроен!” Качихме се с Бръмбаров при него малко да се поразходим. Тръгнахме, минахме Нови хан, той вика: “Хайде да отидем до Пазарджик!” Защо до Пазарджик? Защото между Пазарджик и Пловдив беше първият асфалтиран участък в България… Там имаше едно разширение, което беше като писта за кацане на самолети. Николай започва да настъпва газта и в един момент видяхме, че километражът показва 150-180-200 км!

– Вярно ли е, че великият Караян се е лекувал във Велинград по препоръка на Гяуров?
– Караян страдаше с гръбнака от съвсем млад. Затова не е ходил и войник. Очевидно поради болестта си дирижираше много изправен. Д-р Шойлев, мъжът на Ванча Дойчева, който почина наскоро, го е лекувал. Но именно в родния град на Гяуров – Велинград, Караян се е почувствал много добре, че дори е правил дълги разходки по прочутите пътеки на здравето в планината.

– Разказвали сте, че Павароти си пуска “световноизвестната” брада по идея на Гяуров…
– Да, Лучано се зарази от брадата на Гяуров. През 1967 г. Лучано записваше с Караян “Реквием”-а на Верди и беше без брада. Той си беше пълничък още като млад. Тогава Николай му каза: “Ти защо не си пуснеш брада?” Павароти вика: “Да, бе, да!” И когато го видях след няколко месеца, той вече си беше пуснал брада, с която го знае целият свят…
Едно интервю на Валерия Калчева

(край на цитата)

в. „Преса“, печатно издание, брой 91 (442) от 2 април 2013 г.

Звездният път на Гяуров в света на операта

Николай от планината на Орфей

Автор:

Ива Йолова (Преса)

„Ако певецът има сълзи в очите, те едва ли ще бъдат доловени от публиката. Но ако сълзите са в гласа му, неизбежно ще преминат в гърлата на хората от залата“, вярва приживе именитият наш бас Николай Гяуров (1929-2004). Е, така се случва, че неговият път минава най-напред не през сълзи, а през очистителния смях на публиката. Дон Базилио от „Севилският бръснар“ на Росини е първата му професионална изява на софийската оперна сцена. Той е на 27 години, когато дебютира като смешноватия старик хитрец, маскиран като Божи служител. Току-що е спечелил големите награди на конкурси във Варшава и Париж.

Оркестрантите в София се надигат от пултовете си по време на репетициите, за да видят добре младия артист, чийто глас ги е пленил. „Тя избухва като бомба“, пее прочутата „Ария на клеветата“ мощният глас. И неговата собствена премиера е със същия ефект. Всяко появяване на младия бас на сцената потъва в овации и викове „бис“. Още през следващата година той е ангажиран в трупата на Московския „Болшой“.

Николай Гяуров нарича себе си „луксозен чергар“. За Пласидо Доминго той е „като Александрийския фар – грандиозен и недостижим“. Изкуствоведът Атанас Нейков го сравнява с „гладиатор след тежък турнир, с лице избледняло и озарено като икона“. „Един певец, превърнат приживе в мит, зариван от лаврите на обожанието и уви, от лаврите на завистта“, пише музиковедката Розалия Бикс в изследването си „Николай Гяуров в големия театър на идеите“. Приказките за Пепеляшки се оказват най-реални в спорта и в изкуството. Едно обикновено бедно момче от Велинград успява да покори големите сцени на света – „там, където само за да стигнеш високо, трябва да си поне двойно по-висок от местните съперници…“, подчертава проф. Бикс.

Бъдещият оперен колос е роден на 13 септември 1929 г. в с. Лъджене, днес квартал на Велинград. Домът на Мариана и Георги Гяурови е на малка уличка, а детството на Николай е като на много родопчани в онези години – от безпаметни игри до тежък труд за прехраната. В гимназията бъдещият легендарен певец работи в местната дъскорезница, за да припечелва за учебна такса. Пеенето е в кръвта му – баща му бил псалт в местната черква, където малкият слушал православните песнопения. Споменавал е по-късно в интервюта, че на 7 годинки изпълнявал „На хубавия син Дунав“ от Щраус, дори „с колоратури“. Свирел на устна хармоничка, после на кларинет и тромбон в училищния оркестър, учил цигулка. На местната читалищна сцена е и първата роля на Николай Гяуров – Каварадоси в „Тоска“ на Сарду – пиесата, не операта. В казармата му лепват прякора Капитана – много харесвали изпълнението му на песента от Дунаевски към филма „Децата на капитан Грант“. На един фестивал на армейската самодейност пее соло в кантата, а шефът на журито, слепият наш композитор Петко Стайнов му казва: „Ако учите, можете да направите световна кариера.“

„Като чувам да се носи по четирите посоки на ефира този мощен родопски бас – възкликва десетилетия по-късно друг именит родопчанин, писателят Николай Хайтов, – аз винаги имам чувството, че това е гласът на превъплътения Орфей и ей сегичка зверовете ще дотърчат да му заближат ръцете и му легнат в краката…“

Първият му преподавател в Консерваторията е проф. Христо Бръмбаров. През 1946-а Гяуров го гледа като Скарпия в „Тоска“ и е така запленен, че след спектакъла му се иска да пее с пълно гърло по улиците. След година се явява на приемните изпити в Консерваторията. После с проф. Бръмбаров овладява по 12 часа на ден вокалното съвършенство. От него усвоява и първите уроци по белканто – самият учител, известен баритон, е специализирал преди това в Италия. През септември 1950-а талантливият студент е пратен да учи в Ленинград, но заради влажния климат, който вреди на гласа му, на следващата година се премества в Московската консерватория. През 1955 г. я завършва със златен медал.

„Най-малко 7 диригенти и 77 критици спорят за честта, че са го открили преди десетина години“, изтъква през 1966 г. „Зюддойче цайтунг“. Тогава Гяуров е вече в устата на световните медии. Участвал е в спектакли в Милано, Виена, Лондон, Париж, Москва, очакват го Чикаго, Ню Йорк, Токио. Името му, спомен от вековно робство (от турското „гяур“ – „неверник“), е изписвано с едри букви по афиши на Ла Скала, Метрополитън, Гранд опера, Щатсопер, Болшой, Ковънт Гардън…. Пял е под палката на Караян и Абадо, режисирали са го Дзефирели, Стрелер, Жан-Луи Баро.

Първият истински триумф за Гяуров е в Париж – на международния певчески конкурс през септември 1955 г. за Голямата награда на френската столица. Сред 147 певци от цял свят в прочутата зала „Шайо“ той е безспорният победител.

В различни години е харесвал различни роли – Мефистофел, Дон Жуан, Дон Кихот, Иван Сусанин, Филип II, Борис Годунов… За превъплъщението си във всяка от тях е чувал, че е най-добрият в света.

Първият му гастрол в Ла Скала, Милано, където десетилетия наред ще е един от любимите солисти, е през 1960-а. А поканата да пее на прочутата сцена Варлаам в „Борис Годунов“ идва навръх 30-ия му рожден ден – на 13 септември 1959-а. Това е и първото му партньорство с неговия именит сънародник, спечелил вече Италия – Борис Христов, който играе Годунов, Димитър Узунов пък пресъздава Самозванеца. „Могъща гласова сила“, „един от големите таланти, които Скалата не трябва да изпуска…“, са част от суперлативите в италианските медии по повод изпълнението на Гяуров.

Може би тук е мястото да отделим няколко реда на така предъвкваната у нас вражда между двамата велики българи – Борис Христов и Николай Гяуров. И двамата с разлика от десетилетие триумфират по едни и същи световни сцени, в почти едни и същи оперни роли. Надарени са не само с изключителни гласове, но и с царствена осанка, притежават артистизъм рядкост в жанра. Един от изследователите на операта, автор на две книги за Гяуров – Александър Абаджиев, споделя, че може би недоразуменията между тях тръгват след доста непочтително отношение на Христов към учителя на по-младия му колега – Христо Бръмбаров. Някои изкуствоведи изтъкват пък професионалната ревност, неизменно съпътстваща триумфа на великите. Трети намесват в „сценариите си“ брата на Николай – Костадин (Кочо) Гяуров, бивш партизанин, околийски началник в Пловдив след Девети септември 1944 г., а по-късно кандидат член на Политбюро, завършил политическата си кариера като посланик в азиатски и африкански страни. Дори да е улеснил бита и просперитета на брат си у нас, с какво може да повлияе едно доморасло партийно величие върху световната му оперна кариера! Или да спре триумфа по големите сцени на планетата на негов съперник! В средата на 70-те години, когато Кочо Гяуров, вече в немилост, беше пратен да посланичества в далечна Монголия, се разказваше виц: „Единият брат пее на Запад, другият плаче на Изток.“

За света на операта Ла Скала е това, което е Холивуд в киното. От годината на основаването на този театър – 1778-а, през него са минали най-големите легенди в оперната история. Със сцената в Милано са свързани и едни от най-ярките изяви на Гяуров между 1960 и 1980 г. Една година след дебюта си той пак е поканен там за ролята на Падре Гуардиано в спектакъла „Силата на съдбата“ от Верди. „Виждаме го като бас № 1 на утрешния ден“, категорични са в популярното музикално издание „Ла Ноте“. „Всеки композитор би написал опера за него“, възкликват италиански специалисти по повод следваща му изява на миланската сцена във „Фауст“ на Гуно през пролетта на 1961-ва. „Дон Жуан, за какъвто Моцарт мечтаеше“, пък е смелата оценка на италианския музиковед Джан Севери за Гяуров в постановка на Ла Скала през март 1963-та. На същата сцена в началото на декември 1974-та президентът на Италия Джовани Леоне връчва на Гяуров престижното звание „комендаторе“ за изключителни заслуги към страната и към изкуството.

През есента на 1963-та е американският дебют на българския бас – в прочутата Лирик опера в Чикаго. „Нека всички се стремим да произнасяме правилно неговото име“, пише „Чикаго америкън“ след триумфалното представяне на Гяуров като Мефистофел във „Фауст“.

През лятото на 1964-та българинът е звездата в афишите на Гранд Опера в Париж със спектакли на „Дон Жуан“ и „Дон Карлос“. Вестник „Фигаро“ безцеремонно заявява, че на публиката се е искало останалите певци „да отварят устата си на плейбек, докато Гяуров изпълнява и техните арии“. В Париж той получава и Голямата награда „Орфей“, присъждана от Френската академия за оперни постижения. „Щастливи сме, че приза получава един потомък на Орфей“, казва шефът на журито.

През ноември 1965-а нюйоркската Метрополитън кани именития българин да участва в последния им спектакъл в старата сграда и в първия концерт по повод откриването на новото здание. „На 36 години Гяуров безспорно е най-добрият бас, който пее днес“, гърми тежката артилерия „Тайм“.

„На ненадминатия крал Филип с благодарност и възхищение“, пише знаменитият Херберт фон Караян на гърба на снимка, която подарява на Гяуров през лятото на 1975 г. в Залцбург. Там великият диригент е и режисьор на „Дон Карлос“. Десет години по-рано двамата са работили за пръв път заедно в „Борис Годунов“, а през 1968 – в „Дон Жуан“. Гяуров е пял под палката на легендарния австриец в десетки спектакли. „Той е може би съвършената представа за певеца актьор“, казва Караян в интервю за австрийската телевизия.

Гастроли на Гяуров се редуват през 90-те години в Ковънт Гардън, Залцбург, Париж, Токио, Маями, Торонто, Цюрих, лондонския Албърт хол.

Метрополитън отбелязва четвъртвековното им сътрудничество с концерт, в който на българина партнират Френи, Павароти, Доминго.

През май 2000 г. е последната изява на великия бас в родината. На Великденския музикален фестивал „на патерица“ у нас отбелязват 70-годишнината
на Гяуров. И заглавието се оказва символично – „Песни и танци на смъртта“ от Мусоргски. Ден след концерта той е първият певец, удостоен с титлата „доктор хонорис кауза“ на нашата Музикална академия. След още триумфални участия по света сред планове за нови концерти и оперни роли Гяуров издъхва внезапно през лятото на 2004 г. в дома си в Модена от усложнения на бронхопневмония. Смъртта го застига в 11 ч. на 2 юни – в деня, когато сирените огласят България в памет на Христо Ботев и загиналите борци за свобода. Този път воят им сякаш предава и скръбта по отишлия си велик певец. Същата есен – на 13 септември, синът му Владимир Гяуров дирижира в София Вердиевия „Реквием“ в памет на баща си, който в този ден би навършил 75 години.

Страсти извън сцената

Гяуров не е само отличникът от големите оперни сцени. Приятели го описват като страстен рибар. Запален е и по тениса, по фотографията.

Първата съпруга на певеца Златина Мишакова е надеждна пианистка, носителка на златен медал като него от Петия световен младежки фестивал във Варшава през 1955 г. Музиканти твърдят, че се е отказала от звездна солова кариера, за да бъде негова корепетиторка и партньор в концертните му участия. Семейната двойка е заедно 2 десетилетия – от 1955 до средата на 70-те години. От брака им се раждат синът Владимир и дъщерята Елена.

Втората му любов – Мирела Френи, най-напред е сценичен партньор на Гяуров, а през 70-те години вече са семейна двойка. Тя дебютира на сцената в родната Модена – в града, който става втори дом за нашия певец до смъртта му и го прави свой почетен гражданин. Съседи са им Кабаиванска и Павароти. И двамата са любимци на Караян, работят с едни и същи големи режисьори, близо 3 десетилетия обикалят света в общи турнета. Смятани са за единствената в света звездна двойка в операта. В един и същи ден през май 1992-ра в Париж двамата получават новоучредената награда „Караян“, а във Франция кръщават на техните имена влакови композиции между Париж и Лондон.

С тяхна изява в Париж през 1984 г. е свързан и големият световен дебют като диригент на Владимир Гяуров. Под неговата палка днес свирят елитни
оркестри по света, за последно дирижира концерт в зала „България“ преди 2 месеца. Дъщерята Елена пък е отдадена на актьорската професия и живее в Швейцария. Актьор е и внукът на великия певец – Мартин Гяуров, една от младите надежди на театър „София“. А два български площада – в София и в родния Велинград прославят името на Николай Гяуров.

(край на цитата)

Портал „Новините под лупа БГ“

Николай Гяуров е като Александрийския фар – грандиозен и недостижим

18 септември 2019 г.

Мартина Чертова

Николай Гяуров е като Александрийския фар – грандиозен и недостижим.” Тези силни думи за световноизвестния български бас изрича не по-малко прочутия испански тенор Пласидо Доминго. Сравнението между фара и оперния колос е знаменателно, защото Александрийският фар е едно от седемте чудеса на античния свят. Светлината, която излъчвал, се виждала на десетки километри навътре в морето. Така и Николай Гяуров осветява най-елитните оперни сцени. Неговият мощен и респектиращ глас донася на България световна слава и милиони верни почитатели от всички краища на земното кълбо.

Най-популярната американска чернокожа оперна певица Леонтин Прайс пък разкрива: „Обичам гласа на Гяуров, защото в него има нещо неизказано, нещо тайнствено, неразгадано.” От българина се възхищава и великият диригент Херберт фон Караян. „На ненадминатия крал Филип с благодарност и възхищение”, пише знаменитият австриец на гърба на снимка, която подарява на нашенеца през лятото на 1975 г. в Залцбург. Там маестрото е и режисьор на „Дон Карлос”. Десет години по-рано двамата работят за пръв път в „Борис Годунов”, а през 1968-а – в „Дон Жуан”. Легендарният австриец дирижира десетки представления с Николай Гяуров. „Той е може би съвършената представа за певеца актьор”, не пести суперлативи иначе сдържаният Караян.

„Ако певецът има сълзи в очите, те едва ли ще бъдат забелязани от публиката. Но ако сълзите са в гласа му, неизбежно ще преминат в гърлата на хората от залата”, изповядва се самият Гяуров. Музиката се превръща в смисъл на живота му. Дори когато е покосен от коварно заболяване и се бори с него в продължение на десетилетия, оперният майстор продължава да изнася спектакли, да репетира и да работи, без нито веднъж да се оплаче публично от лошото си здраве.

Музикалните критици и биографите му отбелязват, че природата го е дарила не само с огромен талант, но и с невероятен чар. Той притежава прекрасен и обемен бас, благороден и всяващ респект тембър. Той е исполин – има внушителна и атлетична фигура, красиво, изразително лице. Изключително образован и интелигентен, с широки интереси извън музиката, Николай Гяуров с право предизвиква респект по цял свят. Боготворят го в България, Русия, Италия, Австрия, Германия, Великобритания, Франция и САЩ… Той съчетава в себе си широката славянска душа със западния аристократизъм.

Николай Гяуров проплаква на 13 септември 1929 г. в село Лъджене, което днес е квартал на Велинград. Ражда се в семейството на Мариана и Георги Гяурови. Татко му работи като клисар и псалт в местната църква и синът му от бебе слуша православните песнопения. От съвсем малък бъдещият оперен гений проявява интерес към музиката. Постоянно свири на устната си хармоника, а по-късно овладява и свиренето на цигулка, пиано, кларнет и тромбон. Калява се със спорт. Родният му край, където според легендите се е родил тракиецът Орфей, оказва огромно влияние върху малкия Николай, смятан днес за преродения митичен певец. Момчето се наслаждава на величествените Родопи и се калява в прочутите в района минерални извори.

„Има три града, които ми харесват особено. Париж – с неповторимата си атмосфера, Рим – със старинните си паметници, Санкт Петербург – където всяка крачка е среща с изкуството. С дни мога да се разхождам из тях и да откривам нещо неоткрито, нещо ново за мен. Обичам Москва и Виена. И все пак – най-скъп ми е родният Велинград в сърцето на Родопите”, изповядва се Гяуров пред своя биограф Александър Абаджиев. „Ту рита парцалена топка с приятели от махалата, ту се къпе и лови риба в буйните води на Чепинска река, ту цялата компания тръгва на „поход” из околните планини за гъби, дренки, шипки, диви круши”, пише Абаджиев в книгата си „Николай Гяуров”. Бъдещият музикант е ученик, когато избухва Втората световна война и за да събере пари за учебници, за гимназиалната такса и за ядене, Николай е принуден да работи първо при дървосекачите, а после и в дъскорезната фабрика, отбелязва неговият биограф. По време на казармата оперният колос пее и ръководи самодеен хор. Като войник му дават прякора Капитана, тъй като много харесвали изпълнението му на песента от Исак Дунаевски към популярния съветски филм от 1936 г. „Децата на капитан Грант”. На един фестивал на армейската самодейност пее соло в кантата, а шефът на журито, композиторът Петко Стайнов, му казва: „Ако учите, можете да направите световна кариера”.

Гяуров следва оперно пеене в Софийската консерватория при проф. Христо Бръмбаров, след което завършва Московската консерватория със златен медал. Знаменитата кариера на певеца бележи началото си през 1955 г. Тогава той печели престижния конкурс за оперни певци в Париж. Избран е за победител сред общо 147 претенденти от цял свят. Година по-късно Гяуров прави своя дебют на сцената на Софийската народна опера. Първата му роля е на Дон Базилио в „Севилският бръснар” на Росини. Няколко месеца по-късно заминава за Съветския съюз и продължава изявите си в прословутия Болшой театър. Остава там няколко сезона. Но талантът на Николай Гяуров надхвърля дори тази престижна и мечтана от много негови колеги дестинация.

В началото на 1960 г. прочутият бас става част от състава на представлението „Борис Годунов”, което се играе в миланската Ла Скала. В него участие вземат още двама български талантливи – Борис Христов (в главната роля) и Димитър Узунов. Тази постановка отваря много врати пред Николай Гяуров. Той е поканен да участва в още редица заглавия в програмата на Ла Скала и се превръща в постоянен водещ бас на сцената на театъра. А най-авторитетните опери в света се надпреварват да го канят – виенската Щатсопера, парижката Гранд опера, лондонската Ковънт Гардън, нюйоркската Метрополитън опера и много, много други.

Сред най-забележителните роли на Николай Гяуров са Мефистофел във „Фауст”, на Филип II в „Дон Карлос”, на Дон Жуан и на Борис Годунов в едноименните опери. Българинът е впечатляващ и като княз Ховански от операта „Хованщина”, като Дон Кихот и Мойсей от едноименните опери, като Да Силва от „Ернани” и Фиеско от „Симон Боканегра”, Банко от „Макбет”, Гремин от „Евгений Онегин”. Николай се превръща не само в един от най-прочутите в света български творци, но и в един от най-популярните световни оперни басове на следвоенната епоха. Имената на Борис Христов, Николай Гяуров и Никола Гюзелев са изписани със златни букви в световната оперна история.

Често се говори за „съперничеството” между Борис Христов и Николай Гяуров. И двамата с разлика от десетилетие триумфират по едни и същи световни сцени, в почти едни и същи оперни роли. Надарени са не само с изключителни гласове, но и с царствена осанка, притежават невероятен артистизъм и талант. Затова изследователят на операта и биограф на оперните колоси – Александър Абаджиев, споделя, че може би недоразуменията между Христов и Гяуров тръгват след доста непочтително отношение на Христов към учителя на по-младия му колега – Христо Бръмбаров. Някои изкуствоведи изтъкват пък професионалната ревност, неизменно съпътстваща триумфа на великите. Трети намесват и брата на Николай – Костадин (Кочо) Гяуров, бивш партизанин, шеф на БКП в Пловдив след 9 септември 1944 г., а по-късно кандидат-член на Политбюро, завършил политическата си кариера като посланик в азиатски и африкански страни.

Според мълвата той има пръст в това Тодор Живков да недолюбва Борис Христов и да харесва Николай Гяуров. Същевременно пък Гяуров е част от прословутата ловна дружинка на Първия и ходи на излети с първенците, където им разказва куп лакърдии и дори пее след всяко отстреляно животно. Оперният бас е запечатан на снимка с Тато и с ловец № 1 на НРБ Пенчо Кубадински. Гяуров е близък приятел с Кубадински и двамата често пробват мерника си из родните ловни стопанства. Според запознати, в един момент Гяуров се обидил на Тодор Живков, след като бившия Първи го накарал да имитира рева на мечка. „Нали си певец, попей като мечка”, избъзикал го в типичния си народняшко-дърварски стил Живков. Великият бас много се засегнал, въпреки че Бай Тошо усетил гафа и поне два пъти се извинил за нелепата шега.

Велинградчанинът работи дълго, упорито и педантично с велики диригенти като Клаудио Абадо, Рикардо Мути, Жорж Претр, Зубин Мета, с изключително талантливи режисьори от ранга на Франко Дзефирели, Лукино Висконти, Сергей Любимов, Жан Пиер Понел, Питър Брук. Любимата му ария е серенадата на Мефистофел във „Фауст” на Шарл Гуно. Ролята, която най-много му допада също е на Мефистофел. „Може би защото в нея се чувствам най-уверен, най-свободен. А може би и защото именно тя първа ми донесе признанието на най-големите оперни сцени. Затова и „Фауст” бих пял винаги с най-голямо удоволствие”, споделя Гяуров пред Александър Абаджиев.

В Париж певецът получава Голямата награда „Орфей”, присъждана от Френската академия за оперни постижения. „Щастливи сме, че приза получава един потомък на Орфей”, казва шефът на журито. През ноември 1965-а нюйоркската Метрополитън кани именития българин да участва в последния им спектакъл в старата сграда и в първия концерт по повод откриването на новото здание. „На 36 години Гяуров безспорно е най-добрият бас, който пее днес“, гърми „тежката артилерия” – вестник „Тайм“. Славата на Гяуров не го подминава дори след смъртта му. И до днес неговите арии се слушат, а всяка година се продават хиляди дискове с брилянтните му изпълнения.

През 1956 г. Николай Гяуров се жени за обещаващата пианистка Златина Мишакова. Тя е носителка на златен медал като него от Петия световен младежки фестивал във Варшава през 1955 г. Музиканти твърдят, че Златина се е отказала от звездна солова кариера, за да бъде негова корепетиторка и партньор в концертните му участия. Преди да каже „да” на певеца, Златина е омъжена за Милчо Борисов – уважаван кларнетист и композитор, директор в операта от епохата на Руслан Райчев. Заради Гяуров обаче зарязва целия си досегашен живот – първия си мъж и бъдещата си блестяща кариера. И започва да работи само и единствено с него и за него, в името на световната му слава.

Семейната двойка е заедно две десетилетия – от 1955 до средата на 70-те години, макар че бракът им се пропуква още в средата на 60-те. Семейство Гяурови стават родители на двама наследници. Синът им Владимир Гяуров наследява любовта на баща си към музиката и става известен диригент. Дъщеря му Елена пък се отдава на актьорската професия, но и двамата остават завинаги дълбоко свързани с изкуството и театралната сцена. Тази страст се пренася и при внука на световноизвестния български бас – Мартин Гяуров, който е син на Владимир. Мартин отдава една година от живота си на обучение по оперно пеене, но се отказва от него и се посвещава на театъра. Завършва НАТФИЗ в класа на проф. Здравко Митков. Той беше една от звездите на Театър „София”, а от този театрален сезон е в трупата на Сатирата.

В началото на 60-те обаче великият бас среща италианската оперна певица Мирела Френи и не след дълго двамата усещат, че са създадени един за друг. „Случи се в Генуа, струва ми се през 1961-ва. Пеехме заедно във „Фауст”. Никола беше в Италия отскоро и все още не говореше добре езика. Репетирахме, а после се срещахме по коридорите в театъра. Заклевам се, че имах изключителен респект към него – като към личност и като към артист. Никога не съм си представяла, че можем да станем двойка. Макар че като приятели в този период се чувствахме отлично. Говорехме си, вибрирахме на една и съща честота. И така се срещахме дълго време”, споделя в свои интервюта Мирела Френи.

И така след много години двамата разбират, че могат да бъдат заедно не само като приятели. Италианското сопрано също оставя един „странен” по нейните думи брак зад гърба си – с хоровия диригент Леоне Маджера. Но привличането с Гяуров е много силно. То не е само между два таланта, а и между две личности с еднакви разбирания за живота. Любовта им се превръща в нещо изключително специално. Когато са разделени, се чуват по телефона по няколко пъти на ден – независимо дали са на 5, 500 или 5000 километра един от друг. За него тя е „жената-слънце”. Казват си заветното „да” през 1978 г.

„През цялото това време бяхме неразделни. Непрекъснато се държахме за ръка. Дори спяхме с вплетени пръсти”, разказва италианката. Тя дълго не може да повярва, че любимият й българин е пристигнал в рая без нея. „Между нас имаше изключителна хармония, бяхме невероятно близки. Голяма любов – но само наша. Никога не сме излизали в публичното пространство и не сме се рекламирали като звездна двойка”, изповяда се Френи.

Синът Владимир, който днес е известен диригент, има два паметни концерта с баща си. Първият, в който участва и Мирела Френи, е на 15 април 1984-а в Париж. Вторият – на заключителната гала на Дните на българската култура в Москва на 28 ноември същата година. Тогава той се изправя пред оркестъра на Болшой театър, в същата зала, където започва бляскавият път към върха на неговия баща. Гяуров-старши пее тогава с Гена Димитрова. Днес Владимир Гяуров живее и работи в Италия, но си идва често в България. Николай Гяуров бил не само свръх надарен певец, но и изключителен мъж и невероятен чаровник. Легенди се разказват за джентълменското му отношение към жените, както и за това как дамите губели ума и дума, когато срещу тях се изправел оперният колос. В книгата си „Сто и един оперни куриози” журналистът и биограф на родните музиканти Марин Бончев разказва много любопитна случка с Гяуров.

В операта „Фауст” от Гуно в парижката Гранд опера режисьорът се стремял да подчертае фигурата на Мефистофел и затова облича Николай в трико, плътно прилепнало към тялото. Певецът наметнат с пелерината имал за задача не само да пее, но и да съблазнява със спортната си атлетична фигура. На премиерата в сцената на прочутото „Рондо” на Мефистофел той има акробатични номера, стъпил на голяма бъчва. Навярно бандажът, който притискал неговата мъжественост, от акробатичните номера се разместил и тя започнала да се очертава внушително под трикото. Режисьорът, наблюдавайки реакцията на публиката, забелязал, че дамите не следят пеенето, устата на певеца, а погледът им е вторачен между краката му. Погледнал към сцената и тогава забелязал ярко очерталия се атрибут. След края на представлението казал на Гяуров: „Че си надарен, надарен си, ама такова чудо не се вижда на тази сцена. Жените си изплакнаха очите да те зяпат под пъпа”. Гяуров се разсмял и отвърнал: „А, бе, какво да направя – Бог ми е дал не само глас, ами и к*р”.

Марин Бончев разказва, че на следващото представление оперният ас си поставил цяло пакетче памук, за да скрие очертанията на своята мъжественост, но от тогава по всички оперни театри тръгва фолклорът за мъжката надареност на българина. Николай Гяуров впечатлява с красотата си и няма жена от 17 до 90, която да не плакне очи по него, когато го види на живо. Пикантната клюка гласи, че Гяуров е разбил не едно и две женски сърца. По него в един период въздишала оперната прима Анна Томова-Синтова. Години наред влюбена в чаровния бас била и оперната певица Маргарита Лилова.

Актрисата Емилия Радева пък сама призна, че навремето, когато се засекли в хотел в провинцията, Гяуров й направил „неприлично предложение”, но тя, макар и трудно, успяла да се пребори с невероятния мъжкарски чар на именития велинградчанин. Навсякъде по света екзалтирани почитателки го чакат с огромни букети цветя. Когато играе тенис кортовете са пълни, за да видят форхенда и бекхенда на оперната знаменитост.

Николай Гяуров е истинска ренесаснова личност – вълнуват го десетки неща. Запален е по лова и тениса, снима с камера, обича да му гледат на карти и кафе, понякога даже самия той се опитва да врачува. Ходил при Ванга два пъти, но бил разочарован: „Ама тя е пълна мошеничка, бе”, смеел се оперната легенда.

Гяуров обаче най-редовно посещавал майката на Катето Евро – Данчето, особено популярна дама сред елита на София. Тя гледала на кафе, а прогнозите й били удивително точни. Всеки път, когато е в България, той я навестявал. Няколко пъти на кафе му гледал и биографа Марин Бончев, също известен със способностите си да наднича в бъдещето чрез утайката на кафето.

Хоби на Гяуров е и да лови риба, да шофира с висока скорост, да снима с камера и фотоапарат и да чете вечните стихове на Яворов. Пред своя биограф Александър Абаджиев се изповядва, че любимата му река е тази, в която има риба. А любимият му аромат е „както мирише, когато човек отиде край реката за риба – на вода, на влажна трева, на стари сенчести дървета“ Запален е и по автомобилостроенето и самолетостроенето и когато има възможност не пропуска да посещава автоизложения.

За над 2 милиона евро бе продадена луксозната къща на Николай Гяуров в полите на Витоша. Сделката, зад която стои анонимен наш бизнесмен, бе сключена в края на 2011 г. Оперният ас построи аристократичното имение с голяма любов и там прекара немалка част от живота си. След смъртта му роднините в България нямаше как да се грижат за дома и предпочетоха да го продадат.

Първоначално исканата цена бе над 4 милиона евро. Площта на къщата в „Бояна” е 960 кв. м, а дворът е 3,6 декара. В имението има и голям басейн, както и самостоятелна къща за персонала. Къщата на Гяуров е на три етажа с общо шест спални, като на първия има студио, хол с камина, трапезария. На второто ниво се намират спални, бани с джакузи и две тераси. На мансардата е холът с камина и кухненски бокс, кабинет и спалня.

Приживе музикалният гений изразявал желание домът да бъде ползван от млади български таланти, така както стана с къщите на Борис Христов в Рим и София. Вилата в „Бояна” бе използвана за декор на сериала „Фамилията”. В къщата, построена от УБО за Гяуров като любимец на Тодор Живков, се снимаха Стефан Данаилов и Ваня Цветкова.

Друг известен имот на Николай Гяуров е вилата му край Златни пясъци в местността Трифон Зарезан. През 70-те и 80-те години той обожава да прекарва летата край морето и да играе тенис и карти с приятели интелектуалци на кортовете на станцията на Международната организация на журналистите (МОЖ). Гостува и на Тодор Живков в резиденция „Евксиноград”, която се намира недалеч от вилата. Лятната къща на великия бас беше сред най-екзотичните къщи до Варна. Кацнала над самия красив плаж, оборудвана с всички екстри, дори с асансьор между дома и пясъчната ивица. Плажът под нея бе използван нелегално от нудисти по времето на соца. След като певецът се изнесе от България, държавата откупи имота, а след това прочутата вила попадна в частни ръце. При катастрофално свлачище преди няколко години обаче тя бе погълната, тъй като проблемният терен не беше укрепен.

„Големият триумф в края на живота му беше, че успя да си отиде, преди да е спрял да пее. Той много държеше на това, защото за него спирането на пеенето е краят на живота. Пеенето беше синоним на живот. Казваше: „Това е моят живот, спра ли да пея, моят живот свършва.” Той успя да си отиде 3-4 месеца след последните си спектакли”, сподели синът на Николай Гяуров – Владимир.

Великият Гяуров издъхва на 2 юни 2004 г. в Модена, където живее със съпругата си Мирела Френи. Само най-близките хора на световния бас знаят, че той десетилетия е страдал от рак на кръвта. Известният журналист и автор на серия биографични книги за наши оперни звезди Александър Абаджиев разказва:

„Николай никога не е коментирал тежкото си заболяване от левкемия. Държеше се мъжки. Никога не съм го виждал вкиснат. Той като натоварване и слава изживя няколко живота. Първия път, като му преливаха кръв през 1967-а, буквално ме изстреляха от държавното ръководство за Виена. От улицата ме взеха, за да ме пратят да видя какво е положението. Лично Тодор Живков беше проявил интерес. Все пак брат му беше Костадин Гяуров, първи секретар на ОК на БКП в Пловдив, кандидат-член на Политбюро – много висок ранг по онова време. Като пристигнах в болницата, първото кръвопреливане беше извършено. Видях го отслабнал. Николай ми се зарадва. Каза: „Оправям се, по-добре съм!” Следващата криза преживя през 1986-а. Болестта вече беше много напреднала. Точно трябваше да излезе моята биографична книга за него на 5 езика, работехме на вилата му в Бояна. В един момент халатът му се разтвори и видях, че кракът му е станал колкото ръката. Много се притесних, сърцето ми се сви… Третата криза през 2004 г. вече не можа да преживее. Беше си отишъл точно в 12 часа по обяд, когато в България свирят сирени.”

(край на цитата)

Талантът си отива след усложнения на бронхопневмония. Според биографа му Марин Бончев оперният гений е жертва на лекарска грешка. Опелото е на 6 юни 2004 г. в катедралата на Модена. Великият българин е кремиран и урната с праха му е положена в монументалната част на гробището „Сан Каталдо” в италианския град.

На 13 септември 2004 г. синът му Владимир Гяуров дирижира в София Вердиевия „Реквием” в памет на баща си, който на този ден би навършил 75 години.

(край на цитата)

БНР

Спомен за Николай Гяуров

публикувано на 28.09.2019

В предаването ще си спомним с топлина в сърцето за родения на 13 септември 1929 г. в село Лъджене, днес квартал на Велинград, бляскав оперен певец Николай Гяуров, определян като бас №1 на планетата.

От ранна възраст проявява музикална любознателност – свири на устна хармоника, цигулка, пиано, кларинет и тромбон. По време на военната си служба пее и ръководи самодеен хор, с което прави силно впечатление на Петко Стайнов. Учи оперно пеене в Софийската музикална академия в класа на Христо Бръмбаров, а през 1950 г. продължава обучението си в Санкт Петербург, тогава там преподава композиторът Николай Римски-Корсаков. По-късно младият певец споделя, че градът е прекрасен, но заради суровия климат се наложило да се премести в Московската консерватория. Завършва я със златен медал! Вратите за бляскавата международна кариера за Гяуров се отварят през 1955 г., когато печели златен медал на фестивала във Варшава и Голямата награда на престижния конкурс за оперни певци в Париж. В Софийската опера дебютира на 18 март 1956 г. в ролята на Дон Базилио от „Севилският бръснар“ на Джоакино Росини. През есента на същата година заминава за Москва, където няколко сезона е редовен солист на Болшой театър. На 20 февруари 1960 г. Гяуров участва в постановка на „Борис Годунов“ в миланския театър „Ла Скала“, в която участват и двама други изтъкнати български певци – Борис Христов като Борис Годунов и Димитър Узунов като Самозванеца. Този спектакъл става повратна точка в кариерата му, донасяйки му поредица ангажименти в „Ла Скала“, които го превръщат за дълго в постоянен водещ бас на театъра. Но както всички звездни оперни певци ангажиментите му включват и роли в други престижни театри като Виенската държавна опера, парижката „Гранд опера”, лондонската „Ковънт гардън”, нюйоркската „Метрополитън опера”, както и в много други престижни театри. Сред обширния му репертоар се открояват знаковите за него роли на крал Филип, Борис Годунов и Мефистофел.

Николай Гяуров умира на 2 юни 2004 г. в Модена.

Предлагаме ви цялостен документален запис от 26 юли 1964 година – спектакъл на „Борис Годунов” от Модест Мусоргски в рамките на Залцбургския музикален фестивал.  

Изпълнителски състав:

• Борис Годунов  – Николай Гяуров (бас)
• Фьодор, негов син – Оливера Милякович (мецосопран)
• Ксения, негова дъщеря – Надя Добриянова (сопран)
• Дойката на Ксения – Мариана Радева (мецосопран)
• Княз Василий Шуйски – Герхард Щолц (тенор)
• Андрей Шчекалов, секретар на Думата – Еберхард Вехтер (баритон)
• Пимен, стар монах – отшелник, летописец – Никола Гюзелев (бас)
• Григорий Отрепиев, по-късно Димитрий Самозванеца – Димитър Узунов (тенор)
• Марина Мнишек, дъщеря на сандомирския войвода – Сена Юринац (сопран)
• Варлаам, монах скитник – Антон Дяков (бас)
• Мисаил, монах скитник – Милен Паунов (тенор)
• Кръчмарката – Маргарита Лилова (мецосопран)
• Уродливия – Алексей Маслеников (тенор)
• Никитич – Тугомир Франк (бас)
• Хрушчов, болярин –Милйенко Грозданич (тенор)
• Рангони, таен йезуит – Николае Херля (баритон)
• Черниковски, йезуит – Паул Каролидис (баритон)
• Левицки, йезуит – Зигфрид Рудолф Фрезе (бас)
• Патриарх – без пеене
• Кардинал – без пеене

Хор на Виенската Щатсопера
Хор на Хърватската опера в Загреб
Камерен хор на Залцбургския фестивал
Виенска филхармония
Диригент – Херберт фон Караян  

Записът е документален от 26 юли 1964 година в Залцбург.

Съдържание на операта Борис Годунов” от Модест Мусоргски

събота, 28 септември, 20 часа

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване на БНР:

https://bnr.bg/post/101171406/spomen-za-nikolai-gaurov

(край на цитата)

Портал „В трета възраст“

Наследниците на Николай Гяуров се събират

18 октомври 2019 г.

Елиана Митова

Седмина световни баси – основателно наричани „наследници на Гяуров“, се събират на 29 ноември в Зала 1 на НДК, за да отбележат 90 години от рождението на легендарния певец, който ни напусна през 2004-та. Съвременните светила на оперната сцена ще се изявят в съпровод на Русенската филхармония под палката на маестро Йордан Камджалов.

Артистите пристигат от различни краища на планетата. Грузинецът Паата Бурчуладзе ще дойде от Тбилиси, където ръководи оперния живот, англичанинът Робърт Лойд ще долети от Лондон, италианците Роберто Скандюци и Джакомо Престиа – от Рим, полякът Рафал Сивек – от Варшава. Басът ветеран Димитър Станчев си живее в София, а Орлин Анастасов менажира големи проекти по света и рядко се задържа у нас. Дъщерята на Николай Гяуров – Елена, пристига от Италия, за да води концерта, заедно с Орлин Анастасов. За публиката ще бъде любопитно да я види, защото Елена Гяурова десетилетия не е посещавала родината на баща си. Тя е драматична актриса в Италия и според слуховете не говори добре български. Участниците в концерта ще се превъплътят в ролите на крале, царе, свещеници, духовни водачи – все персонажи от оперната класика.

Повечето от тези прославени певци са имали лични срещи с великия българин – заедно са триумфирали по световните сцени, понякога са се дублирали в една и съща роля. „Разбира се, че се познавах с Николай Гяуров – този велик рицар на белкантото. Затова ще пея с огромна почит към делото му в неговата родина“, казва Роберто Скандюци.

Документалистът Найо Тицин ще илюстрира пътя към оперния Олимп, изминат от Николай Гяуров с филмов колаж от документални кадри. 

Николай Гяуров е роден на 13.ІХ.1929 г. в село Лъджене, днес квартал на Велинград. Постановка на „Борис Годунов“ в миланския театър „Ла Скала“ на 20.ІІ.1960 г., в която Николай Гяуров участва заедно с други двама изтъкнати български певци – Борис Христов като Борис Годунов и Димитър Узунов като Самозванеца, става повратна точка в кариерата му – носи му поредица ангажименти в „Ла Скала“, които го превръщат за дълго в постоянен водещ бас на театъра. Гяуров пее във виенската „Щатсопера“, парижката „Гранд опера“, лондонската „Ковънт гардън“, нюйоркската „Метрополитън опера“, както и в много други престижни театри.

От първата си съпруга – пианистката Златина Мишакова, има две деца – диригента Владимир Гяуров и актрисата Елена Гяурова. От 90-те години Гяуров живее и работи  в Модена със своята втора съпруга – италианската прима Мирела Френи. Участва в концертни програми с нея по целия свят.  Гастролират заедно и в Софийската опера – в „Дон Карлос“ на Верди.

Гяуров си отиде на 2.VІ.2004 г., а по желание на децата му Мирела Френи го погреба в Модена, където отбелязаха 90-тата годишнина от рождението му още в края на 2018 г. с певчески конкурс на негово име.

(край на цитата)

Певецът Михаил Светлев ми изпрати на 12 септември свои спомени, най-важното от които е следното, цитирано от мен:

Едно хубаво съвпадение при рождените дати 13 септември за него са две много важни личности, оказали влияние в живота му. Единият е диригентът Бернхард Ланг, който през 1970 г. му изпраща договор, за да тръгне от България и започне да пее опера в Германия.

Другият е Николай Гяуров, благодарение на когото той намира по-прекия път да стъпи на сцената на Ла Скала. Николай Гяуров се погрижва да влезе бързо в ритъма на Скалата, а преди спектаклите винаги минавал да види как е, защото се чувствал съпричастен към успеха му. Както се знае, “Борис Годунов” се играе в Скалата два сезона и малко, а докато в другите роли сменяли певците, Светлев изпял всичките спектакли сам. Гяуров го запознава и с Франко Дзефирели и за малко да влезе в омагьосания кръг на филмовата индустрия, но батко Доминго бил заел всички позиции. Благодарение на Николай Гяуров, Светлев пее заедно с Мирела Френи и Капучили, диригент Рикардо Шаи в “Симон Боканегра”. Срещали се с Гяуров на спектакли и концерти в Берлин, Сан Франциско, Лондон, останали приятели до края на живота му. На погребението Светлеви били в Модена.

Накрая Михаил Светлев завършва с думите: „Един велик БЪЛГАРИН, каквото и да се каже за него. Поклон Николай“.

(край на цитата)

Нека днес на 13 септември 2020 г. почетем 91 години от рождението на Николай Гяуров и си спомним за голямото дело, което той е оставил в съкровищницата на българската музикална култура.

Мир на духа му!

……..