Днес ще почетем рождения ден на тенора Любен Минчев
Драги приятели на оперната музика, вчера на датата 18 юли са родени трима българи от най-различни генерации – все оперни певци, родени в този ден. Най-значителното име е може би на мецосопрана Веселина Кацарова, която вчера навърши 55 години и аз й посветих статия по този случай. Втората личност е тенорът Любен Минчев, роден през 1904 г., а третата – басът Любомир Вишегонов с голяма кариера в САЩ, който е роден през 1912 година. И за двамата пиша отделни статии – за Любен Минчев днес на 19 юли 2020 г., а за Любомир Вишегонов – след няколко дни, нека също да бъдат почéтени.
Тенорът Любен Минчев е баща на големия композитор Георги Минчев (роден на 29 януари 1939 г. и чиято 75-годишнина беше тържествено отбелязана в България в началото на 1974 година). Любен Минчев имаше вчера на 18 юли 2020 г. 116-годишен юбилей от рождението си. За разлика от други български певци от неговата генерация, в Уикипедия има доста подробна страница на български език за него, най-важното от която ще цитирам. В справката на английски език за 100-120 български оперни певци, която често ползвам – портала „Bulgarian Opera Stars“ на г-н Франк Фишър в САЩ, този път има грешка в рождената дата и месец на певеца – вместо 18 юли е дадена дата на раждане 23 март – датата на смъртта му. Освен това за рождено място е даден Бургас, което не е вярно. Другите данни са твърде оскъдни в сравнение с тези на български език.
Любен Василев Минчев е оперен певец (тенор), роден на 18 юли 1904 г. в с. Градец, Сливенска област, починал на 23 март 1959 г. в София. След приключване на средното си образование, следва пеене в Държавната музикална академия (консерватория) в София при педагога Димитър Попиванов и се дипломира през 1928 г. Предната година още като студент дебютира на сцената на Софийската държавна опера в ролята на Чекалински в операта „Дама пика“ от Чайковски. В Софийската опера Любен Минчев играе непрекъснато 25 години. Между 1929 и 1931 г. той прави специализация в Милано при вокалния педагог Алфредо Чеки. През 1937 г. специализира още веднъж в чужбина – в Берлин при Корнелис Бронсгеест, където се подготвя за ролите на Лоенгрин от едноименната опера на Вагнер и на Радамес от „Аида“ на Верди. Участва в концертни гастроли в Бреслау (сега Вроцлав в Полша) и Франкфурт на Майн с изпълнения на ролята на Каварадоси в операта „Тоска“ от Пучини. Гостува още в Братислава (1939 и 1941), Загреб (1941), Букурещ (1947), Тирана (1951). Особен успех имат гастролите му в Германия и в Италия. През 1942 г. пее теноровото соло в Деветата симфония на Бетовен под диригентството на Карл Бьом.
Характерни за изпълнителското майсторство на Любен Минчев са изразителната кантилена и овладяния полуглас (медза воче, mezza voce). Сред най-добрите му роли са тези на Канио в „Палячо“ от Леонкавало, Грицко в „Сорочински панаир“ и Самозванецът в „Борис Годунов“ от Мусоргски, Андре Шение в едноименната опера от Джордано, Дон Хосе в „Кармен“ от Бизе, Алфред в „Травиата“ от Верди, Родолфо в „Бохеми“ от Пучини, Фауст в „Мефистофел“ от Бойто, Туриду в „Селска чест“ от Маскани, Ернесто в „Дон Паскуале“ от Доницети, Балдуин в „Цар Калоян“ от Панчо Владигеров, Едгардо в „Лучия ди Ламермур“ от Доницети.
В края на кариерата си се утвърждава като водещ изпълнител на тенорови партии от славянския оперен репертоар. През цялата си дълга и успешна кариера Любен Минчев играе 96 главни тенорови роли. Той не е оставил много музикални записи – техниката по това време не е така развита (това разказва и неговият син – композиторът Георги Минчев в едно интервю). В източника за Любен Минчев на английски език се споменава за два записа:
Leoncavallo: Pagliacci
Vesti
la Giubba (1950)
Leoncavallo:
Pagliacci No
Pagliaccio non son with
Neli Karova (1950)
През 1950 г. Любен Минчев получава „Димитровска награда“ втора степен. През 1951 г. е удостоен със званието „народен артист“ и получава сребърен медал за наука и изкуство. През 1959 г. е награден с орден „Народна република България“ първа степен. Осем години след получаване на титлата „народен артист“ – на 23 март 1959 г. Любен Минчев умира в София твърде млад – едва на 54 години. Няколко години преди това престава да пее, страда от сърдечно заболяване. Не трябва да се забравя, че през цялата си кариера е имал над 3000 изяви в България и в много европейски страни, което е голямо натоварване.
Не са много сведенията за този певец, които са останали в писмен вид. В последно време музикалният журналист и писател Огнян Стамболиев публикува в сайта на Софийската народна опера хубава статия за Любен Минчев, която цитирам по-долу:
БЛЕСТЯЩИЯТ ТЕНОР ЛЮБЕН МИНЧЕВ
Любен Минчев (1904–1959) беше сред най-ярките първи тенори на националната ни сцена през 30-те и 40-те години, когато Софийската опера преживя първия си творчески подем. Големият класически репертоар (западен, славянски), а също и български, който носеше с неизменен успех го утвърди като един от стълбовете на състава. Много от ролите му бяха еталонни за певците след него: Канио в „Палячо”, Каварадоси от „Тоска”, Едгардо в „Лучия”, Самозванецът в „Борис Годунов”, Собинин в „Иван Сусанин”, Рикардо в „Бал с маски”…
Роден е на 18 юли 1904 г. в Градец, Котленско, под знака на Рака, в учителско семейство. Още като малък се изявява като даровит рецитатор, певец и артист в ученически представления и концерти. През 1928 г. завършва вокалния клас на Музикалната академия като ученик на тенора Димитър Попиванов. На оперната сцена се появява още като студент в малката роля на Чекалински от „Евгений Онегин” (2 юни 1927 г.). През 1928 г. заминава за Италия, където специализира при маестро Алберто Чеки в Милано. Завръща се в България през 1931 г. вече с отлично поставен глас и няколко готови роли и решава да работи само за родната сцена. Поема лиричния теноров репертоар от опери на Верди, Доницети, Росини, Масне, Моцарт, Вебер, Бизе, Д’Албер, Бородин, Вагнер, Глинка. Скоро става любимец на столичната публика. Критиката не пести похвалите си за него. Ето и няколко откъса от отзиви за най- добрите му роли: „ Любен Минчев като Каварадоси ни представи едно „отворено” италианско пеене с художествено поставен тон, който без мъка расте и се развива до блясък! Eдин глас с лирична нежност и лъчезарна сила, една игра, напълно естествена, подкупваща”… „Гласът на Любен Минчев е пълен и сочен и въпреки силата си е способен да изрази и най-фините лирични нюанси и духовни трептения. Наистина, чудесен глас, който очарова и възхищава не само с красотата си, но и с изтънчената си техника, която му даде възможност да разкрие всичките си качества в трудната роля на Рикардо…”.
Повече от 50 са ролите на този неуморен артист за близо тридесетте сезона творческа дейност на наша сцена, през които пее много, често пъти и без дубльор за редица заглавия. Много от тях (26!) са и първи изпълнения в България, като: Андре Шение, Йоан от „Иродиада”, Голицин от „Хованщина”, Ерик от „Летящият холандец”, Берендей от „Снежанка”, Княз Гвидон от „Цар Салтан”, Андрей от „Мазепа”, Маурицио от „Адриана Лекуврьор”, Хюон в „Оберон”, Де Грийо от „Манон”, Фентон от „Веселите уиндзорки”… Това е само част от тях. Той е и първият интерпретатор на редица образи от новопоставени български опери на Владигеров, Веселин Стоянов, Натан Князев, Венедикт Бобчевски, Петко Наумов, Любомир Пипков. Участва в сценичните кръщения на „Цар Калоян”, „Янините девет братя”, „Саламбо”, „Женско царство”…Наистина, впечатляващ репертоарен диапазон. Богатият му, отлично школуван лиричен глас, му позволява да поема и част от по-драматичните роли – на Канио, Дон Хосе, Андре Шение, като те се нареждат сред коронните му превъплъщения.
Надарен с безспорен актьорски талант, темпераментен и емоционален, той е ярък, впечатляващ на сцената. След Петър Райчев, той е може би най-обичаният от тенорите от този период. За съжаление, умира млад, в апогея на силите си, ненавършил 55 години. Оставил ни е малко записи (те са в Златния фонд на БНР) и Интернет, които ни дават добра представа за силната му певческа дарба и за завладяващото му изразително пеене.
Огнян СТАМБОЛИЕВ
(край на цитата)
Журналистката Деси Тодорова е публикувала една статия през 2004 г. във връзка със 100-годишнината от рождението на Любен Минчев, в която има ценни сведения, дадени от сина на певеца – композиторът Георги Минчев, за когото писах в началото. Ще цитирам части от тази статия, които имат връзка с певеца Любен Минчев.
Георги Минчев изгорил първите си творби
Тази есен се навършват 100 години от рождението на баща му – големият български тенор и един от основоположниците на операта у нас Любен Минчев (бел. Б.К.: не знам защо г-жа Тодорова пише „тази есен“ – Любен Минчев е роден през месец юли, значи през лятото!)
ДЕСИ ТОДОРОВА (статия от 2004 г.)
Кой Георги Минчев? Певецът? Не, този път става дума за композитора. Широката публика в България най-често свързва името с рокизпълнителя, но сериозните меломани знаят за какво става дума. У нас и по света Георги Минчев означава едно – голям композитор. При това един от най-добрите в областта на съвременната симфонична музика. Не случайно негови творби издава световното издателство “БИМ”. За сведение на онези, които не са на “ти” с този бранш, “БИМ” държи правата на композитори като Бетовен, Бах, Моцарт, Брамс, Гершуин и който още се сетите от класиците. Георги Минчев е първият българин, към който е проявен интерес. Другите двама са Марин Големинов и Росен Балкански. И с това списъкът се изчерпва.
Съвпадението на имената всъщност е
малко нагласено. Певецът по паспорт е
Георги Куртев. Но преди години решил да
приеме артистичен псевдоним и така
станал Георги Минчев, точно като
композитора, с когото били добри приятели.
От което и двамата изгубили в известна
степен. Всъщност съвпадението им е
донесло и немалко куриозни случки.
“Когато се срещахме винаги си
разказвахме кой какво е преживял покрай
имената и много се смяхме”, обяснява
композиторът. Преди години дори решили
да си направят шега. Било във времето,
когато Георги Минчев – композиторът,
пишел песни. На един конкурс за забавна
песен се явил певецът Георги Минчев с
песен по музика на композитора Георги
Минчев и текст на поета Георги Минчев.
(Защото има и поет с такова име). Но със
съвпаденията дотук. Музиката била
изкуството, с което Георги Минчев се
сблъскал от съвсем малък. Тази година
се навършват 100 години от рождението на
неговия баща – големият български тенор
Любен Минчев. Юбилеят ще бъде отбелязан
в Софийската опера през есента, като
една от постановките ще му бъде
посветена.
Любен Минчев е сред
първите професионални оперни певци у
нас. Завършил е Музикалната академия в
София в класа по пеене на Димитър
Попиванов. Две години по-късно вече е
стажант в Софийската опера. Дебютира с
ролята на Чекалински от “Дама Пика”
на Чайковски. От 1929 г. е редовен артист
в първия ни оперен театър. След това
специализира в Италия при прочутия по
онова време педагог Алфредо Чеки, но се
завръща в България. В продължение на
осем сезона изнася главните тенорови
роли в 32 оперни произведения, между
които “Андре Шение”, “Манон”,
“Адриана Лекуврьор”, “Травиата”,
“Бохеми”, “Фауст”, “Княз
Игор”, “Хованщина” (бел.
Б.К.: в източника на английски език става
въпрос за 96 роли, тук се говори за 32, също
и за 8 сезона, не е ясно кои сезони, нали
в Софийската опера са 25 ?). На 10 юни
1942 г. излиза за първи път в премиерния
за България спектакъл на “Палячи”
в ролята на Канио, а на 18 февруари и в
премиерата на “Кармен”. Пял е под
диригентството на Карл Бьом, режисирали
са го имена като Едмондо де Веки и Ханс
Сваровски. Носител е на почти всички
големи държавни отличия. “Баща ми
почина много млад – на 53 години. Няколко
години преди това спря да пее заради
сърдечно заболяване. Той бе от първата
гилдия, която трасира пътя на българското
оперно изкуство по света. Пял е на много
места. Има над 3 хиляди спектакъла и над
96 първи роли. Един огромен репертоар,
който в днешно време е немислимо да бъде
осъществен”, разказва синът. За
съжаление, от баща му са останали малко
неща за поколенията. “Освен снимки,
има и един запис на операта “Палячи”,
когато е празнувал 25 години на сцената.
Но тогава звукозаписната техника е била
толкова несъвършена, че записът е просто
ужасен. Все пак успяхме да спасим две
арии и няколко епизода.“
Георги
Минчев бил насочен към музиката от
своите родители от съвсем малък. “Но
като всяко дете не бях много усърден на
пианото. Тогава моите родители решиха,
че от мен музикант едва ли ще излезе и
ме изпратиха в езиковата гимназия в
Ловеч да уча чужди езици. Но там попаднах
на хора, които ме отвориха към музиката.
Дори избягах от последния клас, за да
се върна в София и да уча за приемни
изпити в Консерваторията. И успях”,
казва той. Бил приет в специалността
композиция в класа на Марин Големинов.
След като завършил, специализирал в
Москва, където негов учител бил Родион
Шчедрин. После през 1972 г. спечелил
голямата стипендия на ЮНЕСКО за музика
и заминал за САЩ, Великобритания и
Франция. Причината била неговата оратория
“Старобългарски хроники”. В Париж
учил при Оливие Месиен. Последвала нова
специализация в Студията на електроакустични
изследвания в Париж в центъра “Бобур”.
“Моето образование е доста лутащо се
из различни специалности. Но аз имам
такова верую, че човек трябва да опита
и да е отворен към всичко, за да прецени
къде са му истинските сили”. В началото
композиторът написал голям брой опуси,
концерти, симфонични пиеси. Но след като
се срещнал с Шчедрин и попил от въздуха
на тогавашния първи ешелон в руската
музика, решил че всички тези произведения
не си заслужават. И просто ги изгорил в
една камина. След което започнал на
чисто. “Първото ми произведение след
този период е ораторията, заради която
получих стипендията. Тя възбуди духовете
тогава. Музикалната критика се раздели
на две – едните ме окуражиха и възвисиха,
а другите ме разпънаха. Те ми направиха
и най-голямата услуга, тъй като се
заговори за мен”. Сред най-големите
му отличия, с които най-много се гордее,
е от „Трибуната за съвременна музика“
в Париж от 1982 г. Неговият концерт за
пиано бил класиран на първо място сред
препоръчителните творби на онова време.
А през 1989 г. бил награден за общо творчество
с Голямата европейска награда “Лоренцо
Великолепни” от Флорентинската
академия за изящни изкуства. “Тогава
компанията беше много силна. Франсоа
Митеран бе награден за европеизъм, Питър
Устинов – за драматично изкуство, Павароти
– за лирично вокално изкуство и т.н. Така
че аз много се гордея с този приз, който
бе голяма изненада за мен”. В колекцията
си няма само орден от българската
държава. “Слава Богу. А и не желая”,
категоричен е той.
Георги
Минчев бе дълги години генерален
музикален директор и художествен
ръководител на музикалните състави и
продукцията на националното радио.
Постъпил през 1961 г. на най-ниското стъпало
– музикален редактор, четвърта степен.
Преминал по цялата стълбица, докато
заеме престижната длъжност. Общо изкарал
40 години в БНР. Сред
последните любопитни новини около името
му бе премиерата на балета му “451
градуса по Фаренхайт” през 1999 г. За
него Георги Минчев получил личната
благословия от Рей Бредбъри. Но така и
не успели да се срещнат. “Това е тема,
която ме вълнува от дете. Но не смеех да
я подхвана, тъй като е много сериозна и
изисква не само желание, а и сериозно
покритие. Но един ден се осмелих. Още
повече, че темата е много актуална и
днес. Дълго време писах този балет.
Изпратих либретото на Рей Бредбъри, той
го одобри. Но, за съжаление, той вече
беше болен и не можа да присъства на
премиерата”. Последната творба на
композитора – “Контрасти”, е по
поръчка на Хайделбергската филхармония.
С нея оркестърът започнал своя концертен
сезон преди една година. “Това ми отне
много време. Сега на 1 ноември с това
произведение ще бъде открит големият
фестивал за съвременна музика “Московска
есен”. Ще го изпълни Московската
филхармония. Смята да
присъства. Не е ходил там от студент. А
иначе си разделя времето между Хайделберг
и София
(край на статията)
Една сравнително нова информация за Георги Минчев е факта, че на 9 май 2015 г. той е избран за академик на БАН.
През последните 2 години успях да науча нови факти от живота и дейността на тенора Любен Минчев. Най-важните неща се съдържат в една книга, с която се сдобих през май 2019 година, заглавието на която е: „Към върховете на изкуството“ с автор Петко Тихолов, издателтство „Музика“, София, 1979 г., 520 стр. Тази книга съдържа статии за над 100 български оперни дейци – преди всичко певци и диригенти. Почти всички статии са резултат на лични посещения от Петко Тихолов на съответните личности, при които посещения в домовете им той е водил интересни разговори, въз основа на които са написани и статиите. Става въпрос за дейци от различни генерации, като повечето от тях са родени в началото на миналия век и са едни от основателите на българското оперно изкуство.
Радвам се, че Петко Тихолов е посещавал на няколко пъти тенора Любен Минчев и е водил интересни разговори с него. В моята статия ще дам някои извадки от тези разговори, а ония читатели, които искат да научат повече, давам данни за страниците от книгата, в която се намират всички материали – именно от стр. 321 до 328.
Цитирам съответни части от статията за Любен Минчев, като запазвам разговорната форма, с която си е служил Петко Тихолов, говорейки или пишейки от негово име:
(…) През есента на 1938 година – продължи Любен Минчев – бях уволнен дисциплинарно от Народната опера заедно с Христо Бръмбаров и Георги Хинчев, понеже отказахме да подпишем декларацията на тогавашния директор Владимир Василев за безпрекословно подчинение на неговите заповеди и нареждания, за сляпо подчинение на директорските капризи. Тогава заминах за Берлин, където учих 10 месеца режисьорство и художествена фразировка при вокалния педагог и режисьор Корнелиус Бронсгеест. Той ме представи в Щатсопера. Одобриха ме и уговорихме да пея в няколко опери.
ИНТРИГИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ И В ЧУЖБИНА
През юни 1939 г. Любен Минчев се завърна от Берлин. На 26 юни беседвах с него (бел. Б.К.: става въпрос за Петко Тихолов). Интересувах се от дейността му в Германия.
Минчев: По време на пребиваването си в германската столица изнесох редица концерти и пях пред Радио Берлин, Дрезден и Бреслау (бел. Б.К.: този град сега е в Полша и се нарича Вроцлав).
Тихолов: Имахте ли някакви ангажименти?
Минчев: Имам ангажимент в Щатсопера за месец септември тази година. Ще пея в „Кармен“, „Аида“ и „Лоенгрин“. Подготвих този репертоар с именития музикален педагог Корнелиус Бронсгеест.
Тихолов: Други ангажименти за оперни гостувания в Германия?
Минчев: Имах ангажимент в края на този сезон в оперите в Дортмунд и Хамбург. В Дортмунд щях да пея в операта „Травиата“ с нашата певица Елисавета Йовович-Ковачевска, а в Хамбург – в „Кармен“ в ролята на Дон Хосе на немски език. Бях сключил договор и за двете опери с определена дата и хонорар. В навечерието на представленията обаче ми съобщиха официално, че се е получило „ЛЮБЕЗНО“ ПИСМО – „АТЕСТАЦИЯ“ от РЪКОВОДНО ЛИЦЕ ОТ СОФИЙСКАТА НАРОДНА ОПЕРА за моите качества на артист и певец. В писмото се настоявало да ми бъде отказано всяко участие на немска сцена. За голяма моя изненада представленията действително ми бяха отказани (…) Анонимният донос на заинтересованото лице ме оскърби и възмути. Не само в София, но и в чужбина ЗЛОБАТА И ПОДЛОСТТА не ме оставиха на мира. Още с пристигането си в София направих справка в архивата на Операта. Никаква следа от въпросната „атестация“. Оказа се, че тя не е била заведена.
Тихолов: След като ви отказаха да пеете в Хамбург и Дортмунд, не поискахте ли официално обяснение от Софийската народна опера?
Минчев: Веднага запитах управата на Операта. Отговори ми се официално, че никакво писмо във връзка с моето пребиваване в Германия не е било изпращано. За да се опровергае доносът на моя „доброжелател“, който наистина ме злепостави, изпратено ми беше официално писмо от ръководството на Софийската народна опера, в което, изтъквайки артистичните ми качества, ме ПРЕПОРЪЧВАХА пред някои театрални дирекции в Германия.
Тихолов: Ще потърсите ли отговорност за нанесената ви незаслужена обида пред чужденците като артист?
Минчев: Не мога да не потърся някаво морално удовлетворение, защото смятам, че в случая подлостта граничи с престъпление.
Тихолов: Какво е положението ви в Народната опера?
Минчев: Определено ми е от оперната управа участие във „Фауст“ на 2 юли, когато операта закрива сезона си. Имах голямо желание като българин да бъда между своите колеги и тук, на българска сцена, да изявя своите артистични постижения. Радвам се, че ще имам възможност във „Фауст“ отново да се представя на софийската публика, която високо ценя и от която, надявам се, няма да бъда откъснат така продължително, както през тази година.
(край на цитата)
Какво да коментирам – ужасна случка, за която не мога да дам даже и мое мнение, понеже това е станало много отдавна. Но откровено казано, сигурно това е някаква задкулисна манипулация на важно лице (дали не е бил самият директор Владимир Василев, кой знае) … Сега след 80 години е трудно да се правят точни анализи, но като имаме примери за подобни случки в Софийската опера, например завистта към тенора Тодор Мазаров, когато е искал да участва при конкурса за тенори във Виенската държавна опера през 30-те години на миналия век, както и други подобни случаи, всичко може да се допусне.
Сега ще се спра на друга част от спомените на Любен Минчев, споделени с Петко Тихолов. Те, за щастие, са доста весели и това е добре, че е имал и такива преживявания.
ГАРДЕРОБИЕРЪТ ДРАГАНЧЕВ
След предния разговор Петко Тихолов замолва Любен Минчев да му разкаже куриози от сценичната си дейност.
Любен Минчев: Всички по-възрастни колеги си спомнят интересната и добродушна физиономия на бай Димитър Драганчев – дългогодишният гардеробиер в Народния театър. Той имаше заострена брадичка и неподстригани мустачки. Винаги беше издокаран с редингот, лачени обувки и цветни гети.
В навечерието на всеки спектакъл Драганчев грижливо подреждаше нашата сценична премяна, проверяваше всяко копче на дрехите и където съществуваше опасност от скъсване – заякчаваше, укрепваше. Най-много го безпокояха ризите, чорапите, триката, ръкавиците – всичко, което се изпращаше на пране. Когато в най-голямата залисия преди самия спектакъл поискаш да обуеш, да речем, ботушите си и те се окажат чужди, а не тези, с които си играл друга вечер, той, по силата на навика, високо извикваше: „Те са на пране!“.
Една вечер играех Дон Хосе в операта „Кармен“. Между второ и трето действие трябваше да сменя бригадирския мундир с костюма на контрабандист. Тичешком отидох в уборната, където бай Димитър вече чакаше да помогне при преобличането. Веднага разбрах, че костюмът не е моят. – „Къде е костюмът ми?“. Объркан и обезпокоен, бай Димитър профъфли по навик „на пране“ и хукна към гардеробната, която се намираше на петия етаж. Безпомощен седнах на кушетката и зачаках. Разсъждавах – с горната част на костюма някакси ще се оправя, но тесните като кюнци панталони ще объкат цялата работа … Бай Димитър пристигна запотен на врата, с дълъг сантиметър. Но въпросът с костюма оставаше открит … Трябваше да се действа бързо и решително. Заставих бай Драганчев да разпори шевовете на тесния панталон и на тялото ми да трапоса отделните парчета плат с обикновена бяла тропоска. Пристегнахме с червен пояс панталона и трудностите с костюма бяха отчасти ликвидирани. Но … в най-драматичната сцена с Кармен по средата на действието се случи трагичното: няколко контрабандисти от оперния хор ме откъснаха от Кармен и ме „посадиха“ на един пън. При напъна да се изправя и да продължа сцената с Кармен и Микаела нещо изпращя и аз почувствах, че леките тропоски бяха отишли по дяволите. Естествено не можех да остана в това положение. Внимателно, по „котешки“ се изправих. Огледах състоянието си. Прикрепените към злополучния панталон парчета бяха провиснали. През тях прозираше личното ми бельо. Изпотен от напрежение, изкарах цялата сцена „анфас“ към публиката. На конфузното положение станаха свидетели само хористите.
След спектакъла колеги коментираха играта ми в трето действие, уверявайки ме, че никога досега не съм бивал толкова трагичен и същевременно завладяващ. И аз сам чувствах, че бях трагичен. Но какво правеше бай Драганчев през това време? С очила, провиснали на върха на носа му, той нервничеше зад кулисите и ми правеше знаци кои части от тялото ми са най-застрашени.
Когато действието свърши и се завърнах в гримьорната, бай Димитър вече ме чакаше.
– Е, бай Димитре, с тебе тази вечер се проявихме здравата! Но къде си дянал този проклет костюм?
– На пране, на пране! – засмя се той.
(край на цитата)
Какво да коментирам – една трагикомична история …
С тези весели спомени на Любен Минчев приключвам статията си за него, посветена на 116 години от рождението му на 18 юли 1904 г. Да си спомним днес на 19 юли 2020 г. за този голям български тенор, един от основоположниците на оперното изкуство в България.
…………….