Otto Hermann Kahn

Днес е годишнина от кончината на немско-американският оперен меценат Ото Херман Кан

Драги приятели на оперната музика, на спонсорството и на меценатството, днес на 29 март 2024 г. се навършват 90 години от смъртта на Ото Херман Кан (Otto Hermann Kahn) – един от най-известните покровители на Метрополитън опера в Ню Йорк, помагал финансово за развитие на изкуствата в Германия и в други европейски страни, както и в САЩ. Той е роден на 21 февруари 1867 г. в Манхайм / Германия, починал на 29 март 1934 г. в Ню Йорк, и е особено известна за времето си личност – банкер, филантроп и колекционер.

Говори се, че след емиграцията в САЩ на редица артисти с еврейски произход от Австрия, Германия и други европейски страни след идване на власт на националсоциалистите през 30-те години на миналия век, той е бил една от най-важните фигури в материалната и морална помощ на редица от тях да намерят подходяща работа и ново поприще за изявите им. Един от нях е знаменитият режисьор Макс Райнхард (Max Reinhardt) – може би най-известната личност от света на европейската театрална и оперна режисура през първите десетилетия на 20-и век. За Макс Райнхард писах в моя статия за композитора Ерих Волфганг Корнголд, когато стана въпрос за неговата опера „Мъртвият град“, имала премиера едновременно в Хамбург и в Кьолн през 1920 г. и за това, че Райнхард вече е бил в САЩ, когато Корнголд също трябва да напусне Австрия и следва съвета на учителя и приятеля си да го последва. Една много интересна и поучителна история.

Ото Кан е останал в музикалните летописи преди всичко с факта, че е бил дългогодишен шеф и президент (по тогавашната терминология) на Метрополитън опера в Ню Йорк, както и с това, че е помагал финансово за нейното укрепване и налагане като един от най-добрите оперни театри в света. Но не само това – на него се дължи чрез такава финансова помощ факта, че за превръщането на прочутата улица „Park Avenue“ в Ню Йорк в един внушителен булевард той е един от основните финансови спонсори. За други негови дейности ще стане въпрос по-късно.

Сега малко история и биографията му:

Ото Херман Кан (Otto Hermann Kahn) е роден на 21 февруари 1867 г. в Манхайм, починал на 29 март 1934 г. в Ню Йорк. Бил е банкер, предприемач и спонсор, колекционер и покровител на изкуствата. Специално в областта на музиката – свързан с дейността на МЕТ в Ню Йорк.

Ото Кан произхожда от фамилия на банкери с еврейско потекло. Негови родители са Бернард Кан и Ема Кан, по баща Еберщадт. Братът на Ото Кан е композиторът Роберт Кан. Другият му брат – Паул Кан е личен секретар на световно известния писател Герхарт Хауптман (Gerhart Hauptmann) и директор на концерна AEG в Атина. Друг брат на Ото Кан – Франц е юрист, третият – Феликс е цигулар. Сестра му Елизабет се омъжва за Феликс Дойч (Felix Deutsch) – един от основателите на немския концерн AEG. Имал е още две други сестри – Клара и Хедвиг.

Ото Кан завършва гимназиалното си образование в Манхайм и следва правни науки. Започва работа като банков служител в „Дойче банк“ (Deutsche Bank) и през 1888 г. заминава на работа във филиала на тази банка в Лондон. Там получава британско поданство. През 1893 г. той заминава за Ню Йорк. Три години по-късно се оженва за дъщерята на един от съсобствениците на банката „Investmentbank Kuhn, Loeb & Co” и започва работа в тази банка. Успява да се профилира при финансирането на фирми, които се занимават със строителство на железопътни мрежи.

По-късно Ото Кан израства в банковия бранш и заема ръководни постове в различни концерни, преди всичко в „Equitable Trust“. Както писах в началото, заедно с професионалната си дейност той се изявява като голям ценител и меценат на изкуствата, подпомага финансово Метрополитън опера в Ню Йорк и заема ръководни постове в нея. За това писах още в началото.

Важно е да се спомене, че Ото Кан още преди началото на Първата световна война е един от представителите на настроенията против Германия в средата на еврейското население в Ню Йорк. През 1917 г. получава гражданство на САЩ. Той обаче се проявява и като хуманист, защото след края на Първата световна война застава на позицията, че САЩ трябва да се откажат при известни условия от военни репарации на победените държави.

През 20-те години на миналия век Ото Кан е считан за една от най-популярните личности в САЩ.

Понеже говорим за дейността на Ото Кан в МЕТ, нека напиша нещо за този „храм на оперното изкуство“, който не винаги е бил в „розово финансово положение“, както по-късно, може би чак до сега.

Метрополитън опера (англ. Metropolitan оpera) е оперен театър в Ню Йорк и най-известната опера на САЩ.

До 1966 г. Метрополитън опера се намира в сграда на Бродуей, на ъгъла на 39-а и 40-а улица. Сегашната сграда на Операта е открита на 22 октомври 1883 г. с „Фауст“ от Гуно. Архитект на сградата е Кливланд Коди. Инвеститори са няколко богати семейства в града, които били любители на оперното изкуство и искали да имат собствени ложи в театъра. Инвестицията възлизала на 800 млн. долара. В залата за спектакли обаче не е постигната желаната акустика и функционалност. През първия сезон интересът към спектаклите бил под очаквания и дефицитът достигнал 600 млн. долара. По-нататъшната дейност на Операта вече е забележителна и я прави една от най-желаните сцени в света.

През 1966 г. Метрополитън опера се премества в нова сграда – в Центъра за изкуства „Линкълн“, намиращ се между алеите „Кълъмбъс“ и „Амстердам“ и 62-ра и 65-а улица. В този комплекс се намират също така Нюйоркската филхармония (New York Philharmonic), Музикалната школа на Джулиард (Juilliard School of Music) и Нюйоркската градска опера (The New York City Opera).

В представленията на Метрополитън опера са участвали като гости всички звезди на това изкуство – певци, инструменталисти, диригенти и режисьори.

През 1989 г. конкурсът за поста концертмайстор на Операта е спечелен от българската цигуларка Елмира Дърварова, която е първата и понастоящем единствената жена концертмайсторка там.

(край на цитата)

Написаното по-горе е цитат от Уикипедия-страницата на български език за Метрополитън опера. Защо да не се похваля – от 8 години съм ФБ-приятел с Елмира Дърварова и много се радвам за този факт. Разменяли сме си постове по различни въпроси, тя ми изпрати преди 4 години един препис на интервю, което е водила там преди години след изяви на Николай Гяуров в МЕТ. В България Елмира Дърварова е позната личност в музикалните среди, тъй като редовно дава концерти преди всичко в родния си град Пловдив, който посещава при различни поводи.

Хубаво е, че новите комуникационни техники позволяват днес да се предават оперни спектакли от цял свят в реално време и МЕТ е един от пионерите в тази област, като в България могат вече да се гледат нейни продукции. Доскоро това беше възможно в определени страни, като тук в Германия лично аз съм гледал в кинотеатри в Дармщадт такива продукции в реално време.

Ето един пример за България през 2017 г.:

Набуко от Джузепе Верди ЗА ПЪРВИ ПЪТ НА ЖИВО В HD

14/12/2016 Метрополитън опера

7 януари 2017, 19:55; 164 мин (1 антракт)

11 януари 2017, 19:00 (повторение)

Либрето: Темистокле Солера

Диригент: Джеймс Ливайн

Постановка: Илайджа Мошински

Сценография: Джон Нейпиър

Костюми: Андриън Неофиту

Осветление: Хауърд Харисън

В ролите: Людмила Монастирска (Абигайл), Джейми Бартън (Фенена), Ръсел Томас (Исмаел), Пласидо Доминго (Набуко), Димитри Белоселкий (Закария)

Дългогодишният музикален директор на Метрополитън опера Джеймс Ливайн дирижира една от ранните драматични опери на Верди за падането на Древен Йерусалим в ръцете на Навуходоносор (Набуко), с Пласидо Доминго, който добавя тази нова баритонова роля в репертоара си. Людмила Монастирска пее ролята на жената-воин Абигаил – своенравната дъщеря на Набуко, а Джейми Бартън е Фенена. Ще чуем Ръсел Томас като Измаел, а Дмитрий Белоселский като пророка Закария – ролята от неговия дебют в Метрополитън опера през 2011 г.

„Набуко“ е творбата, която носи на 28-годишния Джузепе Верди международна слава веднага след премиерата й в миланската „Ла Скала“ през 1842 г. Още тогава хорът на пленените евреи (“Va, pensiero sull’ali dorate” / „Летете, мисли, на златни крила“ ) се превръща в химн за революционно настроените италианци. Въпреки много от описаните историческите съвпадения и реални личности, някои от героите в операта са измислени от либретиста Темистокле Солера, за да се създаде нужния драматизъм.

„Доминго представя един достоен, смел и харизматичен Набуко“

Фиона Мадъкс, Гардиън

(край на цитата)

Понеже в тази статия става въпрос за оперно меценатство, спомням си нещо от преди 20-25 години, когато четях през последната декада на миналия век редовно оперни списания, най-често „Opernwelt“. Разбира се, още от преди време знаех за факта, че в САЩ оперните театри от ранга на МЕТ и редица други могат да си позволят лукса да канят оперни звезди от целия свят поради доброто си финансово положение благодарение на широката система за частно спонсориране. Даже някъде бях чел, че при големи помощи се вземат под внимание желания на такива спонсори относно програмата на даден театър, когато съответното лице или група от лица искат да гледат желана от тях опера. Друго ми е направило особено впечатление – често се пишеше за един мега-спонсор, който даваше милиони долари на МЕТ и други театри, и то по няколко пъти в годината. Това беше легендарният тогава финансист и предприемач Алберто Вилар (Alberto Vilar) – мисля с корени от Южна Америка или от Куба. По-късно четох, че имаше известни проблеми с него по отношение на тези суми, но вече не помня подробности – или беше съден за други нередности, или причината беше друга, но тези „оперни помощи“ съвсем пресъхнаха.

Оперният меценат и спонсор от САЩ Алберто Вилар

Преди няколко години проверих нещо за него и открих една статия на немски език от 2001 година. Става въпрос за интервю с него тук в Германия, дадено за авторитетния вестник „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, от което се разбира, че той финансира и оперни театри в Германия, като Държавната опера в Берлин, т.н. „Линденопер“, наред и с други институти и театри. Беше ми интересно, защото редица години не бях се интересувал и не знаех, че той продължава да „обича операта, както някои обичат своите деца“ (това са негови думи). Както научих тогава, той продължавал да бъде милиардер в САЩ и очевидно имал тази възможност. Да не забравяме, че интервюто е от преди 23 години! Цитирам това интервю в оригинал, после ще дам мой првевод:

Портал „Frankfurter Allgemeine Zeitung“

09.05.2001

Interview – Opern-Mäzen Alberto Vilar: Weltweit bin ich der größte Sponsor

Er gibt sein Geld der Oper. Weil er sie liebt. Nun engagiert er sich in Berlin. FAZ.NET sprach mit dem US-Milliardär Alberto Vilar.

Wenn Alberto Vilar, Sohn eines kubanischen Zuckerplantagenbesitzers, Geld gibt, dann auch richtig. Der US-Milliardär, Präsident von Amerindo, einem Technologie-Investmentkonzern, liebt die Oper wie andere Leute ihre Kinder. Am 1. Juni wird Vilar im Festspielhaus Baden-Baden mit dem „Europäischen Kulturpreis 2001“ ausgezeichnet.

Neuerdings engagiert sich der 60-Jährige, der begonnen hat, die deutsche Sprache zu erlernen, auch in Berlin. Zu Wochenbeginn kündigte er eine 8,8 Millionen-Mark-Spritze für das „Music Fellowship Program“ der American Academy an. FAZ.NET sprach mit dem Amerikaner über die Gründe seines Engagements.

– Herr Vilar, was war das für eine Überraschung, dass Sie Ihr Geld nicht der Lindenoper, sondern der American Academy spenden werden. Warum gerade der Academy?

– Die Academy ist eine feine Musikinstitution, und ich hoffe, dem musikalischen Publikum in Berlin eine neue Generation von hervorragenden amerikanischen Künstlern vorstellen zu können. Aber ich möchte nicht den Eindruck vermitteln, dass ich zehn Deutsch-Marks nur einer Person gebe. Natürlich gibt es mehrere Antworten. Berlins Kultur-Klima hat mich hierher gelockt. In New York habe ich mit Mr. Ohnesorg zusammen gearbeitet, der – wenn es alles nach seinem Willen läuft – als Intendant der Philharmoniker nach Berlin kommen wird. Und ich hoffe, dass ich ihn dann wiedertreffe und wir etwas gemeinsam anfangen werden.

– Welche Art von Musik hören Sie?

– Nur Klassische. Da sind vielleicht zehn Komponisten, die ich vor allen anderen schätze: Puccini, Verdi, Donizetti und Wagner…

– Sie bezeichnen Ihr Engagement als private Philanthropie. In welche Formen gießen Sie Ihre Menschenliebe?

– Vor allem in den Bereich der klassischen, darstellenden Künste. Meine große Liebe gilt der Oper. Ich engagiere mich bei Inszenierungen, wenn diese als Koproduktionen angelegt sind. Ich gebe aber auch Geld für die Erziehung von Sängern aus, etwa in St. Peterburg am Kirov-Theater, an dem Valery Gergiew ein Opernstudio eingerichtet hat. Ich möchte das Level und das Bewusstsein für die Bedeutung solcher Philanthropie in den Künsten heben, sowohl in Europa als auch den USA.

– Was meinen Sie ist der Grund dafür, dass es in Deutschland wohl keinen vergleichbaren Sponsor gibt?

– Erweitern Sie Ihre Frage. In der ganzen Welt kenne ich niemanden, der in derselben Liga spielt, wenn es um eine Förderung in diesen Größenordnung geht. Vielleicht bin ich anders, vielleicht bin ich der Welt größter Musikfan.

– Ihr Name würde also auch der Lindenoper stehen?

– Das Beste, was einer Institution wie der Berliner Staatsoper passieren könnte, wäre natürlich, dass eine anerkannte Person ihr Geld gäbe, damit sie etwas realisieren könnte, was mit dieser Person verbunden würde. So könnte sie ihr Renommée steigern.

– Was macht den Hauptunterschied zwischen dem amerikanischem und dem deutschen System der Kulturförderung?

– Amerika hat in seinen früheren Tagen Kirche und Staat getrennt und sich dann entschieden, die Künste vollständig dem privaten Sektor zu überlassen. Ich finde das nicht richtig. In Europa kommen fast 80 Prozent der Kulturförderung vom Staat. Die restlichen 20 Prozent sind private Gelder, die fürs Ticket ausgegeben werden.

Wenn man in Deutschland ein Ticket für 100 D-Mark kauft, beteiligt man sich damit an etwa 13 Prozent der Produktionskosten. Wäre ich Direktor der Metropolitan-Oper, hätte ich ein Budget von über 190 Millionen Dollar. 50 Prozent dieses Budgets kämen vom Ticketverkauf, den Rest müsste ich eintreiben. Das ist eine außerordentliche Anstrengung, die keinen Sinn macht.

– Demnach plädieren Sie für staatliche Subventionierung.

– Ich plädiere vor allem erst einmal dafür, dass sich die europäischen Bürger stärker privat engagieren. Die Haltung ist doch die: „Ich zahle meine Steuern, also kann der Staat für dies und das aufkommen“. Das ist bequem. Und dann gibt es umgekehrt diese Furcht des Staates vor privater Einmischung. Als ob dann plötzlich Madonna statt Mendelssohn auf dem Programm stünde. Wenn ich zur MET gehe, und sage, letztes Jahr habe ich euch acht Millionen Dollar gegeben, nun soll meine Schwester hier den Sopran singen, würden sie mir sagen, „Mr. Vilar, Sie machen Spaß“.

– Wie hilft Ihnen das amerikanische Steuersystem bei Ihrem Engagement?

– Die amerikanischen Mäzene lassen sich oft weniger Geld gutschreiben, als sie den Institutionen geben, damit der Fiskus nicht anfängt, in ihren Bilanzen herumzuschnüffeln. Aber für Leute, die ein mittleres Einkommen haben, ist es wirklich gut.

Meine Antwort ist: Man gibt Geld, weil man Geld geben will. Wären Sie meine Schwester, Sie feierten Geburtstag, und ich wollte Ihnen einen Kleid kaufen, das 1.000 Deutsch-Marks kostet, ohne dass der Staat hierfür eine Steuererleichterung vorsieht, wäre das darum kein Kleid für Sie? Wenn eine Krawatte für 100 D-Mark Ihnen zu teuer erscheint, weil der Staat nichts dazugibt, müssten Sie eben eine für 50 Mark erwerben.

(край на цитата)

Превод:

Портал „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”.
9 май 2001 г.

Интервю – Оперният меценат Алберто Вилар: Аз съм най-големият спонсор в света

Той дава парите си на операта. Защото я обича. Сега той е активен в Берлин. „FAZ.NET“ разговаря с американския милиардер Алберто Вилар.

Когато Алберто Вилар, син на собственик на кубинска захарна плантация, дава пари, той го прави правилно. Американският милиардер, президент на „Amerindo“ – технологична инвестиционна група, обича операта, както другите хора обичат децата си. На 1 юни Вилар ще бъде удостоен с “Европейската награда за култура 2001” във Фестивалната сграда в Баден-Баден.

60-годишният мъж, който започна да учи немски език, наскоро се включи и в Берлин. В началото на седмицата той обяви инжекция от 8,8 милиона марки за „Програмата за музикални стипендии“ на Американската академия. „FAZ.NET“ разговаря с американеца за причините за участието му.

– Г-н Вилар, каква изненада беше, че ще дарите парите си не на „Линден“-опера, а на Американската академия. Защо Академията?

– Академията е хубава музикална институция и се надявам да представя ново поколение изключителни американски артисти на музикалната публика в Берлин. Но не искам да оставя впечатлението, че давам десет германски марки само на един човек. Разбира се има няколко отговора. Културният климат на Берлин ме привлече тук. В Ню Йорк работих с г-н Онесорг, който – ако всичко върви както трябва – ще дойде в Берлин като директор на Филхармонията. И се надявам, че ще го срещна отново и ще започнем нещо заедно.

– Какъв вид музика слушате?

– Само класическата. Има може би десет композитори, които ценя над всички останали: Пучини, Верди, Доницети и Вагнер…

– Определяте ангажимента си като частна филантропия. В каква форма изливате любовта си към хората?

– Особено в областта на класическите сценични изкуства. Голямата ми любов е операта. Включвам се в продукции, ако са замислени като копродукции. Но харча пари и за обучение на певци, например в Санкт Петербург в Кировския театър, където Валери Гергиев е създал оперно студио. Искам да повиша нивото и осъзнаването на значението на тази филантропия в изкуствата, както в Европа, така и в САЩ.

– Каква според вас е причината в Германия да няма подобен спонсор?

– Разширете въпроса си. Не познавам никого в света, който да е в същата класа, когато става въпрос за финансиране от такъв мащаб. Може би съм различен, може би съм най-големият музикален фен в света.

– Значи името ви също щеше да бъде включено в архива за помощи на „Линден“- опера?

– Най-доброто нещо, което би могло да се случи на институция като Берлинската държавна опера, разбира се, би било признат човек да даде парите си, за да могат да реализират нещо, което ще бъде свързано с този човек. По този начин тя може да увеличи репутацията си.

– Каква е основната разлика между американската и немската система за финансиране на културата?

– В по-ранните си дни Америка раздели църквата и държавата и след това избра да остави изкуствата изцяло на частния сектор. Не мисля, че е редно. В Европа почти 80 процента от финансирането на културата идва от държавата. Останалите 20 процента са частни пари, които се харчат за добавка към цените на билетите.

Ако закупите билет за 100 дойче марки в Германия, вие допринасяте с около 13 процента от производствените разходи. Ако бях директор на Метрополитън опера, щях да имам бюджет от над 190 милиона долара. 50 процента от този бюджет ще дойде от продажба на билети; аз ще трябва да събера останалото. Това е изключително усилие, което няма смисъл.

– Значи защитавате държавните субсидии?

– Преди всичко подкрепям европейските граждани да участват във финансирането по-активно. Отношението е: „Аз си плащам данъците, за да може държавата да плати това и това“. Това е удобно. И обратното, държавата има страх от частна намеса. Сякаш изведнъж Мадона участва в програмата вместо Менделсон. Ако отида в MET и кажа: „миналата година ви дадох осем милиона долара, сега искам сестра ми да пее сопрановата партия тук“, те щяха да ми кажат: „Mистър Вилар, вие се шегувате”.

– С какво ви помага американската данъчна система за вашия ангажимент?

– Американските спонсори често декларират пред финансовите органи по-малко кредитирани пари, отколкото са дали на съответните потребители, защото иначе данъчните власти ще започнат да ровят в балансите им. Но за хората със средни доходи наистина е добре.

Моят отговор е: вие давате пари, защото искате да дадете пари. Ако бяхте моя сестра, празнувахте рождения си ден и исках да ви купя рокля, която струва 1000 германски марки, без държавата да предоставя никакви данъчни облекчения за това, това нямаше ли да е рокля за вас? Ако вратовръзка за 100 дойче марки ви изглежда твърде скъпа, защото правителството не добавя нищо, просто ще трябва да си купите такава за 50 дойче марки.

(край на превода)

Тъй като в горното интервю стана интересен диалог с Алберто Вилар, който се помина на 4 септември 2021 г., ще цитирам в превод информация за живота и дейността на този американски меценат на изкуствата:

Алберто Вилар, известен още като Алберт Вилар, роден на 4 октомври 1940 г., починал на 4 септември 2021 г., е американски инвестиционен мениджър, известен най-вече като поддръжник на оперни театри, организации за сценични изкуства и образователни институции. След фалита на неговата инвестиционна фирма „ Amerindo Investment Advisors“, той беше съден и осъден през ноември 2008 г. за пране на пари, измами с инвестиционен съветник, измами с ценни книжа и измами с поща и телеграф. Той беше осъден на девет години затвор през февруари 2010 г. и освободен през 2018 г.

Задни планове

Алберто Вилар произхожда от Уест Ориндж, Ню Джърси, и получава диплома по икономика от „Washington & Jefferson College“ – колеж по либерални изкуства във Вашингтон, Пенсилвания. След това получава магистърска степен по икономика от „Iona College“ в Ню Рошел, Ню Йорк. През 1979 г., заедно с Гари Танака, той основава „Amerindo Investment Advisors“ – инвестиционна консултантска фирма със седалище в Сан Франциско и Ню Йорк с офиси в Лондон. През 1981 г. Вилар печели първия си милион долари. Основните инвестиционни дейности на „Amerindo“ са в технологични фондове, които са сериозно засегнати от срива на фондовия пазар през 2000 г. Стойността на фондовете на „Amerindo“ рязко спада и Вилар започва да не изпълнява ангажиментите си към спонсорираните художествени институции.

Вилар е служил в Съвета на попечителите на „Washington & Jefferson College“.

Дарения за оперни театри и други организации

Арт организациите, на които Вилар обещава дарения, включват:

Кралската опера „Ковънт Гардън“ (ROH) в централен Лондон, където „Floral Hall“, едно от основните фоайета на реновираната къща, е наречено „Vilar Floral Hall“ в знак на признание за ангажимент от £10 милиона през 1999 г. ROH промени името на своя атриум на “Floral Hall” през септември 2005 г., след като Вилар плати само малка част от първоначалния си залог от £10 милиона. След това той обеща пари за програмата за млади артисти, няколко спонсора за оперни постановки и за инсталиране на заглавия на облегалките в главната зала.

Фестивалът Залцбург получава най-голямото си дарение от Виларr в своята 81-годишна история. Той от своя страна получава цветна снимка на цяла страница във всяка програмна книжка.

На Метрополитън опера са обещани средства на обща стойност 45 милиона долара. С 12 милиона долара, действително дарени на компанията, той остава третият най-голям дарител.

Операта в Мариинский театър в Санкт Петербург, Русия, е друг голям бенефициент на подкрепата на Вилар, която според съобщенията възлиза на около 14 милиона долара, фокусирани най-вече върху подкрепата на летния фестивал „Бели нощи“.

Центърът Кенеди във Вашингтон, под ръководството на неговия президент Майкъл Кайзер, който е развил връзка с Вилар, докато е в Кралската опера, получава дарения за създаване на програма за управление на изкуствата – „Института за управление на изкуствата Вилар“, както и ангажименти за програма за гостуване на Операта в Мариинский театър в центъра ежегодно. През 2001 г. Вилар обещава 50 милиона долара за дейността на центъра. И тук реалните плащания не са извършени и Центърът трябва да търси алтернативни източници на финансова подкрепа.

Националната опера на Вашингтон и Операта на Лос Анджелис получават подкрепа от Вилар поради връзката му с Пласидо Доминго, който тогава е генерален директор и артистичен директор на двете компании. На всяка компания са обещани 10 милиона долара.

Конкурсът за дирижиране Маазел-Вилар.

Нюйоркският университет има глобални стипендианти на Алберто Вилар в програмата за сценични изкуства, която започва през 2002 г. с дарение от 23,4 милиона долара за привличане и набиране на млади артисти, които да учат в продължение на две години в Ню Йорк. Тя е описана от Нюйоркския университет като програма в стил „Rhodes Scholars“.

В Бийвър Крийк, Колорадо, има „Vilar Center for the Arts и Ford Amphitheatre/Vilar Pavilion“ във Вейл, Колорадо.

„Washington & Jefferson College“ започва изграждането на нова технологична сграда, която ще бъде наречена „The Vilar Technology Center“ в резултат на многомилионен ангажимент от Вилар. Тъй като ангажиментът не може да бъде изпълнен изцяло, средства са отклонени от другаде, за да може да бъде завършена умалената сграда с редуцираното име „Технологичен център“.

„Vilar Distinguished Artist Series“ – поредица за гостуване на изтъкнати артисти във „Washington & Jefferson College“ начело с Лорин Маазел и Сюзън Греъм.

В резултат на филантропията на Вилар организацията „Americans for the Arts“ му присъжда през 2002 г. Националната награда за изкуства за „Корпоративно гражданство в изкуствата“.

Както е отбелязано през 2006 г. в профила на Джеймс Стюарт за Вилар в „Ню Йоркър“, Вилар е бил хоспитализиран някъде през 2002 г. за поредица от операции на гърба и той твърди, че едва не е умрял от усложненията: „Бяха готови „да ми дадат последния обред“.  Има спекулации, че може да е пропуснал някои планирани дарения поради болестта си.

Въпреки това, траен ефект очевидно е резкият спад в личното богатство на Вилар поради срива на технологичните акции около 2000 г. Документирано е, че Вилар е продължил да поема ангажименти, въпреки че личното му богатство и това на компанията му продължават да намаляват. Обещанията включват 5 милиона долара за изследване на загубата на глас след среща с Джули Андрюс и 30 милиона долара за Берлинска оперна компания: „Да поискаш пари от Алберто беше като да предложиш на алкохолик питие.“ Много обаче от обещанията му никога не са били изплатени.

Присъда за измама

Вилар и Танака са арестувани по обвинения в измама с ценни книжа на 26 май 2005 г. Правителството твърди, че двамата са присвоили до 5 милиона долара от парите на клиентката на „Amerindo“ Лили Кейтс (наследница и майка на актрисата Фийби Кейтс) за лична употреба. Твърди се, че Вилар е използвал парите, за да плати някои ремонти на дома си и да изплати по-рано обещани дарения. Твърди се също, че Танака е използвал пари за закупуване на чистокръвни състезателни коне. Компанията „SEC“ също завежда гражданско дело.

Статията на Стюарт в „Ню Йоркър“ дава подробен анализ на възхода и падението на Вилар. В нея се казва: „Вилар твърди, че е бил на прага на финансово завръщане, когато е бил арестуван. Всичко, което прогнозирах за Интернет, се сбъдна… Готов съм да се върна на работа и да правя пари“. Стюарт продължава: „Ако бъдат признати за виновни, Вилар и Танака са изправени пред глоби от над 10 милиона долара и присъди затвор до 155 години“. Но Вилар казва: „Ще се оправим. Ще го преодолея. Винаги ще се опитвам да помагам на другите… Все още обичам операта и класическата музика… МЕТ няма да получи парите ми, но това няма да унищожи любовта ми към музиката“.

Обвиненията не включват никакви неправомерни действия от страна на инвестиционните фондове на „Amerindo“ и не липсват средства от разпускането на компанията. Но „Morningstar“ – фирма за анализ на фондове, посъветва инвеститорите определено да изтеглят парите си, тъй като фондовете се представят много лошо. Всъщност, подобно на много други фондове, които инвестират в Интернет компании, инвеститорите вече се оттеглят от известно време, което довежда до намаляване на активите и увеличаване на съотношението на разходите. Обширните конфискации на записи и компютри по време на разследването принуждават борда на „Amerindo“ да обедини фонда си с фонда на „Munder Capital Management“ – „Munder NetNet“, който по-късно е преименуван на „Munder Internet“. Конфискациите са счетени за прекомерни от федерален съдия в началото на 2007 г.

Процесът срещу Вилар и Танака започва през септември 2008 г. с Хералд Прайс Фарингер като защитник на Вилар и Глен Колтън като представител на Танака. Процесът приключва на 19 ноември 2008 г. с осъждането на Вилар по всички дванадесет обвинения и осъждането на Танака по три обвинения.

На 5 февруари 2010 г. Вилар е осъден на девет години затвор, а Танака е осъден на пет години затвор. И двамата се появяват в петия сезон на телевизионния сериал „American Greed“.

През октомври 2012 г., след като Вилап е излежал повече от две години и половина във федералното поправително заведение във Форт Дикс, Ню Джърси, апелативният съд нарежда незабавното му освобождаване в очакване на обжалване поради възраженията на прокуратурата. Вилар и Танака са върнати в затвора през ноември 2013 г. През април 2014 г. Вилар е върнат в затвора и осъден на още една година за това, че попречва на семействата на жертвите да възстановят загубените си средства.

Последици от неплащането на обещаните дарения

В интервю с Филип Блом от 2000 г. Вилар оценява своите дарения за опери и други центрове за сценични изкуства на около 150 милиона долара през последното десетилетие.

Много от организациите, на които Вилар е обещал дарения, постепенно започват да премахват името му от реклами и надписи в части от своите институции, където той е изложен на видно място.

През юли 2005 г. Кралската опера в Лондон обявява, че името му ще бъде премахнато от сградата, след като Вилар не успява да изпълни договорения график за плащане. Името му по-късно е премахнато от програмата за млади художници, когато нов дарител се появява и пристъпва напред.

Оттогава е премахнато името му върху „Vilar Grand Tier“ в Метрополитън опера. Програмата за млади артисти на Вашингтонската опера също е преименувана на „Програма за млади артисти Доминго-Кафриц“ (след намиране на допълнителна подкрепа), а в програмата за стипендии за управление на изкуствата на „Кенеди Център“ също отпада името на Вилар.

(край на цитата)

Малко след смъртта на Алберто Вилар, починал на 4 септември 2021 г., в медиите се появяват редица статии за него. През последните дни сега, когато подготвям настоящата статия, ми попадна един коментар, който ще цитирам в оригинал на немски език, после ще дам мой превод на български:

ТOD EINES HOCHSTAPLERS

: Großes Tier

EIN KOMMENTAR VON JAN BRACHMANN

07.09.2021

Er soll 225 Millionen Dollar für kulturelle Einrichtungen gespendet haben und galt als „größter Mäzen“ in der Geschichte der Salzburger Festspiele – bis er als Betrüger enttarnt wurde. Jetzt ist Alberto Vilar mit 80 Jahren gestorben.

An bis zu hundertfünfzig Abenden pro Jahr konnte man ihn in der Oper erleben, dazu noch fünfzigmal im Konzert. Die Musikwelt lag ihm zu Füßen. In jedem Programmheft der Salzburger Festspiele fand sich vor zwanzig Jahren sein Porträt, mit dem Vermerk, dass man „dem größten Mäzen in der Geschichte der Festspiele“ danke. Die Metropolitan Opera in New York ließ seinen Namen im Foyer über dem Eingang zum ersten Rang gleich in Stein meißeln: „Alberto Vilar Grand Tier“.

Ein großes Tier war Alberto Vilar, Sohn eines kubanischen Plantagenbesitzers, am 4. Oktober 1940 in den Vereinigten Staaten geboren, ohne Zweifel. Dem Projekt eines rein privatfinanzierten Festspielhauses in Baden-Baden, das 1998 zu scheitern drohte, noch bevor es begonnen hatte, griff er unter die Arme, indem er für das erste Gastspiel des Dirigenten Valery Gergiev alle Karten aufkaufte und sie verschenkte. Er war, so erinnerte sich der damalige Intendant Andreas Mölich-Zebhauser später, „der großzügigste Mensch, den ich je kennengelernt habe“. Gerard Mortier, von seinen Anhängern dafür gefeiert, dass er die Salzburger Festspiele von einem Luxus-Event der Geld-Eliten während der Karajan-Ära angeblich zu einem statusdünkelfreien Epizen­trum gegenwartsrelevanter Kunst gemacht habe, hofierte Vilar nach Kräften. Eva Corino schrieb unvergesslich maliziös in der Berliner Zeitung, die Damen der Salzburger Gesellschaft müssten beim Dauergrinsen – Vilar war Single! – aufpassen, dass die Nähte vom Lifting hinter den Ohren nicht reißen würden. Insgesamt 225 Millionen Dollar soll der Banker für kulturelle Einrichtungen gespendet haben.

Doch 2005 wurde Vilar verhaftet, drei Jahre später wegen Geldwäsche, Wertpapier- und Postbetrugs verurteilt; bis 2018 blieb er im Gefängnis. Für die von ihm zugesagte Übernahme der Kosten für den Bau des „Hauses für Mozart“ in Salzburg sprang Donald Kahn ein; die Met in New York ließ Inschrift und Gedenkplakette wieder entfernen: Zwanzig Millionen Dollar war Vilar ihr schuldig geblieben. Heute ist das Festspielhaus Baden-Baden im Besitz der Stadt und bekommt vier Millionen Euro Strukturhilfe vom Land. Die Met kürzt momentan Personal und Gehälter beim Orchester. Alberto Vilar starb in der Nacht zum Sonntag mit achtzig Jahren. Das Heilsversprechen einer überwiegend privat finanzierten Musikkultur dürfte sich als zählebiger erweisen. Denn aus Erfahrungen mit Hochstapelei wird in der Regel nichts gelernt.

(край на цитата).

Превод:

СМЪРТТА НА ЕДИН ИЗМАМНИК

Голямо животно

КОМЕНТАР ОТ ЯН БРАХМАН

7 септември 2021 г

Говори се, че е дарил 225 милиона долара на културни институции и е смятан за „най-големия меценат“ в историята на Залцбургския фестивал – докато не беше разкрит като измамник. Алберто Вилар почина на 80-годишна възраст.

Той можеше да бъде видян в операта до сто и петдесет вечери в годината, както и петдесет пъти на концерти. Светът на музиката е в краката му. Преди 20 години неговият портрет беше включен във всяка програма на фестивала в Залцбург, с надпис, че искаме да благодарим на „най-големия меценат в историята на фестивала“. Метрополитън опера в Ню Йорк имаше името му, издълбано в камък във фоайето над входа на първия етаж: „Alberto Vilar Grand Tier“.

Големият удар без съмнение е Алберто Вилар, син на собственик на кубинска плантация, роден в Съединените щати на 4 октомври 1940 г. Той помогна на проекта за чисто частно финансиран фестивален театър в Баден-Баден, който заплашваше да се провали през 1998 г., преди дори да е започнал, като Вилар изкупи всички билети за първото гостуване на диригента Валери Гергиев и ги раздаде. Той беше, както по-късно си спомня тогавашният режисьор Андреас Мьолих-Зебхаузер, „най-щедрият човек, когото съм срещал“. Жерар Мортие – прославен от поддръжниците си за това, че се предполага, че е превърнал Залцбургския фестивал от луксозно събитие за богатите елити по време на епохата на Караян в епицентър на съвременното изкуство, лишено от статус на арогантност, ухажва Вилар според силите си. Ева Корино написва незабравимо злобна сатира в „Berliner Zeitung“, че „дамите от залцбургското общество трябва да са постоянно ухилени – Вилар е бил винаги сам при посещенията си и те внимават да не се скъсат шевовете зад ушите им (имали са пластични операции), когато го наблюдават“. Твърди се, че банкерът е дарил общо 225 милиона долара на културни институции.

Но Вилар е арестуван през 2005 г. и три години по-късно осъден за пране на пари, ценни книжа и пощенски измами. Той остава в затвора до 2018 г. Доналд Кан се намесва, за да покрие разходите по построяването на „Къщата на Моцарт“ в Залцбург, която е обещал; МЕТ в Ню Йорк премахва надписа и паметната плоча: Вилар им дължи двадесет милиона долара. Днес Фестивалният театър в Баден-Баден е собственост на града и получава четири милиона евро структурна помощ от държавата. В момента MЕТ съкращава персонала и заплатите на оркестъра.

Алберто Вилар почина в неделя вечерта на осемдесетгодишна възраст. Обещанието за спасение от една предимно частно финансирана музикална култура вероятно ще се окаже по-състоятелно. По правило нищо не се научава от преживяванията с измама.

(край на превода)

Понеже днес пиша на мецената Ото Кан, нека завърша тази статия с някои любопитни подробности от неговия живот.

Първата изненада е, че за него има съвсем малка Уикипедия-страница на български език, което много ме впечатли. Ето текста й:

Ото Кан (на немски: Otto Hermann Kahn) е немски банкер, филантроп и колекционер. Роден е на 21 февруари 1867 г. в Манхайм / Германия, починал на 29 март 1934 г. в Ню Йорк. През 1888 година е изпратен в Лондонския офис на „Дойче банк“ да работи за тях. Става британски гражданин. През 1893 година получава предложение за работа от Ню Йорк и остава там до края на живота си. През 1917 година се отказва от британското си гражданство и получава американско.

През 1919 година завършва строежа на замъка Охека (името е съставено от инициалите на неговото име Ото ХЕрман КАн).

(край на цитата)

Ото Кан е обичал да се облича перфектно, да има супер-луксозни жилища на различни места, да посещава изложби и купува скъпи предмети на изобразителното изкуство.

Ето примери: в Ню Йорк той притежава една голяма жилищна постройка непосредствено до Сентрал Парк – „Central Park East“, построена от архитекта C. P. H. Gilbert. През годините от 1914 до 1919 той построява в Long Island на Атлантическия океан един представителен жилищен комплекс със 125 стаи заедно с т.н. „Oheka-Castle“. (Думата „Oheka“ идва от пълното му име: Otto HЕrmann KАhn). В тези години тази сграда е била втората по големина частна сграда в САЩ. По-късно е служила за кулиси на филма „Citizen Kane“, а днес представлява хотел.

След статията ще приложа снимки на тия две сгради. И последна подробност: има една световно позната игра – както за младежи и деца, така и за възрастни – „Monopoly“, позната е и в България. Една снимка на Ото Кан от 1929 година е служила дълги години като символична фигура в логото с надписа на играта върху кутията за тази игра „Monopoly“. Ще приложа и снимка на кутията с това лого.

Остава в края на тази юбилейна статия да си спомним за Ото Херман Кан във връзка с 90 години от смъртта му през 1934 г. Дано повече личности по целия свят да подпомагат оперното изкуство. Иначе в тези особено драматични години за „сериозните изкуства“ става все по-трудно тяхното финансиране при комплицираните проблеми, които настъпиха в света след всемирната му глобализация.

Мир на праха на Ото Херман Кан, починал преди 90 години на 29 март 1934 година!

…………