Pavel Elmazov

Днес преди 124 години е роден големият бас Павел Елмазов

За да развеселя малко „тягостната атмосфера“ в последно време, наложила се от пандемията и от войната в Украйна, ще ви предложа един „оперен виц“, който съм чел някъде:

„ (…) Невинни шегички имаше често в житейския репертоар на оперните артисти: В двора на стария театър стоят подранили артисти. Идва Илка Попова, току-що завърнала се от участия в парижката „Гранд опера“, загърната в голям моден шал. Махни този шал да не срамиш родата”, й виква Диана Герганова, също мецосопран. Илка вдига вежди и започва да се смее, другите също. Защото родството им се състои в това, че и двете са били съпруги на големия наш диригент проф. Саша Попов“.

(цитат от днешната ми статия за баса Павел Елмазов (1898-1973)

Драги приятели на оперната музика и на литературата, както стана въпрос при статията от тази сутрин за Желю Минчев, днес на 18 март 2022 г. има рождена годишнина и друг голям български певец – роденият преди 124 години бас Павел Елмазов през 1898 г. – точно 10 години след Желю Минчев.

В хода на подготовката на тази статия дойдох до интересни подробности, свързани не само с музиката, но и с литературата. Знаех отдавна, че Павел Елмазов е израснал в една интелектуална среда, която от дете е оказала влиянието си при оформяне на естетическите му потребности, не само в областта на музиката. Както ще видим след малко, присъствието на редица знаменити имена от света на музиката, литературата и изящните изкуства в началните десетилетия на 20-и век, които оформят културния живот на младата българска държава, изиграва силна роля Павел Елмазов да се развие всестранно и при това да запази – както знаем от по-късните години на живота му – едно неподправено и естествено чувство за хумор и веселие, присъщо на всички хора от областта на изкуствата, които дълги години са имали възможност да се движат в една разнообразна по интересите си среда, наситена с атмосферата на одухотворени дискусии и разговори по теми от литературата, музиката и другите изкуства.

Винаги при такива случаи си спомням за големия артист сър Питър Устинов, който – израснал в една интернационална атмосфера, кръстосала гените на западни и източни народи -, го направи приживе гениален филмов и драматичен артист, забавен и интересен събеседник при тв-интервюта и разказвач на весели истории и вицове. Моето заключение е, че такива хора надживяват рано или късно проблемите на ежедневието (не става въпрос за материалната страна), просто от събрания през годините опит констатират, че животът е едно голямо приключение и в крайна сметка нещата не трябва да се вземат много сериозно. Затова хората от такъв тип се научават да бъдат търпеливи, толерантни, да изслушват спокойно всекиго, да не се спречкват и викат на висок глас и да не се намесват в решенията на другите хора.

След този увод се връщам на темата – Павел Елмазов съм запомнил от десетките ми посещения на опери в София до средата на 60-те години (той вече беше приключил активната си певческа кариера) като чудесен буфо-бас, ненадминат като Доктор Бартоло в „Севилският бръснар“ или Беноа в „Бохеми“ (първата опера, която съм гледал в София през 1945 г.). Знам, че в годините след 1924, когато постъпва в Софийската опера, е пял доста разнообразни басови партии от опери като „Аида“, „Борис Годунов“, „Фауст“, „Дон Жуан“ и други, по-късно преминава към жанра на „буфо“-операта, което се подчертава в различни музикални източници.

Павел Елмазов е роден на 18 март 1898 г. в София, починал на 28 август 1975 г. (бел. Б.К.: В някои източници за година на смъртта му е дадена 1975 г.). Както споменах вече, семейната среда е особено важна за оформянето на интересите му. Нека дам някои подробности, за които загатнах: майка му Евгения Марс (българска писателка, преводачка и общественичка) се ражда под името Евгения Бончева на 25 август 1877 година в семейството на търговец и учителка. Нейни родители са Павел Бончев и Екатерина Бончева, а неин родственик по бащина линия е оперният певец и педагог Христо Бръмбаров. Първоначално семейството ѝ живее в Самоков, но после се премества в София. В столицата Бончева учи в Първа софийска държавна девическа гимназия, където е възпитаничка до 1895 година. Нейното образование трябва да продължи в Загреб, но то е осуетено от ранния ѝ годеж. На 28 май 1895 година 16-годишната Бончева се омъжва за 34-годишния зъболекар д-р Михаил Елмазов. На двойката се раждат двама синове – Владимир и Павел. Именно вторият ѝ син Павел става известен оперен певец. Понеже пиша за майката на баса Елмазов, която положително предава на сина си повечето „гени на изкуството“, нека дам още известни допълнения за тая „среда“, в която той оформя интересите си още като дете и младеж (Евгения Марс – една българска писателка – 11 юли 2012 г., цитати от българска публикация):

„Нашата литературна историография трудно приема делото на писателката и общественичката Евгения Марс извън летописа на Вазовия живот. Името й е код чрез няколко поетически измерения или пък е затворено в генезиса на известните песни по заник („Люлека ми замириса“). Вазовата романтична и късна любов е магнетичната точка, около която се е настанила корелацията творец-муза. Евгения Марс е вдъхновителката на Вазов. Но подобно на повечето жени-избранички в сянката на Вазовия ореол, на нея й е отнета възможността да бъде това, което е самата тя. Вместо това ескалират любопитни истории и въображение. Отвъд мита, животът и делото на Евгения Марс не са точно проучени.

На 25 август 1877 г. в Самоков в семейството на известния търговец и общественик Павел Бончев и неговата съпруга Екатерина се ражда първата дъщеря – Евгения. Наскоро след това семейството се премества в София. Бащата е привърженик на материалното начало, а майката – на духовното. Във възпитанието на Евгения се преплитат патриархалните навици, пиететът към образованието и християнските добродетели, както и особената почит към музиката. Евгения отрано започва да свири на пиано. Певческата й дарба е наследена от по-малкия й син – известния оперен певец Павел Елмазов. Но, когато пише своите спомени, писателката изтъква само една своя любов – към книгите. Евгения Бончева е възпитаничка на престижната Първа девическа гимназия, където, освен традиционните предмети и специалните дисциплини – руски и френски език, изучавала стопанство, педагогика и ръкоделие. Но ранният й годеж осуетява продължаването на образованието й в Загреб, както било планирано. Неин съпруг е първият дипломиран зъболекар в България д-р Михаил Елмазов – благ, фин и интелигентен човек. От този момент за 16-годишната Евгения започва един живот, колкото огряван от щастливи мигове, толкова и преследван от изпитанията.

Елмазови имат двама сина – Владимир и Павел. Майчините грижи и поддържането на изящен дом не притъпяват любовта на Евгения към книгите и музиката. Домът на Елмазови все по-често отваря вратите си за многобройните приятели, сред които и видни общественици и хора на изкуството: Стоян Заимов, Адриана Будевска, Никола Георгиев и много други.

Няколко години преди Вазов да прекрачи прага на този дом, Евгения Елмазова вече се е осмелила да публикува свои разкази. Точно те привличат вниманието на Вазов. Авторката се подписва за първи път с псевдонима Евгения Марс на латиница. Най-вероятно псевдонимът е зает от името на една от най-обичаните актриси в Париж от онова време – мадмоазел Йожени Марс, оставила значително материално състояние в полза на френския театър. Идва годината 1906-та – една многоцветна дъга, под която тръгват няколко пътя в живота на Евгения – на дебютната й книга, на първите митове, на едно голямо приятелство, продължило повече от 15 години…, и най-после – на известния „литературен салон“ в нейния дом.

Първата книга на Евгения Марс излиза в края на 1906 г. под заглавието „Из живота”. Срещу тази книга застават Антон Страшимиров, Ана Карима и други, които в критиките си намекват, че Вазов е писал тази книга. Имало за какво да се завижда на Евгения Марс – най-вече от страна на жените: щастлив брак, „неподправена, неповторима женска красота” и най-вече – приятелската закрила на Вазов. Скоро излиза и втори сборник разкази на Евгения Марс – „Лунна нощ. Разходка из Цариград”. Вазов ходатайства за поставяне на двете й драми „Божана” и „Магда” на сцената на Народния театър; уговаря публикации в периодичния печат; както и преводи на нейни разкази. Самата писателка в своите спомени винаги е подчертавала неоценимата помощ на Вазов. Днес литературоведите не приемат сериозно някогашните клюки, че Вазов пишел разказите и драмите на Евгения Марс, тъй като според тях в произведенията й прозира твърде много женското начало.

Евгения Марс е от малкото дами в София, които сами са създавали артистична атмосфера, домашен уют, превръщайки това си умение в изкуство. Тя е обединителна фигура на едно малко, но не затворено общество от музиканти, литератори, общественици, артисти…, които събира в дома си в определени дни: четвъртък – отреден за литература, а събота – за музика. Така се ражда и известният десетилетия наред „Салон на Евгения Марс“, посещаван от Цанко Церковски, Димо Кьорчев, проф. Ив. Шишманов, Ст. Михайловски, маестро Георги Атанасов, Панайот Пипков, Сава Огнянов и др. Не веднъж нейните съвременници са изтъквали естественото й и деликатно поведение и обаятелното й женско присъствие. Влюбеният Вазов пише: „…В плен тя гостите държеше / с умна реч, с лице засмяно…” (стихотворението „Погледът”). В края на третото десетилетие са отпечатани третият й сборник разкази „Белите нарциси” и енциклопедичният алманах „Полувековна България – 1878-1928″, съставен, редактиран и издаден от нея. Това й дело е увенчано с горещо обществено признание.

През 1929 г. Евгения Марс е избрана за председателка на „Съюза на българките за култура и просвета“. Заедно с други поетеси тя организира (вкл. и в чужбина) литературни и музикални вечери – предтеча на известните по-късно литературни чайове на Клуба на българските писателки. Това едва ли е било лесно в многоброен женски, при това творчески колектив. Другите дами били Елисавета Багряна, Мара Белчева, Дора Габе, Анна Каменова, Фани Попова-Мутафова, Магда Петканова, Калина Малина, Мария Грубешлиева, Яна Язова и др. През 30-те години Евгения Марс е на върха на своята популярност като писателка (излиза последният й сборник разкази „Човекът в дрипи”) и най-вече – като общественичка. В края на 1939 г. Клубът на писателките й устройва юбилейно честване.

Една година преди този юбилей десет писатели подписват предложение за приемането й в писателския съюз, но това става две години по-късно. Забавянето се дължи на Ана Карима, подновила своята злостна атака в пресата срещу Евгения Марс, която най-сетне решава да заведе дело против Каменова и го спечелва.

Дори и с тежко сърдечно заболяване, в началото на 40-те години Евгения Марс продължава да участва в обществения и културен живот на България. Евгения Марс е сред първите автори, изявили женската идентичност в българската литература – в условия на силно открояващи се все още робски предразсъдъци. Евгения Марс умира в дома си от миокардит на 26 септември 1945 г. на 68 години“.

(край на цитата)

Нека бъда откровен: когато се запознах с този текст през 2015 година, бях доста шокиран. Много от читателите ми тук може да знаят тия подробности, аз бях чувал за някакви интимни връзки на Иван Вазов със „знатни софийски дами“ от тази епоха, но не знам подробности. Ще ви цитирам и един афоризъм на Иван Вазов, който съм чел преди години и от който се виджа, че е имал опит с другия пол. Иван Вазов казвал за жените:

«Красивите жени често приличат на големите градове, които леко се превземат, но мъчно се запазват.» (“Анекдоти за велики личности”, Пенка Визирева,1982, София).

Моят извод: колко често се греши в преценките на много хора, когато определят живота на някои знаменитости. И пак тази злоба, това вмешателство в личния живот на хора, в намесата към неща, които принадлежат само и само на дадена личност. Не е важно всичко това, но примери за музиканти по целия свят – колкото искаме. За мен Евгения Марс – не я познавам лично – остава една финна, талантлива жена с много интереси, наследени от рода й и развити в средата, в която се е движела. Жалко за историята с Ана Карима, но всички знаем как се отнасят две жени помежду си, когато имат симпатии към един велик човек, какъвто е бил Иван Вазов.

За да развеселя малко „тягостната атмосфера“ след този цитат, ще ви предложа един „оперен виц“, който съм чел някъде: „Невинни шегички имаше често в житейския репертоар на оперните артисти. В двора на стария театър стоят подранили артисти. Идва Илка Попова, току-що завърнала се от участия в парижката „Гранд опера“, загърната в голям моден шал. „Махни този шал да не срамиш родата”, й виква Диана Герганова, също мецосопран. Илка вдига вежди и започва да се смее, другите също. Защото родството им се състои в това, че и двете са били съпруги на големия наш диригент проф. Саша Попов“.

Тук и сега е място да отбележа, че през 2015 г. книгоиздателска къща „Труд“ в София издаде книгата на журналистката Елиана Митова със заглавие „Евгения Марс – извън сянката на Иван Вазов“, посветена на тази голяма българска писателка. Ето конкретни данни: София, година на издаване 2015, 280 стр. В тази книга след кратък увод съставителката Елиана Митова запознава читателите с редица произведения на Евгения Марс – разкази, драматургия, пътеписи, есета, интервюта. Ще цитирам само първия абзац от послесловието върху последната корица на книгата:

„В продължение на десетилетия името на Евгения Марс незаслужено остава в сянката на Иван Вазов. Народният поет я среща 17 години преди смъртта си, възприема я като близка приятелка и я издига в култ, като й пише развълнувани писма и й посвещава стихове. Сам по себе си този факт е достатъчно красноречив за творческото и човешкото обаяние на Евгения Марс, която блести със собствена светлина в културната история на страната ни … Книгата съдържа избрани творби на Евгения Марс (1877-1945) – писателка, преводачка и общественичка, чието творчество не е издавано след 9 септември 1944 г. ….“

(край на цитата)

И така Павел Елмазов израства в една хубава семейна среда, отрано показва добри музикални и певчески интереси и постъпва в Държавното музикално училище в София (по-късно преименувано в Държавна музикална академия), което завършва като обучен певец бас-профундо. През 1919 г. той е солист в театър „Ренесанс“ и член на хора на Софийската народна опера. През годините 1920-1924 учи в „Musikverein“ във Виена като студент на проф. Макс Клайн, на Anderson, Manberg и Weill. През тези години Павел Елмазов играе оперни роли в различни театри във Виена. През 1924 г. той се завръща в София и постъпва в ансамбъла на Софийската опера като солист. Дебютът му е през 1924 г. в главната роля на Мефистофел във „Фауст“ от Гуно. През следващите години Елмазов пее редица главни и второстепенни роли в разнообразни опери, като Варлаам в „Борис Годунов“ от Мусоргски, Лепорело в „Дон Жуан“ от Моцарт, Рамфис в „Аида“ от Верди, както и в басови роли от някои опери на Рихард Вагнер, поставени за пръв път на сцената на Софийската опера. Оттогава името му се свързва с блестящи роли в над 150 спектакъла. Наричат го в тия години „българският Шаляпин“. В течение на годините Павел Елмазов се специализира в роли от „буфо“-жанра, като блести в ролята на Доктор Бартоло в „Севилският бръснар“ от Росини, Беноа в „Бохеми“ от Пучини и др. Тези роли допадат особено добре на веселия и винаги засмян артист, който с изразителната си драматична игра, пълна с подходящи импровизации им придава несравним с други артисти характер. Понеже пиша за тази черта от характера на Елмазов, ето още един интересен пример от живота му (спомен на г-жа Евдокия Паунова, споделен на 5.10.2011 г. в българска електронна медия):

Когато заговори талантът у човека, той иска да му се посвети и да го раздаде на хората. Павлето, Мишо, Колето. Така мило наричаха и в театъра, и публиката оперните певци Елмазов, Люцканов и Николов. Обичаха ги всички – от портиера до директора. А те се държаха приятелски с всеки човек. Публиката ги ценеше заради изкуството им. И тримата бяха гласовити. Нямаха амплоа.

Пееха драматични и комични опери, малки и големи роли: незабравимия Бартоло на Павлето от „Севилският бръснар” на Росини и хазяина от операта „Бохеми”, Евгений Онегин на Люцканов от едноименната опера на Чайковски (такъв образ сигурно и Пушкин би го харесал) и директора на цирка от „Продадена невеста” на Сметана и др. Роли, роли, роли. Блестящо изпетите у нас и в чужбина партии на Николов в „Бохеми”, „Травиата”, „Турандот”. Огромен репертоар. Нестихващи аплодисменти. Те имаха чувство за хумор. Артистът трябва да го има. Имаха и въображение. А въображението е творец. Те бяха артисти. Оцветяваха гласа си според ролята. Намираха верния мизансцен, жест, грим. Пеене не се учи, можеш само да школуваш гласа си. Но трябва да го стоплиш с душата си, за да стигне до слушателя и да го вълнува. „Човечайте”, казваше бабата на моя колежка. Тези трима певци не пееха за слава, нито за пари. Радваха ги аплодисментите. Смятаха ги като дар от публиката, че за два-три часа са ги откъснали от горчилката на живота.

Представление на операта „Тоска”, идва изява на Колето Николов. Помощник-режисьорът го вика неколкократно по уредбата. Не се явява. Търсят го из целия театър.
Трябва да излезе на сцената, а го няма. Колето отишъл на малка сцена да се разпява. Идва навреме тревожен, задъхан, но трябва да стегне диафрагмата и да пее. Иначе завеса, пауза, скандал. Отишъл е всъщност да провери гласа си. Защото той може и да ти изневери. Такъв е случаят с Мария Калас. Тя прекъсва представление в Скалата, защото гласово се почувствала зле. А я критикуваха, че капризничи. Нашият певец Атанас Иванов също загубва гласа си на представление и прекъсва кариерата си за много години. Имаше и трагичен случай – Иван Арсов – красив, млад мъж, чудесен тенор, е на специализация в Москва, покровителстван от голямата руска певица Ирина Масленикова, жена на Покровски, главен режисьор на Болшой театър. Пее там с голям успех. Когато се връща у нас, нещо се е случило с гласа му. Това го е уплашило може би и се хвърли от един прозорец не от друго място, а от операта. В такива случаи Люцканов, Елмазов и Николов не коментираха. Чакаха да мине болката, защото трябва да се пее. Те бяха ухажвани, но не се кичеха с любовни истории. Любовница им беше всяка нова роля. Никой от тях не се разведе, нито жена му го остави.

Павлето (Павел Елмазов) се ожени на 52 години, а жена му бе на 23. Отива той на бригада (често ги пращаха) заедно с колеги от драмата и младоженката, разбира се. Програмата върви. Идва ред на Павлето. Тя чува зад гърба си „Я да чуем сега старецо, що че каже”. Посмутила се, а „старецо” пее, както си знае. Бурни ръкопляскания и този път, „Браво бе, браво”. Щастието е пълно. Любовта няма възраст. Пътуват те двамата с влак. Един чичко в купето пита: „Това щерка ли ти е?” „Майка ми е” в свой стил отговаря ухилен Павлето, а Лилето, както той я наричаше, хихика. Свикнала е вече. На Павлето все му се случваха случки. Пак на бригада в Пловдив седят артисти във фоайето на хотела, а Павлето, застанал на стълбата, размахва някаква кърпа и прави фокуси – научил ги от приятеля си Мистер Сенко. Влиза един милиционер и иска да го арестува, защото държал политически речи. Нашият илюзионист обяснява кои са, артистите също. Но пазителят на реда си знае своето: „В участъка, в участъка ще обясняваш”. Тогава се чува във фортисимо гласът на певеца: „Мене ли ще ме арестуваш, сина на Евгения Марс?“. Така попитал. „А, Маркс, Маркс”, повтаря милиционерът и се изнизва кротко. „Е, пак да ме спаси майка ми”, въздъхна огорченият артист. Когато умря майка му, синът певец пя една комична роля. Не отложи представление. Не върна 1400 души публика. Ако Павлето имаше талантливото перо на майка си, можеше да напише своите комични мемоари както големият австрийски певец тенор Лео Слезак.

А Мишо Люцканов ни водеше на екскурзия. Ходихме и на малката му виличка в Бистрица. Веднъж покани главния диригент Асен Найденов, хористи и от миманса. Беше зима, валеше сняг, Мишо Люцканов изтървал някъде ключа и не можеше да го открие. Започнаха да метат снега. Някой започна да пее репликата от „Бохеми” „А ключът къде ще е?”. Друг добави: „Ах, простете безпокойството, простете”. Смях! Ключът се намери. Хапнахме. Пийнахме чай. Алкохол нямаше. И започна веселата част. Артистите от миманса, които играеха и в драмата, разказваха за техния гардеробиер – един стар, слабичък човечец. Някой артист дере гърло: „Драганчев да го облече“. А Драганчев седи някъде, шие копче или кърпи и с немощен глас се обажда „Тууук съъъм”. А Люцканов едва не се разсмял на сцената, когато играел консула в операта „Мадам Бътерфлай” и попитал детето: „Мило, как се казваш?”. А то, добре възпитано момченце, отговорило на самото представление с ясен и звънлив гласец „Ицко, Ицко Казанджиев се казвам”. Когато порасна, Ицко стана хоров диригент в Софийската народна опера.

Никола Николов беше световноизвестен у нас и в чужбина тенор. Беше като другите двама. Не се големееше. Беше, както казват французите, „sociable”. Живееше срещу Партийния дом и понякога след премиера на сцената на всеослушание канеше всички у дома си да се почерпим за успеха. Носеше ни и лекарства от чужбина. А публиката го носеше на ръце. Огромен успех, нестихващи аплодисменти.“

(край на цитата)

С повече подробности за професионалната кариера и живота на Павел Елмазов след приключването й не разполагам, нито точната дата на смъртта му през 1975 г. Едва през 2016 година научих, че датата на смъртта му е 28 август 1973 г., а не 1975. Именно през 2016 година за пръв път се появи в Интернет Уикипедия-страница за него с повече сведения от живота и кариерата му, както и подробен списък на оперните му роли. Тъй като това са нови сведения, които нямах в статиите си през 2015 и 2016 години, цитирам сведенията от тази страница:

Павел Михайлов Елмазов е български оперен певец, бас, с подчертано комедийно амплоа. Заслужил артист от 1949 година.

Роден е в София на 18 март 1898 г. в семейството на зъболекаря Михаил Елмазов и писателката Евгения Бончева, известна под псевдонима Евгения Марс. Завършва специалност контрабас в Държавното музикално училище. През 1919 година прави кратки стажове като солист в театър „Ренесанс“ и като хорист в Народната опера. От края на 1919 до 1924 година специализира оперно пеене във Виена при Макс Клайн, Емерих Вайл и Дора Манберг. Успоредно с това получава роли в спектакли на различни виенски театрални постановки и концерти.

През 1924 година Елмазов се завръща в България и прави дебюта си с ролята на Мефистофел в операта „Фауст“ от Шарл Гуно. Постъпва на щат в трупата на Софийската опера. Сред най-добрите му роли са тези на Варлаам в операта „Борис Годунов“ (1929), на Скула в „Княз Игор“ (1932), на Доктор Бартоло в „Севилският бръснар“ (1930) и на Граф Робинзон в „Тайният брак“ (1947).

През 1949 година е удостоен със званието „Заслужил артист“. През 1951 година е награден с Димитровска награда, през 1958 година получава орден „Кирил и Методий“ I степен, а през 1959 година – орден „Червено знаме на труда“.

Елмазов умира на 28 август 1973 г. в София.

Репертоар

(край на цитата)

Съпругата на Павел Елмазов – Лиляна или Лили е наследила хубавата традиция в семейния дом на Елмазови в София на ул. „Бачо Киро“ № 39, свързана с велики български личности да се срещат там.

Преди няколко години в българска медия се появи статия, посветена на тази тема. Прилагам я без съкращения, просто в памет на този чудесен певец и човек Павел Елмазов:

„Тук, на това канапе години наред всеки четвъртък е седял Иван Вазов, а до него – Стоян Михайловски. Често на меката виенска гарнитура са присядали Стоян Заимов, актрисата Адриана Будевска, проф. Иван Шишманов, Сава Огнянов, Панайот Пипков, Яна Язова, Анна Каменова…”, реди имена на големи българи Лиляна Елмазова. Като снаха на Вазовата вдъхновителка Евгения Марс и на д-р Михаил Елмазов – първият дипломиран зъболекар у нас, повече от половин век тя съхранява всичко, свързано с фамилната памет. Успяла е да възстанови интериора на някогашния „Литературен салон“ на Жени Марс, в който на чаша чай се е говорело за книги, театър и картини, звучала е музика.

От стената ни гледа портретът на жената, на която влюбеният Вазов посвещава повече от 70 стихотворения. Снахата Лиляна Елмазова грижливо къта и писмата от “Княза”, както Жени Марс наричала своя учител и сърдечен приятел. Тази духовна връзка с патриарха на родната ни литература й донася мистериозната слава на една от най-обожаваните, но и скандално обругавани жени у нас.

Пианото, на което свирела, заобиколена от някогашния ни духовен елит, сега е притихнало тайнствено. “Не е акордирано, един клавиш вече издава два тона”, отбелязва Лиляна Елмазова. Преди години на него свирел съпругът й, големият оперен певец Павел Елмазов. Самият Вазов прозира музикалния му талант още когато за пръв път го чува да пее на 5 годинки. Синът на Евгения Марс и д-р Михаил Елмазов учи във Виена при проф. Макс Клайн и през 1925 г. дебютира в Народната опера у нас като Мефистофел от “Фауст”. Оттогава името му се свързва с блестящи роли в над 150 спектакъла. Наричат го българския Шаляпин. Той се жени за Лиляна 4 г. след смъртта на Евгения Марс. Голямата възрастова разлика между тях – цели 27 години, не пречи на щастливия им съвместен живот.

“Когато се срещнахме, аз работех в аптеката на пл. “Св. Неделя”, спомня си Лиляна. Запознала ги нейна колежка, съпруга на директора на циганския театър “Рома”, който квартирувал в дома на Елмазови. Усъмнила се в сериозността на връзката между стария ерген и дъщеря й, майката на младата аптекарка забранява срещите им. “Беше само месец след като се запознахме. Много разстроена отидох при него, за да му кажа, че това е краят. Той обаче ми предложи да се поразходим, преди да се разделим”, разказва развълнувана от спомените си Лиляна. Както вървели по ул. “Бачо Киро”, стигнали до гражданското отделение в края й.

“Носиш ли си паспорта?”, пита я Павел. После двамата тръгват нагоре по стълбите към ритуалната зала. Тя е почти дете, с коса, свита на русо кокче, с обърнато ученическо палто на гърба си с протрити обувки. Семейството й, изгубило почти цялото си имущество при бомбардировките над София, тогава е съвсем бедно. Кандидат-младоженците нямат свидетели, няма и кой да ги ожени по обедно време. “А, щом сте дошли веднъж при нас господин Елмазов, няма да ви изпуснем”, казва служителката от ритуалната зала. Разтичва се по коридорите, набързо намира длъжностното лице, самата тя и нейна колежка слагат подписите си като свидетели. После Павел купува на булката си един зюмбюл и я завежда да се почерпят в Клуба на музикантите. Същият ден той среща Аспарух Лешников (б.а. Б.К.: известен български певец-тенор, започнал с пеене на романси и шлагери в България, направил голяма европейска кариера в състава на групата „Комедиан хармонист“ в Германия като първи тенор и завърнал се в България в годините на Втората световна война. Двама от колегите му в Германия са били евреи и след идването на Хитлер на власт триумфиращата из цяла Европа група от 5 певци и пианист се разформирова. Ари е бил женен там за германка, но са се развели. Много весел и мил човек с невероятен глас, но от спечелените големи суми нищо не е спестил – истински „бохем“. В Германия съм гледал редица документални филми за тях и Ари Лешников е вземал в някои участие преди да почине – доста обеднял – в България (една малка лична трагедия!). След това преди 15-20 години тук се направи игрален филм със сюжет от дейността на групата – имаше огромен успех. Хората от моята генерация тук знаят, че Ари Лешников произхожда от България и го имат в съзнанието си така, както по-младите знаят Христо Стоичков, Красимир Балъков или Димитър Бербатов, ако говорим за футболисти). Аспарух (Ари) Лешников е първи братовчед на бащата на Лиляна и му се хвали, че е сключил брак. “Какво съвпадение, и аз днес се ожених! А коя е твоята булка?”, любопитства Лешников, без изобщо да предполага, че вече се е сродил с Елмазов. “Павлето беше чудесен човек, с лек характер, обичаше да се шегува. Често ме наричаше “кукло” и “царице” както и баща му се е обръщал някога към Евгения Марс”, усмихва се Лиляна.

Попаднала в изискания и боготворен от нея свят на изкуството, тя бърза да се самоусъвършенства. Чете книги и списания за музиката, учи цели пасажи от тях наизуст, за да натрупа знания и да се приближи до нивото на съпруга си и на семейството му. Той й забранява едно нещо – да пее в оперетата. Смята, че двама артисти в една къща са много. Докато гледа двете си дъщери, младата жена пренасочва енергията си в друга посока и записва курс след курс – по готварство, по шев и кройка… “Една вечер, както си четеше вестник, Павлето се пошегува – кукло, намерил съм нещо интересно за теб – курс по бяла бродерия, не си го минала още”, разказва с усмивка Лиляна Елмазова. Не става оперетна прима, но затова пък започва да пее в църковния хор на “Св. Александър Невски”. И продължава до днес. По-малката й дъщеря Мария също става хористка, а днес вече преподава музика в столично училище. Другата щерка – Евгения, е зам.-директор в частно школо. И двете внучки на Вазовата муза са единодушни, че един ден бащината им къща на ул. “Бачо Киро” 39 ще стане музей.

След годините на работа в Катедрата по лекарствени растения на Фармацевтичния институт г-жа Елмазова държи билкова аптека на няколко крачки от дома си. Готова е по всяко време на денонощието да я отвори и да предложи на нуждаещите се лек“.

(край на цитата)

Кажете, мили оперни приятели, не е ли всичко това което ви разказах днес, нещо като сюжет за бъдещ холивудски филм? Трябва само добър сценарий, талантлив режисьор и хубава музика!

Накрая и нещо чудесно: през 2007 година се взема в София важно решение за старата къща на сем. Елмазови. Ето текста:

„РЕШЕНИЕ № 498 на Столичния общински съвет от 31.05.2007 година –

За поставяне на паметна плоча на Евгения Марс и Павел Елмазов.


На основание чл. 21, ал. 1, т. 18 от Закона за местното самоуправление и местната администрация

СТОЛИЧНИЯТ ОБЩИНСКИ СЪВЕТ РЕШИ:

1. Дава разрешение да бъде поставена паметна плоча на Евгения Марс и Павел Елмазов на ул. „Бачо Киро” № 39, след съгласуване с ДАГ.

2. Паметната плоча да бъде със следния текст: „В този дом живяха Евгения Марс (1877 – 1945) – писателка и общественичка, и Павел Елмазов (1898 – 1975) – оперен певец”.

3. Разходите по изработването и монтажа на плочата да бъдат за сметка на Столичната община от Дейност 759 „Други дейности по културата”, Функция 7 „Култура и религиозни дейности”.

Настоящото решение е прието на заседание на Столичния общински съвет, проведено на 31.05.2007 г., Протокол №  110, точка 46 от дневния ред, по доклад № 93-00-144/03.05.2007 г. и е подпечатано с официалния печат на Столичния общински съвет. Контролът по изпълнение на решението се възлага на Постоянната комисия по образование, наука, култура и вероизповедания на Столичния общински съвет“.


Какъв по-хубав финал за една статия, посветена на певеца и обаятелен човек Павел Елмазов, роден на 18 март 1898 г. Дано се сбъдне и мечтата на дъщерите му този дом един ден да стане музей.

Драги приятели, този текст с малки изменения публикувах на същия ден през 2015 година. Малко след това моят приятел – тенорът Михаил Светлев ми изпрати следния спомен, свързан с Павел Елмазов:

„Драги Боре, когато Павел Елмазов излезна за обявеният – последен път – в своята коронна роля като Д-р Бартоло на Софийска сцена, бях в залата. Въпреки, че беше пял тази роля стотина пъти, в един ансамбъл забрави текста, но продължи невъзмутимо да приглася в ритъма с “ла ла ла“, „ах ах ах“… и каквото му дойде. Публиката буквално “припадна” от смях, а това беше може би и най-сполучливият му спектакъл. Показа нещо, което беше много ценно за мен, че един добър професионалист може и от грешки да постигне положителен ефект. Поздрави – Мишо“.

(край на коментара)

Какво да добавя – още в началото писах, че Павел Елмазов не е загубвал никога чувството си за хумор и при тази негова последна изява на сцена доказва това по най-убедителен начин. Скоро научих и факта, че през 2004 г. е излязла книга за него на български език. Ето информация за нея на немски език, взета от Интернет:

Pavel Elmazov, komikăt na opernata scena

Verfasser/in: Eliana K. Mitova
Verlag: Sofija : Vulkan 4, 2004.
Ausgabe/Format  Print book : Bulgarisch
Datenbank: WorldCat
Bewertung: (noch nicht bewertet)
Themen Elmazov, Pavel Michajlov, — 1898-1975.

(край на цитата)

Както виждаме, автор на тази книга е също Елиана Митова – авторката на книгата за Евгения Марс от 2015 г., за която писах по-горе в тази статия. Тук виждаме година на смъртта на Павел Елмазов да е 1975, както е и в решението на Столичния общински съвет за паметна плоча, но в Уикипедия е 1973.

На 22 януари 2018 г. Българското Национално Радио излъчва предаване посветено на Евгения Марс и Павел Елмазов. Цитирам:

БНР

Евгения Марс, Павел Елмазов | Нощен Хоризонт (22.01.2018)

Предаването е посветено на Евгения Марс и на Павел Елмазов — разговор с Лиляна Елмазова.

Водещ: Кармен Манукян

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване:

В края на юни 2019 г. се появи в медиите една интересна статия от Елиана Митова (цитирах на няколко места нейни публикации по-горе), която допълва картината за Павел Елмазов и близкия му приятел – баритона Михаил Люцканов. Цитирам тази публикация като финал на днешната ми статия за юбиляра Павел Елмазов:

Портал „Blitz.bg“

Елиана Митова, 27 юни 2019 г.

Светила на сцената: Старият ерген Павел Елмазов си взел 20-годишна булка

Албум със снимки на Петър Папакочев възкреси стари спомени

Беше време, когато Софийската опера можеше да се похвали с изпълнители на световно ниво, които участваха не само в галапредставленията, но и в редовите спектакли. В театъра се пееше на български – нещо, днес немислимо – салонът бе препълнен, а традиционните спектакли за ученици в събота и неделя сутринта не отстъпваха по нищо на вечерните. Само цените бяха далеч по-ниски – можеше да си купиш билетче за 40 стотинки. Преди представлението авторитетни музикални критици запознаваха младите хора с произведението, което им предстоеше да видят и чуят. А след спектакъла тълпа средношколци висваше на служебния вход на бул. “Дондуков” да чака за автографи.

Така пишещата тези редове получи автограф от големия оперен комик, буфо баса Павел Елмазов. Кой да предполага, че след години тя ще се сближи със семейството – със съпругата Лиляна, дъщерите Евгения и Мария, че дори ще напише и скромната биографична книга за Елмазов!? В ония години – 60-те, 70-те и 80-те – бе модерно да се ходи на опера. А светилата от нашия пръв оперен театър бяха семпли и достъпни люде. Да гостуваш в дома на баритона Михаил Люцканов не беше никакъв проблем. Красавец, планинар, съхранил достолепна осанка, той можеше да разказва с часове. При това – с огромно уважение към ония, които са били преди него в театъра – например за великолепния баритон Петър Золотович.

Михаил Люцканов е възпитаник на нашата Музикална академия, където учи при Иван Вулпе, а по-късно специализира в Рим при маестро Еторе Борукия. Не остава в чужбина – връща се в България, за да се превърне в баритон номер 1 на Софийската опера. За да изиграе Валентин във “Фауст” на Гуно, Жорж Жермон в “Травиата” на Верди, Мелничарят в “Еро от оня свят” на Готовац, Доктор Малатеста в “Дон Паскуале” на Доницети. Неговият Евгений Онегин в едноименната опера на Чайковски и до днес си остава ненадминат. А за Фигаро в “Севилският бръснар” се разказват легенди.

Михаил Люцканов умееше да завързва приятелства – най-близък в операта му беше буфо басът Павел Елмазов. Ето какво си спомня той за него пред пишещата тези редове: Михаил Люцканов, оперен певец:

“С моя незаменим колега Павел Елмазов ни свързват мили спомени. Със своя неизчерпаем хумор на сцената и в живота той правеше дните ни приятни и весели. В живота Павлюшата, както го наричахме всички, беше постоянен център на внимание. Ето ти една случка за Павлюшата като младоженец. Той бе подложен на критика по отношение на възрастта от едно селянче в село Владая, където имахме концерт. Заклетият ерген Павел Елмазов чак на 55-годишна възраст ни изненада с новината, че се е оженил. Извършил го тайно, да не би приятелите му да го разубедят. Павлюшата доведе вкъщи млада жена на 20 години и тъща на 40. Когато ни покани при свършения факт вкъщи на улица “Бачо Киро” 39, нашите погледи се спираха повече на зрялата и хубава тъща Мария, отколкото върху току-що навлязлата в семейния живот крехка младоженка. Но Павлюшата излезе герой в тази щура постъпка. Тези две млади и възпитани жени му създадоха тих семеен кът, спокойствие и домашен уют. Като корона на това семейно щастие бе и появата на две талантливи дъщерички – Евгения и Мария, които след години станаха музикантки. Павлюшата не е случаен човек. Син е на Евгения Марс, музата на Иван Вазов. Народният поет го е държал на коленете си и го е възпитавал, поощрявал го е във всичко. Срещу 1 май 1955 г. организирах концертна бригада, която да изнесе програма във Владая пред трудовашка военна част – продължава своя разказ Михаил Люцканов. – Трудоваците бяха приготвили на площада специална естрада за изпълнителите, декорирана със свежи борови клони. Павлюшата ме бе помолил да вземе на концерта и младата си жена. Приятно ми беше, че в компанията ще има още едно младо същество, па може случайно да вземе да дойде и тъщата! Трудоваците ни изпратиха автобус, който ни взе направо от операта. Във Владая публиката ни очакваше с нетърпение. Набързо скалъпеният конферансие съобщи: “Драги трудоваци, дошли са хумористите от Народния театър и всеки от тях ще каже по нещо!”. Ние, изпълнителите, стоим вкупом пред стълбичката и си чакаме реда. Около нас се тълпят майки с пеленачета на ръце, немирни малчугани си пробиват път сред публиката. Павлюшата стои до младата си жена и поддържа доброто настроение с вицове. Мина номерът на Веско Симеонов, после – Магда Колчакова, Сийка Петрова, моя милост, Зинка Йовчева, а Павлюшата го оставихме за най-накрая. И когато конферансието с патос съобщи името на заслужилия артист Павел Елмазов, едно дете, което стоеше до младата жена на Павлюшата, рече: “Де да видиме старецо що че каже!”. Павлюшата се качваше по стълбата и нищо не чу, младата му жена се направи, че нищо не е разбрала от думите на хлапето. А ние, останалите, изтръпнахме от страх да не последват нови коментари в същия дух.”

(край на цитата)

Павел Елмазов наистина е култово име в българския оперен театър. Сценичните му превъплъщения не са едно и две, а най-значимото, с което публиката го помни и днес, е доктор Бартоло от “Севилският бръснар” на Росини. В тази опера той си партнира с великолепния баритон Михаил Люцканов като Фигаро и с колоратурното сопрано Екатерина Апостолова като Розина. Знаменателни остават думите на д-р Бартоло към Розина, подозирана от него, че е написала любовно писъмце на граф Алмавива: “А где е петият лист хартия, тук са шест?”.

И днес големият наш оперен артист и режисьор Павел Герджиков говори с любов и преклонение за Павел Елмазов – нали и двамата застъпват една и съща роля – д-р Бартоло. А по време на оперните конкурси у нас легендарната италианска звезда Тоти дал Монте, която е в журито, публично заявява, че най-добрият д-р Бартоло живее в София и се казва Павел Елмазов. Сърдечно приятелство свързва през 50-те, 60-те и 70-те години семейство Люцканови със семейство Елмазови. В гостоприемния дом на Павлюшата, съхранен и до днес непокътнат, се събират често приятели. Там гостува и семейството на големия български фотограф Петър Папакочев. Той е автор на прекрасните портрети на милите си приятели – Мишо Люцканов и Павел Елмазов. Преди броени дни те се появиха в чудесния албум със снимки на Папакочев, издаден от бургаското издателство “Знаци”. Та кой не е позирал пред Папакочев? Очарователното сопрано от Софийската опера Мария Димчевска, великият Николай Гяуров в младите си години, виолончелистът легенда Мстислав Ростропович по време на гостуване в София, Таня Масалитинова, Райна Кабаиванска, Лиляна Барева, грандамите на родната оперета Мими Балканска и Тинка Краева, Христина Ангелакова, великият футболист Георги Аспарухов – Гунди, Емил Димитров. И пишещата тези редове имаше рядкото щастие да познава лично Петър Папакочев и да си поръча при него снимки на известни артисти. Когато пожела да ги заплати, Папакочев рече: “Пари от колежка, никога! Снимките са Ви подарък. И елате да Ви направя един хубав портрет за спомен”.

Срам, неудобство или немарливост станаха причина младата тогава журналистка да не отиде при Папакочев.

Елиана МИТОВА (вестник “Над 55”)

(край на цитата)

Нека днес на 18 март 2022 г. си спомним за Павел Елмазов по случай 124 години от рождението му.

……………….

Изпълнение на Павел Елмазов:

Lortzing: Zar und Zimmermann O sancta Justizia

……..

Изпълнение на Павел Елмазов:

Rossini: Barber of Seville A un dottor della mia sorte

……

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht.