Австрийският тенор и филмов артист Лео Слезак, роден днес преди 150 години
Драги приятели на оперната музика, днес на 19 август 2023 г. пиша за пръв път статия за един особено известен оперен певец и филмов артист от 20-и век, който вече е почти забравен, но който в най-хубавите си години е имал световна слава както на оперната и концертна сцена, така и в областта на филмовото изкуство. Става дума за австрийския тенор Лео Слезак (Leo Slezak), роден вчера на 18 август преди 150 години, през далечната 1873 година. Именно този кръгъл юбилей е повод днес да му обърна внимание, което правя за първи път. Вчера имаха рожден ден певците Гергана Русекова и Живко Желев, за които писах статии.
Много интересен е творческият път и артистична кариера на този талантлив и особено разнообразен в способностите си човек. Роден в малко населено място в съвсем обикновено семейство без музикални традиции, Лео Слезак изобщо не е определен от съдбата за артист. Но по различни обстоятелства шансовете му се отварят и благодарение на вродените си вокални способности и силна воля той успява бързо да изгради завидна международна кариера, която се развива по целия свят. Ето няколко примера и началото на дейността му:
„ (…) Лео Слезак е роден като син на мелничар в Моравско-Шьонберг. Детството му е белязано от материални затруднения. Като доста беден и дисциплинарно „труден“ ученик, той трябва да прекрати преждевременно средното реално училище. След това се опитва да чиракува градинарство в градчето „Гмунден ам Траунзее“ за кратко време, след което прекарва три години в обучение за монтьор на машини в Бърно.
През това време ентусиазмът му към театъра нараства, особено към комичните роли. Чрез посредничеството на хоров певец в Градския театър той става статист в театъра. Една вечер той “изревава хоровите пасажи, заседнали в главата му” по време на изпълнение на операта “Палячи“ от Леонкавало, което привлича вниманието на баритона Адолф Робинсон, който го взема като ученик и го обучава за тенор. Тъй като пеенето не е много съвместимо с работата на машинист, Лео Слезак се присъединява временно към армията и след това работи каква да е работа за да се издържа, накрая като чиновник в адвокатска кантора и търговски представител на конфитюр от сливи (на австрийски диалект „Powidl” (повидл)“.
(край на цитата)
А сега няколко примера от по-късно време:
„ (…) През 1907 г. Лео Слезак учи в Париж при известния тенор Жан дьо Решке, за да може да пее своите роли на оригиналния език, особено в италиански опери (Доницети, Верди, Пучини, Леонкавало и др.) и френски опери (Майербер, Халеви, Бизе, Бойалдьо, Делиб и др.), което е предпоставка за целенасочено създаване основите на една голяма международна кариера. През 1909 г. той получава тригодишен договор с Метрополитън опера в Ню Йорк и се прославя като певец на Вагнер и Верди (…)
(…) Гласът на Лео Слезак е на героичен тенор, неговото пианисимо е легендарно и дори на технически неадекватните записи по неговото време, гласът му очарова, наред с други неща, като с удивителната яснота на текста. С ръст от 195 см и тегло около 150 кг, той е и визуално особено ефектен (…)
(…) През годините 1900 и 1909 Слезак има особено успешни гастроли в Кралския оперен театър „Ковънт Гардън“ в Лондон (дебют през 1900 г. като Лоенгрин в операта от Вагнер). През 1901 г. Густав Малер го поканва след едно гостуване като Арнолдо във „Вилхелм Тел“ от Росини на сцената на Виенската дворцова опера (сега Виенска държавна опера), където той става член на ансамбъла през годините 1901-1912 и отново през 1917-1934. През този дълъг период Слезак участва в редица важни постановки и премиери, като: Херман в „Дама Пика“ от Чайковски през 1907 г. и Баринкай в оперетата „Цигански барон“ от Йохан Щраус през 1910 г.
Във Виена Лео Слезак участва общо в 44 различни оперни и оперетни роли в 936 спектакъла. Негова гланцова роля там е Отело в операта от Верди, която роля той изнася за пръв път през 1909 г. във Виенската народна опера.
Гостувания го водят на сцените на Гранд Опера в Париж, както и в Дворцовите опери в Мюнхен и Берлин, както и в тази във Франкфурт (преди всичко през 1912 и 1917 г.). През 1905 г. той гостува в Миланската Скала в ролята на Танхойзер в операта от Вагнер. Още през лятото на 1909 г. той пее заедно с ансамбъла на Метрополитън опера Ню Йорк при гостуване в Париж в „Théatre Chatelet“ (…)
(край на цитатите)
Достатъчни са тия примери, за да се убедим в уникалността на този талант, изградил такава великолепна кариера, а тръгнал от едно малко провинциално населено място и в семейство без никакви музикални традиции. Не е ли забележително всичко това?
Между другото, аз като подрастващ юноша в Габрово знаех името на Лео Слезак още от 1940-1944 години, тъй като Слезак след приключване на вокалната си кариера участва в редица австрийски и немски филми по време на Втората светован война, които бяха прожектирани в Габрово. Той играеше обикновено в музикални филми или в комични роли. По начало в биографията му е написано, че е имал голямо влечение към комичното. Ето даже и един анекдот от оперната му кариера:
„ (…) Лео Слезак наскоро имаше гостуване като Лоенгрин в театър в Горна Австрия. Прецизността на техническите работници в театъра не беше особено въодушевяваща и затова лебедът отлетява преди Слезак да го е покачил галантно. Тенорът не загубва самообладание, обръща се зад декора и извиква: „Кога тръгва следващият лебед?“.
(край на цитата)
След тези уводни бележки ще се спра на биографични данни и творчески път на тенора Лео Слезак, които съм взел от най-различни източници:
Лео Слезак (Leo Slezak), роден на 18 август 1873 г. в Моравия-Шьонберг, Австро-Унгария; починал на 1 юни 1946 г. в Ротах-Егерн) в Австрия, е австрийски оперен певец (тенор) и актьор.
Живот
Лео Слезак е роден като син на мелничар в Моравско-Шьонберг. Детството му е белязано от материални затруднения. Като доста беден и дисциплинарно „труден“ ученик, той трябва да прекрати преждевременно средното реално училище. След това се опитва да чиракува градинарство в градчето „Гмунден ам Траунзее“ за кратко време, след което прекарва три години в обучение за монтьор на машини в Бърно.
През това време ентусиазмът му към театъра нараства, особено към комичните роли. Чрез посредничеството на хоров певец в Градския театър той става статист в театъра. Една вечер той “изревава хоровите пасажи, заседнали в главата му” по време на изпълнение на операта “Палячи“ от Леонкавало, което привлича вниманието на баритона Адолф Робинсон, който го взема като ученик и го обучава за тенор. Тъй като пеенето не е много съвместимо с работата на машинист, Лео Слезак се присъединява временно към армията и след това работи каква да е работа за да се издържа, накрая като чиновник в адвокатска кантора и търговски представител на конфитюр от сливи (на австрийски диалект „Powidl” (повидл).
Лео Слезак дебютира на 19 април 1896 г. в Бърно в ролята на Лоенгрин в едноименната опера от Вагнер. В края на 1897 г. той е ангажиран в Кралската придворна опера в Берлин за пет години с планирана първоначална заплата от 18 000 марки (еквивалентни на около 140 000 евро днес). Той обаче не е бил нает постоянно, поради което се прехвърля в театъра в Бреслау (сега Вроцлав в Полша) само след една година. Тук той се запознава с бъдещата си съпруга, актрисата Елза (Елизабет) Вертхайм (1874-1944). Следват гостувания в Лондон и Виена, където е ентусиазирано отпразнуван. От септември 1901 г. той е постоянен член на ансамбъла на Виенската държавна опера (от 1926 г. почетен член) и започва успешната му кариера, първоначално в немскоезичния свят.
През 1907 г. учи в Париж при известния тенор Жан дьо Решке, за да може да пее своите роли на оригиналния език, особено в италиански опери (Доницети, Верди, Пучини, Леонкавало и др.) и френски опери (Майербер, Халеви, Бизе, Боалдьо, Делиб и др.), което е предпоставка за целенасочено създаване основите на една голяма международна кариера. През 1909 г. той получава тригодишен договор с Метрополитън опера в Ню Йорк и се прославя като певец на Вагнер и Верди.
Когато избухва Първата световна война по време на гостуване в Русия, той трябва да избяга и е посрещнат с отворени обятия от виенчани. Не само на оперната сцена, но и като лидер певец той пожънва успех в цял свят. През април 1934 г. влиза за последен път след повече от 30 години на сцената на Виенската държавна опера в ролята на Отело. Специално на дейността на Слезак във Виена ще се спра отделно по-долу в тази статия.
Гласът на Лео Слезак е на героичен тенор, неговото пианисимо е легендарно и дори на технически неадекватните записи по неговото време, гласът му очарова, наред с други неща, като с удивителната яснота на текста. С ръст от 195 см и тегло около 150 кг, той е и визуално особено ефектен.
Безброй анекдоти, чиято правдивост не винаги е еднозначна, разказват за хумора на Слезак, който не го напусна и на сцената. Ето какво е написано в „Der Zwiebelfisch“ – малко списание за книги и други неща през 1922 г.:
„ (…) Лео Слезак наскоро имаше гостуване като Лоенгрин в театър в Горна Австрия. Прецизността на техническите работници в театъра не беше особено въодушевяваща и затова лебедът отлетява преди Слезак да го е покачил галантно. Тенорът не загубва самообладание, обръща се зад декора и извиква: „Кога тръгва следващият лебед?“.
(край на цитата)
Не по-малко известна е историята, публикувана от Лео Слезак в дебютната му книга „Моите пълни съчинения“ (1922 г.), как той се проваля като много млад начинаещ в Байройт. В последния ден на фестивала му е позволено да се яви на прослушване при репетиция на “Рейнско злато”, провеждана от Козима Вагнер, която се интересува от млади таланти.
Тя го попитва:
„И така, скъпи ми господин Сле-Сле-зак, какво ще ми изпеете?“
Аз, който исках да се покажа от всички възможни ъгли, и като драматичен певец-актьор, казах с увереност: „Арията от „Палячи”.
Общ парализиращ ужас се разпространява в залата за репетиции. Генералният музикален директор Книезе си поема въздух, някои от солистите като този в ролята на Донер са смаяни на такова предложение – в „царството на Вагнер“ да се пее ария от италианска опера … Дори този артист в ролята на Слугата е смаян от предложението. Госпожа Козима Вагнер също е учудена и след дълга пауза казва доста сдържано, че би било по-добре аз да изпея нещо от майстора – дали може да играя само Палячо – и предлага нещо, което вече съм изпял от Вагнер. Уплашен и подозиращ, че съм направил нещо изключително глупаво, назовах Лоенгрин, Холандеца и Фро в “Рейнско злато”. Решиха Фро.
След като Генералният музикален директор Книезе се освежи с глътка студена вода, той отиде до пианото. Трябваше да изпея пасажа: “Мостът води към замъка” – който се движи само в ниския и долния среден регистър. Днес, като зрял певец, чийто орган вече е утвърден, дълбоките тонове ми оставят много да се желае – тогава, като много млад начинаещ, толкова дълбок тон се състоеше само от отваряне на устата и дъхане на струя въздух – човек може да го чуе по този начин добре като нищо. Отхвърлиха ме със забележката, че вокалните ми способности са твърде слаби.
Когато се сбогувах доста съсипан – мислех, че мога да прочета най-дълбокото съжаление в очите на всички, че хубавите пет безплатни билета бяха пропилени за толкова недостоен човек. Историята за „Палячо” се разпространи мълниеносно, аз вървях засрамен по улиците и във всеки поглед на минувачите усещах огромна порция презрение върху мен.
През 1932 г. Слезак започва втората си кариера като звезда в немски и австрийски филми, в които играе предимно комични роли и почти винаги пее. По-известните заглавия са „La Paloma“ (1934), „Rendezvous in Vienna“ (1936), „Confetti“ (1936), „Gasparone“ (1937) и „Es war eine rauschende Ballnacht“ (1939).
След като се появява в антинацистки филми по време на Втората световна война, Лео Слезак е забранен от 1943 г. да участва във филми в Германия. Последните му две участия са през 1943 г. във филмите: „Münchhausen“ (Барон Мюнхаузен), в ролята на Султан Абд ул Хамид и „Geliebter Schatz“ (Любима скъпа), в ролята на Главният банков директор.
Слезак живее главно във Виена, от май 1938 г. в Берлин, по време на ваканция от 1911 г. в стара селска къща в Ротах-Егерн, където също е приятел с Георг Хирт и писателите Лудвиг Тома и Лудвиг Гангхофер. Във Виена е бил член на масонска ложа. Той прекарва последните години от живота си в Ротах-Егерн, където е и погребан в гробището на църквата Св. Лаврентий (Егерн) до съпругата си Елизабет.
Децата му Валтер и Маргарете Слезак също решават да направят кариера на сцената. Валтер става известна филмова звезда в Холивуд.
……..
Допълнителни биографични бележки и подробности по кариерата на Лео Слезак (от речника за певците от Куч и Рименс, стр. 3268-3269, издание 1997 година)
През 1898 г. Лео Слезак постъпва в Берлинската дворцова опера, но там получава незначителни роли и се налага да бъде освободен от ансамбъла на театъра. Все пак не е отстранен, а получава двегодишна отпуска. През 1901 г. получава окончателно уволнение от този театър. Още от 1899 г. той има ангажимент в Оперния театър в Бреслау (сега Вроцлав в Полша), но едва през 1901 г. е назначен там за постоянен член на ансамбъла.
През годините 1900 и 1909 Слезак има особено успешни гастроли в Кралския оперен театър „Ковънт Гардън“ в Лондон (дебют през 1900 г. като Лоенгрин в операта от Вагнер). През 1901 г. Густав Малер го поканва след едно гостуване като Арнолдо във „Вилхелм Тел“ от Росини на сцената на Виенската дворцова опера (сега Виенска държавна опера), където той става член на ансамбъла през годините 1901-1912 и отново през 1917-1934. През този дълъг период Слезак участва в редица важни постановки и премиери, като: Херман в „Дама Пика“ от Чайковски през 1907 г. и Баринкай в оперетата „Цигански барон“ от Йохан Щраус през 1910 г.
Във Виена Лео Слезак участва общо в 44 различни оперни и оперетни роли в 936 спектакъла. Негова гланцова роля там е Отело в операта от Верди, която роля той изнася за пръв път през 1909 г. във Виенската народна опера.
Гостувания го водят на сцените на Гранд Опера в Париж, както и в Дворцовите опери в Мюнхен и Берлин, както и в тази във Франкфурт (преди всичко през 1912 и 1917 г.). През 1905 г. той гостува в Миланската Скала в ролята на Танхойзер в операта от Вагнер. През 1907 г. Слезак учи при известния тенор Жан де Решке в Париж. Още през лятото на 1909 г. той пее заедно с ансамбъла на Метрополитън опера Ню Йорк при гостуване в Париж в „Théatre Chatelet“.
През 1909 г. Слезак получава ангажимент в Метрополитън опера Ню Йорк, където през януари 1910 г. има своята дебютна роля като Танхойзер. През 1911 г. той празнува огромен успех в ролята на Отело в операта от Верди заедно с Франсес Алда като Дездемона. В този театър той пее до 1912 г. в четири сезона в 10 различни роли при 72 спектакъла, между които 18 пъти е Отело, също и Манрико в „Трубадур“, Радамес в „Аида“, Тамино във „Вълшебната флейта“ от Моцарт, Фауст в операта ог Шарл Гуно, Лоенгрин и Валтер фон Щолцинг в „Майсторите певци от Нюрнберг“ на Вагнер, както и Алесандро Страдела в едноименната опера от Фридрих фон Флотов.
През 1910 г. Слезак играе в МЕТ при премиерата в САЩ на „Дама Пика“ от Чайковски в ролята на Херман. Също през 1910 г. той гостува в Бостън като Отело и Манрико.
Други гостувания го водят в: Немският театър в Прага (1901), Театърът в Бърно (от 1905 г.), Градският театър в Цюрих (1902), Дворцовата опера в Дрезден (1916), в Будапеща (1918), Стокхолм (1920-1921), Копенхаген (1920), Градският театър в Базел (1922), Оперният театър в Лвов (1907), в театри в Амстердам и Ротердам.
През 1929 г. Слезак има голям успех в Берлин в оперетата на Жак Офенбах „Рицарят Синята брада“.
Според статистики той е играл общо в 66 тенорови роли, от които могат да се отбележат като най-успешни: Радамес в „Аида“ от Верди, Раул в „Хугеноти“ от Джакомо Майербер, Калаф в „Турандот“ от Пучини (играе в тази роля от 1926 г. във Виенската държавна опера) и Лоенгрин. Особено високо се оценява неговата драматична игра и гласово представяне като Отело в операта от Верди, за която се твърди, че е изпълнявана от него по неповторим начин.
Лео Слезак е отличен и в лиричния оперен репертоар, като Тамино във „Вълшебната флейта“, Жулиен в „Луиза“ от Шарпантие, Фауст в операта от Гуно и Жорж Браун в „La Dame blanche“ от френския композитор Франсоа-Адриен Боалдьо (1775–1834).
През 1933 г. Слезак се сбогува с виенската публика в ролята на Канио в „Палячи“ от Леонкавало.
Гостувания и концертни турнета, при които Слезак се показва преди всичко като голям песенен интерпретатор го водят от триумф до следващ триумф през цялата му вокална кариера по всички големи музикални центрове в света. До 1934 г. той може да бъде слушан в концертни зали. По това време той е вече над 60-годишен.
През 1932 г. Слезак продължава своята втора голяма кариера като филмов артист в комичмни роли.
Лео Слезак е смятан за един от най-големите героични тенори на 20-и век. Пълнотата на неговия глас, както и блестящият му гланц са особено забележителни. При това и задълбочената му драматична трактовка на ролите са впечатлителни.
(край на бележките от речника на Куч и Рименс).
…..
Почести
През 1908 г. Лео Слезак е удостоен с почетно гражданство от община Брикслег в Австрия, след като изнася благотворителен концерт за засегнатите от наводнението и предоставя на общината огромните приходи от концерта.
През 1960 г. улиците „Leo-Slezak-Gasse“ във Виена-Вееринг (18-ти район) и през 1977 г. „Leo-Slezak-Straße“ в жилищния комплекс Берлин-Нойкьолн (квартал Хайдек) са кръстени на него. Има и улица „Slezakstraße“ в района Обермерцинг в Мюнхен.
Разни
Съпругата на Лео Слезак Елизабет (по баща Вертхайм) е сестра на Маргарете Шлезингер (по баща Вертхайм), която е омъжена за виенския адвокат Ернст Шлезингер. Ернст Шлезингер, който законно представлява Лео Слезак поне от 1906 г., е чичо на филмовия режисьор Фриц Ланг, поради което семейство Слезак е свързано с пионера на виенското кино „Ланг“.
Литературни трудове
Лео Слезак е написал няколко книги, в които описва по хумористичен начин своя изпълнен със събития живот:
1922: Всички мои произведения. Роволт, Берлин.
1927: Нарушаването на думата. Роволт, Берлин.
1940: Рецидив. Роволт, Берлин.
1948: Историята на моя живот (под редакцията на Маргарете Слезак). Пипер, Мюнхен (преглед „Der Spiegel“ 46/1948).
1966: Скъпо мое момче. Писма от загрижен баща (под редакцията на Валтер Слезак) Пипер, Мюнхен.
(край на биографичните бележки и данни за вокална кариера)
Цитирам в оригинал на немски език данни от богатата филмография на Лео Слезак, после ще дам превод на български език:
Filmografie
- 1907: Wilhelm Tell: Die Sonne strahlt. Nr. 78 (Gesang)
- 1909: Troubadour: Miserere Nr. 80 (Gesang)
- 1932: Der Frauendiplomat
- 1932: Skandal in der Parkstraße
- 1932: Ein toller Einfall
- 1932: Moderne Mitgift
- 1932: Die Galavorstellung der Fratinellis / Spione im Savoy-Hotel
- 1932: Die Herren vom Maxim
- 1933: Ich und die Kaiserin
- 1933: Unser Kaiser / Mein Liebster ist ein Jägersmann
- 1933: Großfürstin Alexandra
- 1934: Freut Euch des Lebens
- 1934: Musik im Blut
- 1934: La Paloma
- 1934: G’schichten aus dem Wienerwald
- 1934: Ihr größter Erfolg
- 1934: Der Herr ohne Wohnung
- 1934: Die Fahrt in die Jugend
- 1935: Die blonde Carmen
- 1935: Tanzmusik
- 1935: Die ganze Welt dreht sich um Liebe
- 1935: Die Pompadour
- 1935: Zirkus Saran / Knox und die lustigen Vagabunden
- 1935: Sylvia und ihr Chauffeur / Ein Walzer um den Stephansturm
- 1935: Eine Nacht an der Donau
- 1935: Herbstmanöver
- 1935: Unsterbliche Melodien
- 1935: Die lustigen Weiber
- 1935: Der König lächelt – Paris lacht
- 1936: Rendezvous in Wien
- 1936: Konfetti (Confetti)
- 1936: Das Frauenparadies
- 1936: Liebe im Dreivierteltakt / Der letzte Wiener Fiaker
- 1937: Die glücklichste Ehe der Welt / Die glücklichste Ehe von Wien
- 1937: Husaren, heraus!
- 1937: Gasparone
- 1938: Der Mann, der nicht nein sagen kann
- 1938: Heimat
- 1938: Die 4 Gesellen
- 1939: Frau am Steuer
- 1939: Es war eine rauschende Ballnacht
- 1940: Golowin geht durch die Stadt
- 1940: Der Herr im Haus
- 1940: Rosen in Tirol
- 1940: Operette
- 1941: Alles für Gloria
- 1943: Münchhausen
- 1943: Geliebter Schatz
(край на цитата)
Превод:
Филмография
1907: Вилхелм Тел: Слънцето грее. № 78 (само пеене)
1909: Трубадур: Miserere No. 80 (пеене)
1932: Жената дипломат
1932: Скандал в „Паркщрасе“
1932: Страхотна идея
1932: Модерна зестра
1932: Гала представление на Fratinellis / Spies в хотел Savoy
1932: Господата от Максим
1933: Аз и императрицата
1933: Нашият император / Моята любов е ловец
1933: Велика княгиня Александра
1934: Радвай се на живота
1934: Музика в кръвта
1934: Ла Палома
1934: Разкази от Виенската гора
1934: Техният най-голям успех
1934: Господинът без дом
1934: Пътуването в младостта
1935: Русата Кармен
1935: Танцова музика
1935: Целият свят се върти около любовта
1935: Помпадур
1935: Цирк Заран / Нокс и веселите скитници
1935: Силвия и нейният шофьор / Валс около „Щефанстурм“
1935: Една нощ на Дунава
1935: Есенни маневри
1935: Безсмъртни мелодии
1935: Веселите жени
1935: Кралят се усмихва – Парис се смее
1936: Среща във Виена
1936: Конфети
1936: Женският рай
1936: Любов в три-четвърти такт / Последният виенски фиакер
1937: Най-щастливият брак в света / Най-щастливият брак във Виена
1937: Хусарите вън!
1937: Гаспароне
1938: Човекът, който не може да каже не
1938: Начало
1938: Четиримата калфи
1939: Жена зад волана
1939: Беше блестяща бална вечер
1940: Голуин се разхожда из града
1940: Стопанинът на къщата
1940: Рози в Тирол
1940: Оперета
1941: Всичко за Глория
1943: Мюнхаузен
1943: Любима скъпа
(край на превода)
Няколко думи за Валтер Слезак – син на Лео Слезак, който тръгва по пътя на прочутия си баща:
Валтер Слезак (1902-1983) е син на оперния тенор Лео Слезак и актрисата Елза Вертхайм. Певицата Маргарете Слезак (1909-1953) е негова сестра, актрисата Ерика Слезак (* 5 август 1946 г. в Холивуд, Калифорния) е негова дъщеря.
Първоначално Валтер Слезак учи медицина, но след това избира сигурна работа като банков чиновник. Неговият приятел Майкъл Къртиз го убеждава през 1922 г. да поеме роля във филма му „Содом и Гомор“.
Слезак се отказва от банкова кариера и оттогава се концентрира изцяло върху младата филмова среда. Все още слаб младеж в онези дни, той играе романтичния любовник в редица немски филми без звук.
През 1930 г. Слезак се пробва на Бродуей и дебютира в постановката „Meet My Sister“. Той намира вкус и остава верен на сцената в продължение на 12 години. След като се премества в Съединените щати, той получава американско гражданство през 1936 г. Проблемите с теглото го принуждават да премине към роли от друг характер. През 1942 г. в първия си филм в новата си родина „Имало един меден месец“ Слезак играе съпругът на Джинджър Роджърс. През 1943 г., две години преди края на Втората световна война, той има едно от най-известните си изяви в „Спасителната лодка“ на Алфред Хичкок. В различното си представяне като компетентния и коварен нацистки капитан Вили, след потъването на американски пътнически кораб, предизвикано от потъването на собствената му подводница, той се озовава на борда на американска спасителна лодка, като най-накрая поема командването.
Валтер Слезак комбинира способността си да изобразява както злодейски, така и комични роли във филми като „The Corsair Ship“ (1944) или „The Sinful City“ (1949). Следват филм след филм до началото на 70-те години, все по-често в комични роли с видни партньори и с непрекъснато нарастваща популярност. Междувременно Слезак прави чести гастроли до сцената и ролята му на Цезар в мюзикъла „Фани“ му носи наградата „Тони“ през 1955 г. От 1965 до 1966 г. той има и собствено ревю шоу „My Dear Swan“ по германската телевизия. За последно се появява пред камерата за два епизода от телевизионния сериал „Love Boat“ през 1980 г., след което трябва да се оттегли по здравословни причини.
Обезсърчен от многото болести, Валтер Слезак се самоубива малко преди да навърши 81 години. Гробът му е в гробището в Ротах-Егерн в Австрия, където са погребани баща му и майка му.
(край на цитата)
До края на тази юбилейна статия за Лео Слезак ще се спра по-обстойно на неговата забележителна кариера в Метрополитън опера в Ню Йорк и във Виенската дъравна опера. В описанията по-горе дадох доста подробности, а тук ще се спра на конкретни изяви и състави на ансамблите при някои от тях.
Първо за изявите на Лео Слезак в МЕТ Ню Йорк. Цитирам началото и края на всичките му 72 спектакъла там. Както вече писах, в този театър той пее до 1912 г. в четири сезона в 10 различни роли при 72 спектакъла, между които 18 пъти е Отело, също и Манрико в „Трубадур“, Радамес в „Аида“, Тамино във „Вълшебната флейта“ от Моцарт, Фауст в операта от Шарл Гуно, Лоенгрин и Валтер фон Щолцинг в „Майсторите певци от Нюрнберг“ на Вагнер, както и Алесандро Страдела в едноименната опера от Фридрих фон Флотов. През 1910 г. Слезак играе в МЕТ при премиерата в САЩ на „Дама Пика“ от Чайковски в ролята на Херман:
| [Met Performance] CID:45090 New production Otello {24} Metropolitan Opera House; 11/17/1909 Debuts: Leo Slezak, Florence Wickham, Caramba Reviews | |
| [Met Performance] CID:45190 Otello {25} Philadelphia, Pennsylvania; 11/23/1909 | |
| [Met Performance] CID:45240 Otello {26} Metropolitan Opera House; 11/26/1909 Review | |
| [Met Performance] CID:45340 Il Trovatore {73} Metropolitan Opera House; 12/1/1909 Review | |
| [Met Performance] CID:45390 Otello {27} Metropolitan Opera House; 12/4/1909 | |
| [Met Performance] CID:45440 Otello {28} Lyric Theater, Baltimore, Maryland; 12/7/1909 | |
| [Met Performance] CID:45490 Il Trovatore {74} Metropolitan Opera House; 12/10/1909 |
(…)
| Metropolitan Opera House; 01/16/1913 |
| [Met Performance] CID:54586 Die Meistersinger von Nürnberg {118} Metropolitan Opera House; 01/20/1913 Act III, Scene 1 omitted Review |
| [Met Performance] CID:54589 Die Zauberflöte {33} Metropolitan Opera House; 01/23/1913 |
| [Met Concert/Gala] CID:54594 Eleventh Sunday Concert Metropolitan Opera House; 01/26/1913 |
| [Met Performance] CID:54600 Otello {54} Metropolitan Opera House; 01/31/1913 |
(край на цитата)
Дебюта на Лео Слезак в МЕТ е на 17 ноември 1909 г. в ролята на Отело в операта от Верди. С тази роля той завършва след четири сезона участията си в МЕТ на 31 януари 1913 г. Цитирам съставите на ансамблите при дебюта и при последната му изява там:
Metropolitan Opera House
November 17, 1909
New production
OTELLO {24}
Giuseppe Verdi–Arrigo Boito
Otello………………Leo Slezak [Debut]
Desdemona……………Frances Alda
Iago………………..Antonio Scotti
Emilia………………Florence Wickham [Debut]
Cassio………………Angelo Badà
Lodovico…………….Herbert Witherspoon
Montàno……………..Vincenzo Reschiglian
Roderigo…………….Pietro Audisio
Herald………………Bernard Bégué
Conductor……………Arturo Toscanini
´´´´´´
Metropolitan Opera House
January 31, 1913
OTELLO {54}
Giuseppe Verdi–Arrigo Boito
Otello………………Leo Slezak [Last performance]
Desdemona……………Frances Alda
Iago………………..Antonio Scotti
Emilia………………Jeanne Maubourg
Cassio………………Angelo Badà
Lodovico…………….Andrés De Segurola
Montàno……………..Vincenzo Reschiglian
Roderigo…………….Pietro Audisio
Herald………………Bernard Bégué
Conductor……………Arturo Toscanini
(край на цитатите)
Само 2 седмици след дебюта си в „Отело“, Лео Слезак има на 1 декември 1909 г. нова главна роля, този път като Манрико в „Трубадур“ от Верди. Ето състава при тази изява:
Metropolitan Opera House
December 1, 1909
IL TROVATORE {73}
Giuseppe Verdi–Salvatore Cammarano
Manrico……………..Leo Slezak
Leonora……………..Johanna Gadski
Count Di Luna………..Dinh Gilly
Azucena……………..Anna Meitschik
Ferrando…………….Giulio Rossi
Ines………………..Marie Mattfeld
Ruiz………………..Giuseppe Tecchi
Gypsy……………….Aristide Baracchi
Conductor……………Egisto Tango
(край на цитата)
За тази изява на Лео Слезак като Манрико, в архива на МЕТ има рецензия, която ще цитирам в оригинал и после в превод на български език:
Unsigned review in unidentified newspaper
SLEZAK’S HIGH C’S MAKE HIS MANRICO A TRIUMPH
Sweeps Metropolitan Audience Into Uproar with Lifted Sword
GADSKI A SUCCESSFUL LEONORA
Anna Meitschik’s Azucena Disappointing in Upper Notes – Dinh Gilly Sings the Count
Leo Slezak, the gigantic Bohemian tenor, is not in the running with Caruso. Of that there can be no doubt after last night’s performance of “Il Trovatore,” in which he impersonated, for the first time, his Manrico. Verdi’s hero of high C’s has several things to express before he comes to the second scene of the third act. Most of these things Slezak sang admirably and in genuine Italian fashion, holding the top notes with true southern fervor and producing, whenever there was sufficient provocation, the most delicious mezzo-voce. He even indulged in tones “morendo,” tones dying away into the faintest sort of whisper.
But then came the scene that contains “Ah! Si ben mio” and that irresistible tenor battle horse “Di Quella Pira.” Admiration then changed to amazement and amazement to tumultuous enthusiasm. In “Ah! Si ben” Slezak was not perfectly successful, his intonation sagging in a way that had a somewhat disconcerting effect on sensitive ears. But then uncertainty of pitch did not last over into “Di Quella Pira.” On his mettle, putting every ounce of energy into his voice, the great Slezak, chest thrown out and head held high, sang the dramatic rhythms of the familiar aria with irresistible temperament.
The first high C, delivered with remarkable freedom and ease, delighted the crowd so much that proceedings were almost interrupted at this point. Quick hisses, however stilled the incipient storm of noise, and Slezak was permitted to bring the scene to a close. As soon as the last high C had been hurled at the crowd, which Slezak did assuming a heroic posture, with sword held high in the air, the thunder of applause that already had begun to rumble burst forth unshackled. So vociferous a demonstration greeted the tenor it seems as if every man and woman was shouting, that the prompter, usually hidden from view, peeped out of his box near the footlights to see what it was all about. Every musician in the orchestra pit too got up in wonder and astonishment. Ten times Slezak had to return and bow his thanks before the noise could be quelled.
Johanna Gadski, who appeared for the second time here as Leonora, made a brilliant, artistic partner for Slezak. In fine voice, she sang the music allotted to her with a limpid beauty of tone and flexibility that one can recall in none of her predecessors in this part. Only in one respect could one have asked for improvement. Mme. Gadski’s diction in Italian still reveals Teutonic traits.
As Azucena, in which part she appeared here for the first time, Anna Meitschik proved to be distinctly disappointing. Her deep tones, singularly masculine in quality, were not unpleasant. Her high ones, however, sounded shrill and generally were sung excruciatingly sharp. There was nothing in the contralto’s restless and nervous acting to compensate for the faults of her singing.
Dinh Gilly revealed his beautiful baritone – a fine, manly, sonorous voice remarkable in range – to advantage in “Il Balen.” Evidently, however, this artist is not quite familiar as yet with the Italian dramatic style . His impersonation of the Count of Luna was stilted. Rossi was the Ferrando. Tecchi the Ruiz, Marie Mattfeld the Inez and Barracchi the Gypsy.
Egisto Tango conducted.
(край на цитата)
Превод:
Неподписан преглед в неидентифициран вестник
ВИСОКИТЕ „ДО“ НА СЛЕЗАК ПРАВЯТ НЕГОВИЯ МАНРИКО ТРИУМФ
Помита публиката на МЕТ в бунт с вдигнат меч
ГАДСКИ – ЕДНА УСПЯЛА ЛЕОНОРА
Aзучена на Анна Мейчик – разочароваща в горните ноти
Дин Джили пее Граф ди Луна
Лео Слезак, гигантският бохемски тенор, не участва в надпреварата с Карузо. В това няма никакво съмнение след снощното изпълнение на „Трубадур“, в което той се превъплъти за първи път в своя Манрико. Героят на Верди с високите „До“ има няколко неща, които да изрази, преди да стигне до втората сцена на третото действие. Повечето от тези неща Слезак изпя възхитително и по истински италиански начин, държейки горните нотки с истински южняшки плам и произвеждайки най-хубавия мецо-глас, когато имаше достатъчно провокация. Той дори се отдаде на тонове „морендо“ – тонове, които заглъхваха в най-слабия вид шепот.
Но тогава дойде сцената, която съдържа „Ah! Si ben mio“ и този неустоим боен тенор „Di Quella Pira“. Тогава възхищението се смени с учудване, а изумлението с бурен ентусиазъм. В „Ah! Si ben“ Слезак не беше съвършено успешен, интонацията му увисна по начин, който имаше донякъде обезпокоителен ефект върху чувствителните уши. Но тогава несигурността на сцената не продължи в “Di Quella Pira.” Със своята смелост, влагайки всеки грам енергия в гласа си, великият Слезак, изпънал гърди и високо вдигната глава, пееше драматичните ритми на познатата ария с неустоим темперамент.
Първото високо „До“, произнесено със забележителна свобода и лекота, възхити публиката толкова много, че процедурата беше почти прекъсната в този момент. Бързите тонове обаче успокоиха зараждащата се буря от шум и на Слезак беше позволено да приключи сцената. Веднага след като последното високо „до“ беше хвърлено към публиката, което Слезак направи, заемайки героична поза, с високо вдигнат меч, гръмотевиците от аплодисменти, които вече бяха започнали да гърмят, избухнаха без ограничения. Толкова гръмогласна демонстрация посрещна тенора, сякаш всеки мъж и жена викаха, така че суфльорът, обикновено скрит от погледа, надникна от кабинката си близо до прожекторите, за да види за какво става дума. Всички музиканти в оркестрината също останаха учудени и изумени. Десет пъти Слезак трябваше да се връща и да благодари, преди шумът да утихне.
Йохана Гадски, която се появи за втори път тук като Леонора, беше блестящ артистичен партньор на Слезак. С фин глас тя изпя музиката, която й беше поверена, с прозрачна красота на тона и гъвкавост, каквито не може да си спомним при нито една от нейните предшественици в тази част. Само в едно отношение можеше да се иска подобрение – дикцията на г-ца Гадски на италиански все още разкрива тевтонски черти.
В ролята на Азучена, в чиято роля се появи тук за първи път Анна Мейчик се оказа явно разочароваща. Дълбоките й тонове, изключително мъжествени по качество, не бяха неприятни. Високите й тонове обаче звучаха пронизително и като цяло бяха изпяти мъчително остро. Нямаше нищо в неспокойната и нервна игра на контраалта, което да компенсира недостатъците на нейното пеене.
Дин Джили разкри красивия си баритон – фин, мъжествен, звучен глас със забележителен диапазон – с предимство в “Il Balen”. Очевидно обаче този артист все още не е добре запознат с италианския драматургичен стил. Превъплъщението му в образа на граф Луна беше надуто. Роси беше Ферандо, Течи – Руис, Мари Матфелд – Инес и Барачи – циганинът.
Дирижира Egisto Tango.
(край на превода)
Само един месец след първата изява в „Трубадур“, Лео Слезак играе на 29 декември 1909 г. в нова главна роля – Радамес в „Аида“ от Верди. Цитирам състава при тази първа изява:
Metropolitan Opera House
December 29, 1909
AIDA {142}
Giuseppe Verdi–Antonio Ghislanzoni
Aida………………..Johanna Gadski
Radamès……………..Leo Slezak
Amneris……………..Louise Homer
Amonasro…………….Pasquale Amato
Ramfis………………Adamo Didur
King………………..Giulio Rossi
Messenger……………Angelo Badà
Priestess……………Lenora Sparkes
Dance……………….Gina Torriani
Conductor……………Arturo Toscanini
(край на цитата)
В архива на МЕТ има рецензия за тази изява в „Аида“. Цитирам я в оригинал и после в превод на български език:
Review of W. J. Henderson in the Sun
SLEZAK AS RADAMES IN ‘AIDA’
The Tall Tenor a Gorgeous Sight in Metropolitan Presentation
Leo Slezak robed in a tunic sparkled with gems made the most imposing Radames of recent years in last night’s “Aida” at the Metropolitan Opera House. The Czech tenor towered over every one else on the stage, carrying his gigantic height with ease and dignity and looking every inch the intrepid, yet merciful, warrior of ancient Egypt. There was nobility in his aspect and a largeness of gesture and movement that attained the heroic without going beyond the scale of artistic effectiveness. In his acting of Radames the singer kept within the mood and picture of the drama, establishing the nature and limitations of the character and making a man of him. There was a refreshing absence of formula in his work and one felt the steady impulse of earnestness and initiative.
Mr. Slezak’s singing of the Radames music was almost equally commendable. Without the advantage of an electrifying quality of voice, the tenor’s tones showed again the gamut of color and intensity already disclosed in his performance of two other widely contrasted Verdian roles, Manrico and Otello. Expression was a foremost factor, without demanding any sacrifice of beauty. There was glowing warmth in his passionate outburst in the Nile scene and a fine continence in passages where it was appropriate. Mr. Slezak’s phrasing was framed to fit the significance, textual and musical, of what he sang. Artistic purpose and sincerity underlay all that he did and the large audience made plain its enthusiastic appreciation of the new Radames.
In every other respect last night’s” Aida” was familiar and, in most, it was excellent. Mme. Gadski, in the titular character, was not at her best until the Nile scene was reached; this music she sand well without the forcing of tone that marred her second act. It may be added that her orange colored makeup of face and arms was needlessly unbecoming. Mme. Homer was again at her best as Amneris and Mr. Amato was a vibrant and forceful Amonasro. Mr. Rossi’s King was acceptable and Mr. Didur’s High Priest showed less trembling of tone than before; there ought to be no such tentative utterances from this astute old Egyptian politician. Mr. Toscanini’s conducting of the score was broadly authoritative.
(край на цитата)
Превод:
Рецензия от W. J. Henderson в „Sun“
СЛЕЗАК КАТО РАДАМЕС В „AИДА“
Високият тенор – великолепна гледка в презентацията на Метрополитън
Лео Слезак облечен в туника, искряща със скъпоценни камъни, направи най-внушителния Радамес от последните години в снощната „Аида“ в Метрополитън опера. Чешкият тенор се извисяваше над всички останали на сцената, носейки гигантския си ръст с лекота и достойнство и изглеждайки всеки инч като безстрашен, но все пак милостив воин от древен Египет. Имаше благородство в неговия аспект и мащабност на жеста и движението, които постигнаха героичното, без да надхвърлят мащаба на артистичната ефективност. В играта на Радамес певецът се придържаше към настроението и картината на драмата, установявайки природата и ограниченията на героя и правейки го човек. В работата му имаше освежаващо отсъствие на формула и човек усещаше постоянния импулс на сериозност и инициатива.
Изпълнението на музиката на Радамес от г-н Слезак беше почти също толкова похвално. Без предимството на наелектризиращо качество на гласа, тоновете на тенора показаха отново гамата от цветове и интензивност, които вече бяха разкрити в изпълнението му на две други силно контрастиращи вердиеви роли – Манрико и Отело. Експресията беше основен фактор, без да се изисква жертва на красотата. Имаше бляскава топлина в неговия страстен изблик в сцената на Нил и фина сдържаност в пасажите, където беше подходящо. Фразировката на г-н Слезак беше оформена така, че да отговаря на значението, текстово и музикално, на това, което изпя. Артистична цел и искреност стояха в основата на всичко, което той направи, и широката публика показа ясно своята ентусиазирана оценка за новия Радамес.
Във всяко друго отношение снощната “Аида” беше позната и в повечето случаи беше отлична. Госпожице Гадски в титулярната дамска героиня не беше в най-добрата си форма, докато не се стигна до сцената на Нил; тази музика тя пести добре без насилствения тон, който помрачи второто действие. Може да се добави, че оранжевият й грим на лицето и ръцете беше излишно неприличен. Госпожица Хомер отново беше в най-добрата си форма като Амнерис, а г-н Амато беше жизнен и силен Амонасро. Кралят на г-н Роси беше приемлив, а върховният жрец на г-н Дидур показа по-малко треперещ тон от преди; не би трябвало да има такива колебливи изказвания от този проницателен стар египетски политик. Дирижирането на партитурата от г-н Тосканини беше като цяло авторитетно.
(край на превода)
20 дни след първата изява като Радамес в „Аида“ от Верди, Лео Слезак дебютира в МЕТ на 17 януари 1910 г. в нова – съвсем друга роля – централната партия на Танхойзер в едноименната опера от Рихард Вагнер. Ето състава при тази първа изява в ролята на Танхойзер. В ролятя на Елизабет е наново немският сопран Йохана Гадски, с която Слезак играе в „Трубадур“:
Metropolitan Opera House
January 17, 1910
TANNHÄUSER {173}
Tannhäuser…………..Leo Slezak
Elisabeth……………Johanna Gadski
Wolfram……………..Clarence Whitehill
Venus……………….Olive Fremstad
Hermann……………..Allen Hinckley
Walther……………..Albert Reiss
Heinrich…………….Julius Bayer
Biterolf…………….Adolph Mühlmann
Reinmar……………..Frederick Gunther
Shepherd…………….Lenora Sparkes
Page………………..Anna Case
Page………………..Lillia Snelling
Page………………..Lenora Sparkes
Page………………..Henriette Wakefield
Dance……………….Gina Torriani
Dance……………….Margarete Horwitz
Dance……………….Violet Tarr
Conductor……………Alfred Hertz
(край на цитата)
Не са изминали и 3 седмици от премиерата на „Танхойзер“ през януари 1910 г., на 4 февруари 1910 г. Лео Слезак играе нова роля в операта „Алесандро Страдела“ от немския композитор Фридрих фон Флотов, автор на известната опера „Марта“. Цитирам състава на ансамбъла при първата изява:
Metropolitan Opera House
February 4, 1910
Metropolitan Opera Premiere
ALESSANDRO STRADELLA {1}
Flotow-Friedrich
Stradella……………Leo Slezak
Leonore……………..Alma Gluck
Bassi……………….Adolph Mühlmann
Malvolio…………….Otto Goritz
Barbarino……………Albert Reiss
Dance: Ivy Craske, Ottokar Bartik, Corps de Ballet
Conductor……………Max Bendix
(край на цитата)
В архива на МЕТ има рецензия за тази изява, която цитирам в оригинал, после в превод на български:
Unsigned review in The New York Times (Richard Aldrich?)
FLOTOW’S STRADELLA IS HEARD
An Amusing Comic Opera of the Old Time at the Metropolitan
SLEZAK AS THE HERO
Beautiful Singing by Miss Alma Gluck – A Ballet Scene from “Vienna Woods” Follows
There was a time once when Flotow’s opera ” Alessandro Stradella ” seemed to be destined to as long a life as his “Martha.” Sixty years ago its popularity seemed quite as great. But “Martha” has come down the declining part of the nineteenth century still living, while “Alessandro Stradella ” has long been shelved and almost forgotten. Not quite, for the management of the Metropolitan Opera House remembered it and brought it forward there last evening in a very pretty revival. It was not familiar, probably, to many of the audience who heard it last evening. It had not been performed for near a quarter of century in New York; then it was given by a German company, with the loud-voiced tenor, Heinrich Bötel, at its head, at the Thalia Theatre, in the Bowery, in those days a somewhat more popular place for the resort of the operatic public than it is now. And it had been heard earlier, reflecting here, in some degree, the great popularity it had at one time in Germany.
At least one of the figures in the opera is a historical personage-Alessandro Stradella-who was a noted composer and singer in the seventeenth century. And the general outline of the story of the opera for a long time was supposed to be based on veritable historical truth until modern historians began to peer into the authenticity of the legend, when they found there was little or nothing to support it, and could substitute nothing in place of it. Stradella was supposed to have abducted the ward and destined bride of a Venetian nobleman, who thereupon set two desperadoes upon his track to kill him and recover the lady. When they were ready to do their deadly work Stradella so charmed them with his singing that they immediately gave up their purpose, fell on their knees, and asked forgiveness. Stradella was, furthermore, supposed to have been the composer of a well-known and much-beloved sacred air called “Pieta, Signor,” which is certainly not by Stradella, and may be by Rossini, or some other composer of the first half of the nineteenth century.
“Stradella” shows its kinship to “Martha ” in the cheerful flow of melody and the gayety of its comic scenes. It is now easily enough seen to be of rather less substantial fibre, but it has pretty and agreeable music; and when the opera is presented with as much spirit as it was last night, it is amusing. The sentimental portions seem, to be sure, rather old-fashioned and threadbare, but there are familiar tunes that were greeted with pleasure, as the chorus in the second act, the tune that is also heard in the overture; and the invocation to the Virgin that Stradella sings in the last act, and that produces so profound an effect on the two desperadoes as well as their employer, the Venetian nobleman. The carnival scene is an agreeable specimen of an old-fashioned style.
The opera was very well given. The chief parts were entrusted to artists that made a good deal out of the rather flimsy material of the opera. Leo Slezak was the Stradella, a superb figure whose singing of the music was still more superb. He made a deep impression on the audience in front of him as well as on the precious pair of banditti behind him by his singing of the song to the Virgin, and he had to repeat it. The two picturesque rascals were represented by Messrs. Goritz and Reiss in a spirit of broad farce that now and again produced some amusing results. Mr. Goritz, especially, has the comic vein well developed. One of the most charming features of the performance was the singing of Miss Alma Gluck, the Leonore. The music is admirably adapted for her voice, which, though small, is of delicious purity, smoothness and limpidity, with all the freshness of youth unspoiled by vicious use or the attempt to make it bigger or richer or more dramatic, or in fact, anything other than it is.
Mr. Bendix conducted the performance not with much authority nor with results of much precision. The opera was followed by a “ballet divertissement,” the wedding scene, so called, from the ” Vienna Waltzes,” recently sternly suppressed after having been announced for production. The scene is charming and is well given, so that it was difficult to see, so far as this portion of the ballet is concerned, any reason for an edict against it. “Vienna Waltzes” used to be in the repertory of the Metropolitan Opera House in the days of the German company, and in those far-off days used to be found pretty and entertaining.
The dances in this scene comprise an old German “pillow dance,” by a company in the costume of 1830 or thereabout; a Ländler, a waltz, a polka by the solo dancers of the ballet. Ivy Craske, Ottokar Bartik, Christine Dumont, Oscar Strauss, Rita Sachetto and Gina Torriani, and, finally, a “Banquet Waltz ” by the corps de ballet.
(край на цитата)
Превод:
Неподписана рецензия в „The New York Times“ (Ричард Олдрич?)
ЧУВА СЕ „СТРАДЕЛА“ ОТ ФЛОТОВ
Забавна комична опера от старо време в Метрополитън опера
СЛЕЗАК КАТО ГЕРОЙ
Красиво пеене от г-ца Алма Глюк – Следва балетна сцена от “Виенската гора”.
Имаше време, когато операта на Флотов „Алесандро Страдела“ изглеждаше предопределена да има толкова дълъг живот, колкото неговата „Марта“. Преди шестдесет години популярността й изглеждаше също толкова голяма. Но „Марта“ се появи в залеза на деветнадесети век, докато все още е жива, докато „Алесандро Страдела“ отдавна е оставена на рафтове и почти забравена. Не съвсем, защото ръководството на Метрополитън опера се сети за нея и я представи там снощи в много красиво оживление. Вероятно не беше позната на много от публиката, която я чу снощи. Не е изпълнявана близо четвърт век в Ню Йорк; след това беше изнесена от немска компания, начело с високогласния тенор Хайнрих Бьотел, в театъра „Талия“, в Бауъри, в онези дни малко по-популярно място за прибежище на оперната публика, отколкото е сега. И това беше чуто по-рано, отразявайки тук, до известна степен, голямата популярност, която имаше по едно време в Германия.
Поне една от фигурите в операта е историческа личност – Алесандро Страдела – който е известен композитор и певец през седемнадесети век. И общото очертание на историята на операта за дълго време трябваше да се основава на истински исторически факт, докато съвременните историци не започнаха да надникват в автентичността на легендата, когато откриха, че има малко или нищо в подкрепа на нея и можеха да не заместват нищо от мястото й. Предполага се, че Страдела е отвлякъл подопечната и обречена булка на венециански благородник, който след това насочва двама негови приближени по следите му, за да го убият и да върнат дамата. Когато те са готови да свършат смъртоносната си работа, Страдела така ги очарова с пеенето си, че те веднага се отказват от целта си, падат на колене и искат прошка. Освен това се предполага, че Страдела е бил композитор на добре известна и много обичана свещена песен, наречена „Пиета, синьор“, която със сигурност не е от Страдела, а може да е от Росини или някой друг композитор от първата половина на деветнадесети век.
“Страдела” показва родството си с “Марта” във веселия поток от мелодии и хумора на своите комични сцени. Сега е достатъчно лесно да се види, че е от по-малко плътни влакна, но има красива и приятна музика; и когато операта е представена с толкова дух, колкото беше снощи, е забавно. Сантименталните части изглеждат, разбира се, доста старомодни и изтъркани, но има познати мелодии, които бяха посрещнати с удоволствие, като припева във второ действие, мелодията, която се чува и в увертюрата; и призивът към Богородица, който Страдела пее в последното действие и който предизвиква толкова дълбок ефект върху двамата отчаяни хора, както и върху техния работодател – венецианския благородник. Карнавалната сцена е приятен образец на старомоден стил.
Операта беше много добре изнесена. Главните части бяха поверени на артисти, които направиха добра сделка с доста крехкия материал на операта. Лео Слезак беше Страдела – превъзходна фигура, чието пеене на музиката беше още по-превъзходно. Той направи дълбоко впечатление на публиката, както и на скъпоценната двойка бандити зад него с изпяването на песента за Богородица и трябваше да я повтори. Двамата живописни негодници бяха представени от господата Гориц и Райс в дух на широк фарс, който от време на време водеше до някои забавни резултати. Особено г-н Гориц има добре развита комична жилка. Една от най-очарователните черти на представлението беше пеенето на мис Алма Глук в ролята на Леонора. Музиката е възхитително адаптирана към нейния глас, който, макар и малък, е с възхитителна чистота, гладкост и прозрачност, с цялата свежест на младостта, непокварена от порочното използване или от опита да го направи по-голям, по-богат или по-драматичен, или всъщност, нещо различно от това.
Г-н Бендикс дирижира представлението не с много власт, нито с много прецизни резултати. Операта беше последвана от “балетен дивертисмент”, така наречената сватбена сцена от “Виенските валсове”, наскоро строго премълчана, след като беше обявена за производство. Сцената е очарователна и добре представена, така че беше трудно да се види, що се отнася до тази част от балета, някаква причина за указ срещу нея. „Виенските валсове“ са били в репертоара на Метрополитън опера по времето на германската трупа и в онези далечни времена са били красиви и забавни.
Танците в тази сцена включват стар немски “танц на възглавници” от компания в костюми от 1830 г. или около това време; лендлер, валс, полка от солистите на балета Айви Краске, Отокар Бартик, Кристин Дюмон, Оскар Щраус, Рита Сашéто и Джина Ториани и накрая „Банкетен валс“ в изпълнение на цялата трупа.
(край на превода)
Само един месец след първата изява като Алесадро Страдела, на 5 март 1910 г. Лео Слезак трябва да играе в нова роля – при матине, в руската опера „Дама Пика“ от Чайковски. Интересно, това е премиерата на тази опера в МЕТ, както и в САЩ. Пее се на немски език, като повечето солисти са немци. При това диригент е Густав Малер!!!
Цитирам състава на ансамбъла при тази първа изява:
Metropolitan Opera House
March 5, 1910 Matinee
United States Premiere
In German
THE QUEEN OF SPADES {1}
P. I. Tchaikovsky-M. Tchaikovsky
Lisa………………..Emmy Destinn
Gherman……………..Leo Slezak
Countess…………….Anna Meitschik
Prince Yeletsky………John Forsell
Count Tomsky…………Adamo Didur
Chekalinsky………….Wilhelm Otto
Surin……………….Adolph Mühlmann
Paulina……………..Florence Wickham
Governess……………Marie Mattfeld
Masha……………….Lenora Sparkes
Daphnis……………..Florence Wickham
Chloé……………….Alma Gluck
Plutus………………Adamo Didur
Chaplitsky…………..Glenn Hall
Narumov……………..Adolf Rehkopf [Debut]
Dance……………….Ivy Craske
Conductor……………Gustav Mahler
(край на цитата)
Три седмици след първото участие в „Дама Пика“, Лео Слезак трябва да се въплъти на 26 март 1910 г. в роля от опера на Вагнер – „Майсторите певци от Нюрнберг“, като играе ролята на Валтер фон Щолцинг. Дирижира Артуро Тосканини. Цитирам състава на ансамбъла при първата изява:
Metropolitan Opera House
March 26, 1910 Matinee
New Production
DIE MEISTERSINGER VON NÜRNBERG {104}
Wagner-Wagner
Hans Sachs…………..Walter Soomer
Eva…………………Johanna Gadski
Walther von Stolzing….Leo Slezak
Magdalene……………Florence Wickham
David……………….Albert Reiss
Beckmesser…………..Otto Goritz
Pogner………………Robert Blass
Kothner……………..Adolph Mühlmann
Vogelgesang………….Glenn Hall
Nachtigall…………..Adolf Rehkopf
Ortel……………….Arthur Triebner
Zorn………………..Julius Bayer
Moser……………….Wilhelm Otto
Eisslinger…………..Walter Koch
Foltz……………….Marcel Reiner
Schwarz……………..Frederick Gunther
Night Watchman……….Paolo Ananian
Conductor……………Arturo Toscanini
(край на цитата)
След пауза почти от 10 месеца за нова роля, през което време Лео Слезак играе в други спектакли с негови роли в МЕТ, на 17 януари 1911 г. следва нова роля за него, която му е добре позната още от Европа – Лоенгрин в едноименната опера от Вагнер. Цитирам ансамбъла при тази първа изява:
New York, Brooklyn
January 17, 1911
LOHENGRIN {261}
Lohengrin……………Leo Slezak
Elsa………………..Olive Fremstad
Ortrud………………Louise Homer
Telramund……………Walter Soomer
King Heinrich………..Allen Hinckley
Herald………………William Hinshaw
Noble……………….Julius Bayer
Noble……………….Ludwig Burgstaller
Noble……………….Adolf Fuhrmann
Noble……………….Marcel Reiner
Page………………..Inga Örner
Page………………..Anna Case
Page………………..Lillia Snelling
Page………………..Henriette Wakefield
Conductor……………Alfred Hertz
(край на цитата)
Следват почти 2 години без нови роли за Лео Слезак, в които той участва в спектакли от играните вече до сега роли. На 23 ноември 1912 г. той се явява в съвсем друга роля – Тамино във „Вълшебната флейта“ от Моцарт. Цитирам състава на ансамбъла:
Metropolitan Opera House
November 23, 1912 Matinee
New production
DIE ZAUBERFLÖTE {27}
Mozart-Schikaneder
Pamina………………Emmy Destinn
Tamino………………Leo Slezak
Queen of the Night……Ethel Parks [Debut]
Sarastro…………….Edward Lankow [Debut]
Papageno…………….Otto Goritz
Papagena…………….Bella Alten
Monostatos…………..Albert Reiss
Speaker……………..Putnam Griswold
First Lady…………..Vera Curtis [Debut]
Second Lady………….Florence Mulford
Third Lady…………..Louise Homer
Genie……………….Lenora Sparkes
Genie……………….Anna Case
Genie……………….Marie Mattfeld
Priest………………Lambert Murphy
Priest………………Louis Kreidler
Priest………………Julius Bayer
Guard……………….Paul Althouse [Debut]
Guard……………….Basil Ruysdael
Conductor……………Alfred Hertz
(край на цитата)
Две седмици след първата изява във „Вълшебната флейта“, на 7 декември 1912 г. идва последното ново участие на Лео Слезак в главна роля в МЕТ – сега във френска опера – „Фауст“ от Шарл Гуно, при следния ансамбъл:
Metropolitan Opera House
December 7, 1912 Matinee
FAUST {289}
Faust……………….Leo Slezak
Marguerite…………..Geraldine Farrar
Méphistophélès……….Léon Rothier
Valentin…………….Dinh Gilly
Siebel………………Rita Fornia
Marthe………………Marie Mattfeld
Wagner………………Bernard Bégué
Conductor……………Giuseppe Sturani
(край на цитата)
И както писах преди, на 31 януари 1913 г. е последната изява на Лео Слезак в МЕТ- като Отело в операта от Верди, с която роля той е започнал кариерата си в МЕТ на 17 ноември 1909 г. Нека припомня състава при тази последна изява:
Metropolitan Opera House
January 31, 1913
OTELLO {54}
Giuseppe Verdi–Arrigo Boito
Otello………………Leo Slezak [Last performance]
Desdemona……………Frances Alda
Iago………………..Antonio Scotti
Emilia………………Jeanne Maubourg
Cassio………………Angelo Badà
Lodovico…………….Andrés De Segurola
Montàno……………..Vincenzo Reschiglian
Roderigo…………….Pietro Audisio
Herald………………Bernard Bégué
Conductor……………Arturo Toscanini
(край на цитатите)
Сега като последно – изявите на Лео Слезак на сцената на Виенската държавна опера.
Както писах вече, през 1901 г. Густав Малер го поканва след едно гостуване като Арнолдо във „Вилхелм Тел“ от Росини на сцената на Виенската дворцова опера (сега Виенска държавна опера), където той става член на ансамбъла през годините 1901-1912 и отново през 1917-1934. През този дълъг период Слезак участва в редица важни постановки и премиери, като: Херман в „Дама Пика“ от Чайковски през 1907 г. и Баринкай в оперетата „Цигански барон“ от Йохан Щраус през 1910 г.
Във Виена Лео Слезак участва общо в 44 различни оперни и оперетни роли в 936 спектакъла. Негова гланцова роля там е Отело в операта от Верди, която роля той изнася за пръв път през 1909 г. във Виенската народна опера.
Сега цитирам подробен списък на всички негови оперни роли във Виена с конкретен брой на изявите (по азбучен ред на оперите) – 44 роли и 936 спектакъла:
AIDA
Radames | 68 Vorstellungen | 29.01.1901–24.05.1931
CARMEN
Don José | 11 Vorstellungen | 14.03.1905–16.09.1907
CAVALLERIA RUSTICANA
Turiddu | 3 Vorstellungen | 12.01.1902–14.05.1904
COSÌ FAN TUTTE
Ferrando | 5 Vorstellungen | 24.11.1905–27.04.1906
DALIBOR
Dalibor | 4 Vorstellungen | 03.02.1918–10.02.1925
DAS RHEINGOLD
Froh | 4 Vorstellungen | 15.12.1901–03.06.1903
DER EVANGELIMANN
DER FLIEGENDE HOLLÄNDER
Erik | 14 Vorstellungen | 08.10.1901–25.01.1933
DER FREISCHÜTZ
Max | 10 Vorstellungen | 11.01.1902–24.01.1928
DER FREISCHÜTZ
Drei Jäger | 3 Vorstellungen | 26.02.1918–07.10.1918
DER OPERNBALL
Beaubuisson | 6 Vorstellungen | 24.01.1931–03.03.1931
DIE ENTFÜHRUNG AUS DEM SERAIL
Belmonte | 15 Vorstellungen | 29.01.1906–18.09.1908
DIE FLEDERMAUS
Alfred | 20 Vorstellungen | 26.12.1920–10.01.1934
DIE KÖNIGIN VON SABA
Assad | 44 Vorstellungen | 08.06.1904–15.04.1928
DIE MEISTERSINGER VON NÜRNBERG
Walther von Stolzing | 63 Vorstellungen | 02.02.1901–26.12.1928
DIE NEUGIERIGEN FRAUEN / LE DONNE CURIOSE
Florindo, Rosauras Verlobter | 8 Vorstellungen | 04.10.1905–05.12.1905
DIE ZAUBERFLÖTE
Tamino | 16 Vorstellungen | 09.11.1901–18.03.1906
EIN WINTERMÄRCHEN
Leontes | 11 Vorstellungen | 02.01.1908–17.05.1908
ERNANI / HERNANI
Ernani / Hernani | 10 Vorstellungen | 02.10.1902–26.03.1925
EURYANTHE
Adolar, Graf zu Nevers | 11 Vorstellungen | 19.01.1903–23.06.1926
FAUST / MARGARETHE
Faust | 30 Vorstellungen | 16.09.1901–07.05.1909
FIDELIO
Florestan | 28 Vorstellungen | 30.09.1910–18.06.1931
GUILLAUME TELL
Arnold | 14 Vorstellungen | 23.01.1901–19.01.1907
IL TROVATORE / DER TROUBADOUR
Manrico | 47 Vorstellungen | 07.06.1901–17.06.1930
KONZERT DES K. K. HOF-OPERNTHEATERS
Sänger | 1 Vorstellung | Konzert | 06.06.1917
LA BOHÈME (PUCCINI)
Rodolfo | 36 Vorstellungen | 27.11.1903–12.01.1931
LA DAME BLANCHE / DIE WEISSE DAME / DIE WEISSE FRA
Georges Brown, ein englischer Offizier | 9 Vorstellungen | 28.05.1902–08.10.1904
LA JUIVE / DIE JÜDIN
Eléazar | 52 Vorstellungen | 13.10.1903–14.12.1932
LA MUETTE DE PORTICI / DIE STUMME VON PORTICI
Masaniello, neapolitanischer Fischer | 5 Vorstellungen | 27.02.1907–19.09.1907
LAKMÉ
Gerald | 20 Vorstellungen |14.11.1904-28.09.1907
LE PROPHÈTE / DER PROFET / DER PROPHET
Jean de Leyde / Johann von Leyden | 33 Vorstellungen | 26.01.1901–09.05.1931
LES HUGUENOTS
Raoul de Nangis | 53 Vorstellungen | 29.10.1902–27.04.1926
LOHENGRIN
Lohengrin | 16 Vorstellungen | 09.06.1901–01.01.1929
LOUISE
Julien | 11 Vorstellungen | 29.03.1903–05.01.1904
MANON
Der Chevalier Des Grieux | 24 Vorstellungen | 22.05.1901–21.09.1909
OTELLO / OTHELLO
Otello / Othello | 37 Vorstellungen | 22.10.1909–01.04.1933
PAGLIACCI / DER BAJAZZO
Canio (Pagliaccio) | 34 Vorstellungen | 28.05.1901–26.09.1933
PIQUE DAME
Hermann | 12 Vorstellungen | 10.12.1902–12.02.1919
RIGOLETTO
Der Herzog von Mantua | 4 Vorstellungen | 06.06.1903–11.09.1906
SAMSON ET DALILA / SAMSON UND DALILA
Samson | 1 Vorstellung | 16.01.1930
STRADELLA (ALESSANDRO STRADELLA)
Stradella | 8 Vorstellungen | 11.05.1908–26.04.1919
TANNHÄUSER UND DER SÄNGERKRIEG AUF WARTBURG
Tannhäuser | 49 Vorstellungen | 04.06.1902–28.06.1931
TURANDOT
Calaf | 7 Vorstellungen | 14.10.1926–05.01.1928
UN BALLO IN MASCHERA
Gustaf III. | 41 Vorstellungen | 19.05.1906–18.05.1931
VIOLANTA
Alfonso, natürlicher Sohn des Königs von Neapel | 7 Vorstellungen | 21.05.1919–30.06.1926
ZAIDE
Timon, ein Grieche | 3 Vorstellungen | 04.10.1902–17.10.1902
(край на цитата)
Тук няма да се спирам на отделни изяви на Лео Слезак както в МЕТ, при желание това може да се направи в архива на Виенската държавна опера, където има всички подробности.
Нека днес на 19 август 2023 г. почетем 150 години от рождението на забележителния тенор Лео Слезак, които се навършиха вчера на 18 август. Той е оставил златни спомени в историята на световното оперно изкуство, които няма да се забравят.
Мир на праха му!
…..
Изпълнение на Лео Слезак:
Leo Slezak – In fernem Land (Polydor, 1928)
……
Изпълнение на Лео Слезак
Leo Slezak – Otello. Ora e per sempre addio – 1909
Leo Slezak – Otello. Ora e per sempre addio – 1909 Otello. Ora e per sempre addio Edison Amberol: B156 Slezak, Leo, tenor 1873-1946 Verdi, Giuseppe, composer 1813-1901 DATE RECORDED: 1909 Private photo: Leo Slezak, his wife Elizabeth (Elsa) Wertheim (1874-1944) and Walter Slezak (his son).
´´´´
Изпълнение на Лео Слезак:
Leo Slezak: Hobellied. (1937).
…….
Изпълнение на Лео Слезак:
Leo Slezak; “Nacht und Träume”; Franz Schubert
……
Изпълнение на Лео Слезак:
Leo Slezak – Roi du ciel (Le Prophète)
TITEL : Herr, dich in den Sternenkreisen (Der Prophet)
´´´´
Изпълнение на Лео Слезак:
Leo Slezak; “Mondnacht”; Robert Schumann
….
Изпълнение на Лео Слезак:
Leo Slezak, Tenor “Wilhelm Tell”
Leo Slezak, Tenor singt die Arie “Ses jours qu´il sont ose proscerire” in deutscher Sprache (in German) aus der Oper “Wilhelm Tell” von Rossini, aufgenommen 1903, bei der die Stimme von Slezak berauschend hervortritt, einmalig!!!!
…….