Luigi Nono – operastars

Композиторът от Италия Луиджи Ноно е роден на днешния ден преди 100 години

Драги приятели на оперната и съвременна класическа музика, днес на 29 януари 2024 г. се навършват кръглите 100 години от рождението на един голям съвременен композитор и новатор в редица музикални жанрове – италианецът Луиджи Ноно (Luigi Nono), роден на тази ден през 1924 г. във Венеция, починал на 8 май 1990 г. също там.

Неговото име не е много познато на широкия кръг музикални любители в България, освен ако те се интересуват специално от „нова музика“. Но за тия, които имат специални интереси към този жанр, името на Луиджи Ноно стои много високо в класацията на тия „модерни композитори“, ако въобще може да се говори за такава класация. Бих казал така – той е на едно равнище чрез постиженията си с такива имена като Джон Кейдж, Бруно Мадерна, Карлхайнц Щокхаузен, Луиджи Далапикола, Джузепе Синополи, Пиер Булез, Хелмут Лахенман и още няколко други.

Нека още в началото днес споделя, че през 2015 г. – преди 9 години на този ден аз написах тук във ФБ малка статия за Луиджи Ноно, която сега ще разширя с нови данни във връзка с кръглите 100 години от рождението му.

Цитирам по-голямата част от тази моя статия през 2015 г.:

„Драги приятели на оперната музика, днес на 29 януари 2015 г. е 91-ят рожден ден на един значителен съвременен композитор – италианецът Луиджи Ноно (Luigi Nono), роден на 29 януари 1924 г. във Венеция, починал на 8 май 1990 г. също там. Заедно с много други творби, Луиджи Ноно е писал и опери, той ги е наричал “Azione scenica“ (сценични акции), най-известната от които е “Intolleranza 1960”, изнесена за пръв път във Венеция на 13 април 1961 г. с диригент неговият близък приятел и колега Бруно Мадерна (Ноно е бил поканен да напише сценична творба във връзка с традиционното “Biennale” във Венеция). След това през следващата година творбата е изнесена в Кьолн, после в Нюрнберг през 1970 г. под името “Intolleranza 1970”. През 1971 г. следва премиерата й във Франция, през 1985 г. в Хамбург под режисурата на Гюнтер Кремер. През 1992 г. – две години след смъртта на Луиджи Ноно в Щутгарт е осъществена от Christof Nel (режисура) и Alfred Hrdlicka (сценично оформление) една постановка с огромен успех от перспективата на 30 години, изтекли след премиерата. В списание “Opernwelt” тогава се изтъкна от авторитетния музикален критик Horst Koegler голямото постижение на постановъчния екип в Щутгарт за подчертаване на дистанцията, изминала от 1961 г. до момента и осъвременяването на сюжета.

Луиджи Ноно започва музикалното си образование през 1941 г. в родния си град Венеция при композитора Gian Francesco Malipiero – представител на неокласицизма в музиката, но в друга насока, която не допада на Луиджи Ноно. През 1947 г. Ноно започва да работи с Бруно Мадерна, с когото после стават близки приятели и колеги. В този период Луиджи Ноно следва юридически науки в Университета в Парма, но през 1946 г. преустановява следването, за да се отдаде напълно на музикалното си обучение.

В тези години той се запознава с Херман Шерхен (Hermann Scherchen), който му оказва силно въздействие по отношение на музикалните му интереси и го насочва към известните в Германия „Ferienkurse für neue Musik in Darmstadt“.

(б.а. Б.К.: тези летни курсове за нова музика, които се провеждат редовно от дълги години в Дармщадт – градът, в който живея (а сега недалеч от него) от 48 години, са еталон и мерило за интереса към новите направления в музиката и всяка година привличат стотици композитори, инструменталисти и други дейци от целия свят, имащи интереси в тези области. През годините 1990 до 1995 аз съм бил на някои концерти, дискусии и обсъждания. За много любители на музиката някои от изявите изискват специална подготовка, тъй като за неподготвения слушател, свикнал с „традиционната класическа музика“, често някои от тези изяви водят до шоково състояние или просто отричане. По тази причина се въздържам от лични коментари. Все пак големи имена от световно значение, като Джон Кейдж, Бруно Мадерна, Луиджи Ноно, Карлхайнц Щокхаузен, Луиджи Далапикола, Джузепе Синополи, Пиер Булез и десетки други са били гости или участници в тези изяви. В това отношение и до днес Дармщадт е известен център с тези си музикални прояви от международно значение).

(край на бележката ми)

През 1951 г. Шерхен дирижира в Дармщадт по време на такива изяви творбата на Луиджи Ноно „Polifonica – Monodia – Ritmica“, като изпълнението и самата композиция предизвикват особено големи дискусии. Именно чрез Херман Шерхен Луиджи Ноно влиза в контакт с Арнолд Шьонберг и учениците му, като успява да доизгради и развие по свой индивидуален начин тяхната „дванадесеттонова система“, като я прилага в композициите си като собствен метод. В тази насока той проправя собствен път, като обръща особено внимание на словото (думите) в произведенията си, при които има текст. Ноно разбива думите на отделни „Морфеми“ (Morpheme) – звуци или букви, или „Фонеми“ (Phoneme) – поредици от звуци или срички. По този начин истинският смисъл на думите се загубва. Без средствата на електрониката не е възможно доброто разчленяване на речта, поради което в края на 50-те години Луиджи Ноно започва да работи в студиото за електронна музика при италианския предавател RAI, където провежда основно своите изследвания и твори редица композиции.

На това място искам да отбележа, че до края на 50-те години аз лично не бях запознат с тези насоки в съвременната музика. Като асистент в ТУ Габрово и личен приятел с музиканта Христо Питев, завършил Музикалната академия в София и на работа като диригент в Габрово, за пръв път Христо ми разказа някои неща. Той беше запален точно по тези нови течения и ми каза, че основно е проучил творби на Щокхаузен (не бях чувал до тогава това име) и че пише свои виждания и иска те да се публикуват. Помня много добре, по това време Иван Хлебаров писа в сп. „Българска музика“ унищожителна критика по отношение на публикация на Христо Питев, не помня точно в каква насока, но остро критикуваше неговите позиции във връзка с „модерната музика“. И по-късно Христо не се отказа от вижданията си, той също беше и композитор, като много от творбите му бяха „доста модерни“. Преди няколко години Христо Питев беше тържествено честван в Габрово по случай 80-годишнината му. Габровският камерен оркестър с диригент моят приятел Иван Стоянов му посвети специален концерт, имаше и творба на Питев. Бях на концерта и се радвах за това, Христо е бил диригент на този оркестър и има големи заслуги за музикалния живот на Габрово. Все още се срещаме с него, той рядко излиза от къщи, малко е зле със слуха, но винаги си спомням за разговорите ни през 60-те години, когато той ми разказваше и за връзката между модерните течения на музиката и математиката. Да е жив и здрав още дълги години !

(край на статията ми от 2015 г.)

След като минаха от тогава 9 години, нека сега да съобщя, че Христо Питев се помина на 30 юни 2017 г. и беше тържестено изпратен до вечното му жилище в родното Габрово. Тогава аз бях на почивка в Габрово и можах също да го изпратя – той ми беше близък приятел от десетки години. Мир на праха му!

Сега ще се върна наново на Луиджи Ноно.

През 2004 г. диригентът и специалист по „нова музика“ Драгомир Йосифов публикува статия за Луиджи Ноно във в. “Култура”, във връзка с 80 години от рождението на Ноно. В тази интересна статия г-н Йосифов дава достатъчно информация за делото на Луиджи Ноно. Днес помествам тази статия тук:

в. „Култура“, бр. 9, 27 февруари 2004 г.

ЛУИДЖИ НОНО – 80 ГОДИНИ

Луиджи Ноно… No – no. Името му е диалектично, хегелианско (отрицающо отрицанието), дръзко… И той, следвайки го, от, например, просто комунист става анти-антикомунист.

Неговата музика, мислене, поведение са между двете “не”-та на фамилията му.
Нещо като онова “Che” между “Ернесто” и “Гевара”, което (и който!) е толкова важно за Ноно през 60-те. И Chе, и Хьолдерлин, Валтер Бенямин, Окегем, Анастазиус Кирхер, Бруно Мадерна и Джордано Бруно, Андре Ришар, Чезаре Павезе, Гидон Кремер, Антонио Грамши и Верди – с и без “Монте”, Андрей Тарковски… все спътници на Ноно. Все caminantes.

При едно от своите последни странствания Ноно прочита на стената на толедски манастир следния надпис:

Caminante, no hay caminos… hay que caminar.
Страннико/скиталецо/бродниче, път няма, но трябва да се върви. (Щенцл смята надписа за мистификация и привежда оригиналния текст от един сонет на Мачадо)

Музиката от последното му десетилетие е създадена за и със различни странници. Те обаче не са многобройни. (Повечето след кратко или дълго странстване се установяват на някой от срещнатите острови. Дори стават техни губернатори). Останалите..? В кратката, написана от Юрг Щенцл монография за композитора има приложена скица на един от междинните варианти на Блуждаещи отзвуци. Удивително е, че Ноно вписва в партитурата не названията на инструментите, а имената на хората за и с които мисли тази музика: Su(sane Otto), Ro(berto Fabbriciani), Cir(o Scarponi), G(ian) C(arlo Schiaffini). Тези хора-инструменти-гласове са вече Ноно.

Някои от късните му неща дори не са фиксирани в писмен вид – Decouvrir la subversion, hommage a Edmond Jabes; Post-prae-ludium N3.
1) Те са сътворени, а не съществуват. (Нотните знаци биха били понятни единствено на съ-участниците в тези проекти.)
2) Съществуват, но са недостъпни за изпълнение. (Тези, които са чули и участвали в музиката, е трябвало да чуят и участват. Claudio!)
3) Веднъж съществуващи, те не бива да се възпроизвеждат. Митът за вечното незавръщане на музиката.

… Веднъж живях и повече не искам аз. (Хьолдерлин)

Ноно връща Музиката в хоризонта на въображаемото. След като векове са я инжектирали с “материално” и са я привеждали “към реалност”. Партитурите му са невъзможни пособия по география, геология и история на звуците. Те описват звуковите маршрути, звуковите материци. Предлагат пътища, ала не и Америки за откриване. Разривът между същност и знак е колосален в тези партитури. Ще се обърна към композираната със и за Гидон Кремер пиеса La lontananza nostalgica utopica futurа – “мадригал за още различни скитници, с Гидон Кремер, соло цигулка, 8 магнетофонни ленти и 8 до 10 пулта”

Над пропастта между извънредно семплото записване на цигулковата партия и смайващата й акустична реалност е хвърлен мост от само няколко думи “suoni mobili, pregni di canto. Non statico… come cercandosi”. (Подвижни звуци, изпълнени с пеене. Не статично… Сякаш търсейки.) Но (No!) тези думи са обърнати към Кремер.

… Но за Луиджи Ноно думите винаги са били важни. По-скоро различното им из-мълчаване. Несвързаното, разкъсано говорене, болезнено раждащо думите в тишина. Така говори самият той – драматично, прекъсвайки се, пронизително… При Ноно думите образуват архипелази, сред които Звукът странства/броди като Марко Поло (също венецианец). Така е структурирана и “трагедията на слушането” Прометей – като острови на звукова полу-реалност сред струяща и непразна тишина.

…ако в богатата тишина… (Хьолдерлин)

…звуците възникват от слушането, след- и преди него. Между островите няма разстояния – няма път (no hay camino) – и той не може да бъде изминат (обаче: hay que caminar!). Ерозирайки звуците, Ноно ги подлага на метафизично изпитание; като разсича вертикалата на звука, той постига историята му. (При Ноно звуците имат биографии. Едно-единствено “сол” от Risonanze erranti vaganti, в момента на поставянето си в партитурата е Жоскеновият любовен плач Adieu mes amours!). По сходен начин ерозира и текстовете, за да даде свобода на думите, на стихо(съ)-твореното и да ги обвърже с гласове.

Една от късните му композиции се нарича Risonanze erranti (1986/7). Тези заблудени/блуждаещи/полудели отзвуци самият автор свързва с Шубертовия Winterreise. Ноно извървява повторно “зимния път”, през смъртта, без спътници вече, мислейки отломките от разпаднатите “зимни” текстове на Херман Мелвил и Ингеборг Бахман.

До 80-те за Ноно думата е означаващ звук. След това думите започват да съществуват в своята премълчаност, на самата напрегната граница с изговарянето. (Ноно изследва чрез музика раждането и трагедията на словото, а “Ноноподобните” – само производството на тъй наречените чисти звуци. Има магистри, има и лаборанти!) Така във Fragmente – Stille, An Diotima, “четиримата господа от квартет LaSalle трябва да оставят думите на Хьолдерлин да вибрират в тях… но в никакъв случай да не ги произнасят и да не си служат с тях, за да постигнат някакъв си натуралистичен, вулгарен “израз”. Думите значат преди-акустиката и след-заглъхването си… Ноно съветва изпълнителите: “Оставете текстовете му да отзвучат в сърцата ви.” Вероятно той пръв очертава разликата между тишините и мълчанието.

Туптят сърцата и речта замира (Хьолдерлин).

Звуците са родители/наследници на думите. Тe са техни тела. Пространството между преди и след на думите (между тяхното “no” – “no”) е населено от звуци. Звуци/Реч/Думи/Паузи/Тишини: един континуум, из който caminantes избират да странстват. В този континуум всичко, дори паузите и тишините, е фрагментарно, откъслечно. В целостта си нещата биха били смътно познаваеми, без произход, неспособни да се свързват. Ноно знае това.

В A Carlo Scarpa, architetto, ai suoi infiniti possibilli (1984) той редуцира името на покойния си приятел до инициалите С & (е)S и ги използва като единствен материал на пиесата. (Всъщност, смъртта редуцира името и му оставя двете букви). До и Ми бемол обаче са също руинирани чрез микрохроматика и това вдъхва особен живот в пространството между тях. Оркестровите инструменти/музикантите, лишени от опора и сигурност, са принудени да напуснат пределите си. Запратени са отвъд. Мисля, че никой диригент не може да постигне това. Но Ноно е сталкер…

Думите се превръщат в гласове, връщат се към тях. Да речем, онова HINAB/надолу, което се изрича ежеминутно от неизброимо количество хора, но за Ноно то е именно единствения ужасен крясък hinab на Хьолдерлин.

През 60-те и 70-те години Луиджи Ноно анализира гласовете на Кастро, Че Гевара, Айде Сантамария (Таня), Лусиано Крус, на виетнамски партизани. Тези хора, по-точно гласовата им аура живеe в композициите Y entonces comprendio, A floresta e jovem e cheja de vida, Voci destroying muros, Como una ola di fuerza y luz.

Младите и пълни с живот гласове рушат стените, подобно вълна от сила и светлина.

Стените стоят безмълвни и студени (Хьолдерлин)

Музиката на Ноно е есхатологична. Едва ли са случайни упоритите му занимания с Бенямин. “… И мъртвите няма да са сигурни пред врага, когато той побеждава. И този враг не е престанал да побеждава.” Но също и “… това не означава обаче, че (…) бъдещето се е превърнало в празно и хомогенно време. Защото в него всяка секунда е била вратичката, през която би могъл да връхлети Месията.”
Композиторът не може да спаси телата от безмълвието на смъртта и студа на терора (този враг не е престанал да побеждава). Те са си техни. Може да извлече гласовете – и да ги запази като безтелесни и вече чисти.

Нима в гласовете, които чуваме, не звучи ехото на други, вече замлъкнали гласове? (Бенямин)

Това винаги е на границата със смъртта, както е в Il Canto sospesso по прощалните писма на участници в антифашистката Съпротива. Ноно нарича тези писма “песни”. Защо? Отговорът идва 26 години по-късно, с композирания през 1982 Полски дневник N2 и използваното стихотворение на Вeлимир Хлебников “… Когато хората умират – пеят…” Гласовете живеят по-съвършено от хората, на които са принадлежали. Гласовете рушат стени – това е революцията по Ноно. И почти не е метафора – нека невярващите чуят Da un diario italiano за 72- гласен двоен хор!

Терор е, когато хората рушат стени. Когато взаимно се рушат…
Ноно нарисува лицата на терора – и ги нарече така. В Италиански дневник има текст “…ние сме неграмотни. И затова сме роби…” Насилие е това, не просто проблем на две-три министерства. Неграмотността също започва тъмно да насилва – и това вече е проблем на друго едно министерство.

В Италиански дневник гласовете на насилваните и насилващите се претопяват в единния виещ глас на Терора.

Държава се нарича най-студеното от всички ледени чудовища…”Право” е само първата му дума… Сега то изрича втората си дума – тази на насилието (из Guai ai gelidi mostri, за 2 алта, флейта, кларинет/и, туба, виола, чело, контрабас и live electronics, 1983)

Ноно често е упрекван в радикализъм. (Той не доживя времето, когато безспорно би бил посочен като образец на “политическа некоректност”). Негови изпълнения са отменяни, забранявани, посрещани, както Х. В. Хенце си спомня, “с викове на истинска болка и неприязън”. Намерението да използва текст от Брехт е причина за скъсването му с Ars Viva Verlag – дъщерно издателство на Schott-Mainz. В държавите на “вече-състоялия-се-реален социализъм” композиторът е също тъй нежелан, както и в страните на “реалния сериализъм”. Изказванията му са окачествявани като “нещо повече от нетактичност”, например по повод войната в Афганистан. Или неговия призив към апаратчиците “да не оставят мисълта си да застива”. Ноно е искал да дойде и в България, но не е поканен тъй като е еврокомунист. (В този смисъл Союз советских композиторов е бил по-храбър. Ноно посещава СССР неколкократно).

Музикалната техника на Луиджи Ноно е проста. Тя осигурява музикалния диалог. Поради простотата си тази техника не застива в музикален език. Агоналното или катастрофично време от ранните творби се превръща през 80-те в онова месианско, завършващо време, предречено от Бенямин. Редките думи в това късно творчество се произнасят дълго, извънредно дълго. Толкова дълго, че са възможни за описване само в пространствени категории. (Тирeто между двете “NO” също става протяжно, и неговото duree ги раздалечава почти до границите на непознаваемото). Диалектическото напрежение, разтягане е непоносимо. Дали скоро нашите слух и ум няма да се изтощят да сноват между крилете на тази ножица?

Имам в къщи малък “композиторски иконостас”. Той съдържа две фотографии. Едната е от около 1912 година и на нея са Албан Берг и Антон Веберн. (Много) високият, ироничен, някак си красиво разхвърлян Берг и мъничкият, суров, съсредоточен в обувките си Веберн. На другата – от началото на 50-те са ниският, открит, приличащ на гениална котка Бруно Мадерна и (много) високия, вглъбено бродещ и невероятен Луиджи Ноно. И четиримата са смешно облечени, ужасно млади и caminantes.
Гледам с обич тези фотографии и ми се иска да прочета гласно едно заглавие на Ноно:
Donde estas, hermano? – Къде си, братко?

И да чуя отнякъде последните думи от Prometeo:
… In der W..uste, unbesiegbar… – … в пустинята, непобедим…

Драгомир Йосифов

(край на цитата)

Едва ли може да се говори за друго, освен да се благодари на Драгомир Йосифов за тази статия, написана в типичния за него стил, изразяващ голямата му любов и влечение към „новата“ музика, но в същото време и огромната му обща култура и познаване на редица детайли в най-различни области на изкуствата и културата и то в световен мащаб. За мене Драгомир е един от най-ценните ми приятели и сърдечно му благодаря за тази статия.

Сега ще се спра обстойно на живота и делото на Луиджи Ноно, като ползвам материали главно на немски, италиански и английски езици:

Луиджи Ноно, роден на 29 януари 1924 г. във Венеция, починал на 8 май 1990 г. там, е италиански композитор.

Живот

Произход и кариера

Луиджи Ноно е роден като син на инженера Марио Ноно (* 1890; † 1975) и съпругата му Мария Ноно (* 1891; † 1976), по рождение Манети. Той произхожда от отдавна установено венецианско семейство. Неговите родители му дават първото име на дядо му, който е важен художник от венецианската школа през 19-ти век. Като ученик в гимназията получава уроци по пиано и през 1941 г. става частен студент по композиция при Джан Франческо Малипиеро в Консерваторията „Бенедето Марчело“ във Венеция. По желание на баща си след завършване на гимназия през 1942 г. следва право в Падуа.

Завършва обучението си с диплома през 1946 г. и през същата година среща композитора Бруно Мадерна, от когото взема частни уроци по композиция. И двамата посещават курс по дирижиране с Херман Шерхен като част от Венецианското биенале през 1948 г., който Ноно след това придружава на концертно турне до Цюрих и Рапало. Чрез Шерхен Луиджи Ноно получава достъп до музикалната традиция на немскоезичния свят, по-специално до музиката и музикалното мислене на Втората виенска школа.

През 1955 г. Ноно се оженва за Нурия Шьонберг (родена през 1932 г.), с която се запознава година по-рано в Хамбург на премиерата на операта на нейния баща Арнолд Шьонберг „Моисей и Аарон“. Двойката има две дъщери – Силвия (* 1959) и Серена Бастиана (* 1964).

През 1950 г. Ноно за първи път участва в Летните курсове за нова музика в Кранихщайн край Дармщат в Германия, където неговите „Канонични вариации върху поредица от оп. 41 на Шьонберг“ са представени премиерно под ръководството на Херман Шерхен. Ноно участва редовно в тези курсове до 1960 г., където са изпълнени общо седем негови произведения, а от 1957 до 1960 г. работи там и като преподавател. Заедно с Карлхайнц Щокхаузен, когото среща за първи път в Дармщат през 1952 г. и Пиер Булез, когото среща година по-късно по време на престой в Париж в компанията на Шерхен, той е смятан за един от водещите представители на новата сериална музика на т.н. през 50-те години „Дармщатска школа“.

През 1952 г. Ноно се присъединява към италианската комунистическа партия, където е активен през целия си живот на местно и национално ниво. От 1969 г. той кореспондира със своя съпартиец и по-късно президент на Република Италия Джорджо Наполитано, който пише театрални и музикални рецензии по време на следването си по право, и обсъжда с него предимно политически въпроси. Докато Ноно е отдаден на Куба и революцията там и се застъпва за Третия свят, Наполитано се съсредоточава повече върху разведряването между Изтока и Запада.

Първоначално произведенията на Луиджи Ноно често се характеризират с висока плътност и обем, които понякога достигат прага на болка. Ноно разпространява идеи за хуманна политическа и класова борба чрез средствата на новата музика. От 60-те години на миналия век примерите за социална и политическа ангажираност все повече се включват в негови произведения за нетолерантност и насилие срещу бежанците („Intolleranza“, 1960/61), последиците от ядрена война („Sul ponte di Hiroshima“, 1962), отчуждението и светът на труда от бремето на капитализма (La fabbrica illuminata, 1964), Холокостът („Ricorda cosa ti hanno fatto in Auschwitz“, 1965), Гражданската война в Испания („Epitaffio a Federico Garcia Lorca“), антифашистката съпротива („Il canto sospeso“), или студентските бунтове от края на 60-те („Музика – Манифест n.1“).

Неговата музикална обработка на тези тематични комплекси последователно използва средствата на новата музика, а не музикалните идеи на социалистическия реализъм. По-късно Ноно клони повече към фино лирично отдръпване като например в струнен квартет „Фрагменти – тишина“ и „An Diotima“.

От 1960 г. нататък, като се започне с първата му записана композиция „Omaggio a Emilio Vedova“, той се посвещава на занимание и изследване на възможностите на електрониката в музиката, което продължава до смъртта му. Ноно започва работа във Фрайбургското експериментално студио на Фондация „Хайнрих Щробел“. Някои от произведенията, създадени там, са на ръба на чуваемото.

През 70-те години Ноно се среща с философа Масимо Качиари, с когото работи в тясно сътрудничество през следващите години. Качиари му предоставя и текстовия материал за симфонията „Прометей – трагедия на слушането“ (1984), последният съвместен голям музикален театрален проект на Ноно.

Тази симфония е окачествена като „едно от най-добрите художествени произведения на 20-ти век“. Премиерата се състои във Венеция на 25 септември 1984 г. в църквата „Сан Лоренцо“ с интервенции (осветление) на Емилио Ведова. Това е може би най-великата реализация на „Театъра на съзнанието“ на Ноно; тук имаме работа с невидим театър, в който производството на звук и проекцията му в пространството играят съществена роля в драматургията на самото произведение. Архитектът Ренцо Пиано е първият, който проектира внушителна сграда, чиято акустика трябва да се реконструира по някакъв начин със всяка нова инсталация. Либретото, редактирано от Масимо Качиари, съдържа текстове относно произхода и развитието на човечеството от Хезиод, Есхил, Софокъл, Еврипид, Пиндар, Херодот, Гьоте, Хьолдерлин, Бенямин и Шьонберг (повечето неразбираеми по време на изпълнение, поради характерната деконструкция, на която ги подлага Ноно). Във визията на Ноно музиката и звукът доминират над изображенията и писменото слово, за да създадат нови измерения на значението и нови възможности за слушане.

Луиджи Ноно е сериозно болен от чернодробна дисфункция и след като наскоро е бил в болница, умира на 8 май 1990 г. в дома си в Затере. Погребан е във Венеция в гробището на остров Сан Микеле, редом с други велики личности като Игор Стравински, Сергей Дягилев и Езра Паунд. Гробницата му е проектирана от японския архитект Арата Исозаки.

Памет

След смъртта на Ноно през 1990 г. съпругата му Нурия Шьонберг-Ноно построява „Archivio Luigi Nono“, първоначално в апартамента им в квартала „Giudecca“. Тя е подкрепена от Масимо Качиари, който е станал кмет на Венеция. През същата година приятелят на Ноно и артистично-интелектуален роднина – авторът от ГДР Хайнер Мюлер (1929–1995) проектира пространствено скулптурна среда като интермедиен мемориален обект в рамките на кампанията за градска идентичност – маркиране на границите на града (генерален план: Даниел Либескинд).

Хайнер Мюлер озаглавява през 1985 г. в Гронинген/Нидерландия поемата си „Фрагмент за Луиджи Ноно”.

През есента на 2006 г. архивът се премества в бившия манастир „Giudecca Santi Cosma e Damiano“ и става фондация. В края на март 2007 г. тогавашният италиански президент Наполитано открива новия „Archivio Luigi Nono“.

Ученици

Ученици на Луиджи Ноно са композиторите Хелмут Лахенман и Николас А. Хубер.

Музикални творби

Работната биография на Луиджи Ноно може грубо да бъде разделена на три фази въз основа на използваните състави:

ПЪРВАТА ФАЗА се простира през 50-те години на миналия век и се характеризира със серийни композиции за променящ се брой инструментални или вокални солисти. Фазата достига своята първа кулминация в „Azione scenica Intolleranza“ през 1960 г.

ВТОРАТА ФАЗА (1960–1975) се характеризира главно с използването на лента и първото засилване на изследванията върху пространствения звук. Това довежда до втората „Azione scenica Al gran sole carico d’amore“.

„ (…) Вторият период от изкуството на Ноно, обикновено започващ с „Intolleranza 1960“, достига своята кулминация във второто „сценично действие“ – „ Al gran sole carico d’amore“ (1972-74); заглавието е превод на ред от поемата „Les Mains de Jeanne-Mari“ от Артюр Рембо.

В тази мащабна пиеса Ноно напълно избягва всякаква наративна структура и вместо това предлага изобразяване на някои ключови моменти от историята на комунизма и класовата борба. Темата – създадена от цитати от манифести и стихове, класика на социализма и анонимни изказвания на работници – засяга неуспешните революции: Парижката комуна от 1871 г., Руската революция от 1905 г., революционното движение в Чили през 60-те години на миналия век под ръководството на лидерите Че Гевара и Таня Бунке.

Премиерата е на 4 април 1975 г. в „Театро Лирико“ в Милано (в рамките на Миланската Скала) под диригентството на Клаудио Абадо и с участието на СОПРАНОТО СЛАВКА ТАСКОВА ПАОЛЕТИ“.

(край на цитата)

И още един път Славка Таскова Паолети се споменава при дейността на Луиджи Ноно:

„ (…) За да скърби за смъртта на Лучано Крус (млад лидер на MIR – чилийското революционно ляво движение, който почина през 1971 г.), Ноно композира „Como una ola de fuerza y luz“ за сопран, пиано, оркестър и магнитна лента (1971-72). Композиция, чийто музикален език напомня този на „Al gran sole carico d’amore“, както и „първата творба на Ноно, която отрежда на пианото водеща роля“.

Тази композиция „Como una ola de fuerza y luz“ е написана от Ноно в тясно сътрудничество с пианиста Маурицио Полини, който е негов първи интерпретатор през 1972 г. в Миланската Скала под диригентството на Клаудио Абадо и в изпълнение на сопраното СЛАВКА ТАСКОВА ПАОЛЕТИ“.

(край на цитата)

(моя бележка – Б.К.: моля обърнете внимание на името с главни букви – СЛАВКА ТАСКОВА ПАОЛЕТИ. Това е българска певица, която отдавна живее в Италия и по-долу в статията ще свържа нейното участие с делото на Луиджи Ноно).

В ТРЕТАТА ФАЗА на работата си до смъртта си Ноно включва експериментални процеси с жива електроника. Тези проучвания довеждат до симфонията „Prometeo“ в тясно сътрудничество с Ханс-Петер Халер и експерименталното студио на фондация „Хайнрих Щробел“ при Радио „Südwestfunk“ в Германия.

През последните години от живота си Луиджи Ноно се посвещава предимно на камерна музика.

(край на цитатите за дейността на Луиджи Ноно)

Ще допълня горните описания с още информации от източници на италиански език:

Луиджи Ноно (на италиански: Luigi Nono), роден на 29 януари 1924 г. във Венеция, починал на 8 май 1990 г. също там, погребан на остров Сан Микеле близо до Венеция, е италиански композитор и педагог.

Биография

1950 години

Той е роден в семейство, свързано с изкуството: дядо му е художник, а чичо му е скулптор. Родителите на Луиджи са били любители музиканти и са имали голяма колекция от записи. От 1942 до 1945 г. Луиджи Ноно учи във Венецианската консерватория при известния оперен композитор Джан Франческо Малипиеро.

Важно събитие е запознанството през 1946 г. с друг млад венециански композитор и диригент – детето-чудо Бруно Мадерна, който скоро става един от основните изпълнители на музиката на своите съвременници и дирижира много премиери. През 1947 г. Луиджи Ноно се запознава с композитора от по-старо поколение Луиджи Далапикола, който използва додекафония в музиката си. Именно „новаторите“ се интересуват от младите съмишленици – група музиканти, които се събрат около Ноно и Мадерна. През 1948 г. двамата приятели посещават курсовете по дирижиране на Херман Шерхен, известен диригент и интерпретатор на класическа и модерна музика. От този момент нататък Шерхен става техен ментор. По препоръка на Шерхен Ноно е приет в „Дармщадските курсове за нова музика“ през 1950 г.

В началото на 50-те години се появява “тройката” – Булез, Щокхаузен и Ноно. Именно тези 3 композитори стават най-известните и влиятелни. Те също така стават основните представители на “Дармщатската школа” на сериалистите (това име се чува за първи път в лекциите на Ноно през 1957 г.).

Луиджи Ноно става член на Италианската комунистическа партия през 1952 г. После той посещава Латинска Америка и СССР, където операта му (или по-точно „сценично действие“) „Под жаркото слънце на любовта“ е поставена от Юрий Любимов.

През 1955 г. Луиджи Ноно се оженва за дъщерята на Арнолд Шьонберг – Нурия (родена през 1932 г.). По същото време Ноно работи върху първата си известна композиция – “Il canto sospeso” (Прекъснатата песен) за солисти, хор и оркестър по текстове на затворници от фашистки затвори. Произведението е написано в серийна техника и е посрещнато със смесени реакции поради сложността на музикалния език. Но именно тази кантата се превръща в едно от най-забележителните и значими серийни произведения. Тук Ноно експериментира с текста: той разделя думите на срички и синтагми, въвежда в текста редица гласни като фонов изразителен компонент, свързва едновременно редове от различни букви… Поантилизмът на Ноно е оригинален и изразителен, в който звуците (“точки”) са изтеглени, поради което изглежда като „кантилена от точки”.

1960 години

„Intolleranza“ – „Нетърпимост“ – опера (или по-точно „сценично действие“) от Ноно, написана през 1960 г. Има версия от 1970 г.: „Нетърпимост 1970 г.“ Композиторът коментира:

„Нетолерантност 1960” е пробуждането на хуманистичното съзнание на човек (миньор емигрант), който, бунтувайки се срещу бедността, търси смисъл и „хуманна” основа за живот. Преживял изпитанията на омразата и насилието, той отново намира връзката между себе си и хора като него и умира с тях в потоп.

В операта са използвани и фрагменти от „Доклад с примка около врата“ на Юлиус Фучик, писма от екзекутирани членове на Съпротивата, „Лев марш“ на Маяковски и стихотворението „На потомците“ от Бертолт Брехт.

Трябва да се отбележи, че тази опера очертава тенденциите на бъдещи произведения, включително опери: записана музика (в този случай хорове) се излъчва през високоговорители, поставени на различни места в залата.

През същата година се появява първата електронна композиция „Предложение на Емилио Ведова“. След това електрониката започва да се появява в много от произведенията на Ноно. В своето есе „Осветената фабрика“ Ноно включва всякакви фабрични шумове. Музиката на касета е от особено значение за Ноно, той записва шумовете на фабриките и писъците (лозунги и т.н.) на хората, след което обработва и създава композиция.

1970 години

През 1975 г. Ноно написва втората си опера (или по-точно „сценично действие“) – „ Al gran sole carico d’amore“ (Под жаркото слънце на любовта). Тази опера е за живота на революционни героини от миналото и настоящето. Операта включва персонажи като Луиз Мишел, Роза Люксембург, помощницата Сантамария, съвременна италианска работничка… Текстът на операта включва изказвания на Маркс, Ленин, Че Гевара, Кастро и др.

Единственият струнен квартет е написан от Луиджи Ноно за „30-и фестивал на Бетовен в Бон“, проведен през 1980 г. Квартетът се казва „Фрагменти-мълчание – Диовреме”. Името носи програмата, преобладаващата динамика и формата. В продължение на 35 минути се чуват някои „острови“ и „моменти“, разделени от паузи и тишина. Основната динамика е пианото. Всичко това се отнася за първата половина на заглавието – „Фрагменти-мълчание“, и втората половина – „Диовреме“ – алюзия за Сюзет Контар, която си кореспондира с поета Ф. Хьолдерлин. Този образ е косвено свързан с героинята на поемата на Хьолдерлин „Диотима“. В партитурата на квартета фрагменти (редове, синтагми, думи) от поемата на Хьолдерлин са отпечатани отделно преди нотния текст.

В квартета има и цитат: в партията на виола има темата на Окегем „Malor me bat“ – този шансон на Окегем някога е бил оркестриран от Бруно Мадерна, починал през 1973 г. Квартетът включва мотив от 5-та симфония на Бетовен и самият Ноно казва, че градивният елемент на неговия квартет е „мистериозната гама“, която Верди въвежда в своите „Четири духовни пиеси“.

1980 години

През 80-те години творческата активност на композитора се увеличава. По това време Ноно създава един от най-големите шедьоври на музикалния театър – операта (или по-точно „сценично действие“) “Прометей” (1984). Митът за Прометей е представен тук в различни версии. Либретото на операта (написано от философа Масимо Качиари) включва текстове от Рилке и Хьолдерлин.

“Prometeo, tragedia dell’ascolto” – “Прометей, трагедията на слуха” е невероятно сценично произведение, тук всичко е адресирано до ухото. В същото време трябва да се вслушвате в атмосферата в залата, защото само в голяма зала можете да постигнете ефекта, който Ноно е замислил – ефектът на неяснота, необятност, несигурност, пълна дезориентация може да се усети само в зала със специална система за разпределение на огромен брой високоговорители, разположени в различни части на залата. Използва се и електронна обработка на инструменти и гласове.

Едно от по-късните произведения на Луиджи Ноно е „Няма пътища… има нужда да се върви… Андрей Тарковски” (друг, по-разпространен превод: „Няма пътища… трябва да се върви.. .Андрей Тарковски”).

Луиджи Ноно умира във Венеция на 8 май 1990 г. и е погребан в гробището на остров Сан Микеле.

Семейство

Съпруга (от 1955 г.) – Нурия Шьонберг (р. 1932 г.), дъщеря на композитора Арнолд Шьонберг. Семейството има две дъщери.

(край на цитатите от източници на италиански език)

Следва списък на много от творбите на Луиджи Ноно: предимно сценични творби, оркестрови произведения без и със солисти, хорови творби и вокална музика (без превод на заглавията на немски, испански или италиански езици):

Werke (без превод)

Bühnenwerke

Intolleranza 1960. – Azione scenica (1961) – Text von Angelo Maria Ripellino, Texte von Julius Fučík, Jean-Paul Sartre, Paul Éluard, Wladimir Majakowski und Bertolt Brecht u. a.
Al gran sole carico d’amore. Azione scenica (1975) – Im ersten Teil der szenischen Aktion geht es um die Ereignisse der Pariser Commune von 1871, der zweite bezieht sich unter anderem auf den St. Petersburger Aufstand von 1905. Tania Bunke, Castro und Guevara Texte.

…….

Hörtheater

Prometeo. Tragedia dell’ascolto. (1984). Texte von Äschylos, W. Benjamin, Fr. Hölderlin u. a., zusammengestellt von M. Cacciari.

…….

Orchesterwerke

Variazioni canoniche sulla serie dell’ op. 41 di Arnold Schoenberg (1950)
Composizione per orchestra [N. 1] (1951) – Hommage an den kommunistischen tschechischen Schriftsteller Julius Fučík, der 1943 von den Nazis ermordet wurde
Due espressioni per orchestra. (1953)
Composizione per orchestra N. 2: Diario polacco 1958. (1959)
Per Bastiana – Tai-Yang Cheng für Tonband und Orchester (1967)
A Carlo Scarpa, architetto, ai suoi infiniti possibili. (1984)
No hay caminos, hay que caminar… Andrej Tarkowsky für 7 Orchestergruppen (1987)

…….

Orchester mit Solisten

Y su sangre ya viene cantando (Nr. 2 aus dem Epitaffio für García Lorca) für Flöte und kleines Orchester (1952)
Varianti. Musik für Violine, Streicher und Holzbläser (1957)
Canti di vita e d’amore: Sul ponte di Hiroshima für Sopran- und Tenor-Solo und Orchester (1962)
Como una ola de fuerza y luz für Sopran, Klavier, Orchester und Tonband (1971/72)

…….

Orchesterwerke mit Chor, Chorwerke

Epitaffio per Federico García Lorca (1951–1953):
- Nr. 1: España en el corazón. Drei Studien für Sopran- und Bariton-Solo, Sprechchor und Instrumente (1951)
- Nr. 3: Memento. Romance de la Guardia civil espanola, für Sprechstimme, Chor und Orchester (1953)
La victoire de Guernica, für Chor und Orchester (1954). Gesänge nach Paul Eluard.
Liebeslied, für Chor und Instrumente (1954)
Il canto sospeso, für Sopran-, Alt- und Tenorsolo, gemischten Chor und Orchester (1956)
La terra e la compagna. Canti di Cesare Pavese, für Sopran- und Tenor-Solo und Instrumente (1957)
Cori di Didone aus La terra promessa von Giuseppe Ungaretti, für Chor und Schlagzeug (1958)
Da un diario italiano, für zwei Chöre (1964) (Fragment)

……..

Solistische Vokalmusik (teilweise mit Instrumenten)

Sarà dolce tacere. Gesänge für 8 Solisten nach La terra e la morte von Cesare Pavese (1960)
“Ha venido”. Canciones para Silvia für Sopran und 6-stimmigen Sopranchor nach Antonio Machado (1960)
Canciones a Guiomar für Solo-Sopran, 6-stimmigen Frauenchor und Instrumente, ebenfalls nach Antonio Machado (1962/63)

……..

Solistische Vokalmusik mit Tonband, Tonbandmusik

Omaggio a Vedova (1960)
La fabbrica illuminata (1964) für Sopran-Solo und vierspuriges Tonband. Dokumentartexte und C. Pavese Verse.
Ricorda cosa ti hanno fatto in Auschwitz (1965)
A floresta è jovem e cheja de vida (1966) für drei Stimmen, Klarinette, 5 Kupferplatten und Tonband. Dokumentartexte, zusammengestellt von Giovanni Pirelli
Contrappunto dialettico alla mente (1968)
Musica-Manifesto n.1: Un volto, del mare für Singstimme, Sprechstimme und Tonband – Non consumiamo Marx für Tonband (1968/69)
Y entonces comprendió (1969/70) für Tonband, 3 Soprane, 3 Frauenstimmen und Chor
Für Paul Dessau (1974) für Tonband
…sofferte onde serene… (1976) für Klavier und Tonband

(край на цитатите)

В последната част на тази юбилейна статия за Луиджи Ноно ще се спра на сопраното Славка Таскова Паолети, за която стана дума при изброяване на творбите на Ноно през втория период на творчеството му. Нека припомня един от цитатите:

„ (…) Вторият период от изкуството на Ноно, обикновено започващ с „Intolleranza 1960“, достига своята кулминация във второто „сценично действие“ – „ Al gran sole carico d’amore“ (1972-74); заглавието е превод на ред от поемата „Les Mains de Jeanne-Mari“ от Артюр Рембо.

Премиерата е на 4 април 1975 г. в Театро Лирико в Милано (в рамките на Миланската Скала) под диригентството на Клаудио Абадо и с участието на СОПРАНОТО СЛАВКА ТАСКОВА ПАОЛЕТИ“.

(край на цитата)

За Славка Таскова Паолети аз съм писал статии няколко пъти през годините от 2016 до 2020, като последната е внесена в моя оперен блог „operаstars.de“ и може да се чете чрез линка:

https://www.operastars.de/category/taskova-slavka/.

Днес няма да давам излишни данни за нея, само ще припомня части от биографията и дейността й и връзката с творчеството на Луиджи Ноно:

Славка Таскова – сопран, е родена на 16 ноември 1940 г. в София. След обучение по пиано в Софийската музикална академия, предприема големи концертни гастроли като концертираща пианистка. После заминава за Италия, където получава вокално обучение при Gina Cigna в „Accademia Chigiana“ в Сиена, след това при Lina Pagliughi в Милано. Оперния й дебют е през 1966 г. в Милано като Розина в „Севилският бръснар“ от Росини. Нейната кариера като певица се развива предимно в Италия и в Западна Германия. Гастролира в Миланската Скала, в оперните театри във Венеция, Болоня, Генуа, на музикалните фестивали във Флоренция и Сполето. В Западна Германия пее на сцените на Берлинската опера, в държавните опери в Мюнхен и Хамбург, в оперните театри в Кьолн и Франкфурт. Във Франция има изяви в Парижката опера, в Австрия – във Виенската народна опера, както и в оперните театри във Варшава и Загреб. Гостува и в Софийската народна опера (не се дават подробности).

На 29 април 1971 г. тя участва на Музикалния фестивал във Шветцинген / Германия при премиерата на операта „Мелузине (Melusine)“ от немския композитор Ариберт Райман (Aribert Reimann), роден през 1936 г. Таскова взема участие и при друга световна оперна премиера – на 4 май 1975 г. в „Teatro Lirico“ в Милано при изнасянето на новата опера от съвременния италиански композитор-авангардист със световна слава Луиджи Ноно (Luigi Nono) със заглавие „Al gran sole carico d’amore“.

Изобщо Славка Таскова е свързана с много от произведенията на Ноно, както и с творби от други съвременни композитори. В електронните портали за продажба на музикални носители могат да се открият редица заглавия както от Ноно, така и от други автори, в които тя взема участие. През 1983 г. наново името на Таскова става широко известно след тези две оперни премиери: по време на спектакъл на „Травиата“ от Верди на сцената на оперния театър в Генуа, изпълнителката на главната роля – знаменитата австралийка Джоан Съдърланд не е в състояние да играе до края поради неразположение. Славка Таскова е в театъра и поема ролята на Виолета, като я изиграва великолепно. Италианските медии отбелязват широко това събитие. В речника на Kutsch & Riemens се казва още за Славка Таскова дословно:

„Тя използва отлично школувания си колоратурен глас особено добре при интерпретацията на съвременни оперни и концертни творби“. Накрая там се дава – както винаги – описание на съответната дискография: фирмите DGG и Wergo: произведения от Луиджи Ноно, фирма MRF: операта „Анакреон“ от Керубини („Anacreon“, Luigi Cherubini)“.

(край на цитата)

В Италия и другаде Славка Таскова е известна като „Slavka Taskova Paoletti“, по презимето на съпруга си. Нямам данни кога се е омъжила, нито това е писано някъде. Особено след премиерата в „Teatro Lirico“ в Милано на операта (или по-точно „сценично действие“) от Луиджи Ноно (1924-1990) през 1975 г. с нейно участие, тази опера се играе и в Миланската Скала. По начало Ноно пише и други опери, като най-успешната му е „Intolleranza 1960“ – премиера на 13 април 1961 г. във Венеция. Тези свои творби той не нарича опери, а „azione scenica“ – сценични акции, доста често с подчертан политически елемент. Както е известно, през втората половина на миналия век в Италия „левите идеи“ са на висока почит между много интелектуалци – артисти, диригенти, оперни и филмови режисьори. Всички помним „епохата на италианското реалистично кино“ с такива майстори като Висконти, Фелини и други. В това отношение Ноно е на едно от водещите места в областта на музиката. Така че популярността му е голяма, не само в Италия, но и извън нея. Няма да пиша за това с подробности, но факта, че в годините около 1978-1983 – може да правя пропуски – на сцената на Миланската Скала се играят твърде интересни творби не само от класика и романтизъм, но и съвсем съвременни. Тогава доста години музикален шеф на Скалата е младият Клаудио Абадо, който има тесни връзки с Луиджи Ноно. Точно по това време и Славка Таскова получава възможност да участва в някои от тези продукции, също и концертни.

Нека на това място отбележа, че за Славка Таскова Паолети има доста подробна Уикипедия-страница на италиански език, с редица подробности за дейността й, както и много нейни снимки. Ето линк към тази страница, така любопитният читател може да научи важни информации за тази толкова известна певица в Италия:

https://it.wikipedia.org/wiki/Slavka_Taskova_Paoletti

А сега ще цитирам някои заглавия на спектакли с творби от Луиджи Ноно, но и от други автори, в които участва и Славка Таскова Паолети. Преди време успях да се поровя в електронните архиви на Миланската Скала и да открия участия на Таскова от 70-те и 80-те години:

LUNEDÌ 8 NOVEMBRE 1976
Teatro alla Scala
ORE 21:00

Soprano SLAVKA TASKOVA PAOLETTI
Celesta Claudio Abbado
Armonium Edoardo Müller
Arpa Maria Oliva De Poli
Direttori Claudio Abbado
Gabriele Bellini
Edoardo Müller

Karlheinz Stockhausen

Gruppen
per tre orchestre

Claudio Monteverdi

“Con che soavità”
concertato a una voce e strumenti a tre cori dal VII libro dei Madrigali – testo di Giovanni Battista Guarini

Arnold Schönberg

Herzgewächse op. 20
per soprano, celesta, armonium e arpa (testo di M. Maeterlinck)

Забележете – Клаудио Абадо свири на челеста в творба от виенския новокласик Арнолд Шьонберг, а Славка Таскова изпълнява солото за сопрано, сигурно и в творбата от Монтеверди. Браво! Не липсва и супермодерниста Щокхаузен. Каква разнообразна програма.

…….

DOMENICA 19 FEBBRAIO 1978

Ore 15:00
Teatro Lirico

Soprani SLAVKA TASKOVA PAOLETTI
KRISTINA GORANCEVA
Franca Fabbri
Mezzosoprano Luisella Ciaffi – Ricagno
Contralto Eleonora Jankovic
Tenore Saverio Porzano
Baritono Claudio Desderi
Basso Federico Davià
Alfredo Giacomotti
Coro del Teatro alla Scala
Maestro del Coro Romano Gandolfi
Vittorio Rosetta
Orchestra del Teatro alla Scala
Direttore Claudio Abbado
Regista Jurij Ljubimov
Scenografo e costumista David Borovskij

Luigi Nono

„Al gran sole carico d’amore“
azione scenica in due tempi – testi a cura di Luigi Nono

Внимание: режисьор е легендарият Юрий Любимов, даже намерих през 2015 г. в руски портал сведения за тази негова работа в Милано през 1978 г. при операта на Луиджи Ноно, където Славка Таскова играе в премиерния спектакъл през 1975 г. А тук дирижира Клаудио Абадо. Освен Славка Таскова, при този спектакъл участва още една българка – сопраното Кристина Горанчева.

………

MERCOLEDÌ 3 GENNAIO 1979

Ore 20:30

Teatro alla Scala

Conception Nadine Denize
Gonzaive Ernesto Palacio
Torquemada Jean Giraudeau
Ramiro Jacques Mars
Don Inigo Orazio Mori
L’enfant Maria Fausta Gallamini
La maman Stefania Malagò
Le feu/ Le rossignol/ La princesse SLAVKA TASKOVA PAOLETTI
La tasse chinoise/ La libellule Helga Müller Molinari
La bergère/ La chatte Mariella Adani
La chauve-souris Franca Fabbri
La chousette Jeda Valtriani
L’ecureuil Edith Martelli
Une pastourelle Milena Pauli
Un pâtre Nella Verri
Le fauteuil/ Un arbre Otello Borgonovo
L’horloge comptoise/ Le chat Leo Nucci
La théière/ Le petit vieillard/La rainette Carlo Gaifa
Les bêtes Cettina Cadelo
Maria Grazia Allegri
Regolo Romani
Giuseppe Morresi

Coro del Teatro alla Scala
Maestro del Coro Romano Gandolfi
Orchestra del Teatro alla Scala
Direttore Georges Prêtre
Scenografo e costumista Max Bignens
Regista Jorge Lavelli

Maurice Ravel

L’heure espagnole
commedia musicale in un atto dal poema di Franc-Nohain

L’enfant et les sortilèges
fantasia lirica in due parti – libretto di Colette

И тук интересна програма – операта на Морис Равел „Испанският час“ – премиера на 19 май 1911 г. в Париж. Тук в Милано дирижира световно известният френски диригент Жорж Претр (Бог да го прости, наскоро се помина). Славка Таскова не играе в главна роля, но е чест за нея в такова обкръжение.

……..

MERCOLEDÌ 18 GIUGNO 1980

ORE 20:00

Teatro Alla Scala

Arpa Maria Oliva De Poli
Pianoforte Alfred Brendel
Soprano SLAVKA TASKOVA PAOLETTI
Mezzosoprano Eleonora Jankovic
Tenore Lajos Kozma
Violino Giulio Franzetti
Franco Fantini
Viola Armando Burattin
Marcello Turio
Violoncello Antonio Pocaterra
Marco Scano
Contrabbasso Gianfranco Russotto
Coro del Teatro alla Scala
Maestro del Coro Romano Gandolfi
Orchestra del Teatro alla Scala
Direttore Claudio Abbado

Brian Ferneyhough

Funérailles n. 1

Ludwig Van Beethoven

Concerto in sol maggiore n. 4 op. 58
per pianoforte e orchestra

Luigi Nono

Il Canto sospeso
per soprano, contralto, tenore, coro misto e orchestra

Giuseppe Verdi

Stabat Mater
per coro e orchestra

Прекрасна програма – световно известният пианист Алфред Брендел в концерт № 4 от Бетовен, Славка Таскова е солистка в творбата от Луиджи Ноно „Il Canto sospeso“, освен това „Стабат матер“ от Верди. И наново диригент е Клаудио Абадо.

……..

VENERDÌ 8 MAGGIO 1981
Ore 20:30
Sala Verdi del Conservatorio

Flauto Mario Ancillotti
Clarinetto Giuseppe Garbarino
Vibrafono Alice Bagicalupo
Soprano SLAVKA TASKOVA PAOLETTI
Orchestra sinfonica di Milano della Radiotelevisione Italiana
Direttore Hans Zender

Aldo Clementi

Elegia
per flauto solista, 4 fagotti, 4 corni e 4 tromboni

Luigi Dallapiccola

An Mathilde
cantata per voce femminile e orchestra su poesie di Heinrich Heine

Jean Barraqué

Concerto
per sei gruppi strumentali e due solisti (clarinetto e vibrafono)

Gian Francesco Malipiero

Ditirambo tragico
per orchestra

И в този концерт Славка Таскова е солистка в кантатата от Луиджи Далапикола (1904- 1975), който наред с много произведения е написал и четири опери между 1940 и 1968 г. Той е един от най-значителните съвременни композитори в епохата.

…….

Цитирам други данни за Славка Таскова от архива на Миланската Скала:

MERCOLEDÌ 16 GIUGNO 1982

Ore 20:00

Teatro alla Scala

Voce recitante Fanny Ardant
Percussioni Gabriele Bianchi
Antonio Di Marco
Valentino Marré
Italo Savoia
Jonathan Scully
Francesco Lenti
Pianoforte Maurizio Carnelli
Leone Magiera
Antonio Beltrami
Antonio Ballista
Soprano SLAVKA TASKOVA PAOLETTI
Mezzosoprano Barbro Hericson
Tenore Kenneth Riegel
Ernesto Palacio
Basso Giancarlo Luccardi
Orchestra e Coro del Teatro alla Scala
Direttore Lawrence Foster
Romano Gandolfi
Maestro del Coro Romano Gandolfi
Coro dei ragazzi cantori del Teatro alla Scala
Direttore Marco Faelli

I gor Stravinskij
Perséphone
melodramma per voce recitante, tenore, coro e orchestra libretto di André Gide

Les noces
Scene coreografiche russe per soli, coro, 4 pianoforti e percussione testo di Igor Stravinskij

Тук Славка Таскова участва в една от оперите на Игор Стравински – „Perséphone“ от годината 1934.

Аз мисля, че едва ли има друга българска певица „зад граница“ с толкова интересен репертоар, наложила се в определена област и дано този неин принос бъде оценен както трябва от съответните отговорни лица. Тя живее постоянно в Италия, нямам сведения дали посещава България, но съм сигурен, че е позната на артисти от Софийската опера, които са имали допир с нея. Знам още, че след приключване на вокалната си кариера се занимава с педагогическа работа в Италия. Ето две доказателства:

Midori Shimasue

1999-2004

Si trasferisce ad Arezzo, dove termina un Master Class di canto lirico con la professoressa SLAVKA TASKOVA PAOLETTI.

Selma Pasternak nasce a Brescia da una famiglia d’artisti d’origine rusa; ora risiede a Udine.

All’età di soli quattro anni incomincia la danza classica, dimostrando da subito passione ed attitudine per il palcoscenico.

Soprano plurilingue: italiano, serbo, ceco ed inglese.
Diploma di Liceo Scientifico. Inizia i corsi di canto presso il Conservatorio di musica “J. Tomadini” di Udine per poi diplomarsi brillantemente, sotto la guida del basso Alfredo Mariotti, presso il Conservatorio di Palermo.

Ha conseguito i corsi di perfezionamento tenuti da Mirna Pecile, Jenny Anvelt, SLAVKA TASKOVA PAOLETTI, Katia Ricciarelli, Bonaldo Giaiotti, Enza Ferrari, Bruno De Simone e Macrì Simone.

E’ risultata vincitrice in alcuni notevoli concorsi lirici nazionali ed internazionali tra cui il primo premio al concorso di Canto lirico a Fusignano (RA) nel marzo 1998, il terzo premio al concorso “Nino Carta” nel 2001 di Torino, nel 2002 il terzo premio al concorso internazionale “G.Simionato” ad Asti, primo premio assoluto al concorso “Primo Palcoscenico” a Cesena al teatro Bonci, ed altri ancora.

(край на цитата)

Превод:

Мидори Шимасуе

1999-2004 г.

Мести се в Арецо, където завършва майсторски клас по оперно пеене при проф. СЛАВКА ТАСКОВА ПАОЛЕТИ.

Селма Пастернак е родена в Бреша в семейство на художници от руски произход; сега тя живее в Удине.

Едва на четиригодишна възраст започва да танцува класически танц, като веднага демонстрира страст и способности за сцената.
Многоезичен сопран: италиански, сръбски, чешки и английски.

Диплома за средно научно образование. Започва курсове по пеене в „Дж. Томадини” в Удине и след това завършва блестящо, под ръководството на баса Алфредо Мариоти, в консерваторията на Палермо.

Посещава специализирани курсове, водени от Мирна Печиле, Джени Анвелт, СЛАВКА ТАСКОВА ПАОЛЕТИ, Катя Ричарели, Боналдо Джайоти, Енца Ферари, Бруно де Симоне и Макри Симоне.

Тя е победител в някои забележителни национални и международни оперни конкурси, включително първа награда в конкурса за оперно пеене във Фусиняно (РА) през март 1998 г., трета награда в конкурса „Нино Карта“ в Торино през 2001 г. и трета награда през 2002 г. международния конкурс “G. Simionato” в Асти, първа обща награда на конкурса “Първа сцена” в Чезена в театър „Бончи“ и др.

(край на превода)

Нека днес на 29 януари 2024 г. почетем 100 години от рождението на големия италиански композитор Луиджи Ноно, оставил светла диря в историята на новата класическа музика и дал идеи на редица други музиканти, които работят в тази насока.

Мир на праха му!

…….

LUIGI NONO – AL GRAN SOLE CARICO D’AMORE – canta Slavka Taskova Paoletti

Slavka Taskova Paoletti – Soprano, Versione teatrale . Teatro alla Scala Milano 1978 Direttore d’orchestra Claudio Abbado Musica classica contemporanea.

´´´´´´

Nono: Como una ola de fuerza y luz (1971-2) – Piano Entry

Nono: Como una ola de fuerza y luz (1971-2) – Piano Entry · Maurizio Pollini · Symphonieorchester des Bayerischen Rundfunks · Claudio Abbado Nono: Como una ola de fuerza y luz; … sofferte onde serene… ℗ 1974 Deutsche Grammophon GmbH, Berlin

´´´´´´

Luigi Nono: PROMETEO. TRAGEDIA DELL’ASCOLTO (1981–84, rev. 1985)

Czech premiere. Staged work for vocal and instrumental soloists, mixed choir, four instrumental groups and live electronics. Music: Luigi Nono. Libretto: based on the myth of Prometeo; texts by Aischylos, Sofokles, Walter Benjamin, Johann Wolfgang Goethe and others revised by Massimo Cacciari. Conductors: Jiří Rožeň, Petr Kotík. Choirmaster: Jurij Galatenko. Staged realization: Jiří Nekvasil, David Bazika. Live electronics: Conservatorio di Musica di Vicenza “Arrigo Pedrollo” / GRAIM Studio:

Performers: Jen Wu, soprano Ana Caseiro, soprano Padraic Costello, countertenor (alto) Justina Vaitkute, counteralto Felix Heuser, tenor Martin Gyimesi, tenor Micol Pambieri, narrator Sergio Basile, narrator ONO – Ostrava New Orchestra Ostravská banda Canticum Ostrava Czech premiere, 135′ In Italian language with Czech and English subtitles In cooperation with Conservatorio di Musica di Vicenza “Arrigo Pedrollo”, Italy This production is supported by Italian Institute of Culture in Prague.