На 25 октомври 2023 г. певецът Добрин Маников щеше да навърши 93 години

Драги приятели на оперната музика, днес на 26 октомври 2023 г. пиша първата си статия на оперна тема след завръщането ми в Германия преди няколко дни. Вярно е, предните два дни написах малки бележки във връзка с юбилея на прочутата сграда на операта в Сидни, Австралия – 50 години от откриването й през октомври 1973 г. и вчера по случай Световния ден на операта.

Днешната ми статия е свързана с рождената дата на един голям певец от миналото, който е имал великолепна кариера в Русенската държавна опера – бас-баритонът Добрин Маников, роден на 25 октомври 1930 г. Вчера се навършиха 93 години от рождението му в красивия планински град Казанлък. Аз съм свидетел на част от неговата голяма кариера в Русе през 60-те години на миналия век, но нямам особено много данни за тази кариера, поради което до сега не съм писал статии за него, въпреки че той отдавна заслужава специално внимание.

Едно щастие е, че видният русенски писател и преводач Огнян Стамболиев, който доста години е бил драматург на Русенската опера и неин познавач още от основаването й, пубикува през 2015 г. подробна статия за Добрин Маников, с която започвам днешната ми статия. Цитирам:

Огнян Стамболиев

2015 г.

ДОБРИН МАНИКОВ – УНИВЕРСАЛНИЯТ ПЕВЕЦ И АРТИСТ

85 години от рождението му

Добрин Маников започна кариерата си в Русе в началото на 60-те години – златен период в историята на театъра, сега изпаднал в сериозна криза – заедно с още двама баси – Неделчо Деянов и Валентин Григоров. Заедно с тях и с Неделчо Павлов, той носеше целия басов, а също и басбаритоновия репертоар години наред – големите и малките роли – в един голям стилов диапазон, от Моцарт до Прокофиев и Хаджиев. В тази връзка, бих казал, че Добрин Маников беше сред най-ценните артисти в трупата през цялата и досегашна история и, че втори подобен на него досега не се е появил.

Ролите му бяха около петдесет за двайсетте години, през които работи в Русе, до смъртта си – през ноември на 1978 г. Преди това беше солист на столичната оперета, в която постъпва веднага след дипломирането си в Музикалната академия през 1958 година.

Роден е на 25 октомври 1930 г. в Казанлък, в града дал редица артисти и музиканти на България (тук през декември 1900 г. е била представена първата българска опера „Сиромахкиня” от Христо Манолов по текст на Иван Вазов). От ученик излиза на сцената, пее като солист в самодейни хорове, опитва се да свири на различни инструменти. В консерваторията учи при Людмила Прокопова – това е школата на Пивода, големия чешки педагог, при когото е учила и великата Христина Морфова.

Първият си солов концерт Добрин Маников изнася след дипломирането си в залата на Алианса на площад „Славейков” под акомпанимента на педагожката си.

Добрин Маников дебютира в Русенската народна опера през пролетта на 1961 г. в ролята на Маркиз Д, Обини в „Травиата”, в дълго играната постановка на проф. Драган Кърджиев от 1949 г. Разбира се, малката ансамблова роля не дава представа за възможностите му, но в следващата – на бунтаря Анджелоти от „Тоска” на Пучини той ще се изяви по-пълноценно и ще защити мястото си като надежден и ценен сътрудник на състава.

В оперната литература – особено в класическата – партиите за басите са повече от тези за баритоните и тенорите. За един бас от неголям театър като този в Русе, това означава не профилиране, както е обикновено при другите видове гласове и особено при сопраните, а влизане от постановка в постановка. Без време за отдих. Така се случи и при Добрин Маников, както и при повечето баси в Русе. А той бе наистина универсален певец и актьор – можеше всичко: от високата трагедия и драмата до комичната опера, оперетата и мюзикъла. Затова и сега трудно бихме могли да кажем кои бяха коронните му роли, къде бяха върховите му превъплъщения. Беше еднакво убедителен и като Моцартов певец, и като Вердиев изпълнител, а също и в българската, руската, френската и немската опера. Може да се съжалява, че не посегна към ролята на Холандеца от „Летящият холандец” на Вагнер, мисля че щеше да бъде много добър в нея. Имаше всички предпоставки за това – рядко красивия му и тембрист бас баритон беше способен да изрази широката гама от чувства, заложени в тази забележителна музика. Но ръководството на Операта го възприемаше повече като комедиен артист и не му я възложи. Критиката високо оцени поредицата му Моцартови герои. Помня ги добре – бяха сериозни постижения за артиста и театъра. На първо място – Дон Жуан (1963) – красив, строен, прелъстителен и циничен любовник. В този образ Маников – на всеки спектакъл, неизменно очароваше публиката с елегантността си, с естественото си пеене и сценично поведение, със свободните си и леки преходи от едно емоционално състояние към друго. В образа на Дон Жуан – под режисурата на Михаил Хаджимишев – той акцентираше преди всичко върху неизтощимото жизнелюбие и оптимизма на този герой. С каква лекота Добрин се придвижваше по сцената, колко просто и непринудено общуваше с партньорите си! Във всеки негов жест, във всяко движение – се усещаше висшата степен на едно високопрофесионално актьорско майсторство.

Фигаро от „Сватбата на Фигаро” в отличната постановка на Цветана Андреева- Прохазка (1966), бе жив, енергичен и дързък слуга, типичен представител на третото съсловие, превъзхождащ господарите си, Папагено от „Вълшебната флейта” под режисурата на големия Стефан Трифонов (1969), беше ярко характерен, пластичен и пределно изобретателен в шегите си, Дон Алфонсо от „Така правят всички” (1973), очарователен стар циник, настроен философски – епикурейски. Четири впечатляващи образа от опери на Моцарт, доста различни и при това верни на автора. Изпяти безпроблемно, перфектно, изиграни от истински голям артист. Познавах го добре – беше прекалено скромен в живота и може би не си даваше сметка какъв голям талант притежаваше!

Друго сериозно постижение – Великият инквизитор от „Дон Карлос” на Верди във великолепната постановка на Евгени Немиров (1963) – от същата година откогато е и неговия Дон Жуан! До 1973 година, докогато се игра това заглавие, Добрин Маников бе несменяемият Инквизитор. В строгата и стилна постановка на Евгени Немиров, в която като Филип II гостуваха знаменитости като Гяуров и Гюзелев, Добрин Маников направи една от най-ярките си роли, въпреки по-лиричния си глас за нея. В голямата сцена- дует с краля, той бе страховит, суров, безмилостен и жесток испански инквизитор, който ще помним дълго. Всъщност, беше артист без определено амплоа, просто можеше всичко и не отказваше роля, независимо каква бе тя. Един роден, истински артист!

От Вердиевите му роли ще спомена още: Ферандо в „Трубадур”, Банко в „Макбет”, Фиеско в „Симон Боканегра”. Отлично поставеният му и изравнен глас, с рядко красив, кадифен тембър, тук прозвуча пределно изразително, благородно, белкантово. Дикцията му бе перфектна, фразата осмислена, пределно изразителна.

Друг акцент в разнородния му и богат репертоар бяха руските роли: граф Томски от „Дама Пика” (1968), Приставът в „Катерина Измайлова” (1965), Ременюк от „Семьон Котко” (1977), Скула в „Княз Игор” (1971). И четирите бяха много различни и той ги направи остро характерно, като никога не стигна до шарж и преиграване. И в малките, и в големите си роли този забележителен артист и певец се утвърди като рядък професионалист, емоционален актьор и певец – музикант. Както подчертах, беше еднакво силен и в сериозните и в комичните си превъплъщения. Но като че ли сред тях преобладаваха лирико-комедийните роли. В българските опери на Маестро Атанасов, Найден Геров, Парашкев Хаджиев, Александър Йосифов, той разви особено силно тази линия. Хитър Петър от „Имало едно време” (1961), Радан и Мечо в „Луд Гидия” (1967), Царят на дяволите в „Ян Бибиян” (1969), Боцмана в „Моряшка чест” (1965).

Беше желан и търсен от постановчици и публика и в оперетните спектакли. Иполит от „Фраскита” на Лехар, Фери Бачи в „Царицата на чардаша” от Калман, Блиндт от „Прилепът” на Щраус-син, Никуш във „Веселата вдовица” от Лехар – са част от върховите му изяви в „лекия жанр”, който той, за разлика от мнозина свои колеги, не беше склонен да подценява, напротив, играеше в тези пиеси винаги с огромно увлечение и наслада. Беше готов да ги изпълнява без дубльор, понякога и в две представления в един ден! Обичаше импровизациите, но никога не шаржираше, имаше вродено чувство за мярка.

Започнал като оперетен артист, Добрин Маников игра успешно и в множество оперетни постановки до края на кариерата си, прекъсната от тежка болест от алкохолна зависимост и ранна, преждевременна смърт. Днес просто нямаме артисти от неговия ранг.

Огнян Стамболиев

(край на цитата)

Една чудесна публикация, която дава достатъчно сведения за голямата кариера на този забележителен оперен и оперетен певец. Респект!

Тия дни аз се свързах с Огнян Стамболиев и го помолих за информации относно Добрин Маников. Вчера той ми изпрати копие на горната публикация от 2015 г., заедно с негови спомени относно въпросния певец. Цитирам по-долу тези негови спомени (в оригинал с главни букви):

ДРАГИ ГОСПОДИН КОНТОХОВ,

РАДВАМ СЕ, ЧЕ СТЕ ДОБРЕ И ПРОДЪЛЖАВАТЕ ВАШАТА ПОЛЕЗНА, БЛАГОРОДНА ДЕЙНОСТ ЗА СЪХРАНЯВАНЕ НА ЧАСТ ОТ ПАМЕТТА ЗА БЪЛГАРСКАТА ОПЕРНА КУЛТУРА.

РАБОТИЛ СЪМ С ДОБРИН МАНИКОВ, БЕШЕ МНОГО ДОБЪР АРТИСТ И ПЕВЕЦ – БАС БАРИТОН С ГОЛЕМИ ВЪЗМОЖНОСТИ И БЕЗ АМПЛОА. МОЖЕШЕ ВСИЧКО – ОТ БУФО ОПЕРА И ОПЕРЕТА ДО МОЦАРТ, ВЕРДИ И МУСОРГСКИ. БЕШЕ ЧУДЕСЕН ДОН ЖУАН, ПИМЕН, ИНКВИЗИТОРА. ИМАШЕ МНОГО КРАСИВ ТЕМБЪР, КОЕТО ПРИ БАСИТЕ Е ПО ПРИНЦИП РЯДКОСТ. БЕШЕ ЗАВИСИМ ОТ АЛКОХОЛА И ПОЧИНА ОТ ТОВА, ОЩЕ МЛАД И В СИЛИТЕ СИ КАТО ПЕВЕЦ.

НЕ ЗНАМ ДАЛИ Е ИМАЛ СИН И ПЪРВИ БРАК, НЕ БЯХМЕ БЛИЗКИ, НО СЕ УВАЖАВАХМЕ. ПО МОЕ ВРЕМЕ В ОПЕРАТА СЕ ОЖЕНИ ЗА ОРКЕСТРАНТКАТА ГРЕТА – ВИОЛИСТКА, ТЯ БЕШЕ ЧЛЕН НА КВАРТЕТА ПРИ СТУДИО „ПРИСТИС“, С КОЙТО НА ДОБРА ВОЛЯ ОРГАНИЗИРАХ РАЗЛИЧНИ КАМЕРНИ КОНЦЕРТИ.

ГРЕТА МУ РОДИ ДЪЩЕРЯ, КОЯТО СТАНА МУЗИКАНТ, НЕ ПОМНЯ ИНСТРУМЕНТА, НЕ Я ПОЗНАВАХ, ТЯ ОТИДЕ В БЕЛГИЯ. ГРЕТА СЛЕД ПЕНСИОНИРАНЕТО СИ ОТИДЕ ПРИ НЕЯ И ЧУХ, ЧЕ Е ПОЧИНАЛА.

(край на цитата)

Понеже днес пиша статия за артист от Русенската опера, искам да напиша нещо по-подробно за този бележит наш оперен театър.

Една особено важна статия за историята на Русенската опера публикува преводачът и музикален писател Огнян Стамболиев през 2019 г. Дълги години той следи отблизо развитието на този оперен театър, известно време е бил драматург на операта и запознат с най-важните етапи от развитието й. Цитирам:

Юбилейно за Русенската опера – един музикален театър от класа

• 03.09.2019

ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ След София, Стара Загора и Варна, Русе е четвъртият град у нас, в който се открива държавен оперен театър. Преди войната на четири пъти (1914, 1919, 1935 и 1943) са правени опити да се основе професионална музикална сцена, но за съжаление, без успех. Едва след войната, през пролетта на 1948 г. се сформира държавен симфоничен оркестър и това става база за създаването и на опера. И така – преди 60 години – на 27 ноември 1949 година завесата на красивото бароково Доходно здание – Драматичния театър “Сава Огнянов”, се вдига за първото представление на Вердиевата “Травиата”. Това е паметна за града и неговата културна публика премиера, осъществена от силен постановъчен екип: Драган Кърджиев (режисьор), Константин Илиев (диригент) и Асен Попов (сценограф). В главните роли се изявяват гласовитите млади певци: Кирил Кръстев (Жорж Жермон), Косю Лунгов (Алфред) и Брилянта Кеворкян (Виолета). По-късно в централната роля изгрява звездата на едно очарователно младо дарование – Пенка Маринова, бъдещата примадона на трупата.   Резонансът от премиерата е голям – посрещната е като национално културно събитие. В началото трудностите за младия състав и неговото ръководство (малко по-късно Русенската опера ще се оглави от един невероятно отдаден на изкуството човек, литераторът Георги Чендов, истински директор – градител, подчертавам “градител”, защото, за съжаление, по-късно ще се появят и директори – кариеристи и рушители!) са наистина големи и от всякакво естество, но се преодоляват с много любов, всеотдайност и възрожденски ентусиазъм. И твърде скоро Русенската народна опера се утвърждава не само в региона, но и в столицата и страната и още през 50-те години там често започва да се цитира крилатата фраза: “И Миланската скала не е в Рим!”.   Постановките, последвали “Травиата”: “Мадам Бътерфлай”, “Бохеми”, “Риголето”, ”Отвличане от сарая”, ”Жизел”, ”Джоконда”, “Ловци на бисери”, ”Манон”, дело на режисьорите Михаил Хаджимишев, Стефан Трифонов, Евгени Немиров и диригентите Константин Илиев, Добрин Петков, Любен Пинтев, Руслан Райчев, Михаил Лефтеров  са истински образци на голямото изкуство, на съвременния ансамблов музикален театър. Част от тях са наградени на националните оперни прегледи и определени като “образцови” и “еталонни”. Още тогава Русенската опера се утвърждава като “театър на певци” и за дълго тя остава като такава в представите на българската културна общественост. А русенските  певци са изключително надарени, артистични, музикални, емоционални, всеотдайни! Те обичат своя театър и когато получават покани за работа на по-големи сцени, винаги отказват, заради своя любим Русе! Атмосферата в този град винаги е била творческа, работило се е много и плодотворно, а и публиката е обичала своите певци, познавала ги е, следила е тяхната кариера – мнозина от тях са били нейни любимци и са имали ореола на звезди… Тук не може да не отбележим и заслугата на дългогодишния главен диригент Ромео Райчев, комплектувал до голяма степен солистичния състав на операта. Диригент- градител и театрал, той обича операта и най-важното в нея, певците, на които отдава всичките си сили и талант. По негово време Русенската опера разполага с 9 тенори (!) за своя изключително богат и разнообразен репертоар от Моцарт и Чимароза до Прокофиев, Шостакович и Пипков.     Първият задграничен гастрол на Русенската опера (това е и първото излизане в чужбина на български извънстоличен театър) през 1956 г. в Темишоара, Румъния със “Селска чест”, ”Мазепа” и “Ловци на бисери” пред една изключително взискателна публика и критика от Темишоара, Букурещ и Виена – минава триумфално и поставя началото на творческите контакти с театрите на Букурещ, Брашов, Галац, Констанца и Темишоара. Едно изключително плодотворно сътрудничество, което освен взаимните гостувания на състави, отделни постановчици и солисти, донесе и три от най-успешните премиери на русенската сцена – мащабните продукции на: “Аида”, “Кармен” и “Отело” на бележития румънски режисьор проф. Жан Рънзеску. Тези спектакли се превръщат в национални културни събития, а критиката ги определя като “еталонни”, “ненадминати”… От началото на петдесетте до края на седемдесетте години Русенската опера преживя истински разцвет. Трупата й наброява близо 40 солисти, от които 9 тенори, разполага с първокласен хор, много добър оркестър, силна балетна трупа (която дава по две самостоятелни представления всяка седмица!) и много стабилно, всеотдайно и почтено ръководство в лицето на споменатия Георги Чендов, Коста Крушовенски, Стефан Трифонов, Михаил Кътев и Ромео Райчев.   Възможностите на театъра са наистина големи – реализира се един впечатляващ репертоар – от Моцарт, Перголези и Чимароза до Прокофиев, Пипков и Шостакович. За първи път извън столицата тук се поставят: Вагнер (”Летящият холандец” и “Танхойзер”), Сен-Санс (”Самсон и Далила”), Шостакович (”Катерина Измайлова”), “Тъжен понеделник” (Гершуин), оперите на Верди: „Аида”, „Дон Карлос”, “Макбет”, ”Отело”, “Симон Боканегра” и ”Стифелио”, както и ”Момичето от Златния запад”, “Мантията” и “Турандот” на Пучини… Паметни ще останат спектаклите на: „Ловци на бисери”, „Манон”, „Джоконда”, “Веселите уиндзорки” от Ото Николай, “Продадена невеста” от Сметана, “Луд Гидия” на Хаджиев, “Утрините тук са тихи” от Молчанов, “Хензел и Гретел” от Хумпердинк, „Семьон Котко” и “Годеж в манастира” на Прокофиев, “Вертер” на” Масне, “Цигански барон” от Щраус, “Фра Дяволо” на Обер, “Княз Игор” от Бородин, „Фауст” на Гуно, “Вълшебната флейта” и “Сватбата на Фигаро” от Моцарт, ”Тайният брак” от Чимароза, „Слугинята-господарка” от Перголези, „Цар и дърводелец” от Лорцинг, „Лакме” от Делиб, „Янините девет братя” на Пипков, „Човешкият глас” от Пуленк…  Реализира се и голяма поредица мащабни спектакли на български музикално-сценични творби като: “Момчил” и “Антигона 43” на Пипков, “Лето 893” и “Мария Десислава” на Хаджиев, втората, ”русенска”, редакция на “Цар Калоян” от Владигеров, опери и балети от Любомир Пипков,  Найден Геров, Димитър Сагаев, Марин Големинов, Александър Райчев, Маестро Атанасов, Александър Йосифов, Симеон Пиронков, Красимир Кюркчийски –  немалка част от тях за първи път у нас. Играят се малко известни  заглавия от Верди, Пучини, Чилеа, Росини, Доницети,  Меноти, Моцарт, Хренников, Прокофиев, Молчанов, Барток, Гершуин, Пуленк, Стравински. Всеки месец в афиша на театъра присъстват от 18 до 25 представления на опери, балети и оперети, а в годишния план са включват до 30 различни заглавия, като от 4 до 6 са премиерните! И години наред, всеки сезон задължително, по традиция се открива с българско произведение. За повечето от ролите в класическия репертоар Русенската опера разполага със свои двойни, тройни, а и четворни състави (дори за опери като “Бал с маски”, „Отело”, ”Макбет”, „Андре Шение”, ”Аида” и “Симон Боканегра”), като разбира се, гостуват и първокласни чужди изпълнители, но интересното е, че ”певческият град” разполага с толкова певци и от такова качество, че захранва и столичната, и останалите български сцени със свои изпълнители.     През тези години в Русе израства плеяда от първокласни солисти – като се започне от тези от т.нар. “първо поколение” и основателите (Кирил Кръстев, Пенка Маринова, Николай Здравков, Христо Крондев, Косю Лунгов, Алексей Милковски), след тях през “второто поколение” (Ана Георгиева, Тодор Бонев, Ана Ангелова, Михаил Петров, Иван Димов, Анастас Анастасов, Цветана Тодорова, Маргарита Радулова, Неделчо Павлов, Евгения Бабачева, Надя Харитонова, Добрин Маников), после “третото” (Пенка Дилова, Роза Митова, Мария Венцеславова, Стефан Димитров, Иван Добрев, Кунка Кузманова), ”четвъртото” (Виолета Шаханова, Константин Янков, Емилия Ботева, Евгени Ганев) и певците след тях – наистина трудно е да се изброят най-изявените и заслужилите. Това е всъщност голямото богатство на театъра – неговите първокласни певци – актьори, за израстването на които имат преди всичко заслуга най-дълго и ефективно работилите си тях режисьори: доц. Стефан Трифонов, Михаил Хаджимишев, Евгени Немиров и акад. Пламен Карталов, както и редица диригенти от висока класа като: Руслан Райчев, Ромео Райчев, Любен Пинтев, Михаил Лефтеров, проф. Борис Хинчев, Димитър Манолов, Иван Маринов, Михаил Ангелов. Плодотворно е и участието на Веселин Байчев, Милен Начев, Иван Филев. Разбира се, заслуги за реномето на Русенската опера имат и певци, които са за по-кратки периоди тук (Алексей Милковски, Мария Бохачек, Неделчо Павлов, Евгения Бабачева, Ана Георгиева, Иван Консулов, Стефка Евстатиева, Асен Селимски, Евелина Стоицева, Мартин Илиев, Евдокия Здравкова, Мариана Цветкова, Цветан Михайлов), но и те също оставят видима следа в историята на института. Като гост-солисти русенци аплодират голямото изкуство на звездите на световната опера: Гяуров, Гюзелев, Мазаров, Кабаиванска, Елена Николай, Николае Херля, Никола Николов, Катя Попова, Зенаида Пали, Елена Черней, Питър Глосъп, Арта Флореску, Силвия Шаш, Бруно Себастиан, Фелисити Уедърс, Глория Линд, Октав Енигареску,  Вилма Лип, Бела Руденко, Паоло Барбачини, Елена Образцова, Владимир Атлантов, Лудовик Шпис… На русенска сцена гостуват именити постановчици от ранга на: Жан Рънзеску, Херо Лупеску, Джордже Захареску, Наталия Сац, Волфганг Губиш, Оскар Фигероа, Манфред Щраубе, Емил Пасенков, Йозеф Новак – от режисьорите, Курт Адлер, Марк Ермлер, Уде Нисен, Жан Бобеску, Ежицио Масини, Тамаш Пал, Асен Найденов, Корнел Трайлеску, Иван Маринов, Радосвета Бояджиева – от диригентите…     През тези години сериозни постижения има и русенският балет, създаден от незабравимият Асен Манолов. Неговите реализации на: ”Жизел”, ”Лебедово езеро”, ”Лешникотрошачката”, ”Нова Одисея” отбелязват истински върхове в историята на българския балетен театър. Заслуги за израстването на този състав, без съмнение, имат и редица творци като: Мерцедес Павелич, Петър Луканов, Виктор Власе, Маргарита Арнаудова, Асен Гаврилов, Стоян Георгиев, Калина Богоева, Хари Мехмедов, осъществили голям брой успешни спектакли по музика на класически и модерни автори, немалко от тях за първи път у нас…     Гласовит, артистичен и емоционален е и русенският оперен хор. Създаден е от двама ентусисти – възрожденци – хоровите диригенти Илия Йорданов и Илия Илиев, с които постига и първите си големи професионални успехи. Като първокласен състав, способен да се справи и с най-трудните оперни партитури, израства през 60-те и 70-те години, под ръководството на талантливите хормайстори Николай Николаев, Атанас Димитров и особено Томина Сидова, един музикант от висока класа. Огромни са заслугите и на режисьора доц.Стефан Трифонов, благодарение на когото хористите стават истински артисти, като част от тях стават и солисти… Ако трябва да отбележим и другата характерна особеност на театъра – това е неговата ансамбловост, постигната с ежедневен, упорит труд в репетиционните зали от страна на всички състави (солисти, хор, оркестър, балет, технически служби), а също и с едно сериозно и мъдро дългосрочно планиране от страна на художественото ръководство, за което интересите на театъра са били винаги на преден план, далече преди собствените, лични интереси. Може би тъкмо на това се дължи големият и траен успех и безспорният авторитет на Русенската опера през годините. (край на цитата) Във връзка със спектакли на Русенската опера аз често съм писал статии през предните години, при които е имало коментари на мои читатели. Цитирам някои от тях:

Христина Ангелакова на 25.02.2016:

„Тази вечер бях на “Турандот” в зала 1 на НДК – гостуване на Русенска опера. Хора-а-а, на операта от Русе, да, на един изключително амбициозен и успешен оперен театър, театър с изключителни солисти, оркестър, хор, сценични и един Найден Тодоров на кормилото. Впечатляващ спектакъл, прекрасен Калаф на Марио Маланини, изящна вокално и актьорски Лиу на Мария Цветкова, Тимур на Пламен Бейков, а какво да кажем за Пинг, Панг и Понг – световни. Не случайно тройката на ППП не се намира така лесно – тази вечер те бяха един от най-силните акценти на спектакъла. Александър Крунев, поздравления специални! И някак си ми беше чоглаво, липсваше ми истинска Турандот.. Но това го загърбвам защото искам да си остана с всичко останало красиво и всеотдайно, високо професионално и онази доза от опълченския дух на българина, която прави нещата духовно извисени. После си тръгнах. На паркинга на НДК се разминах с чакащите автобуси, които трябваше да пътуват до Русе заедно с “магьосниците”, сътворили и подарили ни една прекрасна вечер. Искам само да ви кажа, че ви благодаря и съм сигурна, че не съм само аз благодарната! Лек път и елате пак, чакаме ви! Найдене, благодаря!

(край на цитата)

Други коментари относно този и други спектакли:

Ivan Dimitrov – Да, амбициозни са. Няма да забравя през 2006 г. гостуването им пак в НДК, с „ТРАВИАТА“, където последно на голяма сцена пя Дарина Такова….

Galja Gorcheva – Дарина пееше и играеше Виолета прекрасно !!!

Kalina Stoeva – Русенската опера има славна история и в нейни спектакли са участвали големи оперни артисти: Асен Селимски, Николай Здравков, Кирил Кръстев, Пенка Маринова … Радвам се, че в днешнита трудни дни успяват да пазят традициите!

Christina Anghelakova – На висока цена и това важи не само за Русенска опера, за съжаление !

Kalina Stoeva – и талантливите диригенти!

миглена благоева – Действително беше чудесно преживяване! Съгласна съм с вашата оценка за спектакъла!

(край на цитатите)

За голямо съжаление в медиите няма почти нищо за певеца Добрин Маников и неговата кариера в Русенската опера. Ако не бяха публикациите на Огнян Стамболиев за него, нищо нямаше да знаем за този забележителен оперен певец. Попаднах тия дни на една косвена информация за Добрин Маников в Интернет, която помествам по-долу:

Портал „Оperata.net“ Русе

Маргарита разказва: „Дон Жуан“

May 12th, 2008

„Дон Жуан“ се представя на русенска сцена за пръв път през сезон 1962/63 година. На 11.06.1963 е премиерата с диригент Ромео Райчев, режисьор Михаил Хаджимишев и солисти ДОБРИН МАНИКОВ, Неделчо Павлов, Маргарита Праматарова, Спас Венков, Пенка Маринова, Валентин Григоров, Неделчо Деянов и Надя Харитонова. Постановката е възстановена на русенска сцена години по-късно през сезон 1999/2000 година с премиера 25 ноември 1999. С представянето и се отбелязва петдесет годишният юбилей на Русенска опера. Диригент на постановката е Георги Чапразов, а режисьор проф. Павел Герджиков.

През сезон 2004/2005 година е третата премиера с гост диригент Дейвид Милър (САЩ) и режисьор Климент Киров. На четвъртата премиера русенци получават възможността да се насладят на 21 март 2006, като тя е представена като част от Международният фестивал ММД. За тези, които не са успели да посетят представлението миналият месец или са го харесали много, на 14 май 2008 ще бъде предоставена възможността го гледат отново. Диригент ще бъде Найден Тодоров, а участници младите солисти Божидар Василев, Пламен Бейков, Мария Цветкова, Николай Моцов, Владислава Гарвалова, Лъчезар Лазаров, Гео Чобанов, Гиргина Гиргинова.

(край на цитата)

В спомените на Огнян Стамболиев за Добрин Маников често става дума за забележителния директор на Русенската опера Георги Чендов, чиято дейност там е оставила особено значими следи. Искам да разкажа нещо за него:

Георги Чендов

21 април 1920 г. – 27 януари 1987 г.

Георги Чендов е културен и обществен деец. Работи като учител, журналист във вестник „Дунавски отечествен фронт“, началник на отдел „Култура“ при Градския народен съвет – Русе. Участва в изграждането на Държавна опера – Русе (1949), член е на Художествения съвет, а от 1951 г. в продължение на 15 години е неин първи директор. От 1966 до 1980 г. е директор на Художествената галерия в града.

Георги Чендов се изявява и като оперен режисьор и либретист. Автор е на книгите „Когато Русе беше Русчук“ (1985) и „Пауново перо“ (2006), на статии и рецензии в списанията „Българска музика“ и „Музикални хоризонти“, на множество материали в периодичния печат. Роден на 21 април 1920 г. Починал на 29 януари 1987 г.

(край на цитата)

За Георги Чендов можем да научим повече отново от една публикация на Огнян Стамболиев през 2007 г. Цитирам:

Списание „Ново време“

Брой 4, април 2007 г.

Огнян Стамболиев

ЗА ГЕОРГИ ЧЕНДОВ И „ПАУНОВО ПЕРО”

23 февруари 2011 г.

Повест за младостта на една осъществена мечта, наречена Оперен театър

Георги Чендов, Пауново перо, София, „Вулкан”, 2007

Има хора с такъв цялостен облик, че оценката на тяхната личност не предизвиква сериозни разногласия. У такива люде делото не се различава от словото, а словото им е винаги твърдо и продиктувано от съвестта. Към тази все по-рядко срещана днес категория хора принадлежеше Георги Чендов (1920-1987).

С него се запознах още като ученик в прогимназията, когато бях буквално обсебен, омагьосан от магията на операта, запленен и от Русенската опера, заради която заради добро или зло останах в моя роден град. Бях респектиран от неговата солидна въшност, от строгото му поведение, от проницателния му поглед, от който не убягваше както главното, така и най-дребната подробност. Очите му, видели много неща, имаха особено поглед, свойствен на хората, свикнали внимателно да разглеждат всичко. Бяха очи на театрал и на художник (неслучайно по-късно той оглави Художествената галерия в Русе и направи немалко за нея). Беше роден за ръководител, за организатор или мениджър на културата, както казваме сега (не обичам тази английска дума, изобщо тези думи агресивно замърсиха езика ни!), беше влюбен в музиката и в операта.

Образованието му бе филологическо и му бе дало изключително широка култура, която той ежедневно обогатяваше със самообразование. Бих казал, че Чендов превъзхождаше мнозина музиковеди по отношение на музикалната си култура, на знанията си в областта на театъра, операта, пластичните изкуства. Прочетете книгата му и ще видите колко тънки наблюдения има той върху оперната литература, специално класическата, че притежава наистина верен драматургичен усет (като директор ще направи много добри редакции, ще пише авторски либрета, по-късно и ще режисира), ще се убедите, че това е наистина енциклопедична, ренесансова личност.

За съжаление, наследниците му на поста директор на Русенската опера, с много малки изключения, не притежаваха нито културата, нито възможностите, нито честността и морала на Чендов. Затова и Русенската опера след директорството на Коста Крушовенски, Стефан Трифонов и Михаил Кътев започна да слиза надолу и от първа съперница на националната сцена изостана доста и все още не може да се оправи.

Книгата с метафоричното заглавие „Пауново перо“ е всъщност втората, и за съжаление, последна книга на този автор, след „Когато Русе беше Русчук“ от 1985 – истински бестселър (извинете за американизма!), в голям тираж, получила огромен отзвук не само в Русе, но и в цяла България. За „Пауново перо“ знаех отдавна. Любомир Стефанов, редактор от „Дунавска правда“, беше публикувал откъс в притурката „Светлоструй“, който силно ме заинтригува. За съжаление, доста дълго чакахме появата й – близо двайсет години! Но по- добре късно… Очакването ни бе възнаградено. Пред нас е една чудесна мемоарна проза – четивна, интригуваща, написана действително майсторски. Без да е професионален белетрист, Чендов умее да разказва, да отдели главното, да го гарнира с любопитното и да очертае както духа и пулса на времето, така и отделните герои и личности в своето повествувание. Ще се уверите, когато прочетете откъсите за артистичния секретар и основател Константин Казанджиев – Фалана, за партийния функционер, построил сградата на операта (а също и на Филхармонията) Пенчо Кубадински, за главния диригент, неуморимия Ромео Райчев (също градител на русенската оперна сцена като Чендов), очарователната лиричка Пенка Маринова, прекрасните режисьори Евгени Немиров и Стефан Трифонов, за знаменития Петър Райчев, за гостуването на Дмитрий Шостакович. Още за Кирил Кръстев, Жан Рънзеску, Асен Манолов, Константин Илиев, Добрин Петков и прекрасните певци на Русе от първото и второто поколение: Асен Селимски, Евелина Стоицева, Анастас Анастасов, Маргарита Праматарова-Радулова, ДOБРИН МАНИКОВ, Иван Димов, Николай Здравков, Ана Георгиева, Михаил Петров, Мими Николова, Евгения Бабачева, Алексей Милковски… Списъкът е дълъг и тези хора с огромна заслуга към Русе, към Операта, към изкуството на съвременна България, са представени вълнуващо с техните страсти, слабости, увлечения, като им е отдадено заслужено признание. Защото, за разлика от днешните директори-диригенти, които обичат само себе си на пулта, Чендов обичаше преди всичко певците, артистите. Може да се каже, че той и Ромео Райчев считаха за една от главните си грижи да издирват и подготвят и най- главното да задържат певците тук, в Русе. Затова и след напускането на Чендов (прибързано и необмислено от страна на тогавашните власти) Русенската опера разполагаше с най-силния солистичен екип. Спомням си, че когато бях драматург през 70-те години, имахме тройни и четворни състави за такива мащабни и трудни опери като „Симон Боканегра“ и „Бал с маски“ на Верди, „Андре Шение“ на Джордано“ или „Годеж в манастира“ на Прокофиев, докато сега няма дори един русенски състав на „Травиата“ или „Трубадур“!

Не искам да се спирам на Операта по времето на Чендов – известно е, че тъкмо под негово ръководство и с участието на големи творци като Константин Илиев, Добрин Петков, Борис Хинчев, Евгени Немиров, Михаил Хаджимишев, Стефан Трифонов, Жан Рънзеску, Асен Манолов, Мерседес Павелич, Октав Енигареску, чието присъствие в Русе именно той осигури!, тя много бързо се професионализира и достигна истински върхове, оценени от културна България, особено на първите три национални прегледа в столицата, а също и при гастролите й в Темишоара и на Варненско лято. Тогава идват първите награди, възторжени критики, записи за Златния фонд на радиото, оценката на специалистите, и най- главното – любовта на публиката, за която Операта е повод и за гордост, както сега са Мартенските дни, най-сериозният и стилен фестивал в България.

Книгата (редактирана много прецизно от музиковедката Елисавета Вълчинова-Чендова от БАН) би била полезно четиво за всеки оперен директор днес в България. При все че условията доста са се променили, че държавата не счита операта за „пауново перо“, с което да се украси, все пак, в това изстрадано четиво има много ценни истини, рецепти и съвети.Убеден съм, че ако бъде прочетена от един оперен ръководител днес, който да не използва поста си за лична кариера и да да работи в театъра и в града, където е назначен, сигурно ще бъде полезна. Защото е азбучна истина, че без опита и уроците на миналото в изкуството е невъзможно да се върви напред. А Георги Чендов, както и Илия Темков, беше сред градителите на музикално Русе, от чийто опит можем да научим твърде много. Върху направеното от тези достойни мъже мнозина изградиха личната си кариера, без да мислят за града, за институтите, за всеотдайните и зле платени творци в тях, за обществото.

Докато Георги Чендов имаше съзнанието, че е – както сам се бе изразил – „делегат на една нова общественост“, появила се след войната, и че е задължен да направи нещо за обществото, в случая за музикалната култура на крайдунавската ни столица, за Русе, в който бе дълбоко влюбен и на когото посвети живота си като журналист, учител, оперен директор, директор на градската художествена галерия и публицист. Беше човек с мисия, която изпълни достойно и с чест.

(край на цитата)

Ще завърша днешната статия с една публикация от 2011 г., в която става дума за сина на Добрин Маников – пианиста Христо Маников, който преди време е напуснал България и се е заселил в далечна Норвегия. Там е имал друга кариера – не като пианист, но рано се е поминал. Историята е твърде печална – цитирам я:

Портал „blog.bg“

25.07.2011

Христо Маников – един български глас в Осло

Автор: armorica

От зловещия петък, 22 юли 2011, когато един превъртял “рицар” хвърли в шок мирната Норвегия, българските медии се позовават не само на международния новинарски обмен. Техен източник, освен другите “живи гласове”, е и един българин, отдавна живеещ в Осло, който стана неофициалният ни кореспондент от потресената скандинавска столица.

Сигурно много хора се питат кой е той. Радвам се, че мога да разкажа нещо за нашия сънародник.

Официална информация – Христо Маников е бизнесмен, който живее в Норвегия от 25 години.

Неофициална информация – Христо Маников е един от моите съученици от XI”б” клас, випуск 1976 на 22 гимназия – София.

Весел, слънчев човек. Природата го е дарила с такава усмихната физиономия, че една от учителките ни редовно го мъмреше да не се смее в час, а той съвсем сериозно й отговаряше: “Ама аз не се смея.”

Христо завърши Българската държавна консерватория със специалност пиано. Вероятно думата си е казал музикантският му произход – покойният му баща ДОБРИН МАНИКОВ беше певец в Русенската опера.

Доста след като завършихме гимназия, узнах, че Ричо, както го наричахме, е заминал да работи в Норвегия. Пак така по неофициалните информационни канали на нашия клас се разбра и че се оженил за норвежка. След доста години, през 2006, когато отбелязахме 30 години от завършване на гимназията, Ричо Усмивката успя да дойде на срещата на класа. Все същият, лъчезарен и ведър, с малко попроменена външност. Но усмивката му си беше съвсем същата.

Макар че в училище лично аз не съм общувала много с него, това не се забеляза на срещата на класа. Посрещнахме го с “бурни овации” (не мога да измисля друго описание), а той разцелува всички, без да прави разлика между близките си приятели от ученическата групичка и другите съученици. Разпитваше всички как са, с какво се занимават, питаше за семействата им. Предразполагаше със сърдечното си и естествено поведение. С радост показваше снимки на съпругата си Ане-Мете и децата – син и дъщеря (за съжаление не запомних имената им).

В онзи момент те живееха от известно време в България, Ричо се занимаваше с бизнес, свързан с Норвегия. Вероятно обаче скоро след това семейството се е върнало в Осло.

И ето сред ужаса, отприщен от един несвестник, чух българин да съобщава за своите сънародници какво става в дотогава мирната северна страна.

Благодарна съм на българските медии, че дадоха възможност на Христо Маников да стане техен неофициален кореспондент там, “на терен”. Благодарна съм и на Ричо, че не се сви в собствената си черупка, а протегна ръка през пространството и ефира към родната си страна.

Чакаме те пак тук, Усмивко!

Твоите съученици.

(край на цитата)

Това беше всичко за днес, драги приятели …

Нека почетем днес на 26 октомври 2023 г. 93 години от рождението на бас-баритона Добрин Маников, които се навършиха вчера на 25 октомври.

Мир на праха му!

…..