Koséna Kirova

Преди 99 години е родена на днешния ден певицата Косéна Кирова

„ (…) Искрено се зарадвах на инициативата на тази активна дама – Нели Беширова. Значи преди 2 години този Дом за ветерани на културата и изкуствата в София вече е получил що-годе човешки облик – направен е основен ремонт на стаите, всяка има санитарен възел. При това от 8 дейци през 2016 г. броят е нараснал до 13 през 2018 година. Не намерих повече подробности какво е станало до сега през 2020 година? Някой любопитен читател от София може „след приключване на вирусната криза“ да се разходи до квартал „Захарна фабрика“ и да ни осведоми за това. Лично аз ще се радвам …“

(мои мисли, с които завършвам днешната статия)

Драги приятели на оперната музика, рядко съм имал до сега в хода на писане на моите „оперни истории“ вече почти 7 години такава интересна и доста тъжна история като тази, с която ще ви запозная днес на 13 април 2020 година – одисеята на оперната певица Косéна Кирова (ударението на „е“-то), една мъченица на българското оперно изкуство, родена на този ден през далечната 1921 година в София, починала също там през 2007 г. Точно след една година на днешния ден ще се навършат 100 години от нейното рождение …

Тази история аз споделих за пръв и единствен път на същия 13 април през 2018 година. Втори път не съм писал повече за Косéна Кирова, и понеже в разстояние на 2 години има над 300 нови ФБ-приятели и читатели, днес ще споделя наново тази тъжна история, нека се знае от повече хора. Така че пиша почти същия текст, който писах преди 2 години.

Откровено ще призная, че доскоро не съм знаел нищо за тази певица по простата причина, че никой не е загатвал за нея, нито в други мои статии се е споменавало нещо за личност с това хубаво име „Косéна“. От къде ли идва то – дали от някоя стара славянска дума, свързана с „косене“ или с „коса“ (коса като естествено украшение на главата или уред за косене?). Не знам, но много ми хареса, защото го чух за първи път. След като се осведомих в Интернет разбрах, че това е много старо име в историята на българите и Косéна означава жена, която има хубава буйна коса.

В началото на 2018 година моя ФБ-приятелка ми обърна внимание за тази певица, понеже не е знаела подробности и ме замоли да проуча и евентуално напиша статия за нея. Тя е прочела нещо в Интернет и ми съобщи датата на рождението – 13 април 1921 година. Оставаше да започна с търсене и събиране на информации, при което попаднах на доста сведения – както преки, така и косвени, свързани с живота и дейността на Косéна Кирова.

Най-интересно беше, че открих в Интернет Уикипедия-страница за Косéна Кирова, от която научих основните данни за нея – певица с голяма дейност, не само в България, но и в други държави, както вокална, така и педагогическа. Трагедията беше в края на живота й, след като остава сама и постъпва в дом за възрастни дейци на културата, където условията за живот не са били особено добри. През 2007 г. умира съвсем сама и забравена от всички.

Ще започна първо с данните от нейната Уикипедия-страница, после ще дам и други сведения.

Косéна Кирова е българска оперна певица, родена на 13 април 1921 г. в София. Тя е от незаслужено забравеното поколение оперни артисти, които поставят основите на съвременното оперно изкуство в България. Завършва с отличие през 1948 г. специалност „оперно пеене“ в Софийската консерватория в класа на проф. Людмила Прокопова. След дипломирането си работи като солистка във Варненската народна опера. След това е солистка в оперните театри в Русе, Стара Загора, Пловдив и Бургас. Специализира вокално майсторство в Германия, като пее с голям успех в Дрезденската и Лайпцигската опери в ролите на Тоска, Леонора и Аида. Гастролира и в Берлин, Лайпциг, Потсдам и Ваймар. Завършва кариерата си през 1976 г. в Бургаската опера с ролята на Одабела от „Атила“ на Верди.

Награди:

Златен орден от профсъюза на Музикалните дейци; Почетна грамота от Министерство на културата на Монголската народна република за педагогическите и режисьорските й постижения; Благодарствени грамоти от Дирекцията и колектива на Монголската операта.

Кариера на педагог:

Учи певческо майсторство, вокална педагогика и оперна режисура в Германия и от 1965 до 1968 г. работи като главен вокален педагог на Националния оперен театър в Улан Батор – Монголия. Там освен като преподавател се изявява и като режисьор-постановчик. Поставя операта „Фауст“ от Шарл Гуно и работата ѝ е високо оценена от обществеността и отразена в тогавашния монголски и съветски печат.

Като вокален педагог също работи дълги години в Италия и в Австрия, където пропагандира българската музика. Нейни японски и финландски студенти са печелили оперни конкурси с български пиеси.

През 1984 г. е поканена да преподава в Музикален институт „Винченцо Белини“ в Италия.

Завръщане в България и смърт

Косéна Кирова се завръща в България през 1985 г. и продължава педагогическата си дейност до 80-годишнината си. След почти 60-годишна успешна кариера у нас и в чужбина Косéна Кирова прекарва последните години от живота си забравена и огорчена в Дома за ветерани на културата и изкуствата в София.

Умира в началото на 2007 г. на 85 години.

(край на данните в Уикипедия)

Както виждаме, коментарите са излишни – след една сравнително голяма вокална кариера и завидна педагогическа практика идва нерадостното битие на залеза на почти всеки човешки живот. Но при Косéна Кирова то е свързано със самотата – най-жестокият враг в живота на възрастните хора, както твърдят всички психолози и хора, лично запознати с този феномен. По-късно в статията имам материали, конкретно свръзани с този Дом за ветерани на културата и изкуствата в София, за който става въпрос в горната информация.

По всяка вероятност моята ФБ-приятелка е попаднала на една статия от 2006 година, публикувана в Интернет, в която се дават редица информации за Косéна Кирова в един портал, до който се идва съвсем леко чрез влизане с името на певицата в Гугъл на кирилица. Цитирам този материал:

Портал „LITERNET“

23.09.2006

ОПЕРНАТА ПРИМА КОСЕНА КИРОВА Антоанета Добрева
во. 1976)

Косена Кирова е българска оперна певица. Косена Кирова е родена на 13 април 1921 г. в София. Учи оперно пеене в Софийската консерватория при проф. Людмила Прокопова и завършва с отличие през 1948 г.

Веднага постъпва като солистка във Варненската народна опера. Оперната й кариера започва с триумф. Кирова дебютира блестящо в ролята на Тоска от едноименната опера на Пучини. Със същата роля гостува в Софийската опера. Отличната й Тоска е отбелязана в пресата, специалистите не пестят суперлативи за гласа, музикалната и актьорската й дарба. “Кирова се справи блестящо със сложния и труден образ на Тоска, като даде една зряла сценична и музикална интерпретация. Публиката беше възхитена от високохудожествената и артистична игра, от великолепния й драматичен сопран и бурно я аплодира на сцената. Музикалната култура на Варна и София обективно оцениха нейното вокално дарование. Изказаха се най-ласкаво за художественото изпълнение на Тоска и й отреждат блестящо бъдеще в оперното изкуство.

(Косена Кирова на варненската сцена. 1949).

След Варна Косена Кирова е солистка в оперните театри в Русе, Стара Загора, Пловдив, Бургас.

На сцената на Русенска опера (1953-1963) изпълнява ролите на Мария от “Мазепа” на Чайковски, Аида, Джоконда, Леонора от “Трубадур”, Ирина от “Калоян” на П. Владигеров. “Тя притежава безспорни качества на оперна певица. Със своята ярка индивидуалност и тънка актьорска емоционалност тя създаде един дълбок и вълнуващ образ в “Мазепа”. Постановката на Кирова в трудния образ на Мария може да служи за пример. Нейната Леонора от операта “Трубадур” е следващото не по-малко постижение…

(Стефан Трифонов, гл. режисьор на Русенска народна опера).

Специализира вокално майсторство в Германия. Там гастролира с голям успех в Дрезденската и Лайпцигската опери в ролите на Тоска, Леонора и Аида. Активно концертира в Берлин, Лайпциг, Потсдам, Ваймар.

Сценичната кариера на Косена Кирова завършва през 1976 г. в Бургаската опера с ролята на Одабела от “Атила” на Верди. “Неотдавна колективът на Бургаската народна опера, културната общественост и приятелите на музикално-сценичното изкуство честваха 26-годишната творческа дейност на Косена Кирова, която пя в ролята на Одабела от операта “Атила” на Верди. Косена Кирова е сред първите ентусиасти, участвали в съзиждането и укрепването на българската опера след Девети септември 1944 г. Нейните предпочитания са към драматичните партии, които изгражда с усет и вокално съвършенство. Сигурен фактор за успехите на певицата е изключителната й работоспособност.”

(Нина Константинова, „Вярност към музикалното изкуство“, 1976 г.)

Наградена е със Златен орден от профсъюза на Музикалните дейци. Репертоарът на Косена Кирова включва драматични централни роли, нейните предпочитания са към силни и експресивни образи – Тоска, Леонора (“Трубадур”), Аида, Сантуца (“Селска чест”), Татяна (“Евгений Онегин”), Елизабет, Еболи (“Дон Карлос”), Одабела (“Атила”), Мария (“Мазепа”), Джоконда, Ирина (“Калоян”). Косена Кирова се осъществява успешно и като изпълнител, и като педагог. По време на престоя си в Германия изучава певческо майсторство, вокална педагогика и оперна режисура. През 1965-1968 г. Кирова е главен вокален педагог на Националния оперен театър в Улан Батор – Монголия. Там освен като преподавател, се изявява и като режисьор-постановчик. Поставя операта “Фауст”, работата й е високо оценена от обществеността и отразена в тогавашния монголски и съветски печат. За педагогическите и режисьорските си постижения Кирова е наградена с Почетна грамота от Министерството на културата на Монголската народна република и Благодарствени грамоти от Дирекцията и колектива на Операта. Дългогодишен вокален педагог в Италия и Австрия, води курсове по славянско пеене, обучава студенти на руска класика, вмъква в програмата си и пропагандира българска музика. Нейни студенти (японци, финландци) се явяват и печелят оперни конкурси с български пиеси. С непосредствеността в общуването и отличния си педагогически подход печели симпатиите и уважението на учениците си. През 1984 г. е поканена да преподава в Музикален институт “Винченцо Белини” – Италия. Окончателно се завръща в България през 1985 г. и продължава педагогическата си дейност до 80-годишнината си. С непосредствеността в общуването и отличния си педагогически подход печели симпатиите и уважението на учениците си. Косена Кирова е от незаслужено забравеното поколение оперни артисти, които поставят основите на съвременното оперно изкуство в България – Тодор Мазаров, Стефан Циганчев, Пенка Маринова, Николай Здравков, Кирил Кръстев, Надя Афеян, Никола Николов, Димитър Узунов и още много други. Това работливо и пренебрегнато поколение, което започва кариерата си почти едновременно със създаването на оперните театри и ги изгражда през трудните социалистически години до сегашния им вид. От опита и грешките на тези забравени артисти се учат следващите творци, а постиженията им проправят пътя на може би най-успешните български гласове, завладели световните сцени и прославили България.

…..

КОСЕНА Запознах се с Косена Кирова наскоро и съвсем случайно. За мой личен срам, не знаех нищо за нея. Някъде далече в паметта ми се мержелее името Косена. Запомнила съм го. Косена. Ударението на „Е“ – Косена Кирова. Може би е споменавана в лекции по История на българската музика. Сигурно. Още в първите минути на разговора ни шеметно и без предисловие потъвам в историята. Историята на Косена Кирова и на българската опера. Косена е завладяваща. Дати, факти, постановки, имена на известни певци и диригенти от онова време, годините 1950, 1965, 1976, 1984 минават наистина “като на кино”, подробно и точно. Косена е така артистична, че почти си представям спектаклите, диалозите и споровете с диригенти и колеги. Описва ми сцени от опери, представям си я в силните драматични роли – Тоска, Аида, Леонора, Одабела – нейните роли. Косена е магнетична. Респектира ме с достойнство, духовна елегантност и безупречна реч. Косена Кирова е жива, емоционална, интересна възрастна дама. Няма помен от старческа деменция, няма помен и от примадонщина. Напротив. Изключително сърдечна и духовита, земна и съвсем наясно с нещата. Излъчва аристократизъм и характер. Не се и съмнявам, че е казвала точно това, което мисли. Косена Кирова има почти 60-годишна успешна кариера у нас и в чужбина.  Косена Кирова е жива. Тялото й е на 85 години. Оперната певица Косена Кирова живее в старчески дом в София. Без почести, без цветя и аплодисменти. Забравена и огорчена. Косена е в самостоятелна стая. С две легла. Има и две чаши. И две кресла. Те не са нейни. Взела е със себе си програми от спектакли, писма, снимки. Косена Кирова е събрала целия си живот и цялата си кариера в една торбичка. В такава торбичка й занесох круши и сокче. Косена достолепно избягва да говори за бита. Слушаме музика на ролков магнетофон “Тесла” – нейни изпълнения от концерт в Берлин, или Дрезден, или и аз не знам къде. Някъде в чужбина. Питам я защо се е върнала в България. Отговаря простичко: “Не знаех, че така ще стане“. Домъчня ми. На сцената е изпълнявала драматични и наситени с трагизъм роли. Може би такава е и последната й роля в живота. Кой знае. 

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2006, № 9 (82) (край на цитата)

Дълбоко покъртителна история, която почти предизвиква сълзи при първото четене. Как хубаво написана от Антоанета Добрева, която я посещава една година преди Косена да напусне този свят!

Сега ще цитирам две статии от две различни години, които ни запознават с Дома за ветерани на културата и изкуствата в София, за който става въпрос в статията:

Портал „Блиц.бг“

В този дом публика няма, но нали животът е сцена?

Домът за ветерани на културата в София е създаден преди повече от 57 години по идея на голямата оперна певица Нели Карова

25 август 2014 г.

Домът за ветерани на културата в София е създаден преди повече от 57 години по идея на голямата оперна певица Нели Карова Тя предложила на тогавашния министър-председател, преди председател на КНИК (Комитет за наука, изкуство и култура), Вълко Червенков да се създаде дом за възрастни, известни, заслужили ветерани на изкуството, които с творчеството си са допринесли за развитието и разпространението на българската култура у нас и по света. Предложението й било да не заплащат такса, а издръжката им да се поеме от държавата. Намира се точно до някогашното кино „Аврора“, в софийския квартал „Захарна фабрика“.

Човек пътува различно дълго на Земята. Колкото и години да продължи това пътуване – идва време и за неговия край. През годините тук са завършили земния си цикъл душите на над 150 известни български творци: артисти, балетисти, певци, художници, режисьори, писатели, като например: поета Мишо Михайлов; помнещия се писател-хуморист Генчо Узунов; кинорежисьорите Тодор Стоянов, Илко Дундаков, Жарко Павлович; Крюгер Николов, актьор, играл роли в различни театри в страната, бил и директор на театър; Георги Апостолов, актьор и в Народния театър; актьора Кирил Донев; оперната певица КОСЕНА КИРОВА; звездата на оперетния театър Милена Баръмова; известния балетист Иван Майдачевски; скулптора преподавател по пластика в Художествената академия Марин Узунов…

Домът не е социален, а специален. И тук на повечето обитатели пенсиите са ниски и трудно се справят с остатъка от 30-40 лева на месец (до 1,20 лв. на ден). Ще каже някой, е, не плащат ток, нито парно и вода, данъци, не дават допълнително пари за храна. Различни организации, особено по Коледа и Великден, правят дарения на лекарства, дрехи, храни, а имат роднини, деца – и те като дадат по нещо, защо да не им стигат?! За кафе и вестник са достатъчни. Ще каже, защото по този начин мисли елементарният, назадничавият, оскотял мозък. Истината съвсем не е такава… Тук пристигат необикновени възрастни. Те не са кои да е. В момента жителите му са 12, споделя директорът на дома Трифон Димитров. Повечето са театрали с дългогодишна активна дейност – тук са и доскоро бяха актрисите Люба Трифонова – една от основателките на Младежкия театър. Някогашните деца още я помнят в ролята й на Котаракът в чизми; Стефка Начева – актриса от Русенския театър; Дора Димова – играла в различни извънстолични театри; цигуларят Замфир Димитров – учил в Италия, свирил в оркестъра на Операта; Йордан Хаджиев – артист-певец от Операта; колежката му Катя Димова – блестяща субретка на Музикалния театър “Стефан Македонски”; музикантите Владимир Чолаков и Евтимий Кантарджиев; актрисата Сия Попова и акордеонистът от Ансамбъла за народни песни и танци “Филип Кутев” Иван Кирев, Ваньо Ванчев; Августина Константинова – актриса и преподавателка; Добринка Караджова – актриса от Русенския театър…

Тук в дома са две актриси, които не си спомнят с носталгия за сцената Защото са изиграли всяка пожелана роля. И днес двете дами жестикулират с обигран финес, внимателно подбират всяка дума. Суетни са повече от прохождащите им колежки – все пак възрастта и биографията задължават! Сия Цветкова навърши 93 г., всъщност тя и връстникът й Владимир Чолаков са най-възрастните обитатели тук. Говори за възрастта си с удоволствие. Посреща ни с перфектен маникюр и грим. „Въпреки че цялата съм в шипове и болки, не мога да не се гримирам. Да, има суета – в нея е животът! Остарееш ли, спреш ли да работиш – ако не се поддържаш, ставаш някакъв парцал… Аз, слава Богу, съм с ума си! Дори психиатърът, който наскоро беше на визита, каза, че завижда на бистротата на моя ум. Отвърнах му: да, има за какво да ми завиждате!“. На 93 години актрисата отново има връзка. С Иван Кирев, големия наш диригент, пребиваващ в съседната стая. „Хвана ми окото още в първия миг тук – признава Сия. – Той е голяма личност, изключителен диригент, корепетитор, музикант. Виртуозен акордеонист, изнасял е собствени концерти в Париж“.

Тук сред ярките образи е и Августина Константинова. „Това не е моята коса. Това е перука за разкош! Аз имам коса, но с тази се харесвам повече. Самата аз искам да се харесвам! За себе си го правя, не за публиката!“. В този дом „публика“ няма, но самият Шекспир бе казал, че целият свят е сцена…

(край на цитата)

Ето и втората статия, публикувана 2 години по-късно:

Портал „LOVE THEATER“

ЖИВОТЪТ ИЗВЪН ЖИВОТА

или как се живее в Дома за ветерани на културата и изкуствата

Домът за ветерани на изкуството и културата

22 юни 2016 г.

Автор: Виолета Станиславова

За повечето столичани, а и за хората от страната „Домът за ветерани на културата и изкуствата“ в квартал „Захарна фабрика” е неизвестен. Историята му обаче е впечатляваща, защото повече от 60 години е бил последно обиталище на много талантливи актьори, балетисти, певци, художници, режисьори, писатели, посветили живота си за развитието и прославата на българската култура и изкуство не само в България, но и по света.

Имената са емблематични – поетът Мишо Михайлов; писателят-хуморист Генчо Узунов; кинорежисьорите: Тодор Стоянов, Илко Дундаков, Жарко Павлович; Крюгер Николов – актьор, играл роли в различни театри в страната, бил директор на театър; Георги Апостолов – актьор в Народния театър; оперната певица КОСЕНА КИРОВА; звездата на оперетния театър Милена Баръмова; балетистът Иван Майдачевски; скулпторът Марин Узунов, преподавател по пластика в Художествена академия… За кратко време, в Дома са пребивавали Елисавета Багряна и Александър Геров, впоследствие преместени в Горна баня.

Нека читателите не се учудват. Да, всички те и още много други, са живели и приключили тук земния си път. Угасвали са тихо, скромно и незабележимо. Забравени, стари, болни и самотни. С болка в душата. Защото не е лесно да преодолееш бариерата между славата, силата и енергията, с която си се раздавал за любимото си изкуство, обожанието на публиката, творческата атмосфера между колеги и приятели и да се окажеш от другата страна – обезличен, изолиран, непотребен, неразбран, забутан в ъгъла на обществото, изоставен от всички.

Оставени на милостта на институцията, която държавата е определила да им помага, сегашните обитатели на Дома с всяка година намаляват. Намаляват, не защото отиват сред близките си, при по-добри условия за живот, а защото умират. Защото, който е дошъл тук знае, че това е границата между живота и смъртта и по-добри времена за него няма да има. Ще обитава дадената му стая, ще се храни с определената дажба и ще стиска примирено зъби в безизходицата си докато угасне. За духовно сближаване, за уважение и пр. дори не мечтае. Това не са фриволни мисли и хрумвания – това е „живият” им живот, в който те догарят. Но тези мисли не ги напускат. Не ги напуска и болката, която носят в жигосаните си сърца.

Ден след ден, месец след месец, година след година, тези чувствителни и лесно раними хора, изпращат един по един своите „съквартиранти” в по-добрия от световете. От 20 стаи, с които разполага Домът и които преди няколко години са били пълни, в последно време все по-често остават празни. Вече не е нужно да се записваш, за да постъпиш тук и да чакаш някой да умре, за да се настаниш в стаята му и да спиш в леглото му. Сега тук са останали само 8.

Повечето са актьори – Виолета Славова, актриса и преподавател. Нейните роли Соня от „Престъпление и наказание” на Достоевски, Ляля в „Почти лъв” от Рустам Ибрахимбеков, Наташа от „На дъното” на Максим Горки, са вписани в националната летопис на българския театър.  Добринка Караджова, актриса, играла в Кюстендилския, Старозагорския, Великотърновския, Русенския театър. Нейни са незабравимите образи на Дафинка в „Свекърва” на Антон Страшимиров, Рита в „Петата колона” на Ърнест Хемингуей, Секула в „Животът – това са две жени” на Стефан Цанев, Дечка в пиесата „Мата Хари” на Недялко Йорданов и други.  Иван Иванов – актьор, един от малкото актьори интерпретирали роля в драматургията на Йожен Йонеско „Плешивата певица”. Имал е творческо партньорство с големите български режисьори Стефан Гъдуларов, проф. Мирски, Младен Киселов. Актрисата Катя Николова също играла в десетки знаменити представления на родна сцена. Панайот Панайотов-Понко – цирков артист, обиколил планетата с цирк „Балкански”. Играл в два модула – клоунада и партерна акробатика пред 80 000-на публика в Хюстън. Маестро Евтимий Емануилов – оперен артист с престижни гастроли в театър „Ла Фениче” във Венеция. Неговите ученици славят красотата на българската вокална традиция у нас и по света. Величко Хинов – журналист, редактор в сп. „Септемврийче” и в. „Народна младеж”, кинокритик, сценарист на документални филми и предавания, автор на книгите „За хуманизма в киното” – историята на игралните, документалните, червенокръстките и здравните филми; „Последно” – интервюта с поета Георги Джагаров, „Синята тетрадка” – публицистика. Мехмед Рахимов – журналист, преводач, работил в изданията на „София-прес” за чужбина и в БНР.

Това са жителите на обиталището, наречено Дом за ветерани на културата и изкуствата. Засега…

Според изискванията на институцията, която стопанисва и обгрижва Дома – Министерството на културата, за да съществува той, са необходими минимум 10 души. Т.е. към днешна дата настанените са под лимита. Въпреки това на щат са: директор – четвърти по ред пенсиониран военен, главен счетоводител, две хигиенистки, домакин, медицинска сестра – акушерка, пенсионерка. На щат се водят и двама души нощна охрана, но по споразумение с директора де факто само един пази и преспива нощем в стаята на хигиенистките. Аритметиката е проста – 8 на 8. Ако утре, не дай си боже, някой от списъка почине, обслужващият персонал ще стане по-многочислен от обслужваните, което е безумен български парадокс.

Шокира ме фактът, че дажбата хляб на живущите е само 4 тънки филии на ден! Тя се определя от директора. Вече няма готвач, взима се готова храна от кухня-майка, но без десерт, без кисело мляко, без плодове и зеленчуци месеци наред. Колкото до хигиената, постоянно се употребяват силни хлорни препарати за миене в коридора и подовете в стаите, което е реална заплаха за алергичните и по-слаби организми. Двете чистачки коравосърдечно войнстват и „ръководят” подопечните. Те не сервират и не отсервират, не мият чинии като в трапезариите на другите социални домове, където се обгрижват 250-300 души, не помагат на тези, които не са в състояние сами да се справят с битовите си и човешки нужди и се държат подчертано грубо. А машината за кафе, дарена на домуващите, са прибрали в стаята си. Стигнало се е дотам, че обгрижващи са необгрижваните, които дават 70% от пенсиите си, за да получат помощ и нормална храна.

Редно е персоналът в този специален дом да бъде набиран чрез институции, които имат отношение и разбиране, например от Българския червен кръст, където има професионалисти, знаещи как да работят с хора, изпаднали в подобно състояние, знаещи какво е търпение, любов към ближните, състрадание и човеколюбие, а не изпращани по случаен принцип от бюрата по труда.

Накратко казано – равнището на обслужване в Дома за ветерани на културата и изкуствата към Министерството на културата е далеч по-ниско дори и от социален старчески дом.

И още нещо, което комай е практика у нас – и тук за насъщни нужди няма пари, но за камери и монитори има. Камерите са монтирани в коридора – за следене на живущите, а мониторът е в кабинета на директора, вместо при охраната. Една срамна „затворническа” постъпка, която потиска психиката на обитателите. За сведение, горният етаж се ползва от общината за кризисен център – там се настаняват наркомани и бездомници. Допълнително „удобство” за хората на изкуството са нощните побои, истерични крясъци и кавги там, а „безкрайният им празник” продължава с нападенията на циганите, кражбите, арогантността, провокациите им и скандалите около Дома.

Творците, настанени в Дома имат нужда от контакти и общуване със себеподобни, от срещи с младата генерация, от това да следят театрални постановки, да споделят опит и знания в дискусии и обсъждания на творчески проблеми, за да да се чувстват полезни и да не забравят кои са. Те обаче не смеят да закъсняват вечер. Ако отидат на някоя премиера или театър, връщането към 22 часа вечерта е доста опасно. Няколко пъти е нападан Мехмед Рахимов, последният път пред входа на Дома. Затова всеки гледа да не закъснява, което още повече изолира хората от света. И кой трябва да се погрижи това да не е така?

Преди време министърът на културата Вежди Рашидов подарява на Дома голям плазмен телевизор. Поставят го в библиотеката, за да могат всички да гледат. Оказва се, че директорът по свое усмотрение изключва кабела и фактически благородната идея на министъра се обезсмисля.

В този дом щатните служители не помагат на болните и трудноподвижните. Акушерката има работно време и когато си отиде, ако на някого му стане лошо, няма кой да го прегледа, да го придружи до болница, да му даде консултация. Ако болният има неблагоразумието да умре в събота или неделя, никой от обслужващия персонал няма да си наруши спокойствието, за да дойде и види какво става. Затова по-здравите помагат на тези, които са на легло, макар че самите те също имат нужда от помощ. Има хора с деменция, за които поне браншовият им съюз би трябвало да поеме разходите за настаняване в санаториум, където да се погрижат за възстановяването им.

На 12 юни 2016 г. приключи приема на документи за избор на нов директор, обявен от Министерство на културата, който ще управлява четири години. Страховете на хората вече не са ще бъде ли закрит Домът и ако се случи къде ще отидат, а дали няма да дойде поредният пенсиониран полковник. Дали ще се подобри животът им или досегашните проблеми ще останат и ще се натрупат нови? Ще проследим и ще видим, защото всички обитатели на Дома за ветерани на културата и изкуствата в квартал „Захарна фабрика” имат право на уважение и достоен живот.

(край на цитата)

Това бяха най-важните информации за Косéна Кирова, които открих до 13 април 2018 г. в медиите. Разбира се, има и други, но те са части или повторения на факти, казани по-горе. Също така открих и информации за ученици на Косéна Кирова, понеже тя е имала и значителна вокално-педагогическа практика.

Така например на 11 април 2018 г. открих при търсене с името на Кирова на латиница една нейна ученичка от България – сопранът Анета Барановска, която също е оперна певица с дейност в България и в чужбина, която в момента живее в Берлин и също е вокален педагог. Цитирам началото на съобщение за дейността й, поместено в Интернет (на немски език):

Musikschule „Ungefucht“

11. April 2018

Gesangslehrerin Aneta Baranovska in Berlin-Kreuzberg

Als ich klein war, sang ich alle Melodien, die mir durch den Kopf gingen. Einmal habe ich im Radio den Trauermarsch von Chopin gehört und so lange gesungen, bis mein Vater es nicht mehr hören konnte und sagte: „Bitte hör auf, ich bin noch nicht gestorben!“

Ich bin in Velingrad (Bulgarien) geboren. Mit dreizehn Jahren stellte ich mich bei KOSSENA KIROVA, einer Opernsängerin aus Sofia, vor und nahm fortan jedes Wochenende bei ihr Gesangsunterricht. Drei Jahre später wurde ich in die Musikfachschule in Sofia aufgenommen. Nach meinem Fachabitur mit dem Hauptfach Operngesang studierte ich an der Staatlichen Musikakademie „Pantscho Vladigerov“. Zu meinem Staatsexamen im Mai 1995 sang ich die Rolle der Mimi aus Puccinis „La Bohème“ im Opernhaus Burgas. Dort war ich in den folgenden zwei Jahren als Solistin engagiert, bevor ich 1997 an das Opernhaus in Sofia wechselte.

Seit 2001 bin freiberuflich tätig und gastiere an verschiedenen Opernhäusern in Deutschland, Tschechien, Bulgarien, Spanien und den USA in den Titelpartien von Tosca, Aida und Manon Lescaut, in Partien wie Abigail (Nabucco), Lady Macbeth (Macbeth), Amelia (Un ballo in maschera), Donna Anna (Don Giovanni), Maddalena (Andrea Chénier), Milada (Dalibor), Leonora (Il Trovatore), Sieglinde (Die Walküre), Desdemona (Othello) und Odabella (Attila). Im Jahr 2006 wurde ich Finalistin des Concorso Internazionale di Canto Lirico „Rinaldo Pelizzoni” (…)

(край на цитата)

Няма да превеждам, само ще обърна внимание на следното: Барановска е родена във Велинград, като девойка на 13 години е представена на Косéна Кирова, която започва интензивно музикално обучение с нея. После Барановска постъпва в Софийското музикално училище, завършва го успешно и продължава в Музикалната академия в София. След завършване на обучението си през май 1995 г. пее при държавния изпит в ролята на Мими от „Бохеми“ на сцената на Бургаската опера. Назначена е за 2 години в Бургаската опера, после преминава в Софийската опера. От 2001 г. е на свободна практика и гостува в редица държави: Германия, Чехия, Испания, САЩ, също и в родината си. Дава се списък на основните й роли.

За да довършва това отклонение за Анета Барановска нека добавя, че открих в Интернет една хубава информация за нея, свързана с представяне на книгата за Гена Димитрова „Обич за Гена“ в Берлин през юни 2017 г. Цитирам тази информация:

Портал „Животът днес“, 5 юни 2017 г.

“Обич за Гена” покори германци и българи в Берлин

Филмът и книгата „Гена Димитрова от А до Я“ бяха представени в Българския културен институт.

Берлин е втората европейска столица след Братислава, където в Българския културен институт беше представен премиерно за Германия филмът „Обич за Гена“ на Димитър Сотиров и Милена Стойкова.

Публиката от германци и българи дълго след края на прожекцията не искаше да си тръгне, запленена от изкуството на голямото драматично сопрано. Димитър Сотиров, който е сценарист и режисьор на творбата и Милена Стойкова, племенницата на Гена, оператор и продуцент на филма, разказаха интересни подробности около неговото създаване. Двамата отговориха на много въпроси.

(Снимка: Продуцентът на филма Милена Стойкова с певицата АНЕТА БАРАНОВСКА)

Вечерта започна с прожекция на филмираната глава „Вместо Ь“ от книгата „Гена Димитрова от А до Я“, в която под формата на писмо Сотиров разказва за важни моменти от живота на сопраното върху кадри от родния й дом в Беглеж на фона на нейно изпълнение в една от знаковите й арии. Пренебрегвайки езиковата бариера, присъстващите в залата германци предпочетоха без превод да слушат гласа на автора и да се потопят в атмосферата на мястото, откъдето тръгва по света прочутата изпълнителка.

Живеещата в Берлин наша оперна певица АНЕТА БАРАНОВСКА сподели свои спомени за срещите си с Гена Димитрова и разказа за получени лично от нея аудиозаписи, с които тя непрекъснато „сверява“ часовника си за вокално съвършенство и майсторство на изпълнението (…)

(край на цитата)

Зарадвах се не само за това „откритие“, но и за това, че Димитър Сотиров е мой добър приятел, с когото се запознах през май 2017 г. при престоя ми в София, когато бях поканен да посетя една открита репетиция на операта „Парсифал“ от Рихард Вагнер, която бе поставена тогава на сцената на Софийската опера. Митко Сотиров беше много любезен и имах хубави разговори с него. После той ме представи и на директора на Софийската опера Пламен Карталов. Тогава Сотиров беше шеф на пиара в театъра. В горната статия има снимка на Сотиров и Анета Барановска, която ще приложа след тази моя статия.

В края на статията си от 2018 г. направих още следната забележка: на 11 април 2018 г. се свързах с моята ФБ-приятелка Вяра Михайлова – дългогодишен хор-майстор на Бургаската опера, за да я запитам дали знае нещо повече за Косéна Кирова. Тя беше любезна и веднага ми отговори:

„Здравейте г-н Контохов, да, спомням си за г-жа Косена Кирова, тя беше назначена като вокален педагог на Бургаската опера и работеше с хор и със солисти, за вокалното израстване на певците! За съжаление не помня точно годините, но това беше в началото на Държавната опера след 1972 година. След Лиляна Жабленска като директор, значи около 1973 година нататък. При директор Живко Данов. Тогава диригент беше Михаил Попов и той дирижираше „Атила“, тя пя един единствен път, беше нещо като бенефис! По-голямата й дейност беше като вокален педагог, тя беше драматичен сопран, с много красив и силен глас. Беше добър човек и се раздаваше безрезервно! По цял ден обучаваше хористите, показваше им с глас и постигаше резултати. Утре ще говоря с директора Живко Данов, той е пенсионер като мен, за повече подробности и пак ще Ви пиша!

(край на цитата)

На този ден след обед Вяра Михайлова ми отговори накратко с думите: „Нищо ново не ми каза Живко Данов, само потвърди, че е работила от 1975 година до 1978 година в Операта“.

Фактически какво да очакваме повече – Вяра Михайлова ми писа неща, които вече се научиха от цялостната дейност на Косéна Кирова през тези 60 години творчески живот – всеотдайност, прилежност, последователност и преди всичко любов към вокалното изкуство. Имам редица снимки на Косéна Кирова от изяви и други, както и една в последните години на живота й – твърде печална е тази последна снимка!

Спомням си, че след като написах тази статия през 2018 г., месец по-късно ми попадна една интересна публикация в Интернет от декември 2017 г., която тогава не бях забелязал и не бях включил в статията си. Сега ще я цитирам тук, защото е много уместна и трябва да се знае – една благотворителна постъпка на наши сънародници във Виена, оказали помощ на дейците на културата в Дома за ветерани в София:

Портал „Марица“ Пловдив

28 декември 2017 г.

Един ден в Дома за ветерани на културата и изкуството

Посолството ни в Австрия събра световноизвестни музиканти и български лекари край Виена

В навечерието на Рождество Христово – на 4 декември 2017 г. д-р Иван Сираков, посланик на България в Австрия, и първият секретар Десислава Бакалчева бяха домакини на уникална по рода си културна проява в градчето Дойч-Ваграм на около 25 км от Виена. Звездите на събитието бяха световноизвестните музиканти от хор “Bolshoi Don Kosaken“ с ръководител проф. Петя Худяков – легендарен балетист, хореограф и певец, личен ученик на майката на балета на българската оперета проф. Фео Мустакова. Съставът на певческата формация от виртуози представя църковни и народни руски и славянски песни, но в класическо изпълнение на академични певци, работещи в известни европейски театри.

Сред тях са и нашите сънародници Любомир Дяковски, Емил Димитров и Константин Янков. На концерта бяха поканени водещи австрийски бизнесмени, звезди на операта и културния живот.

Волята на проф. Худяков бе приходите да се дарят на Дома за ветерани на културата и изкуството в София. Посланикът на България в Австрия спечели присъстващите на събитието български бизнесмени за благотворителната кауза на проф. Худяков и неговия именит хор. Доцент Невен Енчев, собственик на верига частни болници и медицински центрове в Пловдив, бе изключително впечатлен от факта, че хора на хиляди километри от България мислят за своите колеги в нужда. Още повече че проф. Худяков е от белогвардейски произход и е емигрирал от България преди повече от 50 години. Поради това той реши, че е необходимо да има не само предколеден благотворителен акт, а дълготрайни взаимоотношения на подкрепа под формата на медицинско обслужване, профилактични прегледи на място в дома, където постоянно живеят 12 деятели на културата на възраст от 62 до 95 г. В дните преди Рождество доц. Енчев ни припомни великата мисъл на Махатма Ганди, че „и най-малкият жест на милосърдие има повече сила от молитва на хиляди сведени глави“. Така за Коледа пловдивският предприемач организира посещение на екип от ендокринолог, кардиолог, хирург и очен лекар в дома. Доц. Енчев и медиците споделиха, че са влезли в дома с нагласата да дадат много от себе си, но на излизане са били с чувството, че много повече са получили.

„Срещата с тези хора беше уникално по рода си пречистващо и отрезвяващо преживяване. Беше като да прочетеш цяла библиотека за ден, по-силно от всеки филм…”. Пръв за консултация в медицинския кабинет влезе известен актьор от недалечното минало, който разкри, че заедно с многото роли, изиграни на сцена и в киното, той е бил оня глас, който в предаването на Иван Звездев зад кадър чете рецептата на зрителите. „Аз казвах: „200 г сирене, 100 г масло и т.н.“, поясни той. Прекарали ли сте инфаркт, попита плахо д-р Ана Карафилоска. „Пу!, извика театрално той и стресна кардиолога. Не говорете така, да пази Господ! Имам исхемична болест на сърцето и съм нащрек“. Сега сте в отлично състояние, окуражиха го лекарите.

81-годишен бивш оперен певец в Италия разказа, че сърцето му прескача, а медиците отговориха, че това е в резултат на стреса заради 30-те години сценична треска. Друга обитателка на дома сподели, че изживява психическа криза, след като наскоро починал единственият й 38-годишен син. Дълго време нямала деца, родила го на 40 г. и сега го загубила. След неговата кончина получила халюцинации, имала видения и се страхувала да остане сама в стаята си. Медицинската сестра на дома Славка Андонова я завела на психиатър, който  дал лекарства и вече се възстановява.

Друг от по-младите домуващи обясни, че 4 дни в седмицата ходи да помага в магазина на свой приятел – пренася щайги и срещу това взема плодове и зеленчуци, а понякога и по някой лев. „Не са ми необходими, защото тук сме построили комунизма, имам всичко, условията са прекрасни, а за Коледа получихме много подаръци”, заяви бившият театрал.

„Условията не са отчайващи, сравнявам с други домове за деца и за възрастни хора, където контрастът с живота навън е толкова силен, направо травмиращ“, коментира доц. Енчев. Той и съпругата му д-р Александрова и за в бъдеще ще се грижат за хората на културата и изкуството от третата възраст – ще продължат дарителските си акции, както и ще осигуряват медицинско обслужване, в това число ще оказват съдействие при необходимост от лечение в болница. 

Д-р Ваня Александрова:Имат проблеми, но не се оплакват. Благодарна съм на съдбата, че ме срещна с толкова позитивни хора. Винаги ще помня сините очи на човека, когото попитах: „Какви са вашите оплаквания”, а той отговори: „Имам проблеми, но нямам оплаквания”. Това са много интелигентни и позитивни хора, които са благодарни и на най-малкия жест на внимание. Досега не съм срещала личности като тях – у тях не видях нито грам злоба или обида към обществото, не съдят никого, не очакват нищо, щастливи и доволни са от това, което имат. Подействаха ми вдъхновяващо в навечерието на един от най-големите християнски празници – Рождество Христово. Били сме на толкова безплатни профилактични прегледи, но тези хора ще нося в сърцето си, защото са различни. Хората на изкуството – тези, които живеят за музиката, тези, които носят в себе си поезия, тези, които танцуват и тези, които виждат цветовете на света – те са различни. Душите им са големи и това ги спасява от всяка злоба“.

(край на цитата) 

Прекрасна постъпка, която трябва да се знае от повече хора …

Преди за завърша днешната статия през 2020 г., реших да погледна в Интернет относно състоянието на Дома за ветерани на културата и изкуствата край София, за който писах по-горе. Втората статия там беше от 2016 година, когато в дома са живели само 8 дейци на културата. Нека припомня абзац от тази статия:

„ (…) От 20 стаи, с които разполага Домът и които преди няколко години са били пълни, в последно време все по-често остават празни. Вече не е нужно да се записваш, за да постъпиш тук и да чакаш някой да умре, за да се настаниш в стаята му и да спиш в леглото му. Сега тук са останали само 8 (…)

(край на цитата)

Намерих два репортажа от 2018 г. с еднакво съдържание, така че цитирам един от тях:

Портал „Монитор“

2 ноември 2018 г.

Ремонтираха Дома на ветераните на културата и изкуствата

13 творци в пенсионна възраст обитават сградата в „Захарна фабрика“

Обновена канализация, топла вода, парно и безплатен интернет – на това се радват вече обитателите на Дома за ветерани на културата и изкуствата в София.

Създадена преди повече от половин век по идея на оперната певица Нели Карова с цел издръжката на възстрастните заслужили културни дейци да бъде поета от държавата, сградата бе пред разпад в последните години. След ремонта, който отне приблизително месец, са изградени санитарни възли и бани по стаите, над 300 метра водопроводна и канализационна система, ремонтирана е и абонатната станция, а стаите са шпакловани и боядисани.

„Такава помощ получаваме за първи път и искрено благодарим за добрината ви!” – с тези думи директорът на дома Галина Алтимирска посрещна инициаторът на обновяването на дома Нели Беширова. Тя на свой ред пожела на всички “да бъдат здрави и да запазят светлината си”.

В сградата, разположена в квартал „Захарна фабрика“ към момента живеят 13 творци в пенсионна възраст. Общият капацитет на дома е 20 души.

(край на цитата)

Цитирам още една статия от декември 2018 г., която открих часове преди да приключа работата си по настоящата публикация:

Портал „Епицентър“

14 декември 2018 г.

Домът е единственият по рода си в България, в момента в него живеят 12 души

Вицепрезидентът гостува в Дома на ветераните на културата и изкуствата

Илияна Йотова подари с лично посвещение на всеки от ветераните на културата и изкуствата книга на съвременен български автор

Дома на ветераните на културата и изкуствата в София посети вицепрезидентът Илияна Йотова. От демографската криза в България през политиката със сънародниците ни в чужбина до необходимостта от повече култура и духовност – този широк кръг от теми обсъдиха Илияна Йотова и заслужилите културни дейци. Това съобщиха от прессекретариата на президента.

Създаден през 50-те години на миналия век, домът е единственият по рода си в България. В момента в него живеят 12 души – писатели, режисьори и сценаристи, журналисти, актьори, цирков артист, дейци на музикалното изкуство.

Дейците на културата и изкуствата споделиха моменти от богатия си житейски и творчески път. Проф. Иван Терзиев разказа как 10 години е чакал премиерата на филма си „Селцето“. Цигуларката Златка Ганева, която дълги години е работила в Тунис, изтъкна високия авторитет на българските дейци на културата и изкуството в чужбина. Цирковият артист Панайот Ставрев – Понко сподели огорчението си от нивото на цирковото изкуство в България днес.

„Днес като че ли не е така модерно да се говори за култура“, отбеляза вицепрезидентът. Илияна Йотова се обърна към домакините си с думите: „Толкова много можем да почерпим от Вашия опит“.

Специални благодарности за доброто отношение и всеотдайност отправиха културните дейци към директора Галина Алтимирска и екипа на дома.

По повод настъпващите Коледни и Новогодишни празници вицепрезидентът подари с лично посвещение на всеки от ветераните на културата и изкуствата книга на съвременен български автор. „Вашето присъствие и контактът ни с Вас е достатъчен подарък“, отбеляза Панайот Ставрев – Понко.

(край на цитата)

Похвална е постъпката на г-жа Илияна Йотова като вицепрезидент на България да посети пично тия дейци на културата именно преди Новата 2019 година, които – имайки предвид някои от горните статии, свързани с този дом – не са били до идването на новата директорка Галина Алтимирска ообено доволи от порядките в този дом.

Искрено се зарадвах и на инициативата на тази активна дама – Нели Беширова, значи преди 2 години този дом вече е получил що-годе човешки облик – направен е основен ремонт на стаите, всяка има санитарен възел. При това от 8 дейци през 2016 г. броят е нараснал до 13 през 2018 година. Не намерих повече подробности какво е станало до сега през 2020 година? Някой любопитен читател от София може „след приключване на вирусната криза“ да се разходи до квартал „Захарна фабрика“ и да ни осведоми за това. Лично аз ще се радвам …

С тези думи завършвам днешната си статия на 13 април 2020 г. Нека сведем глави в почит към делото на Косéна Кирова, родена на днешния ден преди 99 години. Дано след една година, когато се навършат 100 години от рождението й, отговорните фактори в България да положат поне цветя на гроба й – къде ли се намира той?

Мир на праха й!

………..

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht.